Как да се справите с три порочни практики на шефа си

Конкретни идеи, основаващи се на личния ми опит

Започнали сте работа, която ви харесва и заплатата ви устройва. Но има неща, които не можете и не искате да приемете. Има и неща, с които не можете да свикнете. Те са свързани с компетентността или мирогледа на шефа ви.

Ако изпитвате страх от работодателя си, тази статия едва ли ще ви помогне. Но, ако сте решени да отстоявате цената си, свободното си време и личните си граници, непременно я прочетете. Вярвам, че ще е полезна.

1. Когато времето работи само за шефа

Близо две десетилетия съм работил за различни издателства. От най-авторитетните вестници, които всеки е чувал, през специализираните в конкретна област, та дори и за таблоиди. Не го казвам, за да се самоизтъквам, а защото това е в пряка връзка с темата, която ще разгледаме.

Преди да сложа край на „кариерата“ си, съдбата ме изпрати в едно издателство, което си имаше собствени правила. Всяка фирма може да има такива и това е напълно естествено, очаквано… Стига правилата да не са ненормални!

Когато бях във въпросното издателство, се налагаше да поемам задачи извън длъжностната ми характеристика. За някои от тях се предполагаше, че ще получавам допълнително възнаграждение извън заплатата. Как се определяше сумата? — С въпроса:

„Колко време ще ти отнеме да свършиш това?“

Кое му е ненормалното? — Колкото по-малко време ми отнемаше дадена задача, толкова по-малко беше допълнителното заплащане. Ако това ви се струва разумно, може би сте роден за шеф.

Защо не е нормално? — Защото тук важен фактор е именно опитът. Ако преди 20 години пишех прилична статия от 2 машинописни страници за цели два дни, днес мога да я напиша само за 20-60 минути според обема.

(Уточнявам, че не броя времето за проучването на темата, ако е нова или слабо позната за мен, нито за узряването на материала в главата ми. Проучването и „втасването“ на темата обикновено е доста дълъг процес, независимо от опита.)

Как да се справите с три порочни практики на шефа си

С други думи, когато работите бързо и качествено, но получавате малко възнаграждение за тези качества, се оказва следното: Професионалният ви опит се използва срещу вас! И точно това можете да кажете на шефа си — в прав текст, за да няма „недоразумения“.

Ако шефът ви разбере, добре и за двама ви. Ако не ви разбере или не му изнася да го направи, има друга стратегия за действия: „Ти ме лъжеш, че ми плащаш, а аз те лъжа, че ти работя“ — един от неписаните, но популярни лозунги през соца.

Не препоръчвам работа по такива лозунги, защото не са в полза на никого — нито на шефа, нито на вас, нито на клиентите/публиката ви. Рано или късно такава стратегия води до тъжен край. Позволете ми наблюдението в тази връзка:

Безделието е майка на извращенията.

Много по-добър лозунг за мен е: „Ако си се хванал на хорото, играй го, както трябва.“ В случай че шефът или повечето ви колеги бъркат стъпките на хорото, опитайте да ги коригирате. Не го ли сторят, кажете си „сбогом“ и търсете друго хоро.

2. Когато шефът търси лоялност 24/7

Много шефове не могат или не искат да проумеят една простичка истина: Те имат различно отношение към фирмата си спрямо това на служителите си. Колкото е просто, толкова е сложно за разбиране.

За шефа може да е важно да се докаже като добър бизнесмен пред конкуренти, с които „си ги мерят“ при всеки повод. Или да създаде бизнес, който следва дадена философия или политика. Или да си купи „Ягуар“ по поръчка — реален пример.

За служителите му, от друга страна, е важно стресът на работното им място да е ограничен. Или да имат гарантирани доходи, за да си изплащат кредитите и да им остава нещо за почивки и развлечения. Или да заделят по лев „за черни дни“. Ако харесват работата си и не мислят за пари, те искат тази работа да им носи вътрешно удовлетворение, което е рядкост в наши дни.

Ако следвате мисълта ми, мотивацията за работа на шефа и типичния му служител е различна. В много случаи бизнесът на шефа е неговият живот. В повечето случаи бизнесът на шефа не е животът на неговите служители. Наистина е просто.

Никога няма да забравя думите, които една колежка отправи в миг на откровение към шефа ни, след като той я обвини в нелоялност:

„Аз не живея, за да ти работя. Аз ти работя, за да имам средства да живея.“

Изумително е, когато шефовете дават мизерни заплати, а очакват лоялност. При това не само през осемчасовия работен ден, а 24/7 — 24 часа в денонощието и 7 дни в седмицата. За целта изнасят пламенни речи и прожектират мотивационни клипове за философията на тяхната компания. Естествено, тяхната фирма е „различна“ от всяка друга.

Нищо не работи толкова силно против лоялността, колкото чувството на шефа ви, че е в правото си да ви звъни по малките часове за поредната „спешна“ работа. Ако наистина беше спешна, да го разберете. Но рядко е такава, че да не дочака утрото.

Нищо не работи толкова силно против лоялността, колкото чувството на шефа ви, че е в правото си да ви задържа с часове извън работно време. А ако си позволите да поискате допълнително заплащане, да ви отговори с възмущение:

„Че какво толкова си свършил?“

Че щом не е имало толкова за вършене, защо ме е задържал в извънработно време? Тръгне ли се по този път на дискусии, не се стига далеч. И няма друг изход, освен да напуснете.

Може и да греша, но това е моят опит. За щастие, в моя опит такива изцепки бяха рядкост. Даже само в едно от издателствата, за които съм работил.

Шефът ви няма да се промени. Много от колегите ви няма да се осмелят да вдигнете бунт, защото са готови на всякакви компромиси, за да запазят заплатите си, с които изплащат кредити. Това е война, която не можете да спечелите.

А за да не я изгубите, най-добре не я започвайте. Ако сте я започнали вече, прекратете я навреме. Преди да откриете, че сте тежко наранен и с обременена психика. Просто си потърсете друга работа. Такава, която не е бойно поле.

Как да се справите с три порочни практики на шефа си

Ако мислите, че не можете да си го позволите, към сметките си добавете и нови лекарства за нараняванията си от битки с шефове и „лоялни“ колеги. И отново пресметнете дали непоносимото си струва. Дали сметките ви излизат.

Едва ли, ако добавите и обезверяването в човешкия род. Правете, каквото правите, но, видите ли, че се обезверявате, това е най-страшното. То не говори, а крещи, че е време да спасявате душата си.

3. Когато шефът не познава личните ви граници

Иска ми се да завърша с нещо по-забавно. Един от първите ми шефове беше прочут журналист от 1990-е и още по-голям бизнесмен. И с „Ягуар“ по поръчка!

Човекът си имаше качества. Научих много важни уроци от него и екипа му. Имаше си и недостатъци. Някои от тях нетърпими…

Въпреки че караше кабриолет по поръчка и го паркираше пред входа на пресгрупата, та да го видят всичките му служители и гости, този шеф не беше надувка. В смисъл, неговото „вижте ме“ не се изразяваше и при непосредственото общуване. Една от особеностите му беше, че държеше да му говорят на малко име. И не просто на малко име, а на галено име!

Тогава бях 19-годишен хлапак. А от мен се очакваше да се обръщам с — да речем — името „Петъо“ към шефа ми! Същият този шеф, който кара кола, равняваща се на заплатата ми за цял живот. Както се казваше, той „можеше да ме купи и продаде“. Същият този шеф, който — тогава вярвах — можеше да ме смаже с ерудицията си.

Гледах го „отдолу“ не само заради познанията и опита му

Но и защото „Петьо“, наред с другите си характеристики, беше двуметрово мъжище. А аз — една глава под него. Схващате идеята: Давид и Голиат.

Е, нямаше как. Плахо го наричах „Петьо“ в извънредно редките случаи, когато ми се налагаше да говоря с него. Но имаше и друго…

Шефът ми обичаше да се държи „свойски“ с всичките си служители. Учеше на това и другите шефове в йерархията. Седите пред компютъра си, идва някой от шефовете и мята ръка през рамото ви. След това започва да ви гука на ушенце, сякаш се знаете от 20 години.

А самите вие сте на 20 години, работите за него от две седмици и това ви сащисва. Особено ако не обичате да ви прегръщат през рамото. О, определено не обичам! Мога да толерирам потупване по гърба, даже да ме удрят дружески с юмрук по рамото или да усещам чужд дъх в ухото или тила си.

Но не и такова гушкане!

Не мога да обясня защо не го понасям. Даже не е необходимо да се обяснявам. „Неприятно ми е и толкоз.“ — Точно тези думи казах на „Петьо“, след като разбрах, че първото и второто прегръщане през рамо не са били инцидентни.

За да не стават недоразумения, шефът не ми е пускал ръце в мръсния смисъл. Убеден съм, че човекът нямаше каквито и да било „задни помисли“. Това си беше неговият начин да се държи дружески с подчинените. Струва ми се, с искрени добри чувства.

Та, след като му казах, че все пак на мен не ми е приятно, той почти театрално отдръпна ръката си. Извини ми се. И никога не го повтори.

Въпреки че бях един от най-новите му служители — той дори не беше запомнил името ми, — „Петьо“ все пак ме запомни по своему. Вероятно нещо от типа: „Ситният, дето пише за технологичните страници, не обича да го прегръщат.“

Разказвам това, за да напомня, че шефовете са хора. Може да са хора с особености, но хора. И ако им обясните човешки, че нещо не ви допада, може да проявят човещина. Със сигурност шансът е по-голям от този, ако си траете и търпите нещо нетърпимо за вас.

Не е разумно да очаквате, че другите хора имат същите представи за „лични граници“, каквито имате вие. Намерете начин да очертаете личните си граници пред шефа. Пълна грешка ще е да мислите, че е негово задължение „да се сеща“!

Ако е човек — човек на място — щом си кажете проблема, ще ви разбере.

Иван Стаменов
17.11.2016 г.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

2 коментара за "Как да се справите с три порочни практики на шефа си"

  1. farseer  17.11.2016 г. | 02:35 ч.

    Ее, ти си голяма машина, бе! Когато написа, че можеш да дадеш съвети и по този въпрос, не очаквах да е толкова бързо. 🙂 Радваш ме колко си продуктивен тея дни.

  2. Стопанина  17.11.2016 г. | 11:07 ч.

    не очаквах да е толкова бързо.

    Когато тестото е втасало, се пече за броени минути на подходящата температура. 😉

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.