Тракийско наследство в българския фолклор (13): Вярванията у други европейски народи

Тринадесета част. Подбрани сведения от книгата „Древно-тракийско наследство в българския фолклор“ на автора Евгений Теодоров.

Продължава от първа, втора и трета част на изследването върху българските представи и обреди, свързани със стопана.

За да се изясни по-пълно произходът на очертания образ на стопана у българите, би трябвало да се установи с какви представи в това отношение са могли да дойдат славяните в Балканския полуостров от общославянската прародина. Указания за това могат да ни дадат култът на прадеда у източните и западните славяни, ако такъв съществува у тях, и различните техни вярвания в домашни духове-закрилници или домашни божества, както ги определят.

Първото нещо, което се хвърля в очи при проучването на тези вярвания, е, че в тях домашният дух се явява рядко в образа на змия. Такова вярване е най-добре засвидетелствано в Чехия. Според него „змия-господарче“ живее под прага или пещта и който го убиел, унищожавал „щастието и благосъстоянието на дома“, а „често пъти живеели по две змии — самец и самка — като души на стопанина и стопанката“. Змията понякога се явявала пред хората и ако умре, умирал и домакинът, в което се чувства римското схващане, че змията придружавала човека от раждането му до неговата смърт. Но в тези вярвания се вплитат и някои представи, които имат друг източник. Така „змията господарче носи пари, зърно, мляко, масло, което краде другаде“. Липсвали приношения на змиите, нито ги хранели редовно, защото те „сами ходели в обора и смучели млякото на кравите“.

Поляците пък диференцирали змиите по стопански отрасли — имало „житна и млечна змия, като едната умножава богатството на полето, а другата храни кравите“. Освен у заселилите се недалече от Италия чехи и у близките до тях лужичани се среща вярването, че живеели по две змии — мъжка и женска. Само някои представи от посочените вярвания са проникнали у малорусите. И това показва, че образът на змията у източните и западните славяни ще се е оформил под известно римско влияние. Съпоставим ли образа на змията у тях с образа у нас, намираме еднаквост във вярването, че змията живеела под прага и че ако умре тя, умирал и стопанинът на къщата, но всички други представи във връзка със змията си остават чужди за нас.

Тракийско наследство в българския фолклор (13): Вярванията у други европейски народи

Дедушка домовой1

Срещу така бледо очертания образ на змията обаче съществуват у източните и у западните славяни редица пълнокръвни и съвсем различни образи на домашни духове.

Руският народ е вярвал в съществуването на „дедушка домовой“, наричан някъде и „хазяин“. Той се явява в различни области като „куче, котка, мечка“, като „малък космат старец с дълга брада“, с „жълтосива глава и горящи като огън очи“, като „малък дебел старец в тъмносиво палто или в тъмносив кафтан със светлочервен пояс“, „понякога облечен само с червена риза“. В Галиция наричали домашния дух дидо, дидко или дидух — той бил педя висок, имал голяма глава, дълга коса и сива брада. Представяли си го някъде и като куче, котка или мишка. В Лужица, Моравия, Словакия и в Полша домашните божества наричали лудки или лучки, т. е. човечета, които били толкова малки, че могли да се съберат по няколко в един съд; те имали голяма глава, обличали се с пъстри дрехи и носели шапка невидимка. В Словакия някъде вярвали, че те били една педя високи. Лужичаните вярвали и в съществуването на домашно божество кобуд (коболд, куболчик, кубошчик); той бил малко мъжле, могъл да става и сврака, а обичал да се преобразява и в теле.

Тракийско наследство в българския фолклор (13): Вярванията у други европейски народиПоляците вярвали и в домашни духове, наричани крошналци, крошнета и коболди, които били дребни хора, джуджета, и носели обикновено червени шапки и червени полички. У поляците, а някъде и у русите били разпространени вярванията в карлови, карлици, карцелци, които били с половин човешки ръст. Карцелците носели малки шапки, които ги правели невидими, носели червени дрехи със златни гайтани, с черни точки, а жените им имали небесносини поли и черни копринени елеци. Под името скшитек чехите почитали домашен дух, който се явявал нощно време в различни образи и който бил душа на некръстено умряло дете.

Очертаният външно образ на домашния дух у източните и западните славяни ни пренася в един свят, чужд на света на стопана. А тези вярвания обхващат една по-широка част от Европа: намираме ги и извън славяните. Така в Германия, Дания и Скандинавия домашния дух, наричан коболд, си го представяли също като малко старче с голяма брада и с червена шапка. Сходен с него е и литовският джуджеобразен домашен дух, наричан каукас, когото по сведения от 1547 г. си го представяли като човече, високо един пръст, с дълга брада и с червена шапка.

За да се разбере същността на домашния дух у източните и западните славяни, е нужно да се очертаят и други някои моменти от вярванията. Вече преобладаващата представа за неговия външен вид го поставя в една обикновена домашна обстановка. Така домовоят като старец обича най-топлото местенце в дома — „зад пещта или под нея“, но той обича да живее и в банята, в сушилнята, в избите за вино. Само в едно руско поверие се говори, че „любимото място на домовоя е и прагът на дома“. Но това е заета представа за змията и неутвърдеността на посоченото вярване веднага проличава от обичая под прага да „закопават различни чудотворни предмети, които ще направят дома щастлив“. И дидо обичал да живее в пещта или огнището. Крошнетата обичали да живеят в обора, а ако бил съборен, премествали се в стаята и живеели под огнището в миши дупки. Кобудът живеел в отдалечените ъгли в дома, където са дървата, в тавана, в килера, в мазето и другаде. Лудките (в Полша, около Познан) живеели в дупки зад пещта, често пъти по 4 семейства заедно.

В голям брой вярвания обаче домашният дух е откъснат от къщата. Така домовият обичал да живее и в някой ъгъл на двора и затова там правели легло. Според вярвания в Галиция дидо обичал да стои най-много в люляковите храсти, а напускал и дома и се преселвал в блатата, където живеел с другите дидове. Карцелците (в Полша) прекарвали под земята, а ако ги подиграели, те напущали местата, където живеели, и отивали другаде. Скжатек (в Полша) се скривал в къщи при лошо време, а иначе живеел в празните места. Скратек (в Щирия у словенците) се задържал най-много в планини и гъсти гори, като през деня обичал да седи на буково дърво или да спи в пещерите, прекарвал и във водата, а нощем посещавал селото. В планината живеели и лучките според поверия в Словакия.

Тракийско наследство в българския фолклор (13): Вярванията у други европейски народиДвойнствеността в поверията за местата, където живели домашните закрилници, би могла да се обясни с това, че по-късно някои от горските, планинските и водните духове биват прикрепени към дома, без да се е създала обаче една здрава последователност в преосмислянето им. За същото говори и липсата на една връзка между външния вид на духа и мястото, което обитава. А всичко това показва едно по-свободно творческо пресъздаване на образите, което може да се обясни само с отдавнашно откъсване от една първична култова атмосфера.

Тракийско наследство в българския фолклор (13): Вярванията у други европейски народиНа преобладаващия човешки образ на домашния дух съответстват и съвсем човешките черти в неговия живот, който малко отличава от ежедневието на обикновения човек. На домовоя при напущане на банята „приготвят ведро с вода, за да се измие и изпере“; той имал „често жена и деца“. Женели се и лудките, а децата си подхвърляли на хората. Крошнетата сами си готвели, когато хората отивали да спят.

Трябва да се очаква, че съществата, които разгледахме, след като не са били здраво свързани с къщата по отношение на своето постоянно „местообитаване“, са били свързани с нея в своята дейност, за да могат да бъдат смятани за домашни божества или духове-закрилници. И действително тъкмо тук е сложено ударението във всички вярвания у източните и западните славяни. Домовоят, „владетел на дома“, пазел къщата от нещастие и увеличавал благосъстоянието ѝ, което той постигал обаче или чрез лични усилия, като „сам работи“ през нощта, или като краде от другите домовои. Домовоят се грижел особено за домашния добитък. Дидът се грижел за стопанството, като пасял и пазел добитъка, наглеждал нивите, помагал на пчеларите, на рибарите и ловците. Крошнетата поддържали обора в ред, хранели добитъка. Карцелуите често помагали в нивите. Кобудът работел през нощта — измивал съдовете, чистел масата, предял, носел жито и пари, които крадял от друго място.

Скшитките според вярвания в Чехия хранели и поели добитъка. Скжатекът крадял жито и го носел на своя господар. Скратекът (в Щирия) донасял жито, пари и всичко, което му се означавало на прозореца, и слагал там донесените неща. Лудките крадели всичко от селяните и възнаграждавали оня, който им давал храна. И литовският каук носел изобилие на къщата, където повече го почитали; той крадял нощно време зърното от гумното на другите и го донасял на своя господар. Освен домакинската работа, която вършел нощем, коболдът ограбвал съседа, за да помогне на своя домакин. Той пазел къщата от пожар и други беди и след смъртта на господаря минавал на служба у наследника му.

Всъщност „дейността“ на домашните духове у източните и западните славяни, както се вижда от посочените вярвания, се ограничавала в обикновената домашна работа в работата около домашния добитък. И онова, което извършвали, го вършели със собствени усилия, с работа. И увеличаването на зърнените храни те постигали не поради власт над посевите, над плодородието, а чрез това, че крадели, че прехвърляли зърното от хамбара на съседа в хамбара на своя стопанин. А тук може да се направи и друг извод. Ако ограбванията на чуждото плодородие се е извършвало у източните и западните славяни от домашните духове, а не чрез магически актове от жените, както е ставало у нас, това показва, [Бел. И. С.: Тук авторът не се е изразил добре и оставя погрешното впечатление, че магическите актове на българските жени са били насочени за „ограбване на чуждото плодородие“. В действителност обредите са имали целта да увеличат плодородието чрез омилостивяване на природните стихии.] че магичната обредност ще е получила у нас особено развитие под местно влияние, което е могло да изхожда само от траките, а не е била донесена от общославянската родина. И това потвърждава изводите, до които вече стигнахме по-рано. „Дейността“ на домашните духове у източните и западните славяни показва също, че те не са имали в схващанията на западните славяни нито власт над здравето и живота, нито грижа за продължаването на рода, с които неща са били свързани у нас основните обреди за стопана като дух на прадеда-закрилник.

[Бел. И. С.: Понеже в предишните части, описвайки образа на трако-българския стопан, авторът Евгений Теодоров напълно неоснователно говореше за „физическия“ облик на стопана, сега закономерно не му прави впечатление най-същественото. А именно, че, за разлика от балканското схващане на стопанина, източните и западните славяни определено са смятали домашния си „дух“ за физическо същество (някакво джудже от плът и кръв). За мен е нелепо, че авторът нарича „духове“ съществата, които според описанията са безусловно физически джуджета, докато в предишната глава определя небесния, невидим и безплътен стопан като същество с особено „физическо“ съществуване.]

Тракийско наследство в българския фолклор (13): Вярванията у други европейски народиНа домашния дух [?!; и по-нататък да се чете физическо джудже, не дух] на източните и западните славяни не се е поднасяла жертва като на духа на прадеда, а му слагали всеки ден храна. На домовоя давали всеки ден по малко ядене в отделна чиния, което „изяжда, когато всички заспят“; „кобудът обичал най-много бирена супа с надробен хляб и мляко“, които му слагали на определено място; коболдът обичал каша от просо, каквато му слагали отделно, и т. н. Поднасянето на домашните духове на обикновено ядене, което обичали, показва също, че не става дума за жертвоприношение. От древното схващане за неотменимостта на храната жертва за прадедите, което намира израз в наказанията над живите, са запазени слаби следи само в поверия за домовоя и кобута. Така, ако не възнаграждавали домовоя за неговата служба, „ако домакинята забрави да му поднесе храна, домашните заболяват, добитъкът гине, нивите не раждат и от всички страни се струпват върху дома нещастия“.

Но самото посочване на това, че „домашните заболяват, нивите не раждат“ при липса на вярвания в такива функции на домовоя, показва, че поверията са били заети. [Бел. И. С.: Не го отричам, но е пропуснато уточнението от кого са заети, кога и по какъв път…] Доста отслабени са и избухванията на кобуда, който, ако не го хранят добре, правел голям шум през нощта в цялата къща, плашел обитателите ѝ и ги смъквал от леглото. До каква степен домашният дух у източните и западните славяни, а и у германските народи и литовците не представлява един култов образ, се вижда и от това, че той имал „шеговит“ характер. Домовоят плашел хората, разрошвал косите на жените и брадите на мъжете, ставал зъл и поради „капризен нрав“. Оня, на когото скшитките най-много разрошвали косата, бил смятан за най-добър и най-щастлив. Коболдът ту гасял свещите, ту скачал на гърба на някого, ту събарял ведрата на някоя мързелива мома.

Тракийско наследство в българския фолклор (13): Вярванията у други европейски народиНо какви собствено са били по своята същност и произход домашните духове или „божества“ [?!] у източните и западните славяни? Преди всичко те не са били неразлъчно свързани със семейството поради кръвна връзка. Това доказва обичаят да се поканва домовоят от стария дом да се пренесе в новия, което ставало с няколко обреда, при които му се отправяла нарочна покана, без каквато той нямало да отиде там. А вярването в старата Смолянска губерния, че молели разсърдения домовой да се върне с хляб, сол, с четири поклона и с молитви, показва, че той могъл и да напусне семейството завинаги. Родствена близост между домашния дух и семейството не е съществувала. Това намира израз и в редица вярвания, които не само че никъде не са били отбелязани у българите, но и не би могло да бъдат отбелязани у тях. Става дума за сключването на договор с домашните духове, за тяхното наемане едва ли не като домашна прислуга. Така с домовоя домакинът на къщата сключвал договор, при който чрез нарочен обред се предизвиквала появата му и уговорвало извършването на някои служби. Срещу тях домакинът се задължавал да отглежда за домовоя коза и да му дава всяка нощ восъчна свещ, защото домовоят не обичал да се храни на тъмно. Дида (в Галиция) наемали, за да се грижи за стопанството, като стопанинът се задължавал срещу това да му дава стари дрехи, празно ъгълче в стаята за легло и безсолно ядене. Наемането на дидовете ставало, като стопанинът отива на кръстопът преди полунощ с 9 безсолни хляба. Там поставял хлябовете в кръг и поканвал дидките да ги опитат. Най-старият представител на дидките излизал и питал за каква служба е потребен някой дидко и след отговора на стопанина излизал оня, който бил способен за тази работа, и заемал служба при него. Кобуд могло да се спечели през нощта срещу Коледа, като се отидело на кръстопът. Със скратека в Щирия могло да се сключва договор, подписан с човешка кръв.

Липсата на кръвна връзка, на здрава връзка със семейството се вижда и от това, че домовоите често се биели и победителят могъл да се настани в дома на победения, като тук започвал да измъчва обитателите му. Затова и руският селянин се молел да пази бог дома от дявола и от чуждия домовой. Тъкмо защото домашните духове у източните и западните славяни не са изникнали върху основата на култа на прадеда, а са били първоначално свързани с една първобитна демонология, в Галиция, макар и да смятали, че дидът имал „подигравателен, но добродушен характер“, по Коледа палели слама и прескачали огъня, за да се предпазят от лошото влияние на дида, като наричали тоя обичай „горене на дида“. Липсата на здрава връзка със семейството се вижда и от това, че крошнетата били полезни за стопанина, ако той бил добър към тях, а те понякога „го молели да им намери бабичка“ и когато били недоволни, напускали къщата и отивали в друга, и тогава почвали да крадат от храната на добитъка на стария си стопанин и да хранят добитъка на новия. И литовският каук не бил свързан с определено семейство и затова гледали да го привлекат, като му слагали трапеза. Коболдът можел да напуска дома, когато се разсърди, а когато се сбивали два съседни коболда за надмощие, победителят изгонвал победения коболд от дома, а заедно с него и неговия домакин.

Тракийско наследство в българския фолклор (13): Вярванията у други европейски народиЛипсата на здрава вътрешна връзка между домашния дух и семейството у източните и западните славяни най-после намира най-яркия си израз и в това, че семейството може и да си го развъди. [Което е най-ярък израз и на това, че употребата на думата „дух“ е неадекватна в този контекст — бел. И. С.] Дид могъл да се получи след 9 години от недоразвито яйце, закопано под прага. Могли да се развъдят и чешкият домашен дух „господарче“, и полският скжатек, и скратекът. И в някои части на Галиция смятали, че всеки стопанин „трябва да си отглежда“ домовик, особено в мелниците. Това своеобразно развъждане на домашния дух не срещаме в нито едно от българските вярвания в стопана. А по своята същност с обичая да се развъждат домашни духове се съгласува обичаят да се създават те чрез смъртта на човек или животно. У русите е съществувало вярването, че при влизане в нов дом умирали скоро неговият стопанин или оня, който пръв влезел в него. Затова някъде пускали през първата нощ в къщата черен петел и кокошка, а през втората нощ — черен котарак, котка и едва тогава влизали хората преди изгрев слънце, което значи, след като бил създаден вече домашен дух от животно. И древноруското предание за вграждане на дете в крепостта Детинец при построяването ѝ даже като по-късно обяснение на името е свързано с този кръг поверия. Касаело се е не за жертвоприношение, а за създаване на дух-пазител — в случая от дете. И в Полша, преди да влязат в нова къща, пускали най-напред един петел със същата цел. Обичаят да се създаде дух-пазител е бил познат в цяла Европа и във Франция, и в Англия.

Вграждането в една постройка на живо същество — човек или животно — не представлява в никакъв случай форма на култа на прадедите. То е създаване на духа-пазител по изкуствен начин и е близко по своята същност с посоченото вече наемане и развъждане на такива закрилници. От особено значение е фактът, че докато споменатите обреди, свързани с влизането в нов дом, у нас изобщо липсват, а е съществувало вярването, че в новия дом трябвало да се остави нещо недовършено докрай, в съседните ни страни обичаят за създаване на пазител е бил широко разпространен. Той се среща и в Гърция, където се заражда песента за вградена невеста,2 и в Румъния и Сърбия. Сърбите някъде вярвали, че първото живо същество, което влезе в новата къща, трябва да умре, за да се превърне в дух-пазител, и затова, преди да влезе домакинът, хвърляли вътре кокошка, куче или котка. Другаде в Сърбия, преди да се влезе в новопостроения дом, разсичали жив петел и хвърляли двете му половини в противоположните страни на къщата, заколвали на прага петел или пък заравяли конска глава под прага, за да не умре някой от семейството. И в Босна вярвали, че в новопостроена къща собствениците не бивало да влязат, докато не заколят на къщния праг животно, защото иначе щял да умре някой от домашните.

Ние приемаме напълно схващането на М. Арнаудов, че в обичая вграждане „нищо не издава и най-слаба следа от жертвоприношение на някакъв дух“, но се касае тук за една древна вяра, „че духове пазители могат да бъдат създадени, като се лиши от живот човек или животно“. Трябва да се отхвърли затова мисълта, че у русите обичаят да се заравя главата на петел в предния ъгъл на нова къща представлява „древно жертвоприношение на домовоя“. Тази мисъл не държи сметка и за обреда, според който домовоят от старата къща бива поканен чрез нарочен обред да дойде в новата къща. Фактът, че у нас не намираме толкова широко разпространеното в други европейски страни превръщане в дух-пазител чрез насилствена смърт на човек или животно, показва едно силно местно, и то ограничено приблизително в сегашните ни граници влияние, което се е коренило в представата за закрилника като дух на прадеда-стопанин.

Тракийско наследство в българския фолклор (13): Вярванията у други европейски народиУстановеното дотук дава пълно основание да се смята, че у източните и западните славяни не е имало култ на прадеда като родоначалник или като човек с особено изявила се жизнена сила, който остава тъкмо поради тези си качества закрилник на семейството и рода. Характерните черти на домашния дух у източните и западните славяни по отношение на неговата същност и произход ни дават пълно основание да заключим също, че представата за българския стопан не е могла да се зароди върху една и съща основа.

М. Арнаудов определя един обичай в някогашната руска Олонецка губерния за обред, посветен на прадедите, и го свързва с обреда „стопанова гостба“ у нас. При този старинен обичай цялото село се събирало в някоя по-голяма къща и там нареждали три трапези. Невидимите гости домакинът посрещал с думите: „Вие сте уморени, мили, хапнете нещо.“; „Вие сте измръзнали във влажната земя, а и по пътя може би не е било топло. Посгрейте се, мили, на печката.“ След това събралите се сядали на трапезите, а накрая изпращали невидимите гости с думите: „Сега е време за къщи… идете си с бога.“ Да се твърди обаче, че „така се посреща и гощава духът-стопан и у българите в Родопско“, е неправилно. Преди всичко в този обичай става дума за покойници, а не за дух на прадеда. Тъкмо затова и духовете, които трябва да бъдат нахранени, идвали отнякъде (от своите гробове) и си отивали след вечерята, а на стопана храната се занасяла на тавана, където той обитавал. Затова и проверката на изяденото и изпитото от стопана се извършвала на тавана след една седмица, през дните на която той си е стоял горе и се е угощавал с оставеното. От покойниците според обичая в Олонецка губерния не се искало нищо — те бивали само нахранени и стоплени от близките си — нещо характерно за култа на мъртвите, – а в „стопанова гостба“ се е извършвало жертвоприношение в чест на стопана и се изричали молби-заклинания за плодородие и благополучие.

Трябва да се изтъкне също, че докато в споменатите руски обичаи поканените духове се посрещали „с плач и нареждания“, тъкмо като души на покойници, в „стопанова гостба“ се е касаело за един тържествен, изпълнен с тайственост обред в чест на вечно присъстващия в дома негов закрилник и родоначалник на семейството. Домашните духове у източните и западните славяни не са били всъщност почитани като прадеди. Би могло да се допусне едно влияние на италийски представи върху западните славяни, като се има предвид, че у тях се среща представата за змията. За такова влияние говори и употребата на думата „пенат“ в значение на божество и талисман. И вярването у чехите, че домашният дух „змия-господарче“ вземал душата на стопанина, представлява едно тълкуване на римското схващане, че при смъртта геният напуща човека.

[Бел. И. С.: От описанията дотук излиза, че чешките вярвания, за разлика от всички останали, до известна степен са сходни с българските, що се отнася до проявлението на духа на „господарчето“ като змия, както и че убийството на тази змия носи нещастия или дори смърт на хората. Авторът обяснява това с „римско влияние“, което може да обяснява някои думи като „пенат“, но свързването на представата за „змия“ с „гения, който при смъртта напуща човека“ ми се струва незадоволително. Дори бих казал, че не намирам връзка.

От друга страна, връзката с някои аспекти на българския култ към стопана се отчита, макар авторът да опитва да я отрече, за да подчертае тракийския характер на българския култ. А обяснението на слабата, но несъмнена близост между българското и чешкото поверие, спокойно може да се постигне именно по тракийска линия. Част от днешните чешки земи са граничели и дори са били обитавани от тракийски даки. По тази причина някои дакийски думи имат почти точен аналог в българския и хърватския, но и… в чешкия език.

Освен това в историческите хроники чехите (бохемите) са смятани за потомци на вандалите, които пък са клон на тракийските гети/готи. С това не казвам, че чехите са продължение на даките, а само, че сред чехите се наблюдава известно дакийско (тракийско) наследство. Изобщо, от всичко описано дотук от етнографска и културна гледна точка (а като добавим и антропологията и генетиката) за пореден път се потвърждава схващането, че т. нар. sclavi, тоест потомците на даките и гетите, погрешно се приравняват със северните славяноезични народи, които НЕ са потомци на подунавските балкански sclavi, а на прибалтийските венети.]

Домашните духове у източните и западните славяни, у немци и литовци, в Дания и в скандинавските страни са някакви анекдотични и приказни същества от света на фантастиката. В много малка степен могат да се открият у тях черти на култови образи. Срещу образа на стопана като невидим дух и като змия, обграден от дълбоко култово почитание, у източните и западните славяни намираме образи, взети като че от света на детските приказки. Най-често откъснати от семейството, наемани или създадени, те не са свързани с основните моменти на живота му — здраве, живот, продължение на рода, които моменти са дълбоко характерни за обредите, посветени на стопана у българите. При това положение би трябвало да се потърсят местни влияния.


Бележки:

  1. Всички илюстрации са подбрани от от мен — Стопанина. Книгата, която препечатвам, е без графики. [^]
  2. Бел. И. С.: Произходът на песента за вградената невеста е спорен. Според мен и в тази песен невестата е алегория за човешката душа, мостът е алегория на връзката между физическия и духовния свят, а намесването и на подземното царство допълнително подкрепя този възглед. Ето какво пише и Георги Сотиров в краткото си есе „Мостът“: „Die Ballade von tier Arta-Brucke от Georgios A. Megas. Това е една интересна книга, добре написана, добре издадена и редактирана, резултат на внушително количество вложен труд. Илюстрациите са перфектни, а преводът от немски език е превъзходен. Легендата за младата жена зазидана в основите на мост, за да омилостиви подземния свят, който заплашва да разруши строежа, е обща за всички балкански народи. Тя може да бъде чута във всички български земи и на север до Трансилвания и Унгария. Превеждана и пята хиляди пъти, често от необразовани народни певци, тази легендарна балада неизбежно се е възпроизвела в голям брой варианти. Авторът на въпросната книга разглежда гръцкия вариант, пример от който е представен в приложението. Той също така дискутира предишни студии, писани от учени от други страни, по-специално тази на д-р Lajos Vargyas, който смята, че песента има унгарски произход. Д-р Мегас е съгласен, че гръцките варианти са доста груби в сравнение със славянските (т.е. българските) и румънските, въпреки че той не вижда това обстоятелство да е в резултат на опростяването на сюжета от страна на гръцките народни певци. По-скоро той е склонен да вярва, че грубата гръцка форма е оригиналът, който впоследствие е разкрасен от по-изтънчените български и румънски поети. Книгата би била по-убедителна, ако авторът бе имал предвид някои важни исторически и географски факти. Не по-малко от шестдесет образци от гръцкия сборник с песни се отнасят до строителството на мост на Дунава. Тази локация е доста далеч, за да е в сила предположението, че песента се е появила първо в Егея, или в някое друго от малките гръцки селища подредени като мъниста по черноморските и средиземноморски крайбрежия. От друга страна съществува възможността у българските и влашките поети да е останал споменът за каменния мост построен от Константин Велики в неговото отечество. Строителството на моста е било широкомащабно начинание, което обяснява също споменаването на „хиляда майстори строители“, което откриваме в някои от вариантите. Мостът при Арта е доста малък. Не е изненада фактът, че в някои гръцки варианти броят на строителите се свежда до няколко братя. Идентификацията и локализацията на строежа е неясна, ако не търсим по река Дунав. На Крит и островите около Родос мостът е строен често „на брега“. Някои варианти споменават за „тънък като косъм мост“. Понякога в песента мостът съвсем изчезва, а се разказва за строителството на „свод“. Както се вижда от този цитат, Георги Сотиров, също като Евгений Теодоров, е смятал „зазиждането на невестата“ като реално събитие и не му хрумва, че това е алегория на душата, „зазидана“ във физическото човешко тяло, което е „мостът“ между долния и горния свят. Резултатът от материалистичното разглеждане на тази песен и изобщо на фолклора е, че много изследователи до ден днешен опитват да установят в кой „реален“ мост е била зазидана някаква „реална“ мома. А всъщност, както загатват отделните елементи, имаме поредната тракийска представа, която е същата, заложена и в легендите за Орфей и Евридика в Хадес, Св. Георги и царската дъщеря в Змейовия кладенец. Тя очевидно е била разбирана от предците на българите и власите, затова и техните варианти на песента се отличават с нежност и иносказания, като напомнят вечната история, отнасяща се до всяко човешко същество и целта на съществуването му — извеждането на душата от оковите, ограниченията и мрака на сетивния свят. По-грубите гръцки варианти, от друга страна, говорят за неразбиране (или поне не пълно такова) на алегорията и съответно представят „зазиждането“ като буквално събитие — с произтичащия от това душевен дискомфорт у читателя/слушателя заради „варварското жертвоприношение на жив човек“ с цел „създаване на дух-пазител“. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

2 коментара за "Тракийско наследство в българския фолклор (13): Вярванията у други европейски народи"

  1. Петьо  22.06.2016 г. | 14:18 ч.

    Ха, сега разбрах откъде идва Педя Човек, Лакът Брада! 😉

    ***

    И аз щях да отбележа за т.нар. „римско влияние“…

    ***
    Междувпорчем, на полски тези човечета се наричат луджики (буквално точно човечета), а не лудки.

    ***

    И какъв чудесен пример е горното за показаните от Щайнер народи на Христа на Изток и народа на Църквата на Средна Европа! Първите просто си приемат съществуването на духа закрилник, докато при вторите това трябва да се институционализира, чрез договори, отглеждания и т.н.

  2. Стопанина  22.06.2016 г. | 14:32 ч.

    Ха, сега разбрах откъде идва Педя Човек, Лакът Брада!

    От руския домовой. То самото българско предаване „Сънчо“ е аналог на руското. Само дето тук са локализирани някои персонажи. Примерно руското прасенце Хрюша у нас е козлето Боц, и т. н.

    И какъв чудесен пример е горното за показаните от Щайнер народи на Христа на Изток и народа на Църквата на Средна Европа! Първите просто си приемат съществуването на духа закрилник, докато при вторите това трябва да се институционализира, чрез договори, отглеждания и т.н.

    Не се бях замислил за това. Благодаря!

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.