Задачите на човечеството през съвременната епоха

Рудолф Щайнер. Лекция 6 от цикъла «Отношението на звездния свят към човека». Изнесена на 17 декември 1922 г. в Дорнах. Основни теми: Одухотворяване на знанието, което човек извлича от пространството. Мисията на Михаил.

* * *

Скъпи мои приятели, често съм споменавал пред вас, че от първата третина на 15 век в развитието на човечеството настъпи една забележителна епоха. Знаем, че Гръко-римската епоха започна от 8 век преди Христа и продължи до първата третина 15 век, след което в развитието на човечеството се включи и нашата съвременна епоха. Във връзка с този факт днес бих желал да поговорим за определени задачи, които стоят за решаване пред съвременното човечество.

Вие добре знаете, че в хода на своя земен живот, т.е. от раждането до смъртта, човекът сваля в своето физическо, душевно и духовно развитие плодовете на космическото си съществуване преди раждането. Ние говорихме за това как социално-моралният живот се проявява като едно наследство от дълбоките взаимодействия между човека и Съществата от висшите Йерархии. От този съвместен живот който човек ритмично сменя с едно съвсем друго състояние той извлича и сваля долу силата на любовта. Тази сила на любовта е в основата на земния морал, на земната нравственост. Другото състояние, за което споменах, е това, при което човекът се насочва и поглежда навътре към самия себе си, като по този начин извлича своя цялостен облик от съвместния си живот със Съществата на висшите Йерархии. От това състояние човекът сваля долу силата да си спомня, силата на паметта; тук тя се проявява, от една страна, под формата на егоизма, а от друга страна – като предпоставка за свободата, като предпоставка за всичко онова, което дава на човека вътрешна устойчивост, вътрешна самостоятелност.

Обаче всичко онова, което позволи на човека да основе Гръцко-римската културна епоха, в известен смисъл също беше едно наследство от космическия живот между смъртта и новото раждане.

Дори и да се пренесем в някоя от още по-древните епохи като Египетската, Древноиндийската и Древноперсийската, ние навсякъде ще открием как познанието блика навън от самия човек, но в същото време то остава здраво свързано с живота между смъртта и новото раждане. В Древноиндийската епоха ние откриваме, че човекът имаше едно ясно космическо съзнание, което го доближаваше по-скоро до духовните Същества от другите Йерархии. И човекът от индийската култура се чувствуваше по-скоро поданик на света, в който пребивават божествено-духовните Същества, отколкото поданик на Земята. Той се чувствуваше, тъй да се каже, откъснат от духовните Същества и свален долу на Земята. И докато изграждаше своята цивилизация долу, праиндиецът ясно усещаше, че земните дела и дори земните предмети трябва да се формират в съответствие с духовните Същества, в съответствие с техните качества и импулси.

По време на Древноперсийската епоха това усещане за идентичност и съпринадлежност с духовния свят значително намаля; но дори и персиецът имаше за свое истинско отечество небето и по-точно това, което той наричаше „царство на светлината“. Да, към това царство той се отправяше по времето между смъртта и новото раждане и когато слизаше в поредната си инкарнация на Земята, той искаше да действува като воин от царството на светлината. Той искаше да се бори с онези Същества, които идваха от мрака на Земята. Той виждаше своята задача в това да подкрепя Духовете на светлината срещу Духовете на мрака. И ако се пренесем в следващата Египетско-халдейска културна епоха, ние ще видим, че цялата египетска наука беше съобразена с небето и движенията на звездите. Съдбите на хората се измерваха с това, което показваха звездите. За да извърши едно или друго действие, човекът трябваше да се допита до звездите. Дори онези науки, които регламентираха чисто практически и земни въпроси, бяха смятани като един наследствен дар от живота на човека между смъртта и новото раждане, когато човекът изживява себе си като едно цяло с движенията и констелациите на звездите, също както тук на Земята той живее в единство с минералите, растенията и животните.

След настъпването на 4-тата следатлантска епоха, т.е. Гръко-римската епоха, която се простира от 8 век преди Христа до 15 век след Христа, хората започнаха да се чувствуват като поданици на Земята. В своето мислене и в своите представи между раждането и смъртта, те не усещаха по толкова интензивен начин отзвука от духовното си съществуване между смъртта и новото раждане. Хората започнаха да се стремят, тъй да се каже, към един земен уют. Ако един човек проникне в духа на гръцката и ранната римска цивилизация, той ще потвърди, че тогавашните хора си казваха: Ние искаме да си обясним всичко, което става тук на Земята в трите природни царства, но по такъв начин, че в нашето знание да проникнат всички подробности от духовното съществуване на човека между смъртта и новото раждане.

Древният грък имаше ясното усещане: Чрез познанието, с което човек ръководи своите земни дела, той трябва да има в себе си и един тъмен спомен за божествено-духовния свят. Древният грък знаеше, че той може да изгради своите науки от елементите на земния свят, но в същото време имаше и ясното усещане: Това, което той вижда в минералите, растенията, животните, в звездите, планините, реките и т.н., е само едно отражение на един друг, божествено-духовен свят, който може да бъде изживян не тук, а в една друга свръхсетивна действителност.

Причината за всичко това беше тази, че през онези епохи човекът ясно разбираше: С най-добрата част от своето същество той принадлежи на свръхсетивния свят. Впрочем в хода на времето човешкото наблюдение изгуби ясния си поглед върху този свръхсетивен свят, макар човекът да мечтаеше: Дори и през земния си живот аз трябва да се боря срещу затъмнението на духовния свят. В древен Египет и Халдея човешкото поведение се определяше от движението на звездите. През Гръко-римската епоха, именно поради затъмнението на духовния свят за човешкия поглед, хората се стремяха да вникнат поне във волята на божествено-духовните Същества.

Добре знаете от историята, че жриците и гадателките в древните мистерийни центрове имаха основната задача да проникват във волята на Боговете. Впрочем този стремеж за проникване във волята на Боговете беше разпространен не само в Южна Европа. В германските и северноевропейски земи гадателките бяха свято почитани фигури, от чиито екстатични състояния хората можеха да научават нещо от волята на Боговете. Макар и в един замъглен и неясен вид, тези свещени места, които по-късно се превърнаха в нашите абстрактни лаборатории и кабинети, можеха да приближат човека на 12, 13 век и да му дадат знание, което съдържаше в себе си не друго, а волята на божествения свят. В тези свещени центрове работеха и т.нар. алхимици, опитвайки се да стигнат до първичните сили на веществата в природните процеси. Ако отворим техните книги, ние ще установим, че навсякъде в тези древни „изследователски“ центрове се проявяваше стремежът духовните сили на веществата да се вкарат в ретортата, фиолата и т.н.

И като един отзвук на всичко това ние виждаме как Гьоте оставя Вагнер да търси в лабораторията своя хомункулус. Едва в края на 14 и началото на 15 век в западноевропейския свят възникна едно ново настроение, което позволи на човека да гради своята цивилизация сам, без непосредствената намеса на божествено-духовния свят. Едва през тази епоха възникна едно чисто човешко знание, еманципирано от божествено-духовната воля. И това чисто човешко, освободено от Боговете знание се прояви в учението на Галилей и Коперник. Това знание стигна до един твърде абстрактен образ на света. Според днешния модерен светоглед ние трябва да си представим едно огромно пространство, в което кръжат материалните тела на звездите. Един огромен механизъм движи и нашата Земя. За да си обясним нашата планета, ние трябва да изчислим нейната траектория в един абстрактен механизъм. Обаче целият този свят е един въображаем свят, до който човек достига благодарение на външното наблюдение и експеримента; божествено-духовният свят тук е напълно закрит от материалния свят.

Този модерен светоглед, изкован от чисто човешки представи, показва едно грандиозно различие от досегашните светогледи на човечеството. Едва през първата третина на 15 век човешките представи станаха чисто човешки. И това, което човек всъщност разви оттогава насам в своето мислене, беше пространството.

Ако се обърнете към онези древни епохи, за които стана дума днес – към Древноиндийската, Древноперсийската и Египетско-халдейската епоха – ще установите как в своята „златна“ епоха хората искаха да общуват с Боговете; как в своята „сребърна“ епоха те можеха да изживяват на Земята само Слънчевото сияние на духовния свят и т.н. В светогледите на древните епохи времето и неговото протичане играеха могъща роля. Припомнете си гръцкия светоглед и светогледа на европейския Север от същите векове и ще откриете, че в тях представата за времето играеше наистина могъща роля. Древният грък се обръщаше назад до онази прадревна епоха, когато Уран и Гея ръководеха събитията в Космоса. После той се взираше в епохата, когато властваха Кронос и Рея, в епохата на Зевс и останалите Богове, които знаем от гръцката митология. Същото откриваме и в германската митология. Навсякъде в тези митологии или тези светогледи времето играеше една могъща роля.

На пространството беше отредена съвсем нищожна роля. Нека вземем германския Север с великана Ямир и митичния ясен – колко тъмно остава пространството тук. Че в хода на времето нещо става, това е съвсем ясно. Обаче пространствените представи тънат в мрак, те не могат да произведат нищо. Едва с епохата на Галилей, Коперник и Джордано Бруно пространството започва да играе своята голяма роля в човешкия светоглед. Дори и Птоломеевата система, макар да работеше с пространството, беше замислена в тясна връзка с времето. Това, до което днес се стига, е съвременното подреждане на звездите в Космоса, а за древните светогледи – за тях човек може само да се досеща как са възникнали в съответните древни епохи. Представата за пространството, пространственият светоглед се превърна в нещо основно. И по този начин, скъпи мои приятели, всяко човешко съждение се оказва ориентирано спрямо пространството.

Съвременният човек започна да се съобразява все повече и повече с пространството, не само по отношение на Космоса, но и по отношение на своето мислене. И днес ние сме застанали – ако мога така да се изразя – във върховата точка на това пространствено мислене.

Помислете само колко трудно би било за днешния човек да следва във времето една дискусия, един спор. Когато се намеси и пространството, с облекчение въздъхвате – вземате си бележника и отбелязвате нещо тук или там. Онагледяването, т.е. цялостната физическа характеристика на пространството, ето към какво се стреми модерният човек. Всичко, свързано с времето, се явява за него нещо крайно неудобно. Наистина, човекът го оставя да тържествува в музиката, но дори и там, в музикалните елементи, той се стреми по-скоро към пространствените съотношения.

Необходимо е само да се обърнем към един от характерните елементи на съвремието, за да видим големия стремеж на модерния човек да се придържа към пространствения свят. В киното например на човек му е съвсем безразлично дали времето е намесено тук или там. Той се задоволява с едно нищожно присъствие на времето. Той изцяло е обърнат към пространствения свят.

Тази едностранчива ориентация на душата към пространствения свят, е една от характеристиките на съвременната епоха. И ако човек правилно вниква в съвременната култура и цивилизация, той навсякъде ще открие тази едностранчива ориентация.

От друга страна обаче, чрез това, което наричаме антропософска Духовна Наука, ние се стремим към едно преодоляване и напускане на пространствения свят. Да, в стремежа си да се приближим към духовния свят, ние се противопоставяме на самия пространствен копнеж на човека. За всички нас това е един вид помощ. И все пак трябва да сме наясно: Това е само едно онагледяване, а истинският стремеж е (или поне би трябвало да бъде) едно пълно преодоляване на пространствения свят.

Да, ние се стремим да преодолеем пространствения свят. Ние се стремим отново да навлезем в категорията „време“, но също и в категорията „свръхвреме“ – изобщо в това, което ни освобождава от сетивния свят. А сетивният свят е застъпен в най-грубите си форми тъкмо там, в пространствения свят.

Аз многократно съм дефинирал към какво се стреми Антропософията. Тя съвсем не се стреми да игнорира или да отхвърли постиженията на Галилей, Коперник и Джордано Бруно. Нашата антропософска Духовна Наука не иска да накърни ни най-малко това човешко мислене, което еволюира във връзка с пространството. Напротив, тя го уважава и се съобразява с него. И въпреки това Антропософията иска да проникне във всички научни области. Тя е длъжна да го направи по нейния дълбок и свойствен начин, а не да кокетира с една или друга научна дисциплина.

Обаче отново трябва да изтъкнем: За Антропософията е изключително трудно да насочи пространствено ориентираното човешко мислене – това чисто човешко мислене, отделено от духовния свят – обратно към Боговете. Ние не искаме да се връщаме към древните душевни състояния, ние искаме да развием съвсем нови душевни състояния, да уловим техния зародиш в сляпата привързаност на човека към пространствено-материалния свят и да го пренесем в сферите на Духа. Ние искаме да сменим тона, ние искаме да говорим за веществата, силите и Духа с други думи, а не с тези на Галилей и Коперник. Макар практически Антропософията да израства от онези духовни сили, които след първата третина на 15 век се проявиха под формата на едно съвсем ново светоусещане отново да си припомним Галилей и Коперник, Антропософията е устремена към такова духовно познание, което е сродно с това природознание, но му се противопоставя по всички линии, тъй като в крайна сметка е отправена към свръхсетивния свят.

В един строг и вътрешен смисъл каква е нашата далечна цел? Да, скъпи мои приятели, ако дори за миг се пренесем в мислите на онези духовни Същества, в чиито редици сме живели между смъртта и новото раждане, ако с техния духовен взор погледнем към еволюцията на човечеството, ние веднага ще установим: През древните епохи от развитието на човечеството (Древноиндийската, Древноперсийската и Египетско-халдейската епоха) тези духовни Същества внимателно наблюдаваха поведението на човека както в природата, така и в социалния живот. И тогава Боговете, ако ми позволите да ги нарека така, се вглеждаха в представите и действията на хората, и си казваха: Всъщност там долу те постъпват напълно според спомените си за това, което са изживели между нас тук горе. За халдейците и египтяните беше съвсем ясно, че земните хора могат да осъществят долу само това, което Боговете са решили или замислили горе. Когато Боговете поглеждаха надолу към Земята, за да вникнат в мислите на своите, тъй да се каже, „родственици“, те виждаха мисли и действия, които бяха сродни с техните мисли и действия.

Но след първата третина на 15 век всичко се промени. Ако след време, особено в нашата съвременна епоха, божествено-духовните Същества поглеждат надолу към Земята, те навсякъде откриват общо взето нещо, което им е съвършено чуждо. Земните хора само комбинираха и замисляха неща, които черпеха от природните процеси. А за Боговете, сред които хората живееха между смъртта и новото раждане, това беше един чужд елемент.

Да, алхимикът се затваряше в своята лаборатория и се опитваше да вникне в Божията воля, която съединява и разделя веществата. Обаче Бог надничаше в тази лаборатория и там – в действията на алхимиците, откриваше нещо свое, нещо сродно. Ако днес Боговете надзърнат в една лаборатория, всичко, което се прави там, ще им се стори безкрайно чуждо. Там, в духовния свят, от първата третина на 15 век насам Боговете се изпълниха с убеждението, че хората долу са заети само със своите нелепости и вършат неща, които Боговете вече не разбират. Тези божествено-духовни Същества едва ли биха проявили някакъв интерес към това, което се прави в днешните лаборатории, в днешните клиники. И както преди време се изразих, ако Боговете можеха да надзърнат през прозорците на Земята, те не биха се загледали в научните постижения на т.нар. професорско съсловие.

Този факт засяга особено живо онези, които са докоснати от съвременното Посвещение. Те си казват: Ами да, през последните столетия ние хората станахме съвършено отчуждени от Боговете. Ние отново трябва да открием небесните мостове към божествено-духовния свят. И точно това се получава, скъпи мои приятели, когато човек приеме в себе си импулса на Антропософията. Ние искаме да преобразим нашите непонятни за Боговете мисли и представи, като ги превърнем в мост към духовния свят.

Когато днешният човек вземе една оптическа леща и означи фокусната точка, а после лъчите, които се пречупват, той говори на един пространствен език, който не може да бъде разбран от никакъв Бог. Този език не е божествен, а анти-божествен. За Боговете той няма никакъв смисъл. И всичко това трябва да се промени из основи, душевната нагласа на човека трябва да се промени из основи, иначе мостът към духовния свят едва ли ще може да бъде намерен. Бездуховните понятия трябва да бъдат преобразени. Тази е една от главните задачи на съвременната епоха.

Впрочем нашата епоха се основава на един изключително важен космически факт. По начало пространственият възглед е един човешки възглед. Боговете, с които човек живее между смъртта и новото раждане, имат поглед върху нещата, който е свързан предимно с времето, а не с пространството. Боговете изобщо нямат „възгледи“, свързани с пространството, каквито човек развива на Земята. Този пространствен възглед е нещо специфично човешко. Човекът навлиза в пространството едва когато напусне божествено-духовния свят и слезе долу във физическия земен свят. Разбира се, от тази гледна точка всичко изглежда разположено в една пространствена перспектива. Обаче всяка преценка, всяко съждение в условията на пространствените измерения, е нещо земно.

От 15 век насам човекът на съвременната културна епоха навлизаше все по-дълбоко в структурата на пространството. Ако обаче одухотвореното пространствено мислене послужи на човека като мост към духовния свят, ако тази велика задача бъде схваната от него по един правилен начин, тогава се оказва, че това, което човекът развива като пространствено мислене в своя еманципиран от Бога свят и то тъкмо от 15 век насам е нещо важно не само за човека, но и за духовния свят. Да, ако човекът не остане в пространството, а го преобрази със силите на Духа, тогава човекът завладява един нов къс от Всемира в полза на Боговете. Защото, какво става всъщност сега?

Виждате ли, това, което аз описвам в моята „Тайна Наука“ – епохите на Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна, Земята и бъдещите епохи на Юпитер, Венера и Вулкан – за Боговете всичко това съществува само в линията на времето. За Боговете всичко това съществува само в хронологичната последователност на времето. Тук на Земята обаче тези космически епохи оживяват и като пространствени феномени. Днес ние живеем в Земната епоха, това е вярно. Обаче, скъпи мои приятели, всички събития и процеси, които принадлежат на Земята, са проникнати от последствията на Стария Сатурн, Старото Слънце, Луна и т.н.

Вземете отново моята „Тайна Наука“, представете си Сатурновата епоха и я оставете да действа по някакъв начин върху вас, така че да си кажете: Сега вече ние нямаме никаква Сатурнова епоха, обаче нейните топлинни въздействия се наслагват в процесите на Земята. Въздействията на Сатурн, Слънце, Луна и Земя се наслагват едно върху друго; всички те са тук едновременно. Боговете обаче ги виждат само хронологично, само едно подир друго. А ние, след като по време на Халдейската епоха, ги виждахме в тяхната последователност, сега ги виждаме наслоени пространствено, виждаме ги едно в друго. Да, този процес има и своето продължение; едва след като сме си изяснили нещата в подробности, ние ще стигнем и до това, което се крие зад тези неща.

Представете си за миг, че протягате лявата си ръка. Във вашите мускули, във вашите нерви живеят божествени сили. В протягането на вашата ръка живеят божествени сили. Сега обаче с пръстите на лявата си ръка докосвате пръстите на дясната си ръка – това може да се осъществи само в пространството. Непосредственият факт, че докосвате лявата си ръка с дясната, че докосвате дясната си ръка с лявата, този прост факт не може да бъде постигнат и изживян от божествено-духовните Същества; те следват лявата и дясната ръка до мига на докосването, обаче усещането, което се разиграва между двете ръце, Боговете не притежават. И по-точно казано, липсват им способности, за да го изживеят; това е нещо, което се осъществява едва с помощта на пространството.

Както Боговете не могат едновременно да съзерцават Сатурн, Слънце, Луна и Земя, а само в хронологичен ред, само в тяхната хронологична последователност, така те не могат да имат и човешките изживявания, свързани с пространството. Когато вие гледате с лявото и дясното си око, имате погледа вляво и погледа вдясно; погледът вляво съдържа божествени сили, погледът вдясно съдържа божествени сили; срещата между тях обаче е чисто човешки елемент. Нашите човешки изживявания възникват именно поради това, че сме поставени по един или друг начин в пространството, т.е. в нещо, което сме постигнали като еманципация от Боговете.

Необходимо е само да разширите този пример за лявата и дясната ръка и върху други области от човешкия живот, за да установите как човешките изживявания са извлечени и „еманципирани“ (отделени, освободени) от царството на Боговете. До част от тези области, които са от чисто човешко естество, ние сме достигнали едва през първата третина на 15 век. Практически за Боговете, които надничат надолу, представите на човечеството стават все по-неразбираеми и по-неразбираеми. Но именно защото имаме ясния поглед върху тези неща, ние отново трябва да изтъкнем онова решително и важно събитие от последната третина на 19 век, за което често сме говорили и което се изрази в това, че върховната власт на духовното Същество, познато ни под името Гавраил, беше заменена с властта на едно друго духовно Същество, което познаваме като Архангел Михаил.

През последната третина на 19 век духовното Същество Михаил стана повелител на всички духовни области, които по някакъв начин съответстват на Земната човешка еволюция. Докато Съществото Гавраил е по-скоро едно Същество, което е ориентирано към пасивните качества на човека, Михаил е подчертано активно Същество – той неудържимо пронизва нашето дишане, нашите артерии и нерви, с помощта на които съвместно с Космоса ние изработваме нашите човешки качества. И всичко това стои пред нас като едно неумолимо изискване от страна на Михаил: Да задвижим нашите мисли, да станем вътрешно активни! Ние принадлежим на Михаиловата епоха само тогава, когато не оставаме бездейни или в очакване на външни и вътрешни просветления, а се включваме активно в „преработката“ на всичко, което извличаме от света чрез нашите наблюдения и изживявания.

Ако някой замисля един експеримент, това в общи линии не е някаква дейност на неговия дух, а едно явление като всяко друго природно явление, само че ориентирано според човешкия разум. Обаче какво извлича днешният човек от експеримента? Фактически той не влага своите усилия в експеримента, той стои и чака; той изобщо не е активен, а да му се говори за някаква вътрешна активност, той определя това като  нелепост и фантазия! В своите научни понятия той изобщо не е прекрачил в епохата на Михаил.

Обаче човекът трябва да влезе в епохата на Михаил, понеже тази епоха има една много важна особеност. Ако си зададем въпроса: Какъв смисъл имаше това, че Гавраил, образно казано, предаде скиптъра на Михаил? Ние трябва да си отговорим: Смисълът е този, че измежду всички свръхсетивни Същества именно Михаил е Духът, който в най-голяма степен се намесва в еманципираното познание на Земния човек след първата третина на 15 век.

Гавраил застава, тъй да се каже, изумен и слисан пред днешните представи на един образован човек. А Михаил, който е извънредно близък със Слънчевите сили, изобщо не се интересува от това как изглеждат човешките мисли, той е там, където човекът кове импулсите за своите свободни действия. Михаил е призван да работи в това, което моята „Тайна Наука“ описва като свободно и чисто мислене; то впрочем трябва да бъде истинският импулс за свободния човек на новото време. Но Михаил е свързан и с онези действия, които произтичат от импулсите на любовта.

Ето защо Михаил е пратеникът на Боговете и той е изпратен долу, за да улови онази част от еманципираното мислене, която човек превръща в духовно познание. И какво иска Антропософията? Антропософията иска да осветли цялата разсъдъчна дейност на човека, която е свързана с пространството, отново да я превърне в нещо свръхсетивно. Тя работи отдолу-нагоре и протяга, тъй да се каже, ръцете си отдолу-нагоре, за да улови протегнатите отгоре-надолу ръце на Михаил. Само така могат да бъдат изградени мостовете между хората и Боговете. И Михаил стана предводител на тази велика епоха не за друго, а защото беше длъжен да пренесе интелектуалния щурм на човека „горе“ в духовния свят. Междувременно той успя да утвърди категорията „пространство“ в категорията „време“ и да включи този щурм, респективно тази специфично човешка опитност, в знанието на Боговете.

Боговете си представят Сатурн, Слънце, Луна, Земя според възникването им във времето. Човекът също гледа навън и ако е правилно поставен в своето биологично и интелектуално развитие, вижда тези космически образи пространствено! Боговете могат да си представят лявата ръка и нейното протягане напред, съответно дясната ръка и нейното протягане напред. Но това, до което достига само човекът, е съприкосновението! Да, Боговете могат да живеят в устремения поглед на лявото око, в устремения поглед на дясното око. Човекът обаче може да си представи и изживее тяхната среща в пространството. А Михаил наистина отправя своя взор надолу към Земята. И присъединявайки се към това, до което човек достига в своето чисто мислене и в своята чиста воля, Михаил може да пренесе горе в божествените светове завоеванията на земните хора и най-вече на духовно озарените им представи за пространството.

Ако хората не извоюват духовно озарените си представи за пространството, ако останат в антропологията и не искат да приемат Антропософията, те ще останат извън епохата на Михаил. Тогава Михаил би се оттеглил от своята мисия и би занесъл на Боговете следното кратко послание: Човечеството иска да се отдели от Боговете!

Но ако Михаил иска да занесе горе едно истинско послание, той трябва да каже: По време на моята епоха, макар и далеч от духовния свят, хората успяха да развият пространствения усет, развиха чистото и одухотворено пространствено мислене, издигнаха го в свръхсетивните сфери, така че ние можем да приемем хората отново при нас, защото те сляха тяхното мислене и техните представи с нашето мислене и нашите представи.

Да, ако хората минат по етапите на своето правилно развитие, на Михаил няма да му се наложи да говори пред Боговете: За съжаление, хората свикнаха да се вторачват в света, да го приемат в абстрактно-пространствен смисъл, както и да презират всичко, което живее единствено във времето.

Ако хората изберат да постигнат своята крайна земна цел, Михаил ще каже: Ето, хората положиха усилия и отново вмъкнаха „времето“ в „пространството“, отново вмъкнаха свръхсетивния елемент, като по този начин, без да са вторачени в абстрактния пространствен свят и без да приемат удобните заблуди на 20 век, те отново разбраха, че техният живот е неразделно свързан с живота на Боговете.

И нали усещате този велик миг, скъпи мои приятели, че ако от духа на Посвещението бликне една истинска Антропософия, тя ще носи в себе си и изгарящата тревога по отношение на едно космическо дело – изгарящата тревога по отношение на една космическа задача, която трябва да бъде решена заедно с Боговете. Общо взето, в днешната епоха нещата се свеждат до следното: Дали ние ще поискаме да вложим в сърцата си зародиша на бъдещото развитие като една обща с Боговете космическа перспектива; или ние няма да поискаме да вложим този зародиш!

И ако се замислите, скъпи мои приятели, колко много означава всичко това, ще почувствате с каква непоколебима сериозност и с какво постоянство трябва да работим върху онези душевни качества, с чиято помощ бихме могли да превърнем Антропософията в средищен център на нашите човешки представи!

* * *

Превод от немски: Димитър Димчев

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

5 коментара за "Задачите на човечеството през съвременната епоха"

  1. P.E.A.C.E.  20.01.2011 г. | 18:08 ч.

    Доста интересно.
    Д. Мелхиезедек пише в една книга, че мер-ка-ба (светлинното тяло, по негова терминология) се активира със специални медитации и дишания, което ми прави впчатление с какъв разрез влиза с този текст. При неговата медитация за постигане на въпросната цел (не съм я пробвал) се визуализира именно пространстовото. Един вид мислено строиш 3 измерно обкръжение, поне аз така го разбрах – визуализираш център, после посоките и т.н. Или с други думи основните 7 кръга от цветето на живота.
    Та възможно ли е (незнам кой прав кой крив) това да те отдалечи от финните светове? Дали не е клопка някаква?

  2. Стопанина  20.01.2011 г. | 22:26 ч.

    Според мен няма противоречие.

    Много от медитациите, предлагани от Щайнер, също са свързани с пространството – например като визуализираме как израства едно цвете и после увяхването му. Самата медитация обаче, макар да е свързана с визуализация на събития в пространството, е нещо като инвестиция за бъдещето.

    Тоест ние се подготвяме съзнателно за бъдещето – правим го чрез медитация с визуализация на пространство. Така пространството служи на бъдещето, сиреч на времето.

  3. Val  22.01.2011 г. | 00:03 ч.

    Много е странно, аз не мога да си представя пространството отделено от времето. Ако пространството изчезне, кое ще отмерва изтичането на времето и ако времето изчезне събитията просто няма да съществуват. Всъщност нито еднто, нито другото е възможно! Или?
    Много е странно и как учените започнаха да говорят, че времето е четвъртото измерение. Аз и това не мога да си преставя. (Но наскоро с облекчение прочетох в някаква статия на Щайнер, че 4тото измерение е пълна измислица на човешкия мозък.)
    Ако всичко спре да се движи, спира ли и времето? Какво е време? Поредица от събития? Ако някой живее и в даден момент се вгледа в нещо и времето тогава сякаш спира, но за него. Някой страничен наблюдател би казал колко време тоя човек е седял вгледан, но това време ще е на страничния наблюдател… Може би ако всичко спре времето наистина ще изчезне, значи времето идва с началото на всемирния живот?

  4. dragonn  22.01.2011 г. | 18:36 ч.

    Това за времето е много интересен въпрос. Ние сега сме в линейно време – минало, сегашно и бъдеще. Но винаги живеем в сегашното време (не преди 1 секунда или след 1 секунда), което прави миналото и бъдещето просто илюзии на мозъка за да има някакъв ред в главите ни.
    Предполагам, че в една по-горна плътност (измерение) времето няма да е линейно а многоизмерно и ще тече по-съвсем различен начин от досегашния. Това многоизмерно време си го обяснявам – все едно да набюдаваш какво вършат всички хора на земята едновременно.
    Като всяка по-висока плътност в която отиваме времето все повече ще си губи смисъла.
    Крайната цел ще е безвремието (завръщане при първоизточника, първосъздателя, бога или както там го наричат)
    Незнам и аз се омотах.

  5. dragonn  27.01.2011 г. | 20:57 ч.

    Във връзка с времето вчера попаднах на книгата на Николай Коларов – Многоизмерен скок в края на времето, и поне до втора глава ми се струва доста интересна. Книгата е от 2004г. и е изчерпана в книжарниците, но може да си я свалите безплатно от нета.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.