Звателният падеж и новият раздел „Език свещен…“

Повечето хора, които не използват звателен падеж, като че ли са представители на онези, смятани за по- или най-образованата част от народа. Но това не е непременно комплимент

Идеята за закон, защитаващ българския език, не е нова. По произход тя не е и тукашна, а вносна. Немците, да речем, по няколко пъти на десетилетие, правят езикови реформи, целящи повишаване на грамотността. Най-често тези мерки всъщност са свързани с понижаване на критериите за грамотност,1 а не с повишаване на самата грамотност. Нещо като българската идея да се премахне правилото за писане на пълен или непълен член. Хората масово ще продължат да говорят и да пишат грешно, но това грешно вече ще се смята за де юре вярно и те ще могат да се смятат за грамотни, въпреки че де факто не са такива.

И наистина, непознаването на правилата и законите не оправдава престъпниците. Така си е от памтивека в римското право, пък — твърди се — това за невежеството важало дори за всемирните, космическите закони.2 Но какъвто и закон да се приеме, както и да се прилага, той сам по себе си няма да извърши очаквания обрат. Не и някак автоматично. Защо? — Защото неграмотността се засвидетелства на всички равнища: начело сред тези, които пишат законите;3 сред журналистите и репортерите; сред — съжалявам да го кажа, но е вярно — учителите и академиците.

Опазването на езика не се постига с отрицателни средства (репресивни закони), а само с положителни средства (търпеливо ограмотяване)

Воден от тази вяра, започвам отдавна замислена нова рубрика в блога: „Език свещен…“ В нея ще дам някои разяснения и пояснения за различни проблеми, които се открояват все по-често и могат да се смятат за лечими. Ще го правя по моя си начин, който изключва академичното звучене. Поставям си само условието да огранича присъщия си сарказъм. Но няма да звуча академично, защото, ако академичните похвати вършеха работа, изобщо нямаше да обсъждаме тази тема. Както ще стане дума по-подробно в следващите издания на тази поредица, изкуственият, мъртъв академичен език е сред главните виновници за състоянието на езика. Важи не само за българския, а изобщо.

И първата тема, с която ще ви занимая, е

звателният падеж

Не съм достатъчно стар, за да свидетелствам за времето, от което дори най-образованите ни сънародници — съзнателно или не — се заемат с умъртвяването на звателния падеж в българския език. Но съм сигурен, че това явление начена да ми прави силно впечатление някъде от средата на 1990-те години, а нямам спомени за такова извращаване на езика през детството си. И ако се налага да обясня какво е изражението и значението на звателния падеж, ще го направя с два действителни примера от наскорошните ми общувания чрез електронни писма.

Събеседник 1 ми писа:

„Привет, Иван, в сряда ще изпратя темите на статиите за месец юли.“

Събеседник 2 пък писа:

„Здравей, Иване, ще дойдеш ли утре с мен, за да изберем заедно новата метална врата за входа?“

Събеседник 1 се обръща към мен с „Иван“, без да използва звателен падеж. Събеседник 2 се обръща с „Иване“, като използва звателния падеж, имащ точно това предназначение — да обозначи обръщение към конкретна личност.

Първият човек, за когото си спомням, че воюваше със звателния падеж, беше частната ми учителка по биология, подготвяща ме по онова време за кандидатстването ми в един медицински факултет. Всеки път, когато тази възрастна дама използваше обръщението „Иван“, напълно съзнателно чувствах мощна антипатия — първоначално към превзетия ѝ академичен език, накичен с умъртвеният звателен падеж (сякаш е ловен трофей). Впоследствие антипатията премина и на личностно ниво, тъй като и досега трудно показвам искрено уважение към човек, който демонстрира своето неуважение към мен.

А проблемът със звателния падеж е проблем на уважението

Вероятно е по-лесно да се защити схващането, че бавното задушаване на звателния падеж е следствие от англо-американското културно и политическо влияние. Защото в английския език няма звателен падеж, а този чужд език вече е опорочил нашия — както ще стане дума и в следващите части — не само на лексикално, но и на граматическо ниво. Склонен съм да приема това обяснение или поне няма да го оспоря. Но то е частично и според мен не обяснява всички случаи.

Също вероятно е някой да спестява звателния падеж — „Иван“, ако чувства, че „Иване“ звучи твърде „фамилиарно“ и би скъсило дистанцията при едни „строго делови отношения“. На това схващане може да се възрази с два аргумента: 1) същото може да се постигне чрез обръщение на фамилно име — „Здравейте, г-н Стаменов“, вместо „Здравей, Иван“; 2) бизнес общуването позволява да пропуснем калпавото обръщение (по-добре никакво, отколкото неуместно): „Здравей, в сряда ще изпратя…“.

Нещо повече, ако обърнете внимание, ще забележите, че в много случаи незачитането на звателния падеж се използва от хора, които всъщност много добре познават тези, към които се обръщат. И дори се предполага, че не би трябвало да поддържат такава полуосъзната преграда помежду си. Частната ми учителка по биология, с която се срещах веднъж седмично, само за час, не беше единствената. Някъде от един момент нататък същото отношение към звателния падеж се прояви и сред учители, които са ми преподавали всеки ден, а сред тях беше и класната ми ръководителка! Убеден съм, че всеки читател ще си спомни за сходни или същите примери от своята автобиография и/или от сегашното си ежедневие.

Защо намесвам уважението?

Представата, че всички, които потъпкват звателния падеж, имат някакъв проблем с уважението4 към хората, с които общуват — пък и не само с тях, — трудно може да се аргументира или да се докаже с обичайните академични умозрения. Причината е, че по-скоро това е въпрос на лично усещане, на индивидуални чувства. А чувствата не подлежат на доказване. Чувствата просто се споделят! Може и да се направи опит да се декларират (обикновено нелепо) в някаква официална форма — да речем, ако търсим обезщетение в съда заради причинени „неимуществени щети“ или „психологически травми“, — но няма как стопроцентово да се докаже нещо от духовно естество.

То е 100-процентово само за нас, като индивиди. Освен това чувствата ни са абсолютно верни за самите нас, въпреки че други хора могат да ги определят като „неоснователни“ и „преувеличени“ — това пък са си техни чувства, които не съответстват на нашите, без това да ги прави „по-верни“ или „по-грешни“. Ето защо, каквото и да опиша тук, отразява само моите чувства, които не претендират да са общовалидни. Но съм убеден, че те са в съзвучие с много хора, които са осъзнали сходни или същите чувства при личната си опитност, натрупвана ежедневно и в продължение на години.

За мен е безусловно вярно, че повечето хора, които не използват звателен падеж, са представители на онези, смятани за по- или най-образованата част от народа. Почти стереотипно те са висшисти, може дори да са завършили в чужбина, макар това да не е задължително. Но е донякъде универсално правило, че са проповедници или просто изповедници на някои от „прогресивните“ и „модерни“ представи. А именно — освен че ще се обръщат към някого, като нехаят за звателния падеж, ще разглеждат и вас, и себе си, и останалите човешки същества, да речем, като „човешки ресурси“, „човешки капитал“ и тем подобни бездушни понятия, обезличаващи и принизяващи човешката същност.

Това са хора, които боравят повече с някакви сметки, отколкото с думи. Извинявам се, че се налага да го напиша, но в известен смисъл те са се превърнали повече в сметачни машини, в нещо като биороботи, отколкото да са хора с нещо повече от плът и кръв, и даващи си сметка преди всичко за естеството и силата на говоримото и писменото слово.

Надявам се, че лека-полека разбирате, защо разглеждам агонията на звателния падеж като част от един по-голям проблем на (само)уважението към човека, в качеството му на одушевено същество, личност и бъдещо божество; на нещо повече от „биологична единица“, „билогичен ресурс“, „нечия собственост, каквато е и капиталът“.

От друга страна, готов съм даже да се обзаложа, че един „непрогресивен“ представител на народа, който може да има, но може и да няма образование; който си няма представа от икономически, социологически, политически и прочие термини, не би използвал обръщението „Иван“, наместо „Иване“. Даже напротив — такива хора до ден днешен държат на звателния падеж дори в случаи, когато от съвременна гледна точка той е лишен от благозвучие.

Типичен пример:

„Марийо-о-о! Марийо ма, излез, да те питам нещо!“

Няколко размишления и за благозвучието

Съгласен съм, че звателният падеж не е приложим към някои имена. Такива сред мъжките са например Петко, Андрей и Георги (включително умалителните му форми Жоро, Гошо, Гец). Да не говорим за вносните от последните две-три десетилетия, като Дейвид, Леонсио и прочие.  Сред женските можем да споменем Силвия, Дона (но не важи за Донка) и дори споменатото по-рано Мария. Всъщност бихме могли да се обърнем към една жена със „Силвийо“, „Марийо“ или „Доно“ — езикът все още го позволява, както някога — но трябва да имаме усета, че, за разлика от стари времена, при такива обръщения в наши дни обикновено се долавят назидателни или направо заплашителни ноти.

Звуковите особености на сравнително малко имена правят звателния падеж нежелателен или невъзможен за тях. Това е обстоятелство, с което сме принудени да се съобразим, тъй като то отразява едно естествено развитие на езика. Но по никакъв начин не сме длъжни да приемем изкуственото елиминиране на този падеж, след като той продължава да е напълно пригоден и дори желателен за останалите — повечето! — имена.

Напротив — длъжни сме съзнателно да работим за неговото запазване. Как? — Чрез приложението му всеки път, когато е възможно и очаквано. Ако се казвах Джон, нямаше да искам да се обръщате към мен с „Джоне“. Но се казвам Иван и настоявам за обръщението „Иване“, което показва определено лично отношение, различно от това към „всеки друг Иван“ или към „самото име Иван“.

Не мога и не искам, разбира се, да задължа някого (когото и да било) да използва езика така, както е предвиден да се използва и както продължава да се използва от всички, които сме наясно не само с ума си, но и с чувствата си. Но, ако молбата ми остане без уважение, аз също не се чувствам задължен да имам кой знае какво уважение към всеки следващ, решил да се отдалечи от духовните извори на езика, за да се потопи в безжизнените и кухи „прогресивни“ абстракции или просто защото „така правят и другите“.

Обобщено, можем да разберем и да преценим даден човек дори само според това, дали той или тя използва звателния падеж. Досегашните ми наблюдения засега се очертават като универсални. Важат и в случаите, когато някой избира да възприеме вредоносни езикови навици. Говоря за избор, защото положението със звателния падеж засега не е толкова трагично, че човек да е извинен, понеже не го е чувал в употреба.

Иван Стаменов
27.6.2018 г.

Още от тази рубрика »



Бележки:

  1. За да „интегрират“ чуждите етнически елементи в страната си чрез образователната система, германските власти тепърва ще трябва да занижават критериите, за да повишат изкуствено грамотността на имигрантите. Но така предвидимо още повече ще понижат и грамотността на самите подрастващи германци. [^]
  2. Да речем, един от всемирните закони ни занимава с това, че езикът на даден народ произлиза от светлия архангел, ръководещ този народ. И когато представители на народа се отдалечават от живата същина на езика, те задължително се приближават до един тъмен архангел, който все повече и повече изопачава и покварява езика, докато превземе водачеството на народа. Съответно бъдещето на един такъв народ ще бъде различно според това, дали го ръководи светъл или тъмен архангел; дали ще живее и еволюира естествено, или пък, образно казано, го очаква дълга и неприятна разходка в преизподнята, без да има гаранции, че ще намери изход от нежеланото място, до което се е докарал сам. [^]
  3. Можем да посочим примера, че законът за езика неотдавна беше подкрепен от Обединените патриоти, начело с Волен Сидеров и Валери Симеонов. Макар да е журналист и предполагаемо е грамотен, преди години Сидеров беше взет на подбив, тъй като в по-ранен проектозакон беше писал „месни“ (от месо), вместо „местни“ (регионални, важащи за определена област). Другият „патриот“, Симеонов, редовно използва жаргонен език и не познава елементарни езикови правила, като това за разликата между „някой“ и „някого“. [^]
  4. Ако имаме окултни познания, бихме отбелязали още, че уважението е сред проявите на любовта. А от това следва лесният извод, че човек, който не уважава почтителната форма в звателния падеж, който сам по себе си заслужава уважение, се е отклонил от Любовта, от Истината, което се потвърждава и от другите му характеристики, които обрисувам накратко в тази статия. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

29 коментара за "Звателният падеж и новият раздел „Език свещен…“"

  1. Дорина Василева  27.06.2018 г. | 08:44 ч.

    Чудесна идея за езикова рубрика, Иване!!! 🙂
    Със сигурност ще има развитие. И, дай Боже, осмисляне от повече хора.

    Може би е важно да внимаваме за това – да не насаждаме подобни чувства в хората с неблагозвучни имена в звателен падеж, каквито чувства изпитваме при нашите имена.

    Бих споделила преживяванията си с моето име. Звателният падеж е „Дорино“, от който мен ме побиват наистина тръпки, все едно някой ми се кара и ми размахва пръст. Смятам го за свръхгрубост и тарзанщина по отношение на мен.
    В обръщение, обаче, „Дорина“ звучи като претенциозност на човека към мен, все едно ме закарфичва точно по академичен начин на стената като хербарий.

    Интересно е наистина да се замисли човек за звученето, защото тук значение играе мекостта на езика, която по някакъв начин корелира с мекост на изказа и отношението на говорещия – гласните „е“ и „и“ носят тази мекост на съгласните.

    Тъй че за мен реално желаното обръщение е само и единствено в умалителната форма „Доре“, няма как да е с цялото ми име.

    Изобщо човек е важно как изковава речта си – и в мислите си, и в общуването си. Действително това е свързано с чувствено-душевното в нас, не само с рационалното.

  2. Светльо  27.06.2018 г. | 09:27 ч.

    Точно така си е за звателния падеж. Когато се обръщат към мен по този начин, премахвайки го, направо настръхвам. Слагам автоматично преграда към този човек, защото наистина от подобно обръщение лъха студенина. Използване на подобно правило – да, това си е атака към Аз-а на човека, тъй като чрез името си ние се индивидуализираме на сетивен план, е част от обезличаването му и част от отродяването на човек от народа си!

  3. Светльо  27.06.2018 г. | 09:49 ч.

    Доре/и – отново се използва звателния падеж или Доринче – пак също се ползва звателен падеж не звучи нито грубо, нито неуважително. Някой може би ще каже прекалено лично, ок – г-жо Василева – пак имаме ползване на звателен падеж – Госпожо! Защото се обръщам лично към теб, Дори!

    Варианти има много стига човек да ги търси – при това съзнателно!

  4. Дорина Василева  27.06.2018 г. | 10:20 ч.

    Ха-ха! „Доринче“ е малко фамилиарно, трябва човекът да ми е много близък!
    С „Дорче“ се обръща само един-единствен човек в света към мен.
    А… за „Дорино“ автоматично ме приканва да бъде размазан даже с поглед!
    Така че… умната! 🙂

    В училище децата е прието да се обръщат към учителката си с „госпожо“. Но аз дори и там се представих преди години на децата с „Аз съм Дори.“. Ама ми направиха забележка висшестоящите, че не можело така. А пък аз не се възприемам като плашило, страшилище и висшестоящ авторитет пред децата, дори напротив – ние разговаряме и работим като човек с човек, близко, доверено, като душа с душа.

    Например в гимназията, в която учеше големия ми син, и още учи малкия – НГДЕК, учителите говорят на вие на учениците, но с имена, не с фамилии. И има логика, защото ако искаш като учител да те уважават дори и чрез обръщението на вие, ти също е нужно да имаш нужното уважително отношение към тинейджърите.

    Нали се обръщаме Аз към Аз, независимо на колко сме години! Хората това не го осъзнават.

    Спорен ден! Да пожелая „слънчев“ не е реалистично, поради есенния привкус навън.

  5. Петьо  27.06.2018 г. | 11:41 ч.

    Поздравления за новата рубрика!

    Първият човек, за когото си спомням, че воюваше със звателния падеж, беше частната ми учителка по биология, подготвяща ме по онова време за кандидатстването ми в един медицински факултет. Всеки път, когато тази възрастна дама използваше обръщението „Иван“, напълно съзнателно чувствах мощна антипатия — първоначално към превзетия ѝ академичен език, накичен с умъртвеният звателен падеж (сякаш е ловен трофей).

    Абсолютно същото и при мен при първия спомен по въпроса, с тези две разлики, че учителката по биология беше редовна, от гимназията, а не частна, и се обръщаше към мен с „Петър“.

    А най-пресният случай е именно за такъв човек като тези, които явно

    нехаят за звателния падеж, ще разглеждат и вас, и себе си, и останалите човешки същества, да речем, като „човешки ресурси“, „човешки капитал“ и тем подобни бездушни понятия, обезличаващи и принизяващи човешката същност.

    Това са хора, които боравят повече с някакви сметки, отколкото с думи.

  6. Стопанина  27.06.2018 г. | 11:48 ч.

    Новата рубрика ще бъде супер. Имам планирани над 12 предстоящи материала (по-кратки от първия), но съм сигурен, че животът ще я запълва и в по-дългосрочен план. Ще разглеждаме не само граматика, но и полезни насоки за по-добра пунктуация и по-прегледна текстообработка.

  7. Радослава  27.06.2018 г. | 15:39 ч.

    Ще споделя едно преживяване в детската градина с моите деца:
    Синът ми към дъщеря ми: Симоно, хайде по-бързо!
    Учителката: Ники, как може да я наричаш така?
    Аз: Защо не?! В българския език има един падеж, който се казва именителен ( може и да съм сгрешила с определението именителен, но аз така го помня от училище)!
    Та повсеместно този падеж не се използва много, дали за да не обидиш събеседника си, или по друга някаква причина.
    Надявам се тази рубрика да има успеха, заради който е създадена.

  8. Свилена  27.06.2018 г. | 16:41 ч.

    Избягването на използването на звателен падеж е изявено през последните години, но според мен главно при съществителните собствени и наистина е повлияно от липсата му в другите езици, дори и в така наречените “ славянски“ езици. Но той се използва при съществителните нарицателни, защото употребата му е естествена в нашият език. Hе вярвам да има някой, който да се обръща със: “ Син, вземи това!“ или “ Майка, ела тук!“ вместо “ Сине, вземи това! “ или “ Майко, ела тук! „, затова и не мисля, че употребата му е застрашена или ще отпадне.

  9. Петьо  27.06.2018 г. | 19:01 ч.

    липсата му в другите езици, дори и в така наречените “ славянски“ езици.

    В полския звателният падеж е много силно изразен както при собствените, така и при нарицателните съществителни. Подобно е при чешкия и словашкия. Също и при сърбо-хърватските.

    Единствено при руския език се сещам за такава липса. Ама там си е направо тих ужас с техните „молодой человек“, „девушка“, „женщина“, „мужчина“, „мама“, „папа“ и прочие. Направо те облъхва Сибирски студ като го пишеш. (Ха-ха, тъкмо като пиша това и едно руско семейство сяда на съседната пейка, като „папа“-та се кара на „дочка“ си да не „обезянничи“, ядейки от купичката с варена царевица.). Руският също си има своите очарования, но липсата на звателен падеж определено не е от тях. (и тъкмо пиша за Сибирския студ и слънцето ме облива с топлите си лъчи, показвайки се иззад облаците.)

  10. Gergana  27.06.2018 г. | 22:19 ч.

    Избягването на обръщения от рода на: „Гергано! Симоно! Дорино!“ и т.н., мисля се дължи и на родителския фактор 🙂 Всички (или, дай Боже, повечето) сме свикнали мама и тате да ни говорят галено и да умаляват първите ни имена (Герганче, Симонче, Доринче). В случаите, когато им се налага да ни дирят сметка и да ни заставят да поемем отговорност за делата си, се появяват и „страшните“ о-та. Аз и досега изтръпвам от повика: „Гергано, …“ От психологическа гледна точка, никой няма право да ме зове така, освен най-близките.

    Приятелите, с които си играехме едно време, ме бяха кръстили Герчо (по Герчо-петлето от сп „Дъга“).

  11. Стопанина  27.06.2018 г. | 23:32 ч.

    Ама там си е направо тих ужас с техните „молодой человек“, „девушка“, „женщина“, „мужчина“, „мама“, „папа“ и прочие.

    Така е. Прави много силно впечатление. И то неприятно. Впечатлявало ме е лично, въпреки че по времето, когато живеех сред „млади човеци“, „жени“ и „мъже“, още не бях тръгнал и на училище. Ако заради липсата на звателен падеж се усеща отчуждение, това отчуждение между човек и човек се усеща дважде по-силно при такива обръщения, основани на повърхностни белези.

    Бих сравнил обръщението „млади човече“ с „ей, пъпчивия“ или „ей, голобрадия“, а „мъже/жени“ – с „ей, ти, русия/рижия/кестенявия“. Ама наистина – каква е разликата?! И в двата случая имаме едно и също, само дето повърхностните белези в „прекалените“ ми примери са още по-конкретни.

    Имам една приятелка, която живя две-три години в руския прованс и се върна без руснака, който ѝ беше съпруг, защото просто не е могла да понесе точно тези обръщения в малкото градче. На място, където едва ли не всички хора трябвало да се познават и да си говорят на галено име, се женщиносвали и мужчиносвали.

    Ако трябва да цитирам приятелката си: „Там са съсипани от соц. Не се издържа.“

    Ако си виждал как руснаците прескачат заспал пияница в преспата на тротоара, макар да знаят, че по този начин може и да го обрекат на измръзване до смърт, разбираш за какво иде реч. Може би, ако един ден развият други отношения помежду си, и езика им ще се промени като закономерно следствие на духовната промяна. А може и да стане обратното, макар да не съм убеден – ако реформират езика си, това да им помогне да се докарат духовно до нужното място.

  12. Дорина Василева  27.06.2018 г. | 23:43 ч.

    Днеска все си мисля как може този по-груб звателен падеж за някои имена някакси да се омекоти и умилостиви… И стигнах до следния извод, нещо като „Мила ми, Дорино…“, подобно на „Мила ми, Венето…“ Значи, като чуе човек това „мила“, казано по възможно най-искрения и усмихнат начин, Гери, след него каквото и да последва, все ще е мило, мисля! 🙂
    То… Герчо е като Дорчо /така ми казва един роднина/… асоциации ми навява на кончета-вихрогончета! 🙂

    А бе родният ни език е изключително богат, красив, закачлив и вълшебен!

  13. Стопанина  27.06.2018 г. | 23:48 ч.

    Голямо начинание е тази рубрика. За петък заредих следващия материал, в който разглеждам неправилната употреба на глаголните времена. И по-специално: миналото неопределено време като знак за „осъзнания“ и „реален“ живот на тези, които го използват погрешно.

    За по-нататък нахвърлях бележки и за още 17 теми, заслужаващи самостоятелно разглеждане. И ежедневно извират повече, отколкото ми се иска да бъдат…

  14. Стопанина  28.06.2018 г. | 00:00 ч.

    „Мила ми, Дорино…“

    На мен ми звучи подигравателно. Ако ти го напиша така и не можеш да се ориентираш какви чувства съм вложил, може и да ми се разсърдиш.

    За себе си съм приел, че, наред със споменатите имена в статията – Силвия, Мария и други, – твоето име също позволява в наши дни да не се възползва от звателен падеж. За предпочитане е някаква умалителна форма. Силвия е лесна с нейното Силве. Лично използвам Марийче за по-близки бивши колежки, понеже „Миме“ ми идва твърде фамилиарно.

    Има Марии, които чувствам много близки, без обаче да имаме редовни отношения, затова и Марийче не върши работа. Ако включим и благоразумната дистанция и респект (от различно естество), предпочитам да се обръщам към тях с „Мария“.

    В този дух не очаквай от мен нещо различно от „Дорина“. 🙂

  15. Дорина Василева  28.06.2018 г. | 12:05 ч.

    Мен Антропософията ме научи на това, че в крайна сметка независимо кой как ще се обърне към мен, независимо кой какво мисли или говори за мен, той всъщност ме обича /не по земния начин, разбира се!/, но не винаги го е разбрал. И аз съм така към другите човешките същества. Защото това е Христос във всеки един от нас! Него е нужно да търсим, да виждаме, да пазим и нежно да проявяваме като съкровена жива ценност, която просветва от душата ни! Всичко друго в крайна сметка остава външно, лично, рационализирано, нетрайно, непреработено астрално и простимо в земния и космическия път на всяка душа. 🙂
    Поздрави и благодаря за интересната статия и повода да се замислим над такива неща, които са много важни, макар и да ни изглеждат не толкова…

  16. Никола  29.06.2018 г. | 21:08 ч.

    В полския звателният падеж е много силно изразен както при собствените, така и при нарицателните съществителни. Подобно е при чешкия и словашкия. Също и при сърбо-хърватските.

    Петьо, това е така, с изключение на словашкия. В словашкия език няма звателен падеж, с изключение на архаизми, като „О, Боже“. В чешкия си има и се употребява повече от български и сръбски.

  17. Петьо  30.06.2018 г. | 09:38 ч.

    Никола, словашкия го сложих малко по инерция, като близък до чешкия и полския, където това явление е силно изразено. В интерес на истината, не съм обръщал особено внимание досега. Следващият път ще се заслушам по-добре. Благодаря!

  18. Кали  30.06.2018 г. | 23:26 ч.

    Новата рубрика ще е доста полезна! Хората все повече губят връзката си с духа на народа и това се отразява и в езика.

    На мен ми правят неприятно впечатление няколко неща:
    – употребата на възклицанието “уау” под път и над път, заимствано от американските сериали,

    – новата мода бащиното име на детето да няма окончание -ев или -ов или пък жена да носи фамилно име, завършващи на -ов.
    Познавам няколко такива деца, които се казват Нора Огнян Х. , Лия Илиан У и т.н. да не ги цитирам поименно. Наскоро пък чух за някаква моделстваща “актриса” Луиза Григорова, която се била омъжила и вече се казвала Луиза Григорова-Макариев. Това последното пък какво е, не знам. Явно вече джендърството и без конвенция е налазило имената.

    – масово се чуват по парковете чуждестранни имена – Ванеса, Мия, Дейвид и пр. Усъмнила се бях, че това са деца, живеещи в чужбина и дошли на гости, но далеч не всички са такива. Направо вече е рядкост някой да си кръсти детето Антон или Тодор.

  19. Дора  01.07.2018 г. | 21:09 ч.

    – масово се чуват по парковете чуждестранни имена – Ванеса, Мия, Дейвид и пр.

    Увлечението по чуждоземски имена може би е частен случай на проблема за замърсяването на българския език с чуждици. Сега, доколко е замърсяване и доколко обогатяване, да му мислят езиковедите.

    А изборът на чужди имена, според мен, е израз на провинциален комплекс за малоценност. Популярен пример е Лоренцо /на Софи Маринова/, макар обикновено да се предпочитат имена с англосаксонско звучене.

    Когато моите деца бяха малки, всяко второ момченце из парковете и градинките беше Мартин и тук-там Марио, Дейвид, Антоан… При момиченцата особено предпочитани бяха Йоана, Никол, Анджелина, Моника и пр.

    Имена като Иванка или Николина навярно будят несъзнаван страх у родителите, че биха изложили на опасност не само детето им, но и тях самите, превръщайки ги в обект на хихикане и подозрения в простоватост и изостаналост. Докато Йоана или Никол звучат модерно и цивилизовано, направо „cool“.

    Родители, чието дете се казва Йоана, Никол, Анджелина, Ванеса, Джесика и др. подобни вероятно вярват /по-скоро несъзнавано/, че подобно име е един вид базово условие за бъдещия успех на детето им в някоя от така лелеяните западни държави. Не знам, сигурно при изобора на чужди имена се намесват и други подбуди. Но моето усещане, че се задейства някакъв компенсаторен механизъм – колкото по-екстравагантно е името, толкова по-голяма личностна непълноценност се опитват да прикрият родителите.

  20. Varna Mapper  02.07.2018 г. | 15:13 ч.

    Доста интересни неща видях в коментарите – от сибирският студ в руския, поради липсата на звателни падежи, до това, че в Словашкия няма, а в чешкия и полския има.
    Когато хората са ми по-чужди ми викат ,,Калояне“, а когато да по-близки ми казват ,,Коко“(още от детската като се е почнало – интересно защо го предпочитат пред ,,Кало“). Рядко да ми казвали ,,Калоян“, но в тези случаи ми звучеше студено.

  21. Петьо  07.07.2018 г. | 13:28 ч.

    Плаж във Варна, предиобедното слънце тепърва набира сила. Момченце на седем години се запознава с момченце на шест и половина:

    – Казвам се Крисчиън.
    – Аз се казвам Дариян!

    ***

    Същевременно, няколкостотин метра по-нагоре, пред новооткрита Берëзка, гордо са закачени следните банери:

    ПЕЛЬМЕНИ
    сибирские

    и

    ШАШЛЬIК
    правильньıй

    И ако и пелмените да ги отбелязвам само заради споменаването на сибирския студ в горния коментар (а Кальо не са ли ти викали, или Кале – даже си е звателно – на нашия Калоян тука така му викахме?), то правилните шишчета определено ме заинтригуваха! Всякакви съм виждал, а някога и дори опитвал по Русията, само до правилни не бях стигал. Явно в България са им хванали цаката най-после, та са се изправили. Каквото и да значи това. Едва ли и някога ще разбера. Но определено следващия път, когато разговарям с някой руснак ще питам. Не се надявам на правилен отговор, още по-малко пък на правилно шишче, но пък ми стана ей така, интересно някак си.

    А междувременно си представям как вървя по росната морава в някой хубав крайградски парк нейде из Англия и чувам следното:

    „Hi, I am Svetlozara“
    „Hi, my name is Bilyana“

    Две малки момиченца се запознават. А в далечината светлее златист надпис:

    МЕД
    чист
    пчелен
    Балкански

  22. Стопанина  07.07.2018 г. | 16:31 ч.

    В случая „правилното“ дали не трябва да се преведе като „истинско“? Придобива малко повече смисъл. И ингилизите в последното десетилетие почнаха да злоупотребяват с тяхното real или proper – в подобен смисъл.

  23. Петьо  07.07.2018 г. | 18:02 ч.

    Възможно е. За пръв път виждам тази дума да се употребява за храна. Иначе ако става въпрос за истински правилното е „настоящий“.

  24. Varna Mapper  07.07.2018 г. | 21:12 ч.

    @Петьо
    Никога не са ми викали Кале или Кальо (а като се замислиш не звучат зле). Може би обяснението за това е, че в моя край по принцип името Калоян не е много разпространено (единствено има повече калояновци около моя набор, интересно…) и затова хората нямат много начини да му викат звателно. Даже се чудят защо празнувам Ивановден.

  25. Стопанина  14.07.2018 г. | 15:25 ч.

    Много ме радват стотиците четения и харесвания на тази статия през последните дни. Списъкът с темите за тази рубрика вече надхвърли 20.

  26. Мила  15.07.2018 г. | 12:09 ч.

    Много ми е забавно как това е рубрика за българския език и ще борим неграмотността, а пишем „Мила ми, Дорино“. Някой трябва да си попрочете правилата за запетайките. Подсказка – в този случай няма. Защо – прочетете в Правописния речник.
    Хайде, със здраве.

  27. Стопанина  15.07.2018 г. | 12:44 ч.

    Мила ми Мила,

    И на мен ми е забавно, когато някой не прави разлика между рубрика и коментари под статия в рубриката. В случая забавата ми е пълна, защото не правиш и разлика между автора на статията и коментаторите.

    Но пък успя да се покажеш арогантно грамотна. Въпреки че грамотността май не те ползва особено.

  28. Трайчо  18.07.2018 г. | 09:36 ч.

    Много дълго бе, Иване … Кратко и точно – да стане ясно и на учителките по биология!

  29. Стопанина  18.07.2018 г. | 11:02 ч.

    Не познавам Трайчовци, отношенията с които допускат да си говорим на бе. 😉

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.