Ивелина Филипова — „Слънчевите хора“

В този детски разказ Плуто се отправя към Слънцето, за да върне приятеля си Митето на Земята.

Плуто, Плуто! Бързо, ставай. Дядо Тетулус изпрати лунен лъч, че Митето е останал твърде дълго на Слънцето. Трябва да отидеш и да го върнеш обратно на Земята при родителите му — майката на Плуто задъхано се изказа.

На Земята беше все още вечер, затова те имаха време, но трябваше да се действа бързо.

Плуто подскочи изненадано.

— Какво е станало? — притеснено попита той.

— Нали знаеш, че когато на Митето му е тъжно, отива на Слънцето да види как е любимата му роза, но този път се е задържал повече и дядо ти Тетулус се притесни. Знаеш, че там е толкова хубаво, че всяко по-дълго застояване застрашава връщането на Земята.

Трите косъмчета на Плуто щръкнаха силно нагоре. Той твърдо реши да действа бързо.

— Не се притеснявай, мамо. Знаеш, че можете да разчитате на мен — каза уверено той.

Смелото лунетарче бързо измъкна тънкото си телце от туниковата фиданка, където обичаше да си поспива.

— Знам, миличък. Виж какво прави Розалия и после се прехвърли на Слънцето. Нали знаеш какво да кажеш, за да те пуснат там? — попита майка му.

— Да, мамо. Аз нося Любов, Мъдрост и Истина — отвърна уверено той.

— Точно така. А сега тръгвай! — майката на Плуто го целуна по бузката и нежно го погали.

— Твоите целувки са най-сладки, мамо. Скоро ще се върна — смело обяви малкото лунетарче. Майка му се усмихна и леко помаха за довиждане.

Плуто заподскача към малката розалия, която тъкмо разтваряше нежните си зелени листенца и радостно го погледна с красивите си оченца.

— О, Плуто, добро утро. Толкова се радвам да те видя — нежно прошепна цветенцето.

— Добро утро. Знаеш ли, Розалия, днес се очертава много интересен ден. Всъщност не съм сигурен дали е ден или денонощие. Все пак на Слънцето винаги е ден.

Двамата се засмяха на неговите разсъждения.

— О, но ти ще ходиш на Слънцето. Как искам и аз да дойда — каза замечтано малкото цвете. — Слънчевите лъчи са толкова мили. Всеки път, когато ме погалват, ми нашепват колко ме обичат.

— Така ли? А аз мислех, че само аз ги чувам.

— Ах, ти ,глупчо. Та те обичат всички, иначе защо ще изминават толкова дълъг път, за да дойдат при нас? — попита малката розалия.

— Да, имаш право — съгласи се бързо малкото лунетарче. — А, сега трябва да тръгвам.

Плуто нежно погали светлозелените ѝ листенца, а розалията му прати въздушна целувка.

Луната тихо въздъхна. Тя мълчаливо наблюдаваше живота както на Земята, така и на собствената ѝ повърхност. Познаваше лично всеки лунетар и много искаше тези нейни малки обитатели да бъдат щастливи. Тя самата подозираше, че на Слънцето беше много красиво, затова сега тъжно въздъхна. Ами ако на Плуто много му хареса и после не иска да се върне?

Сякаш чул мислите ѝ, Плуто я увери:

— Ще отида да върна Митето и после се връщам тук при мама, тате и Розалия.

Луната сякаш просветля и се успокои. Тя много обичаше лунетарчетата и без техните малки нежни телца, които радостно подскачаха по неравната ѝ повърхност, щеше да ѝ бъде много скучно.

Плуто се намести на туниковата фиданка и насочи мисълта си към Слънцето. Изведнъж той осъзна, че пътуваше из простора на Космоса, носен от слънчев лъч.

— Не се страхувай, мили Плуто — прошепна тихо лъчът. — С мен си в безопасност. Аз съм Слънчев лъч. Казвам се Аурелиас.

Плуто се отпусна и с изненада установи колко е удобно.

— Забравих да попитам мама — изведнъж се сепна той. — Ами ако изгоря от топлината на Слънцето?

Усети как Аурелиас помръдна леко. Явно се усмихваше.

— Пазителите, които ще ни посрещнат, ще ти дадат специално облекло, но дори и сега си обвит в защитна обвивка, която не позволява на топлината да нарани телцето ти – обясни лъчът.

Ивелина Филипова — „Слънчевите хора“

В същия момент Плуто установи как прекосиха тънък прозрачен слой. До този момент беше съвсем студено, а сега изведнъж започнаха да навлизат във Владенията на Слънцето. Навсякъде имаше Звезди и беше толкова красиво, а Слънцето се приближаваше все повече към тях. То преливаше от светло жълто до оранжево и от тъмно жълто до червено. Сякаш невидим художник с магическа ръка сменяше краските или просто пръскаше няколко цвята едновременно върху повърхността на Слънцето.

— Колко е красиво — помисли си той. — Виждам го всеки ден, а сякаш чак сега забелязвам колко е възхитително красиво.

— Нали? — додаде Аурелиас.

— А ти всяка моя мисъл ли можеш да четеш? — попита леко ядосано смелото лунетарче.

Лъчът помръдна леко. Явно пак се усмихваше, но този път нищо не отговори.

Изведнъж движението спря и Плуто се озова пред същество, което според него беше най-красивото, което беше виждал досега. Наистина не приличаше на пеперуда (лунетарите най-много се възхищаваха на пеперудите и всички извънгалактически раси, които приличаха на пеперуди), но въпреки това беше много красиво.

— Явно, това е един от пазителите — помисли той.

Сияйното същество, цялото сякаш изтъкано от светлина, се приближи. Приличаше на землянин, само че с малко по-издължено тяло и прозрачна кожа. Излъчваше ефирност, много мекота и изящност.

— Здравей, Плуто. Казвам се Ирелия. За да минеш през това ниво, трябва да ми кажеш думичките, с които се пътува из Космоса — телепатично предаде своето съобщение.

— Здравей, Ирелия. Аз нося Любов, Мъдрост и Истина — смело каза лунетарчето.

— Благодаря ти, сега можеш да продължиш. Когато стигнеш следващия пазител, той ще те насочи къде е Митето. Побързай, защото той много се застоя при нас. Но, преди да продължиш, трябва да облечеш тази златисто-перлена мрежа, изтъкана от хиляди слънчеви лъчи. Тя ще те предпази от горещината.

Ирелия направи лек жест с ръка и Плуто усети как нещо меко и нежно се залепи за тънкото му телце. Усещането беше много приятно.

След това Ирелия пак махна с ръка и Плуто усети как движението продължи. Лъчът мълчаливо беше изчакал и сега тяхното пътуване продължаваше. Плуто се изпълни с чувство на благодарност и възхищение към целия порядък, който властваше на Слънцето. Сякаш всички слънчеви жители знаеха точно кога и как да извършват задачите си.

Те вече навлизаха в самото Слънце. Плуто усещаше топлина, но такава една приятна, лека топлина, която нежно се разстилаше по тялото му и създаваше усещане за мекота и уют.

Движението пак беше спряло. Друго, също толкова красиво слънчево създание се приближаваше към тях.

— Здравей, мили Плуто. Отдавна чакаме твоето посещение. Аз съм Азалия. Митето се намира в градината отдясно, след нежно розовите магадалии. Като ги подминеш, ще го видиш как е седнал до своята роза и си говорят.

— Много ти благодаря.

Азалия се усмихна. Лъчът пак потегли. Плуто се замисли. Напоследък Митето често идваше на Слънцето, докато телцето му спеше на Земята. Той, разбира се, нищо не си спомняше на сутринта, но трябваше да се открие причината за честите му посещения. Той, като дете, имаше пълен достъп до Владенията на Слънцето и необходимата енергия за това пътешествие.

С течение на годините, земляните губеха това преимущество, като основно причините бяха две. Или нямаха енергия, или не им се даваше достъп до това чисто място, където температурата надвишаваше 35 милиона градуса и всяка лоша мисъл изгаряше мигновено. Затова децата, като най-чистите представители на Великата душа, имаха пълен достъп до Слънцето, където идваха да си почиват и да се зареждат.

Изведнъж Плуто ахна. Красотата, която се отвори пред очите му го остави без дъх. Трите косъмчета на главата му залепнаха от възхита, но той се досети, че така съвсем не му отиваше и бързо ги разроши пак.

Пред него се показаха невероятни цветни градини, багри, уникални цветя и дървета. Всичко сякаш блестеше и трептеше от красота. Сияйните обитатели на Слънцето нежно се движеха измежду растенията и им се усмихваха. Цветчетата се накланяха и усмихваха, щастливи от любовта, която получаваха.

— Митето е ето там — посочи един от слънчевите хора.

Плуто се доближи, все още придвижвайки се върху лъча. Той тихо застана до едно непознато за него цвете, което искреше в бледолилаво и сякаш цялото беше посипано със златен прашец. Оттук можеше да наблюдава малкото дете, което водеше замислен разговор с един розов храст. Розата на Митето беше много висока и искреше в огненочервени цветове, Тя беше наклонила красивата си главица към детето и внимателно го слушаше, но най-интересното беше, че тя нямаше бодли.

— На Слънцето нито едно цвете няма защитни механизми — отговори на мисълта му лъчът. — Тук е място, изпълнено с много любов, и всички цветя са обгрижвани с много внимание. Напълно излишно е да имат бодли.

Плуто кимна, че разбира. После се съсредоточи върху разговора на Митето с любимото му цвете.

— Но, мила розичке, кога ще пристигне сестричката ми. Понякога се, чувствам много самотен на Земята. Знаеш, че много обичам мама и тате, но те по цял ден работят, а аз съм на това място, наречено детска градина, нали знаеш?

— Знам, Митенце — отговори нежният розов храст и леко го погали с листенцата си. — Но ти не се притеснявай. Сестричката ти скоро ще пристигне. Слънчевите хора я очакват всеки момент от Великата душа и по слънчев лъч ще я изпратят на Земята.

— Както дойдох и аз ли?

— Да, точно така. Твоите родители много те обичат и затова ти избра тях — припомни му тя.

— Така е, но те нямат много време да си играят с мен. А и ти знаеш, че скоро няма да имам енергия да идвам при теб и Слънчевите хора — тъжно каза малкото момче.

— Но, миличък Мите, въпреки, че ти няма да идваш, ние, всички цветя на Слънцето, Слънчевите хора и лунетарите, винаги ще сме до теб. Дори да не ни виждаш, дори да забравиш за нас, ние винаги ще сме до теб – повтори малката фея-роза.

Митето кимна. В този момент Плуто и Слънчевите хора, които усмихнато следяха разговора, отидоха и прегърнаха малкото землянче.

— Обичам ви, мили приятели — чуха те неговата мисъл, отправена към тях.

— И ние — теб. Но сега трябва да тръгвате с Плуто, защото скоро твоите родители ще се събудят и много ще се притеснят, ако не си върнал в телцето си – каза Арора, едно от Сияйните същества, цялата изтъкана от светлина.

Плуто още веднъж се възхити от любовта, която излъчваха.

— Хайде, Мите, да тръгваме. По пътя ще ти разкажа за Розалия.

Митето се усмихна. Много обичаше Плуто да му разказва за живота на Луната. Качиха се на Аурелиас, махнаха весело с ръчички и се отправиха към Земята.

* * *

Вижте още разказа „Лунетарите и децата“ със същите герои.

Споделете публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни преводни или авторски материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

3 коментара за "Ивелина Филипова — „Слънчевите хора“"

  1. Богатир  22.11.2015 г. | 12:41 ч.

    Чудесен разказ! Надявам се да има още. 🙂

  2. Розалина  29.11.2015 г. | 21:55 ч.

    Браво Иве.Чудно и увлекателно,Чакам продължението.

  3. Стоянка  08.12.2015 г. | 18:54 ч.

    Успех, Иве! Поздравявам те за прекрасния разказ, за това че твориш! Дерзай!!!

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.