Тракийското минало в народната музика и нейната отшумяваща роля за бъдещето

Какво сме придобили от силите във фолклора ни, колко упадъка е претърпял и трябва ли да го опазваме в сегашната му форма за идните времена

ΘΡΑΚΙΑ ΚΑΙ ΑΣΙΑΤΙΣ Η ΜΟΥΣΙΚΗ
(„…и всяка музика се смята за тракийска и азиатска.“) — Страбон1

Българската фолклорна музика се радва на многобройни почитатели по света. Непълен списък с примери: Мистерията на българските гласове имат съвместни композиции с певиците Кейт Буш и Лиса Джерард. Наши солови изпълнители са работили с Дийп Форест, Питър Гейбриъл и Джос Стоун. Цигуларят Найджъл Кенеди преди години направи цял албум с интерпретации на традиционни балкански парчета, в които преобладават българските.

Фолклорът ни е намирал и намира място в холивудското и западноевропейското кино. От някое време завладява и геймърската индустрия, особено след огромния успех на „Зайди, зайди“ в кулминационен развой на играта Battlefield. Едни от най-популярните композитори на съвременна симфонична музика — американецът от норвежки произход Томас Бергерсен и испанеца Иван Торéнт — също редовно работят с български фолклорни изпълнители и/или с традиционни музикални мотиви, създадени по нашите земи.

Привлича ги „the ancient style of singing“ (древният начин на пеене),

както казват някои от тях в интервютата си. Други говорят за „ethereal“ („етерно“, „неземно“) звучене на гласовете, особено на женските, каквото на запад се свързва единствено, основно или условно с ирландката Enya. Но колко древен е този „древен начин на пеене“ и на какво се дължи „неземното“ му звучене? Това ще е един от въпросите, на който ще опитаме да си отговорим в настоящата статия.

Другото питане, на което ще се постараем да си дадем отговор, е: Можем ли да смятаме българската фолклорна музика за пряк наследник на тракийската музика? И разбира се: Какви са основанията ни за един такъв възглед и какво следва от това?

Ако в търсенето се обърнем само към историографията (и то в официалната ѝ версия), ще стигнем най-много до 7-9 век сл. Христа, когато се твърди, че се е формирал днешният български етнос — след като три основни етнически групи: трако-илирийци, южни славяни и древни българи са заживели като един народ. Както правилно и безпристрастно отбелязва англоезичната версия на най-популярната онлайн енциклопедия, в различни периоди от 19 век насам се поставя различен акцент върху приноса на тези три етноформиращи групи. И като резултат от тези неясноти и спорове, българският фолклор със сигурност може да се смята за толкова древен, колкото е древен и самият български народ — тоест: от късната античност, ако се доверим на официалния възглед.

В статията на Укипедия се отбелязва, че например възрожденските ни автори са акцентирали върху тракийския произход на съвременните българи. След тъй нареченото Освобождение българската държава поддържа прабългаризма, за да изтъкне по-особеното място и уникалността на българите сред останалите славяноезични народи. Тоталитарният режим, ръководен от Съветския съюз, пренебрегва тракийския и древнобългарския компонент, като изтъква славянския фактор в контекста на панславистката доктрина и русофилията. Единственото невярно твърдение на външните наблюдатели, писали тази статия, е, че в края на комунистическата епоха държавата е поддържала тракийския възглед.2

В ред на тези мисли трудно можем да обвиним само западните журналисти в невежество, когато се застраховат и залагат на „сигурното“, определяйки „древния начин на пеене“ на българите и някои други южнославянски народи с още един етикет: „византийски“.3 Все пак, погледнато строго исторически, самите българи като че ли не са наясно колко старинно е „етерното“ звучене на фолклорните им песни. „Византийското“ също влиза в категорията на „древния начин“, така че всякакви изследвания върху някаква по-дълбока древност сякаш са излишни за всички, които се задоволяват с обобщени енциклопедични и христоматийни познания.

Какво казват по-тясно специализираните науки

Ако подходим със същите въпроси, но към етнографията и етномузикологията, ще намерим по-смели отговори. Например като че ли има консенсус сред етнографите, че най-често използваните музикални инструменти — кавал, гайда и др. — са наследени от тракийците. За това има и исторически сведения,4 но до същия извод се стига и по метода на изключването, тъй като тези специфични балкански инструменти не могат да се свържат с по-ново население от север („славяни“) или североизток („древни българи“, „готи“, „сармати“ и прочие „скити“). При други инструменти, каквито са гъдулките, е по-трудно да се установи точен произход, поради по-широките области, в които се употребяват, но и заради предполагаемата им поява по време, когато според официалния възглед се смята, че на Балканите са се заселили и нетракийски етноси.

Както посочва етнографът Евгений Теодоров, има сведения от антични автори, като Ксенофонт и Тацит, от които се подразбира, че специфичните неравноделни (неправилни) тактове на българската фолклорна музика5 са били свойствени за тракийската музика поне от времето на цар Севт, живял векове преди Христа. Смелостта на Е. Теодоров стига до там, че си позволява да каже:

„Сигурно под тракийско влияние се е зародил и скокливият танец на сатирите в гръцката сатирическа драма. А и неправилният такт на българските народни танци ще е бил обусловен от вмятанията в танцовите стъпки подскачания.“ Пълният текст »

Разпространението на неравноделни ритми по света

Нестинарството е сигурно тракийско наследство в българския фолклор. Знае се, че то е съществувало в античността, като претърпява известни промени след официалното въвеждане на християнството от тракийския (от племето мизи) император Константин с дейното съдействие на майка му Елена. Оттогава обредното танцуване върху жарава включва носенето на икони с лика на тези двама канонизирани светци. За нашата статия е важна една подробност — нестинарите не „влизат в огъня“ под съпровода на всякаква музика, на произволна музика, на чужда музика! Правят го, след като навлизат в трансоподобно състояние под водачеството на споменатите тракийски инструменти и под строго определени ритми.

Ето защо можем да смятаме нестинарската музика за идентична с тракийската от първите векове след Христа. Също така няма да е неоснователно да вметнем, че тази музика не би могла да е променила съществено своето звучене и общия си характер от най-дълбока древност. Иначе няма да е подходяща и не би могла да служи за целите, за които е създадена. А като имаме предвид, че седемте етнографски области в България имат своите специфични особености, но имат и достатъчно сходства, за да говорим за хомогенност, бихме могли да си позволим дръзкия извод, че „древният начин на пеене“ и „етерното“ звучене е не слабо, а всъщност доста ясно ехо от тракийски времена.

Известни различия е имало и между самите траки още в предхристиянските епохи. Херодот (V.3) свидетелства нещо, което обикновено се използва, за да докаже сходствата между отделните тракийски племена или родове, но е коректно да не си затваряме очите и за уточненията:

„Тракийците носят много имена, всяко племе според страната си. Но всички те имат приблизително еднакви обичаи във всяко отношение, с изключение на гетите, травсите6 и тракийците, които живеят над крестоните.“7

Не е трудно да приемем и становището, че полифонията (многогласието), което е характерно за много български етнографски области, също е наследство от тракийската полифония, специфична за някои от тогавашните племена. Такъв е случаят например с тъй наречената пеана — победна песен сред траките. Херодот (V.1) споменава конкретно пеоните. Въпреки че Бащата на историята дава различна етимология на прозвището пеони,8 авторът на тези редове никак не би се изненадал, ако то произлиза от впечатляващото „пеѣне“ на тези траки. Разбира се, това „пеяне“ или „пеене“ не е включвало само бойни и победни песни.9 Не е излишно да се спомене и че многогласието на българите, особено характерно за шопската етнографска област, се е запазило на броени километри от условните граници на антична Пеония.10

Съществуват и още основания от тясно специализираната етнография и етномузикология, за да определим българския фолклор като пряк наследник на тракийския, като под това не следва да се разбира, че някои елементи от тракийския фолклор не са навлезли и във фолклора на съседни народи, при които траките също са етнообразуващ компонент. По-долу ще бъдат цитирани онези допълнителни основания, свързани с основната ни тема, като бегло ще засегнем някои характеристики на турската музика от региони, населявани от траки в античността. Но и изброените досега ни дават достатъчно поводи да отворим очите си и да видим корените на народната музика не само в късната античност (във „византийското“ или „в източно-православното песнопение“), а и по-дълбоко в отминалите времена — в предхристиянските векове на Херодот, цар Севт и пеоните, потомците на балканските бриги и малоазийските фриги.

Какво ни подтиква да не се задоволяваме с този извод

Имаме ли основания да търсим корените на българската народна музика дори по-назад във времето — в толкова далечни епохи, които не са описвани даже от античните летописци? И ако имаме такива основания, защо бихме ги изтъкнали? Със сигурност авторът на тези редове няма интерес да насърчава изкривен патриотизъм, граничещ с шовинизъм — което ще бъде вероятно и възможно следствие, ако открием свидетелства, потвърждаващи думите на Страбон в началото на тази статия. А именно: че тракийската и (мало)азиатската фолклорна музика е имала (и има до днес) особености, отличаващи я от всяка друга музика по света — до такава степен, че да звучи като изначалната музика. Затова статията не приключва с предишния параграф, а продължава — за да проверим дали изявлението на цитирания Страбон е било произволно или базирано на някакво прадревно знание, за което по негово време не се е говорело открито или е било вече на път да се изгуби.

Преди да продължим по същество, нека изтъкнем нещо, което е близко до възможностите на всеки разсъдък, но може да се заобиколи и премълчи от хора, дирещи сензации или поводи за националистическа гордост, поради някакво предполагаемо превъзходство спрямо чужди народи. Това нещо е, че, когато Страбон е писал думите, които ще проверим, познатият тогава свят не е бил същият като света, познат в наши дни. А никъде по лицето на Земята няма и не е имало народ или племе — било уседнало или със скитащ начин на живот, — което да не е познавало музиката. Музика имат даже „диваците“ без развита човешка реч в най-изолираните и до днес области. Те никога не са се срещали с траки и азиатци, нито са чували за тях, нито са имали културен обмен чрез посредници. Както ще се изясни по-долу — ако изобщо е необходимо уточнение — музиката е съществувала и по време, когато не може да се говори за който и да било античен или съвременен народ.

Следователно, единствено и само търсим нещо друго, обясняващо специалното положение на траките и някои азиатци в сведението на древногръцкия автор.

Какви указания дава духовната наука

За начало — защо се налага да се обърнем към антропософията от д-р Р. Щайнер? Обяснението е просто: като че ли се е наложила представата, че древногръцките, латинските и останалите европейски източници имат историческа стойност приблизително назад до времето на Троянската война. Когато се описват още по-стари събития — например това, че траките, илирите и пеласгите, най-старите от известните обитатели на Балканите, са потомци на гиганти и/или титани, или пък че древните египтяни са потомци на още по-древните атланти, — вярва се, че това са просто интересни предания, митове и легенди без сериозна научна стойност. Освен това сведенията са толкова оскъдни, че в най-добрия случай звучат като загатвания или позовавания на неща, които са били достатъчно добре известни в онези времена и не е било нужно да се поясняват. Или не пред всеки читател…

Ето защо, ако искаме да научим подробности, духовната наука на д-р Щайнер е мястото, където ще ги намерим. Преди около 10,000 години приключва постепенното потъване на огромен континент, намирал се на запад от днешна Европа. Платон и други антични автори го наричат Атлантида — това е името, използвано и в антропософията, въпреки че е важно да се уточни: всъщност под „Атлантида“ или „Атлантска епоха“ се разбира цялата планета с нейното разпределение на земята и океаните, различни от днешните, както и човешки същества, също много различни от съвременните. Обитателите на този потънал континент заселват Европа, където част от тях се смесват със заварено население, а други мигрират пó на изток и достигат до Средна и Южна Азия. Европейците (или по-точно: хората от бялата раса) са потомци на тези мигриращи атланти.11

Антропософията дава сведения за характерни особености на атлантската музика отпреди 10 хиляди и повече години:

Атлантите съвсем по-друг начин са преживявали света. Искам да ви приведа само един пример за това, какъв род преживявания са имали те. Атлантите не са можели да имат преживяване на терци и даже на квинти. Музикалното преживяване е започвало при тях едва с възприемане на септими. И след това те възприемали по-широки интервали; най-малкият интервал за тях е бил септимата. А те въобще не чували терци и квинти, те не са съществували за атлантите. Но в следствие на това, преживяването на музикалните тонове въобще е било съвършено друго, душата е имала съвършено друго отношение към съчетанието на тоновете. Ако музикално се живее само в септими, без да се ползват промеждутъчни интервали, при това да се живее в септими по такъв естествен начин, както са живели в септими атлантите, то музикалното се възприема съвсем по друг начин: възприемат го не като нещо, отнасящо се до човека или ставащо в човека, но в момент на такова музикално възприятие се усещат извън телата, живеят навън, в космоса.

Така е било при атлантите. При тях музикалното преживяване е съвпадало с непосредственото религиозно преживяване. Тяхното преживяване на септимите е било такова, че те самите не са можели да кажат, че имат каквато и да е роля в образуването на септимните интервали, но те усещали, как Божествата, които управляват света и мировите процеси, се изявяват в септимите.12

Това, че древните траки и днешните българи, както и останалите народи от бялата раса, са потомци на гореописаните атланти, се подразбира от само себе си. Любопитно е обаче да узнаем дали в музиката на траките (а от тях и в тази на българите) се среща изтъкнатата особеност на атлантската музика: септимните интервали. За щастие, вече са направени многобройни проучвания по този въпрос — както от български, така и от чуждестранни етномузиколози. Ето едно кратко обобщение:

В българската народна песен най-често се среща мелодическият интервал секунда, който оформя диатоническия профил на мелодията. Скоковете на други интервали — терци, кварти, квинти и септими — са застъпени в различна степен, в зависимост от регионалната принадлежност на песента, докато секстови (особено възходящи), октавови и нонови интервали се срещат много по-рядко. В някои фолклорни области, например Родопите, квартата и септимата имат мелодическо превъзходство. […] Българската народна мелодика се изгражда от интонационни комплекси на основата на старинните ладове: дорийски, фригийски, лидийски и др. по Глареановата терминология.13

Или казано другояче и съобразено с контекста на нашето изследване: в българската фолклорна музика от Родопите и други етнографски области са се запазили чак до наши дни едни особености — септимните интервали, които са били свойствени изключително за музиката на пра-прадревните атланти. Също според духовната наука, квинтите и квартите са възникнали в сравнително по-ново време, може би времето на Орфей14 и неговата мистерийна школа, в която музиката се „приземява“ и започва да се възприема като част от вътрешното устройство на въплътените човеци. По тази причина последователите на орфическата школа не са смятали „лирата на Орфей“ или „лирата на Аполон“ за някакъв буквален музикален инструмент, а като символ на самото човешко същество с неговата еволюираща нервна система.15

Ако читателят се е изгубил в духовно-научните сведения

или още му е трудно да прави някои взаимовръзки, ето няколко обобщения и пояснения. В българския фолклор, като пряк наследник на тракийския, се забелязват и вече са отчетени особености, които се наблюдават още в земите около Източното Средиземноморие — предимно в т.нар. дорийска, лидийска и фригийска музика (каквато е запазена в съвременния турски фолклор от тези етнографски области), в архаичната персийска музика и при системата рага в старинната индийска музика.16 Антропософията указва, че, що се отнася до интервалите септими, корените на тези особености се намират в пра-прадревната атлантска музика. А що се отнася до квинтите и квартите, те са възникнали като част от естественото развитие на човечеството в следатлантските времена. Както Орфей, така и посветените след него, започват да насочват целенасочено и да свързват прадревната „инстинктивна“ или „ясновидска“ музика с новите нервно-сетивни и логически заложби на хората, сред които са работили тогава, а в по-общ план и с оглед на настоящето и бъдещето: на цялото човечество.17

И тук възниква въпросът: Защо въпреки въведенията, правени от Учители на човечеството, като Орфей, в тракийското землище, ядрото на което са днешните български земи, са продължавали да се откриват прадревни елементи в музиката? И има ли още нещо, което би дало основание на Страбон да твърди, че траките и някои (мало)азиатски етноси са нещо като първенци или със заслужаващо изтъкване положение в музиката? За да си отговорим, отново ще се позовем на сведение от духовната наука:

Преди гръко-римската епоха в определени части от Европа съществуваше една древна цивилизация — сред онези народи, които бяха изостанали по отношение на качествата, които вече бяха силно развити на Изток.18 В тези части от Европа въпросните хора не можеха да мислят много — защото тяхното развитие беше от доста различно естество. Те имаха съвсем малко от силите на разсъдъчната душа. Тяхната сетивна душа обаче силно възприемаше онова, което произтичаше от импулсите, насърчавани от доста специфична музика, в сравнение с нашата. Ето как се връщаме към едно време, когато в Европа съществуваше, бихме казали, една древна музикална култура; едно време, когато странстващите поети бяха учители и когато тези неща бяха вече в упадък, но и когато из всички тези части на Европа се носеше музика, изпълнена с обаяние. В третата цивилизационна епоха (египетската, предшестваща гръко-римската — бел. И.С.)) в Европа имаше една впечатляваща музикална цивилизация, а умовете на тези народи, които изчакваха тихо онова, за което бяха предопределени да донесат в бъдеще, бяха възприемчиви по специален начин за въздействията на музиката. Тези въздействия работеха върху сетивната душа по подобен начин на този, по който сетивното се приема като мисли чрез очите. Така действаше музиката на физически план, но сетивната душа имаше подсъзнателното чувство: „Това идва от същите области, от които идва и Светлината. Музиката, песните — те са от царството на Светлината!“19

Подсказка, че обсъжданата музикална цивилизация е била именно тракийската, намираме във вече многократно обсъжданото изявление на античния летописец Страбон. Друга насока откриваме в антропософската историография, според която на Балканите най-напред се заселват едни от най-изостаналите атланти, преди в по-късни периоди да се смесят с други от преселниците, а и с някои от завръщащите се от Азия. Трето указание срещаме в тълкуванията на Рудолф Щайнер върху Илиадата на Омир, според която тракийците са последният етнос, включващ се в Троянската война. Това е иносказание за изостаналостта им в определено отношение спрямо другите споменавани народи. Защото Троянската война е била действително историческо събитие, но също така представлява алегория за прехода от старите следатлантски епохи към започващата гръко-римска епоха, през която човечеството масово губи атавистичното (атлантското) ясновидство и започва да работи повече с мисъл-форми и логика. Затова д-р Щайнер казва, че гърците са произлезли от троянците (фригите), но са се обособили в отделен етнос с отделен език, в рамките на който са могли да се развият качествата, предопределени за гръко-римската епоха.

Какво се разбира под това, че траките са били „изостанали“? — Това, че те са минавали по особен път на развитие, различен от еволюционния път на останалите европейски народи и азиатските народи от бялата раса. От антропософията е известно и друго подобно изключение, при което един народ е минал по специален път на душевно развитие, различен от общия за бялата раса. Това са древните евреи, които са били предопределени да станат подходяща среда за работа на въплътения Христос. В случая на траките (днешните българи и другите южни славяни) особеният еволюционен път е свързан с предопределение, засягащо бъдещето — предстояща културна или цивилизационна епоха, започваща след около 1500 години. Обикновено „изоставащите“ народи са тези, които именно заради „изоставането“ си развиват качества, даващи им впоследствие умението не само да наваксат, но и да изпреварят останалите народи, като изиграят ключова роля за цялото човечество. Има и други паралели между старите евреи и древните траки, например съседството им с водещите тогава народи от съответните епохи (евреи в сложни отношения с египтяните; после и траки в сложни отношения с гърците), но разглеждането на тези въпроси би ни отклонило прекалено от основната тема. По-важно е да уточним, че еволюционният път на развитие на такива „избрани“ винаги е изисквал сред него да се раждат и да работят едни от най-напредналите души. Сред евреите това са били старозаветните пророци. Сред трако-българите това са бодисатви като Орфей и Беинса Дуно, богомилите и др.

Но Рудолф Щайнер прави и съвсем директна връзка между въпросната музикална цивилизация и тази на тракийците, като в същия ред на мисли обяснява:

Ако този Велик Учител (Орфей) можеше да стимулира сетивната душа, така че силите на мисълта да я проникнат — донякъде така, както животът подсъзнателно я прониква чрез зрението, — без това да може да се осъзнае, тогава този Учител щеше да е постигнал нещо. Това можеше да се направи само по такъв начин. За да стимулира сетивната душа и — така да се каже — да „присади“ силата на мислите, той (Орфей) трябваше да работи по много особен начин. Той трябваше да преподава не чрез представи, а чрез музика! Музиката поражда сили, които освобождават в сетивната душа нещо, което — щом се издигне в съзнанието и се обработи от духовната душа (друг термин за съзнателната душа — бел. И.С.) — се превръща в логическо мислене. Тази музика се донесе от едно могъщо Същество, което преподаваше чрез музика. Може би ще ви се стори странно и дори невъзможно, че е било така, но все пак нещата стоят така.20

За българския читател е излишно да се уточнява нашироко, че Великият Учител,21 известен като Орфей, е живял в тракийска среда и е обучавал най-напредналите траки по негово време. Останалите тракийци, които не са били готови да му бъдат ученици, продължават да са „изостанали“ в уточнения по-горе смисъл чак до първите християнски векове. Сред някои от тях се е било съхранило атавистичното (атлантското, трансоподобното) ясновидство, което вече е било изгубено сред останалите европейски и индоевропейски азиатски народи, а Щайнер описва и друга специфична характеристика на тяхната душевност:

Имаше много хора, живеещи в южните и централни области на Европа, които мислеха по следния начин: „Наистина, моето вътрешно същество има независим живот във времето между заспиването и събуждането ми — то принадлежи на добрия свят и на област от злия свят.“ Отново и отново хората мислеха и премисляха за дълбочината на силите, които внасят доброто и злото в човешката душа. Те силно усещаха факта, че човешката душа се намира в свят, където силите на доброто и злото воюват помежду си. През първите векове на християнството в южните и централните части на Европа все още нямаше масово такива чувства, но през пети и шести век станаха все по-чести и по-чести. Това състояние на душата процъфтя особено сред тези, които получиха познания от Изтока — а както знаем, такива учения от Изтока могат да се разпространят по много начини. Разпространението беше най-широко в онези области, които впоследствие станаха известни с името България. По чуден начин това име се наложи, въпреки че тези области се населяваха от различни народи.

И така, в по-късните векове, всъщност за много продължителен период в Европа, тези с най-силно развито такова състояние на душата бяха наричани българи. За хората от Западна и Централна Европа, живели през по-късните векове на християнството и в първата половина на Средновековието, българите бяха човешките същества, които най-силно усещаха противодействието между космическите духовни сили на доброто и злото. По цяла Европа срещаме името българи, ползвано за хора като тези, които описах. Душите, за които говоря тук, в по-голяма или по-малка степен бяха в това състояние. […] Към всичко това може да се добави още нещо:

Тези души всъщност бяха последните в европейската цивилизация, които опазиха малко от онова специално усещане на етерното и астралното тяло при събуждане и по време на сън. Като се разпознаваха по тези общи отличителни способности на вътрешния им живот, те като цяло живееха в (обособени) общини. А от останалите християни, които все повече и повече се приобщаваха към Рим, тези по-особени хора бяха разглеждани като еретици. Еретиците тогава все още не бяха толкова жестоко заклеймявани, както през по-късните векове. И все пак на тях се гледаше като на еретици. Всъщност останалите (християни) винаги имаха смътно, обезпокоително чувство за тях. Имаха впечатлението, че тези хора виждат повече, отколкото останалите хора — сякаш са свързани с Божественото по различен начин: чрез факта, че възприемат сънното състояние по-различно от останалите хора, сред които живеят. А останалите хора отдавна бяха загубили това умение и вече бяха по-близки до състоянието на душата, което стана почти всеобщо за Европа от 14 век насам.22

Духовно-научното обяснение за голямата устойчивост на балканския фолклор се намира в разбирането за по-специалната душевност на народите (или племената на един народ), населявали нашите земи от най-дълбока древност. Тази по-специална душевност пък се дължи на обстоятелството, че народите от Балканите (предимно траките, които днес са наричани южни славяни; гърците са имали различна и вече приключила роля за общочовешката еволюция) са били, образно казано, консервирани за предстоящата си роля през следваща цивилизационна епоха. Подобно консервиране се открива и при изолацията на балканците от еволюцията на другите европейски народи през цялото половин хилядолетие на османско владичество.

Някои изводи, размисли и насоки за бъдещето

Много се говори за опазване на българския фолклор. Това говорене често е с минорни ноти и понякога звучи като ориенталско вайкане. Сякаш се очаква днешните българи да живеят така, както са живели предците им преди векове. Сякаш се тръгва от схващането, че душевността на народа и отделните му представители трябва да остане „консервирана“. След изписаното дотук ще си позволя да окачествя такива дискусии23 с обичайните им послания като плод на пълно неразбиране за смисъла от човешкия живот, а какво остава за разбиране на индивидуалната човешка или общочовешка еволюция.

Смисълът на живота никога не е бил да се опазва завещаното от дедите в изначалната му форма или в първичното му количество. Смисълът е в това, завещаното да се използва по начина, който ще научи потомците да живеят по-добър живот от предците си, а ще им позволи да се приспособят и към твърдо предопределените промени, задаващи се и предхождащи далечното по-светло бъдеще. Да, светлото бъдеще за българите, пък и за цялото човечество, е много далече — ще минат още дълги хилядолетия, докато се докараме до него, а по пътя мнозина ще изгубят не само наследството си, но дори човещината си.

Ако сте изчели внимателно духовно-научните текстове и сте обърнали дължимото внимание на всяка дума, със сигурност ви е направило впечатление обяснението, че тракийският фолклор е бил в известен упадък още във времената преди Орфей. Общото звучене е било обаятелно — както за самите траки, така и за чужденците, които са били впечатлени от музиката им, — но същата тази музика вече е спъвала развитието им24 и се е наложило да бъде насочена в нова посока от Орфей и други водачи на древните мистерийни школи.

Друг упадък настъпва през Средновековието, когато мелодиите, породени от тъга и/или носещи тъга, взимат надмощие в българската музика. По този въпрос пък се говори в учението на Беинса Дуно, който изтъква и че влиянията върху фолклора ни, оказани от древните мистерийни школи, вече не са се разбирали и са били опорочени. Той споменава и ролята, която ще има музиката в бъдеще.25

Третият упадък звучи навсякъде около нас. Нямам предвид само това, което е определяно като чалга, но и поп музиката с кратки етно мотиви. Защото и те не са бъдещето на музиката. А какво е предопределеното бъдеще?

Едно указание от Рудолф Щайнер:

Днес ние включваме отделния тон в съответната хармония или мелодия, така че тайната на музиката ни се открива благодарение на съотношението между отделните тонове. Занапред ние няма да разчитаме на съотношението между тоновете, няма да ги разпознаваме според, бих казал, тяхното равнинно измерение, а според тяхното дълбинно измерение; ние просто ще навлизаме в отделните тонове и тогава в тях винаги ще откриваме скритите зародиши на съседните тонове. Ние ще се научим да усещаме следното: „Ето, сега аз навлизам, потъвам в музикалния тон и тогава той ми открива други три или пет, или още повече тонове заедно с тона, в който съм потопен, а междувременно самият тон се разширява в мелодия и в хармония, а аз прекрачвам в духовния свят.“ Някои музиканти от нашето съвремие вече правят първите си стъпки към дълбинното измерение на тона, макар че днес, бих казал, е налице само един съкровен копнеж към духовните дълбини на тоновете, така че и в тази област виждаме как духовният светоглед все повече и повече измества натурализма.26

Натурализмът, за който става дума в цитата, е свойствен на народите от Централна и Западна Европа. Те минават по този път на развитие и (най-вече в случая на англоезичните народи) оказват неправомерно влияние върху целия свят. В следващите 1500 години тези народи ще имат задачата да разберат духовното, скрито зад този натурализъм или материализъм.

Вярвам, че българите правят груба грешка, когато поемат по път, който не само не е подходящ за тяхното по-нататъшно развитие, но даже ги отдалечава от предопределението, което имат за следващата цивилизационна епоха, започваща след изтичането на споменатите 1500 години. Повече по този въпрос съм писал и ще пиша в други статии. А с настоящия материал исках да дам исторически, етнографски и духовно-научни аргументи, че специалното в българската народна музика подсказва и все още често ни напомня за специалната роля, отредена на южните славяни за по-нататъшен етап от развитието на човечеството.

Определено имаме нещо за опазване. То обаче не е онова, на което му е минало времето — един изключителен фолклор със световно значение, но преминал през множество етапи на упадък. Днес той няма силата, нито задачата да ни върне към един бит, който вече е чужд и ще става все по-чужд на европейския човек. Но тракийската музика, запазена до голяма степен в българската, сякаш се е съхранила и за да свидетелства за етапите на човешката еволюция, които се описват в духовната наука.

И ако обърнем внимание на тези неща, откриваме, че тази музика служи и (доколкото се опази по естествен начин) ще ни служи за периодично напомняне. На какво? — Че „трябва“ (или е разумно) да се пазим от схващания и пътища, които закотвят развитието ни или ни насочват в грешни посоки, като и в двата случая ни пречат да развием нови качества, необходими и за индивидуалната ни, и за общочовешката еволюция.

Иван Стаменов
14.11.2018 г.



Бележки:

  1. Strabo, Geography, Book X, 3.17. — Има различни преводи на това сведение. Един от английските, направен от съвременен гръцки автор, е: „…and all music is thought to be Thracian and Asian“, който използвам за мото на материала. Друг английски превод на това място гласи: „From its melody and rhythm and instruments, all Thracian music has been considered to be Asiatic.“ („Заради мелодията и ритъма и инструментите, цялата тракийска музика се смята за азиатска.“) Вижда се, че двата превода не са тъждествени. От първия излиза, че музиката едва ли не е създадена от траките и/или азиатски народи. От втория, който, по мое мнение по-добре се вписва в контекста на целия параграф, излиза, че тракийската музика е била сходна с азиатската — има се предвид малоазийската, където са живели тракийски колонисти, а отчасти е била сходна и с древноиндийската, както изрично е посочено няколко изречения по-нататък и се указва посредничеството на Дионисий. За настоящата статия няма съществено значение на кой от двата превода ще се спрем. По-важното сведение за нашата тема е следното в същия параграф 3.17 от „Географията“ на Страбон, писал през 1-ви век сл. Хр.: „И отново, онези, които са посветили вниманието си на музиката от стари времена, са наричани траки, имам предвид: Орфей, Музей и Тамир, и също Евмолп…“. [^]
  2. Ако потърсим „държавно лице“, което е опитвало да работи в тази посока заедно с шепа културтрегери от своето обкръжение, ще намерим само Людмила Живкова — дъщерята на Тодор Живков, — но нейната „политика“ по този въпрос не може да се смята за официална. Освен това е спорно доколко добре е била обоснована и дали е дала някакви резултати. В същата статия на Укипедия се отбелязва, че националистическите среди в посткомунистическа България се връщат основно към прабългаризма (за сметка на русофилията и славянофилията), който е най-неясният етнообразуващ клон и позволява всевъзможни теории и интепретации. Насмешката на авторите личи между редовете в иначе сухия тон на текста. Личното им мнение проличава на много места в съдържанието и структурата му. Според мен не е случайно, че данните от генетиката следват веднага сведенията в „Bulgarian ethnogenetic conception“ относно периодично местещите се „акценти“. И в по-ранните абзаци вниманието се насочва към значителния тракийски компонент, като се посочва, че езикът на местното население се е запазил и след основаването на българската държава, което личало и само от факта, че след гръко-римската епоха българите продължават да използват старите тракийски топоними и хидроними. Подновяването на интереса към тракийския акцент, наричан погрешно „автохтонна теория“, през последните 20-ина години, явно е убегнало от полезрението на чужденците. [^]
  3. Етикетът „византийски“ редовно се среща например в чуждестранните рецензии на българските и сръбските песни с етно мотиви, участващи в ежегодния песенен конкурс „Евровизия“. [^]
  4. В запазените чуждоезични исторически извори няма да срещнем българските имена на инструментите, обаче от описанията например на „пищялките“ лесно се разбира, че се говори за гайди. [^]
  5. Тъй наречените „неправилни“ тактове отличават българската музика не само от иначе подобните ритми на други балкански народи, но са уникални за цяла Европа, а устойчивостта им през вековете ги прави нещо специално и за целия свят. [^]
  6. Травсите са живели в Родопите, източно от средното течение на река Места. [^]
  7. Крестоните са обитавали малък регион от класическата област Пеония, на северозапад от полуостров Пелопонес, при изворите на днешната река Галико. [^]
  8. Според Херодот то било видоизменена форма на пелагони, но самата дума пелагони и името на родината им Пелагония несъмнено не са верни със съответните тракийски самоназвания, понеже звучат като елинизирани термини, пригодени за по-голямо благозвучие към гръцката реч. [^]
  9. Дори до наши дни се е запазило друго от старобългарските значения на „пея“ — „чета или изговарям богослужебни слова“. Затова се казва, че поповете „пеят“ даже тогава, когато само говорят. Някои лингвисти се опитват „категорично“ да отхвърлят връзката между „пеенето“ и тракийските „пеани“, защото химните-пеани идвали от един епитет за Аполон, който в първоначалното си значение означавал „който бие“. Явно тези лингвисти имат твърде ограничени схващания за широките значения на глагола „бия“ (тъпаните и други музикални инструменти например също се „бият“), а не личи да знаят и защо на Аполон е даван такъв епитет. Съвсем отделен е въпросът, че не съм забелязал доказателство, според което въпросният епитет за Аполон действително предхожда (!?) музикалния термин „пеан“. [^]
  10. Съществува възглед, според който пеоните са били клон на тракийските фриги, които са мигрирали обратно към Балканите. Говори се за „обратна миграция“, тъй като самите фриги, според свидетелствата на Страбон, Херодот и други антични автори, са потомци на бригите. А пък бригите първоначално са били съседи на македонците. Тези миграции на пеоните (но и други тракийски народи) продължават векове наред и са в различни посоки. Например името на областта Панония — на северозапад от Балканите, приблизително в границите на днешна Унгария, също се свързва от антични автори с тракийските пеони. Нещо повече, Херодот (VII.73) споменава фригите като участници в етногенезиса и на арменците: „Въоръжението на фригийците много приличало на пафлагонското и малко се отличавало от него. Според думите на македонците, фригийците се наричали бриги, додето живели в Европа в съседство с македонците. А след като се преселили в (Мала) Азия, променили името си, заедно с това на страната си, на фригийци. Арменците били въоръжени по същия начин както фригийците, бидейки техни потомци“. [^]
  11. Хората от черната и особено от жълтата раса също са потомци на атланти, само че на атланти от такива области, които не са претърпели толкова значителни географски промени и етнически размесвания. В течение на хилядолетия европейците са принудени да предприемат многокрактни миграции от и към Азия заради една сравнително краткотрайна ледникова епоха на границата между някогашната Атлантска и текущата епоха, както и по други причини, които също нямат отношение към основната ни тема. [^]
  12. Из Събр. съч. (GA) 222. Същото, но с интересни подробности, свързани косвено с устойчивостта на трако-българския фолклор, се дават и в GA-276: „Онези от уважаемите гости и приятели, които са слушали моите лекции или са изучавали антропософската литература, знаят, че ние често се връщаме до онзи етап от еволюцията на човечеството, който наричаме Атлантска епоха. И най-характерното за атлантското човечество беше това, че всички хора бяха надарени с едно първично или инстинктивно ясновидство, което им позволяваше да виждат духовните процеси и Същества, скрити зад видимия физически свят. И в тази епоха, когато хората все още разполагаха със своето инстинктивно ясновидство и виждаха духовните Същества, скрити зад видимия физически свят, успоредно с това ясновидство, съществуваше и едно коренно различно усещане за света на музиката. При изживяването на музиката тогавашният човек инстинктивно усещаше, че излиза извън очертанията на своето тяло. Колкото и парадоксално да звучи в наши дни, тогавашните хора изпадаха в състояние на септакорди. Те музицираха и пееха главно в септими – нещо, което днес е много трудно да бъде възприето от музикална гледна точка. Обаче хората, унесени в насладата от септакордите, действително се усещаха откъснати от своите тела и пренесени от човешкия свят направо в света на Боговете“. [^]
  13. Из резюме на учебника от Асен Диамандиев, „Метод за възпитаване на музикален слух върху български народни интонации и метроритми“, изд. Наука и изкуство, 1971. [^]
  14. Няма сигурни данни за времето, когато е живял Орфей, но се смята, че това е било около 13 столетия преди Христа. [^]
  15. Рудолф Щайнер, GA-276: „Ако се задълбочим в тайните на музиката, ние стигаме до извода, който беше извънредно близък още на древните гърци, понеже те прекрасно разбираха тези неща и ги свързваха например с лирата на Аполон. […] Всъщност чудните струни на Аполоновата лира, които в случая проявяват едно странично действие, са неговите нервни разклонения, излизащи от гръбначния мозък. Ето какво представлява Аполоновата лира: гръбначният мозък, завършващ горе в мозъка и разпростиращ нервните си окончания из цялото тяло. […] Най-съвършеният инструмент на този свят е самият човек и един музикален инструмент ни предлага своите музикални тонове само дотолкова, доколкото в трептенето на струните човекът усеща нещо, което чрез нервните разклонения и кръвните пътища е дълбоко свързано с неговия собствен организъм. Човекът, доколкото е рожба на нервната система, е вътрешно изграден от музика, и той има художествено-музикални възприятия само дотолкова, доколкото те съвпадат с тайните на неговото собствено музикално устройство. Следователно, отдавайки се на музиката, човекът се обръща към своята собствена душевно-духовна същност“. [^]
  16. Вижте например монографията на Георги Харизанов, „Ладовоинтонационни особености на българска народна музика“, 2011, Институт за изследване на изкуствата, БАН, където се посочват паралели в народната музика на изброените народи и се стига до извода: „…характерните интервали (като „зони на интониране“, а не като абсолютни интервалови величини), както в мелодиката на източните музикални традиции, така и в българската народнопесенна мелодика са подобни, а резолюцията на Питагоровата система ги обяснява и графически отразява най-правдоподобно“. [^]
  17. Повече за „Орфей и неговата мисия за развитието на човечеството“ можете да прочете в тази статия на Дорина Василева. [^]
  18. Под „качества, развити на Изток“ се имат предвид качествата, развивани до онзи момент от предходните културни епохи: древноиндийската, която е първата след Атлантида, и древноперсийската, която е втората след Атлантида. [^]
  19. Рудолф Щайнер, GA-116, лекция от 25 октомври 1909 г. [^]
  20. Пак там. [^]
  21. В антропософията се използва и източният термин бодисатва. [^]
  22. Из GA-237, лекция от 11 юли 1924 г: „Духовни състояния в еволюцията, водещи към антропософското общество“ [^]
  23. Такива дискусии в по-голямата си част всъщност са неоснователни. Достатъчно е преброим специализираните фолклорни телевизии и фолклорните предавания по други телевизии и радиостанции. Техният брой е по-голям от този в останалите страни по света, като единствените изключения на страни с по-голям интерес може би са други балкански държави, Турция и Индия. От което пък също могат да се направят изводи, но ги оставям на читателя. [^]
  24. И до днес в нашия фолклор са се запазили особености, присъщи на отдавна приключили етапи от човешката еволюция. В огромното мнозинство от народните песни се пее: „Горо ле, горо…“, „Водо студена…“, „Стара планино,…“, „Руфинка болна легнала…“, „Заблеяло агънце…“, „Закукала кукувица…“ и други такива, от които се вижда, че се възпяват сетивни изживявания, в които по-голяма роля играят нерафинирани чувства, връзка с духовете зад сетивните обекти, директни описания на тривиални светски явления, без в тях да участва дълбока мисъл… Ето защо преводът на български песни, да речем, на английски език е същинско предизвикателство. Английският език, който е значително по-абстрактен от българския, дори засилва впечатлението, че в песните ни преобладават сетивни, инстинктивни, атавистично-ясновидски и свръхсетивни наблюдения, но логическото мислене е почти изцяло изключено. Акцентирам върху „почти“, защото има народни песни, които са възникнали в сравнително по-ново време, например покрай борбите за освобождение от турско робство или чак през 20 век, в които се отразява по-нов етап от душевното развитие на българите и логическата мисъл се откроява, съчетана с патриотични или нравствени послания. Но също така е факт, че въпреки музикалните постижения на тракийците и южните славяни, няма и не е имало дори дума за музика. Думата музика, използвана във всички славянски езици (само с едно изключение, доколкото ми е известно), както и в останалите европейски езици, е с гръцки произход. Това е езикова подсказка, че именно през гръцката епоха и най-вече сред гърците, а заради гърците и сред други народи, музиката постепенно престава да се изживява инстинктивно, а вече започва да се свързва с мисловни форми и представи. [^]
  25. „В бъдеще всички велики музиканти, каквото придобият, ще го вложат за общ капитал на цялото човечество.“ (Из „Мисли за всеки ден“) „В бъдеще ще имате такава музика, от която умрелите ще оживяват. […] Новите хора — хората на бъдещата култура — ще носят навсякъде Любов, радост и веселие.“ (Из „Езикът на Любовта“, съборна беседа, 1939). — Ясно е, че нито фолклорната музика, нито някоя от съвременните музикални композиции „оживява умрелите“ или служи като „общочовешки капитал“. Разбира се, това с „оживяването на умрелите“ не е буквално, въпреки че в известен смисъл е точно такова. От антропософията е известно, че преобразеният човешки ларинкс ще бъде размножителният орган на далечното бъдеще. Хората от по-далечен етап на еволюцията ще се „раждат“, като бъдат изговаряни или може би по-точно… изпявани! Ето как чрез музиката екскарнираните души, пребиваващи в духовния свят, ще се инкарнират за нов живот на земята. [^]
  26. Из осма лекция от цикъла GA-276. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

26 коментара за "Тракийското минало в народната музика и нейната отшумяваща роля за бъдещето"

  1. Светльо  14.11.2018 г. | 09:19 ч.

    Много ми хареса това изследване, още повече че то поглежда от различни посоки за бита и живота с които неразделно е свързана музиката у народа живял и живеещ от древността до днес по тези земи.

    Не се сещам за друг подобен народ като нашия (може би народите на Западните Балкани, но не толкова силно изразено, както тук). Фолклорната музика се разделя в две течения както и самия народ. Едното отива в чалга среда и постепенна циганизация – то обхващаа значителна част както от новата музика, така и от народа, втората – много по-малка на брой може да се охарктерезира с музиката на Томас Бергерсен, Иван Торент, Деси Добрева (не Слави Трифонов, който според мен силно клони към първата част), които използват силни фолклорни мотиви по нов почин – въздигащо. Първата възпява пошлост и перверзия, втората чудесно преплита талантите на съвременния търсещ човек с безспорно красивите тонове и гласове от миналото

  2. Светльо  14.11.2018 г. | 09:22 ч.

    Допълвам, че според мен това разделение ще се усилва все повече и повече в бъдеще, когато тази все по-малка част от българския народ съвсем ще се отдели както културно, а вероятно и географски от чалга събратята си…

  3. Стопанина  14.11.2018 г. | 10:36 ч.

    Първата възпява пошлост и перверзия, втората чудесно преплита талантите на съвременния търсещ човек с безспорно красивите тонове и гласове от миналото

    Да, по музиката ще се разпознаваме.

    Човекът, доколкото е рожба на нервната система, е вътрешно изграден от музика, и той има художествено-музикални възприятия само дотолкова, доколкото те съвпадат с тайните на неговото собствено музикално устройство. Следователно, отдавайки се на музиката, човекът се обръща към своята собствена душевно-духовна същност.

    Тоест човек отвътре е това, в което се заслушва. Подобното привлича подобно – закон за резонанса.

  4. Дорина Василева  14.11.2018 г. | 10:58 ч.

    Бих казала, че за първи път изобщо в България се прави подобно изследване през погледа на Антропософската духовна наука. За мен това е един проникновен поглед както в миналото, така и в бъдещето. Майсторство е човек от позицията на настоящето да може да обозре по подобен начин едновременно и миналото, и бъдещето. Щайнер много помага на мислещите и търсещи хора! Поздравления!

    Лично за мен това изследване е едно продължение и на собствените ми интереси във все по-голямото разкриване на смисъла и бъдещето на „етерното“, в неговите четири проявления: топлинно, светлинно, звуково и жизнено, като космически фини „субстанции“ от една страна, и като „вливащи се“ в самото ни етерно тяло.

    И смятам, че за нас, българите това е от особено значение, тъй като носим наистина нещо остатъчно, атавистично в етерните си тела. Преживяла съм го изключително живо в занимания по Евритмия, както и в занимания по антропософска работа с гласа. И в двете антропософски направления се работи с четирите вида етер. И е видно, че наистина има разлика както в сцеплението на етерното в груповата работа при нас българите и при западняците, така и в индивидуалната работа с гласа.

    И е много важно това остатъчно атавистично в нас да го осъзнаем, да го издигнем до нивото на съзнанието си и разбирането си, и оттам-нататък съзнателно да развиваме старото, в името на новите ни задачи. Факт е, че ето дори в различните музикални области в интервалово отношение старото съществува със закономерното за тази епоха. Старото просто трябва да извърви съзнателно своя път по един нов начин.

  5. X  14.11.2018 г. | 17:43 ч.

    За пръв път мога да изкажа, без задръжки, искреното си възхищение към автора на горния материал!

    Досега не бях чел нещо на Стопанина, за което да не мога да отворя полемика, но тук ще замълча. Отлични познания и превъзходна аргументация!

    Забележителен и новаторски материал! Браво!

  6. Стопанина  14.11.2018 г. | 18:18 ч.

    Някой може ли да ми припомни в кои исторически извори се описваше прословутият спор между тракийските фриги и египтяните за това, кой от двата народа е най-древният? Помня, че фригите са спечелили спора. Но съм забравил как и с какви аргументи.

    Ако смътните ми спомени са верни, бяха правили един експеримент с деца и речта им. Иска ми се да проверя подробности и евентуално да се потвърди подозрението ми, че под речта се има предвид и пеенето. Това би нанесло нов щрих в статията и в сведението на Страбон.

  7. Петьо  14.11.2018 г. | 18:48 ч.

    Много въздействаща статия. Още ми е трудно да определя как точно. При всички положения ще трябва да я препрочета и осмисля на спокойствие.

    Бих искал само да споделя нещо във връзка с „учението на Беинса Дуно, който изтъква и че влиянията върху фолклора ни, оказани от древните мистерийни школи, вече не са се разбирали и са били опорочени. Той споменава и ролята, която ще има музиката в бъдеще.“

    Наскоро (някъде в последните две седмици) попаднах на текст от Учителя, в който говори, че (цитирам по памет) българските затворени тонове трябва да се отворят.

    От контекста (за човек без музикално образование) не ми стана много ясно какво се разбира под това. Тогава се зачудих какво ще да се разбира под това „отваряне на тоновете“. Сега, като прочетох статията си мисля дали няма да е нещо в смисъла на „потапянето“, описано от Щайнер? Или под отваряне да се разбира в по-широк смисъл отваряне към новото, към бъдещото развитие а затварянето да се е отнасяло към консервирането, към старото?

    Ще се опитам да намеря точната извадка.

  8. Стопанина  14.11.2018 г. | 20:36 ч.

    Благодарение на Светльо, намерих източника за древността на фригите и египтяните. Оказа се, че съм го чел преди години при добрия стар Херодот (книга II.2). Ето го в мой бърз превод:

    И така, преди Псаметих да стане цар [фараон] на Египет, египтяните вярвали, че са най-старият народ на земята. Но откакто Псаметих станал цар и пожелал да открие кой народ е най-старият, те вече вярвали, че фригийците са по-древни от тях, а те – по-древни от останалите. Когато по никакъв начин Псаметих не можал да научи чрез допитване, кой народ е възникнал пръв, той съставил план, според който взел две новородени деца от простолюдието и ги дал на един овчар, за да ги отгледа сред стадото си. Дал нареждане никой да не произнася и звук, който [децата] да чуят. Те трябвало да растат сами в самотна колиба, а през някое време овчарят трябвало да води кози и да дава на децата мляко и всичко необходимо.

    Псаметих направил това и дал тези заповеди, защото искал да узнае каква реч ще проговорят децата, след като преминат възрастта на нечленоразделното бърборене. И желанието му се сбъднало. Един ден, когато овчарят вече две години правел, каквото му било заръчано, двете деца дотичали при него с протегнати ръце и викащи: „Бекос“, докато той отварял вратата и влизал. Когато първоначално чул това, си замълчал. Но когато започнал да идва често и да обръща по-голямо внимание, продължавал да чува същата дума. Накрая разказал на господаря си и завел децата при царя, както му заповядали.

    Тогава Псаметих чул [тази дума] лично и попитал на какъв език е думата „Бекос“. Научил, че е фригийска дума, означаваща „хляб“. Като разбрали това, египтяните признали, че фригийците са по-древни от тях. Това е история, която съм чувал от жреците в храма на Хефест в Мемфис. Гърците, наред с много глупави неща, разправят, че Псаметих дал децата на грижите на жени, на които отрязал езиците.

    Паметта ми издържа с отличие проверката на времето. 🙂

    За жалост, това сведение като че ли няма връзка с темата за музиката. Но си струва да се отбележи, че и на съвременен фригийски думата БЕКА, както отбелязват всички речници, означава ОВЦА в детския език на българчетата. Води се звукоподражателна дума от беее-кането на овцете. По всичко личи, че свитата на Псаметих леко се е объркала с „хляба“. Децата са израснали сред овце и кози, не са чували човешка дума, така че най-логичното е да са проговорили именно със звукоподражание на овцете.

    Но на етиптяните им е простена грешката. Не са били фригийци и не са знаели добре езика им. 😀

  9. Дорина Василева  14.11.2018 г. | 21:15 ч.

    Със сигурност най-древните народи са „говорели“ чрез пеене и/или чрез някаква форма на звукоподражание. И то е било най-вече от пра-гласни. По-късно се появява речитативната форма, а още по-късно и самата членоразделна реч. Така че в своте корени пеенето и речта са свързани. И ако наистина погледнем предстоящите бъдещи процеси в развитието на човешкото същество, ние би трябвало да се движим именно към процеса на превръщането на сегашната ни реч в песен, но разбира се вече издигната на еволюционните стъпала на бъдещето…

    Аз лично бих била много щастлива да мога да говоря, пеейки! 🙂 И може би ще става дума за това, че всеки един от нас ще изразява себе си чрез свой индивидуален тон, ние ще сме тона. Защото според Щайнер всеки тон, с който се свързваме, е едно Духовно същество. И тогава именно вътре в този индивидуален тон ще звучат тези фини трептения в дълбочината на самия наш тон. Човешкото същество ще е изпълнено с този тон. Затова и Щайнер казва, че единствено музикалното изкуство остава свързано непрестанно с Духовния свят във всеки миг на творене – в пеенето, в музицирането. Работи се с етерите постоянно.

    В съвсем буквален смисъл човешкото физическо тяло действително се явява като една резонаторна система, подобно да речем на резонаторната функция на струнните инструменти. Въздухът, заедно с пригодения за това човешки гласов апарат, създават звук чрез трептенията на гласните струни. Да, това е мястото, но всъщност резонира целият човешки организъм.

    Ето затова е важно накъде и как ще тръгне един толкова специфичен песенен фолклор, какъвто е нашият!
    А с нашите специфични български ритми нещата стоят също много интересно!

    Ето едно мое по-кратко изследване от 2016 год. върху човешкия гласов апарат и окултните му корени, ако може да бъде в полза за още и още щрихи към темата: https://www.aobg.org/literature_details.php?lit_id=275
    След близо две години ми изглежда доста постничко… 🙂

  10. Петьо  14.11.2018 г. | 22:31 ч.

    Още търся точното място за затворените и отворените тонове, но ми „просветна“ за упражнението „Слънчеви Лъчи“ от Паневритмията дадено през 1941 г. и публикувано като книга с музика, движение и говор през 1942 г.

    В това издание се казва за движения 4, 5 и 6, че в тях

    е представена оная фаза в историчния ход на човечеството, когато то е в затворения кръг на гъстата материя и няма никакъв изход

    .

    Два абзаца по-надолу четем:

    Този процес, през който минава човечеството, до известна степен е изразен и в българската народна музика. Народната музика изобщо изразява пътя на народната душа. Пътят, по който върви българската народна душа, е изразен в българската народна музика. Кое е характерно в последната? То е копнежът по нещо изгубено. В някои свои песни българинът изразява тъгата си по нещо изгубено; той е в затворен кръг; и понякога идва до просветление, проблясва в него надежда за освобождение. И това личи в музиката; но после пак идва мотивът за скръбта по нещо изгубено. Този процес е общочовешки. „Слънчеви лъчи“ можем да изразим и така: Т о в а е п ъ т я т н а ч о в е ч е с т в о т о о т з а т в о р е н и я к р ъ г к ъ м с в о б о д а т а.

    Ето и част текста на „Слънчеви лъчи“.

    Пътя нов е готов, от кръга тесен излезни.
    Към върха, към възход в’дружен ход смело днес тръгни.
    Горе те зоват светли висини;
    ти към свобода пътя поеми.

    И накрая си позволявам да дам цитат от „Изгревът“:

    Пеню Ганев също описва разговорите си с Учителя за „Слънчеви лъчи“: „Учителят няколко пъти в рамките на три години ми повтори: „Българинът живее все в затворен музикален кръг!“ Веднъж го попитах какво разбира под „затворен музикален кръг“. Той ми отговори: „Българската народна музика се движи в затворен кръг. Всички народи си имат национален танц, за българина това е ръченицата. Като играе своята ръченица, той живо тепа, тепа. Нали си виждал как жените по селата белят и перат платното на реката, като тепат, тепат с дървото, наречено тепачка – докато свършат прането, бая се баялдисват. Така и тук – той играе, но тепа с краката, после се баялдисва, запъхтява се, изморява се и седне на стола и диша с отворени уста, дано се отмори. Играл ръченица и сега седи, и пъхти уморен, и за нищо не го бива в момента, и не иска да мисли. Ето това е затвореният кръг на българската музиката!“ „А какво нещо е отворен кръг, Учителю?“ – го попитвам аз, неразбиращ нищо. Учителят взе цигулката си и излязохме навън, където имаше около 50-60 човека наши приятели насядали. Беше неделя, към 5 часа следобед. Когато Учителят се зададе с цигулка в ръка, всички се зарадваха, защото знаеха от опит, че в такива случаи той даваше някоя нова песен. Ние присъствахме на един исторически момент, на който Учителят изсвири „Слънчеви лъчи“ за първи път. Когато свърши, каза: „Аз съм работил 15 години върху тази песен да я създам, но досега не съм я пял и свирил пред никого!“

    В този момент имаше сестри-музикантки – сестра Давидова, Весела Несторова. И тогава Учителят повтори много пасажи от „Слънчеви лъчи“, и така се научи тази песен. Според мен тогава той ни даде и думите, но останалите твърдяха друго – че са дадени от Весела Несторова. Възможно е и това.

    Накрая Учителят обясни, че това, което свири, е българска музика в отворен кръг. Отворен кръг означава, че като свири и играе човек, да завърши песента и играта пълен с енергия, да чувства порив да се захване за работа. Да има едно възходящо течение на мисълта, да има едно разширение на чувствата във възходяща посока, а не да бъде изморен и да иска да почива от преумора. Учителят ни даде пример как да се играе ръченица в „Слънчеви лъчи“, която да има възходящо начало.

  11. Стопанина  14.11.2018 г. | 22:50 ч.

    Благодаря, Петьо. Два дни търсих точен цитат за тъгата в народната музика и накрая перифразирах по памет. Твоят последен коментар може да се разглежда като поредна библиографска бележка под изложението на „дисертацията“ ми. 🙂

  12. miroslav  14.11.2018 г. | 22:54 ч.

    „Обитателите на този потънал континент заселват Европа, където част от тях се смесват със заварено население..“
    Какво е това заварено население? Може ли да поясните.

  13. Стопанина  14.11.2018 г. | 23:10 ч.

    Ще трябва да намеря отново тази лекция на Щайнер, което ще е предизвикателство. И да я намеря, съм 90% сигурен, че не се даваха разяснения за завареното население.

    Но като се има предвид, че по онова време Европа е била нов и тепърва оформящ се континент, съм също 90% сигурен, че става дума за човеци от това, което днес наричаме Северна Африка и Мала Азия. Логично погледнато, те са могли да бъдат най-ранните заселници на тези части от още чисто новия континент Европа. Преди разните движения в посока изток на атлантите от потъналата суша на запад.

    Според мен и генетиката го указва, въпреки че генетиците имат много различни и… неверни 🙂 исторически представи и теории за миграциите на човешкия вид, за еволюцията на расите и годините на тези процеси.

  14. miroslav  14.11.2018 г. | 23:20 ч.

    Тези хора от Северна Африка и Мала Азия някаква част от човечеството на Атлантския период ли са?

  15. Gergana  15.11.2018 г. | 00:09 ч.

    Много хубава дисертация 🙂

    Отварянето на музиката е свързано с развитието на чистото чувство, ритмичната област на инспирацията, Буди степента на човешкия Дух.
    Изостаналите са временноизоставени, образно казано, и това поражда огромната тъга и въртенето в омагьосания кръг на сетивната душа. Пътят напред и към следващата епоха е през съзнателното овладяване на ритмичните функции на човешкото същество…
    Благодаря!

  16. Стопанина  15.11.2018 г. | 12:51 ч.

    Разтърсих се за точното сведение, свързано с въпроса на miroslav, и не успях да намеря лекцията, в която имаше подробности за първите атланти на Балканите. Но намерих друга лекция, в която се казва същото, макар и не толкова конкретно:

    След катастрофата на Атлантида четирите касти, стигнали до Индия, не са единствените емигрирали. В действителност има 7 касти, от които по-висшите са индийските касти. Освен петата напълно презряна каста – тази на париите, която формира един вид аморфна маса в средата на индийското население – съществуват още две групи касти, които не тръгват към Индия, а остават в Европа, в запад на Азия [тоест в югоизточна Европа, ако знаем пътя на двата мигрантски потока от Атлантида – бел. И.С.] и най-вече в Африка. Така само висшите касти емигрират към Индия. Онези, които остават в Европа, притежават съвсем различни качества от техните. [Тоест тези в Европа не са от висшите или напредналите – бел. И.С.]

    За да се разберат събитията, протекли по-късно в Европа, трябва да се знае, че най-съвършената част от човечеството емигрира в Азия и че една част остават в Европа, за да формират голямата маса на населението – хора, които представляват определени характери, можещи да позволяват инкарнацията на изцяло своеобразни (!!!) души в най-примитивните (!!!) времена на Европа. – Из протокола на Втора конференция от цикъла „Смисълът на Любовта в света и антропософски морал“.

    Докато търсех въпросното сведение, попаднах на няколко, които съм чел много пъти, защото се намират и в малкото ми лекционни цикли в отпечатана книжна форма. Но никога досега не им бях обръщал голямо внимание, тъй като, когато съм ги чел за пръв път, съм се интересувал от други аспекти. Преди малко си ги припомних и ми просветна като при експлозия.

    Става дума за архангелите, ръководещи отделните народи, и архаите, ръководещи раси и съответните епохи. И как първите приключват мисиите си и преминават във вторите. Тези данни според мен обясняват и изказвания на Беинса Дуно за предишния и сегашния архангел на българите, както и естеството на Елохил, споменаван тук там в беседите и в „Призванието“.

    Това обаче не е за коментар, а за цял отделен материал – вероятно с обема на този за музиката.

  17. Петко  15.11.2018 г. | 17:50 ч.

    „Тоест човек отвътре е това, в което се заслушва. Подобното привлича подобно – закон за резонанса.“
    Много силни думи на Стопанина!
    Днес гледах едно видео за любимата ми група, когато бях млад и наистина се шокирах.
    Жалко че не знам добре английски, но с помощ на автоматичния превод разбрах почти всичко.
    https://www.youtube.com/watch?v=zrIzs6v1HOA
    Какво се случва на окултен план с човеците, особено с младите, когато изпълват душите си с тази съвременна музика, само можем да гадаем.

  18. Тео  16.11.2018 г. | 09:55 ч.

    Петко, аз пък като млад, Queen не ги харесвах, сега на по-зряла възраст почнах повече да ги слушам и ми харесват. Сигурно много творци по своя път минават под нечия влияние, я Луцифер, я Ариман, но да се правят някакви генерализации, като тези във филмчето според мен са нездравословни. Според мен нищо не е такова, каквото изглежда и много нещата все още остават скрити. Фреди Меркюри според мен изигра една пародия, той беше постоянно в роля, в едно шоу, за да може да прикрие истинската си същност. Има голяма разлика, дали Фреди Меркюри ще си сложи пола и ще си остави мустаците или дали слушаме Азис, или пък Кончита Вурст. Разликите са от Земята до Небето. Хубаво е да можем, да почувстваме какво е имало зад завесата при всяка една личност и все пак личният вкус да ни води.

    Поздрав https://www.youtube.com/watch?v=t99KH0TR-J4

  19. Петко  16.11.2018 г. | 18:57 ч.

    Тео много си точен! Queen и сега ги харесвам и знам,че музиката по принцип е от Луцифер. Дали правомерния, който поема душите след сферата на Марс или земния ариманизиран, това е въпрос на нагласа на музиканта за инспирация. Сигурен съм, че и Паганини, Моцарт и Бах са си имали работа с Луцифер. Видеото е по американски повърхностно, но все пак има много истина там. Вече има много интересни явления като NCM – New Christian Music.
    Поздрав и от мен: https://www.youtube.com/watch?v=sIaT8Jl2zpI

  20. Стопанина  17.11.2018 г. | 07:30 ч.

    знам,че музиката по принцип е от Луцифер

    По принцип няма как да го знаеш, защото не е вярно. 🙂

  21. Дорина Василева  17.11.2018 г. | 10:18 ч.

    Добро съботно утро!

    Преди време във връзка с едно от антропософските терапевтични направления Говорно формиране, ми попадна ето този цитат на Рудолф Щайнер:

    „…До Михаил се достига, когато извън говора се достигне до истински вътрешни духовни изживявания, когато човек не засяда при думите. Това действително е тайната на съвременото посвещение – да се надхвърлят думите и да се достигне до изживяване на духовното. Тук нищо не нарушава чувството за красотата на езика. Защото именно тогава, когато не се мисли вече чрез думите, тогава говорът започва да се чувства, и като елемент на усещането се оставя да протича в човека и от човека…“
    Събр. съч. 233a Мистерийните центрове на Средновековието. Розенкройцерството и новият принцип на посвещение. Великденът като част от мистерийната история на човечеството Дорнах (1924),, стр. 96, немско издание 1980 г.

    А надхвърлят ли се думите и достигне ли се до духовното, всъщност достигаме до музикалното в неговия висш духовен първообразен аспект. Тогава не се мисли чрез самите думи, не се засяда при тях, а човек отваря душевните си сетива за образите… Реално говорим за стъпки към Имагинацията, Инспирацията и т.н. Става дума за невидими етерни процеси, в които човешката душа взема участие.

    Във връзка с произхода на музиката, с връзката между Горе и Долу, между Макрокосмоса и Микрокосмоса, пускам линк към едно мое изследване, което разглежда висшата космическа хармония и човекът като нейно творение, „Антропософска картина на хармонията и дисхармонията в човешкото същество“: https://med.anthrobg.net/bg/node/310

    Самите ние сме „родени“ именно от еволюционните взаимни метаморфози на трите Логоса – Отца, Сина и Светия Дух. Тези метаморфози от чисто безплътни, в еволюционне план стигат до плътност, и зад всичко това стои именно този висш космически синхрон, формирал се във времената, който наричаме Музика на сферите. Ние самите сме Музика, дошла от Макрокосмоса. И ако не настроим правилно „инструмента“ – нашето, тяло, душа и дух, проблемът си е само наш.

    И наистина „човек отвътре е това, в което се заслуша“ – така е, според онова, което си донесъл в себе си като „предрожден спомен“ и според степен на обремененост на собствената ти карма от предишна инкарнация. Човек носи интересите, посоките и пътищата си в този живот. Но пък е и в неговите ръце да ги промени!

  22. Петко  17.11.2018 г. | 18:28 ч.

    Наистина няма как да знам, че музиката се инспирира от Луциферични същества защото не съм посветен – ясновидец. Щайнер го е казвал на едно или друго място, както и поезията, а архитектура и пластика от Ариман. Живописта е уравновесяваща от Христос. Както и да е, еволюцията е вечна и някой ден, може да ни се изясни всичко. Сега сме малки, но ще пораснем.

  23. Петко  17.11.2018 г. | 19:10 ч.

  24. Дорина Василева  17.11.2018 г. | 19:39 ч.

    И пак Щайнер е казал, Петко, че поезията е предчувствие на душата за Духовния свят! 🙂 Да не забравяме медитативната поезия на самия Щайнер, рисунките му, кармичните му изследвания на личностите на редица ренесансови творци, на техни творби, както и архитектурната му визия за земния дом на Антропософията – Гьотеанума. Да не забравяме, че дава ново изкуство на света в лицето на Евритмията, в която човешкото тяло се превръща в изговарящо космическите пра-гласни и пра-съгласни, планетните и зодиакалните жестове, свързва се с феномените на музикалното изкуство…и т.н.

    Духовната инспирация за появата на нещо в земен план никога на е едностранна.

  25. Стопанина  17.11.2018 г. | 20:08 ч.

    Щайнер го е казвал на едно или друго място, както и поезията, а архитектура и пластика от Ариман.

    Нека правим разлика между, от една страна, музиката и изобщо творчеството, а от друга страна – разните течения на музиката и разните похвати в творчеството. Ако не правим тази разлика, може да се озовем в парадокса, че когато Бог твори, твори под влиянието на Луцифер или Ариман.

    Ето защо прочувствената музика може да е от Луцифер, но това не важи за музиката като цяло. Ето защо Щайнер може да казва, че музиката от грамофоните и по-модерната електронна техника може да е от Ариман, но това не значи, че музиката като цяло също е от него.

    Музиката е творческо средство на Йерархиите. В чистата си форма е Божествена. Това, че музиката на хората е под разни луциферични или ариманични влияния, вече е друг въпрос.

  26. Стопанина  02.12.2018 г. | 18:11 ч.

    Два цитата по темата:

    „Всички български песни в далечното минало са били религиозни мотиви, но сега са изопачени. Изопачени са, понеже българите са снели тия песни от невидимия свят само за постигане известни временни цели на Земята, вследствие на което пеенето е изгубило своя първоначален смисъл. Българите най-първо са били високо духовни. Те пеят, играят, докато са млади, докато се оженят. После пеят само когато се напият.“ („Както природата пише“, 24.12.1924 г.)

    И също:

    Нашата стара музика от 5–6 века насам, от робството, ние нищо не сме създали, а обичаме да се хвалим. Българинът живее все с миналото. Разказва: „Нашият баща, той какъв кавалджия е бил, какъв цигулар е бил! Мене не гледайте, но дядо ми, пък прадядо ми, пък баба ми каква певица е била!“ Дядо ти, баба ти, те са музиканти, хубаво, те са турили основата, ами ти какво направи?“ („Практическо приложение на окултната музика“, 26.11.1922 г.)

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.