Когато тялото казва „НЕ“ – 9: Има ли раков тип хора?

Джими се ожени за Линда през късната есен на 1990 г. Сватбата се състоя в параклисчето към палиативното отделение на ванкувърската болница, в която работех. Пет дни по-късно той почина от рак на кожата, който беше засегнал и гръбначния му стълб. Булката беше бременна в осмия месец. Като изключим баща му, всички по-близки роднини на Джими бяха дошли за церемонията и да бъдат край него през последните му седмици. Малко над месец, след като обявих смъртта му, присъствах на раждането на неговата дъщеричка Естел. Бях помагал в израждането и на предишните две деца на Линда от първия ѝ брак.

Джими не си падаше по лекарите. Въпреки че той и Линда живееха заедно от пет години, се запознах с него едва през лятото, когато дойде в болницата с упорити болки в гърба. Оказа се, че те се дължат на метастази в гръбнака, следствие от рака на кожата, който са изрязали от крака му преди години. Първоначалното му заболяване – меланомата – представлява опасен за живота злокачествен тумор от меланоцити – клетките, на които се дължи пигментацията на кожата. Това смъртоносно заболяване лесно се разпространява в други органи и често засяга млади хора.

Не познавах много добре Джими. На първата ни среща ми направи впечатление, че е изключително мил. Тогава беше на тридесет и една години, вежлив и дружелюбен, със светлокафява коса, сини очи и луничаво, доста типично ирландско лице. Ултравиолетовата радиация е сред главните физични рискови фактори за появата на меланома при онези с по-светла кожа. Хората от келтски произход са особено уязвими, особено такива като Джими, които са със светли коси, лунички и сини или сиви очи. Тъмнокожите етнически групи не са чак толкова рискови – на Хаваите ракът на кожата се проявява четиридесет и пет пъти по-рядко при аборигените в сравнение с бялото население.1

Тукашните дерматолози патрулират през лятото по плажовете на Ванкувър, за да предупреждават онези, които се пекат на слънцето, за опасността, на която се излагат. За съжаление емоционалното потискане не е толкова лесно поправим проблем като липсата на плажен патрул. Изследванията на меланомата са едни от най-убедителните, посочващи връзката между потискането и развитието на рак.

Когато тялото казва „НЕ“ – 9: Има ли раков тип хора?

Състоянието на Джими се влошаваше много бързо, а химиотерапията и лъчетерапията го накараха да се чувства още по-зле.

„Писна ми – рече той накрая. – Това е лудост. Аз умирам. Не е нужно да съм толкова скапан през последните ми дни.“

Скоро след това краката му се парализираха, заради което беше приет в палиативното отделение. Почина няколко седмици по-късно. До преустановяването на практиката ми преди две години Линда и нейните деца останаха мои пациенти. Когато ѝ се обадих наскоро, тя се съгласи да даде интервю за тази книга. Дона, по-голямата сестра на Джими, също се отзова.

Помолих Линда да опише втория си съпруг.

– Джими беше сговорчив, улегнал и спокоен. Обичаше да е сред хора. След като ме попита какви стресове е имало в живота му, трябваше сериозно да се замисля. Не беше от най-стресираните. Е, попийваше си. Може да се каже, че пиеше всеки ден. Затова не ми се щеше да се омъжа за него през всичките тия години. Заради пиенето му. Наливаше се с бира постоянно, поне по четири бутилки на ден, понякога и повече.

– Това променяше ли го?

– Само ако пиеше по повече… Ставаше един голям любвеобилен мечок, който обясняваше на всички колко много ги обича. Напиеше ли се, просто искаше да прегръща хората. В това число и мъже, сякаш му бяха по-големи братя. Имаше нужда да казва на някого: „Ти си ми другарче.“ А после почваше да плаче. Не го избиваше на насилие, не се гневеше и не изглеждаше объркан. Просто беше тъжен. Имаше си някаква мъка, но не знам каква. Само за едно се сещам. За някакви проблеми, свързани с баща му, но той не пожела да ми сподели. Не говореше за него. Не споделяше и чувствата си. Като се замисля, май нищо не споделяше.

– Какво е било детството му?

– Израснал е в Халифакс. Твърдеше, че бил щастливо хлапе. Родителите му не са се развеждали. Но и двамата били алкохолици. Доколкото разбрах, баща му постоянно пиел. Мисля, че майка му  почнала, когато той бил юноша.

По-късно научих от Дона – сестрата на Джими, по-голяма от него с две години, че баща им  пиянствал още когато били деца. С нея имах два разговора. Първия път ми сподели:

– Имах спокойно детство. По-малките ми братя гледаха по-другояче на нещата… но аз съм убедена, че ни отгледаха много добре. В един щастлив дом. Джими беше типичното малко момче. Весело хлапе. Непрекъснато си играехме. Излизахме в задния двор и се пръскахме, сещаш се, с онези, водните пистолетчета. В спомените ми образът му е на истински щастливо хлапе.

– А какви бяха родителите ти?

– Баща ми беше най-милият и дружелюбен човек, когото познавах. Падаше си майтапчия. Постоянно се шегуваше с нас, играехме си като се боричкаме и гъделичкаме. Беше добър имитатор. Най-често се правеше на патока Доналд. Хората ме молеха: „Я накарай баща си да говори като пате.“ Падаше си комик, но трябваше да се ослушваш какво казва и как ти го казва. Можехме да се шегуваме взаимно, но ако татко беше сериозен, тогава земята потреперваше… Щом му станеше досадно или се ядосаше, край с игрите. Ако искаше да правим нещо, трябваше да го изпълняваме.

– Защо?

– Защото иначе щяха да последват наказания и крясъци.

На деветнадесет години Дона се омъжила и отишла да живее в друг град. Джими останал при родителите си до двадесет и втората си годишнина. Веднъж отишъл до Ванкувър, уж да се види с приятел за ден-два, но после се обадил, че няма да се прибере. Връщал се само за кратки гостувания.

– Просто позвънил да съобщи, че няма да си дойде. Оставил и писмо с обяснения на бюрото си.

– Избягал е?

– Точно така. Спомням си и какво обясни на нашите: „Ами не можех да ви кажа лично, че си тръгвам, защото не исках да ви нараня…

– Значи Джими е имал усещането, че ако заживее самостоятелно, родителите му ще се засегнат?

– И другите деца израснахме с такова чувство. Ние бяхме целият свят за майка ни. Бяхме всичко за нея. Стараеше се да не ни пречи, но беше твърде привързана, до такава степен, че и мен притесняваше. Но най-вече Джими. Като се замисля, осъзнавам, че бяхме твърде близки – направо, как да кажа, нездравословно. Все някога трябва да дадеш свободата на децата си. Но поне емоционално тя не го направи. Чувствах се отговорна към нея, а много пъти и Джими е изпитвал същото. Нормално е родителите ти да се опитат да разберат и да приемат, че щом пораснеш, ставаш отделен човек.

– Бягството на Джими към Западното крайбрежие е само физическо. Но това не значи, че се е усещал свободен.

– Разбира се, че не е. Чувстваше се ужасно. Беше му много, много гадно. Тръгна си, но трябваше да живее с вината.

Дона смята, че до самия край за Джими е било непосилно да причинява емоционално страдание на родителите си.

– Точно преди Деня на труда брат ми се обади. Обясни ми как стоят нещата с меланомата. После ми рече: „Разбери ме, Дона, не мога да позвъня на мама и тате, защото няма да го понеса. Ще им кажеш ли вместо мен?“ Отвърнах му, че ще го направя. Тогава той добави: „Просто ги помоли да не ме търсят разстроени. Наистина няма да понеса да ги слушам как плачат и прочие.

Пред Дона изказах предположението, че описанието ѝ на малкия Джими като „истински щастливо хлапе“ може би не е съвсем достоверно. Друг вариант е това привидно щастие да е бил начинът, по който брат ѝ се е справял с тревогата и гнева, насочени към родителите му. Било е средството му да противодейства на болезненото влияние, което са оказвали техните емоции върху него. Той е утешавал близките си за сметка на своите чувства.

Дона ме потърси отново след няколко дни. Първият ни разговор предизвикал изплуването на повърхността на куп стари спомени. Тя имаше нужда да сподели.

– След като си поприказвахме предния път, денят ми си продължи нормално. Същата вечер легнах да спя. Около четири часа сутринта се събудих. Невероятно беше колко неща си спомних изведнъж и как продължаваха да изникват. Ти ми беше споменал как Линда ти е доверила, че Джими е задържал в себе си много тъга и че това може би е свързано с баща му. Познавах Джими много, ама много добре, и наистина – той беше тъжен. Връщам се назад във времето, когато Джими беше малък. Само веднъж татко някога се е занимавал с него. Двамата бяха във всекидневната и се боричкаха на килима. Забавляваха се и се смееха с глас. Но само тогава. По-нататък той никога не е взимал участие в живота на Джими. Никога не са ходили заедно да гледат мач. Повече не си и играеха. Тъпото е, че баща ни винаги твърдеше, че ни обича, но и много ни нараняваше. Другият ми брат беше доста пълничък, а татко му се подиграваше пред хората. Засипваше го с гадни думи. Към Джими беше същият. Аз обаче никога не съм била сърдита на баща ми. Винаги съм го оправдавала, може би съзнателно, а може би и без да се замислям. Но онази въпросна вечер ненадейно ме обзе силен гняв. Сетих се за Джими, за времето, когато растеше, както и за останалата част от живота му. Спомних си колко често татко повишаваше глас. Ако поправяше нещо и не му подаваха правилните инструменти, ако някое болтче паднеше на земята или само нещо да не му харесаше, започваше да крещи и да ругае околните. Плашехме се. Тичахме да се скрием някъде. И като се сетих за оня глас, за тия викове и обиди, си казах: Това не е живот. Всичко това е нередно. Нищо не се промени до самия край… Баща ми дойде от Халифакс да види Джими. Всъщност сестра ми и съпругът ѝ го докараха, а той пил през целия път. Пристигнаха няколко седмици преди Джими да го приемат в палиативното отделение. Баща ми влезе в апартамента и седна да си посръбва бирата. Не пожела дори да влезе в спалнята да види сина си, да види Джим. Опитвахме се да го оправдаем. Трябваше да замажем пред Джим, че баща ми го е страх да се срещне с него и да го види в това състояние. Най-сетне татко набра достатъчно смелост и влезе в стаята. Попита: „Джими, да ти донеса ли нещо? Жаден ли си?“ После излезе и отиде до хладилника. Изведнъж изрева: „Как така сте се оставили без ябълков сок? Как е възможно такова нещо?“ И като се почна оная ми ти тирада, набързо наруга всички присъстващи. Останахме като гръмнати. А той си взе палтото и изхвърча към магазина да купи ябълковия сок за Джими. По-късно се прибра у дома и с това се приключи. Така и не дойде да види Джими в болницата. Отиде си в Халифакс и повече не се поинтересува. На всичкото отгоре, както знаеш, Линда беше бременна с Естел и се ожениха пет дни преди Джими да умре. На сватбата беше почти упоен.

– Да, беше сънлив. Наложи се рязко да увеличим дозата обезболяващи.

– Ясно. Спомням си, че тогава, точно след церемонията, той беше отпаднал, но вдигна ръката си и рече: „Вижте, вижте, точно като брачната халка на тате.“ Вратовръзката му също беше като на баща ни. Някак потресаващо беше, че сред малкото думи, които каза, бяха: „Точно като брачната халка на тате.“

Поведенческият модел, който и Джими е следвал, подробно е описан в литературата за пациенти с меланома. В едно чудесно проучване от 1984 са анализирани физиологичните последици от стрес при три групи – болни с меланома, хора със сърдечни заболявания и контролни лица без клинични проблеми. Използван е дермограф – уред, който записва електрическите реакции в кожата, докато изследваният наблюдава поредица изображения, въздействащи върху психиката. Текстовете в картините били с обидно, неприятно или тягостно съдържание. Например изявления като „грозен си“ или „за всичко си виновен само ти“. След като отчели реакциите на участниците, ги помолили да дадат субективното си мнение за това дали са се чувствали спокойни или напрегнати за всеки от текстовете. Учените сравнили реалната степен на стрес от резултатите, получени от дермографа, със съзнателното субективно възприятие на изследваните.

Физиологичните реакции и на трите групи били еднакви, но болните от меланома проявявали склонност да отричат, че са изпитали безпокойство или вълнение заради изображенията.

„Опитът ни показа, че пациентите с меланома реагират с тенденции, които бихме окачествили като „потискане“. Техният поведенчески модел беше значително по-различен от този на пациентите със сърдечносъдови проблеми. Последните всъщност имаха точно противоположния модел на поведение.“2

Групата на страдащите от меланома била на най-потиснатите, а онези с кардиологичните заболявания имали най-малко задръжки. Може да изглежда, че реакциите на сърдечноболните са здравословни, но това е заблуда. Между потискането на чувствата и превъзбудено реагиращите има една златна среда. Това проучване сочи, че може да се изпитва емоционален стрес с измерими физиологични последици, независимо дали хората съзнават, че са под напрежение.

Отново във връзка с меланомата бяха очертани и за пръв път предложени три нови термина, свързани с типовете хора. Тип C – раков тип (от англ. cancer), на чиито характеристики отговарят онези, които са предразположени към развитието на злокачествени образувания. Тип А – за агресивни лица, които проявяват гневливост, напрегнатост и склонност към власт. При тях са вероятни сърдечните болести. Тип B – това са балансираните индивиди, за които е присъщо умереното поведение и способността да приемат и показват чувствата си, без да позволяват да бъдат управлявани и мачкани, или да се оставят на неконтролируеми емоционални изблици.

Характерни за пациентите от тип С  са „изключителната отзивчивост, търпеливостта, инертното поведение, липсата на самоувереност и примиренчеството… Те понякога се бъркат с тип B, защото хората и от двата типа изглеждат сговорчиви и мили. Но докато от тип В могат да показват своя гняв, страх, тъга или други емоции, хората от тип С, поне според нас, сдържат или потискат „негативните“ си емоции, по-конкретно гнева си, а в същото време привидно се правят на силни и щастливи“.3

Възможно ли е самата болест да променя така личността и нейния поведенчески модел, че да не можем да говорим за еднаквост преди и след появата на здравословния проблем? Биографията на Джими, описана от жена му и сестра му, показва, че потискането, „любезността“ и липсата на агресия били постоянни негови спътници още от най-ранно детство. Учените, които изучавали реакциите към физиологичен стрес на пациенти с меланома, са на мнение, че „когато хората развият дадено заболяване – било то рак или сърдечносъдово – не променят рязко обичайните си начини да се справят със стреса и няма обрати в поведението им… При стрес обикновено се мобилизират наличните ресурси и защитните механизми“.

Как психологичният стрес води до злокачествени увреждания на кожата? На хормоналните фактори вероятно се дължи фактът, че бройката на меланомите се увеличава на местата от тялото, които не са изложени на слънчева светлина. Предполага се, че хормоните може би свръхстимулират пигментните клетки.4

Специфичното за тип С се наблюдава и при пациенти с други видове рак. През 1991 година експерти от Мелбърн, Австралия, решили да проверят дали има характерни особености, които са рисков фактор за появата на рак на дебелото черво или ректума. Над шестстотин души с наскоро открити такива заболявания били съпоставени с контролна група. Съвсем категорично болните били по-склонни към следните особености:

„Отказват да приемат реалността и потискат гнева си, а също и други негативни емоции… правят впечатление на любезни и добри хора, не си позволяват действия, които могат да засегнат околните, и избягват конфликтите… Тези особености са независими рискови фактори спрямо по-рано устовените, като диетите, консумацията на бира и наследствената обремененост.“5

Пациентите с рак на червата също често споделят, че са били нещастни като деца или като възрастни. Вече отбелязахме подобни тенденции и в случаите на рак на гърдата, меланома, рак на простатата, левкемия, лимфоми и белодробен рак.

През 1946 година учени от университета „Джон Хопкинс“ започнали дългосрочно изследване, чиято цел била да установи дали има психобиологични характеристики сред младите, на базата на които могат да се предвидят бъдещи болестни състояния. За последвалите осемнадесет години 1130 бели студенти от мъжки пол, приети да следват медицина, преминали през психологични тестове. Те са разпитвани за емоционалното им състояние и за отношенията им с родителите. Отчетени са и биологични данни, като пулс, кръвно налягане, тегло и нива на холестерол, а също и навиците им – пушене, консумация на кафе и алкохол. В края на проучването е отбелязано, че почти всички от мъжете завършили успешно и практикуват като лекари. Възрастта им варирала между тридесет и шестдесет години. След новата оценка на здравословното им състояние станало ясно, че болшинството са здрави. Но сред останалите имало почти еднакви по бройка случаи на заболели от сърдечни болести, високо кръвно налягане, рак, такива с психични отклонения или извършили самоубийство.

Когато учените предприели своя проект, не очаквали да открият, че ракът е свързан с психологичните фактори, съществували още в младежките години. Техните данни обаче сочат такава връзка. Забелязана е поразителна близост между тези, които се разболели от рак, и посегналите на живота си:

„Нашите резултати, както изглежда, са в съгласие с мнението, че онкоболните пациенти в по-голяма степен са склонни да отричат или потискат своите пориви и емоции от другите хора.“6

По-нататък се казва, че както за здравото мнозинство, така и за страдащите от различните болести могат да се посочат отличителни черти. Студентите, които по-късно развили рак, били депресирани, проявявали безпокойство и неспособност да се гневят. Те се определили и като най-отчуждени от родителите си. От всичките групи те били и с най-големи затруднения да изразяват чувства като цяло.

Това означава ли, че има раков тип хора? Отговорът няма да е изчерпателен, ако кажем само „да“ или „не“.

Меланомата е типичен пример за това колко повърхностно е да се посочва лекомислено една-единствена причина. Само светлата кожа не може да бъде причина за този вид рак, защото не всички със светла кожа се разболяват. Пораженията на ултравиолетовата светлина върху кожата също сами по себе си не са достатъчни, тъй като сред малцина измежду светлите индивиди със слънчеви изгаряния се стига до този рак. И потискането на емоциите на свой ред не е единствен виновник за меланомата, след като не всички с потиснати емоции свършват с меланома или друго злокачествено образувание.

Комбинацията на трите условия обаче е потенциално смъртоносна.

Въпреки че не можем да твърдим, че който и да било поведенчески тип директно причинява рак, известни характерни черти определено повишават риска, защото заради тях се стига до физиологичен стрес. Потискането, неспособността да се казва „не“ и липсата на усещане за гняв водят до ситуации, при които човек не може да изрази чувствата си, нуждите му са пренебрегвани и се възползват от благия му нрав. Тези ситуации водят до съответното вътрешно напрежение, независимо дали то е осъзнато. Когато то се повтаря и натрупва с течение на годините, твърде вероятно е да бъдат нарушени хомеостазата и имунната система. Именно стресът, а не самият поведенчески тип, унищожава физиологичния баланс в тялото и защитните му механизми, като го предразполага към болести или понижава способността да им се противодейства.

И така, физиологичният стрес е липсващото звено между особеностите на характера и заболяването. Някои отличителни черти – можем да ги наречем и поведенчески модел – увеличават риска от влошаване на здравето, като повишават вероятността за хроничен стрес. Общото между тях е отслабената способност за емоционално общуване. Някои преживявания могат да са с потенциално вредни последствия за организма, ако човек не се е научил да изразява ефективно чувствата си. Това умение се придобива или пък не се усвоява през периода на детството.

Начинът, по който хората израстват, определя как ще се отнасят към собствените си тела и чувства. От сбора на емоционалния заряд през детството и вродения темперамент се получават по-късните характерни черти. Но онова, което наричаме характер, не е фиксиран набор от особености, а само поредица от поведенчески механизми, които човек е придобил през първите си години. Има значителна разлика между вродените особености, които са непроменливи и не зависят от средата, и специфичните реакции в даден момент, които са усвоени, за да гарантират оцеляването. Така че обичайно проявяващите се черти може да не са нищо повече от често ползвани и несъзнателно възприети похвати. Нерядко хората се идентифицират с тях и вярват, че тези черти са неделима част от същността им. Възможно е дори да се самоупрекват, ако например се виждат и определят като „вманиачени на тема контрол“.

В действителност обаче човек няма вродена склонност към власт.

Проблемът с контрола се дължи на дълбокото безпокойство. Бебетата и децата, които смятат, че не се посрещат нуждите им, могат да изградят натрапчив поведенчески модел за изпипване и на най-малките детайли. Когато такава личност се опасява, че не е способна да владее положението, тя изпитва огромен стрес. Подсъзнателно я мъчи убеждението, че само ако може пряко да въздейства над всеки аспект от живота си, ще е способна да осигури задоволяването на своите потребности. С течение на години такива хора забелязват възмущението на другите и започват да не харесват поведението си, придобито заради някогашната липса на емоционална близост. Стремежът към контрол не е вродена, а придобита черта.

Потискането на чувствата също е такава черта, а не нещо фиксирано и предопределено. Измежду зрелите индивиди, които дадоха интервюта за книгата, нямаше нито един, дал положителен отговор на следния въпрос: Когато бяхте дете и ви измъчваха тъга, безпокойство и ярост, имаше ли някой, с когото да споделяте – бил той или тя същият, който е провокирал вашите негативни емоции? През четвъртвековната ми практика като лекар, включително десет години в палиативното отделение, не съм срещал пациент с рак или каквото и да е хронично заболяване, който да ми отговори с „да“.

Много деца се оказват принудени да се затварят в себе си, но не защото целенасочено са тласкани към това или малтретирани. Понякога и родителите са твърде уплашени от тревогите, гнева и тъгата, които долавят в малките, или пък просто самите те са твърде заети или смазани, за да обръщат нужното внимание. „Мама и татко очакваха от мен да съм щастлив“ е елементарното правило, което следват хлапетата, докато в един момент се окажат стресирани, депресирани и болни възрастни със силна тенденция да потискат чувствата си.

Джил е от Чикаго и работи във филмовата индустрия. Тя има рак на яйчниците в напреднала фаза и се определя като перфекционистка. Нейна приятелка ми сподели притесненията си, появили се през напрегнатата година преди Джил да заболее.

„По онова време предусещах, че последствията за нея няма да са само психологически. Случи се преди около три години. Джил се зае да сътрудничи за направата на един видеоклип. От продуцентската фирма претупаха поръчката. Това беше истински кошмар за нея, защото се надяваше, че ще направи пробив с проекта. Когато се захване с нещо, тя се стреми всичко да е изпипано. В тази работа тя инвестира пет пъти повече време от онова, за което ѝ плащаха. Според мен този случай беше кулминацията преди тялото ѝ да си каже: Вече не издържам.“

Интервюто със самата Джил ме изненада. Тя беше напълно откровена с мен, но сякаш не вникваше в същността на нещата, които ми сподели. Изповедта ѝ беше подробно описание на стресовете в отношенията ѝ с нейните родители и съпруг, като същевременно нито за миг не допускаше, че напрежението може да е допринесло за появата на болестта.

Тя е на петдесет години, доста бъбрива и със склонност да се впуска в подробности на всяка тема. Усетих, че това е начинът, по който тя държи страховете си настрана. Направи ми впечатление, че се чувстваше неловко дори от кратките моменти на мълчание в разговора ни. На първата ни среща все още носеше перука, тъй като нямаше коса след химиотерапията.

Възприела е майчинска роля в брака си. Нейният съпруг – Крис, прекарал краткотрайно заболяване, но на легло. Тя се грижила за него с родителска всеотдайност – търсела лекари, будувала по цели нощи, старала се той да бъде добре, като не занемарявала и работата си. През цялото това време подготвяла доклада си, който трябвало да представи на една национална конференция, и ръководила вечерно училище за начинаещи филмови творци. Вечерта преди конференцията изнесла лекция, прибрала се, стегнала си багажа в два часа сутринта, след което бързала да хване най-ранния полет.

Първите симптоми на рака се появили скоро след периода, през който се грижила за мъжа си. За разлика от нея обаче, съпругът ѝ не обръщал внимание на състоянието ѝ. Месеци наред Крис не се интересувал за резултатите от медицинските ѝ прегледи, правил се на разсеян, когато започнала да слабее и да се оплаква от болките. И това въпреки факта, че, казано с нейни думи, се е „хранела с обезболяващи“. „В същото време напълно непознати хора в асансьорите ме питаха дали съм добре“ – допълва тя.

Както често се случва при рака на яйчниците, на лекарите им били необходими няколко месеца, за да установят диагнозата. Първото нещо, което си помислила Джил при научаването на неприятната вест, било: „Горките ми съпруг и майка.“

„Аз съм тяхната опора – беше нейното пояснение. – Мъчно ми беше, защото щяха да останат без подкрепата ми.“

Онкологът обяснил на семейната двойка, че вероятността да се живее с това заболяване повече от пет години е нищожна, особено при такъв напреднал стадий. Крис не искал да приеме реалността. „Сякаш нищо не беше чул – каза Джил. – Имах нужда да поговоря с него за проблема, но в колата на връщане той само повтаряше как сме щели да се борим и как ще оцелея. Не можеше да си спомни нито думите на специалиста, нито за прогнозата, съвсем нищо. Все едно не е бил там.“

Преди операцията Джил трябвало да направи компромис и с решението на майка ѝ да я гледа.

– Първоначално не искаше да идва. Свикнала е тя да бъде център на вниманието, а и не обича да пътува. Но всички ѝ казвали: „Дъщеря ти е в болница. Няма ли да бъдеш край нея?“ И за да се направи на добра майка, се принуди да дойде.

– Ако така гледаш на нещата, как се почувства след решението ѝ да поостане при теб?

– В самото начало се радвах, че е надалеч. Не я исках. Знаех, че ме използва, за да се прави на примерен родител, но истината е, че винаги аз съм се грижила за нея след смъртта на баща ми. Той ме беше помолил.

– А дали не си се грижила за нея още от раждането си?

– Прав си, още от съвсем малка го правя. Татко все ми казваше да не я закачам за нищо. Той я защитаваше, въпреки че му лазеше по нервите. Обичаше  я по свой си странен начин. Приемаше я с всичките ѝ особености и се стараеше да се спогаждат, разбира се, за негова сметка. Веднъж татко ме взе от летището. Връщах се от тежко работно пътуване до югоизточна Азия. Едвам гледах от умора. Майка ми беше преподавателка и той искаше да ме закара до училището. Почна да ми обяснява: „Сега ще минем да се видите с майка ти, тя те очаква с учениците си.“ А аз му викам: „Не, татко, не ми се ходи. Капнала съм. Изтощена съм от работата и полета. Искам да се прибера и да остана сама.“ Но той настоя: „Направи го заради нея. Знаеш колко много ще я зарадваш.“ Заведе ме там, при нея и хлапетата, и ме накара да си сложа оризовата шапка, която си бях купила, за да ги забавлявам. Майка ми цял живот беше глезена по този начин, а баща ми не пропускаше случай да ѝ засвидетелства внимание. Тя се показа пред децата, че дъщеря ѝ е ходила в чужбина и още от летището е дошла направо при нея. Приех тази роля, за да угодя на татко. Винаги е било така.

– Ти не би ли насърчила децата си да отстояват собствените си позиции, а не да угодничат по такъв начин? Джил, имаш сериозно заболяване, предстояла ти е решаващата операция, а майка ти не само е дошла, ами е останала при теб за цял месец.

– И не си мръдна пръста за нищо… Целия месец трябваше да се занимавам с нея. Знаеш ли, и това е вярно, много съм покорна. Като истинска слугиня. Все с нея се занимавам. След като си отиде, се оплаках на приятели и повечето от тях ми казаха да не ѝ позволявам да идва пак. Много пъти съм си мислила, че ако за някое от моите деца се налагаше операция и то не искаше да съм край него, щях да го приема. Все пак се надявам, че биха приели помощта ми. Колкото до майка ми, дори да я бях отпратила и разочаровала, това пак щеше да ми причини стрес. Дори по-голям.

Спомените на Джил за детството ѝ са различни. Тя твърди, че не е била отстъпчива, а по-скоро бунтарка.

„През пубертета не бях никак кротка. Баща ми казваше, че не ми пожелава децата ми да са като мен. Не можеше да се излезе на глава с мен. В младежките ми години казваха, че съм с труден характер. Завърших университета, но не си падах по ученето. После се омъжих и започнах да градя кариера. Тъй че в крайна сметка нашите останаха доволни.“

Майката на Джил почина миналата година, скоро след взимането на това интервю. Дъщеря ѝ продължи да прави нещата, които биха се харесали на родителите ѝ – във възпоменателната реч беше описала как приживе покойната е пропътувала дълго разстояние, за да се грижи за своето болно от рак дете.

« Глава 8: „Има си и добри страни“ | Глава 10: „55-процентовото решение“ »

(съдържание)

* * *

КОГАТО ТЯЛОТО КАЗВА „НЕ“
Автор: Габор Мате
Превод: Иван Стаменов
Редактор: Елица Тодорова
Издателство: ЛиК
Бележки:

  1. Levy, Behavior and Cancer, 19 [^]
  2. W. Kneier and L.Temoshok, „Repressive Coping Reactions in Patients with Malignant Melanoma as Compared to Cardiovascular Patients,“ Journal of Psychosomatic Research 28, no. 2 (1984), 145-55 [^]
  3. L. Temoshok and B. Fox,“Coping Styles and Other Psychosocial Factors Related to Medical Status and to Prognosis in Patients with Cutaneous Malignant Melanoma,“ in B. Fox and B. Newberry, eds., Impact of Psychoendocrine Systems in Cancer and Immunity (New York: C.J. Hogrefe, 1984), 263 [^]
  4. Levy, Behavior and Cancer, 17 [^]
  5. G. A. Kune et al,“Personality as a Risk Factor in Large Bowel Cancer: Data from the Melbourne Colorectal Cancer Study,“ Psychological Medicine 21 (1991): 29-41 [^]
  6. C. B. Thomas and R. L. Greenstreet, „Psychobiological Characteristics in Youth as Predictors of Five Disease States: Suicide, Mental Illness, Hypertension, Coronary Heart Disease and Tumor,“ Hopkins Medical Journal 132 (January 1973), 38 [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.