Език свещен: Когато писането от първо лице всъщност няма лице

Няколко неписани правила, свързани с писането от първо лице. Повечето от тях се подразбират от само себе си, но като че ли не им се обръща необходимото внимание.

Книжовният език има правила, които го правят такъв — общоприет и сближаващ хората, употребяващи различни наречия. Това е добрата страна на регулациите, целящи уеднаквяване. Има и лоша страна — ако правилата се натрапват в устната реч и неформалното писмено слово, постепенно водят до изчезване на диалекти и разнообразието на езика. Също така някои правила са спорни и често се определят от несъвършени хора. А това ни дава основание да ги спазваме или да ги пренебрегваме според личната си преценка.

Но неформалните форми на речта и неформалното писмено слово при определени обстоятелства също имат правила. Неписани правила, които се подразбират от само себе си, но като че ли не се разбират от всеки. А може би трябва — ако хората вникнат в основанията, които ще изложа по-нататък, и искат да се разбират по-добре с ближните си.

Докато вървя по улиците,

често виждам изявления от типа:

„Моля, не оставяйте боклука на тротоара!“

Кой моли — не е ясно. Не са ясни и последствията за нас, ако уважим или не уважим молбата.

Асансьорната врата на партера в блока ми е украсена от друга бележка:

„Настоявам, да престанете да блъскате вратата на четвъртия етаж!“

И тук не е ясно: кой и в качеството си на какъв настоява за това? Важно е, защото не е едно и също, ако за това настоява някой съсед, на когото само му се причуват блъскания на врати; ако за това настоява домоуправителят, който е установил, че блъскането на вратата е действително и нанася някакви имуществени и неимуществени щети; ако за това настоява този, който всъщност блъска вратата, но е написал текста в духа на „крадецът вика: дръжте крадеца“.

Така написано, не е ясно: всички съседи ли сме заподозрени в блъскане на вратата? Или настояващият се обръща в почтителна форма към единствения виновник? Ако е първото, може да преценя, че имам право да защитя себе си и съседите си, като посоча, че един редовен гост на блока блъска вратата, а не от някой от местните.

Но как, пред кого и дали изобщо да обърна внимание на забележката и да се защитя, ако писането от първо лице всъщност си няма конкретно лице?!

Ето защо е основателно да се приеме, че има неписано правило за изявленията от първо лице, като то се изразява в конкретизирането на изявяващото се лице. Основанието е, че всеки отделен човек е център само на собствената си вселена. Но другите хора също са центрове на безкрая и не са длъжни и рядко могат да намерят отговор на въпроса: кой от другите вселенски центрове ни привлича към себе си в някаква обща кауза?

Как биха могли да звучат горните изявления

„Извозваме само отпадъците в контейнерите.
Екипът по чистотата“

От това съобщително изречение става пределно ясно, че подписалите се служители, които изпразват контейнера ни за смет, вече не възнамеряват да правят оборка на тротоара около самия контейнер. Това не влиза в задълженията им и ги бави на конкретния обект. Можем да се досетим за това, нали?

Авторът или авторите са ясни. Ясни са и последствията, ако отпадъците останат да се вмирисват на тротоара. При сравнението става ясно и че съобщителното изречение е за предпочитане пред неподписания призив за действие, забраната на действие или назиданието от човек, който няма никакъв авторитет, защото преди всичко не го познаваме или няма как да го разпознаем по анонимното му послание.

„Асансьорните врати могат да се затварят и по-тихо.
Проверено от домоуправителя.“

Така формулирано, изявлението носи необходимия авторитет, понеже идва от човек с регламентирани отговорности и правомощия. Излишно е да се говори за „настояване“, защото, щом домоуправителят се е заел с тази проверка, работата вече може да се приема за сериозна. Отново е спестен назидателният тон, а сведението е еднакво валидно за живущите във входа и за техните еднократни или редовни гости.

Изключенията на неписаното правило

Ако се загледаме в картонените табели, които просяците държат по улиците, обикновено ще прочетем нещо такова:

„Безработен съм и се нуждая от операция. Моля, помогнете!“

В такъв случай е не само излишно, но може да изглежда и нецелесъобразно, ако просякът се подпише — все едно навлиза още повече в пространството ни и опитва да увеличи шансовете си да му помогнем, „защото вече се познаваме“. Той не е аксесоар към табелата си, а табелата е негов аксесоар. И застава зад нея с лицето си. Буквално!

Тежките нарушения на неписаното правило

Престанах да броя колко често съм попадал на разни блогове и публицистични сайтове, където статиите редовно започват с:

„Реших да напиша тази статия, защото…“

По-нататък авторът продължава да твори от първо лице, като използва изразите „струва ми се, че“, „мисля, че“, „според мен“ и прочие. Стигам до края на статията — няма име. Връщам в началото, гледам тук, търся там — статията просто не е подписана, а вече съм забелязал, че в тази медия пишат десетина щатни автори и безчет гостуващи.

Положението става дразнещо, а на моменти — отблъскващо и критично, ако такива анонимки са сътворени с някакви претенции и авторът залага на предполагаемата си компетентност или на авторитета си. Какви претенции и авторитет могат да имат статии, за които не сме сигурни, че са писани от само един човек или дори от човек? Защото в наши дни — струва си да се отбележи изрично — машините са способни да заместят частично журналистите и публицистите.

Надявам се, че ме разбирате правилно

Нямам нищо против анонимните публикации, стига да се пишат по съответния начин и самото им естество да позволява анонимност. Какъв е обичайният стил в този „жанр“? Ами той предполага замяната на всички изрази и словосъчетания за писането от първо лице.

„Поводът за написването на тази статия е…“

Другите изрази — „мисля, че“, „според мен“ и пр. — се заменят с „може да се допусне, че“, „логично е да заключим, че“ и тем подобни „академичности“. За предпочитане в случая е употребата на страдателен залог, въпреки че (както ще се аргументирам в някое предстоящо издание от тази поредица) страдателният залог е сред най-болезнените симптоми на нескопосано писане и принципно е желателно да се избягва. А ако анонимният автор спести изцяло упоменатите паразитни изрази, които не носят някакъв особен смисъл, а само подчертават несъвършенствата на анонимния му текст,  ще е постигнал максимума, който може да се постигне в „жанра“.

Убедено вярвам, че човек може да спечели разбирането и съдействието на себеподобните си, ако полага необходимите волеви и мисловни усилия да предвиди и да изчисти възможно най-много от несъвършенствата в изреченията си. В противен случай не може да очаква нещо различно от недоразумения и че следването на мисловния му път може да е изтощително, ако изисква читателите му да преодоляват много необработени камъни, способни да обърнат цяла кола. По-вероятно е тези, които не сме всеядни и подбираме словесната си храна, да изоставим един такъв черен път и да тръгнем по някой по-добре поддържан.

Или да започнем сами да си го прокарваме…

Иван Стаменов
4.7.2018 г.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.