Рашо Рашев: „За произхода на прабългарите“ (първа част)

За пръв път публикацията на известния археолог е поместена на стр. 23-33 в Studia protobulgarica mediaevalia europensia (В. Търново, 1992 г.) в памет на В. Бешевлиев

Коментарите в синьо са мои – бел. И. С.

Всеки опит за намеса във вековния спор за произхода на прабългарите неминуемо заплашва своя автор да повтори отдавна известни факти и становища. Изказани са като че ли всички възможни теории, написани са критики на повечето от тях. Писмените източници, въз основа на които досега е бил поставян проблемът, са многократно изследвани и коментирани.1

Известна надежда за нов поглед към въпроса предлага археологията с нейните не толкова категорични, но количествено по-богати данни. (Това, че един от най-изтъкнатите български археолози е на мнение, че фактите на археологията са по-малко категорични от подлежащата на всякакви интерпретации история, за мен е извънредно смущаващо.) Не може да се каже, че досега те са били пренебрегвани. Както ще стане дума по-долу, съществува неголяма, но авторитетна група археолози, които споделят по въпроса за етногенеза на прабългарите становище, различно от наложеното в официалните издания. (С други думи — самият Рашев ни казва завоалирано, че археологията не е безпристрастната наука, която очакваме да бъде, а нейните представители и мненията им също не са лишени от предразсъдъци, политическа и научна принадлежност, която оцветява монографиите им.) То обаче е изложено твърде лаконично, често в бележки под линия, и поради това не изненадва неговата непопулярност. (За жалост, Рашо Рашев не е пожелал да отговори на въпроса, който може би всеки ще си зададе: от какво или от кого се страхуват тези археолози, та „крият“ убежденията си в ситния шрифт на бележките под черта?) Друга причина е фактът, че това становище привидно влиза в противоречие с официално приетото, което от своя страна се основава на оригинални писмени източници. (Официалното становище няма нищо общо с каквито и да било писмени източници. Тюркската теория не се крепи на исторически извори, тъй като няма исторически извори, в които българите да са наричани тюрки, за разлика от други народи по съответното време.) Налице е една неизявена, скрита дискусия. Уместно е тук да поставим отново въпроса за произхода на прабългарите, като обърнем внимание на някои факти, които от една по-различна гледна точка могат да осветлят нашата тема.

И така, въпросът е: тюрки ли са прабългарите? Тюркоезично ли е било населението, което Аспарух довежда на Долния Дунав? Всички съвременни автори отговарят на това утвърдително.2 (Тук под „всички автори“ трябва да се разбира „всички автори, които Рашо Рашев е чел“, а той явно не е чел нито един автор, различен от „официално позволените“. Създава се впечатлението, че Индексът със забранени автори на БАН е доста богат.)

Тюркският антропологичен тип и тюркоезичието на прабългарите не се поставят под съмнение. (Забранено ли е? Има ли официална Директива за това или тези, които искат да градят научна кариера, са поощрявани с по-изтънчени методи да полицействат взаимно мислите си или направо да се самоцензурират? Въпроси, които ще оставим отворени.) Като неоспоримо доказателство се сочат езиковите остатъци в Именника на българските владетели, във византийските писмени източници и в българските каменни надписи. (Правилно ли разбирам, че предполагаемите тюркски езикови остатъци са доказателство за тюркския антропологичен тип на този клон от предците ни!? Така излиза, тъй като Р. Рашев е пропуснал да посочи библиографска препратка към антропологическо изследване на останки, които потвърждават тази теория. За сметка на това, още през 1992 г., когато е писал статията си, вече е имало публикувани проучвания, категорично опровергаващи твърдението, че т. нар. прабългари са били от антропологичния тип туранид. Днес те са още повече, като в тази публикация коментирам единственото „доказателство“, стъкмено по инструкции от Москва. Имам предвид възстановения „череп на Мостич“. Но и този череп не спада към туранидния антропологичен тип, а ни представя някаква гротеска на невъзможен човек.) От гледна точка на представените в тях тюркски имена, изрази и думи произходът на прабългарите наистина не може да бъде дискутиран. (Засега ще оставя това без коментар, а ще го оборя, когато по-нататък стигнем до конкретните „тюркски езикови остатъци“.)

Прибавят се и редица централноазиатски по произход елементи в материалната култура на Първото българско царство, като дванадесетгодишният животински календар, култът към Тангра и др., които имат своите категорични аналогии в културата на тюркския каганат.3

(Няма нито едно доказателство, че въпросният „животински календар“ е създаден от българи. Може да се допусне само, че в определен момент е използван от българи, но няма свидетелства, че това използване е било факт преди смесването на българската аристокрация с аварската. Предвид това, основателно може да се допусне, че календарът, както и „езиковите остатъци“, ако изобщо ги има, са аварски. А тези езикови остатъци се изчерпват с няколко управленски и военни титли и календарни термини. Именно това са елементите, които най-често се заемат между народите, за което най-ясно свидетелстват и съвременните „езикови остатъци“ в българския език.

Кой от следните термини е славянски: януари, февруари, март, април, май, юни, юли, август, септември, октомври, ноември и декември? — Нито един от дванадесетте изброени не е славянски. Всички са римски или по-точно: латински. Да видим сега и най-често използваните съвременни титли: президент, министър, депутат, те си имат секретари, а в не толкова властнически позиции имаме декани, нотариуси и тем подобни — също с латински корени. При военните титли: генерал, капитан, майор, лейтенант (пак латински), до неотдавна е имало фелдфебел (от немски), отскоро си имаме рейнджъри и контрактници, като тук-там се срещат само полковници и старшини (русизми), загатващи, че съвременните българи може и да са славяноезични, а не римляни или някакви различни от това, което реално са.

Да се правят прибързани заключения за езика на даден народ само върху няколко календарни думи и титли трудно издържа на критика. А когато тези заключения по странна, но обяснима причина не подлежат на нови осмисляния и ревизии, вече имаме извънредно положение с бил казал — доста отблъскващ и злокобен характер.)

Веднага трябва да се направи едно съществено уточнение, което досега е убягвало от вниманието ни и е главната причина за налагането на тюркската теория за произхода на прабългарите като цяло. Става дума за това, че тюркските езикови остатъци и елементи от материалната култура представят изключително езика и културата на прабългарската военноадминистративна и родова върхушка. (Смесването на част от българската аристокрация с аварската е безспорен факт, но единственото що-годе сигурно следствие от това смесване е, че българите са заели няколко неславянски титли и (вероятно) един календар. Но както днешните българи не могат да бъдат смятани за представители на романската езикова група, задето използват латински календарни термини и титли, така и древнобългарската върхушка неоснователно се смята за тюркска по същата причина. Още повече, че има доволно количество статии и монографии, които оспорват тюркската същност на въпросните неславянски думи. А както ще стане ясно по-надолу, някои от тях са сигурни славянски думи, но неосведомено или манипулативно се представят за тюркски.)

Тази информация се отнася до хана, ханското семейство и хранените хора, но не и до обикновеното прабългарско население.

(Титлата „хан“ не се среща нито в Именника, нито във византийските хроники, нито в българските каменни надписи, от които Рашев твърди, че черпи информация за тюркоезичието на древните българи. Въпросната титла се появява сред тюркоезичните народи чак след X век, затова е, меко казано, озадачаващо, тенденциозно и дразнещо, че се приписва „със задна дата“ на българските владетели. Във византийските хроники се говори за кесари и архонти, като само в един латински източник се казва, че един от българските царе е бил наричан и „каган“. Но във всеки случай „каган“ не едно и също с „хан“. Освен това Светослав Киевски също е бил наричан „каган“, при това от собствените си поданици, но — тук има любопитна подробност никой не е тръгнал да ни обяснява, че Светослав и древните руси са били тюркоезични или че са имали турански антропологически черти заради аристократичната им аварска прическа бръснатата глава, само с дълга плитка отзад.

Най-важното е, че съществуват редица извори, в които директно се отрича, че титлата на българските владетели е била „каган“, „хаган“ или „хан“. Ето какво четем например в т. нар. Салернска хроника:

„А и владетелят у аварите, у хазарите или у норманите4 не се нарича „прелат“, а „каган“, пък и у българите той се назовава не „princeps“, а „regem“ или „dominum“ на българите.“

И в други латински извори (вж. напр. ЛИБИ III, стр. 42) в прав текст се разграничава хунското (има се предвид аварското) Kaganos от българското Regis (ригх, цар или кесар).)

Данните се генерализират и механично се пренасят както върху аристокрацията, така и върху останалото население, означавано като прабългари. За неговия език и произход ние не разполагаме с преки данни, липсват и сведения за масово почитане на тюркския бог на небето Тангра. (А какви са „преките данни“, че древнобългарската аристокрация и военна върхушка е почитала Тангра? Такива не съществуват. Всъщност изобщо не съществува и „тюркски бог на небето Тангра“. Тюркското божество се нарича Тенгри. Вариантът „Тангра“ е измислен от В. Бешевлиев на базата на един силно увреден каменен надпис, който е съчинен на над 50% от същия този Бешевлиев, на когото е посветена обсъжданата статия на Рашев. Какво общо има запазената част от надписа [заличени букви…]ТАГГРАN[…заличени букви] с Тенгри, е оставено на фантазията на тюркофилите. В историческите извори се описва религията на тогава още непокръстените българи (защото вече е имало и много покръстени, включително Кубрат/Кроват), а тази слънцепоклонническа религия на „влъхвите“, както са наричани езическите българи, почитащи слънцето, луната и звездите, няма нищо общо с тюркския тенгризъм, но пък има много общо със скитските, тракийските, египетските и дори древноперсийските мистерии и вярвания.)

Тъкмо обратното, налице са твърде показателни факти, които дават известно основание да се ревизира тезата за тюркския произход. Така например антропологическите проучвания представят обикновеното прабългарско население като европеиди със слаби монголоидни белези. (Отново наблюдаваме забележителен пропуск това твърдение да се защити поне с библиографска препратка към споменататите антропологически проучвания. Затова се чувствам в правото си да предполагам, че Рашо Рашев се позовава на старите и политизирани антропологически изследвания над сарматски останки от областта на Северен Кавказ. Аргументът ми е, че в цялата си статия по-нататък той ще свързва първобългарите със сарматите. Политизираните антропологически изследвания на сарматски черепи обаче отдавна са оспорени от независими антрополози, които са категорични, че сарматите по нищо не са се различавали от едноплеменните им алани или масагети, както и от съвременните им потомци — изцяло европеидните осетинци. Нещо повече — сред древните алани и сармати дори се откриват нордически характеристики, което не е изненадващо, ако четем изворите, в които тези народи се описват често като светлокоси и светлооки. И съвсем няма да се изненадаме, ако видим как самите сармати са се изобразявали…)

Рашо Рашев: „За произхода на прабългарите“ (първа част)

Засвидетелстваната практика за изкуствена деформация на черепа не е характерна за тюрките, а за старото население на източноевропейските степи — сарматите.5 (Рашо Рашев добре е посочил, че деформацията на черепите не е характерна в Средна Азия, където мнозина търсят „прародината“ и акъла си. Но незнайно защо е пропуснал да уточни, че изкуствената деформация на черепите е характерна за аристокрацията на Балканите и Египет, което разширява тази религиозно-културна практика в неудобна посока за официозите.)

Особено показателни са данните за древнотюркските езикови остатъци в българския език. В старобългарския книжовен език те се изчерпват с думите „кумир“ и „капище“, а в новобългарския език към тях се прибавят още петнадесетина думи.6 Новоиздирените напоследък тюркски думи увеличават общия брой докъм 40, но с основателната уговорка, че древният (доосмански и допеченежко-кумански) произход на някои от тях не е възможно да бъде доказан.7

(Ако обърнете внимание на библиографската препратка, която тук не е пропусната, ще откриете, че Рашев се позовава за „езиковите остатъци“, изнамерени от Стефан Младенов. Същият този Младенов намира „тюркски езиков остатък“ и в самия български етноним, като свързва името „българи“ с „буламач“ (от разни племена и народи). По-глупаво твърдение, здраве му кажи.

Нека видим какво ни казва Българският етимологичен речник на БАН за думите „кумир“ и „капище“:

Рашо Рашев: „За произхода на прабългарите“ (първа част)

Виждаме, че единственото доказателство за връзката на „капище“ с тюркските езици и там е направена от Младенов, който сравнява въображаемата първобългарска дума *káp’ с чувашките думи pek и pekki. Какво е общото между „кап“ и „пек“? Разбира се, няма такова, затова Младенов е изнамерил (а не бих се учудил и ако си е измислил) сундърски диалект, в който чувашката дума звучи като kap. Само че какво е общото между българското „капище“ (със значение на светилище) и сундърското kap (със значение на като, подобен)?! Връзката е смехотворна, а още по-забавното е, че езиковедите на БАН отбелязват как Фасмер, Притцак и Чоранеску отричали глупостите на Младенов „без основание“. Какво основание се очаква? Етимологията на Младенов е тази без основание, затова хората не са си направили труда да се отнесат с нещо повече от насмешка към нея.

По нататък са посочени аналозите на „капище“ в други езици, различни от чувашките диалекти. И веднага виждаме, че например унгарското kep е фонетично и смислово по-близко до българската дума. Значи, може би древните българи са били с език от финската група.

А може да са били гърци, латиноезични, албанци… Ако вземем и мимоходом споменатата теория, че „капище“ е производна на праславянската дума *kapati, kapaja, може би ще обясним наличието ѝ в старохърватски и староруски език, без да си измисляме първобългарски посредничества.

Едно е сигурно — „капище“ не е сигурна древнобългарска дума. А тюркската етимология звучи като най-невероятната измежду всичките. Да си го кажем направо връзката между „кап“ и „пек“ е по-несъстоятелна и от свързването на „КАПели за главата“ със „слънчевия ПЕК“.

Рашо Рашев: „За произхода на прабългарите“ (първа част)

При „кумир“ единствената тюркска етимология отново е на Младенов, като тя залага на „туркобулгарски“ корен *kumeri, който не е засвидетелстван нито в Именника, нито във византийски хроники, нито на каменен надпис. Това *kumeri, какъвто беше и предишният случай с *káp’, съществува само в тюркофилската фантазия на Младенов. Оказва се обаче, че думата има алано-осетински аналог, тоест сарматски, както и редица сирийски и дори семитски паралели. Младенов обаче се е чувствал длъжен да прекара аланската дума през „вероятно“ (откъде накъде ?!) „туркобулгарско посредничество“. Да не говорим и че „първобългарското посредничество“ в хърватската дума не е доказано с повече от предположение. Със същия успех мога да предполагам, че думата е трако-илирийска и затова я намираме сред местните балкански народи — българите и хърватите.

Значи, да обобщим, единствените „доказани туркобулгарски“ думи (и то не единодушно, а само от безподобния Младенов) са две думи. Към тях често се добавят „аул“ (отново нищо общо с тюркските езици, а идва от латински: aula — „двор на дворец“), „онгъл“ (в което нямаме право да виждаме носово произнасяне на славянската дума „ъгъл/уголь“), „бъбрек“ (за която освен тюркската има и доста по-достоверна тракийска етимология, пък и също се среща в хърватски, словенски и руски), „бисер“ (не защото има тюркски аналози, дори арабските думи са по-близки до българската, а само защото езиковедите не са сигурни в произхода и затова думата „хартисва“, та попада „по подразбиране“ в митичния език на „туркобулгарите“…

Дори тези думи да бяха такива, каквито ги представят — тюркски, — сякаш никой езиковед, историк или археолог не е способен на мисълта, че тя може да не идва от „туркобулгари“. Явно Директивата забранява да се обръща внимание на факта, че аварите, които — за разлика от българите — в историческите хроники често са наричани и турки, са управлявали каганат, обхващащ и земи, населени с българи и други славяноезични народи. Като се има предвид колко турцизми са навлезли в българския език чрез османлиите, е феноменално, че се налага отчаяно да се търсят тюркски думи в старобългарския език и да се „намират“ даже там, където, както се оказва, всъщност ги няма.

Умопомрачително е, когато една официална теория се крепи (без право на обжалване в определени догматични и сковани среди) върху календарни термини, титли и две думи с „тюркски“ произход. Същата тази теория почива върху бълнуванията на „авторитети“ като Младенов, Бешевлиев и Златарски, писали невъобразими дивотии, само и само да получат почесване по коремчето от австро-унгарската историческа школа и нейния дори по-шовинистичен руски еквивалент. По всичко личи, че Рашо Рашев не е бил съгласен с повечето от тези простотии. Доколкото се опитва да ги оправдае, го прави неубедително и свързва тюркофилските фантасмагории само с древнобългарската върхушка.

За щастие, по-нататък става по-интересно и едва ли ще ми се наложи да громя небивалиците, с които изобилстваше тази първа част — не по вина на самия автор Рашо Рашев.

Към втора част »


Бележки:

  1. Последна сводка у Димитров, Д. Ил. Прабългарите по Северното и Западното Черноморие. Варна, 1987, с. 30 сл. [^]
  2. Това становище е отразено и в последното академично издание на историята на българските земи, срв. История на България. Т. II. С., 1981, с.60. [^]
  3. Бешевлиев, В. Първобългарите. Бит и култура. С., 1981; Рашев, Р. Дунавска България и Централна Азия. — Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т.6. С., 1987, с. 205-210. [^]
  4. Бел. И. С.: Тук под „нормани“ се разбират русите. [^]
  5. Балан. М., Боев, П. Археологически материали от некропола при Нови Пазар. -ИАИ, XX, 1955, с.347-370; Йорданов, И. Антропологически изследване на костния материал от раннобългарския масов гроб при град Девня. – ИКМВ, XII (ХХVII), 1976, с. 171-213. Подобен характер имат предварителните изводи на д-р Сл. Чолаков от антропологического проучване на скелетите от двуобредния некропол при с. Караманите, Варненска област. [^]
  6. Младенов, Ст. Вероятни и мними остатъци от езика на Аспаруховите българи в новобългарската реч. – ГСУ, ИФ, XVII, 1920-1921, с. 286; История на български език (фототипно издание). С , 1979, с. 32-35. [^]
  7. Боев, Е. За предтурското тюркско влияние в българския език — още няколко прабългарски думи. – Български език. XV, 1965, 1, с.16. Напоследък Б. Симеонов допуска древнотюркски произход на няколко селищни имена в Шуменско, но критиката още не се е произнесла за тези опити. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

12 коментара за "Рашо Рашев: „За произхода на прабългарите“ (първа част)"

  1. Стопанина  03.08.2016 г. | 17:50 ч.

    Поради обема на тази статия от археолога Рашо Рашев, както заради това, че обемът допълнително се утежнява от пространните ми коментари, реших, че ще е най-добре, ако предложа текста в две или три публикации. Мисля, че в следващите части моите вметки ще са по-малобройни или не толкова дълги.

  2. Тортурач  03.08.2016 г. | 18:17 ч.

    Добра статия, чакам с нетърпение продължението 🙂

  3. Стопанина  03.08.2016 г. | 18:42 ч.

    Ей, Ники, изгубихме се.

  4. Владо  04.08.2016 г. | 16:06 ч.

    Разпространеният корен „бълг“, във всичките му форми, значения и в много посоки, в даден момент, става доминиращ и се осмисля – първо като общностен, после като етнически. Вероятно едновременно и от двете страни на Дунава! Но в кой момент се случва това остава една историческа енигма! Също съвсем неясни са и точните причини! Религиозната семантика е почти сигурна, но не е известно събитието, наложило нуждата от отличаване (консолидиране) и утвърдено самоназоваване!

    Това относно първоносителите, нататък е история…
    Заварените местни, в частта си „сродни по род“ го прихващат от раз! Въпрос на век…

  5. Стопанина  04.08.2016 г. | 17:06 ч.

    Владо, не знам дали си отворен към антропософията, но ето какво има да каже тя за произхода на термина „българи“ както и за мястото и времето на възникването:

    Това, което хората чувстват като духовно творчество и дейност и което витае над всички растения и животни като преобразяващи се в себе си духовни форми, може накратко да бъде предадено от безпристрастно чувстващия го човек с думите: „Това е невинността на природното битие.“ Да, скъпи приятели, това, което духовно може да се вижда, хората са го наричали именно невинност, девственост в царуването на природата и говорят за невинна духовност в творчеството на природата. Но това, което чувстват вътрешно, когато се събуждат, е, че от заспиването до събуждането те са били в един свят на ясно звучаща духовност. Те чувстват, че в него може да царува доброто и злото, че от дълбините на духовното говорят добри и зли духове, че добрите духове искат само да повдигнат невинността на природата по-високо, да я запазят, а злите духове предават на невинността виновност и грях. Навсякъде, където са живели такива християни, са е чувствало царуването на доброто и злото именно поради обстоятелството, че в спящото състояние астралното тяло не е било всмукано от аза на човека.

    Не всички, които тогава са се наричали християни или някак си са стояли близо до християнството, са имали тази душевна нагласа. Но е имало голям брой хора, живеещи в южните и средните области на Европа, които са си казвали: „Да, моето вътрешно същество, което се проявява самостоятелно между заспиването и събуждането, принадлежи на областта на един добър и един лош свят.“ И те много, много са размишлявали върху дълбочината на силите, предизвикващи доброто и злото в човешката душа. Пребиваването на човешката душа в един свят, в който се борят добрите и злите същества, добрите и злите сили, се е чувствало като нещо тежко за човека.

    През първите столетия [сл. Хр.] тези чувства все още не са съществували в южните и средните области на Европа, но през 5-то, 6-то столетие те стават все по-чести. И това настроение на душата се развива именно между онези хора, които получават сведения от Изток – тези сведения от Изток достигат до тях по най-разнообразни начини. И понеже това душевно настроение се разпространява особено силно в онези области, в които след това изкристализира името «България» – това име остава, запазва се по забележителен начин и по-късно, когато съвсем други народи се заселват в тези области. В по-късните столетия, в продължение на много дълго време онези хора в Европа, които са развили особено силно това душевно настроение, са били наричани «българи».

    За западния и средния европеец в по-късните християнски столетия от първата половина на Средновековието българи са онези хора, които са особено силно докоснати от противоположността на добрите и злите космически духовни сили. Името «българи» се среща в цяла Европа за такива хора, които току-що охарактеризирах.

    Такова душевно устройство са имали повече или по-малко хората, за които говоря тук, душите, които в по-нататъшното си развитие стигат дотам, да виждат онези мощни картини в свръхсетивния култ, в първата половина на 19-то столетие и да вземат участие в него. Всичко, което тези души са могли да преживеят в тяхното включване в борбата между доброто и злото, е пренесено през живота между смъртта и ново раждане. И това нюансира, оцветява душите, които след това застават пред мощните образи на свръхсетивния култ.

    Но към това се прибавя още нещо. Тези души са, така да се каже, последните, които в европейската цивилизация още са запазили нещо от отделното възприемане на етерното и астралното тяло в будно и в сънно състояние. Приличайки си по тези особености на душевния живот, те са живеели в общности. Онези християни, които все повече и повече се присъединяват към римската църква, ги считат за еретици. В онова време хората не са стигнали дотам, да осъждат еретиците със същата строгост както по-късно, но въпреки това те са считани за еретици. Другите получават от тях предизвикващо страх впечатление, а именно, че тези еретици виждат повече, отколкото другите хораq и чрез тяхното особено възприятие по време на сън стоят спрямо божественото по начин, различен от другите. Другите хора, между които те са живеели, отдавна са загубили това и са се приближили повече до онази душевна нагласа, която през 14-то столетие става нещо всеобщо за Европа. (GA-237)

    С други думи – прозвището „българи“, което е давано на хора с определена духовна нагласа, възниква в първите векове на християнството не другаде, а в южните и централните области на Европа (Панония?). Според мен това са хора като „скитът“ Етик Истрос, който през четвърти век чудесно в творбите си описва това особено душевно отношение към силите на доброто. Смятам, че такава нагласа са имали повечето ариани-еретици, а това, че в по-късните векове същата духовна нагласа е присъща на богомили и/или катари, не се нуждае от особен коментар.

    Що се отнася до „сведенията от Изток“, според мен става дума за учението на скита Саракин, който и според историческите свидетелства е предтечата на учението на малоазийския Мани, тоест на манихейството.

  6. Митко Димитров  04.08.2016 г. | 18:24 ч.

    Понятието „българи’ изначално е религиозно. Това се вижда прекрасно от надписа на Пресиян от Филипи. Там „българи“ и „християни“ са религиозни категории, означаващи очевидно различни разбирания за християнството.

  7. Владо  05.08.2016 г. | 15:03 ч.

    „Последните, запазили отделното възприемане на етерното и астралното тяло..“
    Звучи като общности останки от Златния век или по-скоро преродени такива с висок духовен заряд.

    Някъде по пътя Прометей дарява Огъня на човеците и настъпват „героичните“ епохи. Бронзът и желязото довеждат до античната разюзданост, когато Душата е съвсем имагинерна, а Долният свят е кажи-речи единствената реалност. Невинността отдавна е отстъпила пред греха и срама, изхождащи един от друг! Ето че се появяват нужните чисти Хора, които да възвърнат етерните възприятия на Човека – „наяве и насън“ (други атеистични термини не са удачни).

    Така се раждат дуалистичните вери, това е което аз разбирам! И християнството се числи към тях, но бързо е префасонирано в инструмент за контрол над поданиците. Несъгласните отиват в Панония и там компилират с други осъзнати „възвърнати“ водачи и учители. Между тях има и несвързани пряко с Христос.

    Предполагам, можем да допуснем, че „българските“ общности възникват като изолирани колонии на посветени (досъборни християни), които се разграничават от всякакви опити за канон и център. Постепенно се масовизират, поражда се специфичен мироглед, вкл. във воинския си вариант. Следва откъсването на части от Империята, но и насрещните вибрации са силни и реваншът не закъснява – Борис, покръстването и „появата“ на богомилите!..

  8. Стопанина  05.08.2016 г. | 15:18 ч.

    „българските“ общности възникват като изолирани колонии на посветени (досъборни християни)

    Ако говорим за изолирани в смисъла на това, че са гонени от църковните събори, съм съгласен. Но в териториален смисъл не може да се говори за изолация. Арианското, полуарианското (и изобщо „еретическото“) население е било доминиращо в Илирия, Панония, Дакия, Тракия, Мизия, Малка Скития, а вероятно и в голяма Скития.

  9. Владо  05.08.2016 г. | 15:53 ч.

    Процесите в детайли, разбира се, са трудно проследими исторически. Сигурен съм, че има хиляди неизвестни Х, които в този живот няма да научим! Виждам няколко „българства“ – с различни названия и отделени езиково и териториално. Не всичко е цветя и рози, изобилстват превратни моменти – вътрешни борби, регрес.. Разглеждани локално, те не се обясняват в очаквания ритъм на циклична предопределеност. Не и на фона на универсалното равновесие! Оттам и версията – грехът за избитите богомили довежда до турско робство – не ми се струва много вероятна.

  10. Владо  05.08.2016 г. | 16:05 ч.

    Пишех последното мнение, докато получих отговора ти… В него отново за територии стана дума. Пояснявам, че имам предвид най-вече готите-ариани и може би още една-две общности, неназовани като „български“, но възникнали на същия принцип. За изолацията – допускам някаква първоначална анклавност през 1 век. Нататък е масово без остатък и се прокламира – като разграничение от Рим и семействените му богове.

  11. Стопанина  05.08.2016 г. | 17:16 ч.

    Владо,

    Почти сигурно е, че има и други причини за турското робство, които нямат много общо с гоненията на богомилите. Моето мнение е, че попадането на българския народ под властта на турския султан изолира народа от някои вредни влияния, проникнали през това време в останалата европейска култура.

    По принцип кармата не действа само с оглед на миналото, но имаме и карма, която цели определени последствия за бъдещето. Ако българите бяха попаднали под влиянието на гондишапурския арабизъм, както това се е случило с други части от Европа, щеше в много по-голяма степен да се лишим от условия за развитие с оглед на изискванията на бъдещето.

    В този смисъл турското робство не е само наказание, но и благословия.

  12. илиан  05.08.2016 г. | 19:34 ч.

    Мисля че преломният момент е настъпил след смъртта на Юстиниан. Самостятелната българска архиепископия е била трън в очите на все по-гърчеещия се клир в Цариград. Масовото разрушаване на църквите в земите на Първа Юстиниана и липсата на делегати на съборите от тези земи показват, че отмъщението на православните е било мащабно. Но пък то става причина за самоосъзнаването на местното население, обединено от общата си вяра. Така както го описва и Дукленския поп.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.