Когато тялото казва „НЕ“ – 8: Има си и добри страни

Поставят диагнозата на Ед, след като личният му лекар открива малко възелче при поредния преглед на ректума.

– Отидох да ми направят биопсия – казва той. – Взеха ми шест проби от простатата. В една от тях намериха нередност. Рак. Тогава проучих всички възможности за действие. Можех да избирам между ножа, пърженето и отровата. Разговарях с много мъже, на които са им отстранили простатата, и с такива, които са ходили на лъчетерапия. Почти всички описват преживелиците си като кофти работа.

Попитах го:

– Значи си се отказал от клинично лечение?

– Ходя при натуропат и на хипнотерапия, опознавам себе си и живота си досега.

Удачният израз за „ножа, пърженето и отровата“, който използва Ед, се отнася за трите главни начина за лечение на рака на простатата – операция, лъчетерапия и химиотерапия. Въпреки че някои пациенти преминават безпроблемно през тях, други страдат от неприятни последици, като неспособност да задържат урина и импотентност.

През 1999 година е публикуван анализ на над сто хиляди случаи на простатектомия, а заключението от него е, че „усложненията и повторната хоспитализация след простатектомия са значително по-чести, отколкото се е признаваше доскоро.“1

Рисковете щяха да бъдат приемливи, ако лечението действително водеше до излекуване или спасяваше живота на хората, но доказателствата за подобно нещо са доста противоречиви. Шумните кампании, които подтикват мъжете да се подлагат на мануален преглед през ректума и кръвни тестове за PSA – простатен специфичен антиген – нямат научно доказана обосновка. Тимъти Уилт, професор по медицина към Медицинския център за ветерани в Минеаполис, казва пред „Ню Йорк Таймс“:

„Точно в това се изразява проблемът – ако не можем да излекуваме хората от рака, защо изобщо ползваме PSA, за да го търсим?“2

Поддръжниците на агресивния медицински подход ще бъдат обезсърчени от статистиката, събрана от д-р Отис Броули – онколог и епидемиолог към Американския национален институт за изучаване на рака. В районите, където били особено разпространени профилактичните прегледи, случаите на рак на простатата се увеличили, бройката на лекуваните мъже – също, но смъртността от това заболяване си останала непроменена.3 Освен това в областите, където усилено се извършвали прегледи, смъртността, макар и с малко, била дори по-висока.

Когато тялото казва „НЕ“ – 8: Има си и добри страни
Не по-малко обезпокоителни са откритията, публикувани в списанието на Националния институт за изучаване на рака в САЩ. Там се казва, че мъжете, които се подлагат на агресивно лечение на рака на простатата, е по-вероятно да умрат при поява на друг рак, отколкото останалите, които отказват медицинска интервенция.4

Въпреки че понякога може и да се налага терапия, засега не е известно при кого ще има положителни резултати от нея. Повечето видове рак на простатната жлеза се развиват много бавно и е възможно мъжът да умре по други причини преди злокачественото образувание да му създаде проблеми, ако изобщо създаде такива. В други случаи развитието на болестта е толкова агресивно, че към датата на диагнозата вече е прекалено късно за каквото и да било. Тъй като няма надежден начин да се прецени кога лечението ще подейства, можем да се запитаме за следното: онези, които „оцеляват“, от какво точно оцеляват – от рака или от терапията? Медицината, която обичайно се практикува, просто не е наясно с установеното от науката.

Сред хората е разпространено мнението, че колкото по-рано бъде открита дадена болест, толкова по-вероятно е лекарите да я преборят. Убедени, че хирургическите операции са спасили живота им, знаменитости като ген. Норман Шварцкопф, голфиграчът Арнолд Палмър и канадският министър Алън Рок – и тримата с рак на простатата, открит при профилактичен преглед – са твърди застъпници на идеята за ранно диагностициране. Доктор Отис Броули обаче казва пред списанието на Американското медицинско дружество, че мъжете трябва да се съобразяват с науката, а не с общественото мнение за това, дали има смисъл да ходят на редовни прегледи или да се подлагат на лечение.5

Въпреки противоречивите научни мнения, предубежденията в полза на лечението са значителни. Малцина са лекарите, които са склонни да оставят нещата на естествения им ход, дори смисълът от интервенцията да е съмнителен. А пък пациентите, макар да са добре запознати с различните становища, предпочитат да направят каквото и да е, вместо да се оставят на бездействието и мъчителното очакване. Но те заслужават да знаят какво е известно за рака на простатата, а не по-маловажно е да им се разясняват спорните и неизяснените въпроси.

Това заболяване е първият тип злокачествено образувание при хората, за което е установена връзка с хормоналните въздействия. Както отстраняването на яйчниците може да доведе до подобрение при рака на гърдата, така кастрацията води до смаляване на туморите в простатата, защото се понижават нивата на андрогените – мъжките хормони. Орхидектомията – хирургическото премахване на тестисите – си остава част от допустимите форми на лечение, както и приемането на силни лекарства, възпиращи ефекта на половите хормони. Тази „химическа кастрация“ е първото нещо, което се прави при лечението на пациенти с метастази.

Като се има предвид зависимостта между нивата на хормоните и емоциите, е изумително как медицинските проучвания и практиката пренебрегват психологическите влияния за образуването на рак на простатата, което е и причината да не се опитва по-всеобхватното му лечение. Досега почти няма изследвания за връзката между особеностите в характера или стресовите фактори за появата на този проблем. Учебниците изобщо не разглеждат темата.

Небрежното отношение към въпроса за вероятните отношения между стреса, емоциите и простатния рак трудно могат да се оправдаят, ако разгледаме наличните данни. До тридесетте си години много мъже вече имат някакви туморни клетки в простатата си, а такива се откриват при болшинството от 80-годишните. Петдесетгодишните пък са с 42-процентова вероятност да заболеят. И все пак при относително малко мъже, в която и да е възраст, се стига до клинично развитие на болестта. С други думи, наличието на ракови клетки в простатата не е необичайно дори при по-млади мъже, а при по-възрастните се превръща в норма. Само при определено малцинство се стига до образуването на тумор, който предизвиква симптоми и е опасен за живота.

Струва си да разберем как стресът води до израждане на клетките. Какъв поведенчески тип или какви житейски обстоятелства могат да въздействат на защитните механизми на тялото, позволявайки на вече наличните ракови клетки да се намножат?

Когато отидох да поговоря с Ед – як мъж на 44 години, с телосложение и лице на доста по-млад – той каза на жена си Джийн, която тъкмо излизаше на пазар:

– Много досадна работа ме чака, същински трън в задника, но трябва да отида и да хвърля едно око на пикапа на еди-кой-си. Не иска да запали.

– Нека те попитам нещо направо… – започнах аз.

– Слушам те.

– Казваш, че занимаването с пикапа на този тип те дразни като трън отзад. Ами, анатомично погледнато, това е доста интересна метафора, когато се използва от някой с рак на простатата. Някога бил ли си способен да казваш „не“ за неща, които са ти били повече досадни, отколкото от полза?

– Всъщност почти никога не отказвам. Старая се винаги да помагам на хората.

– Дори когато това ти причинява неудобства?

– Ахъм. И да не ми е никак приятно, гледам да се върши работа. Харесва ми да правя услуги.

– А какво ще стане, ако откажеш?

– Ще се чувствам гадно. Гузно.

Ед е ръководител на музикална група, изпълняваща кънтри музика, злоупотребявал е с кокаин, мескалин и марихуана – „по два или три джойнта на ден, през целия пубертет. Но проблемът ми още от детството си беше алкохолът“. Той ми разказа за първата си зряла връзка, която продължила десет години. Живял с по-възрастна жена и двете ѝ деца, които отгледал като свои. Пиел ежедневно, за да потисне нещастието си. Раздялата настъпила след изневяра на партньорката му.

– Почувствах се разбит. Рекох си, че няма смисъл да си отмъщавам. Никога не съм имал безразборни контакти, въпреки че ми се е искало. След онзи ден престанах да пия за година и половина, почнах да тичам за здраве и да правя нещата, които ми харесват. Усещах се свободен, сякаш някаква тежест беше снета от плещите ми. Можех да върша каквото си искам и ми беше много хубаво.

– По колко пиеш напоследък?

– Може би към четири бири на ден. Всеки ден.

– Защо така?

– След като се венчахме с Джийн, приех нейните проблеми за мои проблеми. Ставаше все по-тежко, по-тежко и по-тежко, докато накрая пак посегнах към алкохола.

– Значи в известен смисъл не си щастлив в този брак…

– Струва ми се, че всичко се дължи на контрола. Допуснах Джийн да дърпа конците в нашия брак, защото е с множествена склероза и предишният ѝ съпруг я унижавал.6 Непрекъснато била командвана как да се облича, какво да прави и всякакви такива гадости. Сега е обратното, аз съм този под контрол в новия ѝ брак.

– Значи осъзнаваш, че си под чехъл. Как го приемаш?

– С негодувание.

– А как се справяш с проблема?

– Крия го.

– И не казваш пред нея какво ти тежи на душата?

– Да, мълча си.

– Това на какво ти напомня?

– На детството ми? Точно така.

По-рано Ед ми беше казал, че като малък имал „изключително добро семейство“, но скоро стана ясно, че родителите му го държали твърде изкъсо и той се чувствал виновен, когато не можел да изпълни очакванията им. После си спомни и че се стигало до „заслужени натупвания“. С течение на по-нататъшния ни разговор се оказа, че след като навършил осем години, баща му всъщност често му хвърлял як пердах с колана.

– Той вярваше, че това е най-добрият възпитателен метод.

– И ти ли го вярваш?

– Ами, погледнато към днешна дата, не мисля, че това беше най-доброто, на което беше способен. Но малките деца нямат избор или право на мнение. Исках да стана свестен човек. Когато си хлапе, не знаеш как е нормално да се държат бащите. Иска ти се да мислиш, че насреща си имаш перфектен татко, а че ти си перфектното дете.

Една от озадачаващите особености на рака на простатата е, че тестостеронът – хормонът, за който мнозина вярват, че е отговорен за мъжката агресия – изглежда поощрява растежа на тумора, но пък този тип рак е присъщ повече на по-старите пациенти. При тях производството на тестостерон е занижено. Болните с тази диагноза нямат по-високи нива на хормона от обичайните. Подобно на рецепторите за естроген при рака на гърдата, сякаш се променя чувствителността на туморните клетки към нормалните концентрации на тестостерон.

Както секрецията на надбъбречните жлези и яйчниците, така и синтезът на тестостерон в тестисите е под комплексния контрол на хипоталамо-хипофизната система в мозъка. Последната се влияе от стреса и емоциите. Понеже изпраща многобройни биологични вещества в циркулация, директно въздейства благоприятно или неблагоприятно на производството и функцията на мъжките полови хормони. Тестостеронът не прави изключение и наред с естрогените от яйчниците, адреналина, кортизола и други субстанции, е зависим от психологическото състояние. Установено е, че хирургическото премахване на хипофизата при някои пациенти води до положителни резултати в лечението на рака на простатната жлеза.7

Какво ли не приписват на тестостерона. Ако някой иска да похвали жена за нейната самоувереност и решителност, ще я нарече мъжко момиче. Един канадски журналист възхвали Маргарет Тачър с епитета Желязната лейди. Други с различни възгледи я наричат Безпощадната и се шегуват, че имала „10 пъти повече тестостерон от мъжете“. В същото време често се казва, че мъжката склонност към разрушение, враждебност и агресия се дължат на този хормон. Истината обаче е, че високите му нива са повече резултат отколкото първопричина.

Установено е, че при победа или загуба се променя не само хормоналния баланс, но дори мозъчните клетки на един вид риба – африканската цихлида:

„След поражение клетките на хипоталамуса на рибата се свиха, което доведе до намаляване на репродуктивните хормони, а също до свиване и на тестисите.“

Ако условията се променят и се позволи на победената риба да заеме доминантна позиция, се наблюдава рязък растеж на клетките на хипоталамуса, които произвеждат гонадотропин-освобождаващ хормон (GRH), който стимулира хипофизата да отделя вещества, въздействащи на тестисите. Така размерът на половите органи се увеличава, което води до подобрение на спермата на рибата.

„И най-важното, което посочваме с това изследване, е, че поведенческите промени (например придобиването на доминантна позиция) водят и до съответните физиологични промени.“8

Като високо развити същества ние може би мислим, че нашата хормонална система не се влияе толкова лесно от възходите и паденията в живота, както е при африканската цихлида. Всъщност промените в човешките хормонални нива, също като тези на въпросната риба, често се случват след, а не преди промяната на социалния статус.

Проф. Джеймс Дабс, социален психолог към Университета на щата Джорджия в Атланта, проследява взаимовръзките между тестостерона и поведението. Според статия, публикувана в „Ню Йорк Таймс“, след анализ на проведените близо 40 изследвания той стига до заключението, че тестостеронът наистина повишава либидото, но „няма никакви доказателства, че повишава и агресията“. От друга страна, съществуват данни в подкрепа на тезата, че емоционалните състояния могат бързо да въздействат на произвеждането на този хормон:

„Д-р Дабс е направил тестове на запалянковци преди и веднага след финалния мач между Италия и Бразилия на Световното първенство по футбол през 1994-та. Според д-р Дабс доказателство за неговата аксиома, наречена „Топлината на колективната слава“, е, че нивата на тестостерон се увеличили при ликуващите бразилци, а се сринали сред разгромените италианци.“9

Затова не е изненадващо, че половите функции са под влиянието на психологичните състояния, като това важи и за мъжете, и за жените. Доказано е, че при депресираните мъже секрецията на тестостерон и други хормони, свързани със сексуалната активност, е значително занижена.10 Едно зависимо от хормоните злокачествено образувание, каквото е това на простатата, съответно е податливо и на промени в биохимичната среда, която пък е в отношения със стреса и емоционалните състояния.

Ракът на простатната жлеза е на второ място сред най-честите ракови заболявания сред мъжете. Само ракът на белите дробове го предхожда в класацията. Преброяванията варират, но в САЩ през 1996 г. са регистрирани 317 хиляди нови случаи и около 41 хиляди починали от болестта.11 Всяка година в Канада се откриват приблизително 20 хиляди нови случаи.

Факторите от заобикалящата среда са важни. Забелязано е, че японците, които емигрират към Хаваите и континенталните области на САЩ, по-често развиват това заболяване, отколкото техните сънародници, които остават в родината си. Над два пъти и половина пъти по-често, за да сме по-изчерпателни. При аутопсии на мъже без клинично развитие на болестта обаче се откриват същото количество неактивни увредени клетки, независимо от географската област.12 И тук изниква въпросът: защо тези неактивни клетки се превръщат в злокачествени тумори в една среда, но не и в друга? Има твърде показателни епидемиологични проучвания, които сочат как стресът решително определя кой ще заболее и умре от рак на простатата и на кого може да му се размине.

Генетичната обремененост повишава риска от болестта, но не е главен фактор в повечето случаи. Не са открити конкретни външи причинители за този тип рак, каквито са например цигарите за туморите в белите дробове. Наситените мазнини може би имат някаква роля. Като се имат предвид и географските особености, вероятно и гените са замесени. Болестта е най-широко разпространена в скандинавските страни, а най-слабо – в Азия. Най-рисковата расова/етническа група в света са тъмнокожите в САЩ, сред които ракът на простатата се среща два пъти по-често, отколкото при бялото население.

„Вероятността афро-американските мъже да не оцелеят от рака на простната жлеза е по-голяма от тази на белите, независимо от прогреса на заболяването и дали е открито в по-ранна възраст.“13

Мнозина биха казали, че тази статистика се дължи на факта, че по-бедните от средната или работническата класа трудно си осигурявят качествени медицински грижи в здравната система на САЩ. Но статистиката си остава непроменена независимо коя класа разглеждаме. Така или иначе по-доброто медицинско обслужване досега изглежда няма положителен ефект върху това кой ще оцелее. Може би щяхме да намерим задоволително обяснение при генетичните фактори, ако тъмнокожите в Америка не заболяваха от рак на простата цели шест пъти по-често от тези в Нигерия. И в двете групи наличието на неактивни изродени клетки в жлезата е едно и също.14

Ако хранителните фактори, като приемането на повече калории, бяха причината за развитието на болестта, нямаше да имаме голяма разлика в смъртността между черните и белите в САЩ. Оказва се, че само около 10 процента от тази разлика се дължи на консумацията на наситени мазнини.15 Ако пък генетичната обремененост беше решаващ фактор, процентите на заболеваемост в Америка и Нигерия щяха да бъдат доста по-близки, отколкото са.

Историческото, социалното и икономическото положение на черните хора в американското общество постепенно е разрушавало тяхната сплотеност и днес семействата на афро-американците са изложени на по-голям психологически стрес от този на белите им съграждани и тъмнокожите в Африка. Тъмнокожите в САЩ са и с по-високи нива на кръвното налягане. Хипертонията е състояние, което неоспоримо е свързано със стреса. Аналогичен е примерът с едно автоимунно заболяване – ревматоидния артрит – от което страдат черните в ЮАР. Стресът при тях идва от това, че са подложени на расова сегрегация и са принудени да мигрират от селата си в градовете, въпреки че, погледнато икономически, те печелят от това преселение. Изглежда главен фактор е психологическото напрежение в обстановка, където официалният расизъм директно и открито лишава хората от личната им свобода и достойнство, докато ги откъсва от обичайната им среда и социална подкрепа.

Едно откритие, което е в съгласие с по-рано посочената връзка между развалянето на здравето и емоционалната изолация, е, че женените мъже по-рядко заболяват от рак на простатната жлеза, за разлика от разведените или овдовелите.16 Въпреки че не можах да открия по-конкретни изследвания за отношенията между това злокачествено образувание и психологическите фактори, имаше едно проучване, в което се съпоставят две групи – първата от мъже в някаква зависимост, а във втората са били включени мъже, които се възприемали като по-зрели и самоуверени. В изводите се казва, че мъжете, които са в дадена зависимост от други хора, е по-вероятно да развият един куп болести, сред които рак на простатата и на други органи.17

Какво щеше да се случи, ако виждането за единството „майндбоди“ беше по-популярно и се имаше предвид от медицинските специалисти?

На първо място щяха да секнат призивите към хората да се подлагат на неприятни прегледи и изследвания поне докато се докаже, че от тях има някаква полза. През юни на 1999 година от американските пощенски служби възнамерявали да пуснат в обръщение марка, възхваляваща ежегодните прегледи за рак на простатата. От медицинско списание в Ню Ингланд предупредиха, че това би било голяма глупост. Авторите изтъкват, че такива призиви са „в противоречие със съвременните научни факти и позиции в медицинската общност“.18

Второ, десетки хиляди мъже нямаше да бъдат подтиквани да рискуват с травмиращи хирургически операции и други потенциално опасни интервенции, без да бъдат осведомени, че лечението на този рак е забулено в неясноти. По-всеобхватен подход, който поставя човека в центъра на изследването, а не кръвните му тестове или резултатите от биопсията, би взел предвид личните особености на индивида. Така пациентите щяха да бъдат насърчени да разгледат внимателно всеки един от стресовете, с които се сблъскват – както тези от обкръжаващата ги среда, така и онези, които се образуват в самите тях.

В такъв случай диагнозата за рак на простатата би подействала и като сигнал за пробуждане, а не просто като заплаха. Освен че сами ще могат да изберат на какво лечение да се или да не се подлагат, мъжете вероятно ще увеличат шансовете си за оцеляване, само защото ще са поощрени да преосмислят всеки аспект от живота си.

Подобно преобразяване, както изглежда, се случило с Руди Джулиани, който научава за своя рак на простатата през април на 2000 година, точно в разгара на политическата си надпревара за Сената срещу Хилари Клинтън. Бившият кмет на Ню Йорк е описван като целеустремен човек, „кмет-машина, неспособен на изтощение, страх и съмнение в собствените си сили“, за когото работата била като „плуване в свои води“.19 Той изцяло се идентифицирал с ролята си, спял само по четири часа на денонощие и бил в движение през останалите двадесет. Казват, че не можел да търпи да стои далеч от центъра на действието. Изпитвал нужда да се занимава лично с всичко, да държи юздите, „раздавайки заповеди като някой генерал“. Бил неспособен да проявява състрадание към личности и общности в нужда и проявявал емоционална ограниченост в особено голяма степен. След като му поставят диагнозата, той прави забележителна публична изповед. Оповестявайки своето  заболяване, той казва:

„То те кара да се замислиш за себе си и какво наистина е важно за теб, кои неща са съществени, къде е сърцето ти. Понеже водих обществен живот толкова дълго време, все в политиката, започнах да си мисля, че сърцето ми е именно там, в политиката… Но не е.

Има си и добри страни. Много добри страни си има болестта. Мисля, че сега се виждам по-ясно. Струва ми се, че осъзнавам нещата, които са важни за мен. Може би все още не съм се открил изцяло. Ще е глупаво да мисля, че за няколко седмици съм се опознал. Но като че ли вървя в правилната посока.“

За разлика от рака на простатната жлеза, друг хормонално зависим рак на мъжката полова система – този на тестисите – се лекува успешно. Някога това заболяване беше третото в класацията на най-смъртоносните тумори сред младите мъже, но вече дори не е в челната петорка. Днес вероятността за излекуването му при ранно откриване е над 90 процента.

Удивителната история на Ланс Армстронг – четирикратния шампион на Тур дьо Франс – показва, че даже за мъжете в напреднала фаза на болестта и с метастази има надежда за пълно възстановяване след разумна комбинация от операция, лъчетерапия, химиотерапия и… силна воля. Когато работех в палиативното отделение, един онколог от Британска Колумбия ме помоли да поговоря с Франсис, 36-годишен пациент с рак на тестисите, но не защото се нуждаеше от палиативни грижи, а точно обратното – не ги искаше. Въпреки че туморът се беше разпространил и в корема му, при правилно лечение той все още имаше над 50 процента шанс за пълно възстановяване. Проблемът беше, че той отказваше каквато и да било медицинска намеса. Онкологът се надяваше, че може би с моя опит ще успея да го убедя да размисли.

Франсис изобщо не беше заинтригуван от медицинските статистики за изцеление или поне за удължаване на живота. Той основаваше отказа си на религиозни причини. Спореше, че щом Бог му е пратил болестта, ще е грях да ѝ се противопоставя. Твърдеше, че не го е страх от лечението, но смята за неприемливо дори да се замисля за него. Подходих към упоритото му решение да не живее, като разгледах всяка възможна гледна точка, която ми хрумна. Дали не го измъчваше някоя вина от детството, заради която чувстваше, че заслужава наказание? Беше очевидно, че е самотник – нямаше семейство или близки приятели. Дали беше в депресия? Дали това, което правеше, не беше форма на самоубийство?

Макар да съм атеист, го попитах дали пък не е богохулно от негова страна да твърди, че е наясно с Божията воля. Ако Господ действително му е изпратил рака, може би целта е била да се преодолее това изпитание и да се извлече поука от него. Освен това, ако Бог е източникът на заболяването, нима не е и източникът на медицинското познание, което е направило лечението възможно?

Задавах всичките тези въпроси, но най-вече слушах какво ще ми отговори. Насреща си имах много объркан и самотен човек, който беше непоклатим в решението си да не се бори за живота си. Той твърдо се придържаше към позиции, които наричаше твърди религиозни принципи, макар свещениците от неговата църква да не споделяли вижданията му. Те му казвали, че интерпретациите, които прави на тяхното вероизповедание, са своеволни и неоправдани. Обещавали му пълна подкрепа в процеса на лечение и възстановяване, но увещанията им останали без успех.

Франсис беше един от тримата или четиримата мъже с рак на тестисите, които съм виждал. Въпреки че случаите на това заболяване нарастват, в САЩ се регистрират само около шест хиляди нови пациенти всяка година, а в Канада са десет пъти по-малко. Няма проучвания върху емоционалните или личните характеристики на мъжете, които развиват тази болест, а само върху психологическите последици. Съществуват забележителни сходства между малкото, което научих за живота на Франсис, публикуваната автобиография на Ланс Армстронг и миналото на Рой – млад мъж, когото познавах добре и интервюирах за тази глава.

През зимата на 1996 г. Армстронг забелязал лека подутина на единия си тестис. До пролетта  започнал да се задъхва, което било нетипично за него. Усещал зърната на гърдите си като възпалени. Наложило се да се откаже от Тур дьо Франс през 1997 г. заради кашлица и болки в седалището. „Спортистите, особено колоездачите, често отказваме да приемем реалността“ – пише Ланс Армстронг.20 Чак през септември, когато в кашлицата му се появява и кръв, а тестисът става болезнено уголемен, той се решава да потърси медицинска помощ. Ракът вече се бил разпространил в белите му дробове и в мозъка.

Става ли дума за рак на тестисите, не само колоездачите отказват да приемат реалността. 30-годишният Рой също усетил подутината през лятото на 2000 година, но осем месеца отлагал отиването на лекар. Междувременно не споделял с никого. „Малко ме беше срам, а се опасявах и от евентуалните лоши новини“ – сподели ми той.

Според едно британско проучване неохотата да се търси помощ при това заболяване не е необичайна:

„Късното поставяне на диагнозата е често срещано явление, но забавянето идва от изчакването да се отиде на лекар, а не от затруднението на специалиста да определи случая… Най-продължителното забавяне между симптомите и орхидектомията беше три години… а средноаритметичното – от 3,9 месеца.“21

Може да се предположи, че младите мъже просто не са склонни да приемат, че нещо не им е наред, особено половите им органи. Логиката обаче ни навежда на противоположни мисли. Ако проблемът беше свързан с чувствата им за мъжественост, младите мъже биха хукнали да търсят помощ веднага след забелязването на нередност в тестисите им. Точно така правят например, ако видят, че косата им оредява и са на път да оплешивеят. Когато се вгледаме в миналото на Рой и автобиографията на Ланс Армстронг, определено виждаме по-дълбоки причини да отричат проблема си.

Познавам се с Рой и семейството му, откакто той беше осемгодишен. Бях техен личен лекар в продължение на двадесет години, докато преустанових практиката си през 2000 г. Разбрах, че го лекуват от рак на тестисите, след като преди няколко месеца се отбих случайно през бившия си офис. По стечение на обстоятелствата това беше същият следобед, когато Рой беше дошъл за преглед. Тогава вече бях прочел „Не е за колелото. Моето завръщане към живота“22, книгата на Ланс Армстронг. Сходствата между живота на Рой и този на Ланс бяха поразителни. Може би не беше случайно, че и двамата еднакво са реагирали на болестта.

Доста преди да се появи туморът Армстронг придобил навика да потиска чувствата си. Негов близък приятел го описва като „живо подобие на айсберг. Има си връх, но повечето остава скрито под повърхността“. Ланс никога не е познавал биологичния си баща, когото презрително определя като своя „донор на ДНК“. Майка му Линда Мунихам е дъщеря на разведени родители. Била седемнадесетгодишна, когато мъжът ѝ я зарязал и родила Ланс – първия си син. Бащата на Линда бил алкохолизиран ветеран от Виетнам, който, браво на него, се отказва от пиенето в деня, в който му се ражда внучето. Линда била духовита млада жена със собствено мнение, но поради разни причини трудно се е справяла сама и не била съвсем зряла.

Ланс пише следното: „Може да се каже, че пораснахме заедно.“ Когато бил на три години, майка му се омъжва повторно. Той описва пастрока си Тери Армстронг като „дребен човечец с големи мустаци и навик да се прави на по-преуспял, отколкото беше“. Въпреки че проповядвал християнски ценности, най-редовно пребивал заварения си син.

„Лопатата беше любимото му възпитателно средство. Ако не се прибирах навреме, ме посрещаше лопатата. Пляс! Ако не си мерех приказките, пак заиграваше лопатата. Пляс! Болеше, но не само физически, а и емоционално. Тъй че никак не харесвах Тери Армстронг. Смятах го за злобно тестостероново леке, а заради него първото ми впечатление от религиите беше, че са за двуличници.“

През пубертета Ланс научава, че и пастрокът му поддържа извънбрачни връзки. По въпроса за изневерите пише следното: „Можех да понеса лопатата на Тери Армстронг. Но това вече не можех.“ И този брак на Линда се проваля.

Рой също е първороден син. Баща му беше избухлив и жесток мъж, който пребиваше и жена си, и детето си.

– Спомням си какво веднъж направи татко. Завърза ми ръцете и краката, а после ме изхвърли в задния двор. Не помня колко дълго ме остави да лежа там, но ми беше много гадно, защото момчето, което живееше на горния етаж, ме зяпаше от прозореца и ми се подиграваше. Как, по дяволите, можеш да причиниш това на едно дете? Определено и до днес ми е криво от случилото се.

– Майка ти беше ли там?

– Мисля, че мама беше на работа.

Рой гледаше на майка си като на свой съюзник. От най-ранна възраст той поел ролята на неин защитник срещу насилието на съпруга ѝ.

И майката на Ланс Армстронг не можела да защити сина си от побоищата. Неизбежно е за едно дете в такава ситуация да бъде дълбоко наранено от този провал, а гневът да не бъде насочен само към родителя-насилник, но и към майката, която била неспособна да осигури закрила. Изглежда, че Ланс не осъзнава тези си чувства, а те са източникът, струва ми се, за неговата склонност да отрича болката си или да не ѝ обръща внимание. „Ако имаше озорване на килограм, бях сред първенците“ – пише той за младежкото си увлечение към спортовете за издръжливост. От по-предишния цитат стана ясно, че за него било по-трудно да понесе да изневеряват на майка му, отколкото жестокото отношение към самия него.

Детето на нещастна майка опитва да се грижи за нея, като потиска своите страдания, за да не я натоварва допълнително. То започва да се справя самостоятелно с трудностите и да не се оплаква – спомнете си как несъзнателно прикрих накуцването си след незначителната операция на коляното. Когато 25-годишният Ланс научил диагнозата си, му било доста трудно да я съобщи на майка си.

„Не бях достатъчно силен, за да ѝ сервирам, че съм болен.“

Затова приел предложението на близък приятел да ѝ съобщи вместо него. Линда се е изправила срещу предизвикателството с много смелост и любов. Тя подкрепяла сина си през кошмарния период, когато шансовете за оцеляване били неопределени. После била до него и когато трябвало да вземат трудните решения за най-правилното лечение, както и през трудната фаза на мозъчната операция и химиотерапията. Автоматичният избор на сина ѝ бил да не я тревожи, доколкото е възможно, а това няма нищо общо с отношенията им като възрастни. Корените са още в поведенческия модел, който си е изградил като дете.

А ето как Рой описва своята обичайна линия на поведение, която следва още от малък:

– Преди винаги гледах другите да са щастливи, без да се грижа толкова за себе си. Самочувствието ми беше много ниско. Мислех си, че ако помагам на другите да са добре, те ще ме приемат за близък. Стараех се да им угаждам, правейки нещата, които смятах, че искат да правя.

– Как го постигаше?

– Като не бях честен със себе си и околните. Винаги бях отзивчив и не бях откровен, когато ме засягаха. Пусках обидните думи да минат покрай ушите ми. Преди няколко години завъртяхме бизнес с двама партньори. Бях останал с впечатлението, че ще сме равностойни, но по начина, по който се държаха, сякаш нямаше никой друг освен тях. Те двамата бяха шефовете. Моето мнение нямаше стойност. От такива неща боли, но аз ги преглъщах и не казах нищо. Не знаех как да се справя с такъв проблем.

Според мен съществената разлика между Ланс Армстронг и Рой, от една страна, а от друга – Франсис, е, че първите двама са имали достатъчно любов край себе си, в която да се вкопчат, докато в тях се развие желанието за борба. За разлика от Франсис, те са получили грижи и морална подкрепа от семействата и приятелите си след научаването на диагнозата.

Имам силното подозрение, че потискането на чувствата играе роля и за появата на злокачествени образувания в тестисите. Ще е от полза, ако се проучи как мъжете с това заболяване виждат живота си откъм емоционалната му страна. Един от аспектите, който заслужава внимание, е степента на близост между пациентите и техните майки. Не мисля, че е съвпадение изумителната прилика във външния вид между майката на Ланс и съпругата му Кик. В книгата му е публикувана една снимка на тях тримата, на която човек трудно може да различи двете жени.

Рой спонтанно си е направил разни изводи покрай боледуването. Той е категоричен, че занапред няма да се стреми да е в услуга на останалите, ако това е за негова сметка.

„Каквото и да правя вече, определено няма да се мъча да угаждам на никого. А какво би ме направило щастлив? Какво ще правя? Не знам, но вече познавам пътя, който не ме води към нищо добро.“

По някое време Франсис най-сетне беше приет в палиативното ни отделение. Ракът се беше разпространил и в черния му дроб, като болезнено разширяваше органа. Почина скоро след идването си. Доста по-скоро, отколкото предполагаха лекарите.

« Глава 7: „Стрес, хормони, потискане и рак“ | Глава 9: „Има ли раков тип хора?“ »

(съдържание)

* * *

КОГАТО ТЯЛОТО КАЗВА „НЕ“
Автор: Габор Мате
Превод: Иван Стаменов
Редактор: Елица Тодорова
Издателство: ЛиК
Бележки:

  1. G. L. Lu-Yao et al, „Effect of Age and Surgical Approach on Complications and Short-Term Mortality after Radical Prostatectomy—A Population-Based Study,“ Urology 54, no. 2 (August 1999), 301-7 [^]
  2. Larry Katzenstein, „Can the Prostate Test Be Hazardous to Your Health?“ The New York Times, 17 February 1999 [^]
  3. Проучване, дискутирано в изданието “Cancer”, 1997 [^]
  4. C.J. Newschaffer et al., „Causes of Death in Elderly Cancer Patients and in a Comparison Nonprostate Cancer Cohort,“ Journal of the National Cancer Institute 92, no.8 (19 April 2000), 613-22 [^]
  5. The Journal of the American Medical Association, 5 May 1999 [^]
  6. Джийн е с МС. Нейната история е разгледана по-подробно в глава 18 [^]
  7. S. M. Levy, ed., Biological Mediators of Behavior and Disease: Neoplasia (New York: Elsevier Biomedical, 1981), 76 [^]
  8. T. E. Seeman and B. S. McEwen, „Impact of Social Environment Characteristics on Neuroendocrine Regulation,“ Psychosomatic Medicine 58 (September-Оctober 1996), 462 [^]
  9. D. France, “Testosterone, the Rogue Hormone, Is Getting a Makeover”, The New York Times, 17 February 1999 [^]
  10. U. Schweiger et al., „Testosterone, Gonadotropin, and Cortisol Secretion in Male Patients with Major Depression,“ Psychosomatic Medicine 61 (1999), 292-96 [^]
  11. Naz, Prostate, 14 [^]
  12. Roger S. Kirby et al, Prostate Cancer (St. Louis: Mosby, 2001), 29 [^]
  13. Пак там, 15 [^]
  14. Levy, Biological Mediators…, 74 [^]
  15. Naz, Prostate, 17 [^]
  16. Пак там, 87 [^]
  17. R. P. Greenberg and R J. Dattore,“The Relationship between Dependency and the Development of Cancer,“ Psychosomatic Medicine 43, no. 1, February 1981 [^]
  18. New England Journal of Medicine 340: 884—87, cited in The Journal of the American Medical Association (5 May 1999), 1575 [^]
  19. Andrew Kirtzman, Rudy Giuliani: Emperor of the City (New York: HarperPerennial, 2001 [^]
  20. Lance Armstrong, It’s Not about the Bike: My Journey Back to Life, New York: Berkley Books, 2001 [^]
  21. A. Horwich, ed., Testicular Cancer: Investigation and Management (Philadelphia: Wiffiams & Wilkins, 1991), 6 [^]
  22. Буквален превод, книгата към 2006 година все още не е издадена на български език. Оригинално заглавие: “It’s Not about the Bike: My Journey Back to Life” – бел. пр. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.