Когато тялото казва „НЕ“ – 12: Ще изсъхна откъм върха

Болестта на Алцхаймер е кошмар за поколението, родено след Втората световна война. Заради благоденствието и по-доброто медицинско обслужване все повече хора ще доживяват до дълбока старост и по-често ще развиват деменция от когато и да било. Очаква се бройката на канадците в трета възраст да се увеличи с 50 процента за следващия половин век. Всяка година около 100 хиляди души умират от Алцхаймер в Съединените щати, където през 1999-а бяха регистрирани четири милиона случаи на това заболяване. Според прогнозите през 2050-а те ще бъдат 15 милиона, ако се запазят днешните тенденции.

С напредването във възрастта дементните състояния стават по-масови. Три процента от 70-годишните имат Алцхаймер или друга форма на губене на разсъдъка. При 77-годишните вече процентите се вдигат на тринадесет. Разходите, физическата и емоционалната тежест за болногледачите са огромни. Но как ли се чувстват заболелите, които безпомощно усещат как целият им интелект, спомените им и всичко присъщо за тях изпада в пълен безпорядък? Постепенно губят контрол над емоциите си, говорните и телесните си функции, докато накрая се обездвижат и настъпи смъртта.

Пациент с Алцхаймер описва следното:

„Това е най-лошото, което може да се случи на разумен човек. Изведнъж осъзнаваш, че се превръщаш в развалина, както външно, така и отвътре.“

Думите му са предадени от Дейвид Шенк – автор на „Забравящите“, една особено ценна книга за болестта на Алцхаймер. Писателят разглежда и съдбата на Джонатан Суифт – ирландски автор, който имал успехи като духовит сатирик и се славил като интелектуален гигант. В по-късните си години обаче се превърнал в умствен лилипут1, паметта му изневерявала, а мислите му били непоследователни. „Вече нито пиша, нито чета. Нито запомням, нито мога да беседвам“, оплаква се той в писмо, съставено в първите фази на неговата деменция. В друго се казва дословно:

„Десет реда да напиша, ще са изпълнени с грешки. Можеш да се убедиш и сам от многобройните задрасквания и изтривания дотук. Няма защо да се залъгвам, не ми остана никакъв ум.“

Една от първите структури, които се увреждат при Алцхаймер, е хипокампусът – част от темпоралния лоб на мозъка. Човек има два броя, разположени по един във всяко мозъчно полукълбо, близо до ушите. Те участват в процеса на формиране на паметта и имат важна роля за регулацията на стреса. Добре известно е, че хронично високите нива на стресовия хормон кортизол могат да доведат до свиването на хипокампуса.

Когато тялото казва „НЕ“ – 12: Ще изсъхна откъм върха

Дали детските преживявания, потискането на емоциите и ежедневното напрежение предразполагат към Алцхаймер? Научните изследвания дават положителен отговор, а също и случаите на неколцината с това заболяване, споменати в настоящата глава. Едни от тях са обикновени хора, а други са знаменитости като Суифт и Роналд Рейгън, бивш президент на САЩ.

От експерименти с животни е установено, че ранните взаимоотношения са определящи за по-нататъшното развитие на деменция. Плъховете, които били отглеждани с нежност от бебета, в зряла възраст нямат почти никаква загуба на клетки в хипокампуса.2 Умственият им капацитет остава запазен. И обратното, по-често се наблюдава свиване на тази част от мозъка при не добре гледаните гризачи, които с остаряването губят от паметта си.

Що се отнася до хората, има едно прочуто изследване, според което онези със слаби езикови умения в младежките си години са по-податливи на деменция и живеят по-малко. Във въпросното ретроспективно проучване са анализирани ръкописните автобиографии на група млади послушници (кандидатки за монахини), подадени при постъпването им в манастира. Средната им възраст тогава била 23 години. Шест десетилетия по-късно учените помолили да видят тези текстове, като в допълнение били оценени умственото здраве и проницателността на вече остарелите монахини. Всяка от тях била помолена да позволи да ѝ направят аутопсия след смъртта. Оказало се, че жените, които демонстрирали по-оскъдни идеи и ползвали по-беден речник в младежките си автобиографии, били пропорционално по-податливи към болестта на Алцхаймер и съпътстващите я характерни патологични изменения в мозъка.3

Богатството на езика или липсата на комуникативни умения се определят от множество фактори, но най-главният от тях е качеството на емоционалните взаимоотношения. Трудно можем кажем, че авторът на класиката „Пътешествията на Гъливер“ е бил неспособен да се изразява. При по-внимателно вглеждане обаче животът и творчеството на Джонатан Суифт разкриват недостатъчно познаване на човешките отношения и на начините за директно изразяване на чувства. Феноменалният му талант се проявява основно в новаторските му идеи и язвителния хумор, който е толкова сух, че убягва на изтънчените читатели.

Както видяхме и при Гилда Раднър, остроумието е своеобразен поведенчески модел, чрез който се елиминира осъзнатото недоволство, замаскира се гневът и се улеснява общуването с околните.

За силно негативните емоции, които вълнували Суифт, най-вече за яростта му към жените, можем да съдим от пасивно-агресивния стил на непочтителната му сатира и от някои груби описателни пасажи в неговите разкази. Едно от най-противните преживявания на героя му Гъливер се случва при сблъсъка му с чифт женски гърди в Бробдингнаг, земята на великаните. Във въпросната сцена пътешественикът наблюдава как дойка кърми сукалче:

„Честно ви казвам, нищо друго не ме е отблъсквало така, както гледката на нейните чудовищни гърди, които не знам на какво да оприлича… Те бяха изпъкнали цели шест фута напред, а обиколката им беше поне шестнадесет фута. Зърната им бяха колкото главата ми, а кожата по тях, както и по останалата част от бозките, беше тъй нашарена от бенки, пъпчици и лунички, че не мога да си представя нещо по-отвратително.“

Причините за това неприятно описание се обясняват с тежката емоционална травма на автора, за която той по-късно обвинява своята бавачка. Бащата на Суифт, който също се казвал Джонатан, починал седем месеца преди да се роди първият и единственият му син. Когато било само на годинка, бебето е отделено и от майката – Абигейл. Не се познавали години наред. В пасаж от автобиографичен текст Суифт твърди, че бавачката му го отвлякла, но според някои биографи това звучи повече като „измислица за утеха“. Най-вероятно бил изоставен, защото майка му и втори път го зарязала след краткотраен опит да се съберат.

Срещата на Гъливер с чудовищните гърди без съмнение е резултат от болезнените емоционални спомени на автора. Джонатан изпитвал отчаяние и гняв заради внезапното изчезване на майка си, а нейното място, поне според разбиранията на малкото дете, било заето от отвратителната дойка с отблъскващите бозки.

На 20-годишна възраст по негова инициатива Суифт се среща отново с майка си. Типично за емоционално потиснатите, той идеализирал спомените си за нея, въпреки непълноценните им отношения. В едно похвално слово, посветено на Абигейл, се казва:

„Ако вратите на рая се отварят за милостивите, честните, справедливите и щедрите, значи тя е там.“

Дълго потисканият гняв на Джонатан към майка му се проявява не само в текстовете му на писател-женомразец, но и в реалните му отношения с жените. Срещу тях демонстрирал „студенина и ярост“, но си позволявал и физическо насилие. Сдържал сексуалния си нагон. Биографката Виктория Глендайнинг пише, че „се отнасял хладно с приятелките си. Не допускал да се размеква. Никой не трябвало да има власт над него, за да не може да му влезе под кожата и да го нарани… Позволявал си да се разкрива емоционално, но твърде ограничено, премерено и то само пред слабите и покорни жени“.4

Отвращението на Суифт към интимните отношения и страхът от обвързване и зависимост, които имал през целия си живот, са защитни реакции на дете, лишено от родителски грижи и принудено бързо да се научи да се справя самò с трудностите. „Оказва се, че сред близките на Джонатан нямало нито един възрастен, който да му обръща внимание, но и самият Джонатан не бил привързан към никого.“

Възможно е по-чувствителните индивиди да имат тайнствени предусещания за дълбоко скритите процеси в телата и/или съзнанието им. Вече споменахме за подобни проблясъци в историите за виолончелистката Жаклин дю Пре и танцьорката Джоан, която почина от АЛС. Тринадесет години преди да умре, все още в добро здраве, Суифт предвидил деменцията си.

В своите „Стихове за кончината на д-р Суифт“ е написал:

Оклюман бедничкият мъж вървеше,
мъката му даже по очите се четеше.
В главата си се чувстваше замаян,
докато умре, ще си е все окаян.
Паметта му също вехнеше бавно,
ума си да върне пробваше безславно.
Забравяше на другарите си имената,
даже днешното меню във столовата.

И втори път е имал същото предчувствие, докато се е разхождал с приятел покрай залиняващо дърво:

„Ще бъда като това дърво. Ще изсъхна откъм върха.“

Писателят умира на 67 години, доста напреднала възраст за неговото време. През последните му дни деменцията станала безмилостна. Но дори тогава бил способен на трогателни сентенции – независимо дали му хрумвали съзнателно или идвали от рутината. Глендайнинг пише:

„Един ден, от онези в последните му тъжни месеци, по-точно в неделя, 17 март 1744-а, докато седял в креслото си, той се пресегнал да сграбчи ножа на масата. Ан Риджуей го отместила, за да не може да го стигне. А той свил раменете си, после сякаш отърсил цялото си тяло и казал: „Аз съм това, което съм.“ И повторил: Аз съм това, което съм. Аз съм това, което съм.“

На хората с Алцхаймер им остават средно около осем години живот след поставянето на диагнозата. Срокът е един и същ, независимо от възрастта на болните. Макар и рядко, заболяването може да настъпи още след навършването на 50 години. Такъв е случаят с госпожа Аугусте Д., която през 1901-ва, тогава на петдесет и една, е приета в психиатрична болница заради някои необяснимите ѝ действия, нетипичните ѝ емоционални изблици и загубата на памет. Четири години по-късно умира, след като постепенно и необратимо изпада в умствена и физическа немощ. Заболяването ѝ все още нямало име, но след смъртта ѝ е наречено на нейния психиатър – прочутия Алоис Алцхаймер.

Въпреки че състоянието на Аугусте наподобявало сенилна деменция, която по-рано била смятана за нормален, макар и неприятен резултат от остаряването, относително младата възраст на пациентката подсказала на лекаря, че си има работа с още неизучен болестен процес. Лабораторните техники, използвани по онова време, позволили да се извърши посмъртно изследване на мозъка на госпожата, като били описани специфичните патологични промени в мозъчната тъкан при нейното заболяване. Била установена атрофия със загуба на неврони, а на тяхно място имало неврофибриларни възли и сенилни плаки. Дейвид Шенк ги описва като „твърди кафеникави бучки… миш-маш от зрънца и къси, извити нишки, все едно наблюдавате лепкави магнитчета за микроскопични отпадъци“. David Shenk, The Forgetting: Alzheimer’s: The Portrait of an Epidemic; New York: Doubleday, 2001)) Благодарение на революционния труд на Алцхаймер, днес знаем, че деменцията не е просто злощастен аспект от остаряването, а винаги представлява болестно състояние.

Съществуват редица теории за болестта на Алцхаймер, но досега никоя от тях не е дала задоволително обяснение за причините. Преди години беше забелязано, че в увредените от заболяването мозъци се съдържат по-високи от нормалните нива на алуминий, което подтикна много хора да изхвърлят алуминиевите си прибори, като така се надяваха, че ще се предпазят. По-късно обаче беше доказано, че наличието на този метал в мозъка всъщност е следствие от дегенеративните процеси, а не техен причинител. Още по-любопитното е, че възелчета и плаки се откриват в главите и на лица, които никога през живота си не проявяват симптомите на Алцхаймер. Спомнете си и за раковите клетки в гърдите на жени без клинични проблеми или в простатните жлези на мъже, които умират по съвсем други причини и на преклонна възраст.

Пример за подобно нещо ни дава и изследването сред монахините:

„Сестра Мери беше показателен случай. Тя беше забележителна дама с високи резултати на психологичния тест, направен малко преди смъртта ѝ на 101 години. По-удивителното е, че нейният блестящ интелект беше налице, въпреки изобилието на неврофибриларни възли и сенилни плаки в мозъка ѝ, които са сред най-характерните поражения от болестта на Алцхаймер.“5

Сред учените от цял свят все повече се налага схващането, че това заболяване е сред автоимунните, сред които са и множествената склероза, астмата, ревматоидният артрит, улцерозният колит и много други. При тях имунната система започва да работи против тялото. Причината е, че за атакуващите клетки се размива разликата между „своя“ и „чужда“ материя. Руските специалисти използват термина „автоимунна агресия“.6 Канадските лекари открили, че в семействата на пациенти с Алцхаймер автоимунните заболявания са по-чести, което предполага известна предразположеност.7

Възпалението на мозъчните тъкани при Алцхаймер успешно се потушава от същите анти-възпалителни медикаменти, които се предписват и за лечението на артрит. Испански експерти забелязали в мозъчните тъкани на болни редица продукти на имунната система, включително специализирани имунни клетки и химикали.8 Вече се различават и особени противомозъчни антитела, отделяни от обърканата имунна система. Според австрийски учени „не може да има никакво съмнение, че имунната система има връзка с невродегенеративните процеси, съпътстващи болестта на Алцхаймер“.9

Всички автоимунни заболявания са свързани с някакъв дисбаланс във физиологичната система за регулация на стреса, а най-вече в потока от хормони, управляван от хипоталамуса. Кулминацията на тази хормонална стихия е отделянето на кортизол и адреналин от надбъбречните жлези. Редица проучвания сочат неадекватни стресови реакции при хора с Алцхаймер, които включват секреция на ненормални количества вещества от хипоталамуса и хипофизата, а в следствие на това и на кортизол. И при човешките, и при животинските форми на деменция е типично прекомерното производство на кортизол, заради което имаме и съответните степени на увреждане на хипокампуса.

Д-р Кай Сонг е световно признат изследовател. Той работи в Университета на Британска Колумбия и е съавтор на новия учебник „Основи на психоневроимунологията“. В него пише:

„Убеден съм, че болестта на Алцхаймер е автоимунно заболяване. Най-вероятно се дължи на хроничния стрес, който влияе на застаряващата имунна система.“

Емоционалните центрове в мозъка, както вече видяхме, са от особено значение за неврологичните и хормоналните процеси, съпътстващи реакциите срещу стрес. Потискането на негативните емоции – например несъзнателната мъка, гнева и отвращението, които Джонатан Суифт изпитвал заради някогашните си лишения – е хроничен и значителен източник на разрушително напрежение. Учените от Щатския университет в Охайо са на мнение, че болестта на Алцхаймер, подобно на другите автоимунни състояния, се дължи на негативните емоции, които са сред решаващите рискови фактори.10

Най-прочутият човек с Алцхаймер в света е Роналд Рейгън. Когато му поставят диагнозата на 83-годишна възраст, шест години след изтичането на втория му президентски мандат, той пише трогателно в прощалното си обръщение към американския народ: „Сега започвам приключението, което ще ме отведе до залеза на моя живот.“ Упадъкът му бил дълъг и тъжен.

Подобно на Суифт, Рейгън имал своя травма от детинството. Баща му Джак бил алкохолик. Едмънд Морис пише следното в скандалната „Дъч: Биографията на Роналд Рейгън“:

„Когато бил на четири, за него било непосилно да приеме, че са арестували баща му за буйстване на обществено място. Дъч бил наивно и кротко момче, което не съзнавало тежките последици от алкохолизма. Не разбирал също така защо с брат му Нийл трябвало да окачват на рамо торбички с току-що изпечени пуканки и да ходят да ги продават в лунапарка.“11

Морис е проницателен биограф, но за последното греши или е само отчасти прав. Действително малкото дете не е било съзнателно наясно със семейния позор, но в емоционален аспект то е поемало всичките негативни вибрации на непълноценното семейство. Изключването на чувствата, тоест от реалността, било най-достъпният защитен механизъм. В резултат на това Великият комуникатор, както го наричат, можел да говори на езика на сантиментите, но не и да изразява автентичните си чувства. „Наистина, просто нямам думи“ е любимата фраза на Рейгън. Морис я определя като „стандартното клише, което използваше, когато очакваха от него прочувствен отговор“.

Ако изключването на емоциите настъпи достатъчно рано, по време на критичните фази на развитие на мозъка, способността да се различава реалността може да бъде понижена за постоянно. Рейгън през целия си живот трудно разграничавал действителното от измисленото. „Той бъркаше въображаемите истории с факти“, спомня си негова бивша годеница. Тази характерна черта показва, че в детското му съзнание, а по-късно и като възрастен, фантазията е измествала болезнените събития. Майкъл Корда – издател и редактор – пише в своята автобиография „Друг живот“, отпечатана през 1999 година:

„Когато разказа една история пред войници след награждаването им с медал за храброст, се разбра, че бърка художествените измислици с реалността. Ставаше дума за някакъв пилот на бомбардировач, който наредил на подчинените си да скочат с парашут, след като машината била лошо ударена от вражеската противовъздушна артилерия. Тъкмо когато и пилотът се канел да скочи от горящия самолет, забелязал изостанал човек от екипажа си – ранен и уплашен от мисълта, че ще умре сам. Стоял заклещен в кабинката си и не можел да излезе от нея. Тогава пилотът свалил парашута си, легнал на пода и се протегнал напред, за да държи ръката на умиращото момче. „Не се плаши, синко – казал той на младежа, – с теб ще съм докрая.“ Така и двамата загинали след падането на самолета. Това просълзило както Рейгън, така и наградените с медал мъже. Скоро след това обаче журналистите научиха, че такова нещо никога не се е случвало. Описаната история се оказа сцена от филм, която президентът несъзнателно пренесъл в реалния живот.“12

Разказват се множество подобни случки за Рейгън, както и такива за изневеряващата му памет. „Татко, аз съм. Синът ти. Майк.“ С тези думи първородното му дете се опитало да привлече вниманието на баща си, докато той премигвал неразбиращо насреща му и пред останалите ученици. Още не бил избран за президент, когато веднъж се описал като „тих и пуст център на ураган“. Морис добавя, че винаги имало нещо в личността на Роналд Рейгън, което говорело за „пълна изолация…,  че детето отдавна е било обзето от странно спокойствие… и парализирана чувствителност“. Причината за тази защитна и самоналожена парализа е ясна. Друга жена, отхвърлила предложението му за брак, споделя: „Винаги съм знаела, че Дъч не може да бъде наранен.“

Дъч е стар прякор на Рейгън. Истината е, че той бил раним, но заравял болката и гнева си надълбоко. Потиснатите му емоции най-добре проличават от описанието на една случка, станала когато бил на 11 години. Прибирал се вкъщи и заварил баща си да лежи пиян на двора.

„Джак се беше проснал по гръб на снега, а ръцете му стърчаха встрани. Беше се наквасил до козирката. Постоях няколко минути край него… Чувствах как ме обзема съжаление за татко ми. С тези разперени ръце все едно го бяха разпънали на кръст – точно така изглеждаше – косата му беше прогизнала от разтопилия се сняг и хъркаше при всяко вдишване. Нямаше как да му се сърдя.“

Гневът на младия мъж към баща му проличава именно от думите „нямаше как да му се сърдя“. В психотерапията това се нарича потвърждение чрез отричане – човек спонтанно обявява, че не изпитва дадена емоция (обикновено неприятна), въпреки че дори не го питат. Изповедта обаче си остава напълно вярна. Наистина е „нямало как“ да му се ядоса, просто защото способността му да изразява такова чувство отдавна е била задушена. „Нямаше как да му се сърдя“ е твърдение, което показва вътрешен конфликт – такъв между силното възмущение и силите на потискането.

Описват майката на Рейгън като твърде заета и смазана от стресовете, идващи от живота ѝ с такъв съпруг – женкар и алкохолик. Тя била отчуждена от децата си по начина, по който по-късно и Роналд бил отчужден от неговите. В такива случаи хората често идеализират майките си. Рейгън не прави изключение. Склонността му да отрича реалността обаче най-добре проличава от реакцията му на новината, че преданата му съпруга и болногледачка Нанси има рак на гърдата. Личният им лекар Джон Хътън решил лично да уведоми президента. През октомври 1987 година Едмънд Морис си записал следните кратки бележки за впечатленията на медика:

„Разбират, че Н. Р. е с рак на гърдата.
Джон Хътън се осмелил да го каже на Р. Р. след едно от събранията.
5 октомври: „Господин Президент, опасявам се, че ви нося лоши вести за мамограмата на Първата дама.“ Твърди, че не подозирал за склонността на Дъч да отрича действителността чак в такава степен. Изслушал лекаря, седейки зад бюрото си, държал писалка в ръка, а след това казал спокойно и със смразяващо безразличие: „Ами добре, вие сте лекарите. Сигурен съм във вас и че ще разрешите проблема.“
Край на разговора. След като излязъл от смущението си, Джон отишъл при пациентката си: „Госпожо Рейгън, президентът беше твърде разстроен, за да каже каквото и да било.“ Останал с нея до идването на Р. Р., който си носел документи от работата. Непохватно здрависване между съпрузите. Не обелили и дума за болестта. Хътън си тръгнал още по-смутен.“

Подобни примери не са свидетелство за това, че даден човек не е способен на чувства. Дори напълно да липсва привързаност, някой може поне да се престори на загрижен. Всъщност е точно обратното – понякога чувствата са толкова съкрушителни, че не могат да бъдат изпитани съзнателно. Но, макар и неосъзнати, физиологичните последици от тях си остават същите. За пореден път се убеждаваме, че сдържането на емоциите излага хората на по-голям и продължителен физиологичен стрес. И понеже те не са наясно със собствените си вътрешни състояния, не са способни да се предотвратят последствията от напрежението. Нещо повече, адекватното изразяване на чувствата действа успокоително. Ако са потискани, се стига до хронични хормонални и имунни промени, които подготвят почвата за развитие на болести, като тази на Алцхаймер.

Емоционалната сдържаност в автобиографията на Роналд от колежанските му години е прикрита под формата на сантименталност. Тя е пълна противоположност на изпълнения с прочувственост език на монахините, които доживели до дълбока старост, без да заболеят. И обратното, онези, които са писали като Рейгън – без да изразяват личните си усещания – са развили някаква деменция.

По времето, когато бях практикуващ лекар, проучих съдбите на много пациенти с Алцхаймер. Общото при всички тях беше потискането на емоциите. Взех интервю от няколко възрастни, които се грижат за своите родители, страдащи от това заболяване. Единият разказа следното:

„Бащата на майка ми починал, когато била малка. Да е била на десет или единадесет години тогава. Семейството ѝ живеело във Ванкувър, но родителите ѝ я пратили да работи през лятото в дома на чужди хора – у семейство Гибсън. Някъде през 1930-е било. Майка ми слугувала на Гибсън, когато баща ѝ умрял. По-възрастната ми леля отишла да я вземе и двете сестри се върнали във Ванкувър. Като се появили вкъщи, майка им се обърнала към леля ми: „За какво ми я водиш?“ И това пред майка ми. Потресаващо жестоки думи.“

Друг мъж, който също се грижи за болната си от Алцхаймер майка, я описва така:

„От малък помня, че постоянно беше напрегната. В същото време обаче нищо не споделяше. Ако я питах какво я тревожи, ми обясняваше как всичко било съвсем наред, но езикът на тялото ѝ казваше: „Остави ме на мира!“ И до днес не знам какво я измъчваше. Израснах с постоянното усещане, че ме държат на разстояние.“

Често емоционално потиснатите правят впечатление на хора, които премълчават нещо. Една от холивудските актриси, която познавала изгряващата филмова звезда Роналд Рейгън, но не била пленена от чара му, все пак останала „заинтригувана от тъгата, която прозираше зад неговия постоянен и енергичен хумор“. Цитатът е от книгата на Морис. Същият биограф веднъж попитал президента какво му е липсвало най-много като малък. „Последва дълго мълчание, през което се чудеше как да избяга от въпроса ми“, коментира авторът. Рейгън най-накрая отвърнал, но не признал, че му се е искало някой да го обича. Всъщност казал това:

„Искаше ми се да има някой, когото да обичам.“

Морис споделя: „Записах си думите му, но веднага след тях поставих една спираловидна заврънкулка, с която писателите от моя бранш си отбелязват следното: Той чувства точно обратното на онова, което твърди.“

« Глава 11: „Всичко е само в главата ѝ“ | Глава 13: „Свое или чуждо…“ »

(съдържание)

* * *

КОГАТО ТЯЛОТО КАЗВА „НЕ“
Автор: Габор Мате
Превод: Иван Стаменов
Редактор: Елица Тодорова
Издателство: ЛиК
Бележки:

  1. Тази дума, която в много езици е със значението на „джудже“, идва именно от творчеството на Джонатан Суифт – бел. пр. [^]
  2. M. J. Meaney et al., „Effect of Neonatal Handling on Age-Related Impairments Associated with the Hippocampus,“ Science 239 (12 February 1988), 766—68 [^]
  3. DA. Snowdon et al, „Linguistic Ability in Early Life and the Neuropathology of Alzheimer’s Disease and Cerebrovascular Disease: Findings from the Nun Study,“ Annals of the New York Academy of Sciences 903 (April 2000), 34-38 [^]
  4. Victoria Glendinnmg, Jonathan Swift:A Portrait, Toronto: Doubleday Canada, 1998 [^]
  5. D A. Snowdon, „Aging and Alzheimer’s Disease: Lessons from the Nun Study,“ Gerontologist 38, no. 1 (February 1998), 5-6 [^]
  6. V.A. Evseev et al., „Dysregulation in Neuroimmunopathology and Perspectives of Immunotherapy,“ Bulletin of Experimental Biological Medicine 131, no. 4 (April 2001), 305-308 [^]
  7. M. F. Frecker et al., „Immunological Associations in Familial and Non-familial Alzheimer’s Patients and Their Families,“ Canadian Journal of Neurological Science 21, no. 2 (May 1994), 112-19 [^]
  8. M. Popovic et al., „Importance of Immunological and Inflammatory Processes in the Pathogenesis and Therapy of Alzheimer’s Disease,“ International Journal of Neuroscience 9, no. 3-4 (September 1995), 203-36 [^]
  9. F. Marx et al., „Mechanisms of Immune Regulation in Alzheimer’s Disease: A Viewpoint,“ Arch Immunol Ther Exp (Warsz) 47, no. 4 (1999), 204-209 [^]
  10. J. K. Kiecolt-Glaser et al,“Emotions, Morbidity, and Mortality: New Perspectives from Psychoneuroimmunology“, Annual Review of Psychology 53 (2002), 83—107 [^]
  11. Edmund Morris, Dutch: A Memoir of Ronald Reagan; New York: Modern Library, 1999 [^]
  12. Michael Korda, Another Life; NewYork: Random House, 1999 [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.