Юлия Боева — Праисторически символи в свилениците от Софийско (Първа част: геометрични шевици)

„Символите винаги имат множество смисли, защото носят принципа за намиране на възможните аналогии между различни идеи или явления. По този начин те служат както за „хоризонтална“ връзка между различни явления, така и за „вертикална“ връзка между нивата при осмислянето на света. Именно поради това символите могат да изразят много повече смисъл от дискурсивното и аналитично мислене чрез думи.“

Изтегли цялата книга »

(PDF | 20MB)

Въведение от автора

Заинтересувах се от шевиците върху женските ръкави от Софийско — свилениците, когато видях някои поразителни съвпадения между тях и неолитни изображения, знаци и символи, открити от археолозите. Съвпаденията понякога са съвършено точни. Такива съвпадения има при шевиците и от други райони на България, а също и от други страни — в Близкия Изток и в Европа. Но свилениците от Софийско се отличават с изключително богатство от мотиви, чиито паралели могат да бъдат намерени в праисторическите артефакти. Затова си поставих за задача да се опитам да ги осмисля.

Защо има такива съвпадения между праисторически изображения и знаци, и мотиви от шевиците? Неолитната култура, макар притежаваща местни варианти, има достатъчно общи характеристики. Тя се е разпростирала върху една огромна територия от Близкия Изток до краищата на Европа. Шевиците, в които има съвпадения с неолитни и халколитни изображения и знаци, се намират в същата тази огромна територия, но само на отделни места, в отделни страни. Тези шевици принадлежат към селската земеделско-скотовъдна култура, а нейното начало е в епохата на неолита.

Основният принцип в селската култура е спазването на традицията. Именно заради този принцип тази селска култура се нарича традиционна. Поради спазването на традициите в селските култури до наши дни са се запазили обреди и обичаи, които можем да осмислим най-малкото като предхристиянски. А също и изображения и геометрични символи, чиито първообрази можем да намерим още от времето на възникването на селската култура — от нейното начало в епохата на неолита.

Преди няколко години попаднах на филмче със запис на традиционна сватба от гр. Токат в Централен Анадол, Турция. Червеното було на булката е украсено със златни апликации във формата на кръг с вписан в него равнораменен кръст — мотив, който е чужд за мюсюлманската среда, но е част от традицията. Заради поддържането на традицията,

приемането на нови елементи в шевиците през хилядолетията е ставало изключително пестеливо

Най-голямата част от тях имат своите първообрази още от епохата на неолита (новокаменната епоха) и неговото продължение — халколита (каменно-медната епоха). В свилениците от Софийско с по-късните бронзова и желязна епохи можем да свържем изображенията единствено на конете и на някои от вариантите на Великата майка, познати ни от тракийската и родствената ѝ скитска култура.

Християнски мотиви в свилениците се намират почти като изключение — защото равнораменните кръстове, които ние днес възприемаме като свързани с християнството, водят началото си от символиката на неолита. Разбира се, не навсякъде и далеч не всичко от неолитната система е оцеляло в облеклото и шевиците. Повече следи има в страните, в които капитализмът се е развил по-късно. И където религиозната власт не е изкоренявала традициите прекалено активно. В сферата на женските дейности традицията изглежда е била поддържана особено устойчиво, защото именно в тях, в тъканите и облеклото, в шевиците и килимените шарки, в наше време можем да видим най-много праисторически изображения и знаци.

Идеята, че в шевиците има старинни знаци и изображения, се появява в европейската литература към края на ХІХ век. През 1872 г. Владимир Стасов публикува книгата си „Руският народен орнамент“. В нея той изказва наблюдението, че шевиците не се измислят, а се шият винаги по стари образци (Стасов 1872, с. VIII); че кръстовете са по-стари от християнството, а двуглавите птици са по-стари от руския царски символ. Така Стасов поставя началото на едно особено течение в археологията и етнографията: да се търсят корените на мотивите от традиционните тъкани. Все още научната литература, която разработва тази идея, не е особено богата. След началото, поставено от В. Стасов, важна крачка към конкретизация на идеята е направена в статията на В. А. Городцов „Дако-сарматски религиозни елементи в руското народно творчество“ (Городцов 1926).

През 1965 г. Б. Рибаков започва осмислянето на неолитните знаци и изображения и вижда тяхната връзка с традиционната култура (виж Рыбаков 1965 1 и 2). Той разработва тази идея по-подробно през 80-те години на ХХ век (Рыбаков 1981 и 1987). Важно значение за развитието на идеята за старинния смисъл на шевичните и тъканните мотиви имат и изследванията на А. К. Амброз (Амброз 1965).

У нас през 20-те и 30-те години Евдокия Петева изказва някои предположения за старинния произход на мотивите в шевиците, а през 1941 г. Тачо Танев поставя началото на смисловия им анализ. През 70-те и 80-те години на ХХ век етнографите и археолозите все по-осъзнато забелязват праисторическите мотиви в шевиците. През 1989 г., с Goddess embroideries of Eastern Europe, американката Мери Кели започва своето изследване за образа на праисторическата Велика богиня, първоначално в шевиците от Русия, Украйна и други страни от Източна Европа, а по-късно на Балканите (включително България), както и в северните страни на Европа. Стъпвайки върху нейните резултати, през 2012 г. Ирен Величкова-Ямами издава книгата Архаични символи в бродерията, върху материал от български шевици.

Междувременно през 2006 г. се появява първото по-пълно археологическо изследване за смисъла на знаците от епохата на неолита — книгата на М. Гимбутас „Езикът на Богинята“, (The Language of the Goddess). В друга своя книга Гимбутас изказва наблюдението, че „Богинята изявава себе си в единичност, двоичност и троичност. Тя е всичко това едновременно“ (Гимбутас 2006, с. 327-328). В книгата си „Мъдростта на Великата майка“ (Боева 2010), съм направила опит за по-подробно разглеждане на идеята за двойната и тройната Богиня. Ще използвам тази идея и при подреждането на бъдещия анализ на изобразителните мотиви от шевиците в Софийско, на които ще бъде посветена втората книга от настоящото изследване.

За да си отговорим на въпроса

защо е възможно културна памет да бъде пренесена през хилядолетията,

преди всичко трябва да разберем какво представлява културата и какво е мястото на традиционната култура в нея. Защо изобщо се е стигнало до такъв тип култура, в който спазването на традицията да бъде основен принцип? Думата култура означава обработеност, очовеченост на природата. Културата е начинът, по който човекът/обществото „опитомява“ света и себе си. От тази най-обща гледна точка култура е всеки конкретен начин за подреждане на отношенията между „диво“ и „питомно“ във всяко конкретно време, място и общество, включително и в отделния човек.

Струва ми се, че можем да разграничим само два основни типа култура: традиционна и съвременна (модерна). По-точно това са два основни принципа за окултуряване (обработване) на човека, обществото и света, които имат редица смесени форми, но могат да съществуват и в своите крайни, относително „чисти“ проявления. Може би психологическата основа за съществуването им се крие в разликата при работата на двете полукълба на човешкия мозък, а оттам и във възможността за два различни начина за познаване на света от човека? Във всеки случай, в основата на различните типове култура стои начинът, по който човекът/обществото разбира света и своето място в него.

Ще опиша накратко двата типа култура в техните крайни форми, в тяхното състояние на относителна пълнота. Исторически тези крайни форми са разделени от хилядолетия. Ако тръгнем от съвпаденията на мотиви, началото на традиционната култура би трябвало, по някакъв начин, да бъде свързано с неолитната култура, с епохата, когато се опитомяват растения и животни и се появяват селските земеделско-животовъдни общности. Независимо, че някои от основните представи за света — например за Великата богиня-майка, неолитната култура наследява от предишната епоха — палеолита, изображенията и знаците, които намираме в достигналите до нас традиционни шевици, могат да бъдат свързани не с палеолитните, а именно с неолитните ѝ (и някои по-късни) варианти.

Според археологическите изследвания, в голямата територия на неолитно-халколитната култура (обхванала постепенно, за няколко хилядолетия, от Х до ІV хил. пр.н.е., земите от Близкия Изток до краищата на Европа), както и през цялата неолитна епоха почти до края на халколита, не се намират следи от насилие, няма убити хора. В продължение на няколко хилядолетия неолитната култура се е разпространявала активно, но достатъчно безконфликтно, върху все повече територии на Европа. Това е ставало чрез постепенно разселване на хора и чрез културно приобщаване на местно мезолитно население от ловци-събирачи към идеята за производително отношение към света и към неолитната система от мирогледни представи. У нас така достатъчно безконфликтен е периодът, който обхваща повече от две хиляди години, от началото на неолита към средата на VІІ хил. пр. н. е. до началото на късния халколит, през последните 100-200 години на V хилядолетие пр.н.е.

От това наблюдение за относително мирния и хармоничен характер на неолитната култура можем да стигнем до предположения по какъв начин неолитните хора са си представяли света и своето място в него. От археологическите артефакти става ясно, че през неолитната епоха е била почитана Великата богиня-майка. Психологическа възможност за достигане на безконфликтно общество има само, ако тази Богиня е била мислена като божественост на целия свят, а не като божество, отделно от хората и извън тях. С други думи – ако Майката е била Богиня-свят, която ражда всичко и всички — включително и хората, а те съществуват вътре в нея и смятат себе си за част от това живо и съзнателно същество.

Само при условие, че хората осмислят себе си като част от Богинята, като част от космическия ред в света, те биха се считали за длъжни да се включват активно в този ред и в неговото поддържане. Може би затова, в резултат на този основен възглед, заедно с началото на земеделието и животновъдството, се появява и селската община — основната голяма обществена единица, която успява да изгради механизъм за самоподдържане на реда и хармоничното съжителство сред хората. (Този механизъм за самоподдържане е доживял в селските общини по нашите земи в достатъчно здрав вид, макар и с качествени изменения, до края на ХІХ век, когато е бил описан от първите наши етнографи).

Традиционната култура на селската се община се основава върху идеята, че всичко в живота на човека и общината (и обществото като мрежа от общини) трябва да бъде изцяло подчинено на постоянен ред, който да поддържа хармонията. Този ред се осъществява чрез обредния характер на живота, чрез разпростиране на обредността върху всички човешки дейности и превръщането на целия живот в непрекъснато, лично или колективно, свещенодействие.

Съвременната култура се заражда с появата на държавата и наченките на науката през бронзовата епоха, преди около 5 хиляди години (Египет и Шумер). И от тогава културите малко по малко започват да губят своя традиционен характер и да се приближават към нашата съвременна „модерна“ култура. Модерността постепенно се увеличава за сметка на традиционността. Хилядолетия наред конкретните култури са от смесен или преходен тип, докато напълно се очертаят особеностите на нашата съвременна култура. Характерни за нея са научното, т.е. дискурсивното осмисляне на света, личната инициатива и личното творчество, общественото неравенство и несъгласие, държавата и институциите като средство за установяване на обществен ред, отношението към природата като към обект да подчиняване и суровинен източник. Докато за традиционния тип култура е характерно осмислянето на света чрез аналогии и интуиция, колективност, равенство и съгласие в обществото, живот в самоуправляваща се община, стремеж към вписване в природата.

При опитите да се очертаят тези два основни типа култура — традиционната и модерната, много често за основна разделителна линия между тях се приема отношението към времето. Докато при традиционните култури то се възприема като кръгово, циклично, непрекъснато подновяващо се и запазващо връзката си със своето начало, то при съвременния тип култури времето се мисли като праволинейно, непрекъснато отхвърлящо миналото в името на бъдещето. Цикличното време се нарича най-често митологично, а праволинейното — историческо.

И понеже тук ще става дума за шевици, а те принадлежат към традиционната култура, ще се опитам да я опиша още малко. Традиционна е тази култура, в която животът остава свързан със своите (трансцедентални и свещени) митични корени, а времето се движи като че ли по кръг, като циклично се завръща към своето начало. Така животът на селската община непрекъснато се подновява, като преживява обредно акта на първоначалното творение. Животът на хората е подчинен на установен от традицията постоянен ред и това поражда ритуалност на всекидневието и цялостна система от обреди. Обредът е съответствие на живота с реда (ritus, ритуал означава ред). В него няма място за индивидуална инициатива.

Основният принцип за осмислянето на света в традиционната култура е аналогията. Светът се вижда като верига от съответствия, и поради това – като хармония и всеобща взаимосвързаност. Така явленията се оказват резултат от първоначалното единство — и начин на съществуване на това единство. Този тип мислене е синтетичен, за разлика от аналитичното мислене, характерно за „модерната“ култура. В нея непрекъснатото разделяне и отграничаване на явленията едно от друго води до все по-тясна специализация на науките, все по-голяма индивидуализация на хората и разединение на обществото, и все по-голям недостиг на общ поглед и синтез.

Мисленето по аналогия се предава/обозначава чрез символи

Символът е знак за първопринцип. Всеки символ поражда верига от аналогии и значения – йерархично подредени между принципа и различните нива или проявления на реалността. Символите са не толкова идеи, колкото начин за синтетично представяне на съвкупност от идеи, които всеки може да постигне според гледната си точка и собственото интелектуално ниво. Символите винаги имат множество смисли, защото носят принципа за намиране на възможните аналогии между различни идеи или явления. По този начин те служат както за „хоризонтална“ връзка между различни явления, така и за „вертикална“ връзка между нивата при осмислянето на света. Именно поради това символите могат да изразят много повече смисъл от дискурсивното и аналитично мислене чрез думи.

Чрез символа реалността от едно ниво може да бъде представена на друго ниво, и което е по-важно, може да бъде обозначена и трансцеденталната реалност. Символът е „зародиш“, който се посява в интелекта на човека и може да послужи за развитието му чрез посвещение — до степен на надмогване на обикновените човешки възможности. Но за да изпълни ролята си на „зародиш“ за психическо развитие, символът трябва да бъде точен, недеформиран. Затова точността на повторението е най-важната особеност на традиционната култура.

Обредността, ритуалният начин на живот е механизмът, чрез който символите се пренасят през времето. Те могат да имат геометрична, изобразителна или (когато са част от обред) жизнедеятелна форма. В настоящото изследване на шевиците от Софийско ще разгледам геометричните символи и техните праисторически паралели.

Остава обаче един въпрос:

Кога точно е започнало спазването на традицията?

Дали в началото на неолитната епоха, или по-късно, например в края или дори след края на халколита? Процесът на постепенно изместване на традиционната култура започва в началото на бронзовата епоха. Но последната фаза, когато съвременната култура надделява над традиционната, е свързана с епохата на капитализма. У нас това е процесът на икономическо отмиране на самата селска община, който се активизира през XIX в. и особено след Освобождението. Тогава се засилва и личното творчество. Появяват се и първите етнографи — хората, които вече могат да погледнат традиционната култура отвън, откъм съвременната, и затова виждат необходимост да я описват. Тези хора всъщност наблюдават нейното бързо изчезване.

В селското облекло по това време прониква модата. Мотивите, т.е. символите в шевиците, до тогава повтаряни със стремеж към точност, започват по-свободно да се трансформират. Най-често трансформацията се състои в орастиняване — когато непонятните вече старинни изображения, деформирани през времето заради забравен смисъл, се превръщат в някакви нови изображения — най-често в растения. Променя се и функцията на шевиците — от част от селската носия тя все повече се превръща в градско ръкоделие.

Вместо част от реда, шевицата става част от украсата. Процесът на отмиране на селската култура у нас рязко се засилва по времето на „народната власт“. Тогава икономическата основа на традиционната селска култура се унищожава чрез колективизацията на земята, а насаждането на нова социалистическа идеология води до забрана на традиционния обреден цикъл. Фолклорът се заменя със самодейност, традиционните селски носии — със сценични, стилизирани, а везбените мотиви-символи стават материал за свободна авторска трансформация както по отношение на формата и композицията си, така и по отношение на приложната си функция.

В наше време ние започваме все по-остро да усещаме, че в забравените ценности на традиционната култура има стабилност и ред, които са възможност за намиране на хармония и от които ние имаме голяма необходимост. Напоследък се появява силен интерес към традицията. Но сега ние не можем да я намерим при бабите и дядовците, защото те самите са израснали при социализма. Трябва да се опитаме да се разровим по-надълбоко, да потърсим записите и описанията на старите етнографи, и да се опитаме да избегнем подмяната на традицията със самодейност. Трябва да се опитаме да разберем кои са духовните ценности на традиционната култура, как и защо в нея е било възможно да се постига хармония между хората. Но за да разберем защо традиционната култура е била толкова устойчива, за да премине (по нашите земи) през 8-9 хилядолетия, трябва да се постараем поне да не унищожаваме последните остатъци от нея, с които все още разполагаме.

Традиционната култура е нашият почти прекъснат и унищожен корен. Ако имаме необходимост да му дадем нов живот или поне да разберем принципите и ценността му, ни трябват внимание, любов и грижа. И знание. За да започна търсенето на забравения смисъл на геометричните (а във втората част на това изследване — и на изобразителните) мотиви и композиции от свилениците в Софийско, преди всичко трябва да изясня две неща. Първото е какво ще разбирам под думата елбетица, която в нашата наука за шевиците се свързва с кръстовидния строеж, така характерен за свилениците. А второто е какви са основните резултати от изследването на неолитната знакова система, които могат да станат основа за търсене на забравения смисъл на мотивите и композициите в свилениците от Софийско.

Юлия Боева

Цялата книга (PDF | 20MB) »

Материалът се разпространява с изричното писмено позволение от автора му, носещо дата 5.9.2018 г. Ако имате възражение към така описаните авторски права, изпратете го на is@otizvora.com. Администраторът на „От Извора“и спомосъществувателите на инициативата за некомерсиално разпространение на такива материали не носят отговорност за неуредени въпроси между авторите и други издателства.

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

3 коментара за "Юлия Боева — Праисторически символи в свилениците от Софийско (Първа част: геометрични шевици)"

  1. Стопанина  07.09.2018 г. | 12:09 ч.

    Хареса ми определението за „култура“. Относно споровете за произхода на думата „елбетица“, които се разглеждат в една от главите на книгата, като че ли най-достоверна ми се струва арабската версия, навлязла през турски език. Но ми се струва възможно думата да е толкова стара, че да е директно тракийско наследство. Както се предполага, че имената Ур и Урфа, а също Урфила и Орфей имат обща етимология.

    В главата за двойната (S-овидна) спирала пише:

    „Разпространението на S-овидните знаци в праисторическата култура в композиции, които дават основания да бъдат разбирани като космогонични, като представа за строежа на света, ми дава основания да смятам, че в основата на неолитната семиотична и светогледна система стои психическо преживяване, което представлява интуитивно проникване именно в тази най-дълбока същност на света. Това преживавяне е наричано в различни култури просветление, истинското лице на Бога, екстаз, таворска светлина, нирвана, мокша. Чрез него най-често се достига до възприятие за свят, който е Светлина и Съзнание („Бог е светлина”). Възприемането на този свят от светлина става чрез отъждествяване с него – като цяло и същевременно с всяка от частите му поотделно.“

    Антропософският мироглед не ми позволява да се съглася с цитата. Или поне не изцяло. По времето, когато е възникнал S-овидният знак (пък и повечето знаци, разглеждани в книгата), повечето хора все още са имали унаследено ясновидство от Атлантската епоха. Щайнер го нарича атавистично ясновидство. То отшумява постепенно до към 3-то хилядолетие преди Христа, като по нашите земи се запазва у отделни хора чак до шести век след Христа, а в още по-редки случаи – чак до наши дни.

    Ако приемаме наличието на атавистичното ясновидство сред хората през неолита не е много уместно да говорим за „просветление“ и „Нирвана“. Всъщност необходимостта от просветление възниква именно заради загубата на това старо ясновидство и връзката с духовния свят, заради което се налага те да се търсят вече по един нов начин – чрез определени упражнения и системи.

    Така че от всички думи, написани в цитираното по-горе, съм съгласен само с „екстаз“, ако под това разбираме нещо като транс. Защото атавистичното ясновидство е било трансоподобно, до голяма степен извън съзнателния контрол на участника-наблюдател.

    Разбираемо е, че антропософската забележка няма място в книгата, защото книгата ще се чете и от учени, които са закоравели материалисти. Но вярвам, че това си струваше да се отбележи в коментар. За тези, които имат по-отворено съзнание.

  2. Дорина Василева  07.09.2018 г. | 15:42 ч.

    Благодаря за предоставената книга! При първа възможност ще я изтегля.

    Антропософията наистина би разширила визията на темата за българските шевици. Те са не само изкристализирали във времето и традициите символи, свързани с древни трансцеденталните вярвания, както биха се изразили учените-материалисти. В тях може да се търси и вложен своеобразен ритъм на повторение на движенията, подобно на ритъма в българските народни песни и хора. Ритъмът на движенията на бродиращата ръка, който се впечатва под определена форма в повторението на изобразените детайли и цели мотиви… Изключително интересен въпрос за изследване!

    Преди няколко години в мое издадено електронно антропософско изследване, което се тегли свободно („Космическо земният път на пеперудата и човешката душа“), стигнах до интересна идея – четиристъпният процес на развитие на пеперудата е своего рода повторение на един основен космически принцип – принципът на вечната ритмична метаморфоза. Този процес на „предене“, подобно на пеперудения пашкул, ние можем да видим в подредбата на древните кромлехи и в онова, което са изживявали човешките души в онези ритуали. Щайнер говори за това. Нима не намираме и подобно „ритмично предене“ в кръговата форма на традиционното българско хоро! Нима не е подобно тайнството на енергийна връзка на душа с душа, на целостта!

    Шевиците са част от това космическо разбиране. Ненапразно във Валдорфските училища се започва с плетене на пръстче, нашива се, тъче се…, все много български наши си неща! Подобно на проследяваната нишка, се развива мисленето, логиката, освен усетът към красивото. Работи се и с ритъмът. Всичко това ритмично навлиза в детето и събужда здравословно потенциала му.

    Така че, Антропософията дава възможността за достигане в определен момент на имагинативно мислене, което надхвърля понятието „трансцеденталност“, и дава картина на животворящи и съграждащи процеси. Поздрави!

  3. Мариан Марков  11.09.2018 г. | 12:35 ч.

    Много интересно верно и необходимо начало.Преди Тачо Танев Г.Ю.Цапев 1922 г.търси корените на българския орнамент.Илия Г.Крунев Русе и Й.Вондраг основател и подръжник на русенското училище за мебели и резба създават фондация за издирване и внидряване в производството на мебели със старобългарски мотиви. Орнаментиката естествено и логично зачева от жената и нейния лунарен календар.Странно ми звучеше избягването на термина Матриархална култура Матриархално общество.Ще се запозная с книгата.Благодаря.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.