Николай Райнов — „Науката“ против теософията (обновено издание)

„Всеки просветен човек почита науката и учените, работещи, за да открият и установят истините, на които се крепи световният развой. Но оня учен, който не познава въпросите, които се заема да разглежда, и вместо истини — изнася измислици, ни освобождава от дълга да го уважаваме.“

Николай Райнов — Пано за градинска беседка

Статията „Науката“ против теософията на Николай Райнов може да се намери като фототипно издание, основано на първия вариант1 от 1926 г., както и като електронно издание със запазен стар правопис и без възможност за търсене в текста. Понеже материалът не е загубил от актуалността си и по дух много се доближава до вече публикуваната тук Мистика и безверие, прецених, че няма да е излишно, ако се осъвремени за съвременните читатели. Целият текст е набран наново и частично редактиран от Иван Стаменов за читателите на „От Извора“.

Съчинителят на една хубава книга, която преди години свърши добра работа („Цел в естеството и няколко теории“), г-н Андрей Цанов, обвини в „Мир“ (бр. 7776) един от нашите професори в недобросъвестност и невежество: „Този професор прогласява своите въображаеми вярвания за душата, а не общодоказана и от всички приета наука. Нито той, нито пък някой друг учен е доказал, че душата е еманация на материята.“ Става дума за г-н Ст. Консулов и за неговите сказки, съкращение на които намираме в „Слово“ (бр. 1174, 1180). Съдържанието на тия сказки ще да е възмутило мнозина: в същия брой на „Мир“ се казва, че двама българи, „дългогодишни ратници2 за правилното развитие и напредъка на народа“, г-н Ст. Михайловски и г-н Ст. Ватралски, въстанали „против това неблагоразумно изявление“ и дори „поканили българското правителство да вземе мерки против тази дейност на професора“. Пак в „Мир“ (бр. 779) четем обясненията на оскърбения сказчик.

Тая дописка до „Мир“ и подлистниците в „Слово“ много ясно характеризират г-н Консулов и неговия начин на работа: той бил изложил „истинското гледище на биологията“ (по въпроса за същината на човека и душата), „положителната наука“ не можела да допусне „съществуването на две същности в човека“,3 схващанията за душата като невеществена същина отдавна вече не се поддържало „във философията“, заключението „на историята“ за теософския мистицизъм било такова и такова… Подобни обобщения с авторитетен тон са лишени от убедителност, щом зад тях не се сочи нищо нагледно: г-н Консулов не е биологията, не е „положителната“ наука, не е историята, не е и философията. За коя наука става дума? Няма наука: има науки. Коя от тях сочи г-н Консулов? Чия научна хипотеза поддържа?

„Биологията ни казва“ това и това. Кой биолог? В кое съчинение? Изложението на сказчика в двата подлистника ни дава смътния лик на „биологията“ отпреди 40-50 години: всичко съобщено там е крайно остаряло.

Темата е сама по себе си важна и любопитна: г-н Консулов разглежда отношението между наука, религия и „теософски мистицизъм“. За съжаление, в неговата работа не личи честният ум на учен. Той се гневи на „теософите“ (не казва — кои), че — „за да печелят противници на положителната наука“ — последната била представена „в една невярна, карикатурна форма“. Няма ли след това читателят право да очаква поне вярно изложение на теософските учения, които ще се предлагат на преценка? Това би станало, ако противникът беше проучил теософската книжнина и беше събрал доводи против нея.

Но професорът е предпочел да се осведоми за теософията от улицата. „Човек не представлява никакво противоречие на природните закони, както твърдят теософите“, пише той. Уместно е да му се отговори със собствените му думи: „подобен абсурд никой теософ в света никога не е казвал“. Крайно удобно е, разбира се, да се изложи учението, което критикуваме, в колкото се може по-уязвим, дори нелеп, безсмислен вид.

Но къде остава тогава любовта към истината, която е основен белег на учения? За всички лъжливи положения, които противникът приписва на теософията, може да се кажат неговите думи, отправени към г-н Цанов: той „съчинява известни схващания“, нарича ги теософски — „и почва да обвинява“; наистина, „това е некрасиво по отношение на читателите, които по този начин се подвеждат; това говори и твърде зле за самия автор“. Безспорно. Щом, вместо факти или установени положения, се изнасят измислици, подобно отношение към истината може основателно да породи въпроса, дали въпросният професор има нещо общо с науката.

*

„Моите публични лекции… бяха насочени срещу една наша обществена напаст — дъновизма и теософията“, казва г-н Консулов. Дъновизъм и теософия не са едно и също — разбира се — за добросъвестния противник, който желае да изясни предварително с какво има работа. Но усилията в случая не се отправят натам: досадните учения биват обобщени под името „теософски мистицизъм“ и се повежда борба против измислени положения, които се поддържат от несъществуващи врагове. Професорът бил сметнал за свой обществен дълг „да разкритикува, от гледището на науката, ученията на теософския мистицизъм“, които водели нашия народ „към разтление, израждане“. С какво се подкрепя това обвинение? Вместо потребните факти, се съобщават измислици, много зле скроени, крайно противоречиви. Тогава ти идват на ум думите на същия човек: „Или обвиненията се казват прямо, проверени, аргументирани, или се мълчи“.

Теософията твърдяла, според сказчика, че човек представлява противоречие на природните закони. У човека имало две същини. Душата била „една нематериална същност, която движи материалния организъм, дава проявите на живота“. Това противоречало на „закона за съхранение на енергията“. Разтварям „Съкращение на Тайното Учение“ от основателката на Теософското общество и чета:

„Коренното единство в крайната същина на всяка съставна част от природните сложности — от звездата до минералния атом, от най-горния архангел до най-дребната инфузория — е едничък основен закон на окултната наука.“4 (Abrégé de la Doctrine secréte de H.–P. Blavatsky, p. 87)

Пак там се казва:

„Окултната наука винаги е учила, че всички записани по реда си химични елементи някой ден ще бъдат признати за изменения на един-едничък веществен елемент — че всъщност не съществува ни дух, ни вещество, а има само безбройни изгледи на единственото и завинаги скрито Битие. Първичният еднороден елемент е прост и единствен само върху земното поле на съзнание и усещане, тъй като веществото е накрай проста последовност от нашите собствени състояния на съзнанието, а духът — само идея на душевната интуиция. Дори върху непосредно по-горното поле простият елемент, определян от днешната наука като последна и неразложима съставна част на известен вид вещество, ще бъде смятан в оня свят, където царува по-високо духовно възприемане, за нещо наистина много сложно… Духът и веществото представят от себе си две прояви на непознаваемото единство и привидното различие между техните изгледи зависи: (а) от разните степени на веществено изявяване и (б) от разните стъпала, до които е достигнало съзнанието на самия човек.“ (p. 250-251)

Ето пък какво пише за единното начало, което съставя живота на света, сегашната водачка на Теософското общество, д-р Ани Безант:

„Божественият живот е Духът във всичко, що съществува — от атома до архангела; прашинката не би могла да съществува, ако в нея липсваше Бог; серафимът от най-горен разред е само искра от вечния Огън, който е Бог.“ (D-r Annie Besant: Le secret de la Vie, p. 6)

Следователно, двойственост може да има само за ония умове, които желаят да видят в света две противоположни по същина начала (дух и вещество), които се борят или пък изключват едно друго. Теософите не учат нищо подобно. Според тях, светът е стройно единство, защото е проява на едничка същина, която го оживява. Тоя свят е плод на Божието доброволно самоограничение, на Божията проява; онова, което наричаме вещество, е Божия еманация; световните сили и енергии са струи на Божия живот:

„Той присъства във всеки атом, всепроникващ, всеподдържащ, всеразвиващ… Той е във всичко и всичко е в него.“ (Ани Безант: Древната Мъдрост, 1913, стр. 32-33)

Проявата е, не ще и дума, ограничаване в пространство и време, но същината е вечна. Затова се и казва: „Проявеният дух и проявеното вещество на вселената са ограничени по размер и временни по трайност, но корените на духа и веществото са вечни.“ (стр. 33) Не можем да смятаме веществото за производно на духа, нито духа — за видоизменение на веществото. Напротив — и двете са прояви на една същина: прояви, които си спътничат, за да обусловят развоя.

„Няма мъртво вещество: всяко вещество е живо; и най-дребните частици са все живот… Веществото е форма, а няма форма, която да не изразява определен живот; духът е живот — и няма живот, който да не е ограничен в дадена форма. Дори Словото, върховният Господар, има по време на проявата за своя форма вселената…“ (стр. 35)

Що е човек? „Човекът е духовен ум, взел плът с цел да добие опит в световете под духовното поле, за да може да влезе в тях като господар и да ги управлява, та с течение на вековете да заеме свое място между ръководните и творчески чиноначалия на вселената.“ (Le Secret de la Vie, p. 15) „Духовен ум, взел плът“: това е живецът на теософското определение. Човек е много сложно същество. Ап. Павел го определя като дух, душа и тяло — и теософите споделят напълно това определение, като го разчленяват и изясняват.5

„Истинският човек представя от себе еманация на Словото, искра от божествения Огън. Духът, заключен в човека, е по същина едно с Бога — и тоя дух се облича в своята душа като в обвивка — в обвивка, която го съдържа, индивидуализира го… Историята за първичното образуване на човешката душа и внедряването на божествения дух в нея представя дълбок интерес… И трите страни на божествения Живот са взели участие в нейното зачеване… Понеже тя е създадена „по образ и подобие на Бога“ — троелична и троична по проява, то и нейният развой се явява като отражение на Неговото слизане във веществото. Божествената Искра съдържа всички възможности, но едва след дълги векове развой те могат да постигнат осъществяване.“ (Ч. Ледбитер: Краткiй очерк Теософiй, стр. 27-28)

Пак според архиеп. Чарлз Ледбитър, човек е не само „дух, заключен в душата, но и тая душа обладава различни проводници — кой от кой по-плътни, — най-плътният от които е физическото тяло… Последното е само дреха, която той може да облече или съблече, или да я смени с нова, без да се промени сам съществено“. (стр. 25)

*

Г-н Консулов измисля не само „теософското“ твърдение, а и „грубото противоречие“. И веществото, и енергията се отнасят към проявата, а не — към същината. Следователно, неуместно е да се пита, как можела енергията, изразходвана при движението на тялото, да се вземе от някаква си „нематериална същност“, каквато била душата. Г-н Консулов се заплита в мрежата, оплетена от самия него.

Теософското схващане за човека, изложено по-горе, съвсем съкратено и недостатъчно (пълно и обосновано изложение се намира в основната теософска книжнина), се споделя и от научни авторитети, както ще се види по-натам. Да видим сега, какво е „истинското гледище на биологията“. Г-н Консулов повдига „въпроса за същината на човека и душата“, но в своето определение не само не казва — каква е същината на човека, а — напротив — се отдалечава от основното търсене, като ни изброява качествени белези. „Човекът е най-вишето, най-съвършеното творение на майка-природа, създадено по нейните закони, подчинено на тях…“ Руската дума „висше“ значи „най-високо“. Да се каже „най-вишето“, е все едно да се рече „най-най-високото“. Но и това прилагателно, както и онова след него, не засягат определението по същина, защото засягат само белези, при това — оспорими.

Теософията не е съгласна с мисълта, че човек бил „най-съвършеното творение“.6 Не е съгласна с това и науката, защото приема закона за развоя. Па и самият г-н Консулов изглежда, че забравя това определение, защото по-натам пише: „Нашият ум е резултат на едно постепенно усъвършенстване.“

Когато дойде ред за произхода на човека, професорът употребява думите „майка-природа“. По досущ необясним начин тая „майка-природа“ създава човека. Оня, който пише това, забравя естествената логичност: в последицата не може да има нещо повече, отколкото има в причината. Тая „майка-природа“ не само създава, но и ръководи, напътва човека: „Когато майка-природа е издигнала достатъчно човешкия ум, у него за първи път блесва мисълта за същността на битието… В зависимост от това, до каква степен на съвършенство7 ни е довела природата в дадена епоха, ние виждаме да се разширява нашият кръг на познанието…“ Професорът приписва на своята „майка-природа“ чисто божествено всемогъщество, промисъл, мъдрост… Научно ли е това? Защо в такъв случай той не употреби направо думата „Бог“, от която толкова много се бои?

Г-н Консулов отваря дума и за религия. За да избяга от възможни спорове, той се огражда със следното изявление: „Науката свършва там, дето почва религията. Неразбирането на тази проста истина от едната или другата страна довежда до безсмислени и само вредни спорове.“ Но и тая „истина“ се оказва не дотам „проста“. За професора е много неясна самата основа на религията: религиозното чувство. Веднъж той казва, че човек се стремял да проникне в безкрайността „с едно внедрено в него чувство — религиозно чувство“ (от кого внедрено?); значи, религиозното чувство е вродено, както се признава от автора и по-натам: „заедно с развитието на човечеството… това внедрено у нас чувство се облича в разни форми“. Но другаде то не се смята за вродено, а някак за придобито, за дошло отвън: „религиозното чувство… се проявява в него още през тъй наречената млада каменна епоха; по-рано той е бил още твърде близо до животинството, туй чувство за него е било нещо непознато.“ Излиза, че религиозното чувство у човека се явява (не е ясно, как и откъде), след като се е развил той умствено: „Когато майката-природа е издигнала достатъчно човешкия ум, у него за пръв път блесва мисълта за същността на битието, за смъртта, за задгробното…“ Тъй внезапно „блесва“ тая мисъл, че пред нас наистина стои чудо. Но дори да признаем „научното“ чудо, мъчно е да разберем, каква връзка има между развитието на ума и неочакваната поява на религиозното чувство — две съвсем различни неща.

Не само произходът на религиозното чувство е неясен за професора: смътно е и самото му естество. „До религиозното чувство стига простият човек от само себе си, биологът — по пътя на истинското научно изследване.“ Щом до това чувство трябва „да се стигне“, очевидно, то не е вродено, не е „внедрено“. Следователно, тук не става дума за религиозно чувство, а за някакъв възглед, за разсъдъчно отношение към нещо си, щом „истинското научно изследване“ помага толкова много. „Само полуученият е маскирал (с какво?) своето естествено религиозно чувство, без да е могъл по пътя на положителната наука да го развие до степен на съзерцание на природата, което е същото чувство, но вече в една по-съвършена8 форма.“ Съзерцанието на природата тук се нарича „чувство“ и по форма то било по-съвършено от „естественото религиозно чувство…“

Съзерцанието на природата е сложен душевен процес, в който вземат участие и мисълта, и чувството, и волята. От умствения, нравствен и духовен ръст на съзерцателя, както и от неговите лични особености, ще зависи — кой елемент да преобладава в тоя процес и с каква отсенка да се обагри чувството, ако е нужно на него да се отдаде в случая предимство. Застанал пред един величествено-страховит водопад, пред някой великолепен изглед на залез или пред пленително-хубава морска гледка, един художник ще види и почувства в природата хубостта, един механик — стройния ред, поетът ще се преклони навярно пред величието на гледката, а религиозно настроеният ще усети в природата Бога. Колкото хора — толкова и отношения към един и същи предмет. Но дали във всички възможни случаи съзерцанието на природата се съпровожда от преживелица, близка до религиозното чувство, ако не тъждествена с него? У художника преживелицата е по-близка до естетичното чувство, у механика преобладава повече наблюдението и разсъдъчното отношение, които изкристализират своя плод в идеята за ред, а у поета чувството е от съвсем друг характер. Само у религиозно настроения съзерцанието се придружава от чисто религиозна преживелица.9 Да се каже, че религиозното чувство се развивало „до степен на съзерцание на природата“, па било дори „по пътя на положителната наука“, значи да се направи несръчен опит за подбиване цената на самото религиозно чувство, без да се разбира неговото естество.

*

Всеки просветен човек почита науката и учените, работещи, за да открият и установят истините, на които се крепи световният развой. Но оня учен, който не познава въпросите, които се заема да разглежда, и вместо истини — изнася измислици, ни освобождава от дълга да го уважаваме.

За голяма радост, не всички учени са като разглеждания. Нещо повече: малцина са като него. Пред мене лежи мъдро написаната книга от сър Оливер Ладж, член на Лондонското Кралско Общество, „Биологичен и духовен развой на човека“. Колко много се отличава тая опитно, уверено и положително изложена книга от г-н Консуловите статийки! Колко много ново има в нея! Но това е истински учен, който не трепери пред мнението на другите и чиято гореща любов към истината го е водила цял живот от подвиг към подвиг. Един от най-даровитите съвременни учени потвърждава теософските учения.

Той не се срамува да употребява думите „дух“, „душа“, „Бог“. Дори вярва в Бога. Нещо повече: той е християнин. Но това не му пречи да си бъде учен. За него не съществува оная гранична стена, в която се е затворил г-н Консулов: той не мисли, че науката свършва там, дето почва религията,10 и не настоява — понятието за смъртта да се свързва бездруго с религиозното чувство. Не: то може и трябва да се разчопли от научния опит; разбира се, не самото понятие, а неговото съдържание и фактите, които подлежат на установяване. Ония страници от книгата, които засягат задгробното съществуване на човека, уличават в пристрастие г-н Консулов, който твърди, че както в науката, така и във философията вече не се говорело за съществуване на душата независимо от тялото.

Ладж пита:

„Може ли личността да надживее своето сегашно въплъщение, тъй че след като изчезне от нашите очи, все още да пребъдва, способна да се проявява под други видове? Дали тя пребивава в друга среда, под друга форма, понякога достъпна за ония, които обладават било инструменти, било сетива, за да установят тъждество при променените условия? С други думи — да сложим ребром въпроса — може ли основната част на всяка личност да надживее опита на смъртта? Тоя въпрос е безсъмнено чисто научен и все ще може да му се отговори някак. Ако личността надживява смъртта, тя ще може да докаже своето съществуване с методи, подобни на ония, с които си е служила, когато е била тук. Как сме осъзнавали нейното тукашно съществуване? Вещественото ѝ тяло ни се е откривало чрез зрение и пипане. Но това веществено тяло е само част от човека. Как сме възприемали неговия разум, неговия нрав, личността му? Главно, чрез разговори с него и чрез писане.

Следователно, ако личността пребъдва и се чувства някак способна да използва друг механизъм или организъм, разумно е да предположим, че с негова помощ тя би могла да докаже своето тъждество, и да установи, че продължава да съществува. Около нас има пригодни за целта инструменти; известни механизми, снабдени с нерви и мишци, макар и принадлежащи на чужди личности, като че ли биха могли да се използват. Някои човешки същества са способни да изпадат в изстъпление, както знаем; а и без да става дума за сън или изстъпление, известни области от техния мозък не се намират обикновено или постоянно в дейност и по тоя начин са предразположени към специално усилие… Ако фактите посочат, че подобен метод е възложен, няма никаква безсмислица или невъзможност a priori в приемането на такъв факт. Работата се свежда просто на просто към опит.“ (Sir Oliver Lodge: L’Evolution biologique et spirituelle de l’Homme, essai optimiste, p. 18-20)

По-натам ученият запитва, не се ли корени голямата философска мъчнотия — да се схване взаимната връзка между духа, живота и веществото — в нашия навик да изключваме от своите разсъждения ефира,11 само затуй, че е нечувствуем и неосезаем:

„Но ето че учените почват да го разглеждат като много основна същественост, от която са образувани електроните, а — следователно — и атомите; тъй че окръжаващите ни предмети са, накрай,12 особни видоизмени на ефира в пространството. Целта на съвременната физика е да обясни всички веществени явления, като си служи с ефира и движението. Сега започват да смятат енергията и веществото за взаимно разменими. Още по-точно казано: веществото не се запазва, енергията — също; това, което се запазва, е сбор от двете. Веществото почва да ни се представя като една форма на енергията. Това скорошно откритие се дължи в голяма степен на Айнщайновия гений.“ (p. 21)

Не потвърждават ли думите на английския учен истинността на онова, което приведох от Блаватска и д-р Безант?

Сър Оливер Ладж не е съгласен с назадничавите учени, които смятат живота и духа за прости функции на веществото.

„Тия биолози“, казва той, „са недостатъчно осведомени по различните форми, под които съществува веществото; осезателната форма е само една от тях. Признавам, че е мъчно да си въобразим възможността на живота и духа да съществуват без помощта на тяло или на какъв да е друг инструмент за проява; не трябва да чакаме, додето видим случай — животът и духът да работят, без да използват енергия; впрочем, никакво наблюдение не ни принуждава да предположим подобно отсъствие на енергия. Да не отиваме по-далек: изучаването на атомното вещество допуска всевъзможни непреодолени мъчнотии. Само с помощта на веществото не можем да схванем нито въздействието на слънцето върху земята, нито друго въздействие на разстояние през празно пространство… Знаем, че атомите на всеки предмет, камък, трескà, дърво, животно — се съединяват чрез притегателната сила на ефира. От това следва, че всеки предмет обладава не само веществено тяло, а и ефирно, сдружено с него; иначе атомите биха се разпаднали на неосезаем прах.“ (p. 23)

Признато е също тъй, че животът не действа върху мишците пряко, а чрез посредничеството на нервите и жлезите. С право може да се допусне и тук, че животът не влиза в пряк досег с веществото, ами с ефирната му обвивка. Тъй Ладж стига до необходимостта да признае, че човек има и ефирно тяло; той дори споменава твърдението на ап. Павел, че човек има и „духовно тяло“, редом с плътското, и добавя: „това тяло, навярно, наистина съществува“. Вещественото тяло и ефирното „се взаимно проникват и благодарение на тяхното взаимодействие ние произвеждаме обикновените си действия и влизаме в сношение със своите близки“. Телепатичните явления подкрепят тая хипотеза, а редица опити, правени от Ладж и други, доказали, че умрелите задържат ефирното си тяло, „заедно с което се запазват непокътнати и паметта, и нравът, и личността им“.13 (p. 25-26) Такива опити били винаги възможни при известни условия. „Тъй добиваме доказателство, че паметта, любовта и личността не са функции на веществото, а само си служат с него, за да влязат в досег с ония, които живеят във веществена среда.“ (p. 27)

Чисто теософски звучат и следните думи на големия учен:

„Задгробният свят съществува едновременно с нашия. А смъртта е — тъй да се рече — механична операция, освобождение на нашето съществено или по-трайно тяло, на нашия духовен инструмент. Тя е, всъщност, захвърляне на вещественото тяло, което пък е сбор от молекули, построен и използван през известно време от духовното ни тяло.“ (p. 28-29)

Теософията не нарича ефирното тяло духовно: това название се отнася до по-горен, по-съвършен14 проводник, за който науката до сега не знае нищо.15 Но радостен е фактът, че се навлиза вече в тая област, отреждана до края на миналия век на „бълнувачите“ и „визионерите“, като Сведенборг, Бьоме, Таулер, Рюисбрьок и др.

Архиеп. Ч. Ледбитър казва:

„Безусловна справедливост царува навред и човек трябва да знае, че каквото и да му се случи, не някой друг, а сам той си го е приготвил. Но това не стига. Той може твърдо да се надява в действието на еволюционните закони: то му обезпечава най-добрите средства, за да се развият у него тъкмо ония качества, от които се най-много нуждае. Разбира се, че обстоятелствата на неговия живот съвсем не са такива, каквито си би избрал той, ако изборът беше в негова власт, но може да бъде напълно уверен, че той се нуждае за своя развой тъкмо от тия условия, а не от други, и макар че те представляват за него истински трудности, именно тези трудности са приспособени най-добре към неговия напредък.

Животът може да изправи човека пред какви не пречки и мъчнотии, но те му преграждат пътя, за да го научат да ги превъзмогва, и следователно, да развие у себе си смелост, решителност, търпение, постоянство и др. качества, що му липсват… Щом допусне, че съществува божествен план, човек трябва да насочи всичките си усилия към това — колкото се може по-ясно да разбере тоя план… Наистина, божественият план е толкова чудесен и хубав, че — ако човек смогне да му схване смисъла, — той ще си посвети напълно силите на това — да стане Божи работник, колкото и скромен да се окаже собственият му дял в общата работа.“ (Краткiй Очерк Теософiй, стр. 21-22)

А сър Оливер Ладж пише:

„Самата еволюция е откровение, пълно с насърчение. Тя означава бавен развой на дадено същество от по-низко равнище към по-високо… Всичко, открито до сега от науката, подчертава разумния характер на вселената.“ (L’Evolution biol. et spirit. de l’Homme, p. 31)

„Всички борби, свойствени на скромното човешко положение, ще да са сигурно симбол на известен обширен план, още недостъпен за нашето разбиране, но все пак действителен.“ (p. 39)

„Инерцията, противодействието и нуждата от усилие са внедрени в самото естество на нещата. Инерцията е съществено свойство на вселената. Тя е — може да се каже — свойщина на безусловното, разкриване на едно от лицата на Бога. Ако Божеството е ограничено по някакъв начин, то се е ограничило чрез своята собствена природа, а не от външни и случайни сили… Но противодействието не само не е ограничение, а напротив — помощ. Ние съвсем не сме принудени да допуснем, че една част от Божеството се противопоставя на друга: между частите има хармонично въздействие… Духът и веществото си въздействат едно върху друго; единият е активен, другото — пасивно: единият чертае, замисля, изпълнява, а другото отговаря послушно: веществото е покорно, ала то се съпротивлява на обработващата го воля. Тая съпротива не се бори, ами наистина помага, за да се постигне целта, и прави осъществимо онова, което инак не би било възможно — тя позволява да се упражнява дейност, годна да осъществи далечната и желана цел.“ (p. 57-58)

„В човека живее частица от Божеството, тъй че — когато дойде време, в бъдеще, — неговото естество ще се разцъфти и развие, за да надмине всички възможни днешни очаквания… Нещо повече: човек може да се почувства като интимна и вдъхновена частица на творението, способна не само да разумее плана, но и да играе съзнателна роля в делото, според своя развой и възкачване по стълбата на живота, що води от животинския свят към божествения.“ (p. 130-131)

След тия съпоставки (а подобни могат да се намерят много) става излишно да се доказва, че с останалите доводи на Бюхнер, отдавна опровергани, материалистът само се излага. Срещу него стои като неопровержимо изобличение новата книга, пропита от мъдрост и безпристрастие — книга, която покрива петдесет години научен опит.

*

Напразно г-н Консулов сочи Гьотевата творба, за да докаже, че „по пътя на положителната наука“ се стигнало до „религиозното съзерцание на природата“. Много вярно е казано: Гьоте наистина е „велик поет, философ и голям биолог“. Но той е и друго: розенкройцер. Корените и на „Природата“, и на „Фауст“, и на ред други творби са много по-дълбоки от пласта, до който прониква подозрението на г-н Консулов. Но сега вече стигаме до втората редица измислици: за „теософията като обществена напаст“, която тласкала народа ни към гибел.

„За теософите“, пише противникът, „организмът на човека е само презряна плът, оставянето на потомство нещо низко, нехармонизиращо с издигнатата индивидуалност на теософа, който стои високо над обикновените простосмъртни“. Нищо подобно. В една от най-разпространените теософски книги се казва:

„Тялото ти е твое добиче, то е конят, що яздиш. Затова трябва да се отнасяш към него добре и с голяма грижа: не бива да го претоварваш, трябва да го поддържаш в добро състояние, да му даваш чиста храна и питие и да бдиш — винаги да бъде безукорно чисто, като не допускаш нищо да го омърси. Защото нямаш ли съвършено чисто и здраво тяло, ти не би можал да предприемеш трудната подготвителна работа, нито да издържиш на нееднократните усилия, що изисква тя.“ (Alcyone-Krishnamurti: Aux pieds du Maître, 5 éd., p. 18)

Колкото за женитбата, смешно е да се говори. Никой теософ не смята за „нещо низко“ да остави потомство. Повечето теософи са женени, имат деца. Сегашната председателка има дъщеря и внучка, Блаватска е минала два брака. Полковник Олкат е имал два сина. Синет е бил женен, женен е и г-н Джинараджадаса. Женени са и повечето теософи-българи; както се знае, председателят на българската секция има дъщеря.

„Теософският мистицизъм“ учел, че всеки трябвало „да използва живота си само за усъвършенстването на своята душа“: националните идеали и държавните нужди му били чужди. Това идейно движение правело хората негодни „за един стегнат държавен живот“, за какъвто било потребно — „всеки отделен човек да счита като главна своя задача на живота да живее в обществото, да се жертва за него, да взема активно участие в изграждането на неговата култура“.16 Тук един съвестен противник би привел факти от съвременната действителност, по които да проличи, че теософията наистина е повлияла зле върху правилния вървеж на нашия живот. Теософското Общество е основано преди петдесет години; у нас първият клон се е явил преди четвърт век. Нима за толкова време не пролича вредното влияние на теософията? Щом не са изнесени потребните факти, ние можем да смятаме обвиненията на г-н Консулов за хула.

Но той се мъчи да се укрие зад чуждо мнение: „това е заключението на историята за теософския мистицизъм през разните епохи, при разните народи.“ И следват цитати от Ростовцев, Грим и Вебер, които изтъкват само едно — че всевъзможни увличания по мистицизъм са спътничили упадъка на Гърция и Рим. Но ако две явления съществуват успоредно и едновременно, мигар е логично да заключаваме, че едното е причинило другото? Такава грешка прави само г-н Консулов, но не и писателите, на които безполезно се позовава. От цитатите се вижда, че най-типична черта в обществения живот на предметната епоха бил упадъкът на духовното и културно творчество: „Интересът към държавата, политическия и културен живот отпадна и отстъпи място на религиозно-мистични проблеми.“ Значи, останалите народи, изживели идейния кръг на религиозния антропоморфизъм, престават да се занимават с обществени въпроси и начеват да се вдълбочават в себе си. Мистицизмът съвсем не се изтъква като причина за упадъка: той настъпил, след като изчезнал държавнишкият интерес, заел неговото място. Сиреч — тия настроения ни се представят като последица от западането на творческия живот, а не — като негова причина.

И това е много естествено, понеже в разгрома на двете древни държави са участвали съвсем други фактори, много по-значителни от мистичните клонежи. На първо място трябва да се държи сметка за избухването на демократичния елемент, потискан от особените условия на живот, характеризиращи античната държава. Редом с това се налага на вниманието ни периодичното нахълтване на пресни етнически сили от Изток, чието вбиване в снагата на политическите единици е действало, както действа киселина върху метал.17 Може ли при тия два фактора да става дума за „теософския мистицизъм“, споделян само от аристокрацията? Тъкмо обратното заключение се налага: деморализацията и обезверяването на изродените горни класи са били толкова големи, а — редом с това — икономическите и обществени условия са били толкова тежки, че непоквареното малцинство е трябва да дири прибежище и утеха в храмовете на посвещението, да насърчава своята колебаеща се вяра с мистичните обещания на мистериите.

Повърхностните историци намират и в богомилството една от причините да падне България под робство. Но ако това още неизучено от специалистите учение беше убийствено за всяко общество, то щеше да причини гибел и на Запад, където избяга, прогонено от България. А какво роди там? — Реформацията, хуманизма; като по-сетнешна последица — редица освободителни въстания, френската революция, свободата на съвременния демократизъм.

Има мистика и лъжемистика: сиреч — безсмислен аскетизъм, бълнуване, самобичуване. Също тъй има наука и лъженаука. Между теософите и дъновистите може да има пасивни мистици, мечтатели. Може да има и луди хора. Това не дава никому право да обобщава, тъй като единични случаи от тоя род са неизбежни във всяка среда. Ако г-н Консулов знае такъв теософ или дъновист, той ще изрече клевета, като каже, че всички теософи и дъновисти са такива, или че туй учел „теософският мистицизъм“. Също тъй бих сбъркал и аз, ако заключех от измислиците на професора, че всички учени са недобросъвестни, а от хулите му — че науката деморализира хората.

*

За онзи, който е запознат, макар отдалеко, с историята на мистичните учения, не е тайна, че самата наука дължи своя произход и развой тъкмо на „теософския мистицизъм“. Не става дума за алхимията, астрологията и магията, в чиито гнезда са се измътили „опитните“, „точните“, „положителните“ науки. Аз имам предвид епохи, близки до нашите очи; думата ми е за дейци, чието отношение към дадена система може лесно да се провери.

Историята на мистичните системи е много тясно преплетена с културната история на Европа. Всеки съвестен изследовател на тия движения признава, че те са влияели само благотворно за развоя и на наука, и на философия, и на поезия. Да вземем само една от тия системи — розенкройцерството. Него вземам затова, че — от една страна — дъновизмът е негова издънка на българска почва,18 от друга — понеже „Теософското Общество, в своите главни черти, е продължител на древния Розенкройцерски орден“, според думите на един изследовател. (Fr. Wittemans: Histoire des Rose-Croix, 3 ed., p. 3) Той казва общо:

„Велики личности, като Парацелз, Бьоме, Ван Хелмонт, Андре, Бекон, Комениус, Бойл, Лок, Дьо Сен-Жермен и др., заемат толкова важно място в общата история на човечеството, колкото и в тая на розенкройцерството.“ (p. 8)

За безсмъртния Данте, който в „Рай“ си служи с много символи (съсредоточни огръжности, разделени от кръст, в чиито средец има роза с широко венче; мистична стълба, царски орел, пеликан, агнец, тайна вечеря, огнени стълбове, точка, кръг, квадрат), Витеманс твърди, че е принадлежал към сродно тайно общество: „дълбоко симболните му стихове укриват ритуала на обществото, външен образ на пречистителния развой, чрез който човек се сили да възстанови своето общуване с Божеството“. (p. 13)

Голям розенкройцер е бил Теофраст Парацелзий, комуто науката дължи откритието на цинка, живачния хлорид, редица железни и антимонни препарати, каломела и др., както и основните начала на хомеопатията. Към същото общество е принадлежал Ян Амос Коменски, прочутият педагог и философ; в областта на религията той не застъпвал тесните възгледи на тогавашното богословие, делящо хората на секти, а бранел „всеобщата христианска истина“; с това той се явява като съидейник на реформацията, а „неговите научни схващания и хуманистичните му учения намерили отглас и му заслужили името духовен баща на Франкмасонския Орден“. (p. 49)

Друг изследовател, д-р В. Майер, числи към същия орден не само Лесинг, Гьоте и Якоби, а и самия Спиноза. Печатът на прочутия философ представлява роза — знак на розенкройцерите; печатът бил закачен на ключ — символ на достъп към тайната истина. (p.60) Розенкройцерското учение е споделял и Декарт, приятел на математика Фаулхабер, от когото ще да е добил и лична препоръка, за да влезе в ордена; негов девиз е било розенкройцерското изречение: „Bene gui latuit bene vixit“ („Добре е живял, който е живял скрит“). А Франциск Бекон, един от основателите на опитната наука, автор на пиесите, доскоро приписвани на Шекспир, е играл фактически главната роля в дейността на английското розенкройцерско общество, чийто маг е бил Робърт Флуд. Оня, който е запознат с живота на Бекон, ще разбере лесно, защо великият философ, учен и поет е предпочел да работи инкогнито.

В розенкройцерството се корени новото философско франкмасонство. На него се дължи и основаването на Invisible College — „групировка, която постави Англия на чело на научния развой“. (p. 83) Негови основатели са Теодор Хак, великият естественик Робърт Бойл, философът Лон, архитектът Кристор Врин и философът Робърт Морей. Както е известно, същото учреждение се е прекръстило в 1662 на Кралско Общество:19 тъй се уредила първата академия на науките в Европа. Розенкройцер е бил и Лайбниц. На 14 ноември 1916, в деня на 200-годишнината от смъртта на най-големия немски философ, проф. Вилх. Вунд изнесе факта, че авторът на „Монадологията“ е бил секретар на Розенкройцерското Общество в Нюренберг. (p. 117)

*

Дали теософията проповядва и практикува себелюбиво откъсване на личността от обществената цялост, може да се види от безпристрастната оценка на Витеманс. Ето я:

„Теософското Общество е разпространило по цял свят идеята за всеобщото духовно братство; неговите 40,000 члена съставят мощна група от съзнателни служители на човечеството, употребящи най-добрите си сили, за да действат във всички области за развоя на човешкото общество. Дори на политичната и економична почва те имат за задавка да посочат на света, как да постигне по алтруистичен и съзнателен път поставената цел. Председателката, госпожа Безант, е давала лично необикновен пример на енергичност и смелост в разрешаването на индуските политични положения. Що се отнася до економичните промени, тя е излагала от години насам със слово и перо, с ясно видение на бъдещето, едничките начала, съобразно с които би се спасило обществото: защита на малките и слабите, дух на пожертвуване у богатите, братско сътрудничество на всички и признаване на човешката свобода.“ (p. 193-195)

Всъщност, и самият г-н Консулов не знае, как да определи своя страх от теософията. След като я смесва с религиозния мистицизъм на отдавна минали епохи и сочи у нея стремеж да откъсва личностите от грижа за народни идеали и обществени нужди, той отведнъж се сепва пред факта, че теософията била „в пълна офанзива“ у нас, че се стремяла да превземе държавата, да възтържествува в живота и да го преобрази. Това движение се представя вече като деятелно — и в подкрепа на твърдението си г-н Консулов се позовава на редове от сп. „Орфей“. Откъде идва това противоречие? — От факта, че на противника не му е ясна теософията като философско-научна основа, нито като идеал: той се чуди, в какво да обвини теософите. Щом е необходимо — „всеки отделен човек… да взема активно участие в изграждането на народната култура“, сиреч — да се стреми към подобрение на общия живот под светлината на един идеал, не е ли естествено и за теософа „да напрегне всички сили за възтържествуването на теософията в живота“?

Подлистникът за теософията и държавата свършва с няколко нови измислици. Теософията не си служи с „маската на христианството“ („под маската на христианството се увличат верующите…“), защото нейният девиз е известен: „Няма религия по-горе от Истината“; в това общество влизат хора, принадлежащи към различни религии; никоя не се предпочита и никой не се бърка в религиозните убеждения на членовете. Споменават се „тайни школи“, в които ставало трениране „чрез внушение“. Такова нещо няма; вътрешната работа на учениците от езотеричната школа е нашироко обяснена в излязлата наскоро книга „Учителите и Пътят“ от архиеп. Ч. Ледбитър, по която може да се провери това твърдение. От никого не се взема подпис, „че признавал, какво един индиец от Хималаите е по-висок дух от Христос“; за Учителите и духовното чиноначалие споменатата книга дава обилни сведения. Теософията тъй също не учи, че Христос „се е преродил в индиеца Кришнамурти“, нито — че г-н Кришнамурти е „вторият Месия“: това може да се провери от статиите в сп. „Орфей“ от тая година.

Накрая г-н Консулов иска и защита от отговорните фактори: време било „да се смъкне маската на тези хора със своего рода професия“, да се видело „кой какво готви на България“… Той дори заплашва управниците, ако не вземат неговата страна: „Манкиране20 на един дълг ще бъде, ако продължаваме да се отнасяме леко с тази опасност“. До какво ще доведе материализмът чуждите народи, па и нашия, всеки окат21 вижда. Теософията врагува с материализма, врагува с насилието — затова съветска Русия затвори тамошното Теософско общество и прокуди членовете му: техният глас звучеше като съвест, както в Италия звучеше гласът на масоните, чиито ложи Мусолини закри. Слава Богу, България се радва на законност: ония, които искат полицейски мерки за борба с идеите, изглеждат смешни.

Г-н Консулов обещава да ни поднесе „малка книга“ под надслов „Човекът за теософията и за науката“. Дано поне там той формулира теософските учения тъй, както те се застъпват от теоретиците на движението, а не както се предават от хора, чужди на теософията. Ако той мисли да поведе честна и сериозна борба с тая система, нека я проучи по „Тайното учение“ и „Разбулената Изис“ от Е. П. Блаватска, „Езотеричен Будизъм“ и „Растеж на душата“ от А. П. Синет, „Теософия и Наука“ от Едит Уорд, „Новата наука и свръхсъзнателното битие“ от д-р Ани Безант, и др. Идейно движение не се спира с измислици и клевети, а с доводи и факти.

Париж, юни 1926.



Бележки:

  1. Николай Райновъ, „Науката“ противъ теософията, Библиотека „Орфей“ №2, София – 1926 [^]
  2. Или „борци“, от остар. дума „рат“ – „война“ — бел. И.С. [^]
  3. А как ли тази наука би допуснала не две, а три същности: тяло, душа и дух — бел. И.С. [^]
  4. Преписвам текста с актуални букви от азбуката и без да осъвременявам думи, за да запазя оригиналния превод на Н. Райнов. Същото важи и за по-нататъшните му преводи на чуждоезична литература — бел. И.С. [^]
  5. Същото становище се поддържа от антропософите с техния „теософски мистицизъм“ и от „дъновистите“ — бел. И.С. [^]
  6. Тук може да се отбележи, че самата дума „съвършено“ не позволява степенуване с „по“ или „най“. Нещо или е съвършено, или не е, но това е трудна мисъл за „светилата“ на „науката“, сред които явно се е поставил и обсъжданият професор Консулов — бел. И.С. [^]
  7. Отново се говори за „степени на съвършенство“, което не издържа на критика. Повторението на една недомислица или глупост не я прави по-вярна — бел. И.С. [^]
  8. И за трети път професорът показва несъвършенството си, като степенува думата „съвършена“ — бел. И.С. [^]
  9. Тук не съм съгласен със стереотипните описания, които дава Н. Райнов. Няма никакъв проблем един механик да споделя и поетични, и художествени, и религиозни чувства. Самият Райнов е имал и поетични, и художествени, и религиозни чувства — бел. И.С. [^]
  10. Дори да беше вярно самото твърдение, че „положителната наука“ свършва там, откъдето започва религията, с него г-н Консулов се признава за напълно некомпетентен да разглежда въпросите, които все пак си позволява да разглежда, при това с незнайно откъде произлизащо чувство за превъзходство и назидателен тон — бел. И.С. [^]
  11. Става дума за нефизическата субстанция, известна и като етер. Ефир е просто форма на думата, навлязла у нас през руски език — бел. И.С. [^]
  12. Или „в крайна сметка“ — бел. И.С. [^]
  13. Трябва да се уточни обаче, че според „теософския мистицизъм“, включително този в „щайнеризма“ и „дъновизма“, след смъртта паметта, нравът и личността се запазват за период от около три земни дни. След това ефирното тяло се разтваря в ефирния свят, а душата взима само екстракт от придобитите качества и опитности през завършилия живот, след което може да ги пренесе в следващия, вече в ново тяло и с нова… личност! — бел. И.С. [^]
  14. Явно е заразно, защото и самият Н. Райнов започва да степенува съвършенството — бел. И.С. [^]
  15. Не съм сигурен за кое духовно тяло загатва Райнов. Вероятно за астралното. То обаче не е „по-съвършено“ от ефирното. Действително е от по-горен порядък, ако погледнем само неговото естество, но в човека то е на по-ниска еволюционна степен от етерното и дори от физическото тяло — бел. И.С. [^]
  16. За мен е очевидно, че Консулов е бил най-обикновен светски човечец, не особено интелигентен и разумен, който просто се е гневил на мистиците, че „развалят морала“ на народа, като проповядват разни идеи, нямащи нищо общо с политиките и военщините на Кобургите. Нито е първият, нито последният, който го е правел „научно“ — бел. И.С. [^]
  17. Всъщност „пресните етнически сили от Изток“ са били буквално канени от местните етнически сили в границите на Гърция и Рим, за да отбраняват „теософския мистицизъм“ от гоненията, тъй като официалните среди в Гърция и Рим не са има никакъв уклон към тях, а са оплитали религиозното чувство с материализъм, военщина и недалновидни политически интереси… Точно това, което прави и Консулов — бел. И.С. [^]
  18. Струва ми се, че тук Н. Райнов се оплита в собствения си възглед. По-напред отхвърли идеята, че „дъновизмът“ и „теософският мистицизъм“ са едно и също, а тук практически приравнява и двете с „издънки на розенкройцерството“. Теософията не е розенкройцерство, защото няма ясна представа за ролята на Христос в човешката еволюция. Освен това не е тайна, че тя може да споделя някои истини с розенкройцерството, но Блаватска я донася от Изток. Антропософията има корени в теософията, но след това поема по свой път, който определено има много общо с обновеното розенкройцерско течение. А учението на П. Дънов може да е било подпомагано финансово от розенкройцери — както се твърди, без да е напълно доказано, — но има собствени идейни източници, близки до свръхсетивния манихейски поток, а не до розенкройцерския. И манихейският поток, и розенкройцерският имат важни и донякъде общи задачи за човешката еволюция, но наистина, както Райнов отчита по-напред в статията си, не могат да се поставят изцяло под общ знаменател — бел. И.С. [^]
  19. Трябва да се уточни, че в наши дни Кралското Общество е превзето от тъмни сили и няма нищо общо с това, което е било по времето, когато Н. Райнов пише тази статия. Ако и по онова време изобщо е било толкова възвишено. От много години насам от това Общество се разпространяват човеконенавистни идеи и идеологии, нямащи нищо общо с розенкройцерските цели за бавно повдигане на човечеството по методите на просветата и изкуството — бел. И.С. [^]
  20. Манкиране — скатаване, бягство, дезертьорство — бел. И.С. [^]
  21. Окат — далновиден, с остро зрение — бел. И.С. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

5 коментара за "Николай Райнов — „Науката“ против теософията (обновено издание)"

  1. Светльо  11.06.2018 г. | 16:00 ч.

    Виждам,че има много допирни точки с предните твои разсъждения – критика към г-н Грандев и неговия – „Тракийски звукозапис“. Ще каже човек, че някакво повторение се разиграва днес.

    Само към държавните органи, силови и правораздавателни не са се обърнали още когато се защитава тракийския произход на българите. Очаквам скоро обаче.

    Днес изглежда обаче, че не директно учените материалисти критикуват и атакуват антрософските истини и познание, а сякаш отвътре на тези среди се получават най-големите атаки. Едните апологети на кулминацията и заника й, другите въобще недокоснали се до нея, критикуват фанатично кой какво да яде, да не яде, какво да пие, да не пие, как да живее. Луда работа!

  2. Стопанина  11.06.2018 г. | 16:18 ч.

    Само към държавните органи, силови и правораздавателни не са се обърнали още когато се защитава тракийския произход на българите.

    Нещо от този калибър: Георги Китов открито се обяви за приемането на закон, забраняващ търсенето на тракийската писменост, както в САЩ било забранено търсенето на перпетуум мобиле. Скоро след това се спомина.

    Но като цяло няма нужда да искат такива закони, защото официалната политика е да се репресират такива мисли, заради което, дори някои учени да ги имат, се самоцензурират, за да додрапат до пенсия. Мога да посоча и имена, ама те си се знаят. И именно тази атмосфера прави изказването на Грандев, че „тракийският звукозапис“ бил част от Матрицата, възможно най-неориентирано и неадекватно.

  3. Дорина Василева  11.06.2018 г. | 19:03 ч.

    Светльо, то и Гьотеанумът нещо се е разклатил като гледам… И, не че не е спирал да се клати през последните 100 години – видимо и/или невидимо. Пращат индивидуални информативни и-мейли до всеки член на Генералното АО от цял свят, тъй като явно има доста неочаквани промени в ръководството. Така създават впечатлението, че всичко е стабилно… Получавам вече второ такова писмо. Явно нещо се случва след Общото събрание – нещо неочаквано, изненадващо и разклащащо стабилитета там.

    Във времето се уверявам все повече и повече, че най-добрият, най-ползотворният начин да се работи истински за Антропософията, е като човек се отделя от всякакви изкуствено създадени локални структури, или е в пространствено далеч от Центъра, и работи с група съмишленици в определена посока. Пък нека си въобразяват, че в тези изкуствено създадени структури носят импулса, даден им от Щайнер. Със сигурност е имало идеалисти сред тях, може би в самото им основаване, сигурна съм! Но… нещата днес са твърде различни.

  4. Стопанина  11.06.2018 г. | 19:10 ч.

    Н. Райнов пише в края на статията си:

    Идейно движение не се спира с измислици и клевети, а с доводи и факти.

    Като че ли съм по-съгласен с В. Юго:

    „Можете да отблъснете нашествие на армия, но не можете да спрете идея, чието време е дошло.“

    Разбира се, Райнов също е прав за доводите и фактите, ако приемем, че времето на идеята не е съвсем назряло или ако идеята се изкриви дотолкова, че вече на пасва на времето си.

    И още:

    „Bene gui latuit bene vixit“ („Добре е живял, който е живял скрит“)

    Винаги е приятно, когато видим вътрешният си неписан и ревностно спазван девиз формулиран от други. 😉 Ако му бях обърнал внимание по-рано, щях да го цитирам в подкаста за „криенето“ ми.

  5. Дорина Василева  11.06.2018 г. | 19:51 ч.

    Мдааа…
    А аз винаги съм смятала, че когато застана с името си зад нещо, което правя в живота си за Антропософията, това означава, че Аз заявявам моята отговорност, т.е. Аз се ангажирам вътрешно и външно не само със сетивно-физическия израз на една идея, но и с духовните й първоизвори. Чувала съм какви ли не небивалици за това – колко азово, егоистично, светско било това… Ами, напротив, смятам го за огромна смелост, и огромен товар, който поемам, защото го правя чрез личността си и цялото си същество. Аз нося отговорност по този начин пред хората в земен план, и пред Духа. Т.е. мотивът ми е бил напълно идеалистичен – да понеса импулса и идеята за нещо. Защото колко са хората /броят се на пръсти!/, които биха имали тази смелост?! 🙂 А нима Щайнер не е апелирал за силни Азове, осъзнати, будни, действени, и в същия момент топлосърдечни в делата и светли в мислите си?! Е!

    Но разбирам напълно и другата страна на монетата: „Добре е живял, който е живял скрит…“ Всъщност това е една относителна скритост, само в сетивно-физически план… Под който се работи с пълна мощ!!!

    И Вазовите думи тук като че ли прекрасно пасват:
    „И в няколко дена тайно и полека
    народът порасте на няколко века!“

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.