Език свещен: Абзаците, които понякога ни отказват да четем

Учителката ми по български език казваше: „Започваме нов абзац, когато започваме да описваме нова мисъл.“ Дали обаче е така и дали правилото е универсално?

Ако не живеехме в двадесет и първи век, тази статия щеше да бъде излишна. Но днес повечето хора умеят да пишат. Имат и средствата да го правят. Хем безплатно, хем достигат до възможно най-много читатели.

Проблемът е, че някои от тези, които се възползват от тези условия, не винаги ни казват нещо смислено. Всеки с читателски опит би го потвърдил. И за да не губим времето си, (не)съзнателно подбираме текстовете, на които обръщаме внимание според редица критерии.

Това е било немислимо, да речем, през десети век. Тогава грамотните са били малцинство сред сънародниците си. Не са писали в интернет или на хартия. Мастилата са били самоделни, а пергаментите — скъпи.

И когато някой от онези далечни времена е инвестирал време и усилия, за да се научи да пише и да си набави луксозните материали за писане, можем да сме убедени, че е имал да ни каже нещо обмислено.1 Рядката възможност да четем роденото под перото на средновековен или античен човек не ни позволява да чоплим навиците му — какво разстояние е оставял между отделните думи, дали има такива разстояния, как са обособени абзаците и дали ги има.

Но днес имаме пълното право да говорим по тази тема

Не пишем на пергамент, затова не се налага да пестим място, като почти не оставяме празно между думите и спестяваме отделните параграфи. Все по-рядко пишем на ръка, пък и дори тогава писането ни е механизирано. И дума не може да става за калиграфията — едно позабравено изкуство, което така или инак не е приложимо при текстовете, публикувани със стандартизирани шрифтове.

Преминавам по същество, като ще дам конкретен пример. Сега ще копирам няколко от абзаците, написани по-горе. Няма да променя нищо по тях, ако не броим това, че ще ги представя като един единствен параграф. Така че е излишно да четете повторно текста.

Просто вижте как изглежда и как ви въздейства:

„Ако не живеехме в двадесет и първи век, тази статия щеше да бъде излишна. Но днес повечето хора умеят да пишат. Имат и средствата да го правят. Хем безплатно, хем достигат до възможно най-много читатели. Проблемът е, че някои от тези, които се възползват от тези условия, не винаги ни казват нещо смислено. Всеки с читателски опит би го потвърдил. И за да не губим времето си, (не)съзнателно подбираме текстовете, на които обръщаме внимание, като всеки от нас си е създал някакви критерии. Това е било немислимо, да речем, през десети век. Тогава грамотните са били малцинство сред сънародниците си. Не са писали в интернет или на хартия, която сега можем да си купим от магазин, намиращ се близо до дома ни. Мастилата са били самоделни, а пергаментите — скъпи. И когато някой от онези далечни времена е инвестирал време и усилия, за да се научи да пише и да си набави луксозните материали за писане, можем да сме почти убедени, че е имал да ни каже нещо обмислено. Рядката възможност да четем роденото под перото на средновековен или античен човек не ни позволява да чоплим навиците му — какво разстояние е оставял между отделните думи, дали изобщо има такива разстояния, как са обособени абзаците и дали въобще ги има.“

Проблемите, които забелязвам от пръв поглед и се коренят в личните ми читателски критерии, са:

1) големият текст, обособен в един абзац (параграф), действа отблъскващо — както естетически, така и психологически;

2) двустранното подравняване на текста (както отляво, така и отдясно) го превръща в „монолитен блок“, който е дори по-неприятен за четене.

Да разгледаме двата проблема поотделно:

1) Твърде големите абзаци

Учителката ми по български език и литература едно време казваше: „Започваме нов абзац, когато започваме да описваме нова мисъл.“ Години наред, воден от авторитета на госпожата, спазвах това правило. Но дойде моментът, в който се запитах: „Какво определя коя мисъл е „нова“ със съответния нов абзац?“ И преди всичко сега се питам:

Това правило универсално ли е?

Не, правилото не е общовалидно. Понастоящем то се спазва от автори, принадлежащи към по-стари поколения, особено когато пишат книги или статии, предназначени за печат. Но не е валидно при писането в интернет — при статии за сайтове и блогове, както и за читателските коментари под тях.

Защо? — Ами отново вижте как започва настоящата статия, а след това вижте и същия текст, но представен като монолитен текстов блок. Убеден съм, че повечето (ако не всички) читатели ще признаят: едва ли биха зачели с положителна нагласа материала ми, ако още от самото начало се бяха изправили пред една „текстова стена“.

Жените вече не носят корсети, за да дишат по-свободно. Но същото важи и за текстовете. Те също имат потребност „да дишат“, като усещането за това „дишане“ се създава именно чрез по-свободното обособяване на нови абзаци.

Собственият ми усет ме доведе до извода, че след всяко трето, четвърто или най-много пето изречение (състоящо се от около десетина думи) е препоръчително да продължавам мислите си на нов ред. Съответно създавам нов параграф. И композирам самите си мисли по начин, който оправдава този подход.

Едва наскоро открих, че усетът ми е в пълна хармония с модерните правила за писане — както в интернет, така и на книги за печат. Въпросът тук не е в модерното. Не съм непременно почитател на нещо само защото е ново. В случая обаче имаме разумни основания, тръгващи от идеята за „дишащ“ и приветлив текст, на който читателите реагират положително.

Разликата между Изтока и Запада

Забелязал съм, че до ден днешен огромните параграфи са нещо като характерна черта на Изтока. Понякога трябва да полагам огромни волеви усилия, за да завърша четенето на, да речем, руски публицистични статии или тамошни разкази. Когато действително стигам до самия им край, това се дължи на обстоятелството, че някъде там, в отблъскващата и донякъде респектираща стена от давещ текст, има важна информация, която съм търсил. Или пък разказът е бил интересен, та се е наложило да изтърпя неуместното му поднасяне.

И обратно: прекаленото съкращаването на обема текст в абзаците е типично за далечния Запад.

Американските автори все по-често пишат всяко ново изречение на нов ред.

Включително в книгите си.

Буквално!

Което всъщност означава, че пишат (почти) всяко изречение в отделен абзац.

А това, както се вижда от примера, който давам с писането на последните няколко изречения, е толкова нелепо и дразнещо, колкото и писането на текстови блокове.

Нали?

2) Двустранното подравняване на текста

Ако разтворим вестник, списание или книга, ще забележим, че текстовете са подравнени отляво и отдясно. Редовете изпълват наборното поле2 и очертават границите му. Всъщност не е нужно да проверявате печатно издание. Гарантирам, че това, което казвам, е вярно. Не е нужно да го правите и за да видите какво описвам. Абзацът, който четете сега, също е двустранно подравнен — за разлика от останалите, — за да помогна на читателите си да разберат какво описвам.

Защо това подравняване се прави в печатните издания, но не е желателно в текстовете за интернет?

Ако си задавате този въпрос, вероятно се налага да насоча вниманието ви към една важна подробност. Книгите и другите печатни издания, които са били подготвени с качествен предпечат, използват хифенация — сричкопренасяне; думите, които не се побират на реда, в който започват, продължават на следващия ред. Преносът на думи от един на друг ред се отбелязва с дефис („късо тире“).

Резултатът от този пренос е, че думите на всеки ред могат да запазят почти еднакво разстояние помежду си. Както беше посочено в предишната статия от тази рубрика, стандартното разстояние е важно, защото непостоянството му разсейва читателите. Тогава дадох пример с двойния интервал между отделните думи. Когато нямаме сричкопренасяне, но текстът е подравнен отляво и отдясно, разстоянието между думите силно варира, като в някои случаи е по-голямо и от двойния интервал.

Съвети и насоки при текстообработката

По отношение на абзаците (параграфите) и тяхното подравняване:

Постарайте се абзаците ви да не са по-дълги от 6-7 реда. Ако си създадете навик да ги пишете средно по 3-4 реда, текстовете ви ще изглеждат още по-прегледни. Защото цялостният текст ще има повече празни места, позволяващи му да „диша“.

Горното важи както за публикуването в онлайн платформи, така и за съвременните печатни материали.

Ако го позволява онлайн платформата, в която публикувате текстовете си, можете да пускате чужди текстове с големи параграфи, като настройвате по-широко наборно поле. Само така редовете на абзаците ще станат по-дълги и по-малко на брой. Вижте например наборното поле на тази антропософска лекция, което е почти двойно по-широко, ако го сравните с широчината на редовете в настоящата статия.3

В текстове, предназначени за публикуване в интернет, отделяйте параграфите с по един празен ред. Да, не е достатъчно просто да обособите повече параграфи, като ги започвате на следващия ред, а между новия и стария ред е препоръчително да има един празен. Това допълнително улеснява „дишането“ на текста.

В случай че не използвате специален плъгин за хифенация (сричкопренасяне), подравнявайте текстовете си само отляво. Това е важно, защото четем от ляво надясно. Не се притеснявайте, че в дясната си част редовете няма да имат еднаква дължина. Всъщност това още повече улеснява „дишането“.

Горното важи както за онлайн публикации, така и за повечето текстове, предназначени за печат без хифенация.

Когато превеждам антропософски лекции, негодувам срещу прекомерно дългите абзаци в източника. Позволявам си да разделям един по-дълъг параграф на два или три по-малки. Това е допустимо, защото д-р Рудолф Щайнер е изнасял лекциите си в устна реч. Обособяването на абзаците е нещо, правено от стенографите и/или редакторите и/или преводачите. Не сме длъжни да се съобразяваме с тяхната преценка за прегледност на текста.

Ако превеждах книги, писани собственоръчно от д-р Щайнер или друг автор, никога не бих си позволих да променя начина, по който той или тя е композирал текста си. Едно такова своеволие вече може да се смята за недопустимо.

Когато дългите абзаци по някаква причина са неизбежни, можете да почерняте (bold-вате) отделни думи или дори цели изречения. Това въздейства психологически на читателя, понеже не го изправя пред еднообразни „монолитни блокове“ и безлични „текстови стени“. Но и с почернянето не трябва да се прекалява.

Използвайте всеки уместен случай да разнообразите текстовете си в интернет с възможностите на използваната платформа. Какви са тези възможности? Ето няколко от типичните:

Вътрешните заглавия

Те никога не са излишни при дълги текстове. Изградил съм си собствен усет за местата, на които са необходими. Освен като самостоятелни изявления (истински заглавия) те могат да се обособяват и като

няколко думи от изречението,

върху които искаме да акцентираме.

Друго украшение на „текстовите стени“ са обособените цитати.

Всяка добра онлайн платформа и всяка тема (поне за WordPress) си има различни начини за отличаване на цитатите от останалия текст. И това отличаване е абсолютно за предпочитане, ако го сравним със следния безличен пример: „Друго украшение са обособените цитати.“ ← Един такъв цитат просто става неразделна част от „текстовата стена“. Не се откроява дори в кратки абзаци.

Вече схващате идеята, надявам се. Живеем в епоха, когато всеки е повече или по-малко грамотен. И ако сме „преяли от четене“, единственият начин да се ориентираме от пръв поглед относно качествата на някакъв текст е в усилията, които авторът е положил, за да го направи естетически издържан и прегледен.

Абзаците играят важна роля в това. Условно можем да ги оприличим на чертите от петолинието на хармонична музика, композирана в писмен вид. Тук няма преувеличение. Както античните и средновековните автори собственоръчно са разкрасявали текстовете си според тогавашните си възможности, същото се очаква и от нас, макар средствата за писане и начините за писане да са претърпели промени.

Разкрасяването не е излишно, но с него трябва да се внимава. Защото — казват мъдреците — дозата прави отровата. Не искаме „затискащите“ бетонно-текстови панели на Изтока. Но не са желателни рехавите и разпокъсани мисли на Запада. С практиката всеки може да изгради вътрешен усет за обособяването на абзаците.

Иван Стаменов
20.7.2018 г.

* * *

Още от този раздел:

Интервалите при обработката на един прегледен текст
Точното правило за употребата на „със“ или „с“
Буквален лингвистичен проблем на международно ниво
Ударенията рядко са задължителни, но понякога улесняват
Когато писането от първо лице всъщност няма лице
Бил ли съм или не съм бил там, където бях?
Звателният падеж и новият раздел „Език свещен…“



Бележки:

  1. В случая няма значение дали обмисленото е вярно или лъжовно. Важни са усилията. [^]
  2. Наборното поле е това, в което е определено да се побере текстът. При книгите обикновено то заема предварително зададена част от широчината и височината на страницата, като редовете изпълват цялата ширина. Във вестниците и списанията е възможно (и всъщност е типично) наборното поле да е допълнително разделено на колонки и/или текстови карета. Сайтовете и блоговете също имат наборни полета, но височината варира според текстовия обем. Също така през последните години наборното поле се променя автоматично и динамично според това, дали сайтът се зарежда на компютър и монитор с определена резолюция, на таблет или на смартфон. [^]
  3. Възможно е разликата в широчината на наборното поле да не личи, ако четете на смартфон или таблет, а не на настолен или преносим компютър. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Един коментар за "Език свещен: Абзаците, които понякога ни отказват да четем"

  1. Анонимен  22.07.2018 г. | 02:13 ч.

    Жив и здрав да си заради тази статия. Ще ми е много полезна.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.