Майсторлъкът на братството

В първите дни на 2014 г. Стопанина се мъчеше да пише книга, но една от идеите, които искаше да включи като тема, категорично отказваше да се избистри. В главата му беше мъгливо, както и в цялата страна. Затова – тъй да се каже – той бездействаше, като умуваше в селската си къща. Беше в нея за пръв път през зимата и му се виждаше различна – като друга. Имаше и втора причина за особеното чувство – една от стаите вече не беше със стар и прогнил дъсчен под, каращ всичко отгоре да се тресе след всяка стъпка. Отскоро тя беше със здрава бетонна основа и разделена със стена, та се бяха получили две по-малки стаи, още ухаещи на чисто и свежа боя.

Чакаха се само мебелите за двете нови помещения. Най-силно Стопанина усещаше липсата на бюро за своето убежище. Знаеше, че е малко разглезен, но и знаеше, че няма да се съсредоточи пред временната маса за лаптопа, затова и много не се насилваше да твори. Той като че ли предпочете да гледа небето и да медитира повечко върху онази духовно-правно-стопанска тема, която го мъчеше с важността си.

Точно на Ивановден, докато за сетен път гледаше небето, което се проясняваше от мъглата, му се обади майсторът дърводелец – направи му най-добрия подарък за именния ден, като го увери, че мебелите са готови и че скоро ще ги докара. Понеже няколко месеца по-рано Стопанина се намъчи от лош кръст, го предупреди, че избягва да вдига тежко – освен бюрото се очакваха два скрина и двукрилни гардероба.

– Да нямаш грижи! – дойде уверение от дърводелеца Йордан, който произхождаше от троянско село и дори само с гласа си по телефона правеше впечатление. Местните говореха с натрапчив Ъ-кащ диалект, докато той използваше книжовен български, при това със звучен звателен падеж. – Иване, аз ще имам грижата за доставянето им и монтажа, а твоята работа ще е да ходиш с ръце в джобовете! До утре…

На следващия ден Йордан дойде с майстора Тодор, който беше се погрижил за изливането на бетона, с разделянето на стаята на две по-малки и с фината довършителна работа. Стопанина вече се познаваше с Тодор – висок мъж над четиридесетте, с вечно уморено лице, тъй като не оставаше без работа – търсеха го и от околните села. А по-младият Йордан, който беше около средата на тридесетте, от първа среща правеше впечатление като образец на термина „балканджия“ – здравеняк с бяло лице, умни очи и обрасъл врат, който с малко преувеличение имаше габаритите на гардеробите, проектирани и изработени от него. И сигурно сам би ги пренесъл до стаите, стига да можеше някак да ги хване удобно под мишниците си.

Двамата майстори започнаха да внасят най-обемистата стока, а Стопанина просто не можеше да държи „ръце в джобовете“ – вървеше след тях, като също носеше, я вратичка или чекмедже за бюрото, я такива са скриновете или други по-леки неща. Откъм улицата една баба извика:

– Здравей, Данчо, расте ли бебето?
– Расте, расте! – отвърна дърводелецът, който наскоро станал баща на второ дете.
– Е, хубаво… – усмихна се възрастната жена и докато вече се отдалечаваше по улицата, напомни: – Обещал си, да ми направиш легло и едно шкафче!
– Не съм забравил – увери я Йордан и двамата с Тодор влязоха с единия гардероб в къщата.

Докато търсеха начин да го вкарат през тясната врата на една от стаите, вместо да се изнервят от затруднението, майсторите заложиха на веселото:

– А бе, Данчо – обади се по–възрастният Тодор, – тебе много тъ харесвът жените бе! Достатъчно е да тъ видът с бусъ, и почвът дъ махът с ръкъ.
– Така си е, бачо Тодоре – пъхтеше по-младият Йордан, поел значителна част от тежестта на собственото си творение. – Все ще ме заговорят… бабите!
– Кʼво кътʼ са баби – направи драматична пауза майсторът зидар, който беше препоръчал дърводелеца Йордан на Стопанина за изработка на мебелите. – Те дъ не тъ харесвът за себе си?! Те – за дъщерите и внучките…
– Женен съм бе, бачо Тодоре.
– Знам бе – пуфтеше и по-старият, доволен, че младият носи по-тежкото и на шегите, и на мебелите. – Отдавнъ съ знаем с теб, нали направи и моето обзавеждане. Е, да, по-скъпо ми излизъ, ʼмъ качеството е несравнимо по-добро от готовото в магазинъ. Ахъм, нямъ място за сравнение.

Стопанина се направи на леко разсеян, но веднага се досети, че последните изречения – макар част от личния диалог на другите двама – бяха насочени към него. Беше самата истина, че мебелите се отличаваха със сравнително висока цена и съответно качество, но той се престори, че не е разбрал „скритата реклама“, и отиде да сипе кафе за гостите.

През това време майсторите внесоха последния гардероб – все така общуващи в този дух:

– Бачо Тодоре, много си те бива! – върна похвалата Йордан, но беше дори по-искрен, тъй като вероятно мислеше, че Стопанина не чува от съседната стая, в която се беше изгубил да търси чаши за кафето. – За един месец свърши толкова работа тука, колкото други не барват за цял живот. Моите колеги сутрин идват в десет часа и в два следобед вече си мият ръцете. Мързи ги да гледат, а все реват, че малко парите.

Майсторът зидар помълча, па бъзикна дърводелеца:

– Не е само до мързел. Че работиш и частно, е ясно! Тебе не тъ помръзвъ и непрекъснато фърчиш с бусъ, по градъ и по селатъ, ʼмъ това не е достатъчно. Може и хилядъ дъски да нарежеш, ʼмъ после трябва да продадеш стокътъ. Другите това не го могът, а ти разтапяш женичките, кътʼ ти чуят гласъ. Все гледът към улицътъ, кога ще минеш.
– Хе-хе, бабите… – заскромничи Йордан.
– Те, бабите, правът рекламътъ – осведоми го Тодор. – На един ще се похвалът, на втори…
– Така си е, бачо Тодоре – съгласи се Йордан, но вече му бяха дотегнали шегите за възрастта на много от клиентките му, а може би се позасегна малко и на мъжка чест. – Знаеш ли, бачо, какво разправят в селото? Нали коцкарите правели само момичета, а майсторите – момчета. Ти, бачо Тодоре, минаваш за майстор, че нали и второто ти е момче. Обаче леля Донка, оная с къщата до прелеза, дето ѝ ремонтира покрива, а аз ѝ направих кухненските мебели… Та тя вика, че аз съм бил пò майстор от тебе! Сега, като се роди момчето ми, ме срещна оня ден и вика: „Браво, Данчо, такива си ги беше поръчал – момиче и момче – и точно такива ти дойдоха. И на Тодор втора радост в къщата, ама пак момче. А ти, Данчо, ги улучи и двете!“

По-старият усети, че шегите натежават повече откъм неговата страна и се подсмихна. И може би щеше да отвърне с поредно остроумие, но точно тогава Стопанина влезе с кафето. Млъкнаха и двамата майстори. Зидарят Тодор като че ли записа майтапа на Йордан за своя сметка, а пък дърводелецът вече показваше първи знаци на смущение, задето чорбаджията не му казва нищичко за мебелите – дали му харесват, или намира кусури. Недовършени бяха, тепърва трябваше да се монтират дръжки на вратите и да се поставят механизмите за чекмеджетата, но човек вече добиваше представа за облика им.

Стопанина беше от онези хора, които могат да бъдат много сладкодумни по телефона или докато изливат мисли на хартия, но през повечето време предпочитат да слушат, а понякога – дори да четат мислите на околните. Изведнъж го беше обзело и мъгливо усещане, че отношенията между двамата майстори, на които сега ставаше свидетел, имат връзка с темата за Тричленния социален организъм и то точно в сферата на стопанския живот, който му се струваше най-мътен.

Стопанина мълчеше с напълно безизразно лице и седна някак отстрани, та да прави компания на майсторите за кафето, без да се пречка. Гледаше малко завеяно, като никак не се издаваше дали продукцията на дърводелеца му допада. Не се забелязваше да ѝ се мръщи, което беше добър знак, но днес сякаш някой му беше вързал езика, за да се отпушат ушите. Изглеждаше, сякаш очаква нещо.

Какво точно – той си знаеше или поне плахо му се надяваше.

Затова Йордан, който му беше връстник, най-много с година-две по-стар, не знаеше как да разбира мълчанието и сериозността му. „Нещо не е наред – мислеше най-вероятно, – сега е много… мрачен, не като вчера по телефона. Кой го знае какво е очаквал, та не обелва и дума.“ Видимо смутен, не се докосна до чашата, докато не сглоби мебелите за тази стая. След това изпи кафето и изпуши една цигара на терасата в компанията на Тодор и все тъй умисления Стопанин.

– Бачо Тодоре – обърна се Йордан към другия майстор, когото беше довел за хамалска работа. Предстоеше да внасят мебелите и за втората стая, затова го подкани отдалече, с комплимент: – На тебе човек никога няма да ти даде четиридесет години, а твоите са и няколко отгоре.
– Който работи, не остарявъ – отвърна Тодор. – Работата може дъ уморявъ, ʼмъ и подмладявъ.
– Подмладява тя… – поклати невярващо глава Йордан. – Втора седмица ме боли рамото. Като дядка съм се схванал от врата чак долу до лакътя.
– Всеки работи, ʼмъ трябва дъ знаеш КАК дъ работиш – Тодор намери сгоден случай да клъцне с дума по-младия майстор. – Ти, кътʼ не знаеш, ще те боли.

Но Йордан като че ли това чакаше, хвърли цигарата и изтупа ръце една в друга.

– Хайде, бачо Тодоре, да ми покажеш! – каза. – Този път ти ще си отпред, докато носим.

Майсторлъкът на братството

Гардеробът за втората стая ги изпоти – коридорът беше тесен, а пред вратата имаше и хладилник, та се наложи да го отместят, за да си проправят път. Докато се стараеха да извършат трудното разминаване, отново заобикаляха излишното и неплодотворно нервничене, а избраха да продължат с меренето на майсторлъка си и служебната си заетост.

– Данчо – обади се по едно време задъханият Тодор, – ходите ли зъ рибъ с момчетътъ?
– За последно лятото отидохме – отвърна колебливо Йордан, макар да предусещаше капан.
– Лятото?! – изненада се по-старият. – Имате време, ходите! А аз не съм свършил с еднъ работъ и вече ме викат зъ други две. Не съм бил зъ риба, откакʼ се роди големият. И у нас правих ремонт, че детето писа по стенътъ.

Ухилен, дърводелецът поклати едва забележимо глава, сякаш призна несъобразителността си – беше скочил в примката. Или пък се заканваше…

– Ами ти, бачо Тодоре – каза след кратък размисъл, – сигурно не обичаш да ходиш, защото нищо не хващаш. Ако ловеше риба, каквато аз съм вадил, щеше да ти дойде тръпката. Услажда се то, като всяка друга работа!

Явно двамата някога бяха риболовствали заедно, понеже Тодор не отрече, а стисна устни – да не изпусне дума, която да издаде, че се е подразнил; да не се усмихне и да проличи, че е бил затапен от по-младия.

– Заболя ме главътъ – промърмори, за да припомни на другия, че му е длъжник заради тази хамалска работа, но и да прехвърли тежестта на гардероба върху майстора му. – Я сега, аз ще крепя отгоре, ти го изтегли отдолу, дъ мине през касата. После ще го изправим вътре.

Щом влязоха, Тодор огледа стаята, в която беше изградил нова стена, преди да я измаже и боядиса. Личеше, че е горд с работата си – галеше гладката повърхност, търсеше пукнатини и посочи гневно едно влажно петно, което не изчезваше заради ниските температури. След това той плъзна поглед по антропософските картини и иконите, окачени на две от стените. Като че ли му се видяха странни, а Стопанина можеше да се обзаложи, че чува мислите му в главата си:

„Толкова се озорих дъ направъ стените като стъкло, а пък той, Ванката, за еднъ седмицъ ги надупчил с видийки и турил тия… какви са тия картини?! Е, то се очакваше де. Като ще живеят хора тукъ. Не се връзват много иконите, повече отиват на стаи в битов стил, амъ, тяхнъ си работъ…“

Той беше по-стар и по-уверен в уменията си, но Йордан като че ли продължаваше да очаква нещо – би се зарадвал и на най-малка похвала, на критика дори, на какъвто и да е коментар. Стопанина обаче мълчеше като заклет темерут и даже излезе от стаята, тъй като наближи моментът да види завършеното бюро, а не искаше да се покаже нетърпелив.

„Толкова дни чаках. Ще почакам още няколко минути.“

И от полупразния коридор, способен да усилва звуците, се чу:

– Бачо – зашепна Йордан, – Ванката май ми е сърдит…
– Ъ! – отхвърли мисълта Тодор.
– Не вчера, а оня ден, когато се чухме, той ме попита дали мога да преправя бюрото на по-голямо, отколкото го беше поръчал. Аз вече бях нарязал плоскостите, още преди Нова година… Преди да пътуваме с жената у техните. Късно се обади, вече нямаше как да преправям! Не хартиса от материала, точно го бях сметнал, иначе щях да му отрежа нов плот.

Майсторът зидар като че ли отвърна нещо, но Стопанина не го чу, понеже ушите му запищяха.

„Така значи! – мислеше – Йордан наистина не се ангажира да ми достави бюрото преди Нова година, само за леглата имахме твърда уговорка. Но, помня – обеща да опита и за бюрото ми! Бил е почти готов през цялото време! Можеше да докара и него, макар да не е било сглобено. И сам щях да го сглобя някак, колкото да работя на него. Днеска можеше само да го коригира тук-там, да го постегне. Майсторът Тодор остана без душа, за да приключи с работата си, за да можем да посрещнем Нова година в обновената къща. А другият?! Йордан също е майстор в своята област, но има какво още да учи в работната етика. За промяната на размера го попитах, а преди Нова година му казах, че бюрото ми е толкова приоритетно, колкото и леглото. Дори повече! И го помолих, а той обеща да опита.“

И тогава на Стопанина му просветна за миг – дойде му една идея, вдъхновена от Троичния социален организъм. Върна се в стаята, където Йордан вече сглобяваше бюрото на раздора, взе си фотоапарата и почна да снима видео за своеобразното раждане на дългоочакваната мебел. Това малко притесни дърводелеца – току попоглеждаше стъкленото око на фотоапарата, насочено право в ръцете му.

Потърпя, па се пошегува:

– Ванка, ще ти стигне ли паметта?
– Ще стигне! – обещах му. – Има място за един час, а ти, като гледам колко си бърз, ще си готов за пет минути. Даже и толкова няма да отнеме…

Наистина щеше да му отнеме… нищо време. „Със затворени очи би могъл да го сглоби“ – правеше впечатление на Стопанина, докато на Йордан скоро му остана да сложи една вратичка, а над нея – едно чекмедже.

Чекмеджето го замъчи, понеже все закачаше вратичката при отваряне, а той – млад майстор, държащ на качеството, пък и работещ пред друг майстор – не се примиряваше. С винтоверта си постоянно правеше корекции. Щеше да постигне същото и със съвсем обикновена отвертка, но, разбира се, предпочиташе да се развихри с по-удобния инструмент. Впрочем, както и Стопанина би предпочел да пише на удобно, високо бюро, а не наведен над оная ниска масичка!

Йордан пъхтеше от умора и може би от смущение, задето се поизложи на финала – както пред бачо си Тодор, така и пред онова безизразно лице, съзерцаващо с непроницаемия си поглед дисплея на фотоапарата. А мислите на Стопанина в този момент бяха гневни, но сдържани:

„Ще се научиш ти, сине майчин, да се поставяш на чуждото място! Един ден няма бъдеш в братско съдружие само с майстор, който ти помага да намираш клиенти за дърводелска работа, пък после и в хамалска работа да делите тежкото и веселото. Също – ще бъдеш брат и на клиента.

По-напред лично ще преживееш неволите ми – доста сходни с тези, които сега изпитваш. Но моите бяха десетина дни, понеже не спази обещанието си, докато на теб е било писано да научиш урока си за десет минути. Няма да те гледам лошо, нито въпрос ще повдигам, че отдавна си бил готов. Ще си получиш похвалата за цялостна работа, но най-накрая, когато поставиш и последния винт! И по-рано можеше да те зарадвам, но са те поразглезили разни клиентки – свикнал си от вратата да им омекват коленете и още там да те почват с „евала“.

Много си ми симпатичен, ама не така, както омайваш жени със сила и сладкодумие. Заради таланта те уважавам и заради почитта ти към по-стария майстор. Хубаво нещо е братството ви с Тодор – такова наистина лесно възниква от взаимната изгода и интереса към съвместните занимания. Само в стопанския живот може да се приложи идеята за братство.

Обаче, останете ли без надзор, се изкушавате да заобикаляте свободата, която трябва да живее в сферата на духовния живот, па и да залитате към двойни стандарти. Ти, Йордане, за няколко дни ограничи свободата ми да творя. Делиш хората на „моя човек бачо Тодор, с когото и занапред ще работя“ и „Ванката, който е днес клиент, а утре – никой“. Справедливостта страда от едно такова отношение, а там, където се потъпква правдата, не след дълго изстива Любовта.

И ето защо сега те държа на мушка с обектива. Както правната сфера от Троичния социален организъм трябва да бъде постоянно нащрек за нечестности и несправедливости в стопанската сфера, да се коригира навреме, преди да е заболял целият организъм. Аз няма защо да те коригирам. Сам се коригираш, докато те „следя“ с обектива – досети се, че съм те чул в коридора; гузен си, че си имал пет минути преди Нова година, за да спазиш обещанието си; да докажеш честта си на майстор, не само пред мен, клиента, но и пред бачо ти Тодор, който също усети, че става нещо странно, умълча се и се заоглежда да си върви.“

Майсторът зидар напомни:

– Уф, много ме заболя главъ.
– Върви, бачо Тодоре – подкани го Йордан, – да си почиваш, аз също ще тръгвам скоро.

И за сетен път стрелна смутено фотоапарата. Стопанина показа каквото искаше да покаже символично, и многозначително сложи капачката на обектива. След това изпрати зидаря и се върна при дърводелеца, като каза:

– Почини си бе, човек!

Йордан може би не го чу. Така се беше вглъбил в проклетото чекмедже, че лежеше проснат на студения под, вече не пазеше дрехите си от дървесната прах, а не мислеше и за разпасания си кръст, попиващ хладината на стаята. На Стопанина му дожаля и пак се обади, но по-силно:

– Ако не става, не се мъчи повече! Не е болка за умиране, че малко ще запецва.
– А-а-а! Как така?! – възмути се дърводелецът. – Бюрото легна точно до сантиметър. Ако беше по-голямо, щеше да дойде чак под прозореца и да пречи.
– Съгласен съм – кимна Стопанина. – Като гледам, има доста място и за лаптопа, и за клавиатурата. Ползвам отделна, защото ми е по-удобна за писане.
– Дай да пробваме! – предложи Йордан, докато няколко пъти отвори и затвори чекмеджето.

Най-сетне остана доволен от резултата. А аз бях доволен, че бюрото, макар и малко, е достатъчно на ширина за компютъра, клавиатурата и дланите ми.

– Идеално! – най-накрая се усмихна Стопанина.
– Досега на малката масичка ли писа? – попита Йордан.
– Там – изчезна усмивката.
– Озорил си се – смотолеви дърводелецът, докато си събираше инструментите в една чанта.

След това, и двамата знаехме защо, той обясни за ангажиментите си преди Нова годана: около новороденото, за далечното пътуване до родните места на своята булка и какво ли още не…

– Всеки с грижите си! – изкоментира разбиращо Стопанина, след като търпеливо го изслуша. – То и аз имах едни планове, но накрая излезе друго.
– Всичко с времето си – подаде мечешка лапа Йордан.
– Всичко с времето си – ръкува се Стопанина. – Досега беше едно такова мъгливо, даже не ми се пишеше много. Сега, като се поизясни времето, усещам прилива на вдъхновение. И да помниш пътя насам, майсторе.
– А!? – като че ли се изненада Йордан.
– Охо, само чакай да пратя снимки на роднините! И на снимки личи колко са хубави мебелите, а, като им кажа, че на живо са още по-добри, пак ще те викаме.

Майсторлъкът на братството

На майстора му стана драго от тези думи и си тръгна ухилен до ушите. Останал сам, Стопанина погали бюрото си, както зидарят Тодор милваше с ръка стените, а дърводелецът Йордан – вратите и рафтовете. Вдъхновението за първия разказ, писан на новото бюро, беше дошло заедно с новата мебел, със самата история около нея. Дойде и по-голямата яснота относно отношенията между стопанската, правната и духовната сфера в Тричленния социален организъм. Всъщност, както се оказа, не беше нужно един човек, интересуващ се главно от свободата на духовната област и равноправието в юридическата, да познава в детайли и тънкостите на стопанската.

Има си хора за всичко и се надушват взаимно!

Както се оказа, хората, занимаващи се със стопанска дейност, независимо дали са майстори по къщите, или банкери, отпускащи кредити за ремонти и обзавеждане, сами се намират. Отново сами правят съдружията си и често между тях възникват братства. И досущ кръвни братя, често се конкурират. Понякога го правят грубо, ако са особено изостанали в духовното си развитие. Но пък има и такива, като Йордан и Тодор, които залагат на невинните шеги и доколкото си мерят майсторлъка, също е незлобливо, а тъй, някак просто по мъжки.

И едните, и другите, както е заложено в идеята за Тричленния социален организъм, трябва да се държат под око и с едно на ум от хората в правната сфера. Понеже братствата в икономическата или стопанската област могат твърде да потъмнеят – да станат едни от онези потайни ложи, които рано или късно се пресягат да завладеят както правната, така и духовната система на държавния организъм. Да станат майстори на всичко, а доскорошните им клиенти – техни слуги.

Ако някой като адвокат Веска Волева ги „следи с обектив“, ще е по-друго. Такъв човек е нужен – отговорен юрист, който знае какво може да се очаква от определени стопански среди, без да има крайно негативно отношение към тях – да ги отрича, както правят някои утопично мислещи дейци. И едната бдителност – в съчетание с воля за справедливи регулации – ще е достатъчна да се започне здравословното уреждане на държавата. Озаптяване на егоизма в обособените братства (за пълно премахване е наивно да говорим на сегашен етап) и равноправие без помен от двойни стандарти – това е началото.

Що се отнася до духовната сфера, там трябва да е царството на свободомислието – образованието, културата и вярата. Свобода за учителите да преподават това, което смятат за необходимо, и така, както диктува усетът от непосредствения им досег с новите поколения. Никаква господстваща намеса от страна на политици и икономисти! Може да има различни образователни системи, всяка от която да се „конкурира“ с останалите и да се радва като похвален майстор за това, че от нейните училища излизат най-успешните и най-свободомислещи млади хора. Същото може да е при религиите и духовните учения – ще имат равен шанс да се докажат, без което и да било течение да е помазаник на кесаря и затова да се изкушава в злоупотреби.

Но всичко с времето си! Още не е рухнала и последната илюзия, че сегашната политико-икономико-бездуховна система подлежи на „рестартиране“ или „поправяне“. Тя е гнила до основите си и трябва да се срине чак до тях. И едва тогава ще може да се гради новото и устойчивото разделение на силите в социалния организъм, вдъхновено от Божествения ред.

Стопанина осъзна, че Троичният социален организъм е съвсем възможен. Щом работи на битово равнище, няма как да не даде резултати и на държавно ниво. Може би не днес. Може би не и в утрешния ден. Но все някога трябва да получи своя шанс, стига, разбира се, да не искаме болно и агонизиращо общество като сегашното – такова, което мисли само за черните си дни и намира „спасение“ в кухите политически лозунги и опитването на едно и също. Отново и отново едно и също, а се очакват различни резултати. Според някои хора като Айнщайн това е симптом на идиотизъм.

Иван Стаменов
8-14 януари 2014 г.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

13 коментара за "Майсторлъкът на братството"

  1. GoldenRay  15.01.2014 г. | 00:37 ч.

    Много хубаво четиво! 🙂 Сега чакаме да пишеш, та да четем 🙂 Дано новото бюро ти е наистина уютно и да спомага за все по-добри идеи 🙂

  2. Bogatir  15.01.2014 г. | 02:09 ч.

    В друг сайт-форум се говори за Саракт. Тук за Тричленен Социален Организъм. Лично аз за себе си освен разликите откривам и много прилики.

  3. Стопанина  15.01.2014 г. | 11:07 ч.

    @ Голдън Рей

    Ами ще пиша, ама толкова неща ме вълнуват и вече съм започнал, че първо трябва да се сложа в някакъв ред.

    @ Богатир

    Какво е общото и какви са разликите? Благодаря.

  4. zaharia  15.01.2014 г. | 14:09 ч.

    Необичаен материал, започва леко и почти небрежно, така да се каже, а после най-неусетно и дори неочаквано се потапя в дълбоките води на ТСО. 🙂 Интересна идея, допада ми, и всъщност ми помогна и аз осъзная нещо.

    Всъщност, както се оказа, не беше нужно един човек, интересуващ се главно от свободата на духовната област и равноправието в юридическата, да познава в детайли и тънкостите на стопанската.

    Има си хора за всичко и се надушват взаимно!

    Благодаря!

  5. Стопанина  15.01.2014 г. | 15:31 ч.

    Първата част е лека и почти небрежна, тъй като в нея са описани отношенията на двама души, които работят заедно и общуват на всякакви теми, без обаче да са кръвни роднини или близки приятели с чести контакти. Именно отношения от такъв тип са рядкост, а според мен са ключови за успеха на стопанската област в контекст на ТСО, но и при сегашната система.

  6. Стопанина  15.01.2014 г. | 15:57 ч.

    Друг контекст на този разказ, писан по действителен и пресен случай, е, че въобще не съм съгласен с теорията, изразената по времето на гореописаните събития, че хората са изгубили социалните си импулси, станали са животни и сега сме свидетели на подранила Война на всеки срещу всеки. Ако човек има очи да вижда и уши да слуша дори слабо познатите хора в обкръжението си, ще установи, че подобна теория издиша.

    В никакъв случай не живеем в цветущо време, егоизмът си го има и (тепърва ще) се проявява по най-грозни начини, но не сме се отклонили от естествения ход на еволюцията. Мисля и че ще прескочим траповете на Ариман и Орифийл.

  7. Даскал  15.01.2014 г. | 17:52 ч.

    Може бе дори и в децата от малки, тези разбирания могат да дадат много ценни плодове по-късно. Ето какво се случва при мен.

    Винаги наобяд за десерт децата получават плодове. В началото всеки си вземаше своя, някои го ядяха, други го хвърляха. Понякога обаче ми връчват всички плодове, които си изяждаха по-късно като следобедна закуска. Да, но не всички деца по принцип обядват, значи следобед едни щяха да ядат, а други да гледат. И аз един ден им предложих – нека да разрязвам, обелвам и разделям плодовете за всички. ЕДИНОДУШНО СЕ СЪГЛАСИХА!

    Обаче днес – две от децата искаха „своите“ си ябълки, другите веднага реагираха: НАЛИ СМЕ ЗАЕДНО ВСИЧКИ, НАЛИ РЕШИХМЕ! НАЛИ ВИЕ КАТО НЯМАТЕ ЛИСТИ, ХИМИКАЛИ, И ИМАТЕ НУЖДА ОТ ПОМОЩ – НИЕ ВИ ПОМАГАМЕ! НАЛИ СМЕ ЕДИН ЗА ВСИЧКИ, ВСИЧКИ ЗА ЕДИН!

    Децата сами решиха „проблема“ и то доста мъдро! Дано да има толкова мъдрост и при нас възрастните! 🙂

  8. Bogatir  16.01.2014 г. | 01:15 ч.

    Всъщност общото ми е малко трудно да го дефинирам, но все пак ще опитам някак. За разликите няма да се впускам в обяснение, тъй като ще трябва повече писане, а времето ми е лукс напоследък.
    Та ще започна от Кръговете в Саракта. Първият, най-малък и най-важен кръг е семейният. Това е средата, в която израства бъдещото поколение, това е и средата, в която то получава начален заряд от морални устои и ценности.
    Вторият кръг е родовият. Това е сбора от семейства обединени от кръвна връзка(от страна на мъжа). Всеки род се управлява от старейшина. Той бива избран единодушно от семействата на този пожизнен пост. Ролята му е да регулира отношенията на семействата в рода и да ги сплотява. Друга негова задача е да защитава правата на реда в Общинския съвет.
    Третият кръг е Общината. Тя се представя от Съвет членовете, на който са старешините на родовете от областта. Функциите на Съвета са сходни с тези на старейшините от втория кръг. Целта тук е регулиране отношенията на родовете от областта. Съвета назначава дворцови представител (Боляр).
    Та за мен общ елемент в Саракта и ТСО е именно това непрекъснато регулиране на взаимоотношенията. Все пак е възможно и да бъркам понеже сравнително отскоро се запознах с вашият сайт и нямам цялостен поглед над ТСО.

  9. Стопанина  16.01.2014 г. | 11:41 ч.

    Все пак е възможно и да бъркам

    Бъркаш, приятелю. При ТСО няма непрекъснато регулиране на взаимоотношенията, а регулирането се извършва само при възникнала необходимост. И то специално в посока от правната област към стопанската (икономическата). Третата сфера (включваща духовната, културната, образователната част на социалния организъм) не подлежи на никакви регулации от другите две. Реално трите сфери са автономни и преговарят помежду си, както преговарят три правителства на самостоятелни държави. Не се допуска регулация и на взаимоотношенията между хората, споявяващи тези три системи, понеже всякакво законово и нормативно обременяване задушава свободата и инициативата. Само когато има злоупотреби, се намесва правната система – като не се прилагат предварително писани закони, а се решава за всеки отделен случай според особеностите му и особеностите на хората, влезли в сложни отношения.

    Беше ми любопитно най-вече какви прилики виждаш, понеже разликите между Саракта и ТСО са толкова много, че дори е малко нелепо да ги съпоставяме. Много по-лесно ми е да оприлича Саракта на управленската форма, която е валидна и сега, а беше валидна особено преди 1989 година.

    Имаш кан (диктатор, Божи наместник), чиято дума е закон и се смята за безпогрешна.

    Имаш жречески съвет, което е същото като партиен съвет – той също се смята за непогрешим. Тук съвсем отделен е въпросът и за антихристската същност на верска система, която залага на смешния тюркски бог Тенгри, а не Христос.

    Саракта е за връщане на смъртното наказание – ами, не, благодаря!

    Саракта щедро дава право на съществуване на всички не-тенгристки религии и верски учения, ама без право да се пречкат на тенгристката държава. Каква разлика трябва да виждам със сегашната система и тоталитарната, където има една държавна религия с особен и преференциален статут?!

    Проблемите, които виждам в Саракта, могат да изпълнят сто машинописни страници. Тук набързо:

    – Саракта е базиран на псевдо-историческите фантасмагории на В. Бешевлиев.
    – Дори да не бяха фантазии, антропософски погледнато, опитите за възкресяване на нещо, на което му е отминало времето, е Луциферова измама.
    – В нашата епоха няма как да работи Саракт, какъвто се предполага, че е вършил работа в древността, защото хората са с различен мироглед и различни нагласи и цели. Затова системата ще се приложи по груб Ариманичен начин. Виж аналогиите горе между кановете и диктаторите, жреците и партийния съвет…

  10. zaharia  16.01.2014 г. | 12:24 ч.

    Според мен, не са чак толкова голяма рядкост взаимоотнишенията, като тези на двамата майстори, които са описани в разказа, даже напротив.

    Относно прескачането на траповете на Ариман и Орифийл, Стопанино, моля те, би ли обяснил какво имаш предвид, не можах да те разбера. Благодаря.

  11. Стопанина  16.01.2014 г. | 12:43 ч.

    Имах предвид, че еволюцията върви по естествения си ход. Първо ни предстоят изпитанията при царуването на въплътения Ариман. А след 200 и няколко години арх. Михаил ще прехвърли регентството на Земята към арх. Орифиил, когато ще започнат големите природни бедствия, големите болести и големите войни на Земята. Тогава човечеството ще се раздели и обособи в две раси, преди да е настъпила шестата културна епоха, а след нея – седмата, в края на която ще е Войната на всеки срещу всеки.

  12. Даскал  17.01.2014 г. | 12:47 ч.

    zaharia
    Според мен, не са чак толкова голяма рядкост взаимоотнишенията, като тези на двамата майстори, които са описани в разказа, даже напротив.

    И аз мисля така. Обаче докато се стигне до ниво „държава“ /то ако се стигне такава държавност като сегашната изобщо няма да е нужна!/, е нужно да се почне от малките общности. Не мисля,че основната движеща сила в тях трябва да е кръвно-родствения принцип, даже напротив – да, може да има семейство, две, три семейства в ядрото, но оттам-нататък движещата сила е нужно да е в идеите и в идеалите, а не в роднинството. Така е „замислена “ валдорфската педагогика – като общност в идеите на родители, учители, в името на децата. Така е замислена и антропософската социално-терапевтичната общност – като място, в което на принципа на братство в икономиката, равенство в правото, свобода в Духа, индивидуалностите живеят своят пълноценен живот, независимо от проблемите в тяхната сегашна инкарнация. Това е било заложено в тези два „модела“, но дали са живи и жизнени, това е вече отделен въпрос. Няма да го коментирам.

    Въпреки това вярата в Доброто в човека, в Доброто у българина, вярата, че не сме се родили случайно в България не трябва да ни напуска. Аз вярвам, че тук в България нашият общностен модел в Духа ще се случи по различен начин от онова, което да речем западняците „предписват“ – ние си го носим този „модел“ жив и жизнен в нас. И мисля, че той вече се ражда /дори и тук в този сайт!/ – в готовността да се обединим около едно болно дете на приятел, в готовността да отделим от залъка си за друг, от времето си за приятел, от обичта си за другите… Без да го мерим и да очакваме.

  13. Петър Иванов  17.01.2014 г. | 17:46 ч.

    Хубав текст! 🙂

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.