Рудолф Щайнер — „Социалното бъдеще“ (GA-332a) — въпроси и отговори

„Настоящата задача на хората е да се учат от събитията. Защото с мащаба си, с бързината, с която се развиват, събитията показват, че хората трябва да се учат от тях, че трябва да схващат определени събития като знаци на времето. Някои неща така поразиха хората, че те казаха: Ако знаехме по-рано — сега вече е твърде късно. — Но не винаги е нужно да се чака, докато стане твърде късно!“

Продължава от лекции: 1, 2, 3, 4, 5 и 6 »

Най-напред се зададе въпросът:

Как се отнася господин Щайнер към лихвите и към безусловния1 доход?

Аз разгледах този въпрос — не под формата на полемика, а в градивна форма — в моята книга „Същност на социалния въпрос“. Многократно са ме упреквали, че лихвата на била съвсем изчезнала от това, което си представям като социална структура на човешкото общество. Е, на мен ми се струва, че е по-честно човек да застане на почвата на действителността и наистина да подчертае възможното и необходимото, отколкото да застане на някаква мъглява почва и просто да поставя изисквания. В моята „Същност на социалния въпрос“ се опитах да покажа, че работата с капитал е съвършено необходима. Без натрупан капитал не могат да се правят големи предприятия, и въобще в съвременния смисъл без капитал не може да се осъществява народното стопанство. Дали този капитал ще се мисли в парична или друга форма, е отделен въпрос.

Повечето хора, когато се занимават със социалния въпрос, много често правят грешката да разглеждат настоящето един вид като един единствен миг и мислят за този единствен миг: Как да се оформи там стопанския живот? — Обаче същевременно стопанският живот означава това — със стопанисваното в даден момент да се създаде основа за стопанството на бъдещето. Без по някакъв начин да се създаде основа за бъдещето, не би могла да се поддържа непрекъснатостта на стопанския живот, той би прекъсвал постоянно. Това обаче не обосновава лихвата от лихвените доходи, а само лихвения доход, защото трябва да съществува възможността винаги в даден отрязък от време да се работи толкова, че от тази работа да се появят постижения, които да могат да служат и на една бъдеща работа.

Това е немислимо без заинтересования да получи един вид еквивалент за това, което ще постигне за бъдещето, и това би означавало един вид лихва. Можех да го нарека и по друг начин, ако исках да похваля тези, които спорят върху лихвата в доходите. Стори ми се обаче по-честно да нарека нещата така, както са в действителност. Необходимо е тези, които могат с нещо да допринесат — това ще бъде най-лесното изражение на сложни процеси — да се натрупа капитал, да може да се използва, така че тази тяхна работа, която извършват от миналото, от настоящето към бъдещето, да може по този начин да бъде овъзмездена в бъдещето. Лихвата под формата, в която я разглеждам в „Същност на социалния въпрос“, е нищо друго освен възмездяване на онова, което е постигнато в настоящето за бъдещето.

Сега, при тези неща винаги се взема под внимание това, което иначе се съдържа в социалния организъм като един необходим орган. Човекът например трябва да има всички органи, защото всички те действат заедно. Така един орган може да се разбере само като се изхожда от целия човек. Така е и в социалния организъм – отделното може да се разбере само като се изхожда от цялото. Ако си спомняте това, което изложих в тази връзка — как да се разбира съотношението на обработката на производствените средства, — тогава ще видите, че става дума за това, че средствата за производство струват нещо, продаваеми са само дотогава, докато не са готови. Станат ли готови, те, разбира се, остават при този, който притежава умението да ги доработи; след това обаче те преминават към правни взаимоотношения, т.е. вече не са продаваеми. Оттук ще произлезе и едно съвсем определено действие за паричното имущество. Не става въпрос за това да се създават закони, според които парите да не носят лихва, а за това да възникват резултати, които да съответстват на социалния организъм.

Така това, което съществува като парично имущество, ще придобие характер, подобен на другите стоки. Другите стоки днес се различават от парите по това, че се изчерпват или се изразходват. Парите обаче няма нужда да се изчерпват. След по-дълги периоди от време и те се изчерпват, но за по-кратки — не. Оттам някои хора вярват, че това би важало и за по-дълги времеви периоди. Дори е имало хора, които са правели завещания, като са оставяли това или онова на някой град. Тогава за пресметнали, колко ще струва това след няколко столетия. Това са толкова големи суми, че с тях биха могли да се платят дълговете на една силно задлъжняла държава. Шегата обаче е в това, че тогава вече няма да ги има, защото не е възможно парите да се държат под лихва за толкова дълги периоди от време. За сметка на това истинското олихвяванe за по-кратки периоди от време е оправдано. Обаче когато в народно-стопанския процес би настъпило това, средствата за производството вече действително да не струват нищо, когато ги има, земята и почвата действително стават правни обекти — не обекти на покупко-продажба, — тогава за паричното имущество ще настъпи това, често съм го изразявал, то да започне да отделя неприятна миризма след определено време, също както миришат развалените ястия, които вече не стават за ядене. Чисто и просто посредством самия стопански процес се получава така, че парите загубват стойността си след един определен период от време, който впрочем съвсем не е много кратък, но все пак става така.

Оттук виждаме колко добре премислен е този импулс, като се изхожда от реалностите на социалния организъм. Когато създавате закони, създавате абстракции, чрез които искате да овладеете действителността. Когато мислите за действителността, искате да я оформите така, че да отговаря на по-дълбокото съзнание на човека.

Също така в един такъв организъм, както го мисля, ни най-малко не се съдържа безусловният доход като такъв. Човек трябва да има ясни понятия за тези неща. Какво в крайна сметка представлява един безусловен доход? В това понятие „безусловен доход“ се съдържат много, много неясноти. А с неясни понятия не могат наистина да се провеждат реформи. Виждате ли, за онзи, който нарича „работа“ само цепенето на дърва, за него безусловният доход със сигурност е като това, което някой получава като една картина, когато я нарисува, и тем подобни. Това е малко крайно изказване, но често така се отсича за т.нар. „безусловен доход“.

Това, което определя икономическите дейности в живота се състои от различни фактори. Първо, то се състои от уменията на хората, второ — от работата, но също и трето — от обстоятелствата. И една от най-големите грешки е, когато човек даже е определил, че една стока, която е в стопанския оборот, е само „кристализирала работа“. Тя съвсем не е това. За работата вече се изказах в тези лекции. Така че става дума за това понятието за работата по никой начин да не се свързва — както това често се прави днес — с понятието за дохода. Човек в действителност не получава дохода си само за това, че яде и пие или задоволява някакви други телесни или душевни потребности, а също и за това, че работи за другите хора. Така че стопанският процес е много по-сложен, отколкото би могло да се обхване с толкова прости понятия.

Извеждате ли и свръхсъзнателното, трансовите състояния, просветлението и така нататък, от егоизма?

Сега, аз вече доста ясно отбелязах, че това, което наричам извори на духовното възприятие, наистина идва по пътя на тези неща, които идват от егоизма. Обаче това, че две неща идват по същия път, не значи непременно, че идват от едно и също място. И двете минават през вътрешната същност на човека; само че едното излиза изпод обективни глъбини и се изкачва към обективни висини. Сега, не искам да бъда погрешно разбран. Трансовите състояния въобще не са нещо свръхсъзнателно, а нещо съвсем подсъзнателно, много подсъзнателно, в сравнение с някакви емоции или тем подобни. И доста от това, което се нарича „просветление“, което идва от само себе си, това също е най-вече нещо много, много подсъзнателно. Това, което бих разбирал като свръхсъзнателно ще го намерите описано в книгата ми „Как се постигат познания за висшите светове“.

Как обосновавате изнесения във вчерашната дискусия възглед, отклоняващ се от схващанията за модерната национална икономика, че само земята и почвата са продуктивни? Това изказване не почива ли в основата си само на едно друго описание на понятието за продукция, за продуктивност?

Вярвам, че дори не съм дал и повод да се мисли, че мнението ми клони натам, че само земята и почвата са продуктивни. Смятам, че съвсем не е продуктивно човек много да се занимава с това понятие „продуктивно“, „непродуктивно“. А напротив, става по-скоро дума за това да не се навлиза твърде навътре в готови понятия. Хората днес приказват твърде много с думи. Не става въпрос за това да се дават такива определения, че нещо било продуктивно или непродуктивно. Тогава винаги се стига до това как човек схваща продуктивното и непродуктивното. А става въпрос за това човек наистина да опише отношенията и взаимовръзките.

И така, вчера се опитах да опиша колко по-различно са поставени земята и почвата в национално-икономическия процес, отколкото например индустриалното производство. Става дума за такова описание, за характеристиката. Ако човек само би поискал да си изясни колко вреди именно в науките от стриктното придържане към такива определения или понятия! За това, което се описва, не са нужни понятия. Днес често господства лошият навик някой да казва, че поддържа този или онзи възглед за нещо. При това хората първо трябва да се споразумеят какво разбират под това нещо. И вероятно след дълги разисквания ще стигнат до там да говорят за едно и също нещо.

Когато става въпрос за истинско производство, ако искам да го нарека производство, и когато става въпрос за истинско потребление, когато искам да го нарека така, тогава трябва да взема пред вид всички отделни фактори — от най-елементарния до най сложния.

Това например много трудно би могло да произлезе от това, което – преди всичко в един по-широк смисъл – би могло да се нарече икономика на животните. Те също ядат и пият. Така че и животните, доколкото не са опитомени, също имат своего рода стопански живот. Обаче като правило те потребяват това, което няма нужда от много голяма преработка. Повечето животни взимат това, което вече е налично. Сега, за тях природата е продуктивна, ако искаме да използваме термина продуктивно. Много от това, което потребява човек, също почива на тази почва. Когато той яде плодове, това не е много далеч от този вид стопанство при животните, при което дори могат да се намерят наченки на отношения на собственост. Отдалечено е само чрез отношенията на стокооборота и промяна на собствеността. Става дума за това отново да се проследи процесът, как човек най-напред започва да преработва това, което е дала природата, и след това го вкарва в пазарно обръщение и т.н. Тук започва едно продължение на понятието, което започва от природата. Тогава човек стига до производство за най-големия лукс, което вече не съответства на действителни потребности, т.е. не съответства на оправдани или разумни потребности.

Да, да ограничим някак понятието — това е продуктивно или непродуктивно, — това всъщност е нещо, което в основата си води до замъгляване на нещата. Разбира се, ако човек обича да се придвижва в такива мъгливи понятия, може дълго да разисква как физиократите са имали предвид, че само обработката на почвата е нещо продуктивно. Срещу това можем да изложим следното: И когато някой се занимава с търговия, това също е продуктивно. И за това могат да се приведат много добри доказателства. Грешката е там, че се издига определение: „Това е непродуктивно, това е продуктивно!“ Вместо това човек трябва да може наистина надлежно да обхване целия ход на стопанския живот.

Тъй че, моля, това, което изложих, да не се разбира като намек за такъв вид дефиниране на нещата, а като надлежно скициране на това, което наистина протича в стопанския живот. И така, вярвам, че наистина успях да насоча към една обективна разлика в това как в стопанския процес земята и почвата са поставени различно от например средствата за индустриално производство, машините и други подобни. Също така по един начин в стопанския процес е поставено това, което е в основата на земята и почвата, а по друг — например това, което е в основата на търговията.

Човек не бива да е нито едностранчив меркантилист, нито едностранчив физиократ. Човек трябва да прозре, че в мига, в който се вманиачи в такива неща, като „продуктивно“ и „непродуктивно“, тогава се стига до такива едностранчиви гледища, като меркантилизма, физиокрацията и пр. Вече трябва да сте разбрали: човек трябва да се настрои не на едностранчивост, а на всестранност.

Сега се зададе още един въпрос:

Че алтруизмът, егоизмът, любовта, от психологическа гледна точка, в основата си са едно и също нещо и поради това едното или другото не е необходимо да се преодолява.

Да, доколкото понятието за преодоляването е погрешно, вече изложих в самата лекция. Но съществува една голяма опасност, ако това понятие за единство на всичко възможно се измести от конкретиката в абстрактното. Отново става дума за това каква абстракция човек има предвид.

Виждате ли, на човек трябва да му е ясно, че когато остава в абстрактното — а в основата на този въпрос лежи един твърде абстрактен начин на мислене, — тогава по същество той има право и с едното твърдение, а също и с противоположното твърдение. Хора, които мислят в конкретика, много ценят изказването на Гьоте: Човек всъщност не може непосредствено да изкаже истината с една дума или с едно изречение, а човек изговаря едното, изговаря и другото, и истината се извлича от проблема, който стои между двете. Тогава човек трябва да добие едно живо отношение към истината.

Има хора, които бидейки мистици са вманиачени да дават следното определение: те носят Бог в себе си; Бог е във вътрешната същност на човека, Божественото е вътре в човека. Те смятат това за единственото възможно определение. Други смятат това определение за напълно погрешно. Те казват: Бог изпълва всичко и ние като хора сме в Бога. Да, има точно толкова добри доказателства както за едното, така и за другото. Тогава обаче важи именно Гьотевото изказване: Истината е по средата между две противоположни твърдения, точно както истинското дърво е по средата между две фотографски снимки, които правя от едната или от другата страна.

В тази връзка трябва веднага да се посочи опасността от едностранчивото мислене. Въобще не става дума дали някой казва, че алтруизмът, егоизмът, любовта са едно и също нещо и поради това не е нужно да се преодоляват. А става дума за това, когато нещо такова трябва да се изложи, човек наистина да се опита, както аз винаги правя, да формулира старателно изреченията. Тук по никакъв начин не съм твърдял, че когато се стреми към определено единство, човек не може да достигне до едно уеднаквяване на егоизма и любовта, или на егоизма и алтруизма. Човек трябва само да се издигне до необходимото равнище на абстракция и ще стигне до там.

Когато казвам, че там, горе, на този или онзи връх, има един извор, и на два часа път от там има друг извор, и от тези два извора се захранва водопроводът на еди-кое си населено място, тогава това може да се оприличи на това, което днес казах за егоизма и любовта. Посочих двата извора. Тогава никой няма право да посочи и да каже: Да, виж сега, в единия извор има вода и в другия — също, това е едно и също. — Става дума за това, че ако човек педантично стои в абстрактното, навсякъде може да види едно и също.

Обаче тъкмо при търсенето на единство става въпрос за това човек да разбира нещо като например Гьотевата метаморфоза. Ако човек проследи метаморфозата на Гьоте, тогава той знае, че Гьоте показва как зеленият лист на растението и червеният лист на на цвета са едно и също нещо, само че единият е преобразен от другия. Същевременно той знае, че както са еднакви двата листа, така в същото време те са различни, разнообразни, безкрайно оформящи се. Става дума за това човек винаги да бъде съзнателен, когато търси единообразието. Както в конкретния живот единообразието винаги се изменя към многообразие, и в стремежа към единообразие човек не бива да пропуска многообразието.

Има едно общество, което се нарича „Теософско Общество“. Теософското Общество говори за това, че търси единството във всички вероизповедания. Всички вероизповедания произхождали едно от друго и били в основата си едно и също. Това общество учи, че всички вероизповедания съдържат едно и също. Това твърдение винаги ми е изглеждало като това някой да твърди, че иска да охарактеризира всичко, което е на масата според неговото единство. Достатъчно е само да се избере една абстракция, да кажем „подправка“. Подправка, това е солта, това е черният пипер, това също е и червеният пипер. Да, точно така, всичко е едно и също, а именно — подправка. Обаче, ако човек вместо да посоли супата, си каже: О, все същото е, ако взема черния пипер като подправка – тогава няма да сте особено доволни от този факт. Така че става дума за това да не се приема едно такова единообразие като това, което проповядва Теософското Общество. Това единство на религиите при Теософското Общество винаги ми е изглеждало като твърдението: Черният пипер, солта и червеният пипер са едно и също нещо.

Както казах, напълно признавам правомерния стремеж към единство. Но този стремеж към единство не бива да води към отдалечаване от действителността.

Сега има и още един въпрос.

Баденската кула.2 Националното принадлежи към всичко духовно и културно значимо. Всички религии са напаснати към расите. Предразположението на различните нации, раси към изкуство и наука е различно. Езикът и всички външни условия на околността подтикват към една определена форма на изразяване. Същественото винаги е международно, формата е винаги народно творчество. Най-международна е музиката. Обичай ближния си както себе си.

Хм, сега, не знам всъщност какво да правя с този въпрос. Защото „Баденската кула“ — знам добре за Вавилонската кула, но нищо за една Баденска такава. Не знам дали тук, в Баден, също има такава кула.

„Националното принадлежи към всичко духовно и културно значимо.“ — Да, сигурно, това може да се каже, но не знам каква е връзката с днешната лекция.

„Всички религии са напаснати към расите. Предразположението на различните нации, раси“, това са две различни неща, „към изкуство и наука е различно“. Определено.

„Езикът и всички външни условия на околността подтикват към една определена форма на изразяване. Същественото винаги е международно…“ — Да, същественото на международното първо трябва да се потърси, защото ако същественото наистина беше там, тогава нямаше да има толкова противо-международно сред хората. Това, разбира се, напълно трябва да се вземе под внимание.

„Формата е винаги народно творчество. Най-международна е музиката“ — Това, което лежи в основата на това нещо — за него намекнах леко в лекцията, като казах, че фантазията се изразява национално, но в определени области на културата само като определени нюанси. Обаче тези нюанси ще се намерят и в музиката от този, който разбира от тези неща. Той ще намери, че също и там, където всичко изглежда съвсем международно, в него се намира също и народното. И става въпрос само за това, че един народ просто е по-музикален от друг и може да бъде разбран на международно равнище, също и когато това би могло да се произведе само от един единствен народ.

Но това, за което става дума, е сега да се намери такова съдържание в самия човек, това духовно възприемаемо, намиращо се във всеки човек, което може да действа така международно, както представих в лекцията.

С това вярвам, че днешните въпроси са изчерпани. Мисля, че вечерта напредна дотолкова, че не бих искал да държа подробна заключителна реч. Но искам да изложа още нещо само с няколко думи: че много бих държал на това тези лекции да се изпитат, доколкото те не са нещо измислено, програмно, а са само опит, начален опит дори, да се извлече една социална идея или сбор от социални идеи от самия живот.

Да, такива идеи, които са извлечени от живота като приложно действащи сили, представляват точно това, което навсякъде във всички области може да се роди от това, което тук ви охарактеризирах като същинско духовно разглеждане на нещата. Знам, че много от това, което днес се определя като духовно разглеждане, се бърка, както показах в лекциите с това, което тук се разбира под духовен възглед. Обаче вероятно все пак си струваше да се навлезе в действителния характер на това духовно разглеждане. Когато настъпи моментът по времето на тази ужасна военна катастрофа, в който човек можеше да повярва, че от необходимостта на времето можеше да се прозре нещо от това, което се мъчи да излезе на повърхността из глъбините на човека, тогава обърнах внимание на някои отговорни лица към това, което всъщност изисква времето. И тогава, преди да бях излязъл пред обществеността, преди години, в тежките години, говорих пред някои за това троично разчленение с пълното съзнание какво действие трябваше да има, ако изхождайки от този дух би бил направен опит за справяне с тези ужасяващи убийства, като се намалят, като се прекратят.

И тогава казах: Най-малкото си струва усилието с този импулс вместо да се даде някаква си програмна идея, да се даде това, което ще се осъществи в следващите тридесет, двадесет или петнадесет, или поне десет години. И казах на някои: Човек може, ако иска, да отрече тези неща, може да не му изнасят. Обаче който взима живота на сериозно, той би трябвало да си каже: Човек може да избере или да приеме разумното, или да се изправи пред тъжни времена на революции и социални катаклизми. Това казвах във времена, в които по-новите революции, включително и руската, далеч още не бяха тръгнали да стават.

И винаги става въпрос за това да се наложи на хората да не прекарват дните си в спящо състояние, а да си изграждат представи за начина, по който могат да се развият нещата. Защото човекът има това предимство пред останалите земни същества, че е призван да действа с определена перспектива. Обаче човек може да приеме в действията си една определена перспектива само ако има инстинкт за действително възможното. Хората в цивилизования свят имаха ли инстинкт за наистина възможното през първата половина на 1914 година? В едно от по-предните разисквания ви преведох примери за това, което хората казваха, че има да дойде. И после дойде голямото убиване. Не трябваше ли хората да се поучат от фактите?

Сега, тъкмо това е и настоящата задача на хората: да се учат от събитията. Защото с мащаба си, с бързината, с която се развиват, събитията показват, че хората трябва да се учат от тях, че трябва да схващат определени събития като знаци на времето. Иначе можеше да се случи нещо, което по отношение на много неща, се случи през последните години. Някои неща така поразиха хората, че те казаха: Ако знаехме по-рано — сега вече е твърде късно. — Но не винаги е нужно да се чака, докато стане твърде късно!

От това убеждение бяха и изнесени идеите за троичното разчленение на социалния организъм. И така както се опитва тук, както нашето списание „Социално бъдеще“ тук, в Швейцария, се опитва, както е направен и опит в моята „Същност на социалния въпрос“, от това убеждение бяха изнесени тези идеи. Така че да могат да бъдат схванати, да могат да се вземат за практическо приложение, преди да е станало твърде късно. За да не трябва после хората да казват за важните неща от живота, че вече е твърде късно, те — хората, трябва да бъдат разтърсени и да се опитат да проучат основно дали в тези неща, които са изнесени тук, има само мисли, или те са екстракт от действителността.

Отново и отново подчертавам: Това е един слаб опит. Но все пак вярвам: Ако този слаб опит се възприеме от един достатъчно голям брой хора, тогава вероятно ще стане нещо много по-разумно, отколкото един единствен човек би могъл да направи от всичко това. Но той трябва да бъде възприет, и може да бъде възприет, защото произлиза от действителността и може да бъде проверен от нея.

Тези няколко думи исках да добавя към вече казаното.

* * *

Превод от немски: Петър Матеев


 
Бележки:

  1. Бел. пр.: букв. безработния доход [^]
  2. Бел. пр.: Баденската кула – на немски думата има много близко звучене до Вавилонската кула. Turmbau von Baden — Turmbau von Babel. [^]

Споделете публикацията

Google1

Един коментар за "Рудолф Щайнер — „Социалното бъдеще“ (GA-332a) — въпроси и отговори"

  1. Стопанина  18.12.2018 г. | 13:44 ч.

    Огромни благодарности за Петьо! Завършихме го и този цикъл. Сега остава да го разпространим и в печатна форма, а после: каквото сабя покаже.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.