Внуците на Дядо Йоцо виждат ли освобождението на Софѝя?

Както преди 138 години, така и днес нещата трябва да се наричат с истинските им имена

Едно от днешните новинарски заглавия гласи: „Църковните камбани оповестиха 138 години от освобождението на София от турците“. Правилно са уточнили колегите, че София е освободена от някого (за да бъде поробена веднага от други), а не освободена като цяло, защото иначе в тази статия щеше да се наложи да философствам какво е свободата и дали не е богохулство да наричаме по този начин днешното положение на нещата. Да, богохулство, защото все пак „София“ е гръцката дума за „Божията Премъдрост“, а сега, разсъждавайки от тази гледна точка, нека видим що за мъдрости редят един след друг „първенците на града“.

Из публикацията за честването:

„В патриаршеския храм „Света Неделя“ по повода бе отслужен молебен за героичния подвиг на всички участници, пожертвали се за един идеал – свобода на родината ни, както обяви отец Григорий в тържественото си слово.“

Когато някой говори право, съм длъжен да кимна одобрително на думите му — нищо, че е ортодокс и че нямам положително мнение за това вероизповедание и към нечестивия му Синод. Както казва отчето, „всички участници“ действително са загинали за „един идеал“, а не за нещо, което е постигнато. Тъй като, съгласете се, инак ще излезе, че имаме изключително жалки идеали, ако определяме последните 138 години като „свобода“.

„Трябва да работим днес и да градим бъдещето, да сме живи и здрави да работим, пожела си и тази година Фандъкова.“

Много здраве и от мен за кметицата! Само дето, по мое мнение, бъдещето вече е (пред)определено такова, каквото трябва да бъде — от едни Йерархии, намиращи се много по-високо от смъртния човек. И доколкото ние действително трябва да работим днес, то е в посока да придобием нужните качества, за да минем през тесните двери към това бъдеще. Уточнявам го, защото подземната железница и разширените булеварди, с които сме свикнали да свързваме всяка мисъл и всяко дело на кметицата, не водят към бъдещето, или поне не към дългосрочното, вечното…

Внуците на Дядо Йоцо виждат ли освобождението на Софѝя?

Снимка: БГНЕС

И гледайте чудо! Точно за този ден София се покри със сняг. Онова, дето падна даром от Небето, покри всичко несъвършено, всичко човешко. Направи го бяло и искрящо, направо божествено. Поне в деня на символичното си освобождение Премъдростта успя да се сдобие (отново символично) с едно от сияйните си качества. За реалното — ще има да почакаме, ако се съди по думите и на следващия изказал се „градски първенец“:

„Заместникът [на Фандъкова] в сферата на културата Тодор Чобанов отдели внимание и на различните интерпретации на турското робство у нас, което често буди недоволство при смекчаването му с други определения. Важното е, че хората тогава не са били щастливи — „Под игото“ неслучайно се казва така. Историците много можем да спорим, но в такива моменти е важно усещането на хората тогава, смята Чобанов.“

Така е. Мога да се съглася с горното изказване, доколкото и аз често съм защитавал този възглед с термина „иго“, изкован от възрожденците и възприет безрезервно от съвременниците им. Но почитаемият Чобанов предпочита да се задоволи с „Под игото“ и „нещастните усещания тогава“. Оставаше да каже, че днес българите са щастливи…

Вазов не е писал само „Под игото“. Писал е и други романи и разкази. Един от тези, които поне по мое време се изучаваха в часовете по литература, беше „Дядо Йоцо гледа“. Ще напомня на всички първенци, цитирани досега, както и на другите, които също ще търсят изява като мъдреци пред медиите, че Дядо Йоцо е най-значимият герой на Вазов, гледащ с възхищение България след нейното тъй наречено освобождение. Причината за това е, че

той е сляп и всички чудесии в „свободната“ родина са само плод на въображението му

Мисля си, че днешните българи, внуците на Дядо Йоцо, трябва не само да гледат, но и да виждат. Да имат очи, в които влиза и от които излиза Светлина! Няма нищо по-жалко от това, слепотата да се предава като щафета от поколение на поколение. И няма нищо по-долно от това, да ослепяваш други хора и да ги притъпяваш с празнословията си.

По-нататък в новинарската публикация четем:

„Ние нямаме право да подменяме техните усещания и историческата истина такава, каквато са я виждали, отсече заместник-кметът.“

На свой ред ще отсека, че ние нямаме право да се правим на слепи като Дядо Йоцо и да виждаме само това, което искаме да видим. Както преди 138 години, така и в наши дни положението със свободата трябва да се преценява и оценява правдиво. Този идеал, за който говори преждецитираният отец Григорий, продължава да е само идеал. Божията Премъдрост все още чака своето освобождение от затвора на тесногръдието, невежеството и януарския студ в сърцата на съвременните чорбаджии и данъкоплащащите им аргатини.

Иван Стаменов
4.1.2015 г.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

7 коментара за "Внуците на Дядо Йоцо виждат ли освобождението на Софѝя?"

  1. Gergana  04.01.2016 г. | 16:59 ч.

    „Тук почива Софи’я,
    Христос в бяло покри я.”

    Да не палим свещи
    за опело на мъдростта,
    да не бият камбани
    в победна тревога,
    че, хора, натъжихме вече и Бога.
    Да не ни остане това поведение вечно.
    Човеци!
    Да се държим и градим човечно.

    Нека изправим гръб
    и от днес нататък
    се освободим без остатък.

    Да бъде.

  2. Светльо  04.01.2016 г. | 17:17 ч.

    Евала Гери – чудесно е! Нека това да е нашият (на сайта – с твое позволение) новогодишен поздрав към света! За много години!

  3. Gergana  04.01.2016 г. | 17:30 ч.

    Нека. И евала на всички тук (а и на Стопанина, аха 🙂 ), че вдявате конеца през иглените уши и бродирате думите на сърдечното откровение върху тъканта на народностната памет. Някой все си ги чете.

    Аз благодаря!

    ПП. Чувствам се като кокошка, която е на път да снесе и още не може. Предполагам, че се отнася за всички (определение на път) съмишленици. Дано сме плодоносни занапред!

  4. Стопанина  04.01.2016 г. | 17:53 ч.

    Чувствам се като кокошка, която е на път да снесе и още не може.

    Как точно си го определила това състояние, в което съм и аз от доста време насам. Сякаш волята ми е парализирана. В мене е нещото, в мислите ми има образ и съдържание, но, трябва ли да го изкарам навън, някак си блокирам.

    Чака по-подходящо време, за да не замръзне сега, да узрее?

  5. Gergana  04.01.2016 г. | 18:23 ч.

    Лале ли си,зюмбюл ли си…

    Каквото и да е все е хубаво.
    Всяка година се ражда нещо. Значи – все се ражда, но кой ще му бере грижата?

    Май му трябва още много мъничко, за да узрее и да не измръзне преди това (нарочно обърквам словореда, преди логиката да е била словоред). Шега.

    https://m.youtube.com/watch?v=Mrv4yPTJSjU

  6. Петьо  04.01.2016 г. | 19:46 ч.

    Гери, чудесни стихове!.

    За кокошката и яйцето какво да кажа… тъкмо вчера споделях подобни мисли, породени от подобни чувства в един разговор… И се чудя времето ли още е студено, кокошката ли не е още готова, или пък черупката на яйцето е още мека и трябва да „доузрее“

  7. will  05.01.2016 г. | 11:14 ч.

    Ей, младежи, вие да не сте гледали заедно филма „Защо разбиращата душа не съзнава?“?

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.