Когато тялото казва „НЕ“ – 19: Седемте условия за изцеление (продължение)

(Продължава от предходната част) Емоционалният усет ни позволява да гледаме по-различно на заобикалящата ни с реда – с повече отговорност, без да се изкарваме жертви или да си навличаме допълнителни неприятности.1 Себепознанието е необходимо, за да преодоляваме неизбежните житейски стресове. С него можем да избягваме излишното напрежение и да поощрим оздравителните процеси. Малцина са хората, които до навършването на пълнолетие са придобили пълноценен емоционален усет. Ако установим, че той ни липсва, това не трябва да ни дава повод за самоупреци, а да ни подтикне да продължим напред в развитието си. Овладяването на седемте условия за изцеление ни прави емоционално компетентни.

Когато тялото казва „НЕ“ – 19: Седемте условия за изцеление

1. Смирение

Под смирение тук имаме предвид готовността да се разпознават и приемат нещата такива, каквито са. Тоест говорим за куража, необходим за появата на негативното мислене. Това смирение не изисква да се примиряваме буквално с обстоятелствата, които ни мъчат. Просто не е редно да отричаме реалното си положение. Целта е да се отървем от дълбоко вкорененото убеждение, че не сме достатъчно стойностни или „добри“, за да бъдем съвършени. Смирението включва разбиране и съчувствие към самите нас. Трябва да се откажем от двойните стандарти, които, както видяхме, твърде често използваме в отношенията си – едни са към нас, а други към околните.

Като лекар съм се нагледал на страдания. Вероятно е лекомислено да опитвам да си избера пациентка, за която смятам, че страда повече от другите. И все пак, ако трябва да посоча някоя, имам готов отговор. Нейните проблеми не бяха обсъждани в предходните глави, макар да е с толкова много заболявания, че можех да я споменавам навсякъде. Ще я наричам Корин. Неотдавна навършила 50 години, а списъкът с болестите ѝ вече включва: диабет от втори тип, патологично затлъстяване, синдром на раздразненото черво, депресия, високо кръвно, лупус, фибромиалгия, астма, а отскоро – и рак на червата.

– Пия по толкова лекарства наведнъж, че може и да не закусвам – казва тя. – Налага се да ги взимам. Само сутрин са 13 таблетки.

Корин е моя пациентка от двадесет години. Повечето от впечатленията ми са от самата нея или от другите пациенти, склонни да споделят проблемите си. Още като дете преживяла всички възможни форми на тормоз и неуважение, които човек може да си представи. А като възрастна не само трябвало да се грижи продължително за съпруга си, но и за децата си, роднините и приятелите. Доскоро ѝ беше невъзможно да казва „не“. Още се измъчва, когато се налага да отказва услуги, въпреки потресаващото ѝ здравословно състояние и че се придвижва само с помощта на специален моторизиран стол.

– Като пихтиеста топка съм. Нямам никаква форма. Мога да виждам аурата на хората. Моята е черна или сива, без ясни очертания. Все едно гледам някого през мъгла, забелязвам само контури, но нищо цялостно.

– Ако видиш друг човек, който трудно отстоява границите си, и за него ли ще кажеш, че е пихтия?

– Не. Познавам няколко души, които са с наднормено тегло, но не ги намирам за пихтиести. Тук по-скоро става дума за това как аз се възприемам като личност. Мека съм като желе за емоционалните неща.

– Сега с кого разговорям? С пихтиестата топка? Искаш да ми кажеш, че не е останало нищо реално у теб?

– Може би само мъничко. Не мисля, че съм се изгубила на 100 процента.

– Тогава нека се съсредоточим върху това „мъничко“. Става ли?

– Тази малка част от мен иска да си върне контрола и да не позволява на другите да решават вместо мен и да ме заставят да върша неща, които не искам.

Помолих Корин следното:

– Опиши се по-подробно. Какво харесваш в себе си?

– Не изневерявам, не лицемернича и не лъжа. Следвам общочовешките принципи и се опитвам да бъда възможно най-полезна за останалите.

– Последното на какво се дължи? На това, че не можеш да казваш „не“, или на искрена загриженост?

– И на двете по малко. Но повечето е от искрената загриженост.

Попитах я директно:

– Тогава с какво право се наричаш пихтия?

– Защото съм мекушава, особено пред майка ми. Само преди няколко дни не можах да ѝ кажа: „Не, ще е по-добре да ми дойдеш на гости през лятото, а не сега.“ Не посмях да ѝ откажа. Нямах волята да бъда по-твърда.

– Ако някой друг ти кажеше нещо подобно – че трудно отстоява желанията си, – ти какво би му отвърнала?

– Че има сериозен проблем да казва на майка си това, което мисли… а също и че трябва да е по-силен.

– Без непременно да му казваш какво да прави, какви изводи би си направила за него?

Корин отвърна:

– Щях да си река, че е уплашен. Че се страхува да отстоява чувствата си, защото няма да го харесват.

– Единствената причина да не казваш това и за себе си е, че не проявяваш същото състрадание към своите потребности. Автоматично даваш приоритет на другите.

Нямаме право да даваме универсални правила как да се казва „не“. Но поне можем да проявим съчувствие към човека, на когото му е трудно да се отстоява.

– Нека сега видим как точно се измъчваш – продължих аз. – От една страна, не си в състояние да казваш „не“. От друга страна, се порицаваш и самоосъждаш за тази си неспособност. Накрая се определяш като пихтия. Ако просто се примириш, че си такава, каквато си, ще можеш да се видиш толкова ясно, колкото би видяла всеки друг… като някой, който е уплашен. И тогава няма да се осъждаш, а ще отбележиш наблюдението си със състрадание: „Този човек действително го е страх. Наранен е. Този човек съм аз. Не казвам „не“, защото се опасявам, че няма да ме харесват.“ Както не можеш да насилиш друг да казва „не“, така не би могла да насилиш и своята воля, но поне можеш да си по-мила към себе си. Готова си да държиш ръката на друг, за да му дадеш кураж да каже „не“, но не даряваш себе си със същата подкрепа. А ако другият човек не каже „не“, ще продължаваш да му съчувстваш. Би казала: „Виж, разбирам, че ти е много трудно. Просто не си готов.“ Обаче щом същото се отнася за теб, ставаш непримирима. Ядосваш се на себе си. Струва ми се, че най-добре ще си помогнеш, ако си обръщаш повече внимание и го правиш със състрадание. Поработи върху това.

– Това ще ми върне ли енергията, която усещам все едно я изсмукват от мен?

– Повечето от енергията ти отива в грижи за околните, а останалата използваш за самообвинения. За да бъдеш толкова жестока към себе си, изразходваш много сили. Обективно погледнато, ти имаш куп сериозни здравословни проблеми. Положението ти безспорно е сериозно. Не зная какъв ще е развоят при тебе. Но тъй като ще трябва да се справиш с редица болежки, най-добре бъди състрадателна към себе си. Колкото повече се уважаваш, толкова по-добри шансове си осигуряваш.

Да се смирим не означава да харесваме всичко, което разберем за себе си. Просто трябва да избягваме осъдителните си мисли и да подхождаме със същото състрадание към самите нас, с което бихме дарили друг, който страда и се нуждае от помощ.

2. Бдителност

Онези, които търсят изцеление или опитват да опазят здравето си, трябва да възвърнат изгубената си способност да разпознават своите истински емоции. Това става ясно от чудесния пример на невролога Оливър Сакс, публикуван в книгата му „Мъжът, който обърка жена си с шапка“. Авторът описва комична случка с група пациенти с афазия и тяхната реакция на телевизионно изказване на тогавашния президент Роналд Рейгън. Афазията – от гръцкото „а“ („не“) и „pha“ („говоря“) – представлява загуба на способността да се говори и/или разбира чужда реч. Тя е резултат от травматични увреждания на мозъка или инсулт. Ето как е описана самата случка:

„Говореше старият чаровник, бившият актьор с неговата обиграна риторика и отработено сценично присъствие, с присъщото си емоционално въздействие. А пациентите се заливаха от смях. Е, не всичките. Някои изглеждаха озадачени, други дори ядосани, един или двама бяха загрижени, но повечето се кикотеха. Както обикновено, президентът беше увлекателен, но тласкаше тези хора към бурен смях. Дали не го разбираха? Или може би го разбираха твърде добре?“2

Пациентите на Сакс реагирали така на несъзнателните изражения на Емоции II, които Рейгън е демонстрирал: интонация, жестове, мимики. Сторили им се нелепи спрямо съдържанието на обръщението. С други думи, прозрели са неговото лицемерие – било то умишлено или неволно. Прочели са емоционалната действителност, а не онази, която е представяна само на думи от президента и която е била приемана единствено от хора като него – такива, които са се изключили за всякакви чувства. „На този или му хлопа дъската, или крие нещо от нас“, казал един от пациентите на Сакс по отношение на Рейгън. Спомнете си какъв беше коментарът на президентския биограф: „Той чувства точно обратното на онова, което твърди.“

Животните и децата на хората еднакво добре разпознават истинските чувства. Ако изгубваме тази способност с усвояването на езика, то е само защото получаваме противоречиви послания от обкръжаващия ни свят. Думите, които чуваме, ни казват едно, а емоционалният заряд е съвсем различен. При такъв конфликт обикновено една от противоположностите се потиска. Аналогично е положението при детското кривогледство. Мозъкът потиска информацията, постъпваща през кривогледото око, за да се избегне двойният образ. Ако не се вземат мерки, детето може напълно да изгуби зрението на проблемното око.

Потискаме емоциите си, за да избегнем войната с важните хора в живота ни – една война, която няма как да спечелим. Така губим своя емоционален усет, независимо че натрупваме словесен опит. Пациентите с афазия явно минават през обратния процес. Както някои слепи хора развиват извънредно добър слух, така тези с афазията придобиват повишена способност да възприемат емоционалната реалност. През май 2000 година група психиатри публикуват в списание „Нейчър“ резултатите от свое проучване:

„Обикновено хората разпознават трудно дори изтъркани лъжи, независимо от това, че им се помага с указания за заблудите под формата на мимики и интонация. Неспособните да разбират всички думи са по-добри в разпознаването на лъжи, свързани с чувствата.“

Да бъдем бдителни означава да си върнем изгубеното умение да възприемаме емоционалната реалност, а също и да се освободим от осакатяващото убеждение, че не сме достатъчно силни да се изправим пред истината за своя живот. Тук няма нищо магическо. Слепецът свиква да обръща по-голямо внимание на звуците. Пациентът с афазия се научава да забелязва вътрешните си реакции спрямо определени думи, защото мозъкът му вече не разбира съдържанието на посланието. Тези вътрешни реакции – спомнете си за специфичните усещания в корема – са това, което губим в „зряла“ възраст.

Естествено не е нужно да изчезнат говорните ни умения, за да си върнем емоционалния усет. Трябва обаче да тренираме своята бдителност, постоянно да сме нащрек за вътрешните си състояния и да се доверяваме повече на интуицията си, а не на съдържанието на думите. Каква е интонацията ни? Ами тонът? Очите ни притварят ли се или се отварят широко? Усмивката спокойна ли е или стегната? Как се чувстваме? Къде го чувстваме?

Трябва да сме бдителни и за знаците, че в тялото ни работи стрес, да разпознаваме повторните сигнали, ако умът ни е пропуснал първите. Проучванията сред животни и хора сочат, че реакциите на организма към стрес са по-добро мерило от съзнателните възприятия и поведението, наблюдавано отстрани от експертите. Ханс Селие пише: “Хипофизата е по-благонадежден свидетел за наличието на стрес отколкото интелекта. Все пак можем да се научим да разпознаваме доста добре знаците за опасност, ако знаем какво да търсим.” В книгата си “Стресът на живота” авторът е поместил списък на някои физиологични сигнали за нередности. Сред тях се нареждат ускореното сърцебиене, общата отпадналост, потенето, честото уриниране, главоболието, болките в гърба, диарията, усещането за сухост в устата. Емоционалните знаци включват: напрегнатост, свръхпредпазливост, тревожност, отчаяние от живота. В групата на поведенческите са изброени: нетипичната импулсивност или раздразнителност и склонността да се реагира пресилено. Можем да се научим да гледаме на симптомите не само като на проблеми за преодоляване. Те са и послания, в които е редно да се вслушаме.

3. Гняв

Един от филмовите персонажи на Уди Алън казваше: „Никога не се гневя. Вместо да се ядосвам, си отглеждам тумор.“ От разгледаните случаи на пациенти с рак установихме колко истина има в тази комична фраза. Също така видяхме, че потискането на гнева е главен рисков фактор за доста болести, защото повишава физиологичния стрес в организма. В същото време освобождаването на гнева доказано поощрява лечението или поне удължава живота. Онкоболните, които показват пред личните си лекари, че са ядосани на нещо, живеят по-дълго от по-затворените пациенти. Експериментите с животни сочат същото – установено е, че демонстрирането на негативни чувства води до понижаване на физиологичния стрес, за разлика от потискането им. Например туморите на по-борбените плъхове, затворени в клетка заедно с други, растат по-бавно, отколкото при по-покорните.

Дори да се абстрахираме от изследванията, при всички от интервюираните лица в предходните глави се наблюдаваше затруднение в освобождаването на гнева, независимо че заболяванията им бяха различни. „Мащехата ми ме възпита в духа, че не е редно да се ядосвам“, сподели Шизуко с ревматоидния артрит. Магда с жестоките коремни болки обясни, че се старае да заобикаля изблиците си на ярост. Въпросът за гнева става объркващ, когато си зададем някои въпроси. Например – можем ли да насърчаваме хората да се ядосват, след като виждаме, че децата страдат от тези изблици на родителите си? В немалко от случаите си имахме работа именно с гневливи родители и потиснатите им деца. Трябвало ли е бащата на Магда да сдържа яда си? Дона – сестрата на Джими, който почина от меланома – също казваше, че помни как баща ѝ повишавал тон: „Сещам се за оня глас, за виковете и обидите. Това не беше живот. Всичко това е нередно.“ Привидно се сблъскваме с парадокс. Ако освобождаването на гнева е „добро“, родителите на Магда, Джими и Дона са постъпвали здравословно. Но техният гняв е имал разрушително въздействие върху психиката и здравето на децата им. Потискането на негативните ни емоции може да ни вреди, но какво да ги правим, ако освобождаването ни от тях вреди на другите?

Работата става съвсем сложна, ако вземем предвид и друга подробност. Неконтролируемото изливане на гнева е опасно не само за околните, но може да е смъртоносно даже за човека, който се ядосва. Понякога сърдечните удари настъпват в следствие на яростни изблици. Като цяло високото кръвно налягане и сърдечно-съдовите заболявания са по-чести при враждебните хора. През 2000 година в медицинското училище „Джон Хопкинс“, Балтимор, е правено проучване сред двеста мъже и жени. Изводите са, че враждебността и стремежът за надмощие са „значителни и независими рискови фактори за появата на коронарни сърдечни заболявания“.3 Огромен е обемът на научната литература, в която се посочва връзката между враждебното поведение, хипертонията и сърдечно-съдовите заболявания. Лесно можем да се досетим, че тази връзка се дължи на психо-невро-имунната система. В състояния на ярост се активират симпатичните нерви. Следва стесняване на кръвоносните съдове, повишава се кръвното налягане и се понижават количествата на кислород, стигащи до сърцето. Секретират се хормони, които повишават нивата на липидите, включително на серума холестерол. Това поощрява съсирването на кръвта, което допълнително увеличава риска от запушване на артериите.

Журналистът Ланс Мороу пише в своята книга за сърдечното си заболяване:

„Толкова бях ядосан, че ми причерня. Убеден съм, че това е едно от нещата, които ми докараха проблема със сърцето. Другото са гените.“

Въпросният му гняв е изригнал вулканично, тъй като още от дете го е натрупвал в себе си. Как да разрешим дилемата с гнева? Ако изблиците на гняв са толкова опасни, колкото и потискането му, как можем да се надяваме на крепко здраве или изцеление?  И потискането, и изблиците са резултат от неправилното освобождаване на емоциите, което е в основата на възникването на болести. Ако при потискането проблемът се състои в липсата на освобождаване, при изблиците също имаме потискане на негативните емоции, което обаче се редува с неконтролируемото им изпускане.

Проведох увлекателен разговор относно тези два привидно противоположни методи за справяне с гнева. Събеседник ми беше Алън Калпин, лекар и психотерапевт от Торонто. Той изтъкна, че както потискането, така и изпадането в ярост се дължат на страх от автентичния гняв. Описанието, което ми даде Калпин на автентичния гняв, ми се стори изненадващо, въпреки че прозвуча съвършено вярно. От неговото обяснение успях да разбера причината тази емоция да е свързана с толкова погрешни представи. Според него здравословният гняв ни зарежда със сили и ни успокоява:

– Истинският гняв е физиологично изживяване без особено външно изражение. Усещането е като прилив на енергия, която преминава през цялото тяло и мобилизира съпротивителните ни сили. В същото време всичката тревожност се изпарява. При автентичния гняв не се случва нищо драматично. Вижда се само спадане на напрежението в мускулите. Устата се отваря по-широко, защото мускулите на челюстите също се отпускат. Гласът става по-нисък, защото отпускането обхваща и  гласните струни. Раменете слизат надолу. Изобщо виждат се всички признаци за изчезване на напрежението в мускулите.

Терапията на д-р Калпин е базирана на метода, разработен от д-р Хабиб Даванлу от университета „МакГил“ в Монреал. Този Даванлу е записвал на видео сеансите със своите клиенти, за да може после да им покаже как телата им изразяват емоциите. Калпин прави същото:

– На една от касетките мой клиент описва мощно прииждане на електричество, което преминава през тялото му. Казва, че това се случва, докато ми говори, но ако го гледате отстрани, той просто си седи и обяснява. Ако си пуснете касетката без звук, ще видите един доста съсредоточен и спокоен човек. Може дори да не ви мине през ум, че в онзи момент беше ядосан.

Ако гневът е релаксация, какво тогава е видимото изражение на ярост? Когато аз съм разярен, лицето ми се изопва, мускулите ми се напрягат и си знам, че по нищо не изглеждам спокоен. Тук д-р Калпин прави съществена разлика:

– Въпросът е какво точно изпитват хората, когато изливат гнева си? Аз съм ги питал директно. Повечето от тях всъщност дават описание на страх и безпокойство. Накарай ги да ти опишат състоянието си с физиологични термини и по един или друг начин ще ти говорят за страх.

– Така е – съгласих се. – Повишаването на гласа, плиткото дишане и напрягането на мускулите са признаци за безпокойство и страх, а не за гняв.

– Именно. Гневът им не се изживява физиологически, а само неуспешно се симулира.

Избухването е защита срещу страха, който неизменно съпътства гнева на детето. Гневът на малкото води до тревожност, защото е съпроводен от положителни чувства на любов и желание за близост. Той застрашава условията за привързаност. Затова в гнева има нещо плашещо, дори да не се долавя желание у родителите за неговото потискане. Алън Калпин обяснява:

– Агресивните импулси се потъпкват заради вината, а вината се появява заради наличието на любов и положителни чувства. Така че гневът не се поражда във вакуум. За един човек е много обезпокояващо да изпитва агресия към някого, когото обича. Това му навлича вина.

Естествено колкото повече родителите обезсърчават или забраняват гнева, толкова повече се засилва безпокойството у детето. В случаите на пациенти, където гневът е напълно потиснат или хроничното му потискане се редува с експлозивни изригвания на ярост, родителите някога не са могли да приемат напълно нормалните негативни емоции на децата си. Ако човек несъзнателно се ужасява от силата на агресивните си импулси, съществуват различни начини да се предпази от тях. Един от тях е да се „излее“, държейки се като малко дете, което трябва да се справи с непоносимото натрупване на гняв.

– Забелязва се едно позьорство – пояснява Калпин. – То включва викане, пищене и дори нанасяне на удари. Всичко това служи за защита срещу изпитването на автентичен гняв. Така се предпазваме от страха си да оставим гнева в нас, където може да бъде усетен напълно. Това изливане възпрепятства изживяването на истинския гняв.

Другият начин е потискането. То и изливането са две страни на една и съща монета. И двете се пораждат от страх и безпокойства, а по тази причина задействат физиологични стресови реакции, независимо какво изпитваме или не изпитваме съзнателно.

Много хора се затрудняват да проявяват гнева си пред роднините, което се видя и от интервютата дотук. Джийн не е могла да каже на родителите си, че е била задиряна на 11-годишна възраст. Тя идеализира отношенията си с тях, вместо да анализира негативните си емоции. Ед, нейният съпруг, се дразни, че жена му опитва да го контролира, но не смее да изкаже открито възмущението си пред нея. Джил с рака на яйчниците е ядосана на лекарите, че са забавили с поставянето на диагнозата, но не се ядосва, че брачният ѝ партньор Крис не е забелязвал болките ѝ и постоянното ѝ слабеене в продължение на месеци. Лесли с улцерозния колит преглъщал гнева към първата си съпруга. Страхувал се, че ще стане повод жена му да обяви съжителството им за безперспективно. Той е доволен, че може да се ядосва пред новата си половинка, без това да има последствия.

Опасенията от гнева и другите „негативни“ емоции, например тъгата и чувството за самота, могат да оставят трайни отпечатъци в тялото. Постепенно се трансформират в биологични промени посредством множеството фини механизми на ПНИ суперсистемата – спойката между тялото и ума, а също и пътят, по който се прокрадват заболяванията. Потиснем ли гнева си, потискаме и имунната си система. А ако насочим агресивната си енергия към самите нас, имунната система се обърква. Тя вече не само не ни защитава ефективно, но може и да се разбунтува, като атакува тялото.

Психотерапевтът Луис Ормонт провежда групови сеанси, с които мобилизира силите за гняв на пациенти с рак. Той пише:

„Целесъобразно е да не разглеждаме рака чак толкова като болест, а като безпорядък в биохимичните сигнали на организма. Всяка промяна в тези сигнали оказва влияние върху имунната система. От това следва, че всеки опит да се възстанови здравето не трябва да включва само физиологичния аспект на проблема. Тъй като емоциите са от особено значение за биохимичната система, един от начините да се осигури имунотерапия на пациентите е като им се осигури психотерапия.“4

Хората, страдащи от рак, автоимунни заболявания, хронична преумора, фибромиалгия или потенциално инвалидизиращи неврологични състояния често са насърчавани да се успокоят, да мислят позитивно и да понижат нивата си на стрес. Това са все добри съвети, но изпълнението им е невъзможно, ако не се подчертае ясно един от главните източници на стреса: неспособността да се изпитва гняв.

Гневът не се нуждае от враждебни излияния. Преди всичко той представлява физиологичен процес, свързан с дадено изживяване. Второ, важна е и познавателната му страна, защото носи съществена информация. Тъй като това чувство не се поражда във вакуум, ако то се появи у нас, ще е във връзка с някое наше възприятие. Такова би могло да бъде реалната загуба и страхът от потенциалното изчезване на нещо, засягащо отношенията ни с другите. Друг възможен вариант е усещането за вмешателство и погазване на индивидуалните ни граници.

Ще придобием неимоверни сили, без да нараняваме никого, ако си позволим да изживеем своя гняв и помислим какво може да го е породило. В зависимост от обстоятелствата можем да изберем да проявим „негативното“ чувство или да се освободим от него. Важното е да не го потискаме. Ако желаем, е допустимо да изявим гнева си чрез думи или дела, но е безсмислено да се поддаваме на неконтролируема ярост. Здравословно е ние да контролираме гнева си, а не той – нас.

Джоан Питърсън е терапевтка, която изнася лекции в Габриола Айлънд, Британска Колумбия. Тя е на следното мнение:

„Гневът е енергията, която ни дава Майката природа още в детска възраст. С негова помощ можем да отстояваме позициите си, като казваме: „Аз съм личност“. Разликата между здравословната енергия на гнева и зловредната енергия на емоционалното и физическото насилие е в това, че гневът познава и уважава границите. Да отстояваш себе си не означава, че трябва да навлизаш в чужда територия.“

4. Автономия

Болестта не само си има история, но и разказва история. Всяко заболяване е кулминацията на дългогодишна борба за отстояване на личността. Гледано от чисто биологична перспектива, може да изглежда, че оцеляването на физическия организъм е крайната цел на природата. Но по-вярно е да се каже, че изграждането на автономна психика, способна на саморегулация, е още по-висша цел на съществуването ни. Разумът и духът могат да надмогнат и най-страховитите физически поражения. И обратно, виждаме как тялото започва да не издържа на проблемите, когато се изгубят психическата цялост и свободата.

Джейсън е диабетик и от 5-годишен е зависим от инжекциите с инсулин. Терминът diabetes mellitus идва от гръцки и означава „сладка урина“, тъй като при това заболяване бъбреците филтрират излишната кръвна захар, като я отделят в урината. Клетките на панкреаса не могат да произведат достатъчно инсулин – хормонът, необходим за разграждането на захарта, която приемаме с храната. Освен непосредствените физиологични рискове от високите нива на глюкоза, тази болест може да доведе до увреждания на много органи в тялото.

Сега Джейсън е на 23 години. Не може да вижда с дясното си око, което също се дължи на диабета. Наред с това страда от отслабване на сърдечните мускули, проблем с едната сърдечна клапа и поражения в бъбреците. Понякога не е в състояние да ходи, което се дължи на обратимо нервно възпаление, наречено диабетична невропатия. Той и майка му Хедър са мои пациенти от 10 години. През последните 12 месеца на няколко пъти трябваше да търси спешна помощ заради различни кризи, включващи сърдечни пристъпи и менингит. Може би не му остава още много живот. Според специалиста по вътрешна медицина, който го наблюдава, прогнозата е „Божа работа“.

Хедър живее в постоянно безпокойство. Изтощена е до краен предел, но се случва и да избухва. Тя вижда причината за негодуванието си в отказа на Джейсън да се грижи за себе си. Той отказва да яде само подходящи храни, не следи внимателно инсулина си, не ходи редовно на прегледи и не води здравословен живот. За една майка, разбира се, залогът е висок. От личен опит се убедила, че ако не поеме нещата в свои ръце, състоянието на Джейсън се влошава. Не помни откога е забелязала, че ако не бъде винаги нащрек, детето ѝ може да изпадне в кома или да се случи непоправимото.

Преди последното си постъпване в болница Джейсън бил изтощен от повръщане в продължение на седмици, бил дехидратиран и получавал гърчове. Един ден майка му седяла край болничното легло, когато започнал поредният пристъп.

– Дотичаха медицински сестри, лекари и други хора от персонала – спомня си Хедър. – Джейсън забелваше очи, а краката и ръцете му трепереха. Почнаха да му правят вливания през системата, когато той внезапно се надигна, седна насреща ми и ме погледна. Каза ми със силен глас: „Откажи се!“ Но как да се откажа? Няма да допусна синът ми да умре.

Самият Джейсън не си спомня случая:

– Сигурно изобщо не съм бил на себе си.

– Имаш ли представа какво точно си имал предвид? – попитах го.

– Първото, което ми минава през ума, е да ме остави на мира. Като съм казал „откажи се“, едва ли съм имал предвид да ме остави да умра. По-скоро да се откаже от навика си да ми нарежда. Просто трябва да се откаже. Искам да уважава решенията ми. Това си е моят живот. Вероятно ще правя грешки, но мама не трябва да ме пази от тях. Диабетът и нейният вечен контрол изпълват почти целия ми досегашен живот.

Няма да се впускаме в подробности за това кое кара майката да постъпва така и как синът е мотивирал действията ѝ. Важното е, че онази забележителна случка в болницата говори за липсата на автономия. Джейсън не умее открито да отстоява себе си. Силното му желание за самостоятелност и гневът към майка му довели до демонстрации на съпротива, които включват дори немарливо отношение към собственото му здраве. Той ми сподели по отношение на майка си:

– Край нея се задушавам. Каквото и да правя, за нея е грешка. Когато съм ѝ казал да ме остави, вероятно съм искал да не ме държи тъй изкъсо. Искам да съм господар на живота си. Ще живея по свой си начин и е нормално да правя грешки – всички ги правят. Никога не съм се чувствал свободен в правото си на лични грешки.

Ако можем да направим извод от историята на Хедър и Джейсън – както и от другите описани случаи и проучвания в тази книга – той е, че хората страдат, когато личните им граници бъдат размити. Майката се отнасяла към сина си като към дете, за чиито грижи се чувства изцяло отговорна. По този начин му пречи да порасне. С незрялото си поведение Джейсън се отдръпва, за да се защити от вмешателствата. Казано накратко, болестта е изражение на проблем с личните граници.

Когато погледнем научните изследвания, които създават профил на хората в най-рискови групи, установяваме, че това са лицата, на които най-често били потъпквани личните граници преди да успеят да се изградят като самостоятелни индивиди. През 1998 година „Американското списание за превантивна медицина“ публикува резултатите от проучване, озаглавено „Неприятните детски изживявания“. То е проведено сред над 9500 пълнолетни участници. Стресори от детството, като емоционалното или сексуалното малтретиране, побоищата, употребата на наркотици и данните за психичните заболявания на роднини, са съпоставени с рисковите модели на поведение в зряла възраст, здравния статус и случаите на смъртен изход поради болести. Авторите заключават:

„Съществува открояваща се връзка между стресорите в родното семейство и здравословното състояние години по-късно. Колкото повече са били недостатъците в семейните отношения през детството на даден човек, толкова повече са болестите му като възрастен. Такива лица са особено застрашени от преждевременна смърт от рак, сърдечни заболявания, фатални травми и други.“5

Обикновено проблемът с личните граници на децата не е толкова в това, че се прекрачват, а че изобщо не се очертават. Много родители не знаят как да помогнат на малкото да установи границите си, защото самите те не са успели да сторят това през ранните си години. Можем да се справим, само ако знаем как. Ако няма нещо, което да го разделя от родителите, детето остава оплетено в отношенията си с тях. Същата заплетеност се пренася и в по-късния му живот и контактите му с целия свят. Доктор Майкъл Кер използва термина „липса на разграничение“. То може да се прояви в две форми. Като затваряне в себе си, навъсеност и съпротива към околните, стигаща до крайности – тази форма се наблюдава при Джейсън. На другата отговаря Хедър – там е характерен хроничният и натрапчив стремеж да се полагат грижи за другите. Понякога двете форми съжителстват в един-единствен човек, като всяка се проявява в зависимост от обстоятелствата към дадения момент.

Объркването на имунната система, което може да причини болести, се дължи на факта, че не няма как да се различи своето от чуждото. За изцелението е нужно да се установят или укрепят индивидуалните ни граници. Лично съм разговарял по темата с терапевтката Джоан Питърсън от Габриола Айлънд. Тя е директор на тамошен център за обучение в областта на холистичната медицина и психологичното израстване. Тя ми каза:

– Границите и автономията са от съществено значение за здравето. Живеем живота си чрез нашите тела. Ако не сме способни да изразяваме преживяванията си, телата ни ще кажат онова, което умовете и устите ни не смеят.

Доктор Питърсън дава следното определение:

– Личните ни граници са нашата енергийна форма. Не искам да употребявам думата „аура“, защото този термин днес има и други значения. Но имаме енергийна форма, която излиза дори над кожата. Така че чрез общуването не само определяме границите си, но имаме и енергийни граници, които са невербални.

В книгата си „Гняв, граници и сигурност“ доктор Питърсън е още по-подробна:

„Границите ни са невидими. Те са резултат от нашето съзнателно и вътрешно усещане за Аз. Можете да се запитате: Какво очаквам от живота си и отношенията си с околните? Какви са мечтите ми? От кое искам повече и от кое – по-малко? Какво изобщо не искам? Какво мога и какво не мога?… С подобни въпроси си помагаме да определим какво ценим и какво очакваме от даден етап на живота си. С времето може да се променим, но не трябва да губим контрола над себе си. Механизмите за контрол се намират в самите нас.“

Обобщено, автономията представлява изграждането на нашия вътрешен контролен център.

5. Привързаност

Чрез чувствата си на привързаност осъществяваме контакт с околния свят. Нашите най-ранни отношения определят дали ще придобием или изгубим способността си да бъдем открити, грижовни към себе си и здрави. Тогава се научаваме да допускаме изява на гнева си или да се страхуваме от него, като го потискаме. През детството си изграждаме автономия или я оставяме да атрофира.

Привързаността е жизненоважна за изцелението. Чет и брой нямат проучванията, които сочат, че хората без социални контакти – самотниците – са по-податливи на заболявания. Онези, които се радват на искрена емоционална подкрепа, са с по-благоприятни прогнози, независимо от диагнозата им.

Преди 14 години откриват малко възелче в простатата на Дерек. Сега той е на 71 години. Поне веднъж годишно ходи да му правят изследвания. По-миналото лято биопсията показала наличие на ракови клетки.

— Онкологът ми каза, че перспективите не са добри и доста ме уплаши. Затова се съгласих на шестмесечната хормонална терапия, която смалява тумора. Това лечение изцяло те оставя без тестостерон. Трябваше веднъж на три месеца да ходя да ми бият инжекция. След хормоналното лечение лекарят настояваше да се подложа и на седемседмичен курс на лъчетерапия. Отвърнах му, че не искам, защото съм чел за нея. Лъчетерапията и операциите решават проблема само временно, а след три до пет години болестта обикновено се завръща. Лъчетерапията унищожава толкова много… загиват и куп добри клетки заедно с лошите.

— Диагнозата как ти се отрази емоционално?

Дерек призна:

— Ами, какво да ти кажа, беше ми голям проблем. Не казах на никого. Дори на приятелите ми. Запазих лошата новина само за себе си, жена ми и двете ни дъщери. По-рано бях саможивец, доста потаен. Сега съм по-открит. Харесва ми да има повечко хора около мен. Не винаги беше така. Щеше да ми хареса да си намеря някоя пещера с врата и ключалка, за да си живея в нея завинаги. Всичките ми приоритети се промениха. Хобито ми беше да изработвам декоративни парни локомотиви. По шестнадесет часа на ден стоях в работилницата и правех играчки, като се чувствах напълно щастлив. От две години обаче, откакто имам рак, не съм стъпвал там. Сега имам нужда от хора около мен. Пациентите с рак си помагаме взаимно. Всъщност само това правим – говорим си. До края на живота си ще говоря с тях за рака. Изглежда така трябва да бъде.

— Хората като цяло имат нужда да споделят емоциите си, да говорят за трудностите си, независимо дали включват рак или не. Не е ли така? Според теб защо трябваше да се появи ракът, за да те научи на това?

— И аз се питах същото. Като ми поставиха диагнозата, издигнах стена около себе си. Не допусках никого наблизо, защото не се чувствах сигурен. Отчитам си го като грешка. В продължение на 11 месеца влагах всичките си сили в борбата с рака. След като реших, че болестта си е отишла, съборих стената и почнах да разказвам на хората за преживяванията си – че съм имал рак и съм го надвил. Много се гордеех с този факт.

Тук го попитах:

— Решил си да споделиш за проблема си, едва когато си го победил. Но си бил изолиран, докато си се борил с него, когато всъщност най-много си имал нужда от подкрепа. Защо държеше жена си настрана?

— Никога не съм чувствал нейната подкрепа… и все пак знаех, че е на моя страна. Просто не я допусках в живота си. Издигнах стената около мен и не допусках хора, без изключения.

Понякога ни е по-лесно да се оставим на огорчението и яда, отколкото да си позволим привързаност. Причината е, че именно разочарованието от първите ни отношения на привързаност се е превърнало в повод за нашия гняв. Зад всеки наш гняв се крие болезнена и непосрещната потребност от истинска близост.
За да се излекуваме, трябва да признаем пред себе си, че сме уязвими. Именно нашата уязвимост някога ни е накарала да се изключим емоционално. Вече не сме безпомощни и зависими деца, затова няма защо да се страхуваме от своята уязвимост. След като се освободим от излишните опасения, можем да си позволим да се привържем – всички имаме еднаква потребност от това. Сближаването с други хора пък ще ни отърве от дълбоко вкорененото убеждение, което мъчи мнозина с хронични заболявания: че не сме привлекателни и не заслужаваме обич.

Търсенето на близост е условие за изцелението.

6. Отстояване

След смирението, че имаме проблеми за решаване, ставаме бдителни, за да се научим да владеем гнева си и да очертаваме личните си граници – нашата автономия. А след като се възползваме от вродената си способност да се привързваме, идва моментът с отстояването. То е декларация към нас самите и към околния свят, че съществуваме и че сме личности.

На много места в тази книга интервюираните казваха, че ако не вършат нещо, изпитват празнота, която ги плаши. В този си страх често погрешно отъждествяваме действителност и проблеми, съществуване и активност,  смисъл и постижения. Мислим си, че автономията и свободата означават непременно да постъпваме или реагираме както ни се иска.

Отстояването в контекста на себеизявата е далеч по-всеобхватно от ограничената роля на конкретните действия. Да се отстояваме означава да приемаме, че ни има. Означава още да се харесваме, независимо от миналото ни, личния ни характер, уменията ни и как ни възприемат другите.

Преди всичко отстояването има за цел да ни освободи от заблудата, че трябва да оправдаваме съществуването си. Действията и противодействията тук са без значение. Просто ни има, независимо от обстоятелствата. Именно затова отстояването може да бъде и точно противоположното на действията. И не само в тесния смисъл на отказването да вършим неща, които не желаем, но и като принципно отхвърляне на нуждата да правим каквото и да било.

7. Утвърждаване

Когато отговаряме утвърдително, изказваме позитивно становище; приближаваме се към нещо стойностно. Два са положителните фактора, които могат да ни помогнат да се изцелим или да се запазим цели.

Първият е съзидателната ни сила. След като станах лекар, дълги години робувах на своя работохолизъм и не обръщах внимание на съкровените си пориви. В редките случаи, когато си позволявах почивка, усещах едва доловимо шаване в корема, едно съвсем леко смущение. По същото време в главата ми се появяваше плахата мисъл: пиши! Първоначално не знаех как да гледам на това – киселини в стомаха ли бяха или вдъхновение? Колкото повече се вслушвах, толкова по-силно ставаше посланието в ума ми. А то беше, че трябва да пиша, да се изразявам чрез писменото слово. Това щеше да ми помогне не само да бъда изслушан от другите, но и да чуя себе си.

Казват, че боговете създали хората по свой образ и подобие. Затова всички имаме от техния порив да творим. Можем да бъдем съзидателни по най-различни начини: писане, рисуване, музика, изобретяване на нови пособия и още безброй уникални занимания според интересите на всеки от нас – кулинарно изкуство, градинарство или ораторство. Важното е да се почита този порив. Когато го правим, изцеляваме не само себе си, но и околните. Ако не го правим, убиваме не само телата си, но и духа си. Когато не пиша, се задушавам в тишината.

Ханс Селие е на същото мнение:

„Щом имаме заложби, трябва да ги проявяваме, защото в противен случай ще експлодираме на нежелани места или ще затънем безнадеждно в чувства на безсилие. Великият замисъл е да канализираме своята жизненост по начин и със скорост, които природата е предвидила за нас.“

Второто средство за нашето утвърждаване е самата вселена – връзката ни с всичко и всички. Предположението ни, че сме откъснати от живота, сами и ненужни, е отрова. Няма значение колко пъти и колко жестоко съдбата ни е показвала тъмната си страна – това е само горчива измама, която съставлява част от патологичната биология на убежденията. От материална гледна точка лесно можем да видим, че представата за откъснатост от вселената е една измама. Не отиваме „прах при прахта“, а сме одухотворена прах. Ние сме част от вселената с временно съзнание и никога не можем да сме извън нея.

Думата „търсене“ не случайно се използва често в контекста на духовните занимания. Щом заболеят, много хора почти инстинктивно започват да търсят духовното в себе си, понякога по изненадващи начини. Ана е с рак на гърдата. Тя е еврейка и като такава била посветена в юдаизма. Днес посещава християнска катедрала за духовна подкрепа.

– Обикнах Бог и затова съм още силна. Ходя в църквата, където взех причастие. Знам, че и Бог ме обича. Служа при олтара. Първия ден държах разпятието и две свещички. Свещеникът ми рече: „Ти си живият олтар.“ Често си го повтарям, особено ако нещо много ме мъчи: „Аз съм живият олтар.“ Свещеникът ми каза още: „Ако си Божият олтар в църквата, си Божи олтар навсякъде. Ти си възлюбена.“

От друга страна, Лилиан – говорих с нея във връзка с нейния артрит – заменила енорийската си църква с юдаизма. Израснала в Шотландия и помни родния си дом като място на постоянен контрол и насилие. В новата си вяра намира свободата да бъде себе си, да се харесва такава, каквато е, и да се радва на живота – все неща, от които досега се е страхувала. Не може да се каже, че е напълно освободена. Когато кани брат си на гости, тя крие менората и свещите. Важното е, че е по-спокойна от когато и да било.

– Почувствах, че ако искам да се излекувам, трябва да сваля духовните си окови – обяснява тя.

Други от хората, с които разговарях, са утвърдили вярата в традиционната си религия. Трети се отдават на медитация или общуват с природата. Всеки търси своя път към светлината. За мнозина издирването не е леко начинание. Не се замисляме къде сме оставили ключовете си и досущ като Настрадин Ходжа, предпочитаме да ги търсим само под лампата, защото там можем да виждаме.

„Търси и ще намериш“ – беше казал един от великите Учители. Самото търсене е намиране, защото бихме могли да издирим само нещата, за които вече знаем, че съществуват.

Има и хора, които ходят на психолог, без дори да отварят дума за духовните си потребности. Други пък опитват изцеление само по духовни пътища – в търсене на Бога или универсалния разум, без да съзнават, че не по-малко важно е да открият и утвърдят личния си разум, тоест себе си. Здравето е стабилно, само ако почива и върху трите опори: тяло, разум (душа) и духовна връзка (дух). Независимо коя опора изключите от цялото, ще последва дисбаланс и болест.

Ако в търсенето на изцелението, взираме поглед само на лесните места, ще открием същото като Настрадин и съседите му: нищо. Като глупак, Настрадин не можеше да проумее това. Но същият Настрадин може да бъде мъдрец и учител, който има усет за верния път.

Настрадин Ходжа – мъдрец и глупец – живее във всеки от нас.

КРАЙ

« „Седемте условия за изцеление (начало)“ | Благодарности »

(съдържание)

* * *

КОГАТО ТЯЛОТО КАЗВА „НЕ“
Автор: Габор Мате
Превод: Иван Стаменов
Редактор: Елица Тодорова
Издателство: ЛиК
Бележки:

  1. Вижте 3-та глава [^]
  2. Oliver Sacks, The Man Who Mistook His Wife for a Hat and Other Clinical Tales; New York: HarperPerennial, 1990 [^]
  3. A. F. Siegman et al,“Antagonistic Behavior, Dominance, Hostility, and Coronary Heart Disease“, Psychosomatic Medicine 62 (2000), 248-57 [^]
  4. L. R. Ormont, „Aggression and Cancer in Group Treatment“ in Jane G. Goldberg, ed., The Psychotherapy of Cancer Patients (New York: The Free Press, 1981), 226 [^]
  5. V. J. Felitti et al, „Relationship of Childhood Abuse and Household Dysfunction to Many of the Leading Causes of Death in Adults: The Adverse Childhood Experiences (ACE) Study“, American Journal of Preventative Medicine 14, no. 4 (1998), 245-58 [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.