Рудолф Щайнер — „Социалното бъдеще“ (GA-332a) — лекция 4

Духовната наука и начините, по които може да обнови изкуството, науката и религията. Предразсъдъците към антропософията, най-силните от които са от църковните власти. Същността на образованието, остарелите методи на преподаване и методите на бъдещето.

Продължава от лекции: 1, 2 и 3 »

Когато разгледаме историята от последните няколко години и се запитаме — как социалните проблеми и въпросите, занимаващи общественото съзнание повече от половин столетия, са били решени? — можем да открием само един отговор. Въпреки че в по-голямата част от цивилизования свят възможността да се приложат на практика идеите за реформиране на социалния живот беше дадена на хора, които по техен си начин и десетилетия наред се бяха посветили в изучаване на социалния проблем, все пак трябва да се посочи като извънредно характерно за епохата, че всички теории и всички възгледи, които са резултат от половинвековна социална работа на всяка среда,1 се доказаха като безсилни да преустроят настоящите социални условия.

В последните години имаше много унищожения, а в очите на всички наблюдателни хора не беше изградено много или вероятно нищо. Нима пред човешката душа не се натрапва въпросът: Каква е причината за това безсилие на тъй наречените прогресивни възгледи да свършат някаква положителна работа? Скоро преди голямата катастрофа на Световната война, през пролетта на 1914 г., си позволих да отговоря на този въпрос в една кратка поредица лекции, които изнесох във Виена пред скромна публика. Повечето слушатели вероятно посрещнаха казаното с насмешка. По отношение на всички прогнози за близкото бъдеще, правени от тъй наречените експерти по практичните връзки, дръзнах да кажа, че един точен наблюдател на вътрешния живот на човечеството би видял в социалните условия, преобладаващи по целия цивилизован свят, нещо като абсцес, като социална болест, вид карциногенно нарастване, което неизбежно и много скоро трябва да се спука по ужасен начин по този свят. Тези практични държавници, които тогава говореха за „подобрение на политическите отношения“ и тем подобни, го взеха за песимизма на един идеалист. Но това беше изразяване на едно убеждение, добито при изучаване на човешката еволюция от гледната точка на духовната наука. Него ще опиша за вас тази вечер.

На този вид проучвания е посветена сградата, известна като Дорнахската постройка — Гьотеанума. Разположена в ъгъла на северозапада в Швейцария, тази постройка е външното изражение на движението, изучаващо духовната наука, за която говоря. Ще чуете и прочетете какви ли не твърдения относно целите и предназначенията на тази сграда, както и за значението на движението, което тя е замислена да представлява. А в повечето случаи може да се каже, че слуховете за тези неща са напълно противоположни на истината. Мистериозни безсмислици, лъжовен и наивен мистицизъм — много разновидности на тайнствени щуротии се свързват с работата, предприета от това движение в сградата, която го представлява в Дорнах. Не може да се очаква друго, освен безброй недоразумения, които ще продължат да съществуват по отношение на това движение на духовния живот.

В действителност, значението на движението трябва да се търси в стремежа му да доведе до обновление на цялата цивилизация, като се прояви в изкуството, религията, науката, образованието и други човешки дейности. Всъщност може истински да се каже, че обновлението е необходимо от самите основи на социалния живот в посока нагоре. Този поток на духовния живот ни води до убеждението, вече посочено от мен в тези лекции, че занапред няма да има полза от разработването на програми за световно подобрение. Поради самата си природа, човешката еволюция изисква реформа на мислите и идеите, и на най-съкровения живот на чувствата в самото човечеството. Една такава реформа е целта на духовната наука, каквато се представлява от това движение. Духовната наука насърчава вярата, че обществените възгледи, за които стана дума, произлизат от старите мисловни навици, които изостават от човешката еволюция и вече не са подходящи в съвременния живот. Тези възгледи бяха ясно доказани като безполезни да подпомогнат преустройството на социалния живот. Нуждаем се от разбиране.

Какво наистина е значението на всички подсъзнателни копнежи, на изискванията, които все още не са проникнали в съзнателната мисъл на нашето сегашно човечество? Какво означават преди всичко по отношение на изкуството, по отношение на науката, религията и образованието? Нека разгледаме новите посоки, следвани от изкуството, особено напоследък! Добре ми е известно, че при следното бързо скициране на развитието на изкуството, неминуемо ще трябва да засегна мнозина. И наистина — това, което ще кажа, ще бъде взето от мнозина като доказателство за най-пълната липса на разбиране относно най-новите художествени школи.

Ако изключим няколко изолирани, много похвални усилия в последните години, главната характеристика в развитието на модерното изкуство е, че то е изгубило онзи вътрешен импулс, който би трябвало да го тласка към представянето пред света на онова, което се чувства от човечеството като належаща нужда. Все повече и повече нараства общото мнение, че при съзерцанието на едно художествено произведение, трябва да се запитаме: Колко от духа изразява то и какво е значението му за външната реалност? Колко от външната природа или човешкия живот се отразява в изкуството? Човек трябва само да се запита: какво значение има този критерий по отношение на един „Рафаел“, или пък на един „Леонардо“, или на всяка друга художествена творба? Нима не виждаме в такива велики художествени творби, че уподобяването на външната реалност, която ни заобикаля, по никакъв начин не е мерило за тяхното величие? Нима не виждаме мерилото за тяхното величие в пресъздаването на нещо отвътре, което е много извън непосредствената външна реалност? Какви светове са тези, които се разгръщат пред нас, докато се взираме в днес почти заличената картина в Милано — „Последната вечеря“ на Леонардо, или когато се изправим пред един „Рафаел“? Не е ли от второстепенна важност, че тези художници са успели повече или по-малко да изобразят природните закони в техните творби? Не е ли тяхната главна цел да ни кажат нещо за един свят, който не виждаме, ако използваме само очите си, ако възприемаме само с външните външните си сетива? И не откриваме ли все по-често, че единственият критерий, прилаган днес при оценяването на едно художествено произведение, е: дали нещото е истински реалистично, като тук под „реалистично“ трябва да се разбира обичайният натуралистичен усет за света. Нека се запитаме — колкото и странен да прозвучи въпросът за изповедниците на определени художествени възгледи — какво дава едно изкуство на живота, всъщност и на социалния живот, какво е едно изкуство, което не се стреми към нищо по-високо от репродукцията на част от външната реалност?

По времето, когато съвременният капитализъм и съвременната техническа наука станаха сила, рисуването на пейзажи започна да се развива в света на изкуството. Знам, разбира се, че рисуването на пейзажи е оправдано, напълно оправдано от художествена гледна точка. Но е също вярно, че няма художествено съвършена рисунка на пейзаж — колкото и да е перфектна тя, — която да носи същото чувство от сцената, която е пред мен, докато стоя на планинско възвишение и съзерцавам пейзажа, създаден от самата природа. Именно възходът на рисуваните пейзажи показва до каква степен изкуството се е отклонило просто към имитация на природата, на която никога няма да стане равно. Изкуството се обърна към рисуването на пейзажи, защото изгуби връзката си с духовния свят; то не може вече да твори, позовавайки се на духовния и свръхсетивния свят.

Какво ще е бъдещето на изкуството, ако то се вдъхновява само от наскорошните импулси за натуралистично изкуство? Такова изкуство никога няма да може да израсне от живота, както цветето израства от своите корени. То ще бъде лукс извън живота — обект на желание само за онези, които нямат грижи в живота. Нима не е разбираемо, че хората, които от сутрин до вечер са погълнати от неотложни грижи за живота, които са откъснати от всякаква култура, обект на която е разбирането на изкуството, се чувстват отделени от изкуството като от бездна. Макар в наши дни човек трудно да описва това чувство, защото мнозина биха заклеймили оратора като филистер, ясно се вижда в социалния живот, че огромен брой хора гледат на изкуството като нещо далечно и несъзнателно го чувстват като житейски лукс, като нещо, което не принадлежи на всеки човешки живот и на всяко съществувание, достойно за човешкото същество, въпреки че в действителност то носи смисъла на всеки човешки живот, достоен да се нарича така.

Натуралистичното изкуство в някакъв смисъл винаги ще бъде един лукс за онези, животът на които е освободен от грижи и които са в състояние да се образоват в това изкуство. Чувствах това, когато няколко години преподавах за работническия колеж, където имах възможността да говоря директно на самите работници, за да им помогна да разберат социалистическите теории, които се насаждат в умовете им, преди да ги притъпят, от онези, наричащи себе си „водачи на хората“. Научих се да разбирам — простете личната забележка, — какво означава да поднасяш научно познание от чисто човешка гледна точка (вж. Приложение VII) и по достъпен начин за тези още непокварени умове. От копнеж да узнаят нещо и за модерното изкуство моите ученици ме помолиха през неделите да ги водя по музеите и художествените галерии. Макар да беше възможно, разбира се, да им обясня много, тъй като имаха желание да бъдат образовани, много добре знаех, че това, което разказвах, изобщо не създава същото впечатление у тези умове, както нещата, които им казвах от гледната точка на целокупното човечество. Чувствах, че би било културна неистина да им разкажа за луксозното изкуство от по-новата натуралистична школа, която е толкова далече от действителния живот. Това от една страна.

От друга страна, не виждаме ли как изкуството е изгубило връзката си с живота? И тук през последните няколко десетилетия излязоха наяве похвални усилия; но те в никакъв случай не са постигнали достатъчно, макар да е направено много в посока на индустриалното изкуство.2 Виждаме колко нехудожествена е станала обкръжаващата ни среда. Изкуството е направило илюзорен прогрес. Всички околни сгради, с които имаме съприкосновение в ежедневието си, са лишени колкото е било възможно повече от художествена красота. Практичният живот не може да се издигне до художествена форма, защото изкуството се е отделило от живота. Изкуство, което просто подражава на природата, не може да прави дизайн на маси и столове, и на други такива пособия — не и по такъв начин, че, щом ги зърнем, веднага да добием усещането за нещо художествено. Тези обекти трябва да излязат извън обсега на природата, както я надхвърля самият човешки живот. Ако изкуството просто подражава, то се проваля в оформянето на практичния живот, а по този начин и практичният живот става прозаичен, безинтересен и сух, защото не сме способни да му придаден художествена форма и да се обградим с красиви обекти в ежедневието си.

Това може да се разясни и повече. Ще посоча само решителната посока, която така или иначе е взела еволюцията на нашето изкуство. По подобен начин се развихме и в други области на съвременната цивилизация. Не сме ли забелязали, че науката постепенно престана да ни занимава с основата на целия сетивен живот? Не е чудно, че изкуството не е намерило изход от сетивния свят, тъй като самата наука е изгубила този път. Постепенно науката стигна до момента, в който само регистрира външните факти на сетивата или най-много ги обобщава в природни закони. Интелектуализмът от най-изявен тип във все по-голяма степен се разпростира в цялата съвременна научна дейност, а сред учените преобладава огромен страх, че може да не успеят да изключат всичко, освен интелектуализма, в своите изследвания, за да не се допуска нещо като въображение или художествена интуиция да намери своето място в науката. Лесно е да се види от онова, което се казва и пише по темата от самите учени, колко голям е ужасът, който изпитват от мисълта, че някакво друго средство, различно от сухия, трезв интелект и проучването чрез сетивни възприятия, би могло да намери пролука към научните изследвания.

Във всяка дейност, която не следва строго интелектуалната мисъл, хората не се отдалечават достатъчно далеч от външната реалност, за да я преценят правилно. Ето защо съвременният изследовател, съвременният учен, се стреми да върши своята работа само чрез интелектуализъм; защото той вярва, че по този начин може да се измъкне достатъчно далече от действителността, за да я прецени — както казва той — съвсем обективно. Тук може да се зададе въпросът: Възможно ли е чрез интелектуализма да се отдалечим толкова много от реалността, че вече да не можем да я преживеем? И именно този интелектуализъм, преди всичко, е направил невъзможно за нас да овладеем реалността чрез науката, както вече посочих в тези лекции и както ще разгледам по-подробно днес.

Обръщайки се към религиозния живот: с какво недоверие и неодобрение се приема от религиозните общества всеки опит да се проникне в духовния свят чрез средствата на духовна наука! На какво основание? Хората са доста невежи за причините на тяхното неодобрение. От официалните кръгове научаваме за една наука, която е твърдо решена да се придържа само към сетивния свят, и в тези официални кръгове чуваме твърдението, че само по този начин е позволено да се придобива недопускащо отклонения и истинско научно познание. Но изучаващият историческа еволюция не гледа на въпроса в тази светлина. За него изглежда, че през последните няколко столетия религиозните структури все повече и повече се самопровъзгласяват за единствен авторитет по въпросите, отнасящи се до духа и душата, като признават за валидни само онези мнения, които самите те позволяват на хората да поддържат. Под влиянието на това твърдение за монопола на Църквата върху познанието, науките са започнали да пренебрегват изучаването на всичко, освен външните сетивни възприятия, или най-много са опитвали да проникнат в по-горните области чрез няколко абстрактни представи. Те вярват, че правят това изцяло в интереса на точната наука, а не си представят, че са под влиянието на църковните претенции за монопола върху познанието — знанието за духа и душата, каквото се съдържа в техните религиозни вероучения. Това, което от векове е било забранено за науките, самите науки сега го обявяват за абсолютно условие за точността на техните проучвания, за обективната истина на тяхната работа. Ето защо се случи така, че религиозните общности, които не са успели да развият своето вникване в света на душата и духа, а се държат за старите традиции, сега виждат в новите методи на духовно изследване, в новите пътища на подхода към душата и духа, враг на всяка религия, докато те трябва да признаят в тези нови методи най-добрите приятели на религията.

Сега ще говорим за тези три области на културата — изкуството, науката и религията. Защото мисията на антропософията или духовната наука е да построи нова структура в тези области на културата. За да поясня какво имам предвид, трябва да посоча с няколко думи съществената особеност на духовната наука. Нейните предпоставки са много различни от онези в това, което днес се нарича наука. Тя напълно признава методите на модерната наука, напълно признава и постиженията на модерната наука. Но, понеже духовната наука вярва, че разбира изследователските методи в модерната наука по-добре от самите учени, се чувства задължена да поеме по други пътища за придобиване на познание за духа и душата, в сравнение с онези, които все още се смятат от огромен брой хора за единствените правилни. Вследствие на тежките предразсъдъци за всякакви проучвания на висшите светове, се разпространиха големи грешки и недоразумения относно целите на движението в Дорнах. Че тук нямаме фалшив мистицизъм и че нищо не е потайно в това движение, се засвидетелства от усилията ми в началото на деветдесетте години,3 които бяха изходната точка за духовно-научното движение, което имам предвид, и на което сградата в Дорнах е представител. По онова време събирах материала, който ми се струваше най-необходим за съвременното обществено просветление, в моята „Философия на свободата“.4 Който чете тази книга, трудно ще обвини духовната наука, за която говоря, във фалшива мистика; но той може да види каква голяма разлика има между идеята за човешката свобода, съдържаща се в моята книга, и идеята за свобода като импулс, който преобладава в съвременната ни цивилизация.

Като пример за последното, бих могъл да посоча идеята за свобода на Удроу Уилсън; забележителна е, но много характерна за културата, за цивилизацията в нашата епоха. Той е искрен в изискването си за свобода в съвременния политически живот. Но какво има предвид той под свобода? Стигаме до разбиране за неговата представа, когато прочетем думи като следните: „Един кораб се движи свободно“, казва той, „когато се приспособи към всички сили, които му въздействат от вятъра, вълните и тъй нататък. Когато неговата конструкция е точно адаптирана към неговата среда, не могат да възникнат никакви препятствия за неговия прогрес5 чрез силите на вятъра или вълните. Човек също трябва да е способен да се движи свободно през живота, като се приспособи към силите, с които има контакт през живота си, така че никакво препятствие да не му се изпречи от която и да било посока.“ Също така той сравнява живота на свободното човешко същество с една част от машина, като казва: „Казваме за една част, вградена в машината, че тя може да се движи свободно, когато няма връзки с нищо и никъде; и когато останалата част от машината е така конструирана, че тази част се движи свободно в нея.“6 Само едно ще кажа за това: можем да говорим за свобода по отношение на човешкото съществото, когато я видим диаметрално противоположна на приспособяването към средата. Можем да говорим за човешка свобода само когато я сравним не с кораба в морето, който е перфектно адаптиран към силите на вятъра и времето,7 а когато я сравним със свободата на кораб, който може да спре и да се обърне срещу вятъра и времето, като може да направи така, без да се съобразява със силите, към които е приспособен. С други думи, в основата на една такава идея за „свобода“ намираме механичната представа за света, която в наши дни продължава да се смята за единствената възможна.

Такава представа за света е следствие от голия интелектуализъм в наши дни. В моята „Философия на свободата“ си позволих да заема позиция против възгледи като тези. Много добре зная — простете и тази лична забележка, — че тази книга има фрагменти от европейските философски представи за света, от които е породена и на които се позовава, както пилето понякога запазва фрагменти от черупката на яйцето, от което е произлязло. Защото тази книга, разбира се, е израснала от европейските философски схващания за света. Беше необходимо в тази книга да покажа грешните мисли в тези представи за света. По тази причина книгата може да се стори педантична на някого, въпреки че това по никакъв начин не беше замисълът ми. Съдържанието беше замислено да действа като импулс в непосредствения практичен живот, така че посредством идеите, развити в книгата, натрупалият се импулс в човешката воля да може да се влее директно в човешкия живот.

Ето защо обаче бях задължен да изложа проблема за човешката свобода доста различно от обичайния начин, по който се прави, накъдето и да се обърнем. През вековете на човешката еволюция въпросът за свободата на човешката воля и на човешкото същество е бил: Човекът свободен ли е или не е свободен? Бях заставен от необходимостта да покажа, че въпросът е погрешно очертан в тази форма и трябва да се разгледа от различна гледна точка. Защото, ако вземем онова, което съвременната наука и съвременното човешко съзнание разглеждат като истинска индивидуалност, но което всъщност те трябва да разглеждат като природна индивидуалност, тогава със сигурност това същество никога не може да бъде свободно. Тази индивидуалност трябва да действа от вътрешна необходимост. Ако човек беше само това, което се поддържа от съвременната наука, тогава неговата идея за свобода можеше да бъде само същата като тази на Удроу Уилсън. Но това няма да бъде истинска свобода; ще бъде само това, което може да се нарече неизбежният резултат от естествени причини на всяко едно действие.

Но съвременното човешко съзнание не е много наясно с друга индивидуалност в рамките на човешкото същество, откъдето в действителност започва проблемът за свободата. Съвременното човешко съзнание е наясно само с природната индивидуалност на човека; то я разглежда като подвластна на природните условия. Но тези, които проникват по-надълбоко в човешкото същество, трябва да разсъждават, че човек може да стане нещо повече в течение на своя живот, в сравнение с дареното му от природата. Най-напред откриваме какво в действителност е човешкото същество, когато забележим, че една част от него е тази, с която е родено и в която е всичко, което е унаследило; другата част е тази, която то не дължи на телесната си природа, а която може да направи от себе си, като пробуди истинската индивидуалност, дремеща в него. Понеже тези неща са верни, не питах: Свободен ли е човек или не е свободен? Изразих въпроса по следния начин: Може ли човек да стане свободно същество чрез вътрешно развитие, или пък не може? И отговорът е: Може да стане свободен, ако развие в себе си онова, което иначе е дремещо, но може да се пробуди; само тогава може да стане свободен. Човешката свобода не е дар на природата. Човешката свобода принадлежи на тази част от човека, която той може и трябва да пробуди в себе си.

Но, ако идеите, съдържащи се във „Философия на свободата“, се развият допълнително и се приложат във външния социален живот, така че тези истини евентуално да станат ясни за по-широк кръг от хора, ще бъде необходимо да се изгради една надстройка за истините на духовната наука върху основата на тази философия. Ще трябва да се покаже, че, като вземе еволюцията си в свои ръце, човек е наистина способен да пробуди дремещото същество в него. Постарах се да го направя в книгата си „Как се постигат познания за висшите светове“8 и в другите книги, с които допринесох за литературата на духовната наука. В тези книги опитах да покажа, че човешкото същество наистина може да вземе развитието си в свои ръце и само като направи така, което означава да прави нещо различно от онова, с което е роден, той може да се издигне до истинско познание за душата и духа. Вярно е, че този възглед се разглежда от огромна част на съвременното човечество като един от най-непривлекателните. Какво предполага той? Той предполага, че ние държим на нещо като интелектуално смирение. Но малцина в наши дни желаят това. Ще обясня какво имам предвид под качеството на интелектуалното смирение, към което трябва да се придържаме.

Да предположим, че даваме на петгодишно дете един том от лирическите поеми на Гьоте. Детето определено няма да се отнесе с книгата така, както тя заслужава; то ще я разкъса на парчета или ще я повреди по друг начин. Във всеки случай то не знае как да оцени една такава книга. Но да предположим, че детето вече е пораснало с десет или дванадесет години, че е било възпитано и образовано; тогава то ще се отнесе с лирическите поеми на Гьоте по различен начин. И все пак няма огромна външна разлика между едно петгодишно дете и едно на дванадесет или четиринадесет, пред което има книга с Гьотевите поеми. Разликата се намира вътре в самото дете. То така се е развило, че вече знае какво да прави с една такава книга. Както това дете чувства спрямо тома с поемите на Гьоте, така човек трябва да чувства по отношение на природата, на космоса, на цялата вселена, когато започне да мисли сериозно за душата и духа. Той трябва да признае пред себе си, че, за да чете и разбира написаното в книгата на природата и на вселената, той трябва във висша степен да развие вътрешната си личност, както петгодишното дете трябва да се образова, за да разбира Гьотевите лирически поеми. Трябва с интелектуално смирение да признаем нашата невъзможност да проникнем с разбиране във вселената чрез средствата на природните дадености, с които се раждаме. И тогава трябва да признаем, че може би има начини за самоусъвършенстване и за разгръщане на вътрешните сили в нашето същество, за да видим живия дух и живата душа в онова, което се разгръща пред сетивата. Моите съчинения, на които се позовах, показват, че това е възможно да се осъществи на практика.

Това трябва да се каже, защото интелектуализмът — плодът на еволюцията от последните няколко столетия — вече не е способен да разреши загадките на живота. Той може да проникне в една област на живота — тази на неодушевената природа, — но е принуден да спре пред човешката реалност, и особено пред социалната реалност. Това качество, което нарекох интелектуално смирение, трябва да бъде основен принцип на всеки истински съвременен възглед за импулса към свобода. Трябва да бъде и основен принцип на всяка истинска проницателност за необходимите реформи в изкуството, религията и науката. Тук интелектуалността ясно, ама много ясно показва, че не може да стигне до истинско познание, което действително възприема и се доближава до нещата от душата и духа. Както вече изтъкнах, тя се ограничава до външния свят на сетивата и до комбинирането и систематизирането на сетивните възприятия. Следователно, тя не е в състояние да вземе надмощие над претенциите на религиозните власти, които също не са достигнали до ново познание за въпросите, отнасящи се до душата и духа, но, за сметка на това, пренесоха в днешните времена един остарял възглед, неподходящ за епохата.

Но едно нещо трябва да бъде превъзмогнато — това е страхът, който описах. Страхът, че можем да станем твърде въвлечени в обектите на сетивата при усилията ни да се сдобием с духовно познание за тях. Толкова лесно е човек да се нарече последовател на интелектуализма, защото, когато се занимаваме само с абстрактни идеи, дори такива от модерната наука, ние сме дотолкова отдалечени от реалността, че я виждаме само в перспектива и няма опасност нашето същество по какъвто и да било начин да се повлияе от реалността. Но при познанието, което имаме предвид тук, което добиваме за себе си, когато вземем еволюцията си в собствените си ръце, с едно такова познание трябва да се спуснем в реалностите на живота, трябва да се потопим в най-дълбоките основи на собствената ни природа, по-дълбоки от онези, до които се достига само чрез самообучението в интелектуализма. В границите на интелектуализма достигаме само повърхностния слой на собствения ни живот. Ако с помощта на познанието, за което говорим, се спуснем в дълбините на нашата вътрешна природа, там откриваме не само мисли и чувства — просто отражение на външния свят, — но откриваме още събития и факти за нашето вътрешно същество, от които чисто интелектуалният мислител би подскочил от ужас; но които са от същия тип като онези в самата природа, като онези, които се случват в света. Тогава, вътре в самото ни същество, се научаваме да познаваме природата на света. Не можем да се научим да познаваме този живот на света, ако не отиваме по-далеч от едните абстрактни представи за законите в природата. Трябва да проникнем толкова далеч, че собственото ни вътрешно същество да стане едно с реалността.

Не трябва да се страхуваме от доближаването на реалността. Нашето вътрешно развитие трябва да ни отведе толкова далеч, че да стоим здраво в присъствието на реалността — без да бъдем погълнати, изгорени или задушени. Когато стоим в присъствието на реалността, която вече не се държи на разстояние от интелекта, сме способни да обхванем истината на нещата. И така, намираме в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове“ вътрешното развитие на човешкото същество до степента на духовно познание, при която то става едно с реалността, но по такъв начин, че, слято с реалността, може да приема от нея познания, които не са далечни възприятия, добити с помощта на интелекта, а всъщност са наситени със самата реалност и поради тази причина могат да се слеят с нея.

Ще откриете, че една характерна особеност на духовната наука, която ни занимава тук, е, че тя може да се гмурка в реалността, че тя не говори просто за някакъв абстрактен дух, а за истински, конкретен дух, живеещ в средата, която ни заобикаля, точно както ни заобикалят нещата от сетивния свят. Абстрактните наблюдения са плодът на модерния интелектуализъм. Вземете което и да е ново съчинение — с изключение на чистата естествена наука или чистата философия — и ще откриете, че концепцията за живота, която то съдържа, често представяно като философска гледна точка, е далеч от действителния живот или от истинското познаване на нещата. Прочетете какво се казва за волята в една от по-новите книги за психологията и ще откриете, че там няма дълбок смисъл, който дава основа на думите. Идеите на онези, които се отдават на подобни изследвания, всъщност нямат силата да проникнат чак до сърцевината, даже и тази на самата природа. За тях въпросът е нещо външно, защото те не могат да го проникнат с дух. Бих искал да изясня това с един пример.

В една от последните ми книги — „Загадките на душата“9 — показах как едно отдавна поддържано мнение, преобладаващо в естествената наука, може да се преодолее чрез съвременната духовна наука. Знам колко парадоксално могат да звучат думите ми за мнозина. Но именно тези истини са в състояние да посрещнат очакванията — вече се чуват и ще стават все по-настоятелни с течение на времето, — за нови мисли, които често звучат парадоксално, в сравнение с всичко, на което все още се гледа като на авторитетно. Всеки съвременен учен, който се е заел с проучване на това, настоява, че има два вида нерви (Вж. Приложение VIII) в човешкия и животинския живот (сега се занимаваме само с човешкия живот). Едните от тях, водещи от сетивните органи към централния орган, са сетивните нерви,10 които се стимулират от сетивни възприятия, от дразнители, които се свързват с нервния център. Вторият вид нерви, тъй наречените моторни нерви,11 преминават от центъра към крайниците. Моторните нерви ни позволяват да използваме крайниците си. Твърди се, че те били нервите на волята, докато другите се наричат сетивни нерви.

Та в книгата си „Загадките на душата“ съм показал, макар и само в щрихи, че няма фундаментална разлика между сетивните и тъй наречените моторни нерви или нерви на волята, както и че последните не са подвластни на волята. Случаите, които се посочват, за да подкрепят твърдението, че тези нерви са подчинени на волята, както свидетелства ужасната болест locomotor ataxia,12 всъщност доказват точно обратното, което лесно може да се онагледи. Те действително доказват истината в моето твърдение. Тези тъй наречени нерви на волята също са сетивни нерви. Докато другите сетивни нерви преминават от сетивните органи към централния орган, така че външните сетивни възприятия могат да бъдат предадени на него, нервите на волята, както са наричани, които не се различават от другия вид, възприемат в себе си това, което е движение. Те са надарени да възприемат движението. Няма нерви на волята. Волята е от изцяло духовно естество, чист дух и душа, и действа директно като дух и душа. Ние използваме тъй наречените нерви на волята, защото те са сетивни нерви на крайника, който задвижваме — той трябва да се усеща, ако волята ще го задвижи.

Защо давам този пример? Защото в наши дни съществуват безброй съчинения — те могат да се прочетат или чуят, — в които се разглежда волята. Но тези разработени идеи нямат движещата сила да напреднат до истинско познание, да положат усилия да видят волята в нейната деятелност. Едно такова познание е абстрактно и чуждо на живота. Докато едни такива идеи са актуални, съвременната наука ще продължи да ни говори за моторни неврони или за нерви на волята. Духовната наука развива идеи по отношение на волята и в същото време ни показва природата на физическата човешка нервна система. Духовната наука прониква явленията и фактите в природата. Вместо да остане в области, чужди на живота, тя намира своя пък към реалността. Тя има смелостта да навлезе в материалните неща чрез духа, а не да ги разглежда външно като несвързани неща. За духовната наука всичко е духовно.

Духовната наука ще успее да пробие повърхността и да проникне в социалния ред, и ще работи за реалността в социалния живот, който обърква нашата абстрактна, интелектуална естествена наука. И по този начин духовната наука отново ще оповести едно духовно познание — един нов път за навлизане в душевното и духовното във вселената. Тя смело ще заяви, че тези духовни светове, представени в картините, нарисувани от художници, като Рафаел, Микеланджело и Леонардо да Винчи, вече не са ни достатъчни.

В съответствие с напредъка на човешката еволюция, трябва да намерим нов път към духовния свят. Но ако се научим отново да разбираме духовния свят, ако проникнем в този свят — не по мъглявия начин на пантеизма, чрез непрекъснато повторение на думата „дух“, един универсален, абстрактен и неясен дух, който „трябва да е някъде там“, — ако проникнем в истинските явления на духовния свят не чрез спиритизма, а чрез развитието на човешките сили на духа и душата по описания по-рано начин, тогава отново ще опознаем един духовен свят по единствения начин, приспособен към текущото развитие на човечеството. Тогава тайните на духовния свят ще ни се разкрият и тогава ще се случи нещо, за което говори Гьоте. Макар да е бил едва начинаещ в нещата, които съвременната духовна наука продължава да развива в съответствие с неговия дух, Гьоте е имал предчувствие за това, което ще стане, и красиво го е изразил в думите: „Този, на когото природата започва да разкрива своите достъпни тайни, изпитва дълбок копнеж за най-ценното ѝ проявление — изкуството.“

Някой ден художникът отново ще получава откровения от духовния свят; той вече няма да бъде заблуден от вярата, че когато изобразява духовни неща в материална картина, това е една абстрактна, символична, безжизнена алегория. Той ще познава живия дух и ще може да изрази този жив дух чрез материални средства. Вече не перфектната имитация на природата ще се смята за най-добрата част от едно произведение на изкуството, а изобразяването на онова, което духът е разкрил на художника. Отново ще възникне изкуство, изпълнено с дух — изкуство, което по никакъв начин не е символично, по никакъв начин не е алегорично и също така не разкрива своя луксозен характер, опитвайки се да съперничи на природата, чието съвършенство никога не може да постигне. То ще докаже своята необходимост и обосноваността си в човешкия живот, като провъзгласи съществуването на нещо, за което обикновеното, пряко съзерцание на природата — натурализмът, не може да ни даде никакви сведения. И дори ако опитът на художника да изрази нещо духовно е само едно непохватно усилие, той придава форма на нещо, което има значение и не е природно, защото превъзхожда природата. Той не прави нескопосани опити в онова, което природата може да направи по-добре от него.

Така се отваря път за онова изкуство, началото на което е поставено във външната структура и външната декорация на Гьотеанума в Дорнах. Направен е опит да се създаде Университет на духовната наука за работата, която трябва да се извършва в него. Във всички картини на таваните, дърворезбите и т.н. е направен опит да се даде форма на всичко, което духовната наука разкрива в тази сграда. Затова и самата сграда представлява естествено развитие. В нея не може да се следва стар архитектурен стил, защото ще се говори по нов начин за духа в него. Нека отправим поглед към природата и да разгледаме черупката на един орех. Сърцевината в него определя формата му. В природата всяка обвивка е оформена в съответствие с изискванията на вътрешната сърцевина. Така и цялата сграда в Дорнах е оформена в хармония с онова, което един ден ще звучи като музика в нея; с онези мистерийни драми, които един ден ще се представят там; с онези откровения на духовна наука, които един ден ще се изричат между стените. Всичко описано тук ще ехти в дърворезбите, в колоните и в капителите. Едно изкуство, което засега е едва в своето начало, което наистина е рог13 на нов дух и изобщо е родено от духа, е представено там. Художниците, които работят там, са най-жестоките си критици. В такова начинание човек, разбира се, е обект на недоразумения; това е напълно естествено. Възраженията срещу Дорнахската сграда са повдигат от посетители, които казват: „Тези антропософи са напълнили сградата си със символи и алегории.“ Други посетители, които увеличават броя си с всеки изминал ден, разбират какво виждат тук.

И така, характеристиката на тази сграда е, че тя не съдържа нито един символ или алегория. В делото, което се започва тук, духът се влива в непосредствената художествена форма. Това, което се изразява тук, няма нищо символично, нищо алегорично, а всичко е нещо в собствената си форма. Досега сме могли да изградим само обвивката за работата на един духовен център; защото външните социални условия все още не ни позволяват да изградим железопътна гара или дори банкова сграда. Поради причини, които може би лесно ще разберете, все още не сме успели да намерим стила на една модерна банка или този на един модерен универсален магазин; но те също трябва да се открият. Преди всичко, начинът трябва да се намери в смисъла за художественото оформяне на действителния практически живот.

Само помислете за социалната важност на изкуството, дори за нашия насъщен хляб; защото подготовката на хляба зависи от начина, по който хората мислят и чувстват.

Това е въпрос от голямо и социално значение за хората — всичко, с което те са непосредствено заобиколени в живота, трябва да придобие художествена форма; всяка лъжица, всяка чаша трябва да има форма, добре приспособена към нейното предназначение, а не форма, избрана случайно, за да служи на целта. Човек трябва да разбере от пръв поглед, как нещото служи в живота, и в същото време да отчете неговата красота. Тогава за пръв път много хора ще усетят, че духовният живот е жизненоважна необходимост — когато духовният живот и практическият живот са в пряка връзка помежду си. Понеже духовната наука може да хвърли светлина върху естеството на материята, както показах с примера за сетивните и моторните нерви, така и изкуството, родено от духовната наука, ще стигне до силата да дава правилна форма на всеки стол, на всяка маса, на всеки обект, създаден от човека.

Понеже е твърде очевидно, че най-тежките предразсъдъци и недоразумения идват от църквите, можем да запитаме: Докъде в крайна сметка са се докарали религиозните вероизповедания? Ако изобщо имат някакво основание [за съществуването си], те, поради собственото си естество, би трябвало да имат някаква връзка с духовния свят. Но в нашата епоха те са запазили едни стари традиции за тези светове, израснали от много различни условия на човешката душа. Духовната наука се стреми да напредне към духовния свят, в съответствие с новия начин на мислене, с новия душевен живот. Трябва ли това да се заклеймява от религиозното чувство на човечеството, ако то се разбира добре? Възможно ли е такова нещо? Никога!

Каква е истинската цел на религиозното чувство и на цялата религиозна работа? Разбира се, не е проповядването на теории и догми, отнасящи се до висшите светове. Целта на всяка религиозна работа трябва да бъде: да даде на всички хора възможност да потърсят с почитание висшите светове. Работата на религията е да привлече внимание към свръхсетивното. Човешката природа се нуждае от това преклонение. Необходимо е да погледнем с благоговение към възвишеното в духовните светове. Ако на човешката природа бъде отказан сегашният начин на навлизане, тогава, разбира се, старият път все още трябва да бъде отворен. Но тъй като този път вече не е подходящ за днешните мисли, той трябва да бъде наложен. Признаването му трябва да бъде натрапено от авторитет. Оттук и външният характер на религиозното учение, каквото е прилагано спрямо съвременната човешка природа. Остарялата гледна точка за висшите светове се натрапва от религиозните учители.

Да допуснем, че има общности, в които съществува разбиране за истинската същност на религията, състояща се от благоговение пред духовните неща. Не трябва ли най-високият интерес на такива общности да бъде: техните членове да развиват живо познание за невидимия свят? Няма ли онези, чиито души имат усет за свръхсетивното и чиито знания ги запознават с тези светове, да бъдат най-склонни на такова благоговение? От средата на петнадесети век човешката еволюция е поела по пътя на развитие на индивидуалността, на личността. Да очакваме днес от всеки, че трябва да постигне усет или разбиране за висшите светове по силата на авторитет или по някакъв друг начин, а не чрез силата на своята индивидуалност или личност, означава да очакваме от него нещо, което е против природата му. Ако му се позволи свобода на мисълта по отношение на познанията му за свръхсетивното, той ще се обедини така със своите ближни, че да може благоговението към духовния свят, което всеки разбира по своя си начин, да се насърчава в обществото. Когато хората се доберат до свободата на мисълта, за да се доближат до познанието за духовния свят чрез своите собствени индивидуалности, тогава всеобщото служене на висшите светове, истинската религия, ще процъфти.

Това ще се разкрие особено в представата за самия Христос. Тази представа е била много различна през първите векове, в сравнение с онази на много богослови от по-късните векове, особено деветнадесети. Колко много се е отдалечило човечеството от представата за истинското свръхсетивно естество на Христос, който е живял в човека Исус! Колко много се отдалечило от представата за онзи съюз на едно свръхсетивно същество с едно човешко тяло, посредством Мистерията на Голгота, за да може развитието на Земята да има по-дълбоко значение! Този съюз между свръхсетивното и сетивните неща, който е сключен с Мистерията на Голгота — колко малко се разбира той дори от определен тип богослови в нашето съвремие! Човекът от Назарет е сочен за „обикновен човек от Назарет“ — представата на религията е станала все по-материалистична. Тъй като никой не е успял да намери път към висшите светове, подходящ за съвременното човечество, свръхсетивният път към Христовото Същество беше изгубен. Много хора, които сега вярват, че са в общение с Христос, просто го вярват. Те не могат и да си представят колко малко мисълта им за Христос и думите им, отнасящи се до Него, съответстват на преживяванията на онези, които се приближават до великата Мистерия на човечеството посредством духовно познание, което е подходящо за нашето време.

Трябва да се отбележи, че духовната наука няма абсолютно никакво намерение да основава нова религия. Тя е наука — извор на познание. Но ние трябва да разпознаваме в нея и средствата за подмладяване на религиозния живот на човечеството. Както тя може да подмлади науката и изкуството, така може да поднови и религиозния живот, чието много голямо значение трябва да бъде очевидно за всеки, който усеща мощното притегляне на социалното бъдеще.

Много, ама много се изговори напоследък по темата за образованието. И все пак трябва да се признае, че повечето от обсъжданията не се докоснаха до главния проблем. Постарах се да се занимая с този проблем в една поредица от образователни лекции, които бях помолен да изнеса за учителите, които ще образуват персонала на Валдорфското училище в Щутгарт, открито миналия септември14 в съответствие с основополагащите идеи в Троичния социален ред. При основаването на това училище не само се постарах да дам форма на външното, съответстващо на изискванията от импулса за Троичен ред, но също така положих усилие да представя педагогиката и дидактиката15 пред учителския персонал на този нов вид училище — в такава светлина, че човешкото същество да се научи да се изправя пред живота и да е способно да донесе едно социално бъдеще, което е в съответствие с определени непобедими инстинкти в човешката природа.

Очевидно е, че старомодната общообразователна система с нейните стереотипни правила и методи на преподаване, трябва да се отмени. И наистина, днес много хора се съгласяват, че индивидуалността на ученика трябва да се взима под внимание при преподаването. Измислят се какви ли не правила за правилната преценка на детската индивидуалност. Но педагогиката на бъдещето няма да бъде обикновена наука. Тя ще бъде истинско изкуство — изкуство за развитието на човешкото същество. Ще изхожда от познанието за целия човек. Учителят на бъдещето ще знае, че в човешкото същество пред него, което се развива от раждането през всички години на живота, един духовен и душевен елемент работи чрез органите на повърхността. От първата година в училище той ще види как с всяка година се развиват нови сили от дълбините на детското естество. Никакво абстрактно обучение не може да потвърди това наблюдение, а само живото възприемане на самото човешко естество.

Много се изговори и по темата за обучението чрез наблюдение и в определени граници този вид обучение е оправдано. Има обаче неща, които не могат да се предадат чрез външно наблюдение, но които трябва да се предадат на растящото дете. А те могат да се предадат само когато учителят, възпитателят, се оживява от истинското разбиране за растящото човешко същество; когато той може да види вътрешното израстване на детето, докато то се променя с всяка следваща година; когато знае какво изисква вътрешното естество на човешкото същество в седмата, деветата и дванадесетата година от живота му. Защото само когато образованието се провежда в съответствие с природата, детето може да израсне силно за битките на живота. Човек в наши дни се натъква на много разбити животи — мнозина не знаят какво да правят с живота си; за тях той няма какво да им предложи. Има много повече хора, които страдат от такива разбити животи, отколкото е всеобщо известно. Каква е причината? Тя е, че учителят не е способен да забележи важните закони на развиващото се човешко същество. Ще посоча само един пример за това, което имам предвид.

Колко често чуваме добронамерени учители да казват категорично, че човек трябва да развие в детето едно ясно разбиране за онова, което му се предлага като мисловна храна. Резултатът от този метод на практика е баналност, тривиалност! Учителят се впуска изкуствено в разбирането на детето, а този начин на преподаване вече е станал инстинктивен. Ако се прояви упорство и детето се обучи на тази фалшива яснота в разбирането, какво се изпуска от погледа? Един учител от този тип не знае какво означава за един човек — да речем: тридесетгодишен, — който мисли за детството си и си спомня: „Учителят ми каза това или онова, когато бях девет- или десетгодишен. Вярвам му, защото гледах с благоговение към авторитета на моя учител и защото имаше жива сила в неговата личност, заради която бях впечатлен от думите му. Сега, като се обърна назад, откривам, че неговите думи са оживели в мен. Сега мога да ги разбера.“ Чудодейна светлина пропива живота при едно такова събитие, когато чрез вътрешно развитие през тридесет и петата си година можем да погледнем отново уроците, които сме научили от любовта към нашия учител и които не сме могли да разберем по онова време. Тази светлина, която е сила в живота, се губи, когато учителят се принизи до баналността на урока, възхвалявана и като идеален метод. Учителят трябва да знае какви сили трябва да се развият в детето, за да могат силите, които вече са в неговата природа, да останат с него през целия му живот. Тогава детето няма просто да си припомня какво е научило между седмата и петнадесетата си година; това, което е научило тогава, се подновява отново и отново, като има ново изражение във всеки следващ етап от живота му.

Изложеното досега е опит да ви се даде една идея за основополагащия характер на една педагогическа система, която — ако се следва — може наистина да се превърне в изкуство. Чрез нейното практическо приложение човек може да заеме мястото си в живота и да се намери подготвен за всички изисквания на социалното бъдеще. Колкото и да се хвалят хората с техните социални идеали, малцина са тези, които изобщо могат да проучат живота в неговата цялост. Но при осъществяването на социалните идеали е от първа необходимост да имаме широк поглед върху живота.

Хората говорят, например, за прехвърлянето на производствените средства към собствеността на общността, като вярват, че, щом ги извадят от администрацията на отделното човешко същество, щяло да се постигне много. Вече говорих по този въпрос и ще засегна отново тази тема в следващите лекции. Но нека допуснем за момент, че е възможно изведнъж да прехвърлим средствата за производство във владение на обществото. Мислите ли, че обществото от следващото поколение все още ще ги владее? Не! Защото, дори ако производствените средства се прехвърлят на следващото поколение, това ще се извърши, без да се вземе под внимание фактът, че това следващо поколение ще е развило нови и плодотворни сили, които ще реформират цялата система за производство, като така ще направят старите средства безполезни.

Ако имаме някаква идея за оформянето на социалния живот, трябва да взимаме участие в неговата пълнота, във всички негови етапи. От представата за човека като същество, състоящо се от тяло, душа и дух, както и от истинското разбиране на тялото, душата и духа, ще възникне ново образователно изкуство — изкуство, което истински може да се смята за потребност на социалния живот. Възникнало от този начин на мислене, нещо се е развило в духовното движение, което е съсредоточено в Дорнах и до голяма степен се посреща с неправилно разбиране. Има много хора, които през годините се научиха да не мислят неодобрително за нашето духовно-научно движение. Но когато наскоро започнахме — и в Цюрих, и другаде — да представяме изкуството, известно като евритмия, едно изкуство, естествено извиращо от самата духовна наука, но, както напълно осъзнаваме, то е още в детска възраст, хората започнаха да възкликват, че в края на краищата няма как духовната наука да има голяма стойност, защото въвеждането на такива лудории като съпровод на духовната наука единствено показвало, че последната също е напълно луда. В случаи като този хората не си дават сметка колко парадоксално може да изглежда всичко, което работи за преизграждането на света върху основите на духовната наука. Изкуството на евритмията е социално изкуство в пълния смисъл; защото неговата цел преди всичко друго е да ни предаде мистериите на човешкото естество. То използва способностите за движение, латентни в човешкото същество, като изразява тези движения по начин, който ще бъде обяснен при следващото представяне на евритмичното изкуство.

Тук само ще спомена, че евритмията е истинско изкуство; защото разкрива най-дълбоките тайни на произведението на изкуството, което представлява самият човек, като изважда наяве една истинска реч, видима реч, изразена от цялото човешко същество. Но — освен обикновените движения на тялото, — основана върху физиологичната наука и изследването върху структурата на човешката форма, евритмията в същото време ни представя и една способност за движение, чрез която човек, въодушевен и вдъхновен, се отдава на движение. Чисто физиологичните, гимнастически упражнения от нашата материалистическа епоха могат да се преподават и на децата, и те сега се преподават във Валдорфското училище, за което говорих. Обаче въодушевеното движение всъщност занимава цялото същество, докато физическата гимнастика с нейните материалистически указания използва само част от цялостната природа на човешкото същество. И следователно, освен ако не е допълнена от евритмията, допуска голямо израждане в растящото човешко същество. Извиращ от дълбините на човешката природа, духовният живот в нова форма трябва да навлезе в най-важните области на живота.

Задачата ми през следващите няколко дни ще бъде да покажа как сега и в бъдеще наистина може да се даде нова форма на външния живот, след като импулсът за тази промяна дойде от един такъв нов дух. Много хора от всякакъв вид, забележителни хора, днес чувстват необходимостта от духовно разбиране на съвременните и належащи изисквания на социалния живот. Болезнено е да се види броят на хората, които все още спят по отношение на тези изисквания, и много други, които се доближават до тях по изкривен начин — като [партийни] агитатори. Намираме слаби признаци за усещането, че нито една от повърхностните [партийни] програми не може да ни бъде полезна без промяна на мисленето, на идеите, без новия начин на учене от духа. Но колко повърхностен е зовът на този копнеж за нов дух в повечето случаи! Можем да кажем, че копнежът за нов дух е слабо и неусетно чувстван тук и там от забележителни хора, които със сигурност нямат представа за това, което сградата на Дорнах представлява във външния свят. Но изражението на копнежа по този нов дух може да бъде чут. Ще дам един от много примери за това.

В добавка към многобройните мемоари, публикувани във връзка с наскоро приключилата катастрофа на Световната война, скоро ще се появят и тези на австрийския държавник Чернин. Тази книга обещава да е изключително интересна. Трудно е да изразя какво искам да кажа, без да рискувам да бъда неправилно разбран. Имам предвид, че е интересна, защото досега Чернин не беше чак толкова претенциозен, колкото другите, които изразяваха мненията си за Войната, затова трябва да го преценяваме със снизхождение. В тази книга на Чернин можем да прочетем нещо като следния откъс:

„Войната продължава, макар и в друга форма. Вярвам, че следващите поколения няма да наричат Световна война тази огромна драма, която държеше в робство света за пет години; те ще я наричат световна революция и ще знаят, че световната революция може да започне само със Световна война. Нито мирният договор от Версай, нито този от Сен-Жермен ще постигнат трайни резултати. Този мир съдържа в себе си убийствения бацил на смъртта. Конфликтите, които разтърсват Европа, още не са на изчезване. Както при едно силно земетресение, боботенето под земята още продължава. Един път тук, друг път там земята ще продължи да се отваря и да хвърля огън към небето. Отново и отново събития, следствие на елементарното насилие, ще връхлитат земите като буря, докато всичко бъде пометено, както при лудостта на тази Война. Бавно и заради неописуемите жертви ще се роди един нов свят.

Следващите поколения ще гледат назад към нашите времена, както при един продължителен, кошмарен сън. Но подир най-тъмната нощ настъпва денят. Поколения са потънали в гробове — убити, измрели от глад, жертви на болести. Милиони умираха в опитите си да унищожават до крак, да разрушават със сърца, изпълнени с омраза и кръвожадност. Но ще се явят други поколения, а с тях — нов дух. Те ще градят онова, което войната и революцията е разрушила. След всяка зима идва пролетта. Вечен закон в кръговрата на живота е, че възкресението следва смъртта. Щастливци са онези, които са призвани да съдействат като доброволци в работата по новото изграждане на света.“

Дори този човек говори за един нов дух. Но този нов дух е само една смътна представа — като слабо предчувствие в главите. За да може този нов дух да обхване сърцата, умовете и душите на хората в наистина конкретна форма, духовната наука и изкуството на образованието, за което днес исках да говоря във връзка с човешката еволюция, ще работят за социалното бъдеще на човечеството.

Следва »

Превод: Иван Стаменов

Публикацията се основава върху новото официално американско издание The Social Future от 2004 г. Английският превод от първоначалния немски език е редактиран от Хенри Б. Монгис.



Бележки:

  1. Има се предвид всяка социална среда, прослойка — бел. пр. [^]
  2. Може би по-удачен съвременен термин е индустриален дизайн — бел. пр. [^]
  3. Става дума за деветдесетте години на 19 век — бел. пр. [^]
  4. Рудолф Щайнер, Събр. съч. 4: „Философия на свободата“. Свободно изтегляне от Виртуалния Гьотеанум на „От Извора“ — бел. пр. [^]
  5. Или „неговото движение напред“ — бел. пр. [^]
  6. Не става ясно и за каква машина говори Удроу Уилсън. Трудно или направо невъзможно е да се дадат конкретни примери за механизъм, при който отделните му части нямат допир една с друга и могат да имат абсолютно независимо движение спрямо останалите. Дори един век по-късно и въпреки технологичния прогрес една такава машина е по-скоро фантастична, отколкото реална и пригодна да се дава за пример — бел. пр. [^]
  7. Говори се за атмосферното време, а не за хронологичното – бел. пр. [^]
  8. Известна и като „Как се добиват познания за висшите светове“, Събр. съч. 10 — бел. пр. [^]
  9. Позната още като „Върху загадките на душата“, събр. съч. 21, предстоящо българско издание — бел. пр. [^]
  10. Понякога са наричани и с термина сетивни влакна — бел. пр. [^]
  11. На български език се използва и терминът двигателни нерви — бел. пр. [^]
  12. Локомоторна атаксия — нарушено равновесие при ходене и промяна на походката, като болният залита в произволна посока, прави неравномерни крачки, влачи краката си и др. — бел. пр. [^]
  13. Има се предвид рог на вестител, сирена, сигнална свирка — бел. пр. [^]
  14. Тоест през 1919 г. — бел. пр. [^]
  15. Дидактика — нравоучение — бел. пр. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

2 коментара за "Рудолф Щайнер — „Социалното бъдеще“ (GA-332a) — лекция 4"

  1. Дорина Василева  21.06.2018 г. | 08:51 ч.

    Много благодаря!
    С радост и вяра споделям и тази четвърта лекция!

  2. Светльо  21.06.2018 г. | 11:17 ч.

    Очевидно сами хората чрез разбиранията си, който колкото и каквото от изнесеното от д-р Щайнер, ще трябва да изработваме методите на работа на различните сфери в социалния организъм. Това сякаш все повече се утвърждаваме у мен като разбиране. Не казвам, че съм прав, просто споделям на глас.

    Както в образователната сфера, така в стопанската, така и в държавно правовата сфера импулсите за работа и организация ще идват в самия процес без предварителен план и точка по точка график. Основните принципи който трябва да се следват са Свобода в Духовно-образователната сфера, Братство – в стопанската сфера и Равенство в държавно – правовата сфера.

    Трябва да се опитваме да прилагаме ежедневно това в най-малката единица в която сме способни – семейство, работа, в отношенията ни с трети хора – ежедневно. Опита да споделяме. Така ще се натрупва и лека полека повечко информация и база за съпоставяне.

    Труден процес, но не е невъзможен защото аз вярвам, че това е заложено у човека!

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.