Звателният падеж и новият раздел „Език свещен…“

Повечето хора, които не използват звателен падеж, като че ли са представители на онези, смятани за по- или най-образованата част от народа. Но това не е непременно комплимент

Идеята за закон, защитаващ българския език, не е нова. По произход тя не е и тукашна, а вносна. Немците, да речем, по няколко пъти на десетилетие, правят езикови реформи, целящи повишаване на грамотността. Най-често тези мерки всъщност са свързани с понижаване на критериите за грамотност,1 а не с повишаване на самата грамотност. Нещо като българската идея да се премахне правилото за писане на пълен или непълен член. Хората масово ще продължат да говорят и да пишат грешно, но това грешно вече ще се смята за де юре вярно и те ще могат да се смятат за грамотни, въпреки че де факто не са такива.

И наистина, непознаването на правилата и законите не оправдава престъпниците. Така си е от памтивека в римското право, пък — твърди се — това за невежеството важало дори за всемирните, космическите закони.2 Но какъвто и закон да се приеме, както и да се прилага, той сам по себе си няма да извърши очаквания обрат. Не и някак автоматично. Защо? — Защото неграмотността се засвидетелства на всички равнища: начело сред тези, които пишат законите;3 сред журналистите и репортерите; сред — съжалявам да го кажа, но е вярно — учителите и академиците.

Опазването на езика не се постига с отрицателни средства (репресивни закони), а само с положителни средства (търпеливо ограмотяване)

Воден от тази вяра, започвам отдавна замислена нова рубрика в блога: „Език свещен…“ В нея ще дам някои разяснения и пояснения за различни проблеми, които се открояват все по-често и могат да се смятат за лечими. Ще го правя по моя си начин, който изключва академичното звучене. Поставям си само условието да огранича присъщия си сарказъм. Но няма да звуча академично, защото, ако академичните похвати вършеха работа, изобщо нямаше да обсъждаме тази тема. Както ще стане дума по-подробно в следващите издания на тази поредица, изкуственият, мъртъв академичен език е сред главните виновници за състоянието на езика. Важи не само за българския, а изобщо.

И първата тема, с която ще ви занимая, е

звателният падеж

Не съм достатъчно стар, за да свидетелствам за времето, от което дори най-образованите ни сънародници — съзнателно или не — се заемат с умъртвяването на звателния падеж в българския език. Но съм сигурен, че това явление начена да ми прави силно впечатление някъде от средата на 1990-те години, а нямам спомени за такова извращаване на езика през детството си. И ако се налага да обясня какво е изражението и значението на звателния падеж, ще го направя с два действителни примера от наскорошните ми общувания чрез електронни писма.

Събеседник 1 ми писа:

„Привет, Иван, в сряда ще изпратя темите на статиите за месец юли.“

Събеседник 2 пък писа:

„Здравей, Иване, ще дойдеш ли утре с мен, за да изберем заедно новата метална врата за входа?“

Събеседник 1 се обръща към мен с „Иван“, без да използва звателен падеж. Събеседник 2 се обръща с „Иване“, като използва звателния падеж, имащ точно това предназначение — да обозначи обръщение към конкретна личност.

Първият човек, за когото си спомням, че воюваше със звателния падеж, беше частната ми учителка по биология, подготвяща ме по онова време за кандидатстването ми в един медицински факултет. Всеки път, когато тази възрастна дама използваше обръщението „Иван“, напълно съзнателно чувствах мощна антипатия — първоначално към превзетия ѝ академичен език, накичен с умъртвения звателен падеж (сякаш е ловен трофей). Впоследствие антипатията премина и на личностно ниво, тъй като и досега трудно показвам искрено уважение към човек, който демонстрира своето неуважение към мен.

А проблемът със звателния падеж е проблем на уважението

Вероятно е по-лесно да се защити схващането, че бавното задушаване на звателния падеж е следствие от англо-американското културно и политическо влияние. Защото в английския език няма звателен падеж, а този чужд език вече е опорочил нашия — както ще стане дума и в следващите части — не само на лексикално, но и на граматическо ниво. Склонен съм да приема това обяснение или поне няма да го оспоря. Но то е частично и според мен не обяснява всички случаи.

Също вероятно е някой да спестява звателния падеж — „Иван“, ако чувства, че „Иване“ звучи твърде „фамилиарно“ и би скъсило дистанцията при едни „строго делови отношения“. На това схващане може да се възрази с два аргумента: 1) същото може да се постигне чрез обръщение на фамилно име — „Здравейте, г-н Стаменов“, вместо „Здравей, Иван“; 2) бизнес общуването позволява да пропуснем калпавото обръщение (по-добре никакво, отколкото неуместно): „Здравей, в сряда ще изпратя…“.

Нещо повече, ако обърнете внимание, ще забележите, че в много случаи незачитането на звателния падеж се използва от хора, които всъщност много добре познават тези, към които се обръщат. И дори се предполага, че не би трябвало да поддържат такава полуосъзната преграда помежду си. Частната ми учителка по биология, с която се срещах веднъж седмично, само за час, не беше единствената. Някъде от един момент нататък същото отношение към звателния падеж се прояви и сред учители, които са ми преподавали всеки ден, а сред тях беше и класната ми ръководителка! Убеден съм, че всеки читател ще си спомни за сходни или същите примери от своята автобиография и/или от сегашното си ежедневие.

Защо намесвам уважението?

Представата, че всички, които потъпкват звателния падеж, имат някакъв проблем с уважението4 към хората, с които общуват — пък и не само с тях, — трудно може да се аргументира или да се докаже с обичайните академични умозрения. Причината е, че по-скоро това е въпрос на лично усещане, на индивидуални чувства. А чувствата не подлежат на доказване. Чувствата просто се споделят! Може и да се направи опит да се декларират (обикновено нелепо) в някаква официална форма — да речем, ако търсим обезщетение в съда заради причинени „неимуществени щети“ или „психологически травми“, — но няма как стопроцентово да се докаже нещо от духовно естество.

То е 100-процентово само за нас, като индивиди. Освен това чувствата ни са абсолютно верни за самите нас, въпреки че други хора могат да ги определят като „неоснователни“ и „преувеличени“ — това пък са си техни чувства, които не съответстват на нашите, без това да ги прави „по-верни“ или „по-грешни“. Ето защо, каквото и да опиша тук, отразява само моите чувства, които не претендират да са общовалидни. Но съм убеден, че те са в съзвучие с много хора, които са осъзнали сходни или същите чувства при личната си опитност, натрупвана ежедневно и в продължение на години.

За мен е безусловно вярно, че повечето хора, които не използват звателен падеж, са представители на онези, смятани за по- или най-образованата част от народа. Почти стереотипно те са висшисти, може дори да са завършили в чужбина, макар това да не е задължително. Но е донякъде универсално правило, че са проповедници или просто изповедници на някои от „прогресивните“ и „модерни“ представи. А именно — освен че ще се обръщат към някого, като нехаят за звателния падеж, ще разглеждат и вас, и себе си, и останалите човешки същества, да речем, като „човешки ресурси“, „човешки капитал“ и тем подобни бездушни понятия, обезличаващи и принизяващи човешката същност.

Това са хора, които боравят повече с някакви сметки, отколкото с думи. Извинявам се, че се налага да го напиша, но в известен смисъл те са се превърнали повече в сметачни машини, в нещо като биороботи, отколкото да са хора с нещо повече от плът и кръв, и даващи си сметка преди всичко за естеството и силата на говоримото и писменото слово.

Надявам се, че лека-полека разбирате, защо разглеждам агонията на звателния падеж като част от един по-голям проблем на (само)уважението към човека, в качеството му на одушевено същество, личност и бъдещо божество; на нещо повече от „биологична единица“, „билогичен ресурс“, „нечия собственост, каквато е и капиталът“.

От друга страна, готов съм даже да се обзаложа, че един „непрогресивен“ представител на народа, който може да има, но може и да няма образование; който си няма представа от икономически, социологически, политически и прочие термини, не би използвал обръщението „Иван“, наместо „Иване“. Даже напротив — такива хора до ден днешен държат на звателния падеж дори в случаи, когато от съвременна гледна точка той е лишен от благозвучие.

Типичен пример:

„Марийо-о-о! Марийо ма, излез, да те питам нещо!“

Няколко размишления и за благозвучието

Съгласен съм, че звателният падеж не е приложим към някои имена. Такива сред мъжките са например Петко, Андрей и Георги (включително умалителните му форми Жоро, Гошо, Гец). Да не говорим за вносните от последните две-три десетилетия, като Дейвид, Леонсио и прочие.  Сред женските можем да споменем Силвия, Дона (но не важи за Донка) и дори споменатото по-рано Мария. Всъщност бихме могли да се обърнем към една жена със „Силвийо“, „Марийо“ или „Доно“ — езикът все още го позволява, както някога — но трябва да имаме усета, че, за разлика от стари времена, при такива обръщения в наши дни обикновено се долавят назидателни или направо заплашителни ноти.

Звуковите особености на сравнително малко имена правят звателния падеж нежелателен или невъзможен за тях. Това е обстоятелство, с което сме принудени да се съобразим, тъй като то отразява едно естествено развитие на езика. Но по никакъв начин не сме длъжни да приемем изкуственото елиминиране на този падеж, след като той продължава да е напълно пригоден и дори желателен за останалите — повечето! — имена.

Напротив — длъжни сме съзнателно да работим за неговото запазване. Как? — Чрез приложението му всеки път, когато е възможно и очаквано. Ако се казвах Джон, нямаше да искам да се обръщате към мен с „Джоне“. Но се казвам Иван и настоявам за обръщението „Иване“, което показва определено лично отношение, различно от това към „всеки друг Иван“ или към „самото име Иван“.

Не мога и не искам, разбира се, да задължа някого (когото и да било) да използва езика така, както е предвиден да се използва и както продължава да се използва от всички, които сме наясно не само с ума си, но и с чувствата си. Но, ако молбата ми остане без уважение, аз също не се чувствам задължен да имам кой знае какво уважение към всеки следващ, решил да се отдалечи от духовните извори на езика, за да се потопи в безжизнените и кухи „прогресивни“ абстракции или просто защото „така правят и другите“.

Обобщено, можем да разберем и да преценим даден човек дори само според това, дали той или тя използва звателния падеж. Досегашните ми наблюдения засега се очертават като универсални. Важат и в случаите, когато някой избира да възприеме вредоносни езикови навици. Говоря за избор, защото положението със звателния падеж засега не е толкова трагично, че човек да е извинен, понеже не го е чувал в употреба.

Иван Стаменов
27.6.2018 г.

Още от тази рубрика »



Бележки:

  1. За да „интегрират“ чуждите етнически елементи в страната си чрез образователната система, германските власти тепърва ще трябва да занижават критериите, за да повишат изкуствено грамотността на имигрантите. Но така предвидимо още повече ще понижат и грамотността на самите подрастващи германци. [^]
  2. Да речем, един от всемирните закони ни занимава с това, че езикът на даден народ произлиза от светлия архангел, ръководещ този народ. И когато представители на народа се отдалечават от живата същина на езика, те задължително се приближават до един тъмен архангел, който все повече и повече изопачава и покварява езика, докато превземе водачеството на народа. Съответно бъдещето на един такъв народ ще бъде различно според това, дали го ръководи светъл или тъмен архангел; дали ще живее и еволюира естествено, или пък, образно казано, го очаква дълга и неприятна разходка в преизподнята, без да има гаранции, че ще намери изход от нежеланото място, до което се е докарал сам. [^]
  3. Можем да посочим примера, че законът за езика неотдавна беше подкрепен от Обединените патриоти, начело с Волен Сидеров и Валери Симеонов. Макар да е журналист и предполагаемо е грамотен, преди години Сидеров беше взет на подбив, тъй като в по-ранен проектозакон беше писал „месни“ (от месо), вместо „местни“ (регионални, важащи за определена област). Другият „патриот“, Симеонов, редовно използва жаргонен език и не познава елементарни езикови правила, като това за разликата между „някой“ и „някого“. [^]
  4. Ако имаме окултни познания, бихме отбелязали още, че уважението е сред проявите на любовта. А от това следва лесният извод, че човек, който не уважава почтителната форма в звателния падеж, който сам по себе си заслужава уважение, се е отклонил от Любовта, от Истината, което се потвърждава и от другите му характеристики, които обрисувам накратко в тази статия. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

32 коментара за "Звателният падеж и новият раздел „Език свещен…“"

  1. Мария  19.07.2018 г. | 17:18 ч.

    „накичен с УМЪРТВЕНИЯ звателен падеж“

  2. Стопанина  19.07.2018 г. | 17:23 ч.

    Благодаря. Поправих го.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.