Николай Райнов — „Неблагодарност“

Българска народна приказка с поучителни и нравствени послания

Един беден човек отишъл на риба. Цял ден се мъчил и нищо не уловил. Десетки пъти хвърлял мрежата в реката, а все празна я изваждал. Най-сетне, съсипан от мъка, решил да се върне. Тъкмо мислел това, ето че минал един пътник. Той се приближил до него и му рекъл:

— Добър ден, побратиме!

— Добър ден!

— Какво правиш? Улови ли риба?

— Не питай, брате! Цял ден се мъчих и нищо не улових…

— Хвърли — рекъл му пътникът — веднъж на мое щастие. Искам да видя какво ще се улови. За хвърлянето ще ти дам някоя пара.

— Добре — рекъл рибарят.

Събрал мрежата, изправил се до брега на реката и хвърлил. Като почнал да тегли, вижда — тежи. „Цял ден се мъчих — рекъл, — нищо не улових. А сега, за твое щастие, пълна мрежа!“ Криво му станало, но нямало какво да прави. Изтеглил мрежата и още по-мъчно му станало, когато видял, че в нея имало делва, похлупена отгоре. „Пълна ще да е с жълтици“ — помислил си рибарят. Пътникът дал на бедняка обещаните пари и взел делвата; рибарят прибрал парите и си отишъл.

Поел пътникът радостен делвата и тръгнал да си ходи. В един дол намислил да я отхлупи. Щом дигнал похлупката, една страшна змия се намотала на врата му.

— Ще те изям! — рекла му тя.

— Какво зло ти сторих — рекъл ѝ човекът, — та искаш да ме изядеш?

— Ако ти не си ми сторил нищо — отвърнала змията, — брат ти ми е сторил зло. Оня, който ме затвори тука, беше човек като тебе. Ако не мога да отмъстя на него, тебе ще изям!

Уплашил се човекът. Хрумнало му нещо на ум и казал на змията:

— Не е право; аз ти сторих добро, извадих те от делвата — значи, спасих ти живота, а ти искаш да ме изядеш!… Ако мислиш, че е справедливо, изяж ме, готов съм…

— Аз ти казах — отговорила змията, — справедливо е! Човек искаше да ме умори от глад, човек сега ще изям. Аз се заклех да изям онзи, който ме извади.

— Добре — казал човекът, — щом си се заклела да ме изядеш, ще ме изядеш, но преди това не бива ли да попитаме някого другиго?

— Бива — казала змията, — да попитаме: ще видиш, че имам право.

Тръгнали. Човекът взел делвата, а змията все висяла на врата му. Срещнали един стар кон, омършавял — само кости и кожа. Той пасял в една ливада.

Приближили се до него и му рекли:

— Добър ден, Дорчо!

— Добър ден.

— Искаме да те попитаме нещо — рекла змията.

— Попитайте — казал конят.

И змията почнала да говори.

— Едно време — рекла тя — ме видя един човек, хвана ме и почна да ме мъчи. След това ме турна в тази делва и ме хвърли в реката, за да умра от глад. Аз стоях вътре, пъшках и проклинах. Заклех се да изям онзи, който ме извади. Но никой не дохождаше и аз вече се бях приготвила да умра. Тъкмо тогава нещо ме вдигна и почна да ме носи. Добих смелост и реших бездруго да изпълня клетвата си. И наистина, този човек отхлупи делвата и аз искам да го изям. Кажи сега, Дорчо, имам ли право, или не?

— Имаш пълно право, змийо, яж — човекът друго не заслужава!…

— Защо приказваш тъй — рекъл му човекът, — какво лошо съм ти сторил?

— Какво лошо ли? Слушай да ти кажа!

И конят почнал да разправя, като се допрял до едно дърво, защото краката вече го не държели.

— Родих се — казал — в едно село. Стопанинът беше добър, обичаше ме, но беше сиромах. Като не намираше с какво да ме храни, продаде ме. Децата му плачеха и аз плачех, че ме дели от майка ми, ама нямаше какво да правя — заведе ме на пазар. Понеже бях гиздаво конче, купи ме един големец. Пораснах — станах добър и як кон. Докато бях млад и силен, хранеше ме; двама слуги ми слугуваха и ме гледаха. Когато пък ме яхнеше, за да отиде някъде, сърмено седло ми туряха и сребърна юзда на главата ми лъщеше. После, то се знае, поостарях. Тогава си купи друг кон, а мене остави. Както и да е, пак бях благодарен, нищо, че ме яздеха слугите. Не мина много време, ето че дойде един въглищар да ме гледа. Сетих се каква е работата. Поплаках малко и отидох в обора на въглищаря. Новият стопанин почна всеки ден да ме товари и да ме води на пазар. Да беше товар като товар, както и да е — можеше да се търпи; ами той ме претоварваше и ме шибаше да вървя бърже. И на туй не роптаех, понеже беше сиромах и от мене очакваше да си храни къщата. Веднъж — есен беше — отидохме на пазар. Претоварен, уморен, ненахранен, аз се спънах в един камък и паднах сред калта. Въглищарят се разсърди, наби ме. Едвам станах. Господарят ме продаде още същия ден на едни цигани. Какво съм теглил и какво съм прекарвал у тях, само аз си зная. Най-сетне, както виждате, всички ме изпъдиха и на старини едвам намирам храна да живея. Кажи сега, право ли е това? На младост да им работиш, а на старост да те оставят да мреш от глад!… Яж, змийо, яж — човекът само това заслужава!

— Видя ли? — казала радостно змията на човека. — Хайде сега да питаме другиго.

Пак тръгнали. По пътя срещнали едно старо куче. То едва се влачело и се чудело къде да похапне нещо. Змията спряла и него. Разказала му мъките си като на коня и го попитала:

— Кажи сега, куче, имам ли право да изям човека, или не?

— Пълно право имаш, змийо — рекло ѝ кучето, — яж, няма у човека справедливост!

— Защо приказваш тъй — рекъл му човекът. — Какво съм ти сторил?

— Какво ли? Слушай да ти кажа.

И кучето почнало да разказва.

— Родих се — рекло — в една богата къща. Живеех там при майка си и се радвах. Една господарка ме видя и ме хареса. „Какво хубаво кученце — рече. — Дайте ми го: добре ще го гледам!“ Отделиха ме от майка ми и ме дадоха. Господарката ме обичаше. По два-три пъти ме миеше на ден, галеше ме, все с мляко ме хранеше. Аз вървях след нея, галех се, лаех, пазех им къщата. После остарях. Тогава почнаха да ме пъдят и да ме не прибират вкъщи. Вляза ли, набиваха ме с едно дърво и ме изгонваха. Един път щяха замалко да ме пребият. Като видях, че там не може да се живее, реших да бягам — на друго място да си търся прехраната. Къде да отида? Три дни не бях хапнало. „Хайде — рекох, — да отида при месарите.“ Отидох и почнах да ближа кръв от земята. В това време нещо замахна и един нож — „цап“ в плещите ми! Примрях от болки. По-добре да бях умряло, но останах да се мъча и да се влача по света. Сега кажи, право ли беше от страна на господарката да ме изпъжда? Докато бях младо, държеше ме и ме хранеше; щом остарях — вън, на улицата!… Яж, змийо! Няма у човека справедливост! Неблагодарен е той!

— Видя ли? — още по-зарадвана казала змията. — Искаш ли да питаме другиго?

— Още едного поне — казал човекът, като се чудел какво да стори.

Тръгнали пак. По пътя срещнали един стар вол. И него разпитали, и той дал право на змията. И той бил видял зло от хората, а не добро. И него били хранили, докато можел да им работи, а после се тъкмели да го заколят. И той казал на змията:

— Яж, змийо, яж — няма човекът благодарност.

— Е, сега вече ще те изям! — казала змията.

Но тъкмо рекла това, ето ти една лисица насреща.

— Поне лисицата да запитаме — замолил се човекът на змията.

— Та нима целия свят ще питаме? — озъбила се змията.

Лисицата чула препирнята и се приближила.

— Какво се карате? — полюбопитствала.

Змията почнала да ѝ разказва. В това време човекът тайно направил знак на лисицата, че ще й подари десет тлъсти кокошки. Разтворил си пръстите и ѝ мигнал с око. Тя се сетила каква е работата и когато змията я запитала има ли право, или не, тя ѝ рекла:

— Как искаш да ти кажа, имаш ли право, или не? Ти си сграбчила човека за гушата и не го пускаш. Слез долу да поговорим, както му е редът, и тогава ще ти кажа!

Змията се излъгала и слязла.

— Разправи сега — казала ѝ лисицата — как беше работата.

Змията разправила отново всичко.

— Не ми се вярва да е било тъй — рекла лисицата. — Възможно ли е ти, такава голяма змия, да се побереш в толкова малка делва?

— Как да не е възможно — казала змията, — искаш ли да се пъхна, та да видиш?

— Добре — отговорила лисицата, — влез да видим дали ще се сместиш.

Змията се разсърдила и влязла право в делвата. Влязла, но главата си държела отвън.

— Виждаш ли — казала лисицата, — ако те побираше делвата, защо си не пъхнеш и главата вътре?

Змията си прибрала и главата. Тогава лисицата кимнала на човека и той изведнъж похлупил делвата.

— Иди сега — му казала лисицата — и я хвърли в реката. Друг път не ти трябва да хващаш змия.

— Благодаря — казал човекът. — Сбогом!

— Сбогом засега, но кокошките утре бездруго да донесеш тука.

— Добре, добре, ще ги донеса.

И човекът си отишъл вкъщи. Вечерта приготвил десет тлъсти кокошки и ги турил в един кош. Затворил ги добре и сложил коша настрана. Жената го видяла и му рекла:

— Какво правиш, мъжо?

Той ѝ разказал патилата, що претеглил със змията. Тя нищо не му отвърнала, но си помислила: „Ама глупав мъж имам, ха!“

Легнали си. На заранта жената станала рано, извадила кокошките и турила вътре кучето. Мъжът станал, непочинал още от вчерашните мъки, и дигнал коша. Отишъл на мястото, свирнал и лисицата веднага дошла. Отворила ония очи, разшавала оная опашка и се готвела да изплаши кокошките. Щом човекът отворил коша, отвътре изскочило кучето и завчас разкъсало лисицата.

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

4 коментара за "Николай Райнов — „Неблагодарност“"

  1. Annonim  19.10.2018 г. | 01:27 ч.

    Кучето не би могло да разкъса лисицата, поне не без мълчаливото одобрение на стопанина си.
    А историята предполага, че той не би одобрил това. Според мен по-добър край щеше да е ако лисицата успява да избяга още преди човека да свари да се намеси, и занапред и тя като другите животни да твърди, че от човека по неблагодарно същество няма.

  2. Стопанина  19.10.2018 г. | 09:32 ч.

    Кучето не би могло да разкъса лисицата, поне не без мълчаливото одобрение на стопанина си.

    Даже ловджийските кучета, дресирани да ловят лисици, щом нападнат лисицата, не могат да бъдат спрени.

    А историята предполага, че той не би одобрил това.

    Буквалното четене на историята предполага, че се намесва втори човек, така че одобрението или неодобрението на единия не променя изхода от нещата.

    Небуквалното четене на историята пък предполага, че мъжката половина на героя има едно мнение – благодарно, а женската му половина – друго мнение, неблагодарно. В този вътрешен конфликт побеждава „тя“, а не „той“. Оттам и името на приказката – „Неблагодарност“.

    ако лисицата успява да избяга още преди човека да свари да се намеси, и занапред и тя като другите животни да твърди, че от човека по неблагодарно същество няма.

    Това, че човекът може да бъде изключително неблагодарно същество, още повече се подчертава от развръзката в историята, при която едно от животните дори не оцелява, за да разказва за опитностите си с неблагодарните човеци.

  3. Дорина Василева  19.10.2018 г. | 19:17 ч.

    Привет!

    Виждам в приказката още нива на прочит.

    Делвата, извадена от дълбините на несъзнаваното, е като митологичния образ на всички злини от кутията на Пандора, в случая в събирателния образ на змията.

    Животните са образи на определени душевни прояви в човека. Тези качества и прояви се изправят лице в лице с излязлото изпод делвата от несъзнаваното Зло – змията или изкушението. За мен това е търсеното възмездие.

    Всички тези „животни“ преживяват метаморфоза в нас, амортизират се в житейския ни път, под напора на различните ни роли. Те търсят възмездие чрез змията.

    Образите на Адам и Ева накрая…

    Рибарят, който улавя делвата в началото – в епохата на Риби, на границата с Водолея сме. Христов символ е и рибата. После рибарят изчезва от приказката. Явява се като мигновен Пратеник именно за този улов „за щастие“ на човека-пътник в земния свят.

    Лисицата е интересен образ…
    Развръзката също – отново змията е скрита дълбоко, благодарение на лисицата (може би един аспект от човешкото мислене, което умее обективно-хитроумно да прецени и се измъкне от собствената си каша).

    Накрая остават човекът и кучето…

  4. Дорина Василева  19.10.2018 г. | 21:41 ч.

    Бих искала още няколко щрихи да добавя…

    В коня, кучето и вола виждам троичността в човека: конят е образ, свързан с човешкото мислене, волът – с веществообменната волева област. Кучето най-силно го виждам свързано с чувствената област. И животът му, както е описан в приказката, носи засилена чувствено-емоционална окраска на любов, галене, глезене…

    А рибарят идва в приказката като един висш Аз, който сякаш дава свише шанс на човешкото същество да преживее всичко последващо, да се огледа в самото себе си.

    Накрая остават човекът и кучето… Не знам защо, но в мен възникна образът на човек-слепец, воден от своя най-добър приятел – в пряк и в преносен смисъл. А нима не е истина, че особено днес човекът остава слепец!!!

    Не знам дали тази мигновена интерпретация просто не е плод на моето въображение! 🙂 Но това е просто един спонтанен опит да видя зад конкретното.

    Все повече и повече се уверявам как мисленето в образи, картини, процеси, е вложено в нас, носим го, то е преживяно от съществото ни в самата духовно-космическа еволюция (според Антропософията), и как символите в приказките го събуждат и активират.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.