Тракийско наследство в българския фолклор (14): Празникът Ранополия

Четиринадесета част. Подбрани сведения от книгата „Древно-тракийско наследство в българския фолклор“ на автора Евгений Теодоров.

Коментарите в текста, обособени в скоби и синьо, са мои — бел. И. С.

Денят 24 април се е празнувал под името Храниполе в Медвен, Котленско, Раниполе — в Панагюрище, Полерани — в Ябланица, и Ранополия — в Западна България. Празникът, както се вижда, не е бил свързан с името на никой християнски светец или светица; той си е останал напълно езически. И това ще се е дължало на някаква по-дълбока причина, която не е позволила или улеснила такова свързване. Но неговата дълбоко езическа същност хвърля светлина и върху характера на празника, честван на 23 април, защото в една народна песен се посочва ясно, че той е бил схващан като Гергьовден:

На ден на Гергьовден, на Ранополия.1

А същественото е това, че Храниполе и Полерани се е приемало за женско име. Тъкмо това схващане е създало и формата Ранополия, в която се губят отделните съставки [нима ?!], но пък се получава едно женско име. Съществуването обаче на формата Храниполе и Полерани показва, че не гласежът на името е довел до представата за някаква жена, чествана на втория ден на Гергьовден, но че наред с името и преди него е съществувал образът на жена, която се чества. А тази жена е родствена на св. Георги — негова сестра, както се вижда от песента, записана в Дере кьой, Елховско, и допълнена в Балван, Търновско.

Цветен Георги хоро води
хоролище разиграва
малки моми разтрошава.
Край хорото мила сестра,
мила сестра Раниполе.

Така се нарича сестрата на св. Георги и във варианта на тая песен, която се пее на смесените гергьовденски хора в Пловдивско (СбНУ, XII, 9). А в друга песен (СбНУ, XII, 10), която се е пеела, когато загребвали „цветовата вода“, сестрата се нарича Ниниполе, което е навярно опит да се придаде някакъв женски характер на името. [?! — Нима споменатите досега варианти Храниполе, Полерани и Ранополия нямат женски характер? С какво Ниниполе е пò женско от тях?]

Странно е самото име Храниполе и още по-странно е, че то трябва да бъде име на жена, чествана в тясна връзка с Гергьовден. [Кое му е странното? Може би, че името на тракийски обред се разбира безпроблемно на славянски, сиреч български?] Но за да се разбере по-добре смисълът на името и за да може то по-правилно са се тълкува [?! — какво особено тълкуване е нужно на това, че един обред, наречен Храниполе, е свързан с плодородието от полето?], е необходимо да се изясни чрез обредите, които се извършват тоя ден, самата същина на празника.

Стари сведения за празника ни дава П. Р. Славейков:

„На 24 април българите от Сливенско празнували празник Храниполе. Как го празнуват по къщята си, аз не зная, но как инак ще го празнуват, освен да не копаят и да не чукат нещо за град.2 Като няма нещо свето в названието му, те се боят с името Храниполе да го празнуват, за да не ги презират и осъждат, че празнуват идолски празници; затова са се възползували от представения случай на сливенските лъджи или бани и в белязания ден наготвено всичко, стягат колата; всички села, които са близо до баните, отиват там, къпят се, ядат, пият; празнуват празника Храниполе и си отиват. Преди да се направят Сливенските бани, пак отивали там на този ден и празнували, миели се по баните, дето намирали бол вода, и си отивали.“

Тези бележки на П. Р. Славейков не съдържат нещо съществено, но от тях може да се заключи, че една много силна традиция е наложила празнуването на този ден въпреки ясното съзнание, че той е езически и несвързан с църковно установените празници. На тоя ден е продължавало угощението от Гергьовден, предшествано пак от изкъпване, което в миналото ще е имало обреден характер.

Тракийско наследство в българския фолклор (14): Празникът Ранополия

Според сведения от Лесидрен, Тетевенско, през деня не работели нищо нито жените вкъщи, нито мъжете в полето, а момите и момците излизали на полето и из нивите, берели киселец, пеели песни и играели. Тук пеели и една единствено запазена, свързана с празника песен за Милкана (СбНУ, XXVIII, 463), която отразява някакви древни вярвания, характерни за матриархата [?!] — за разлика от установения образ на орача мъж, тук жена оре земята. Жена принася и жертвите, които изисква земята, за да даде богатството, което се крие в нея. А самите човешки жертви, които трябва да се принесат, са все по мъжка линия — родителите на мъжа и мъжкото дете.

[Бел И. С.: Тук не става дума за никакъв „матриархат“ или „патриархат“, както си представят марксистите, нито за буквално „човешко жертвоприношение на мъже и мъжки деца“. Песента отразява мистичното схващане, че при оплождането мъжът „жертва“ част от същността си — част от силите си, като по този начин губи целостта си (целомъдрието), понеже по този начин служи на полярността (половостта), характерна за живота на смъртния човек в сетивния свят. Такъв човек е „наполовина човек“, защото се проявява като едно от две несъвършени същества — мъже и жени със съответните им архетипни и взаимно допълващи се характеристики. И само при съчетанието на мъжа и жената в любовния акт (и на техните обособени архетипни качества), отново се постига божественото единство, способно да създава живот. Така че това, което е казано за „жертвоприношенията на мъже“, се отнася в пълна сила и за „жертвите“ сред жените, които също губят чистотата и целомъдрието си (тоест своята девственост = божественост), щом се съединят в една обща плът с мъже. Погледнато от този ъгъл, няма значение „кой е отгоре и оре“ — мъжът или жената, — защото и в двата случая става дума за едно и също свещенодействие с един и същ резултат.

Тази представа, характерна за тракийските ни предци, е продължена от богомилите, а в наши дни — и от мистичните учения на Бялото братство, в това число и антропософията, където е залегнало схващането, че едно зърно (семе, обикновено смятано за житно) умира в земята, но тази негова смърт е необходимата предпоставка за възкресението или новораждането му. По тази причина житното зърно (стилизирано изобразявано чрез знака vesica piscis) служи като своеобразна емблема на Христос, Който също е трябвало да умре, за да може да възкръсне за вечен живот (във видоизменена форма). Житното зърно съответно е алегоричен образ и идеал за човешкото същество.]

Следователно песента, колкото и да няма отношение към празника на пръв поглед, изразява един съществен момент от първичното му схващане. Мисълта, че и на Храниполе е нужно да се принесе някаква жертва [без жертва земята не може да се оплоди и да ражда] и че на тоя ден, който се е празнувал без каквото и да е участие от страна на църквата, непременно трябвало да се хапне пак от гергьовското агне, та част от него се отделяла още на общата трапеза и запазвала за следния ден.

Тракийско наследство в българския фолклор (14): Празникът Ранополия

Ясна е обаче мисълта да се пренесе жертва пряко на земята и тя намира израз в това, че в пръстта заравяли части от гергьовското агне. Този обред по-късно се преосмисля във връзка с овцевъдството поради това, че е било заклано агне. Така в Трънско на Ранополия преди изгрев слънце занасяли ръжена, на който се е пекло агнето, в най-плодородната нива, побивали го и го оставяли там до жетва, „за да расте житото“, а всички костички, които домакинята е събрала от гергьовската трапеза, занасяли в мравуняк, та да се множи стадото, както мравките. С този обред смятали, че завършва и „последната церемония на празненствата“. Заравяли костите от гергьовското агне в мравуняк също в Железна и Превала, Михайловградско, в Еленско [също и в едноименното Еленско, Средногорско — бел. И. С.] — в мравуняк, който се намира в собствена ливада, в Митровци, Михайловградско, или в кошарата (съетъ) в Енево, Новопазарско.

Характерът на магическото действие за плодородие на овците ясно се вижда от думите, които се изричали при заравянето на костите в мравуняка: „Да има колко мравки, толкова агнета“ (в Железна); „Тъй да се въдят овцете, както се въдят тези мравки“ (в Еленско); „Овците да се плодят като мравки“; „Да се въдят овцете“ (в Енево).

Принасяли в дар на земята в някои села и част от кожите на закланите Гергьовден агнета. При този обичай няколко предварително уговорили се селяни през нощта срещу Ранополия открадвали, колкото могли, от подарените на свещеника през деня кожи на закланите агнета, оставени в двора му да се сушат, и разделени на две групи тръгвали в противоположни посоки, за да обиколят селските ниви. Там, където се срещнели в полето, те изкопавали по-дълбок трап и заравяли кожите в него. Подобен обичай съществувал допреди 35 г. и в Горни Лозен и Долни Лозен, Софийско. По-късно това се е свързвало с мисълта да не бие град в землището. За да бъдели запазени нивите от градушка, се чествала Ранополия и в Литаково, Ботевградско.

Като се вземе обаче предвид различният смисъл, който се е влагал в самото заравяне на кожите или плешката през нощта срещу Ранополия, може да се заключи, че измененото значение на това заравяне — от жертва на земята в магия, за да не бие градушка в дадено землище, — ще се е наслоило по-късно, защото на закрилника градушка е бил посветен всъщност третият ден на празника. Така в Каменица третият ден от Гергьовден се празнувал като ден на „Марко Градобия“, когато „цял ден не се пипала никаква работа, дори общоселска, докато в други „супразници“, тоест половин празници, отивали да копаят селска вода, селски път и пр“. Празнували като трети ден на Гергьовден св. Марко и не работели също в Митровци и в Железна, и др. По-късно наслоение ще е било и заравянето на остатъци от агнето в мравуняка, за да се плодят овците.

Своя пряк смисъл на принасяне жертва на самата земя е запазил обредът в Стаханово (Карабунар), Старозагорско, където хвърляли костите на агнето в ялова земя, която се пука от суша, или на мочурище. Смисълът е бил да се принесе дар на неплодовитата земя, за да промени тя своето отношение към хората и да стане плодородна. Тук жертвата е била посветена на самата земя.

Тракийско наследство в българския фолклор (14): Празникът Ранополия

В народните песни Ранополия се явява еднокръвна със св. Георги, негова сестра. Тя се явява заедно с него на гергьовденското „хоро“ и има също грижа за посевите, които обикаля заедно с него, или пък най-често тя подсеща св. Георги да обиколи полето:

— Я бре, Георге, брате мой,
хайде, брате, да идеме
да обидим зимнине,
зимнине, летнине.3

* * *

Мила сестра хоро гледа
и на Георги проговаря:
— Ой те тебе, мили брате,
мили брате, цветен Георги!
Отпусни се от хорото,
па си иди в полето,
да обидиш зелен синор.4

Същото намираме и в песен, която се е пеела на гергьовденските хора в Пловдивско (СбНУ, XII, 9). И според песен, която пеели край реката, когато вземали вода, наречена „цветова“. Ниниполе подсеща св. Георги, който е увлечен в хорото, да обиколи зелен синор.

Но коя е собствено Ранополия или Раниполе, чийто ден се чества след Гергьовден, като се смята същевременно за свързан с този празник? Днес у народа не се е запазило никакво предание, което да хвърля светлина върху произхода на името. Единственото обяснение, което можахме да получим при своите обиколки в страната, беше опитът на да се изведе името със средствата на народната етимология: „Полето ни храни“, при което „храни“ се схващаше в сегашното значение на думата. Досега никой не се е спирал върху смисъла и произхода на името освен П. Р. Славейков:

„Празникът Храниполе е вехт празник и самото му име, неизвестно на сегашните селяни, те го произвеждат от „храни“, т. е. „питае“ полето, когато [в действителност] то е от древното значение на глагола „храня“ — „пазя“, „държа“ — както се е спазило до днес в някои места: хранил те Господ, храни го, пази го, за което и празникът се нарича Храниполе.“

Тракийско наследство в българския фолклор (14): Празникът РанополияКакто се вижда от сведенията на П. Р. Славейков, много отдавна е бил забравен смисълът на Храниполе, защото и по негово време се е давало същото обяснение, което и ние получихме преди 16 г. Но като свежда значението на глагола „храня“ до „пазя“, П. Р. Славейков не се е опитал да обясни пак смисъла на получаваното при това „Пазиполе“. Той е обаче напълно прав, като приема старобългарското значение на глагола храня — хранити — пазя.

[Бел. И. С.: Във вътрешния си смисъл „храня“ (давам условие за живот) и „пазя“ (съхранявам живота) не са толкова отдалечени, колкото си ги е представял авторът. В действителност храненето, особено правилното, сиреч здравословното, е първото условие за опазване на живота, което намираме като основна идея в мистичните учения. За пример, Учителя Беинса Дуно казва: „Първата наука, с която човек започва, е дишането. Втората наука, с която човек започва, е храненето. И третата наука е мисленето. Ако човек не е роден навреме, ако дишането не е започнало навреме, ако не е започнал да се храни навреме, няма да мисли и от него нищо не може да се очаква.“ Заради собственото си неразбиране на този мистичен факт, авторът по-горе говори за „народна етимология“ (под което той и изобщо арогантните езиковеди разбират „неправилна етимология“), в което старобългарското и новобългарското значението на думата „храня“ уж били различни по смисъл.]

„Храниполе“ явно не е съществително — нито нарицателно, нито собствено. [?! — От песните твърде ясно личи, че е собствено женско име, независимо дали става дума за историческа, легендарна и митологично-религиозна личност.] Това е израз. А като израз с поставяне на глагола на първо място „пази“ не ще е трето лице единствено число, а заповедно наклонение. [?!] Следователно трябва да се приеме като единствена възможност, че това е някакъв израз — „пази (ме) поле“ или „пази (ни) поле“.

[Бел. И. С.: В случая имаме грубо манипулиране на чистите факти. Авторът твърди, че „явно“ Храниполе не било собствено име, въпреки че в песните се употребява точно като лично име: „Край хорото мила сестра, мила сестра Раниполе.“ После имаме възможно най-яркия пример за спекулация, като авторът говори за „израз в заповедно наклонение“. И накрая, на базата единствено и само на спекулацията си, която противоречи на чистите факти от фолклора, които той отрича без аргументи, ни предлага „единствена възможност“, която „трябва“ да се приеме.

Ето как би звучала песента, ако се приеме спекулацията му: „Край хорото мила сестра, мила сестра пази (ме/ни) поле.“ При тази „единствена възможност“ изречението от песента става пълна смислова и граматична безсмислица.]

Но в такъв какво се е разбирало под „поле“? Думата е общославянска и означава открита обширна равна земя, т. е. най-ценната земя, която е могла да се превръща в обработваема площ и която под формата на ниви, на лозя или на ливади съставя основата на поминъка на едно земеделско население.5 Всъщност и днес под земя ние разбираме тъкмо полето, онова, което може да се обработва, да се засява и засажда. А като изхождаме от схващането на Храниполе като жена, ние можем да стигнем лесно до мисълта, че под поле се е схващало именно плодната земя, земята, която ражда.

[Бел. И. С.: Това, че става дума за женско име-прозвище на земята, се разбира от само себе си. Мистиците от памтивека определят земята като женски елемент, а слънцето и небето са мъжкият оплождащ елемент. Само на мен ли ми се струва, че в този параграф авторът самоопровергава по-ранното си твърдение, че Храниполе не било „нито нарицателно, нито собствено“ име?]

Тракийско наследство в българския фолклор (14): Празникът Ранополия

Думата Храниполе ни дава възможност да направим и друг извод. Фактът, че макар схващана като жена, тя не е назовавана с някакво женско име [?!] — Ранополия е само едно късно образувание, — показва, че не се е касаело за оформен образ, но за нещо безлично [?!], за една безлична [?!] сила, схващана като женско начало по своята същност.

[Бел. И. С.: Въобще не оставам с впечатление от фолклора ни и дори само от цитираните песни и описаните обреди, че имената не са женски, че образът не бил оформен и че Храниполе била безлична сила. Това, че е схващана като женско начало, архетипен образ, по никакъв начин не доказва другите твърдения на автора. Точно женското начало (както и мъжкото) вървят в комплект с типичните архетипни характеристики на пола, поради които не може да става и дума за безличност (нещо неопределено)!

Освен това от последния абзац излиза, че според автора само „късното образувание“ Ранополия имало характер на лично женско име, докато Полерани и Храниполе не били женски имена. Това показва само ограниченото схващане у автора за женските имена. За мен споменатите имена имат типичното звучене на имена-прозвища, с които може да бъде удостоено едно свръхсетивно същество, явяващо се „сестра“ или „майка“ на (свързано по някакъв начин със) светеца Георги и неговия още по-древен образ на небесно същество-закрилник (конника-херос).

С какво двусъставното нарицателно име Храниполе (пазеща полето) е по-различно, да речем, от Спасимир (спасител на света) — авторът не е пожелал да обясни. Както личи от изявлението му по-рано, във „формата Ранополия“ на него му „се губят отделните съставки, но пък се получава едно женско име“. Съставките са същите като в другите форми на името — (х)раня и поле, — но е добавена и наставка „ия“, за да подчертае по-ясно женското име. Тази наставка „ия“, както самият автор се е досетил (или е знаел, но шикалкави), е станало в по-ново време, когато имената вече е трябвало да имат такива наставки, за да се схващат като женски дори от тези, които са се отдалечили и са забравили древния смисъл. Но това не значи, че в по-старо време Полерани или Храниполе не са били женски и не са били разбирани като такива от онези, които са ги употребявали — траките.

Това, че името се разбира без усилия както през старобългарски, така дори и през новобългарски (макар с леко изменено значение на съставката „храня“), явно е било нетърпимо за цензорите на книгата, но допускам, че може да става дума и за самоцензура на самия автор.]

Още за празника Ранополия »


Бележки:

  1. СбНУ, XXVIII, 463 [^]
  2. Тук се има предвид „градеж“, да създаваш нещо за строителство — бел. И. С. [^]
  3. СбНУ, XXXIX, 168 [^]
  4. СбНУ, XXVIII, 440 [^]
  5. Бел. И. С.: Това обяснение на думата „поле“ очевидно е дадено за германоезичните читатели, тъй като по начало книгата на Евгений Теодоров е била предвидена за разпространение и в комунистическа Източна Германия под заглавието Altthrakische erbschaft in der bulgarischen folklore. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.