Когато тялото казва „НЕ“ – 17: Биология на убежденията

Научните изследвания на Брус Липтън – молекулярен биолог, работил в Станфордския университет в Калифорния – имат голямо значение за разбирането на болестите, здравето и оздравителните процеси. Когато чете доклади и дава интервюта, той обича да изпитва публиката с един подвеждащ въпрос: „Кое е мозъкът на индивидуалната клетка?“ Обичайният отговор е: „Клетъчното ядро, разбира се.“

Разбира се, че ядрото не е мозъкът на клетката. Мозъкът е нашият орган, отговорен за взимането на решения и анализа на заобикалящата ни среда. При клетките не ядрото, а тяхната клетъчна мембрана изпълнява аналогичните на мозъка функции.

През човешкото ембрионално развитие от външния зародишен слой се образуват както нервната система, така и кожата. Този външен слой се нарича ектодерма. Индивидуалните клетки използват своите мембрани като кожа и нервна система. Подобно на кожата, мембраната обвива и защитава вътрешното съдържание на клетката. В същото време на повърхността ѝ са разположени милиони молекулярни рецептори, които функционират като сетивни органи: те „виждат“ и „чуват“ и „усещат“ и – също като мозъка – интерпретират информацията, идваща от вътрешната среда на клетката. Тя се занимава и с обмяната на веществата с външната среда. Именно мембраната „взима решенията“, а не ядрото, в което се намира генетичният материал.

Ако разберем тази важна биологична реалност, ще можем да виждаме и отвъд общоприетото схващане, че гените решават всичко, свързано с човешкото поведение и здраве. Заблудите на обикновените хора са някак очаквани. Мнозина изпитват почти религиозно благоговение пред учените, политиците и обещанията им за значителни научни открития, като изказването от 2000 година, че специалистите са на крачка от разчитането на човешкия геном, генетичната матрица на човешкото тяло. Тогавашният президент Бил Клинтън каза по време на церемония в Белия дом, организирана по случай примирието между две групи от учени, които се съревноваваха в проучванията си на генома:

„Днес ние разбираме словото, чрез което Бог е създал живота.“ От друга страна д-р Стивън Уорън – американско светило в областта на генетиката и редактор на „Американското списание за човешка генетика“ – заяви ентусиазирано: „Наистина вярвам, че бъдещото откритие ще даде нов тласък на медицината, защото ще знаем не само какво причинява болестите, но и как да пазим здравето си.“

Действителните резултати от геномния проект няма как да не бъдат разочароващи. Въпреки че придобитата научна информация е важна сама по себе си, не можем да очакваме от нея да доведе до широко приложение в системата на здравеопазването – поне не и в близко бъдеще, ако изобщо някога намери приложение.

Когато тялото казва „НЕ“ – 17: Биология на убежденията
Първо, все още съществуват редица технически въпроси за разрешаване. Днешното ни познание за отношението между генетичния строеж и човешките същества може се оприличи със стремежа ни да разберем творчеството на Уилям Шекспир и Чарлс Дикенс, като използваме „Оксфордския кратък речник на английските думи“. Остава ни „само“ да анализираме предлозите, граматическите правила и фонетичните особености на произведенията, за да разберем как авторите са били вдъхновени за своите истории и диалози, а също и откъде идват уникалните им литературни похвати.

„Геномът е биологичната ни програма – пише един от по-обективните специалисти, – но еволюцията е забравила да използва дори пунктуация, за да сме наясно кога гените оказват влияние за дадено събитие и кога нямат роля. Излишно е да казваме, че не ни е оставила и записките си, от които да узнаем всеки ген за какво служи.“

Второ, противно на генетичния фундаментализъм, който формира днешните мнения в научните и обществените среди, сами по себе си гените не могат да обяснят сложните психологически характеристики, моделите на поведение, здравето и болестите на хората. Гените са просто кодове. Тяхната функция е на сборник от закони и биологични правила, според които се извършва синтезът на протеини, от което пък се определя всяка клетка каква структура ще има и каква ще е нейната дейност. Те са били и ще си останат само живи, динамични архитектурни и механични планове. Дали планът ще бъде изпълнен, не зависи единствено и само от гените. Те съществуват и функционират в контекста на живите организми. Активността на клетките не се определя изцяло от гените в техните ядра, но също така от потребностите на целия организъм, както и от взаимодействието на този организъм със средата, в която трябва да оцелява. Гените се активират и изключват именно от средата. По тази причина най-важните влияния за човешкото развитие, здраве и поведение са тези, които идват от заобикалящата ни действителност.

Хората, които отглеждат растения и животни, знаят и не биха спорили колко важни са първите грижи за оформянето и генетичния потенциал. По причини, които нямат нищо общо с науката, мнозина отказват да прегърнат същата идея, когато се отвори същия въпрос, но вече в контекста на човешките индивиди. Тази мисловна парализа става дори някак смешна, когато имаме предвид, че измежду всички живи същества именно за човека и неговото дългосрочно функциониране най-голямо въздействие оказва регулацията на средата през ранните му години. Липсват или са твърде оскъдни доказателствата за решаващата роля на гените в повечето случаи, свързани със здравето и болестите.

Тогава на какво се дължи всичката тази суета около геномния проект? Защо е този натрапчив генетичен фундаментализъм?

Ние сме социални същества и затова науката, включваща всичките си дисциплини, има своите идеологически и политически измерения. Както изтъква Ханс Селие, непотвърдените предположения на учените често ограничават и определят техните открития. Отдалечаването ни от гледището, че заболяванията – били те умствени или физически – се дължат главно на генетични фактори, позволява да избегнем смущаващите въпроси относно същността на обществото, в което живеем. Ако „науката“ ни убеди да пренебрегнем темата за приноса на нищетата, създаваните от хора токсини или френетичната и стресираща социална култура за появата на болестите, ще останем с оскъден набор от възможни отговори. Те са сведени само до сферата на фармацевтиката и биологията. Подобен подход служи за оправдание и опазва господстващите социални норми и структури. Освен това поддържа икономически интереси. Цената на акциите в „Селера“ – частната компания, участваща в геномния проект – се покачи с 1400 процента между 1999 и 2000 година.

Истерията около генома не е просто симптом на слаба наука, а силно наподобява и религиозен фанатизъм. Но дори в Библията се казва, че Бог първо създал вселената, после – природата, а най-накрая оформил човека от веществата на земята. Той е знаел – за разлика от Бил Клинтън, – че още от сътворението си хората не могат да просъществуват извън своята среда.

Вътрешната среда на човешкия организъм включва физиологичните и психо-емоционални състояния, които оказват влияние върху развитието ни и определят отношението ни към света през целия ни живот. А вътрешната средата на индивидуалната клетка е нейното непосредствено обкръжение, от което получава информационни субстанции – тези вещества идват от други близкостоящи клетки и от нервните окончания, като се контролират от разположени далеч в тялото органи, секретиращи своите химикали в кръвоносната система. Информационните субстанции се свързват с рецепторите на повърхността на клетката. Тогава в мембраната – в зависимост от това как е предразположена клетката в дадения момент – се произвеждат ефекторни молекули, които отиват в ядрото и карат гените да синтезират определени протеини за конкретни нужди.

Брус Липтън обяснява за тези протеинови комплекси, че действат като „превключватели“, които съобразяват функцията на клетката с нейната среда:

„Въпреки че тези протеини се произвеждат чрез молекулно-генетични механизми, активацията на контролираните от тях процеси се задейства от външни фактори… Въздействието на заобикалящата среда става съвсем ясно от наскорошните проучвания върху стволовите клетки. 1 Стволовите клетки не определят сами своята съдба. Обособяването им става според средата, в която се намират. Например могат да се култивират три вида тъкани. Ако дадена стволова клетка се постави в една от културите, може да се превърне в костна клетка. Ако същата клетка обаче е поставена във втората култура, ще започне да функционира като нервна клетка. В третия случай клетката би могла да узрее като чернодробна. Съдбата на клетката се „контролира“ от взаимодействието ѝ с обкръжаващата среда, а не от генетичната програма, съдържаща се в самата нея.“2

Ключов момент в удачния пример и обяснението на д-р Липтън за биологичната активност е това, че по всяко време клетката, подобно на целия човешки организъм, може да бъде в режим на отбрана или режим на растеж, но не и в двата. Възприятията ни за средата се съхраняват в клетъчната памет. Когато ранните възприятия са хронично стресиращи, развиващата се нервна система и другите компоненти на ПНИ суперсистемата постоянно получават електрически, хормонални и химически послания, че светът е несигурен или дори враждебен. Тези впечатления се програмират в клетките ни на молекулярно ниво. Първите преживявания настройват отношението на тялото ни към заобикалящата го действителност и определят несъзнателните убеждения на човек за мястото му в този свят. Доктор Липтън нарича този процес „биология на убежденията“. За щастие, натрупването на опит и постоянно развиващият се потенциал на хората пречат на биологията на убежденията да стане необратима, макар да е дълбоко запечатена физиологически.

Вече посочихме, че стресът е резултат от взаимодействието на даден стресор със системата, която го анализира. Тази система при човека е нервната, която работи под влиянието на емоционалните центрове в мозъка. Биологията на вярата, вкоренена в тази система още в детството, решително влияе върху способностите ни да реагираме на стрес през целия ни живот. Разпознаваме ли стресорите? Надценяваме или подценяваме потенциалните заплахи за здравето ни? Възприемаме ли се като самостоятелни индивиди? Ами като безпомощни? Като такива, които никога не се нуждаят от съдействие? Като незаслужаващи подкрепа? Като обичани? Като задължени да полагаме усилия, за да получим любов? Като безнадеждно лишени от способност да обичаме? Това е вяра – низ от несъзнателни убеждения, които са проникнали и на клетъчно ниво. Те „контролират“ поведението ни независимо какво мислим съзнателно. Могат да изключват защитните ни механизми или да ни позволят да израстваме и да бъдем здрави.

Сега ще разгледаме по-подробно някои по-разпространени схващания.

1. Трябва да съм силна

Айрис е интелектуалка – обича да твори и е страстна читателка. Преди десет години, тогава на 42, заболяла от СЛЕ (лупус). Израснала в Европа, а след като навършила 20 години, се преместила със семейството си в САЩ. Баща ѝ бил тираничен и непредвидим. Описва майка си като неспособна да живее отделно от съпруга си.

– Чувала съм за теорията, че тялото казва „не“, когато умът не може – казва Айрис. – Въпреки че отдавна съм запозната с тази идея и приемам нейните принципи, някак си не ми допадаше да мисля, че се отнася и за мен.

– Защо да не се отнася? – учудих се.

– Защото значи, че не си достатъчно силен… не си способен да проявиш кураж, когато е необходимо.

Думите ѝ ми прозвучаха познато. Една пациентка с рак на яйчниците не приемаше моята теория, защото според нея излизало, че е „бъзла“.

– Ами ако наистина някой не е „достатъчно силен“? – попитах Айрис. – Ако се опитам да повдигна тежест от пет тона и някой ми каже, че не съм достатъчно силен за тая работа, бих се съгласил.

– В такъв случай бих се обърнала към теб с въпроса: Защо се мъчиш, да не си идиот?

– Именно! Понякога проблемът не е липсата на сила, а в поставянето на невъзможни цели. Тогава какво значение има дали сме достатъчно силни?

Главната причина зад убеждението, че винаги трябва да сме силни, която е характерна за много хора с хронични заболявания, е усещането за безпомощност. Ако детето разбере, че родителите му не могат да го подкрепят емоционално, то започва да изгражда отношение, чиято същност е мотото: „Мога сам да се справям с всичко.“ В противен случай се опасява, че може да се почувства отхвърлено. Един от начините да избегнем ролята на незащитени и отчуждени е никога да не търсим помощ, да не признаваме „слабост“, да вярваме, че сме достатъчно силни, за да посрещаме сами повратностите на живота.

Айрис бързо призна, че когато нейните приятели имат проблеми и се обръщат към нея за подкрепа, тя не ги осъжда и не гледа на тях като на слабаци. Те се чувстват спокойни, защото могат да разчитат на нея и в техните очи е съпричастна и сигурна опора. Стана ѝ ясно, че не количеството сила е причината за нейните двойни стандарти, изразяващи се в по-високи очаквания за себе си, отколкото за останалите. Става дума за безпомощност, която е изпитвала като дете. Малкият човек постепенно започва да залага предимно на силата, защото му липсва подкрепа.

2. Нямам право да се ядосвам

Шизуко е 49-годишна майка на две пораснали деца. От 22-годишна страда от ревматоиден артрит, който се появява скоро след пристигането ѝ в Канада като чуждестранен студент. Когато била на четири, останала половин сирак, а скоро след това баща ѝ се оженил за сестрата на покойната ѝ майка.

– Мащехата ми обичаше повече бизнеса си, отколкото децата.

Бащата задоволявал всички материални прищявки на втората си съпруга, а през по-голямата част от времето отсъствал от дома. Преди пет години Шизуко се развела с мъжа си, който показвал, че не изпитва чувства към нея.

– Бракът ми беше ужасен. Докато живеех със съпруга ми, вечно бях изтощена, защото отглеждах децата. (Преумората е обичаен симптом на ревматоидните заболявания.) Към 3:00 часа следобед вече не издържах и лягах за малко отдих на канапето. А мъжът ми вечно се оплакваше: „Нищо не си свършила, ама нищичко.“ Казваше, че го използвам, за да ме хрантути.

– Това ядосваше ли те?

– Да, постоянно ме беше яд на него.

– Но показваше ли гнева си?

– Не… Мащехата ми ме възпита в духа, че не е редно да се ядосвам.

3. Ако се ядосвам, няма да ме харесват

Алън е с рак на хранопровода и не е доволен от брака си. Вероятно си спомняте, че според него жена му е неспособна да бъде романтична, избягва интимните отношения и не може да посреща потребностите чу. Попитах го:

– Как би изразил своята неудовлетвореност? Кара ли те да се ядосваш? Ядосваш ли се изобщо?

– Трудно ми е да ти отговоря сега, защото постоянно съм бесен заради нещо. Напоследък по-често говорим за проблемите си.

– А какво стана с гнева, който имаше преди да се разболееш от рак?

– Не знам. Виждам накъде биеш и вероятно си прав.

– Кое те накара да потискаш гнева си?

– Хвана ме натясно. Не съм се замислял много по тоя въпрос. Мисля, че се дължи на желанието да ме харесват. Ако се ядосваш, не допадаш на хората.

4. Целият свят е моя отговорност

45-годишният Лесли е чиновник и също вярва, че заболяването му – в неговия случай улцерозен колит – се дължи на стресовете му заради съпругата.

– Започна се през първия ми брак. Напрежението беше голямо и тогава здравословното ми състояние беше най-тежко. Отдавна обаче положението ми се подобри. Прокървявам от време на време, но не е страшно. Отношенията ни с първата ми жена бяха ту добри, ту лоши. Мисля, че не искаше да се обвързва. Не бяхме равностойни партньори. Все трябваше да се съобразявам с нея. Щях да полудея, защото почнаха да ми се изчерпват идеите какво бихме могли да вършим заедно. Никога не ми споделяше желанията си. Налагаше се даже да избирам сам филмите, като единствено можех да гадая дали и на двама ни ще харесат и ще останем доволни.

– Не те ли дразнеше да играеш тази роля?

– Дразнеше ме естествено.

– Какво правеше с тоя гняв?

– Преглъщах го, нямах избор. Ако бях проявил борбеност, тя щеше да каже: „Виждаш ли, бракът ни не върви.“ Всеки конфликт с нея се смяташе за индикатор, че отношенията ни са лоши. Трябваше да съм много, много внимателен. Когато започнах да излизам с Ева, новата ми съпруга, се случваше да се спречкаме. Това ме караше да се усмихвам. Обясних ѝ, че се радвам на възможността и правото да отстоявам мнение и да съм различен, без да ме заплашват, че ще ме зарежат. Преди определено се опасявах, че ще ми обърнат гръб и ще ме изхвърлят от живота си.

Лесли потърсил медицинска помощ няколко месеца след появата на симптомите.

– Не бях готов да приема, че съм уязвим и имам проблем. Склонността ми към перфекционизъм също си каза думата. Исках всичко да ми е наред, да не съм болен.

Когато бил 9-годишен, баща му починал от внезапен сърдечен удар. А две години по-късно и брат му си отишъл от аневризма в мозъка.

– След това всяка вечер маниакално изпълнявах един ритуал, с който се надявах, че ще предотвратя смъртта на хората. Повтарях си: „Не умирай, не умирай…“ Така се мъчех да запазя живота на близките си. Веднъж говорих с моя психиатър. Казах му, че отдавна съм се отказал от ритуала, но не съм се замислял дали е имало последствия. И точно тогава ми просветна, че знам с какво съм го заместил. Станах чиновник в социалните служби и сега се опитвам да спася света! Натоварването е огромно – мъчиш се да оправиш света, а се проваляш. Преди две години ми дадоха болнични заради стреса. Най-сетне разбрах, че не мога да премахна несправедливостите навсякъде. С помощта на психиатъра си измислих правило, което следвам: „Трябва да помагам на хората колкото мога, защото не съм Бог.“ Върши ми работа.

– Значи си вярвал, че всички бъркотии по света са по твоя вина?

– По едно време вярвах, че дори да не е по моя вина, аз ще съм този, който ще поправи нещата.

– Това как ти се отрази в професионален аспект?

– Ами на родителите ми, тоест на клиентите ми, не им беше лесно. Смятах, че са нещастни, защото съм неспособен да им помогна. Стремях се да уча повече и да придобивам нови умения. Трябваше да намирам вярното решение, да работя повече, да чета повече, да посещавам семинари.

Фройдистката грешка на езика, при която Лесли замени „клиенти“ с „родители“, има лесно обяснение. Той не само е станал главна опора за майка си и неин утешител след смъртта на съпруга ѝ и по-големия ѝ син, но се оказа, че е поел тази роля още от раждането си.

– Майка ми наистина искаше да съм щастлив. Тя вечно се грижеше да ми е спокойно. Постоянно се опитвах да изглеждам, че съм добре. Стараех се да бъда весело хлапе. Депресията ми беше непозната. Дори не знаех какво е тъга. Често ми е казвала, че съм си кротичък по рождение, за разлика от брат ми. Толкова съм бил спокоен, че понякога ме будела посред нощ, за да си поиграем, а после ме оставяла в кошарката и аз отново съм заспивал.

– Защо, за Бога, е постъпвала така?

– Предполагам, че е била самотна или се е нуждаела от внимание.

– Значи е трябвало да работиш… от бебе.

– Бракът на мама с баща ми беше ужасен. Често се караха, беше особено неприятно малко преди той да умре. Чувствах се длъжен да се грижа за щастието ѝ.

5. Мога да се справя с всичко

Дон е 55-годишен. Работи като държавен чиновник. Част от дебелото му черво било отстранено заради рак. Сред хроничните му стресове се откроявал стремежът му да бъде свръхдобросъвестен в службата. Той споделя:

– Дразня се, когато ме затрупват с работа. Не знам дали „гняв“ е точната дума, но определено се дразня. Впрягам се, защото не знам дали ще се справя навреме с купищата документи върху бюрото ми.

– Какво правеше за този проблем?

– Разпусках и се успокоявах като излизах на разходка. После се връщах обратно и запретвах ръкави. Успявах някак си.

– А защо не отидеш при човека, който ти възлага работата, за да му обясниш, че е твърде много, за да бъде свършена от един човек?

– Никога не съм го правил. Мога да се справя с всичко, това е. Твърдо решен съм, че трябва да съм най-добрият в службата, да успявам да обработвам най-много документи, при това най-добре от всички.

– Защо?

– По много причини. Първо, имам инстинкт на състезател. Второ, добре ми плащат, така че и работата ми трябва да е на нужното ниво. Винаги съм изхождал от позицията, че ако ми дадеш работа, ще я свърша. Ако ми възложиш още, ще свърша и нея, а ако ми дадеш малко, ще работя малко.

– Ами когато правят съкращения на персонала, а количеството работа не се променя?

– Работя повече. Всъщност често отивам при колегите, които се оплакват, че ги претоварват, за да им отнема част от бремето. Същевременно се случва да изпитвам вина, че съм можел да се постарая повече с този или онзи документ. Винаги се упреквам, че мога и по-добре. Гордея се с образа, който съм си изградил, че отмятам повече работа от останалите и за най-кратко време.

– Това има ли нещо общо с детството ти?

– Отчасти с майка ми. Ако в бележника ми видеше, че в училище съм получил три шестици и три петици, тя се мръщеше: „Защо не са шест шестици?“ Вечно беше недоволна от старанията ми. Беше решила, че трябва да стана някакъв професионалист, какъвто и да е. Най-напред се хванах като общ работник по строежите и майка беше много разочарована.

6. Не съм желана – не ме обичат

През целия си живот Гилда Раднър вярвала, че не е желана. Нейното отчаяние най-добре проличава от някои писма, които писала до съпруга си – Джийн Уайлдър, и които са открити след смъртта ѝ. Едно от тях е озаглавено „Въпроси от дясно наляво – отговори от ляво надясно“. Наречено е така, защото Гилда е писала въпросите с дясната си ръка, а отговорите – с лявата. Техническият похват и заглавието са особено важни. Дясната половина на мозъка е свързана с емоциите и контролира лявата ръка. В един от въпросите се пита: „Ракът в теб да не е майка ти?“ А отговорът, писан с лявата ръка, гласи: „Тя не иска да съществувам.“ (курсивът е неин)

7. Не живея, ако не върша нещо. Трябва да оправдая съществуването си

Джойс – университетският професор с астма – беше споменала за ужасяващото си чувство на празнота, което я обзема, ако не се занимава с нещо. Помолих я да поясни какво има предвид.

– Въпросната празнота се изпълва със страх, че ако не отговарям на очакванията, няма да съществувам истински. Като дете стоях встрани от всичко. Между майка ми и баща ми имаше напрежение, а също между баща ми и брат ми, но аз вечно бях извън уравнението. Бях с осем години по-малка от брат ми, при това момиче. За другите бях едно съвършено малко девойче. Около мен се случваше какво ли не, но аз нямах роля в него. Така стигнах до убеждението, че ако не правиш нещо в тоя свят, просто не съществуваш.

8. Трябва да съм много болна, за да заслужа грижи

Преди две години на Анджела ѝ поставили диагнозата рак на матката. Тогава била на 42 години. По-рано се борила с алкохолизма си, анорексията, депресиите и фибромиалгията. Трябвало да се подложи на операция за чревен байпас заради загубата на тегло. В рамките на 12 месеца отслабнала с 68 килограма, но скоро ги възстановила, защото не се променили нито нивата ѝ на стрес, нито хранителните ѝ навици. Взех интервюто с нея в „Дом на надеждата“ – ванкувърски психотерапевтичен и помощен център за хора със злокачествени образувания и хронични болести. Там тя ми каза:

– Гледам на рака като на подарък, защото ме измъкна от работата. През последните 12 години бях данъчен инспектор и мразех службата си. Още от малка приемам всичко лично, независимо за какво са споровете и караниците. Хората се ядосват на финансовите ревизии и насочваха към мен цялата си омраза, породена от правителството и данъците. А аз я поемах.

– Защо трябваше ракът да те отърве от професията, която си ненавиждала и те е измъчвала?

– Постоянно бях в депресия и мислех, че нямам избор. От 17-годишна работя. Знаех, че нямаше да ме търпят на друга работа, ако съм все болна. Често отсъствах по болест. На държавната работа си като малка брънка в цялата верига. Има още сто души, които могат да свършат това, с което ти се занимаваш. Така че ако не се справиш с нещо, го дават на някой друг. Затова останах на тая служба – защото не се страхувах, че ще я загубя.

– Ракът как те измъкна от нея?

– След диагнозата започнах да идвам в „Дом на надеждата“ и да говоря с тукашните психолози. Те ме окуражиха да обърна внимание на чувствата си и целия си живот. Осъзнах, че съм се мъчила да се впиша в обстановка, която изобщо не е за мен.

– Те ли ти казаха името на книгата ми?

– Няма значение, тялото ми наистина каза „не“. Две години имах обилни кръвоизливи и постоянно ме изследваха. Правиха ми две биопсии – на втората намериха ракови клетки. Когато лекарят ми обяви диагнозата, интуитивно и за части от секундата си помислих: „Само заради службата е!“ Стори ми се някак твърде очевидно. Цели две години получавах предупредителни съобщения, като кръвоизливи, а ги пренебрегвах.

– Точно за това те питах. Защо трябваше да се стигне до рак, за да се отървеш от стреса?

– Защото ракът е нещо реално. Някак си съм научена, че колебанията в настроенията не са достатъчно основание. Булимията също не е. Всеки гледа на психологическите разстройства като на… а, бе, все едно нищо ти няма. Колкото хора, толкова мнения по въпроса.

– Но мозъкът съществува и е орган в тялото ти – по това няма две мнения. Емоционалните смущения са толкова физиологичен проблем, колкото и ракът на матката.

– Съгласна съм. Но тогава мислех различно, защото вярвах в същото, в което вярват повечето хора. Много се притеснявах и какво ще си помисли семейството ми. Не можех просто да напусна, защото бях депресирана и службата ме влудяваше. Какво щяха да си кажат другите?

Подкрепата, на която се радва Анджела в терапевтичния център, спомогнала за желанието ѝ да се справи с проблемите си.

– Никога досега не съм чувствала такава сигурност – радва се тя. – Пълната полза от идванията ми тук се усети, когато предприех необходимите стъпки за напускане на службата. Непрекъснато ме окуражават да се занимавам с дейности, които ми се отразяват добре и които обичам да върша.

Въпреки че хората са способни на какво ли не, някак трудно можем да допуснем, че Хенриета – майката на Гилда – наистина не е искала дъщеря ѝ да съществува. Майката на Лесли също едва ли умишлено го е накарала да се чувства отговорен за щастието ѝ. Малко вероятно е родителите на Алън да са го накарали нарочно да мисли, че ще е обичан, но само ако не се ядосва. Повечето възрастни изпитват безусловна любов към децата си и се надяват, че малките ще я усетят. Това е важно да се знае, но не е от значение.

От реално значение са несъзнателните усещания на детето, основани на най-дълбоките му интерпретации за дòсега му със света. Тези възприятия, запечатени на клетъчно ниво, представляват биологията на убеждения, която значително определя какво чувстваме, какво да правим и как да реагираме на дадени събития.

Ключов фактор за появата на много заболявания – на всички от дотук разгледаните случаи – е претоварването със стрес, причинен от несъзнателните убеждения. Ако искаме да се излекуваме, трябва да започнем с нелеката задача да се преборим с биологията на убеждения, която сме възприели като деца. На каквото и външно лечение да се подлагаме, ние сме най-важното условие за здравето си.

Вътрешната ни среда трябва да бъде променена. За да открием здравето и за да му се радваме напълно, е нужно да предприемем издирване, едно пътешествие до центъра на нашата биология на убежденията. Това значи да преосмислим и опознаем живота си. Да го опознаем буквално означава да го познаем отново и отначало. Каквото и лечение да изберем – общоприетата медицина, алтернативните подходи, свързани с биоенергия или майндбоди похвати, древни източни практики като принципите на Аюрведа, йогите или китайската акупунктура, медитацията, психотерапията, специалните диети – ключът за успеха е в съзнателния, свободен и информиран избор.

Съществуват редица различни начини да се открие вродената способност на човека да постигне освобождаване, които са описани в немалко учения, книги и други източници. Освобождаването от потискащите и стресиращи външни обстоятелства е крайно необходимо. Но то е възможно, само ако преди това се освободим от тиранията на собствената ни биология на убежденията.

« Глава 16: „Щафетата на поколенията“ | Глава 18: „Силата на негативното мислене“ »

(съдържание)

* * *

КОГАТО ТЯЛОТО КАЗВА „НЕ“
Автор: Габор Мате
Превод: Иван Стаменов
Редактор: Елица Тодорова
Издателство: ЛиК
Бележки:

  1. Стволовите или зародишните клетки са тези, които все още не са се специализирали като определени тъканни клетки [^]
  2. B. H. Lipton, „Nature, Nurture and Human Development,“ Journal of Prenatal and Perinatal Psychology and Health 16, no. 2 (2001), 167-80 [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.