Пътят към слънцето

ПЛАТЕН ОТПЕЧАТАН ВАРИАНТ: Книгата може да се купи на хартия само и единствено в книжарница «Български книжици» в София (ул. Аксаков 10, градинката пред „Кристал“). Желаещите да си я закупят, които живеят в други населени места от страната, могат да я поръчат през сайта на книжарницата.

БЕЗПЛАТЕН ЕЛЕКТРОНЕН ВАРИАНТ (напълно идентичен с платения): Дебютната книга на вашия (творящ) Стопанин е за свободно и безплатно разпространение в електронен формат. За удобство на читателите я предлагам в три варианта, като първият е четене от сайта. Пускам отделните части като отделни PDF файлове, за да са по-леки при отваряне в браузъра:

01. Издателски страници – PDF, 129 KB.

02. Предговор на предговора, Що е Истина – PDF, 141 KB

03.  Предговор, резюме на „Ловецът“ – PDF, 108 KB

04. ДЯЛ ПЪРВИ, Еврейското кале – PDF, 695 KB

05. ДЯЛ ВТОРИ, Едно лирично отклонение – PDF, 509 KB

06. ДЯЛ ТРЕТИ, Каквото око не е виждало – PDF, 643 KB

07. Вместо послеслов, Години по-късно – PDF, 153 KB

08. Благодарности – PDF, 156 KB

09. Последна страница, издателска – PDF, 96 KB

Вторият вариант е читателите да изтеглят цялата книга в един PDF файл (3.5 MB), който ще могат да четат на настолен или преносим компютър, без да имат непременно връзка с интернет. Файлът с цялата книга може да бъде разпространяван свободно от всеки, стига да не развива търговска дейност с него. Тъй като четенето на екран е изморяващо за очите, предлагам и трети вариант на книгата – отново в един PDF файл (11.1 MB), но с една добавена празна страница в началото и с по-висока линатура. Този файл може да се отпечатва на принтер, като две страници от PDF-a се пускат на един лист формат А4. Така ще излизат от принтера като две съседни страници от книга върху един A4 лист. Тези, които ще отпечатват книгата, могат да изтеглят за принтиране и корицата (JPG, RGB, 3.4 MB или ZIP, 3.4 MB).

* * *

ПРЕДГОВОР НА ПРЕДГОВОРА

ЩО Е ИСТИНА?

ГЛАСЪТ НА АВТОРА В ПУСТИНЯТА

Как се представя една книга? Първа ми е, не съм опитен, а и не съм убеден, че може да се получи добре в няколко реда. Бих могъл да се възползвам от клишето, че е достатъчно да зарибиш читателите с кратко резюме на сюжета, но клишетата не са по моя вкус. Те не предполагат мисъл, а просто опитност в декламирането на заучени словосъчетания или в безкритичното възприемане на чужди занимания. Клишетата са мъртви мисли.

Пък и резюме на пълната история или на част от нея изобщо няма да даде точна представа за вътрешната страна на книгата, нито за целта на нейното написване. В известен смисъл сюжетът сам по себе си дори ще е лъжа. Сюжетът е просто дреха на идеята, своего рода ракета-носител за важното. И досущ като Библията, е почти невъзможно „Пътят към слънцето“ да бъде определена жанрово. Книгата ми е като сборник от различни свещени Писания, които привидно нямат много общо. Описани са житията на разни „царе“ и делата на прочути „пълководци“, отново сякаш без да има очевидни връзки между отделните сюжетни нишки. Сигурното е едно – книгата не е религиозна.

Много са религиите. Всяка от тях твърди, че се позовава на свещени Писания, а също и че представя Истината такава, каквато е – чиста, неопетнена и изчерпателна. Дори само от това, че отделните религии воюват помежду си, като взаимно се отричат, проличава, че лъжат. И себе си залъгват, и последователите си. Лъжат волно или от неразбиране за едно или друго. Лъжите и разделението на „наше“ и „чуждо“ са грозни сенки на Истината.

Що е Истина? – пита Пилат Понтийски до днес.

Давам следното определение, което ще бъде защитавано в цялата книга: Истината с главно „И“ включва всичко, даже противоречията. В мирогледа, който съм си изградил през вековете, Истината е вечна – независима от потока на времето. Тя не се променя според преходните, сиреч модни и нетрайни представи за култура. Нищо не е по-високо от нея – Истината. Тя не се побира в която и да било религия, а още по-малко е собственост на една от тях. Няма да я присвоявам и в моята книга, тъй като човек не разполага с нейната пълнота. Тепърва ще я търсим.

До Истината се стига с вечно движение и вечно учене, задължително съпроводено с вечно прилагане в живота на откритото и наученото. Смятам, че този подход е онова, което отличава „Пътят към слънцето“ от религиозните разбирания върху свещените Писания на Запада, но и от тези на Изтока. Дори повечето светски източни учения, макар мъдри като цяло, често забравят, че познанията сами по себе си не водят по никакъв Път, ако човек просто седи и се пренася кратковременно в Нирвана.

В един миг, обикновено ненадейно, се случва нещо ужасно – идват Божите бичове, които рушат удобните храмове и разпиляват миряните по лицето на Земята. Важи за всички народи – евреи, тибетци, българи – като е без значение дали тези народи го осъзнават. Шутът отзад е тласък да вървим по Пътя, да се учим от всичко, което ни заобикаля, но и да прилагаме знанията си, придобити от опитност, като така ги влагаме в душата си и стъпка по стъпка я осветляваме завинаги. Ама наистина – за какво ни е краткият миг в Нирвана, ако търсим вечен живот?

Задънена улица са и противоречивите разбирания в тъй наречения западен християнски свят, където богослови спорят до ден-днешен дали тялото е гробница, или пък по-скоро е храм на душата. Истината – мисля си – не е в нито едно от тези противоречиви схващания. Според Христовото учение тялото може да е храм на душата. Но храмът, в който не влизат Светлина и чист въздух (Божи Дух), по нищо не се различава от поредната гробница. Колкото и външно да прилича на храм. Определено Истината включва противоречията.

Същината на нещата винаги е вътре в тях – скрита и пазена от посегателствата на невежите тълпи или от тези на осъзнатите злодеи. Споровете идват от неразбиране на това „що е Истина“. Глупаво е клишето, че Истината се раждала в споровете. Още по-глупаво е другото клише, че Истината била „някъде по средата“ между разнородните или поляризираните, крайните мнения.

Истината по моето разбиране е „родена“ много преди да се зародят споровете. И не е свряна между разните враждуващи мнения, а ще си остане над тях – свободна за вечни времена. Не се стига лесно до вътрешната стойност на нещата. Още по-трудно се оценява (пре)откритата същност на каквото и да било. Нужно е постоянно учене, живот след живот, но и развиване на нетленни (вечни) сетива. В един твърде паметен миг човек се доближава до Истината, някак се пробужда и започва да вижда Светлината с нови очи. Чак тогава разбира, че доскоро е гледал, без да вижда; слушал е, без да чува; чел е Писанията, без да ги разбира. Писанията с главно „П“ на отделните народи са съставяни в разни времена и са били повлияни от отделните култури. С времето все са били изкривявани, било е премахвано по нещо или е било внасяно друго, което отклонява от Истината.

Сборникът от книги, известен днес като Библията, също не е изчерпателен. На светските юдейски и християнски проповедници може да не им се ще да е така, но е така. Библията нито е най-старият сборник от свещени Писания, нито е самодостатъчен източник на знания за произхода на човечеството и за Пътя, който тепърва ще извървяват смелите и ученолюбиви души.

От Вехтия завет не се разбира кои са исполините (елохимите, Божите Синове) – „славните човеци“ от „стария свят“. Какъв е този „стар свят“, съществувал преди потомците на Адам и Ева да се разселят по лицето на Земята и преди постепенно да се размесят езиците? Някои подробности са в „Книга на Енох“, междувременно премахната от Вехтия завет, но и това Писание повече загатва, отколкото дава ясни отговори.

Не е по-различно и при Евангелията, съставляващи важна част от Новия завет. Без знанията за предишните епохи хората днес тънат в невежество за произхода си. А без знанията за следващите предопределени епохи човечеството е лишено и от ясна представа за смисъла и Заветната Цел на своето съществуване. От буквалните тълкувания на Писанията в Новия завет не се разбира какво му е хубавото на очакваното Царство Божие. Как да си го представяме? Защо трябва да го чакаме с трепет, но и да се подготвяме усърдно за него? Сякаш не се разбира и смисълът от страданията в настоящата тъмна епоха, кулминацията на която ще е тъй нареченият Апокалипсис.

Бедният Нов завет! Беден, защото е лишен от поясненията на прадревната мъдрост, вплетена в раннохристиянски творби като „Пастирът“ на св. Ерм. В тази книга, низвергната през 5 век от тъй наречените Църковни Отци, за сетен път се натъкваме на невидими сили, ръководещи земните дела, но и бъднините ни – нетленните духове или елохимите, завършили своята земна еволюция в една забравена епоха. Пак там намираме и подробности за Края на настоящия „век“ – Апокалипсиса, който щял да приключи с Огън. А от някои свитъци на раннохристиянския сборник „Пистис София“ някога се знаеха тайните беседи на Христос, предназначени изключително за неговите ученици – беседи за прераждането и какво е значението му както за Пътя на една душа, така и за напредъка на целокупното човечество.

Учението за прераждането отчасти е оцеляло в Евангелията, като на съответните места е загатнато с думите „който има уши, да слуша“. Нямало е много уши сред тъй наречените Църковни Отци. Ориген – сам той един от Отците – знае най-добре как се гласуват по демократичному догмите и как „болшинството“ се налага над „меншеството“ с гонения, обвинения в ерес и безчет анатеми по църковните събори. И четем до днес едно изявление, направено на събора в Константинопол през 553 година:

„Всеки, който поддържа тайната доктрина за древността на душата и съответната й учудваща идея, че душата може да се връща, трябва да бъде анатемосан.“

Да, учудваща е самомнителната идея, че анатемите могат да убият Истината. Анатемите могат да направят така, че и на най-здравите места в Европа да бликнат изворите на кървави реки. О, изстрадала Окситания! Бива си я и мощта на верските войни, които още от четвърти век разпалиха кладите на Балканите, преди да превърнат тези клети земи в Скитска пустиня. А след това ветровете на мракобесието разнесоха тъжните огньове из целия континент, та чак до прилежащите му острови.

Злостните пожари изгаснаха. Вече се забравиха пепелищата с тленните останки на чистите, сиреч катарите и богомилите. Но нищо не може да убие Истината! Гаси ли се туй, що не гасне? Кой и как ще изгаси нетленния Огън – вечния, който все намира как да се връща? Не, не се гаси туй, що не гасне. То винаги си намира начини да се прояви, като един от тях е учудващата идея на тайната доктрина, че душата може да се връща. А колкото по-мрачно и диво е мястото на завръщането, толкова по-добре. Неприветливи места са пустините, спор няма. В тях липсва водата, която е символ на Живота. Но пък има друго… Пустините от памтивека, както знаем от Писанията, са дом на светците. Несъмнено Истината включва дори противоречията!

Най-красивото в Истината е, че никога не излиза от мода. За разлика от закостенелите догми на Църковните Отци, тя е гъвкава и има усет към времената, в които се проявява. Също така е велик миротворец – примирява отрязъци от време, между които привидно не може да има нищо общо; примирява и привидните разногласия между духовните учения на Запада и Изтока.

Библията и Евангелията безспорно са истинни и мъдри дори в несъвършенствата си. Винаги премахнатото или пропуснатото в тях може да се допълни със запазеното в по-древните книги. А и с познанията, придобити от личния опит на съвременен човек, за когото търсенето на Истината е нещо повече от увлечение. По света са запазени толкова стари свещени книги, че корените им се губят в забравената епоха, отзвуци от която са само загатнати в Библията, в трудовете на посветени философи като Платон и в народния фолклор. Както Писанията на Моисей, така и тези на мъдреците от тайните школи по планетата, са единодушни, че е имало „стар свят“. Тогава разположението на континентите е било по-различно от съвременното и смъртното човечество е съжителствало с друга раса – на „славните човеци“, наричани още елохими, исполини, Божи Синове или Синове на Светлината, Учители, „богове “, „духове на предците“…

В тайните индийски учения се преподава, че след средата на онзи забравен отрязък от време – „стария свят“, един от елохимите събрал в една азиатска пустиня напредналите си събратя от смъртното човечество и отворил очите им за Законите. Вечните Закони, определящи Пътя за развитие на душите, но и този на целия всемир. Името на Великия Учител, който за пръв път дал на смъртните хора познанието за Божественото, но и насоките за постепенно постигане на съвършенство, не се е запазило. Индусите от тайните школи го наричат Ману или Законодателя. Не е важно името. Важни са плодовете на делата.

Щом Ману предал Законите от прастарото духовно учение, най-видните сред учениците му основавали първите от школите на Братството на Светлината. Имало ги е, а на места още ги има в днешни Индия, Персия и Египет, в Америките и в Европа до най-западните ? области. Един от посветените, разпространявал Словото, е запомнен като Скити?н. Индусите твърдят, че е проповядвал сред „скитите“, предците на днешните славоезични народи.

Останалото го знаем и от Библията. След свършека на онзи „стар свят“ настава тъмната епоха (или Кали Юга). Напредналите елохими водят смъртните и ги подпомагат от невидимите светове. А други от „славните човеци“ всъщност безславно подивяват и огрубяват – стават големи на ръст, но малки по Дух, като накрая се смесват с изостаналите си събратя. Знаем още, че човешкият живот е станал кратък, а праезикът се е разбъркал…

Какво е общото между учението на Ману с това на Христос и на чистите (богомилите, катарите)? Вечната Истина. Наивно е да се вярва, че елохимът Ману е проповядвал нещо различно от Христовото учение в неговата пълнота. Все пак трябва да се отбележи изрично, че Христос е много повече от Велик Учител. Христос оглавява Братството на Светлината, което е известно на посветените от всички времена. Мъдреците на Изтока, споменати в Новия завет, носят дарове на свидния Божи пратеник. Тези мъдреци са присъствали и на Голгота, като са се върнали в Персия и Индия с разширено съзнание. Честни хора са те – не биха излъгали, че Христос е бил обучаван на всичко от тях. Напротив, те са разбрали нещо от него: Закона за службата и най-вече Закона за саможертвата.

Мъдреците от индийския клон на Братството на Светлината връщат услугата на Запада с едно Писание от „стария свят“, в което са изброени по-важните от Законите на всемира. Дори в резюмето на епизода „Ловецът“ от прадревната пурана, писана по завета на елохима Ману, прозира Христовото учение. Но човек трябва да има уши, които и слушат, и чуват. За тези, които още не са развили духовен слух, е всичко друго в книгата.

Не претендирам за изчерпателност, нито за пълно разбиране на Истината, намерила отражение в Словото на великите братя от разни епохи. Споделям това, което съм научил по моя си Път към Бога, като всички познания в малка или голяма степен са проверени в живота ми. Не съм Учител и съвсем не съм велик посветен. Просто – мисля си – вече разбирам пророк Исая:

Гласът на викащия в пустинята говори: Пригответе пътя на Господа! Изправени правете пътеките му! Всеки дол ще се изпълни и всяка планина и рътлина ще се снишат. Кривините ще се изправят и неравните пътища ще станат гладки.“

Ще викам същото в „Пътят към слънцето“, но в една друга пустиня и с много други думи. Някои от думите ще са парливи и тежки…

ИСКАМ КНИГАТА!
(ПЪТЯТ КЪМ СЛЪНЦЕТО, PDF, 3.5 MB)