Йоан Мизийски: Самовили дирят юнаци

Съвременна бугарщица със старинни елементи

Събуди се Гюргя самовила рано сутрин на Гергьовден. Набра цветя и сви венец по мярка, па го тури на русата си коса къдрава — отпред на бело лице вчесана, отзад в дебела плитка сплетена. И отиде Гюргя на росна поляна, на висока поляна, на връх Балкана. Уми си лице и снага с първа роса, и избели ризата си в чиста вода изворна. Па извика си по име сур елена, да дойде при нея — заедно да слязат в полите планински, дето са овчарските кошари, пастирските.

Не дойде ни слънчев елен, ни друг елен, та пое Гюргя сама към кошарите. Пролетната трева с боси нозе газеше, клонки береше край пътеката и тихо си пееше:

— Леле, Янко, мили сине!
Ще те питам да ми кажеш,
да ми кажеш, да не лъжеш:
Всяка вечер коня ковеш,
плочи туряш чисто сребро,
клинци ковеш сухо злато.
Вечер идеш, заран дойдеш,
я ми кажи къде ходиш?
— Мила майко, стара мале!
Като питаш, да ти кажа:
Вечер ходя във планина,
във планина във пустиня,
тамо либя самовила,
самовила първо либе.
Самовила ме заклела
да не казвам къде ходя.1

О, помнеше Гюргя тоз юнак Янко! Със самовилска хитрост го бе излъгала навремето, да остави стара майка, роден дом и китно село. Преди, има-няма, три пъти по сто години, го бе завела в царството самовилско. Там му бе откраднала очите, та да вижда само нея със сърцето си и сляп да бъде за царството земно. И нали са смъртни човешките юнаци, та от Янко бе останал само спомена в тая песен. На други такива юнаци и имената не се знаеха…

Йоан Мизийски: Самовили дирят юнациА сега Гюргя самовила си бе наумила пореден юнак да подмами, в руси коси да го оплете, в топла гръд да го скрие, та да е вечно неин и на нейното царство самовилско, до което само най-лични юнаци намират пътя — вечно тъй е било и тъй ще бъде. И мислеше самовилата, мислеше и умуваше, как ще омае овчаря край самодивския вир.

Ще свали тя белата си риза, и цветния венец при ризата ще захвърли. Па ще влезе гола във водата, надълбоко ще влезе, чак до кръста, и ще се плиска с шепи през рамо. И ще пее песни, колкото глас има, та да я чуят надалеко, чак в овчарските кошари. И ще дойде най-младият, най-храбрият сред пастирите и ще се подпре на гегата си, с тайни знаци изписана. Ще постои юнакът там на брега, ще я погледа как се къпе във вира, па ще скрие самовилската ѝ риза, а с нея и венеца ще потули. И чак тогава той ще се реши да краде самовилата, направо от вира да я граби, в своя ямурлук да я загърне и на ръце да я отведе у дома си, край огнището, в постелята. И ще се дърпа Гюргя, ще рита, ама не от страх, а тъй — зарад обичая, да покаже, че без ризата и венеца уж е мома като другите.

Такава открай време е самовилската хитрост, такава и ще остане. Колкото и да умуваше Гюргя, друго не можа да измисли. Зорлем намери тя самодивската поляна с бистрия вир — че не можа веднага да познае гората край поляната, дървета не бяха останали, пък и вирът се беше смалил, едва течеше там реката, не се чуваше отдалеко ромонът ѝ, песента ѝ. „Колко ли съм спала? — уплаши се Гюргя, — Сичко тъдява пусто е опустяло, за двеста ли, триста години!“ И приклекна край вира — не ми бил вир, а най ми бил пресъхващ извор, — па се заплиска с шепи вода, че не можеше да влезе цяла в него, да се изкъпе. И закъдри глас в народна песен, та овчарин да подмами.

Колко време пя, самата тя се забрави, еле чак към пладне дойде един овчарин — за овчарин се имаше, на арапин мязаше. Гегата му — крива пръчка, ризата му — без везба и като от порой влачена, без широк червен пояс да я пристегне; и ямурлук не носеше — а може ли овчарин без наметало? Той извади парче сирене, на длан го разряза и направо с ножа го в уста туряше. И докато сиренето дъвчеше, на Гюргя самовила през редки зъби говореше — говореше ли, фъфлеше. Що ѝ рече, само той си разбираше, но самовилата го обръщаше в мислите си на песен:

Ой, моме, що си дошла у гората,
нямаш ли си баня у дома в селото,
та в тоя гьол се миеш и переш?
Овците ми плашиш, вода не пият,
иди си бърже дома да се баняш,
повече тука не ща да те виждам!

Посърна Гюргя самовила — бело ѝ лице се помрачи, права ѝ снага се прегърби. Надолу по реката заслиза, от Балкана слезе — чак до равното поле. И отдалеко съзря, че нейде в полето се широк път виеше — като змия криволичеше, бели му камни като змийски люспи блестяха под лъчите пладнешки. Стигна Гюргя до пътя, поспря се, па го загледа отблизо — не можеше да му се начуди.

Не ми бил старинен път от светещи камъни, а най ми бил нов път от ситни мъниста, ситни и като стъкло загладени. И се видеше според кривините на пътя, че бой на това място е ставал — върла свада между лични юнаци, между исти исполини. И мислеше Гюргя, че ямите по пътя са от великански коне оставени, а на места се мяркаха и цели трапища.

Йоан Мизийски: Самовили дирят юнаци

Зарадва се Гюргя, че е намерила царски път, по който минават най-първите сред юнаците — зачака и заоглежда се. С цялото си тяло усещаше, че тук ще ѝ излезе късметът. И размечта се — че не един, а двамина юнаци ще минат по тоя път, че ей тук, пред нея ще се сбият, пред нея ще се борят — не за друга, а само за нея, самовилата. И това щеше много да я зарадва, защото е стар обичай сред самовилите да си крадат взаимно юнаците — една от тях зачева от юнак, който е бил по-рано роден и отгледан от друга самовила. Такива са им закачките.

Чакаше Гюргя и тръпнеше. И не се мина много време, когато тя отдалеко съзря коня на юнака. Цял в желязо беше тоя кон — светеше като от злато под ясното слънце, но не пръхтеше и не цвилеше като другите коне, а дигаше шум като разлютена хала. И като помисли, че юнакът язди ламя, която е победил и опитомил, самовилата се възрадва, не се сдържа и запя:

Ей, че иде самси Храбрю,
самси Храбрю – ясно слънце,
кон под него – ясен месец,
обруже му дребни звезди.
Малка мома срам забрави,
срам забрави, ум загуби,
че кердоса2 храбър юнак.3

И още пееше песента си Гюргя, когато юнакът профуча край нея с железния си кон — подмина я и замина. Онемя самовилата, обърка се на туй чудо невиждано. Да беше кон — не беше; нозете му — колела като на каруца, по-бърза от стрелите; очите му — изцъклено стъкло; опашката му — задух дим. И юнакът не беше като юнаците от старо време; не яздеше коня отгоре, а сякаш бе погълнат в търбуха на бляскавия змей; дори не опита да спечели самовилата с подвиг, а присмя ѝ се с кукерски обредни жестове и неприлична лукава усмивка. Стоеше Гюргя край пътя като от гръм поразена — стоеше си там и премигваше, без да разбира.

И не усети самовилата кога от нейде се появи една мома и дойде при нея. И не беше като ония от старо време — девойка. Вместо с пафти бе с оголен пъп. Вместо с фустан бе с открити баджаци. И когато проговори, думите ѝ не бяха на щерка, отгледана от добра майка и добър баща, а най ми бяха думи на покварена бабичка — сводница на развалени пърчове и дяволски уруспии:

Послушай ме, сестро, чуй ме:
Да се махаш от мойто место,
от место ми до път запазено.
Тук само аз работя и бъхтя се,
от ранни зори до тъмни доби,
снага и обич на момците давам,
за желтици ги давам — продавам.
Ти, сестро, другаде давай снага!

Инак го каза тая мома, с други думи, но тъй го чу Гюргя самовила и тъй го запомни. И се уплаши, че все тъй не разбираше що бе станало с овчарите в Балкана, с юначните конници на пътя, с честолюбивите моми от старо време?

Замаяна от грижи, Гюргя затътри боси нозе по пътя, все по пътя, докато стигна до първото село. Стигна чак до мегдана му. И огледа се със сетна надежда да съзре юнак, и той нея. И повърна се Гюргя, след като намери само стари юнаци престарели, млади келеши неузрели и жените в мъжки дрехи и без деца в скута. До града не посмя да отиде.

Качи се самовилата на връх Балкана и събра своите посестрими на росна поляна, под дебела сянка върбова. „Не съм ви събрала, сестрици, хоро да играем рече им на цветен ден Гергьовден. Не е време да играем, а дошло е време да жалим свойта и чуждата орис. Чуйте ме и ме слушайте, нищо, че съм най-млада сред вас, най-зелена, неопитна. Лют змей е погубил народа ни, с огнен дъх е пресушил изворите. Изгорил е овчарските геги и ямурлуци. С ненаситен глад е погълнал конниците по пътищата, ведно с конете им. Погубил е юнаците в селата, та са останали само старците, а жените им бродят като сенки в мъжки гащи облечени… Да идем за помощ!“

Чуха я другите самовили, разбраха я. Магда самовила се оплака, че ловци убили сур елена ѝ насред гората. Димна самовила, най-старата измежду тях, проплака арапи обрали поляната с билките, с които нявга лекувала Марко Кралевики, та не останали билки за другите юнаци. А пък Вида самовила останала без извора си неканени гости дигнали къща връз него, та да приемат други неканени гости, да носят и продават водата по тържищата.

Йоан Мизийски: Самовили дирят юнациРазтъжиха се самовилите, разлютиха се. Една отприщи водите на Балкана и заляха селищата в полето удавиха ги. Друга усили огъня от слънцето, та оцелелите от потопа живи се опекоха. Трета прати ветрове и град, та съсипа посевите в нивите, не остана стрък и зърно.

А най-сърдита от всички беше Гюргя тя се замисли за песен към по-висшите сили закрилници, с нея пожела да изплаче мъката си, да уталожи беса ни, но по тия земи измежду всички архангели бяха възпели само един, пазителя на райското съкровище, та нямаше избор и запя:

Ой та тебе Ирхангиле,
Ирхангиле Михаиле!…4

Едва-що Гюргя запя, и от небето се заспуска голобрад юнак на крилат кон — да бе Свети Георги, не беше, а бе сам Свети Михаил! Отвисоко се провикна той, та го чуха самовилите през девет дола в десетия: „Да съм архангел — не съм. Бях архангел, ала вече съм архай. Змея-губител сразих, държа го под копие, по-тежка служба нося за Бога. Ами ти, Гюрге, я кажи, що ме викаш, що ме дириш?“ Наобиколиха самовилите архая, оплакаха му се от всичко, що бяха видели и чули, откакто се бяха събудили подир дълъг сън в самодивското царство и бяха отишли да търсят юнаци в света на смъртните хора. Оплакаха му се и го разпитаха:

„Не ти приляга, Рангеле, да ни лъжеш, да ни мамиш. Не си погубил змея, а змеят е погубил сички юнаци по тия земи…“

Изслуша ги Свети Михаил, па отвърна им:

Истина е — не погубих змея,
ами в този свят го пратих,
да подвежда момци и девици,
да ги лъже, мъчи и изпитва,
да разделя зърно от плевел.
И все тъй ще бъде, сестрици,
докато се изниже мойто време,
като наместник на Сина Божи.

След мене, сестрици, ще дойде
брат ми — Орифил архангелът,
да ме смени, хората да поведе.
Той е по-лют от змея губител,
ще пробере най-чистото зърно:
славни юнаци — Божи жълтици,
славни девици — Исти самовили,
и те ще се нарекат Божи Синове.

Огън ще изпита силата юнашка,
Орифил с Огъня си ще я закали.
Същият Огън ще изгори плявата,
докато стане на пепел и сгурия.
Не е сега ваше време, сестрици,
идете си у дома и още поспете…
А когато дойде уреченият час,
ще дойдете с мен тук да ожънем!

И ще жънем Божия нива, земята,
ще делим златно зърно от плевел.
Зърното плод ще даде, ще пребъде,
а ветрове ще попилеят сгурията.
Идете в царството си и поспете,
заспете спокойно с благата вест,
че където е текло — пак ще тече!
С тая мисъл заспете, сънувайте я!

Отидоха си самовилите, върнаха се в свойто невидимо царство. И през целия път пяха и орисваха: „Дето е текло, пак ще тече!“


Бележки:

  1. СбНУ, XXVII, 432 [^]
  2. Кердосвам – спечелвам, излиза ми късметът. [^]
  3. №59, 9/16, записана от преселници от с. Хлябово, Чирпанско, Стоин, Х 1929. [^]
  4. СбНУ, 46, с. 42 [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Един коментар за "Йоан Мизийски: Самовили дирят юнаци"

  1. недослънчасала  26.06.2016 г. | 09:05 ч.

    Дълго време бях в чужбина. Преди да замина никога не ме е влечала народната музика, дори някои песни не ми харесваха особено. След като се върнах, на едно празненство останах учудена, (може би както става с чужденците като ни видят) как всичко живо скача при първите акорди на хорото и се залавя да го играе, даже и онези с повече килограми или онези дето „все са болни“. После почнах да гледам фолклорни канали. На едно буѝно хоро просто си представих танцьорките с дълги леки роби, леко подпиѝнали и разгорещени във вихъра на танца, за да се върна столетия назад и да видя ония тракиѝки, наричани вакханки и да разбера, че всъщност всяко (по-)ново нещо е добре забравено старо.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.