Рудолф Щайнер: ТСО и ораторското изкуство (GA-339/2)

Лекция 2, изнесена на 12 октомври 1921 г. в Дорнах

Продължава от първа част »

Когато днес започваме разглеждане на антропософията и движението за троичен ред с неговите различни последствия — които действително възникват от антропософията и трябва да се мисли за тях като възникващи от нея, — трябва преди всичко да приемем в душите си, че е трудно да бъдем разбрани. Ако нямаме това чувство — че е трудно да бъдем разбрани, — едва ли ще постигнем успехи като лектори на антропософската духовна наука и всичко свързано с нея, особено по задоволителен за нас начин. Това е така, защото, ако говорим уместно за антропософията, това говорене трябва да е напълно различно от онова, с което сме свикнали при обичайното говорене. Човек често добива навик да говори и по антропософски теми по начина, който е обичаен за говоренето в епохата на материализма. Но с това човек по-скоро възпрепятства разбирането на антропософията, а не допринася за нейното разкриване и достъпност.

Най-напред се налага да си изясним какво е съдържанието на темите, които ни занимават в антропософията и произтичащото от нея. И в тази лекция, както казах вчера, ще се занимавам с насоки за ораторство, но само във връзка с антропософски и подобни теми, така че всичко, което ще кажа, се отнася само за тях.

Сега нека най-напред си изясним, че преди всичко в днешното човечество трябва да се събуди чувството за централната значимост на троичния ред. Все пак трябва да се допусне, че съвременната публика няма представа какво да прави с идеята за троичен ред. Нашето говорене трябва бавно да предаде на публиката най-напред определено чувство за този троичен ред.

В наши дни хората отиват на лекция заради онагледяването, а говоренето за тях е страничен шум.От времето, когато материализмът е станал господстващ, човек е свикнал да изразява нещата от външния свят чрез описания. За това той намира насоки в самия външен свят. Също така, обектите във външния свят са, бих казал, твърде фиксирани, заради което човек трудно би повярвал, че в крайна сметка има голяма разлика как някой говори за нещата от външния свят; достатъчно е той да каже на хората как да възприемат този външен свят. Ето защо в крайна сметка всичко опира до следното: ако, да речем, някой изнася някъде общодостъпна лекция с експерименти, като съответно онагледява за хората как това или онова вещество си взаимодействат, те виждат реакциите на даденото вещество при взаимодействието. И дали някой изнася лекцията по такъв или онакъв начин — добре или не толкова добре, с практическо приложение или без практическа насока — в крайна сметка няма значение. И постепенно се е стигнало до момента, в който хората отиват на такива лекции и беседи, за да видят онагледяването, а онова, което се говори, се приема повече или по-малко като страничен шум, с който могат или не могат да се съгласят. Трябва да говорим за тези неща донякъде радикално, за да покажем точно в каква посока се движи цивилизацията по отношение на тези неща.

Рудолф Щайнер: ТСО и ораторското изкуство (GA-339/2)

Когато става дума за поощряването на хората за действия и за воля, някои са на мнение, че е достатъчно да се „издигнат идеали“. Хората трябвало да свикват да „очакват идеали“, затова някои залитат все повече и повече към утопичното, когато разглеждат такива неща, като троичния ред на социалния организъм.

Също така често се е случвало, например, че мнозина, които говорят за троичната идея в наши дни непременно прокарват схващането — според начина, по който говорят, — че това е някаква утопия или нещо такова, за което трябва да се борим. И тъй като човек винаги е на мнение, че това, за което трябва да се борим, в повечето случаи не може да се осъществи за по-малко от петдесет или сто години — мнозина удължават това време дори повече, — затова той си позволява съвсем несъзнателно да разглежда въпроса така, сякаш той тепърва ще узрява за петдесет или сто години. Човек много скоро се отклонява от реалността и започва да говори по темата следното: Как ще бъде устроен един малък магазин в троичния социален организъм? Какво ще бъде отношението на отделния човек към шивашката машина в троичния социален организъм? — и тъй нататък.

Троичният ред не може да се „прави“ в смисъла, в който се правят законите в парламента. Такива въпроси наистина се поставят в изобилие при обсъжданията, свързани с троичния ред в социалния организъм. Когато се предприема подобно начинание, на което всичките корени са в реалността, човек изобщо не трябва да говори по този утопичен начин. Той би трябвало да породи поне това чувство: троичният ред на социалния организъм не е нещо, което може да се „прави“ в този смисъл, в който се правят законите в даден парламент — или нещо такова, каквото беше, да речем, Националният съвет на Ваймар. Те наистина се правят! Но човек не може да говори в същия смисъл, че ще се „прави“ троичен социален организъм.

Също така не е редно да се говори за „организиране“ с цел да се постигне троичен ред. Това, което е вече организъм, не се организира тепърва; то расте. Природата на организма е такава, че не се нуждае някой да я организира, тя се организира сама. Това, което може да се организира, не е организъм. Трябва да разглеждаме нещата, като изхождаме от тези чувства, в противен случай няма да намираме правилните изрази.

Всъщност троичният ред е нещо, което просто следва от естественото съвместно съжителство на хора. Някой може да опорочи това естествено съжителстване на хората — какъвто е случаят, да речем, в съвременната история, — като разшири характерните особености на един член, този на държавата, върху останалите два. Тогава другите два члена просто ще се опорочат, защото не могат да просперират, както някой не може да живее добре в неподходящи дрехи, които са твърде тежки, и т.н.

Троичният ред в социалния организъм живее именно в естествените отношения между хората; там живее независимият духовен живот; пак там живее държавното право, регулирано от мнозинството хора; там живее също и икономическият живот, възникващ изцяло от само себе си. Можем да сложим усмирителни ризи на духовния живот и на икономическия живот, въпреки че те не се нуждаят от такива. Но тогава техният собствен живот, независимо от ограниченията, ще продължи да се изявява, като ние ще виждаме това тяхно външно проявление. Ето защо е необходимо да посочваме, че троичният ред на социалния организъм се подразбира от самата природа на човешкото същество и социалния живот.

Виждаме, че духовният живот в Европа е бил изцяло независим и свободен до 13-и или 14-и век, когато онова, което е било свободен и независим духовен живот, по-напред е било вкарано в университетите. По това време намираме основаването на университети, а после тези университети постепенно стават част от живота на държавата. Затова може да се каже: От 13-и до 16-и или 17-и век университетите се смесват с държавния живот, а заедно с тях — останалите образователни институции, без хората да забележат това. Другите институции просто следват примера. Имаме това, от една страна.

От друга страна, почти по същото време, имаме свободно икономическо управление, което намира истинското си централноевропейско изражение в свободните икономически селски общества. Както свободният духовен живот се ограничава в университетите, които първо са местни, а след това попадат под опеката на държавата, така и свободната икономическа организация първо намира определена администрация в „правовия“ смисъл, щом започват да се появяват град след град. Тогава преди всичко градовете започват да организират икономическия живот, докато по-рано, когато селските общини са давали тона, този живот е растял свободно. А след това виждаме как все по-често онова, което е било централизирано в градовете, търси защита в по-големите територии на държавата. Ето как отчитаме тенденцията в днешните времена, която води до там, че духовният живот, от една страна, а от друга — икономическият живот, търсят сигурност в държавите, които пък все повече придобиват облика на владения, устроени според Римското право. Това всъщност е „прогресът“ в наши дни.

Стигнали сме до тази точка в историческото развитие, където нещата не могат да продължават по този начин, а съзнанието и чувството за свободен духовен живот отново трябва да се развият. Когато е в усмирителна риза, духът просто не се развива; защото се развива само привидно, а в действителност изостава — той никога не може да отпразнува реално новораждане, а най-много възраждане. Това важи и за икономическия живот.

Онова, което се е развивало за определен период, трябва да достигне точката, в която да се предприеме нещо ново.Днес ние просто се намираме в епоха, в която трябва безусловно да променим посоката на движение, установена в цивилизования свят на Европа с нейния американски придатък; епоха, в която трябва да се поеме в противоположна посока. Онова, което се е развивало за определен период, трябва да достигне точка, в която да се предприеме нещо ново. В противен случай човек ще изпадне в опасна ситуация, каквато е онази, при която той отглежда растение, но смята, че не трябва да му позволява да даде плодове, а че трябва да се грижи за още по-голямото израстване на растението, като възпрепятства разцъфтяването му и тъй нататък. — Тогава то ще расте така: ще даде цвят, но няма да даде семе, а отново цвят, после пак цвят, и т.н. Ето защо е крайно необходимо да се запознаем вътрешно с тези неща и да развием чувство за историческата точка, в която се намираме.

Но както всеки детайл в един организъм е оформен с умисъл такъв, какъвто е, така и всичко в света, в който живеем и на който придаваме форма, е необходимо да се оформи, каквото трябва да бъде в смисъла на цялото. Ако мислите реалистично, не можете да си представите, че вашата ушна мида може да бъде с каквато и да било различна форма от тази, която има — в съответствие с вашия цял организъм. Ако вашите ушни миди имаха дори малко по-различна форма, щяхте да имате и доста различен нос, различни пръсти и т.н. И както ушната мида е оформена в смисъла на цялото човешко същество, така и лекцията, в която тече нещо — в смисъла на цялата тема, — трябва да приема истинни нови форми.

Една такава лекция не може да се изнася по начина, който човек може да научи от религиозните проповеди. Религиозната проповед, каквато я чуваме и до днес, почива на традиция, която в действителност ни връща в стария Ориент — почива на специалното отношение, което цялото човешко същество в стария Ориент е имало към речта. Тази характеристика беше продължена и се съхрани по особен свободен начин в Гърция, живя и в Рим, а сега най-ясно показва последни признаци на живот в специфичното отношение, което французинът има към речта си. С това не намеквам, че всеки французин проповядва, когато говори; но подобно отношение, каквото трябваше да се развие в ориенталското отношение към езика, особено продължава да живее във френската употреба на речта, само че е изцяло упадъчно.

Този елемент, който наблюдаваме по отношение на езика, се проявява и когато някой в наши дни се учи да говори от професори, които също са в упадъчна фаза — професори, които наистина продължават да живеят като мумии от древни времена и носят титлата „професор по ораторство“. В по-стари времена, във всеки университет, във всяко училище, също в семинариите и прочие, имаше такива професори по ораторство, по риторика. Прочутият Курциус1 от Берлин всъщност продължаваше да носи официално титлата „професор по ораторство“. Но тази работа му дотегна и той не изнасяше лекции по риторика, а се представяше като професор по ораторство само когато беше изпращан от факултета на церемониални събития, тъй като те винаги бяха задължение на професорите по ораторство. Както и да е, Курциус си постави задачата да се освободи от задълженията си на такива церемониални събития, като изобщо не спазваше древните правила на риториката. За него като цяло беше безсмислено да бъде професор по ораторство във времена, в които такива професори вече не се вписват, затова той изнасяше лекции по история на изкуството — по история на гръцкото изкуство. Но в университетския каталог той беше описан като „професор по ораторство“. Това ни насочва обратно към елемент, присъстващ навсякъде в речта на старите времена.

А сега, ако разгледаме онова, което съвсем определено е характерно за обучението на речта в средноевропейските езици — например, немския — реално всичко, свидетелстващо за първоначалното значение на думата „ораторство“, няма и помен от смисъл. Защото в тези езици се е вляло нещо, което е напълно различно от онова, което беше присъщо на говоренето във времената, когато ораторството се взимаше на сериозно. В гръцкия и латинския език имаше ораторство. Ако вникнем в същественото, в немския език ораторството е нещо невъзможно.2

Днес обаче ние определено живеем във време на преход. Това, което беше елемент на риториката в немския език, не може да се използва и занапред. Трябва да се правят всякакви опити за изоставянето на този елемент на риториката и да се приближаваме към различен елемент на риториката. Това е и задачата, която в известен смисъл трябва да се реши от онзи, който иска ефективно да говори за антропософията и троичния ред. Защото само когато достатъчно голям брой хора успее да говори по този начин, антропософията и троичният ред ще бъдат разбрани от публиката, даже от отделни лекции. А засега не са никак малко онези, които развиват погрешно разбиране за тях и неискрено одобрение за тези неща.

Ако погледнем назад към специалния елемент в говоренето, свойствен за времето, от което се е съхранила употребата на ораторството, ще си кажем: тогава сякаш езикът е израствал от човешкото същество по доста непресторен начин, както израстват пръстите на ръцете и вторите зъби. Говоренето и езикът с цялата му организация е следствие от процес на подражание. И едва след като човек е имал език, е започнал да мисли.

От това се подразбира, че когато човек е говорил на други хора по какъвто и да било въпрос, е забелязал, че вътрешното съдържание, мисловното съдържание, в определена степен е проникнало езика. Структурата на изречението е била налична. По определен начин тя е била гъвкава и подвижна. А по-навътре от езика е бил мисловният елемент. Човек е чувствал, че този мисловен елемент е по-вътрешен от езика, като му е позволил да се свърже с езика — така да се свърже с него, както някой приспособява идеята за статуя или нещо такова в мрамора. Това е било изцяло художествено отношение към езика. Дори в начина, по който човек е говорил прозаично, е имало нещо подобно на начина, по който се изразява чрез поезия. Риториката и ораторството са имали правила, които не са много различни от тези в поетичното изразяване.

(За да не стават недоразумения, бих искал тук да вметна, че развитието на езика не изключва поезията. Каквото казвам сега, то се отнася за старото изкуство на изразяване и ви моля да не го тълкувате така, сякаш съм казал, че днес не може да има поезия. Просто е нужно да се отнасяме различно към езика в поезията. Но това няма връзка с темата ни. Исках да вметна това в скоби, за да не бъда разбран погрешно.)

Човек може да говори истински красиво, само когато се потопи в стария начин на говорене. Днес може да се запитаме: По какъв начин се е очаквало, че трябва да говори някой по времето, когато мисловното и чувственото съдържание се е сляло с езика?Човек е трябвало да говори красиво! Това е била главната цел: да говори красиво. Ето защо, в наши дни човек може да говори истински красиво, само когато се потопи в стария начин на говорене. Тогава се е говорело красиво. И красивото говорене определено е дар от Ориента, който идва при човека. Може да се каже: Красивото говорене е достигнало до степен, в която се е приравнявало с пеенето, изпяването на езика — като идеал за говоренето. Проповядването е само форма на красиво говорене, в която красивото е съблечено от говоренето. Защото като цяло красивото говорене е култово говорене. Когато култовото говорене се излива в проповед, се губи голяма част. И все пак проповедта е дъщеря на красивото говорене, което се открива в някогашните култове.

Друга особеност, която забелязваме, най-вече в немския и подобни езици, е, че вече не е възможно да разграничим правилно думата и предаваната мисъл — думата и мисловното съдържание. Думата е станала абстрактна и се освободила от задължението да пренася някои мисли. Това е елементът, където разбирането за езика е съблечено. Думите вече нямат нещо, с което да се свържат, защото човек по начало чувства, че онова, което трябва да се свърже, и думата, с която се свързва, са едно и също.

Кой днес е наясно, че, например, в немския език, когато някой пише Begriff (схващане), то това е съществителната форма на begreifen (схващам); begreifen (тоест хващам, greifen с представка „с“) следователно е das Greifen an etwas ausfuehren (изпълнено хващането на нещо) — че в този смисъл Begriff (схващането) не е нищо друго освен съществителната форма на обективното възприятие? Понятието Begriff се е образувало по време, когато все още е имало живо усещане за етерното тяло, което обхваща нещата. Поради това тогава някой наистина е можел да създаде понятието Begriff (схващане), защото схващането с физическото тяло е само подобие на обхващането с етерното тяло.

Но, за да чуем Begreifen в думата Begriff, е необходимо да чувстваме речта като организъм сам по себе си. В елемента на речта, за който говоря сега, езикът и понятията винаги се преливат взаимно. Въобще няма остро разграничаване, каквото имаше някога в Ориента, където езикът беше външен организъм, а това, което се изявяваше чрез него, живееше вътрешно. Това, което живееше вътрешно, трябваше да се свърже с езиковата форма на говоренето; тоест живеещото вътре да е съдържанието, а съдържанието да се свързва с външната форма. И това свързване трябваше да се осъществи в смисъла на красотата, така че човек трябваше да бъде истински художник на речта, когато искаше да говори.

Случаят вече не е такъв, когато, например, човек е изгубил чувството за разграничаване между Gehen („ходя“) и Laufen („тичам“) по отношение на езика. Gehen: две „е“-та — човек ходи, без да полага крайни усилия от себе си; [звукът или буквата] „е“ винаги изявява чувството за слабото участие на човек в собствената му дейност. Ако в думата има „au“, това ни показва, че собственото участие се засилва. От „тичам“ (Laufen) следва „задъхвам се“ (Schnaufen), съдържаща в себе си същата гласна. При тези действия човек се възбужда отвътре. Трябва да има звук, който да изявява това преобразуване на вътрешното същество. Но всичко това наистина вече е изгубено днес; езикът е станал абстрактен. Също и като самите ни изтичащи навън мисли — важи и за централния регион [на Европа], но особено за западната цивилизация.

Възможно е да видим картина, имагинация във всяка отделна дума; а човек може да живее в тази картина като в нещо сравнително обективно. Този, който в по-ранни времена е имал насреща си език, го е смятал за нещо обективно, в което се излива субективното. Той изобщо не е имал такова отношение към него, каквото би имал, ако забрави факта, че палтото му е нещо обективно, а не расте заедно с тялото му като втора кожа.

Като противоположност, вторият етап на езика взима целия организъм на езика като втора кожа, докато преди езикът не беше толкова тясно свързан, а бих казал — като дреха. Сега говоря за етапа на езика, в който красивото говорене вече не е главното съображение, а такова е правилното говорене. Тук въпросът не е в риториката и ораторството, а в логиката. В този етап, който бавно започва от времето на Аристотел, самата граматика става логична до степен, при която логическите форми просто се развиват от граматическите форми — човек е извличал логическото от граматическото. Тук всичко е плувало заедно — мисъл и дума. Изречението е това, от което е произлизала представата. Но представата в действителност била толкова вплетена в изречението, че човек вече не я чувствал независима. Правилното говорене — това е бил критерият.

Третият етап на говоренето възниква на Запад и по начало е покварен.По-нататък виждаме да възниква един нов елемент в говоренето, който навсякъде се използва погрешно — пренася се в съвсем грешна сфера. Човечеството дължи красивото говорене на Ориента. Правилното говорене се намира в средната област на цивилизацията. А сега трябва да погледнем към Запада, ако търсим този трети елемент.

Но той възниква на Запад доста покварен. Как възниква? — Ами на първо място езикът е станал абстрактен. Това, което е организъм на думата, вече е почти организъм на мисълта. А това постепенно се е усилило до такава степен на Запад, че там може би ще се смята за шега, ако се обсъжда такава тема. Но този напредък вече съществува в напълно погрешна сфера.

Знаете, че в последната третина на 19-и век в Америка се появи философското течение, наречено прагматизъм. В Англия то беше наречено хуманизъм. Джеймс3 е негов представител в Америка, а Шилер4 — в Англия. А има и личности, които донякъде разширяват това течение. Ползата от разширяването на представата за хуманизма в много красив смисъл дължим на професор Макензи,5) който наскоро беше тук.

До какво водят тези начинания? — Имам предвид: американския прагматизъм и английския хуманизъм. Те възникват от пълния скептицизъм към познавателната способност: Истината е нещо, което реално не съществува! Когато правим две твърдения, ние всъщност ги правим основно с цел да имаме насоки в живота. Да се говори за „атом“ — човек не може да намери конкретно и реално основание за това; но е полезно за основа в химията да се приеме теорията за атомите. Така си създаваме представа за атома! Тя ни служи, тя ни е полезна. Няма истина извън онази, която живее в полезните, услужливите представи. „Бог“, дали съществува или не — не е това въпросът. Истината — това е едно или друго, което не ни занимава. Но е трудно да се живее приятно, ако човек не си изгради представа за Бога; наистина е добре да се живее, сякаш Бог съществува. Така че нека си изградим полезна представа за живота, защото тя ни служи. Дали Земята е възниквала съгласно теорията на Кант-Лаплас и ще свърши според теорията на термодинамиката, от гледна точка на истината няма човек, който да знае нещо за това — сега описвам чужди мнения, — но е полезно за мисленето ни да представяме началото и края на Земята по този начин. — Това е прагматичното учение на Джеймс, а по същество и хуманистичното учение на Шилер. — И накрая, не се знаело и дали днешният човек, като се изхождало от гледна точка на истината, наистина имал душа. За това можело да се спори до края на света — дали има душа или не, — но било полезно да се допусне, че има душа, ако сме искали да разберем всичко, което човек дава на света.

Разбира се, всичко, което днес в нашата цивилизация се случва на дадено място, се разпространява и на други места. За такива неща, които са възникнали инстинктивно на Запад, германецът е трябвало да открие нещо по-свързано с определена представа, позволяваща по-лесно да се вникне в идеята; от това се зароди философията „Като че ли“: не е въпросът дали има атом или не; разглеждаме темата по начин „като че ли“ има атом. Дали доброто може да се осъществи или не, не може да се прецени; разглеждаме живота по начин „като че ли“ доброто може да се осъществи. Човек наистина може да спори до края на света дали има или няма Бог; но ние разглеждаме живота и се държим по начин „като че ли“ има Бог. — Ето това е философията „Като че ли“.

Човек не обръща голямо внимание на тези неща, защото си представя: там, в Америка, Джеймс седи с учениците си; там, в Англия, Шилер седи с учениците си; някъде там е и Файхингер,6) който е написал философията „Като че ли“. — Имаме няколко умници, които живеят в нещо като въздушни замъци, но това другите хора какво ги засяга?

Обаче всеки, стига да има уши за това, вече чува философията „Като че ли“, днес звучаща навсякъде. Почти всеки човек започва да говори в смисъла на философията „Като че ли“. Философите са просто големи шегаджии. Те винаги бърборят за онова, което други хора правели несъзнателно. Ако някой е достатъчно непредубеден за тези неща, съвсем рядко ще чуе човек, който все още използва думите си различно, във връзка със сърцето и цялата си душа, с цялото си човешко същество; който говори по-различно, отколкото би говорил по дадена тема само въз основа на умозренията си. Обикновено човек няма уши да чуе в звуците и интонацията на говоренето, че „Като че ли“ живее в тях — като цяло хората в целия цивилизован свят са обладани от това „Като че ли“.

Докато нещата обикновено се опорочават чак накрая, тук нещо ни се разкрива опорочено в самото начало; нещо, което в по-висш смисъл трябва да се развие в употребата на речите за антропософията, за троичния ред и тъй нататък. Тези неща са тъй сериозни, тъй важни, че наистина трябва да говорим специално за тях. Защото задачата е да повдигнем тривиалното „имаме нужда от общи представи, защото са полезни в живота“тази баналност на материалистичната, утилитарна теория да се повдигне до етичното и може би чрез етичното — до религиозното. Ако искаме да работим в смисъла на антропософията и троичния ред, трябва да си поставим за цел да научим доброто говорене, като добавка към красивото говорене и правилното говорене, които можем да добием от историята.

Трябва да настроим ушите си за доброто говорене.

Отвъд риториката, отвъд логиката трябва да научим истинската етика на говоренето.Досега много рядко виждам знаци, че се забелязва, когато в течение на моите лекции обръщам внимание на доброто говорене — много често съм обръщал такова внимание. По отношение на доброто говорене винаги съм казвал, че въпросът не е само казваното да бъде правилно в логично-абстрактен смисъл, а въпросът е да се казва нещо в определена връзка или да се пропуска, като не се казва в тази връзка. Въпросът е да се развие чувство, че нещо не трябва просто да бъде вярно, но то трябва да бъде оправдано в даден смисъл — че то може да бъде или добро в определен контекст, или лошо в друг контекст. Отвъд риториката, отвъд логиката трябва да научим истинската етика на говоренето. Трябва да знаем как да си позволяваме неща в определена връзка, които изобщо не са позволени в друга връзка.

Тук и сега ще използвам един достъпен пример, който може би е познат на някои от вас, които посещавате лекциите в последно време: говорих в определена връзка за факта, че в действителност Гьоте изобщо не е бил роден. Казах, че Гьоте дълго време е търсил как да се изрази чрез рисуване, чрез чертежи, но нищо не е излязло от това. След това се е насочил към поетични творби и отново в тези поетични творби, да речем, Ифигения,7 но особено Naturliche Tochter („Дъщери на природата“), всъщност имаме поетични творби, лишени изцяло от сантиментални чувства. Някои хора наричат тези поеми на Гьоте „мраморно гладки и мраморно студени“ — защото те са почти скулптурни, защото са триизмерни. Гьоте е имал истинска дарба, която действително изобщо не е станала човешка; той всъщност не е бил роден. — Виждате, че в този смисъл, в който говоря напоследък, човек може уверено да го твърди. Но сега си представете, че някой представи това като теза, която е извадена от контекст и в абсолютизиран смисъл! Това [твърдение, че Гьоте не е бил роден] не само ще бъде лишено от логика, но, разбира се, ще бъде и доста смахнато.

Да се говори с будност за дадена жива връзка е нещо различно от намирането на уместна или правилна дума във връзка със съответната мисъл и чувство. Когато се позволи на едно изявление или нещо такова да се прояви на конкретното място и в жива връзка, това го повдига от красотата и от правилността към нравствеността на езика — при него човек чувства при произнасяне на изречението, дали може или не може да го каже в цялостния контекст. И отново има вътрешно израстване, само че не на езика, а на говоренето. Това е, което бих искал да наричам добро говорене или лошо говорене; то е третата форма. След красивото или грозното говорене, и подир правилното или неправилното говорене, идва доброто или лошото говорене, в смисъла, в който сега го представих.

Днес все още е широкоразпространен възгледът, че човек може да съставя изречения, които след това да използва винаги и навсякъде, защото имат абсолютна валидност. В действителност обаче, в нашия съвременен живот вече няма такива изречения. Всяко изречение, което е обосновано в определена връзка, не е допустимо в друга връзка. Това означава, че сме навлезли в епоха на човешкото развитие, през която се налага да виждаме многостранността на житейските ситуации.

Ориенталецът, който с цялото си мислене е живял в границите на малка област, а също и гъркът, който с духовния си живот, с правния си живот, с икономическия си живот, е живял на малка територия, са изливали нещо в езика си, което се явява като езикова форма на изкуство. Но по какъв начин е форма на изкуство? — По такъв, че един ограничен обект наистина изглежда неограничен в дадена сфера. Дори и красотата е била определена по такъв начин, макар и едностранчиво, от Хекел, Дарвин и други: Тя е изражението на идеята в завършен образ. – Първото, на което възразих във виенската ми лекция „Гьоте като Бащата на новата естетика“, беше, че красотата е „изражението на идеята във ограничена форма“. Тогава показах, че човек трябва да има предвид точно обратното: че красотата възниква, когато някой оформя изражението на безграничното.

Така е и с езика, който по определен начин също действа като ограничена територия — територия, която затваря възможното значение в своите граници. Ако онова, което всъщност е безгранично във вътрешната душа и в духовния живот, трябва да се свърже с езика, то трябва да се изрази външно в красива форма.

При правилното говорене езикът трябва да е адекватен — изречението трябва да е в съответствие с мнението, представата, думата. Римляните са били заставени да го постигнат, особено когато тяхната територия е станала все по-голяма и по-голяма; езикът им се е преобразувал от красив в логически. Затова се е запазил и обичаят, че преподаването на логика сред други хора се извършва именно на латински език. (И наистина сте научили логиката много добре заради този език.)

Но нека оставим този етап и се пренесем в по-ново време. Сега е необходимо да се научим да изживяваме езика чрез нравственосттака, че в известна степен да придобиваме моралност при говоренето за лекция, понеже знаем, че в даден контекст си позволяваме нещо или си отказваме нещо. По такъв начин нещата не се свързват, както описах по-рано, а вече използваме думите, за да охарактеризираме. Всяко точно определение изчезва; тук използваме дадена дума, за да охарактеризираме. Думата е така използвана, че човек чувства всяка дума като нещо недостатъчно, всяко изречение е нещо недостатъчно, като изпитва подтик да охарактеризира онова, което желае да изнесе пред човечеството от най-различни гледни точки — заобикаля темата до известна степен и я обрисува от най-много гледни точки.

Често съм изтъквал, че това трябва да бъде антропософският начин за представянето на нещата. Често съм изтъквал и че човек не трябва да вярва, че може да открива подходящата дума и подходящото изречение. Човек може само да се държи така, както постъпва и фотографът, който, за да ни покаже едно дърво, го заснема от поне четири гледни точки.

Не трябва да вярваме, че можем да откриваме подходящата дума и подходящото изречение, за да говорим добре в днешния смисъл.С други думи, една идея, която живее в абстрактната и банална философия, каквато са прагматизмът и хуманизмът, трябва да се повдигне до областта на нравственото. А след това трябва преди всичко да живее в етиката на езика. Трябва да овладеем доброто говорене. Това означава, че по отношение на говоренето трябва да добием опитност, която иначе придобиваме по отношение на етиката, моралната философия.

Все пак този въпрос става доста належащ в наше време. В говоренето на теософите имаме архаизъм, обусловен чрез езика — архаичен е главно по отношение на материалистичното оцветяване от последните векове: „физическото тяло“ — ами то е твърдо; „етерното тяло“ — то е по-тънко, по-мъгляво; „астралното тяло“ — още по-тънко, но и по-фино; „Азът“ — съвсем тънък. — Новите представители на човешката раса продължават да измислят: въпросните неща са по-тънки едно спрямо друго. Никой вече не знае в какъв смисъл дадено нещо е тънко или не, а се знае само, че става по-тънко. Така не може да се избяга от материализма. А това реално е отличителният белег на теософската литература. И се натъкваме именно на този белег, когато за нещата се говори теоретично — имам лични впечатления от Теософското общество в Париж (вярвам, че беше през 1906 г.). Една тамошна дама, която беше заклета теософка, искаше да изрази колко много са ѝ харесали конкретни лекции, които се изнасяха в залата, където бяхме. И тя каза: „Тук има толкова добри вибрации!“ И някои приемаха нейното изказване в смисъла, че там има нещо, което сякаш може да се подуши от другите. Сериозно се вярваше, че миризмата на изнесените лекции някак може да се подуши.

Трябва да се научим да отделяме езика от абсолютната адекватност. Той може да е адекватен само спрямо конкретната тема. Ако искаме да използваме езика за духовното, в смисъла на настоящата епоха на човешкото развитие, тогава трябва да го освободим. Свободата идва от моралната употреба на езика. Ако човек не приема тези неща абстрактно, а живо, тогава първото нещо, в което трябва да се прояви философията на свободата, тоест духовната активност, е говоренето, моралната употреба на езика. Това е необходимо; в противен случай няма да се извърши преход, например, към охарактеризирането на свободния духовен живот.

При свободния духовен живот хармонията е повсеместна, защото се проявява духът, а не отделният егоист.Знаете, че за свободния духовен живот — това ще рече: духовният живот, който съществува според собствени закони — вече липсва дълбоко разбиране всред съвременното човечество. Това, което сега се разбира под свободен духовен живот, най-често е структура, в която хората живеят, като всеки от тях кукурига от собствения си обор — простете ми за донякъде странното сравнение — и се получават най-невероятните консонанси от това кукуригане. В действителност, при свободния духовен живот хармонията е повсеместна, защото се проявява духът, а не отделният егоист — защото духът наистина води собствен живот отвъд и над отделния егоист.

Например — човек вече трябва да говори за тези неща в наши дни, — безусловно има Валдорфски дух в нашето Валдорфско училище в Щутгарт. Този дух е независим от учителската организация, която расте в него. Той става все по-осезаем. Един учител може да е повече или по-малко способен, но духът води собствения си живот.

Има една абстракция, с която се занимават хората помежду си, говорейки за „свободния дух“. В това няма никаква реалност. Свободният дух е нещо, което действително живее между хората — човек просто трябва да му позволи да се прояви. А това, което работи между хората, е нещо, на което човек трябва да позволи да се изяви.

Каквото ви казах днес целеше само да ви обърне внимание, че това, което придобиваме тук, може да израства от основополагащото чувство, от чувството за сериозността на темата. Разбира се, не мога да очаквам, че някой веднага ще отиде да говори така, както в стари времена са говорили красиво, в средния период — правилно, а сега — добре! Но нямате основание да възразите: Тогава с какво ни помагат всички тези лекции, ако не можем веднага да говорим в смисъла на доброто говорене? — По-скоро целта ни тук е наистина да разберем сериозността на ситуацията, като по този начин така ще се вживеем в нея, че ще знаем: това, което се иска тук, е нещо, което само по себе си е органически цяло; че необходимостта от външна форма трябва постепенно да се прояви дори в речта, както необходимостта от форма се проявява в ушната мида — такава, каквато е, защото не би могла да бъде друга с оглед на цялото човешко същество.

Ето защо ще опитам да обединя още по-тясно онова, което за нас е съдържанието на антропософията и троичния ред — според начина, по който е редно да се представят пред хората. И като имаме предвид основните принципи, лека-полека ще навлизаме в конкретиката и в онова, което трябва да бъде основата на ораторската практика.

Към Лекция 3 »

* * *

Превод от английски:
Иван Стаменов със съдействието на Гергана Мълчанова


Бележки:

  1. Става дума за Ernst Robert Curtius или Ернст Курциус, 1814–1896, археолог и историк – бел. пр. [^]
  2. На това място можем да се замислим и дали българският език, който е от славянската група, стояща много близо до германската и балтийската група, също е пригоден за ораторство в архаичния смисъл или е по-подходящ за ораторството от нов тип, за който д-р Щайнер говори по-нататък — бел. пр. [^]
  3. Уилям Джеймс, 1842–1910, американски философ — бел. пр. [^]
  4. Фердинанд Шилер (Ferdinand Canning Scott Schiller), 1864–1937, представител на прагматизма в Англия, който съчетава прагматизма с хуманизма — бел. пр. [^]
  5. Джон Стюарт Макензи, 1860–1935, професор в Университетския колеж на Кàрдиф, Уелс — бел. пр. [^]
  6. Ханс Файхингер, 1852-1933, немски философ-песимист. Оставя следа в световната литература с трудовете си върху Кант, както и със собствената си „Философия Като че ли“ (Philosophie des Als Ob), издадена в Берлин през 1911 г. — бел. пр. [^]
  7. Пълното название на творбата е „Ифигения в Таврида“, 1787, ориг: Iphigenie auf Tauris — бел. пр. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

6 коментара за "Рудолф Щайнер: ТСО и ораторското изкуство (GA-339/2)"

  1. Петьо  01.10.2016 г. | 11:44 ч.

    Мисля, че и тази част е есобено подходяща за удебеляване:

    „първото нещо, в което трябва да се прояви философията на свободата, тоест духовната активност, е говоренето, моралната употреба на езика. Това е необходимо; в противен случай няма да се извърши преход,“

  2. Gergana  01.10.2016 г. | 12:10 ч.

    „първото нещо, в което трябва да се прояви философията на свободата, тоест духовната активност, е говоренето, моралната употреба на езика. Това е необходимо; в противен случай няма да се извърши преход,“

    Много вярно и според мен.

    Хора, моля ви, хоратвайте, изказвайте се.

  3. Стопанина  01.10.2016 г. | 13:38 ч.

    Според мен поредицата не е интересна само в контекста, за който говори Щайнер. Например, същността на моралното говорене може да се приложи и в обичайните междучовешки отношения. Това за раздвижването на чувствата в началото на лекция като че ли може да се приложи и извън говоренето на живо пред публика – при писането и говоренето на запис.

    Абсолютно вярно е казаното в предишната част, че волята на лектора дразни слушателите. Отдавна съм го забелязал и формулирал в съзнанието си. Имаме един жив пример от българското пространство, където волята за прокарване на определени „факти“ и исторически или политически възгледи, от доста време ме раздразни до степен на пълно отблъскване от слушането на такива изяви.

    Може би в по-ограничена степен важи и за мен. Например, сега си давам по-ясна сметка за същността на една забележка, която преди време Петьо отправи във връзка с видеото ми за военната повинност. Тогава той се изрази в смисъла, че притискам слушателите/зрителите с аргументи и не им оставям място и време да ги приемат, когато са готови, което може би им действа отблъскващо или стряскащо. Чак сега разбирам, че става дума за проявление на волята ми в говоренето и че тя трябва да се окастря за бъдещи проекти. Едва сега ясно разбирам и кое е това нещо, заради което от някое време изобщо не си харесвам подкастовете за Ариман, колкото и да са информативни, което налага преправянето им в някакъв момент.

    Не съм сигурен дали онова, че слушателите не се интересуват от мислите ни, е общовалидно. По служебни причини до неотдавна ми се налагаше редовно да посещавам „лекции“ (обикновено представяния на продукти и услуги) и въпреки че темите не винаги ми бяха интересни, исках да чуя какво има да каже лекторът. Е, да, повече исках да чуя как ще го каже, защото обикновено ходех вече информиран по темите в тези лекции.

    Единственият път, когато отидох на такава лекция с предразсъдъци, че ще бъде загуба на време и няма да науча нещо ново, се оказа най-паметното ми изживяване. Говореше се за поредната линия компютърни твърди дискове на Western Digital, като престоя там по всяка логика трябваше да бъде отегчаващо до смърт. Но лекторът – един поляк, ако не ме лъже паметта – следваше (убеден съм – несъзнателно, а просто от опит) всички насоки на Щайнер:

    1. В най-скучните части от лекцията не се притесняваше да се прави малко за смях. Човекът даваше примери от личния си живот и включваше забавни взаимоотношения между него, съпругата му и децата му в контекста на темата. И го правеше с такъв усет, че в нито един момент не прекрачи границата, която го приближава твърде много до публиката или публиката – твърде навътре в личния му живот.

    2. На неочаквани и провокативни въпроси от публиката отговаряше веднага с истината, например при съпоставянето на представяните от него продукти с конкурентните.

    3. Докато много други лектори биха се изкушили да ни четат описанията по прожектираните слайдове, което би изпълнило 90% от лекцията, този човек обърна процентите – скучното представяне на продуктите не беше повече от 10%, като дори то беше представено по начин, от който безусловно личеше, че лекторът вярва в това, което говори. Биваше го да заразява с искрен ентусиазъм дори за възможно най-скучната тема, каквато са харддисковете – и то не такива, каквито ни трябват за личните компютри, а за разни специализирани и скъпи бизнес решения, които по начало не ме вълнуваха ама никак!

    Ето защо мисля, че правилата и насоките все пак не важат само за общи антропософски лекции и такива конкретно за Троичния ред. Не знам дали са универсални – едва ли, – но определено някои насоки могат да се адаптират за всякакви други теми.

  4. Петьо  01.10.2016 г. | 19:09 ч.

    И аз си мисля, че тези правила се простират отвъд просторите на антропософията. Прилагането ще зависи от темата и слушателите.

    Ето още нещо от Щайнер, което ми попадна днес при препрочитане на „Въведение в тайната наука“:

    “ Същественото тук е, че духовният изследовател пробужда в своите слушатели и читатели такива мисли, каквито те трябва да извлекат от себе си, докато онзи, който описва физически събития и факти, посочва нещо, което слушатели и читатели могат да наблюдават в сетивния свят.“

    Мисля, че има отношение към темата, макар и казано в по-друг контекст. Според мен, ако читателите/слушателите почнат да извличат мисли от себе си, това вече повлиява и техните чувства – появява се едно живо преживявяне на мислите и на техния обект. Появява се жива връзка с прочетеното/чутото.

  5. boris cherpanski  03.12.2016 г. | 20:49 ч.

    slovoto vkluchva kachestva da si propovednik po rogdenie,kato Misiya v jivota,da si se obuchaval v schkolite na Atlantida ,Egipet i da izpolzuvasch ezikat pravilno.ot ezoterichna gledna tochka Horata imat razlichno Saznanie zatova edni razbirat samo fakti-Mater. Sviyat,dr. i Zakoni.t.e. Duh Sviyat t.e. 1 sa potopeni s Umat si v obektivniya Sviyat,2 te v Subektivniya sviyat ,no Bogestveniyat sviyat iziskva da mislim s kategoriite na 7 te Hermetichni principa-1Mentalizam,2Analogiya(saotvetstvie)3Vibraciya,4Poliyarnost,5ritam,6prichinnost,7Dviynstvennost na akt. i pasiv nachalo. Ako se Iziyaviyavame kato Orator-Besedi lekcii Izkazvaniya to v epoha Vodolei Poznanieto-Gnosisat iziskva 3 min.po temate v 7 razni:Slovoto stana plat 1Metafizicheski,2Kosmogenicheski3.Antropogeneticheski4.Psihologicheski(Mistichno)5Okultno-Alhimiya,Astrolog.,Magiya6.Astronomichesko.7.Istorichesko-vsichko da se obhvane. 7sa Metodite-Okultizam,FilosofskiVoluntarizam,transcedent.Mislene s medicina Primeri,logichna misal Mistika-izkustvo i muzika,slovo .Gnosticizam-min.,nastoiyaste,Badeste i Empirizam,Ako se Obhvane vsichko tova i chovek e Toleranten kam Mirogleda na Drugite Samosaznaniya i se saobraziyava s Auditoriyata ste postigne Rezultat.V Bulgariya – na Bulgarski-nai star taen i Okulten ezik (vig Zvuchastata Kabala-Petar dounov i se Uchi ot nego da govorisch po temi kakto sa razrabotvani po negovi Metodi kato obuchavascht v Klas O O K , M O K N B i dr.

  6. Георги K  21.11.2017 г. | 16:55 ч.

    Освен всичко, мен ме впечатли описанието на хуманизма и прагматизма като отрицание на истината. И на съвременната „като-че-ли“ философия. Истина е това, което ни отърва, но и то не е истина, защото истината не съществува. Това е днешната религия на човечеството.

    Наистина ако днес се опитаме да потърсим истинската истина за така наречения Голям взрив, ще бъдем яростно отхвърлени от обществото. Истината не е целесъобразна, когато заплашва да смути общоприетото. Също и моментите за свободата, в които ние си мислим, че свободата е всеки да кудкудяка в своя курник. А всъщност трябва да се поддържа един свободен дух и всички ние да се грижим той да остане свободен и да живее. Няколко от истините на „Философия на свободата“, поднесени по един доста разбираем начин.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.