Петко Атанасов: „Слънчевият бог Аполон в съдбата на Константин I Велики“

„За отношението и присъствието на Аполон като символ в живота на Константин можем да съдим обаче не само от монетите. Можем да съдим и чрез поведението на неговия биограф и близък сътрудник Евсевий. Идейното развитие на самия Евсевий е тясно свързано с живота на неговия учител Памфил, а той самият оформя възгледите си под силното влияние на Ориген.“

Ако тази статия ви заинтригува, обърнете внимание и на книгата „Величието на Константин и нашата участ“ от същия автор, Петко Атанасов. Можете да я закупите от направо от книжарница „Български книжици“ или да я поръчате онлайн. Из официалното резюме: „Днес светът знае, че император Константин Велики е канонизиран за светец, обявен е за равноапостолен и се смята за основател на Църквата. Съдбата на Константин е удивителна и поучителна, но каноничният му профил е ваян през столетията в полза на доктрината, затова сме загубили много от истинския му лик, истинския му характер и истинското му величие. Оказва се, че страниците, останали в негова памет, не винаги са прочетени правилно. Оказва се също, че при много от авторите има неразбиране или тенденциозност. И много интересно: по отношение на Константин, нашите български слова и апокрифи, а и нашият фолклор са много резистентни и обективни, и е достатъчно да поискаме, за да научим изключително много от тях.“

Слънчевият бог присъства отрано и в историята на Римската империя. Знаем, че още Октавиан Август, основателят на Империята, обявил Аполон за свой патрон и учредил в негова чест игри. Храмът на Аполон близо до Палатин бил един от най-богатите в Рим. Отношението на римляните към Слънцето и Аполон едва ли се е променило много през следващите години, но все пак трябва да отбележим и някои по-особени моменти. През 218 година Варий Авит е провъзгласен за император под името Цезар Марк Аврелий Антонин Август, но заради пристрастието си, а и защото преди това бил жрец на финикийския бог на слънцето, той остава в историята именно с неговото име — Хелиогабал. От II век в Рим се почита и Sol Invictus или Непобедимото Слънце, а император Аврелиан /270-275/ имал идеята да го направи единен бог, общ за всички. За център на този култ императорът изгражда нов храм на Марсово поле в Рим. Аврелиан не преследва другите религии, но по време на управлението си той следва принципа „един бог, една империя“.

Този принцип на теория продължава и по време на тетрархията, но на практика се появяват и други акценти. Диоклетиан и Максимиан приемат имената Йовий и Херкулий. На монетите, сечени от Диоклетиан, на реверса има Юпитер, а на монетите сечени от Максимиан — подвизите на Херакъл. Със сигурност небесните защитници са били важни за тях, защото, когато например Диоклетиан назначава Галерий за цезар, му прехвърлил и титлата Йовий. Така идваме до времето на Константин I Велики.

Константин Велики има славата на голям християнски символ,

но трябва да кажа, че присъствие на други богове в неговия живот има, и някои изследователи даже виждат в това една религиозна еволюция. Съвсем не е лесно да се дефинира религиозното му чувство, но фактологията на отношението му към някои култове от неговото време определено заслужава внимание.

Доколкото разбираме от сведенията, а и от монетните емисии от началния период на неговото управление, в началото той е почитал бог Арес. В случая бог Арес също се свързва със структурата на тетрархията, и това, че се почита от Константин, може да се смята за акт на легитимиране или знак на приемственост и принадлежност към принципите и философията на управляващите. Но в този знак може би можем да открием не само това?

Тук можем да си припомним, че от сведенията, които Херодот е оставил за траките, се знае, че те „почитат от боговете само Арес, Дионис и Артемида…“. Е, „и Хермес“, разбира се, който Херодот добавя, „защото в него се кълнат тракийските царе“. Към тази поредица трябва да добавим обезателно и Аполон, най-малкото защото той е брат-близнак на Артемида, спомената от Херодот.

Тези имена от пантеона на Тракия, са били познати и на императорите, за които споменах — тетрарсите — защото те всички са родени на Балканите и тази култова култура не им е чужда. Константин също е израснал в тази култова среда и е логично да открием връзката му с нея. Тук мога да добавя обаче и още нещо, струва ми се, важно. Този период от живота на Константин Велики, в началото на неговата императорска кариера, е подчертано период на военни победи и тази особеност не бива да се подминава, когато говорим за търсената защита от бог Арес.

По-късно във времето, след военните победи и след разрива в отношенията на Константин с Галерий, който Константин иска да замени с Клавдий Готски, идва някаква промяна. И това може би е някакъв знак за преодоляване на настроенията и отношенията от времето на тетрархията, защото Галерий не е в най-добри отношения с баща му, а и Константин става жертва на тези отношения. Но това може би е и знак за защита на една традиция, която Константин чувства като своя — отношението му към Слънчевия бог. От археологията знаем, че първата монета на Константин със Сол Инвиктус е от 308 година. От хрониките знаем още, че Константин след 310 година носел

„Слънчев венец на главата“

Общата тенденция на епохата, грубо казано от 2-ри век и владичеството на Антонините, е синкретизмът. Движението по търговските и военните пътища, общото управление, както и мисионерството създават една неповторима атмосфера на разнообразни интервенции в старата култова култура на населението. Днес археолозите откриват строени по нашите земи освен храмове на капитолийската троица — Юпитер Оптимус Максимус, Юнона царица и Минерва и храмове на Серапис, на Изида, на Кибела и т.н. Тенденцията е била да се смесват отделните култове.

В тази епоха тракийците са правили посвещения на римски и гръко-римски божества и обратното, разбира се — на божествата на траките от придошлото ново население с легионите и римската администрация. Много често, объркани, хората са се стремили да споменат колкото може повече имена на богове и богини. „Дии деекве омнес“ е била формулата. Възниква и представата за един Всебог, Пантеос, и така се е задоволявало умноженото божеско чувство. Интересен феномен от това време са намерени монети от град Истрос /цитирам по Герасимов/, на които виждаме съчетанието — Тракийски конник, Серапис и Хелиос на една монета.

Хелиос, или Аполон, или Слънчевия бог заема също важно място в живота на хората, и със сигурност е имал трайни почитатели и по нашите земи, макар много изследователи да мислят, че слънчевата религия или хелиолатрията в Рим прониква от изток. Може би това е заради Хелиогабал, чиито култ идва от Сирия, но Слънчевия бог припознава и Аврелиан, и както споменах, вече прави от него държавна религия на Рим, религия с единен бог.

Към темата за Аполон в съдбата на Константин сега ще цитирам и едно писмено свидетелство. Западната традиция познава така наречените панегирици. В панегирик № 7 от 310 година пише :

„…Като се отклони от пътя си, за да отидеш в този Храм, най-красивия на света, или по-скоро при бога, който се намира в него, там го и откри, зная със сигурност, о, Константине, ти видя твоя Аполон, придружен от Победата, как ти дарява лаврови венци и с тях тридесетгодишна поличба, видя го и позна себе си в него, и вече всички храмове /на Аполон/ те зоват, а повече от всичко нашият Аполон /този от Отьон/.“

Но Аполон, знаем, е Слънцето, и така погледнато излиза, че Константин е видял Слънцето със знака на победата на небето. Това е прочутият в константиновата биография сън със знак на небето. Около този знак е писано много, но тук е важно, че във видението от Отьон някои от изследователите на живота на Константин виждат и астрологически знак, и знак — заемка от галските култове, и други някакви знаци даже. Интересно е например изследването на J. GAGE — “LE SIGNUM ASTROLOGIQUE DE CONSTANTIN ET LE MILLENARISME DE ROMA AETERNA”, в което авторът си поставя за цел да подчертае астрологичната символика в коментирания знак и нейното значение.

В този текст могат да се прочетат и други интересни неща. Лавровите венци и цифрата тридесет например означават пророкувано дълго владичество, колкото е дълъг животът на една човешка генерация, а тази продължителност го свързва и с митичния цар Пилос от времето на Троянската война. Но чрез връзката си с Аполон, Константин се свързва и с Октавиан Август, основателя на Империята. В тази величествена символика Константин припознал себе си и ние научаваме, че богато дарувал светилището.

Приемайки че Аполон е Слънцето, може да се изтълкува,

че Константин е видял Слънцето с Победата на Небето. Поне Храмът да беше археологически засвидетелстван, щеше да улесни нещата, но за мястото му още се спори. Най-вероятното място, казват, е в Галия /сега във Франция/. Става дума за храма Apollo Grannus в днешния град Гран на територията на галското племе Леука, на границата на Белгийска Галия и Горна Германия, на римския път от Авалон за Оксер в областта Везле, на около стотина километра от Отьон, защото авторът на панегирика е ритор от Отьон. Но това са хипотези.

А представете си, че този храм беше запазен, и представете си, че този Храм е открит в смисъл без покрив, и че когато си в него, слънцето съвсем естествено се вижда. Темата става още по-интригуваща. Иначе този панегирик е интересен и с факта, че маркира една от последените промени в така наречената „религиозна ориентация“ на Константин.

Интересът му към Аполон, хронологично погледнато, идва след скъсването на Константин с Максимиан Херкулий, а и с Галерий, както вече споменах. Тогава той скъсва и с култа към Херакъл и се провъзгласява за наследник на Клавдий 2-ри Готски, а неговите предци, и Аврелиан, и Клавдий, „изповядвали култа към Аполон — Sol Invictus или Непобедимото Слънце“. Тази нова ориентация на Константин се оглежда много отчетливо през двадесетте години на IV век и в образа на Аполон на сечените от него монети. На няколко монети, сечени от Константин, Аполон е на реверса, а на една от тях Аполон поставя лавров венец на главата на императора. Има сечени монети с изобразен на реверса Аполон, каращ слънчевата колесница, върху щит, който Константин държи.

Тези монети са сечени в монетните дворове в Londinium, днешен Лондон, Augusta Treverorum — Трир, и Augusta Lugdunum — Лион. Специалистите смятат, че до датата на войната с Максенций, Константин вярвал, както и неговият баща, в един бог, който той обаче си представял не с атрибутите на Юпитер, той си го представял като Аполон, богът на светлината и живота. И това е било ясно, защото пристрастията на императорите били вменявани и на техния характер. Така на Диоклетиан му пришивали качества на Юпитер, на Максимиан – на Херакъл, на Галерий – на Марс, а Константин заслужил славата на Аполон.

От 310 година монетарниците на Империята секат монети с изписано на реверса –

Soli Invicto Comiti или Непобедимото слънце, но с добавеното пояснение Comiti

Интересен за нас е прочитът на името. „Сол“ е „слънце“ и е равно на Хелиос и Аполон, и още се смята, че като бог — Sol — се знае от времето на Ромул, а е въведен от легендарния сабински цар Тит Таций. Почитали са го заедно с богинята Luna — на 28 август, и са имали общ Храм. Invictos в тълковните речници се движи от „силен“ и „могъщ“ до „непобедим“ и „непокорим“, и такива качества със сигурност му отиват на императора. И сега идва Comiti. И тук речниците предлагат от „другар“ до „адепт“, а ние трябва да се спрем може би на „закрилник“, „покровител“.

Много интересен е вариантът „праотец“, като се подразбира „цар“. Това тълкуване не е случайно, но в случая с Константин може да означава и притежание на наследено право на царска власт. Това споменава Евсевий Кесарийски, а и кардинал Цезар Бароний. И това поставя Константин в съвсем друга историческа светлина и създава друга предпоставка за неговата императорска идеология и политика. Но това също така може да означава и спомен за Паредрите, а Паредър стои високо в сакралната йерархия, той е и съпрестолник на Богинята-Майка.

Ще добавя и едно наблюдение от изследването на Г. Баласчев „СТАРОТРАКИЙСКИ СВЕТИЛИЩА И БОЖЕСТВА“ :

„Между туй не бива да се забравя, че в надписа от Лозенград, Аполон се нарича прадеден бог „teos progonikos“ на траките.“

И това, разбира се, е познатият на Балканите култ към прадедите — прадедите, които са почитали Дионис, Орфей, Сабазий. А по отношение на култа към Сабазий ето какво пише Макробий :

„Тайнствената практика на тази религия била, по време на свещенодействие слънцето да се нарича Аполон, когато е в горната полусфера, т.е. през деня, и Дионис, когато е в долната т.е. през нощта.“

И всичко това като асоциация и силогистика дойде от надписа на монетите на Константин — Soli invicto comiti, и сравненията с тракийската култура.

За отношението и присъствието на Аполон като символ в живота на Константин можем да съдим обаче не само от монетите. Можем да съдим и чрез поведението на неговия биограф и близък сътрудник Евсевий. Идейното развитие на самия Евсевий е тясно свързано с живота на неговия учител Памфил, а той самият оформя възгледите си под силното влияние на Ориген. Евсевий основава библиотеката в Кесария и библейското училище, което да съхрани и развие дейността на Ориген.

Евсевий е автор не само на „ЦЪРКОВНА ИСТОРИЯ“ и „ЖИВОТЪТ НА КОНСТАНТИН“. Той е автор например и на „Филалет или любител на истината“ — произведение, написано през 303 г. в отговор на Йерокъл, който сравнявал Христос с Аполон. Подчертавам: Христос и Аполон!

Е, Евсевий спори с Йерокъл, но с тази бележка искам да кажа, че този безспорен авторитет на епохата е бил наясно с приемствеността и релациите на идеите между култовете, а той е бил все пак много близък с Константин. Ами тогава значи, че и Константин трябва да си е давал сметка за идеите, имената, образите и символите.

Така че, мисля, Константин прекрасно е познавал Аполон. От друга страна, Аполон трайно е присъствал в тракийската култура и сега ще цитирам безспорния авторитет в тракологията Георги Михайлов /„ТРАКИТЕ“, 1972, 2015 С./. Използвам неговото мнение съвсем умишлено, защото той все пак е по-предпазлив автор, когато трябва да дефинира нещо като тракийско и само тракийско.

„ …Но ако връзката между Аполон Антиенос, Антиум и /името на популярния полис/ Аполония е все пак хипотетична , то за почитането на един тракийски Аполон във вътрешността на Тракия, и то далеч от черноморската Аполония, говори обстоятелството, че главното божество на Пловдив е пак Аполон с епитет Кендрисос… В светилището при село Труд /Пловдивско/ се почита един Аполон с местен епитет /Zgoulamenos/ под два образа: прав гол Аполон с лира, и тракийския конник в различни варианти. И нещо странно: в нито един паметник от втория тип не се среща прозвището Херос. За да се подчертае, че Конникът е Аполон, понякога са слагали в ръката му, или до него, също и лира. В светилището при село Дийникли /Хасковско/ ние не бихме открили под образа на конника Аполон, ако не беше надписът „на Аполон“, придружен от локалния му епитет. В светилището на Асклепий при село Баткун /Пазарджишко/ Тракийският конник е представен с лира и с нимб от мидена черупка, присъща пак на Аполон и нимфите…“

Георги Михайлов на друго място от книгата му за траките ни връща и към светилището в Делфи:

„Павзаний – пише той – ни разказва, че в това светилище делфийската амфиктиония, /което е политически съюз на държавите от областта/, издигнала колосална статуя на Аполон от глобата, наложена на фокейците, задето обработвали свещената земя на бога. „Този Аполон се нарича от делфийците Ситалкас“. В този Ситалкас някои искат да видят божество на светлината. Дали това не е тракийското съответствие на Аполон или на една от неговите страни… /става дума за проявления, хипостази /.“

Тези въпроси си задава Георги Михайлов, а може би трябва да припомним, че това светилище е мирмидонско или пелазгийско, т.е. предтракийско по хронологичните определения, но ние знаем и още, че става дума за едно и също местно древно арийско население. А името Ситалкас от надписа е познато и от други източници. И безспорно е тракийско царско име.

Един друг автор – Янко Тодоров в „АТИЧНАТА КУЛТУРА В БЪЛГАРИЯ“, 1942, пише:

„От Ератостен и Есхил знаем, че драмата на Орфей също е свързана с Аполон — „…той, Орфей, не почитал Дионис, но смятал Хелиос за най-велик между боговете, когото той наричал също така Аполон. Като се качил веднъж на планината, да посреща слънцето, Дионис се разгневил и изпратил басаридите против него. Те го разкъсали на парчета, после музите ги събрали“. Тракийският култ към Слънцето, отъждествен по-късно с Аполона, е несъмнено съществувал.“

Както виждаме, Аполон е популярен отпреди Орфей, а знаем, че и Пиндар, и Херодот го свързват с Хиперборейския мит и страната на хипербореите, където под покровителството на бога, процъфтявали моралът и изкуствата /Пиндар, Pyth. X 29-47; Himer.XIV 10; Херодот IV 32-34/. Така е по една от легендите, и ние не трябва да пренебрегваме тази важна информация. Във всеки случай

Аполон е свързан силно с траките и планините им

Едно такова интересно планинско място от историческите български земи е манастирът Трескавец до Прилеп, планината и близкия връх Златовръх. Там и до днес стои кръст със златна ябълка. Скалните тронове наблизо, обърнати на запад, допълват характеристиката на мястото като едно старо мегалитно светилище. Това мегалитно съоръжение тук е известно като Гумното, а от II – III век сл.Хр. са запазени и два надписа на мраморни постаменти. Те са посветени на Аполон Етеуданос /Гръмовержец/ и на Артемида. Споменава се и името на светилището, както е наричано тогава — Колобаиса. Това ни напомня за колобри и цяла поредица производни от „кол“ и „коло“, защото Колобайса е със същата коренна морфема.

Един съвременен изследовател Васил Марков в „КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО И ПРИЕМСТВЕНОСТ – Наследство от древноезическите свети места в българската народна култура“, сравнява ситуацията с тази в Делфи и описва сакрализираната скалиста планина Златовръх по следния начин:

„…позицията горе е запазена за слънчевия бог Аполон… Пред нас се очертава едно типично двустъпално светилище от трако-илирийската културна общност, свързано с двуборческия мит, преведен през римската епоха като митът за Аполон“.

Този текст и тази древност отразена в него ме карат да припомня, че

„Аполон е почитан в Егеида преди времето на „гръцкия“ Херакъл. Известен е опитът на Херакъл да открадне триножника на пророчицата Ксеноклея от храма на Аполон в Делфи“,

което описва Павзаний /Павзаний, „ОПИСАНИЕ НА ЕЛАДА“, III, 21, 8; VIII, 37, 1; X, 13, 7 и 8/.

Аполодор ни информира и за това, че

„Аполон и Посейдон помогнали при строежа на стените на Троя, по времето на цар Лаомедонт — бащата на Приам.“ (Аполодор, „ИСТОРИЧЕСКА БИБЛИОТЕКА“, кн. II, V, 9)

От „ОМИРОВИ ХИМНИ“ научаваме и това, че култът към Бога е въведен преди Кадъм да построи Тива. Там е казано, че тръгвайки да обикаля Егеида, Аполон посетил:

„…и Тива, покрита с гори по туй време. Жив човек нямаше още в свещената Тива. И нийде нито пътека, ни път не прорязваше плодната угар около Тива. И само дървета и храсти растяха.“

И още — съгласно „ОМИРОВИ ХИМНИ“, когато се „ражда“ Хермес, Аполон е вече „роден“. Хермес още на първия ден от своето „раждане“ открадва кравите на Феб Аполон и влиза в конфликт с него („ОМИРОВИ ХИМНИ“, IV; 3, стр. 106 – 120). Така че тази давност на Аполон и връзката ѝ с нашата традиция не трябва да се пропуска.

Тук излиза и една друга тема — темата за имената на боговете. Това е огромна тема, но сега ще цитирам само Платон от диалога „КРАТИЛ“ заради Г. С. Раковски, който в „Българска старина“ също го привежда като пример. От съвременния превод на Платон, на Г. Михайлов, Б. Богданов и П. Димитров ще ви покажа текста, за който говори Раковски:

„Забелязвам, че гърците, особено които живеят под властта на варварите, са взели от тях много имена“ — и още — „Според мен първите жители на Гърция са почитали само тези богове, които и сега почитат повечето варвари: Слънцето, Луната, Земята, звездите, Небето…“.

Раковски не случайно се обръща към този текст. Според Платон, оказва се, че трудно обясним е през гръцки език смисълът, семантиката на имената на боговете —

„Трудно обяснимо е името на Хестия, пише той, трудно обяснимо е и на Аполон“.

Значи, името на Аполон е име, което не може да бъде обяснено на гръцки език. А това означава, че не е гръцко, а е предгръцко, много древно име с произход от езиците на местното население.

Но да не забравяме, че говорим днес и за Контантин Велики. Известно е, че Константин от 313 година започва да дава привилегии на християните и техните епископи. Между привилегиите се смята и установяването на неделята за неработен ден. Всъщност темата има продължение, защото на 7 март 321 г. Константин издава едикт, с който неделята е обявена за единен почивен ден в империята.

Коментарите по този повод казват, че целта е била да бъде избегнат хаосът поради различните религии и традиции в отделните етноси. Неделята е определена като ден за религиозни ритуали и почивка за всички групи. Според едикта — на тържищата е забранено да работят, а обществените служби трябва да са затворени, освен ако не става въпрос за освобождаване на роби. Няма обаче никакви ограничения за земеделието, с което се занимава мнозинството от населението, тъй като се приема, че там има сезонни неотложни работи.

Тук напомням, че неделята по заварената от християнството традиция, т.е. традицията на старата култова практика, е Ден на Слънцето. Видяхме и отношението на Константин към Слънчевия бог, а специално по повод неделята, Евсевий пише, че:

„през този ден — неделята — императорът задължително излизал на открито място и произнасял молитва“.

Но неделята е ден на Слънцето в старите култури, или ден на Аполон, или празничен ден за траките, които почитат Аполон. Същите траки, които от апостолите Андрей и Павел приемат и Христовото учение. Ами няма ли логика Константин да се е съобразил със Слънчевата култура на дедите си и затова да е определил неделята за празник? Това събужда и други аспекти на обяснението, разбира се, но Слънцето като тема и смисъл доминира в тази логика. Тракийската връзка с Аполон не подлежи на съмнение, а Константин Велики явно е ползвал тракийското знание и е имал прекрасната възможност и привилегия да използва Аполон като патрон.

От биографията му знаем, че по време на освещаването на Константинопол през 330 година е изпълняван обряд с колесницата на Бога-слънце, над която имало поставен и кръст. Този кръст през следващите векове християнската църква възприема като христовия кръст, но ние знаем, че

кръстът и по-точно равнораменният кръст е много стар символ на Слънцето

Този знак е използван и от нашите прадеди тук, на Балканите, още преди идването на христовото учение, а често го виждаме и като кръст, вписан в кръг. Следите от тази житейска философия и тази практика можем да видим и в богомилските знаци няколко века по-късно, можем да ги видим и в цялата гама на българските етнографски паметници, запазени и до днес. Преди освещаването на Новия Рим обаче има усилен период на строителство, а тук също можем да видим връзка между Константин и Аполон.

Сведенията ни казват още, че преди започването на строителните работи Константин се явил с геометриците и архитектите си. Изпратил и една нарочна комисия на оглед по древните храмове из провинциите, и после, хронистите казват, „съблякъл“ големите градове на Империята, като пренесъл от тях най-хубавите произведения на изкуството. Така в града на Босфора се появили две великолепни статуи на Аполон, например, а и други богове застанали на почетни места из града.

След това построил грандиозен форум в чест на победата си над Лициний. Той бил елипсовиден с две триумфални арки. В средата издигнал висока колона с беломраморен пиедестал. На върха на колоната сложил грандиозна статуя на Аполон и някои казват, че тази статуя била от Фидий. Статуята била бронзова и изобразявала бога на светлината или слънцето със скиптър в дясната ръка и със земния глобус в лявата. На главата стояла слънчева корона. Някои хронисти предполагат, че тази точно статуя е донесена от Атина или някой град на Фригия, други я описват като нова и казват, че изобразявала самия Константин.

Интересен щрих към темата Аполон и Константин можем да вземем и от житийната биография на Константин. Ето цитат от Метафрастовото житие, което имаме през Агапий Критски :

„От първата жена Елена, Конста имаше малко дете на име Константин. Царете го взеха, за да го използуват и за да се знае, че са роднини … Те бяха питали своя бог Аполон какъв човек ще стане той по-късно. Той им каза, че ще стане велик, ще заповядва на цялата земя и ще признае Христос за истински бог.“

И в този текст отново, както в галския панегирик, бог Аполон отрано е свързан със съдбата на Константин, но тук присъства и кръстът от звезди. Тази идея съществува, както се вижда, и в Метафрастовото или Агапиевото житие. Когато са разглеждали Галския текст, при повечето от предложенията на изследователите се търси връзка между този „Небесен знак“, видян от Константин в Храма на Аполон, и по-късно уточнения лабарум или хризма. Те даже обявяват това видение при галите за единственото автентично видение, и така излиза, че видението от 310 година, т.е. Галското, било първообраз на видението от 312 година т.е. Римското, като второто било само християнска транспозиция на първото.

Анализирайки варианти и възможни релации между сюжетите от галското и римското видение, до една съвсем съвременна реалистична позиция достига белгийският професор E. GALLETIER, “LA PREMIER VISION DE CONSTANTIN” /1945 г./. Той смята, че не е невъзможно авторът да е измислил тази сцена. А авторът, както знаем, е Евсевий Кесарийски. Тук, разбира се, трябва да имаме предвид и борбата за първенството по отношение на появата на видението — от галския панегирик, или от Евсевий.

Това, че авторът може да го е измислил, го приемам като посока на разсъждение, но тук големият въпрос е:

защо го е измислил, дали само от любов и лоялност към императора или има и друга причина?

От коментарите на галския панегирик излиза и друг интересен въпрос. Това, че обявяват галското видение за автентично, може да се вземе под условие, но трябва и да се тълкува подобаващо. Ако времената на поява на Панегирика са езически, тогава и логиката трябва да е от онази епоха.

И тук ще добавя идеята на германския изследовател Франц Алтайм /Franz Altheim/. Според него става въпрос за неоплатонически понятия, които по онова време били започнали да заменят понятия, свързани с Бога на слънцето. Така според тази теза — първо думите от панегирика се изясняват като понятия, и второ, става дума за замяна на понятия, от понятия, свързани със Слънчевия бог, с понятия неоплатонизми. Тук трябва да добавя, че редуцирането на дълбочината на термините от античните религиозни практики продължава още доста дълго време, за да се докара човекът до обикновени линейни проекции в мисълта за божественото.

Така темата за Слънчевия бог Аполон в живота на Константин Велики се оказва може би не по-малко интересна от темата за Константин и християнството, и достига до неочаквани или може би очаквани релации и обобщения, свързани с идеите за божественото у хората, традицията, наследствеността, и разбира се — вечните символи и архетипи. На това място, вместо заключение, ще цитирам Джоузеф Камбъл:

„Принизяването от страна на християните на езическата светлина на Аполон, а заедно с Аполон — на цялата класическа мистерийна традиция, от която отчасти е извлечена християнската, е изящен пример за това, как по-късен култ може да измести предишен, като просто отказва да приеме тълкуването на символите, създадени от висшите му посветени, прекалено ги опростява, за да постави собствения си символ на опразненото по-високо място.“ — Джоузеф Камбъл, „ТВОРЧЕСКА МИТОЛОГИЯ“

Петко Атанасов
Лекция, четена на 23 юни 2018 г.
Пловдив

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

Един коментар за "Петко Атанасов: „Слънчевият бог Аполон в съдбата на Константин I Велики“"

  1. Дорина Василева  22.09.2018 г. | 21:39 ч.

    Благодарност за тази изчерпателна изследователска статия!
    Заключителният цитат от Джоузеф Камбъл е красноречив за случилото се с наследеното от истинското мистерийно познание – а както знаем от Рудолф Щайнер, в гръко-римската епоха боговете все повече биват „сваляни“ към едно земно битие и телесно-физическо изобразяване. С това човекът се е отдалечавал закономерно от силите, които боговете реално са изразявали и изобразявали, и се е подготвяло слизането на Христовото същество в човешко тяло… Задачата ни днес, в новите и в бъдещите времена, е да преоткриваме това мистерийно познание по адекватен на съвременната и бъдещата ни конституция начин.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.