Иван Стаменов — „Рапорт на един военен кореспондент“

Антропософски разказ с елементи на манихейство

 –

1. Като сън в реалността

Рея се в блажена дрямка. Тя е толкова лека и омайваща, че в притъпеното си съзнание не различавам сън и действителност. Чувствам се като прост Редник, и това е всичко, което знам за себе си. Иначе нямам представа кой съм, откъде идвам и накъде отивам, нито на кого служа и кое е моето военно подразделение. Сюжетът е постен и оскъден като войнишка дажба на полево учение. Знам само, че тялото ми е чиста светлина — мъждукаща и едва различима в околната сияйна белота.

Но е светлина, Човеко, светлина! Така в съня си, ако не друго, поне разбирам, че Човек и Редник са едно и също.

Като всеки войник, имам горна дреха — униформа. Моята е изтъкана от светлината на звездите. Астрална светлина, така да се каже. Тази дреха обаче стои толкоз рехава върху другото ми светло тяло (което носи знанието ми, че съм Човек), че през нея прозира слабото немощно мъждукане отдолу и ме кара да се чувствам гол. Слаб и гол — така се чувствам. Това чувство пък ми носи чувството, че… чувствам чрез астралната униформа. Не е безполезна — чувствам и сега живея чрез нея.

И като я опипвам с чувствата си по-внимателно, откривам, че може да съм прост Редник, но имам някакви светещи нашивки или отличия. Трудно ми е да ги определя тук и сега, където не съм пълен господар на волята си. Но ми изглеждат нови-новенички, сякаш наскоро са били „пришити“ към астралната униформа. Чувствам и че нишките им сякаш са от светлината на една друга…  чувствително изгубена дреха.

Да, чувствам, че наскоро съм си изгубил гащите. Ще прощавате за това сравнение, но не можете да очаквате повече от прост Редник. Та, нека се поправя — долната дреха като че ли се е разтворила в белотата на околното ефирно пространство. Стопила се е като бучка захар в топло мляко. И всичко, което ми е останало от нея, са въпросните няколко „нишки“, вплетени в горната дреха, сиреч униформата ми.

Тези нашивки, взети от две-три нишки на изгубените ми гащи, по никакъв начин не ме карат да се чувствам по-облечен или по-спокоен. Защото скоро на друго място по астралната униформа забелязвам — или по-скоро усещам — мръсотия. Тъй вярно, страшна мръсотия. Понеже астралната тъкан на горната дреха се движи постоянно в ритъма на светлинни трептения, лекетата и нечистотиите по нея също се движат. Полазват ме като въшки и бълхи, а скоро ги чувствам и че ме хапят.

Не е лесно да си прост Редник, чувствам с недоволство. Дори окъпан в това море от светлина, нося въшкарник — въшкарник, който ми носи всякакви чувства, включително и това за болка. Иде ми да се разрева като голо бебе при първото му осъзнаване в новия свят, където се е озовало в пълна безпомощност и безпаметност.

— Редник, защо си така помръкнал? — намира ме нечия мисъл. — Толкова си блед, че едва те намерих в белия космос.

Усещам тези слова като трептенията на разпознаваем глас.

— Старши, ти ли си? — отвръщам с плахите мъждукания на светлинното тяло, което ме прави Човек.

В заобикалящата ме светлина се откроява една фигура, искряща от чистота и окичена с медали от меки багри. Тя ме кара да се чувствам още по-гол и по-уязвим (ако това е възможно). Но съм прост Редник, най-ниското ниво на военната йерархия, и се смирявам.

— Тъй вярно — отвръща Старшината, — твоят Ангел-пазител съм. И питам, доволен ли си от изхода на мисията?

— Съвсем не, Старши — гасна от позор в светлото пространство. — Разрешете да доложа! Не помня ни победа, ни поражение. Но чувствам, че е бил пълен разгром, инак нямаше да се чувствам тъй окаян.

Старшината затрептява жизнерадостно:

— Сдобил си се с нови нашивки, Редник. Видно е, че провалът не е пълен.

И се приближава към мен, след което си козируваме с братска прегръдка. Лекетата по униформата ми се открояват още по-ясно на ангелската светлина. Ще ми се да потъна от срам в космоса, но вече съм потънал в него, така че съм заставен да изтърпя и това неудобство.

Старшината обаче скоро се отдръпва от мен и отбелязва:

— Редник, униформата ти непоносимо вони на гняв и омраза.

И преди да почувствам нещо, което би ме убило след тези думи, той се отправя накъде в обилно осветената вселена.

— Марш след мен към банята!

Командите на висшестоящите се изпълняват безпрекословно.

 

2. Войнишката баня

Нося се като гузно чувство на една воня разстояние след Старшината и докато пътуваме към банята, си спомням смътно, че и преди съм бил там. Не веднъж и дваж. Моят Ангел-пазител е пазител и на спомените за всичките ми секретни учения на Земята. И тъй като съм в амнезия, откакто някак съм изгубил ефирната долна дреха (ако не броим запазените нишки от тях), се възползвам от близостта със светлинната аура на висшестоящия, за да си припомня нещо, което съм забравил.

Те — Старшините, не пропускат да изкъпят нас — Редниците, след като с години сме се цапали в окопите на материята. Окопи, превърнали се накрая в гробове за физическите ни тела. Значи, не за пръв път съм в такова отчаяно положение! От това чувство малко просветва в човешката ми душа. Но съвсем не олеква и на униформата ми. Още ме сърби до пареща болка, като вече нямам търпение да вляза в банята.

Спомням си още, че Редниците сме единствените военнослужещи от Йерархията на Космическите въоръжени сили, които се къпем. Задължително го правим — след всяка тайна мисия на Земята, включваща и оперативни действия в тила на врага. Врагът също е потаен. Затова никога не трябва да го подценяваме. Неговото тайнство е коварно! И именно то неусетно увонява униформите ни. Примесва астралната светлина с нечистотиите, които са като паразити и болестотворни бацили.

За да не възникнат недоразумения, които биха осуетили Стратегическите цели на този рапорт, незабавно пояснявам, че Старшините, Полковниците и Генералите, които ще опиша по-нататък, не са някакви нечистоплътници. О, не… Съвсем не! Даже напротив. Те са толкова чистоплътни, че дори не се докосват до плътта и материята, което ги прави (както би се досетил и прост Редник) съвършено чисти.

Те работят горе, в духовната вселена. Използват висшия си Разум, за да изготвят и нанасят корекции в „Стратегическия План за Действие“, но и за да ръководят военните маневри от светлия космос. Само там и само така могат да виждат отвисоко картата на бойното поле. А пък Редниците се бъхтим с окопите и гробовете… Така стоят нещата. Йерархията си е Йерархия — всеки да си носи службата.

Ето я и банята! Най-сетне…

Изстрелвам се като мисъл към нея в мига, в който долавям пречистващото ѝ притегляне. Както се чувствам гол, вече съм готов за нея. Обзема ме неудържимо желание да сваля и униформата, за да я накисна някъде за пране (дали така не съм си изгубил гащите?), но някаква външна Сила не ми позволява. Задържа ме напористо и…

Старшината сякаш ме шамаросва зад врата с едно внезапно озарение:

— Редник, мир-р-рно! — издава заповед. — Разума ли си изгуби? Тя ти е обмундировката за престоя сред звездите.

Естествено, колко съм несъобразителен! Астралната униформа е екипировка за живот в астралния свят, белия космос. Но съм прост Редник и дори най-строгият Генерал е снизходителен към такива животозастрашаващи слабости. И щом Старшината разбира, че съм отчел грешката си, се заема с оперативни действия, които са (военна тайна)

Разрешено ми е обаче да опиша в рапорта си целите и проявленията на тези топсекретни действия. В момента, в който навлезете в Карантинната зона на духовния космос, наричана от простите Редници и с по-непретенциозния термин войнишка баня, униформите ви се почистват сами! Тук обаче не си представяйте нещо лесно или бързо, което се извършва механично. О не, братя по оръжие. Съвсем не!

Образно казано, черните лекета и хапещите паразити, които до този момент са били част от вътрешната тъкан на униформата ви, се отделят от вас с победоносни викове. Скоро сякаш оживяват в света, който ви заобикаля от всички страни. Отровите, с които врагът ви е заразил, нападат! Хапят и драскат, безмилостно и болезнено.

Естествено, като обучен войник, вие не стоите с ръце в джобовете (каквито нямате), а се защитавате с всички сили. Колкото повече сили влагате за отбрана и контраофанзива, толкова повече се изтощавате. В моя случай — не ме питайте сега, забравил съм защо (но вероятно скоро ще се изясни) — едно от лекетата на униформата доби образа на католическия папа, а въшките — на неговите въоръжени пълчища.

Сраженията ми с варварските орди продължават цяла Вечност. Може да звучи пресилено, но е вярно. Тъй, тъй вярно! Когато сте в белия космос, губите всяка представа за точно време. Също така — за пространство. Както докладвах вече, пространството в тази особена войнишка баня всъщност се изпълва от вътрешния ви свят — от всички нечисти мисли, чувства и действия, които сте си позволили да използвате при последната ви секретна мисия на Земята. При едни Редници мръсотията е толкова много, че „душовете“ в банята изглеждат като водопад от изливащи се цистерни с нагорещен катран. А при мен — като ръмящ дъжд от кръвожадни бълхи, хапещи със зъбите на папата и въоръжените му главорези.

Във всеки случай битката винаги е епична и много продължителна. Колко продължителна? — Делите на три продължителността на последната си земна мисия и получавате отговора. Тъй като Старшината стои наблизо и аурата му ме пази от отчаянието в борбата с мръсотията, узнавам, че последното ми учение във физическо тяло е продължило тридесет години. Значи, престоят ми в банята ще трае десетина земни години! (Такава сметка не би трябвало да затрудни и най-простия Редник.)

Няма нищо странно (дори за земните представи) в това, че Старшината ме гледа строго, докато се къпя и воювам с „кирливата униформа“. Той живее с една мисъл, която прилича на една друга мисъл — земна мисъл, според която новобранците са „мамини синчета“ и чак в казармата се научават как да почистват правилно всяка част от телата си. Единствената, но съществена разлика е, че тук, в белия космос, тази мисъл е пропита с повече любов и съответно дава по-добри резултати.

— Божи Сине, неосъзнати братко — облъчва ме Старшината и мой Ангел-пазител, докато войнолюбиво се къпя в смрад, – не се противи на злото! Нима не усещаш как твоята сила се превръща в негова сила? Освободи стената от своя натиск и ще усетиш, че и напорът на стената те освобождава. Всичко има място в Битието. А всичко, което съществува, е създадено с Промисъл и се пречиства само с търпелива Любов.

Ей такива неща говори Старшината, докато се къпеш. А в началото, докато още имаш сили, се противиш и му се репчиш:

— Старши, ти не разбираш!

И наистина, откъде той или Генералите могат да разбират, ако никога не са влизали в окопите на Земята и не познават тегобите на Редника? В хода на военните действия обаче установявам с определено чувство, че пилея силите си, като напразно се мъча да поваля противник, хранещ се с всичко, което му поднасям със собствената си воля.

И накрая — десет (земни) години по-късно, — вече изтощен до почти пълна загуба на съзнание, се подчинявам на онази Наредба от Устава на Космическите въоръжени сили. Кратко и ясно (по военному), тя гласи, че Редникът е длъжен да прояви геройство и да възлюби врага, ако иска някога да го повишат във военната Йерархия.

О, дори след това епично сражение с папата и катилите му още не съм се научил да ги обичам. Но гневът и омразата ми са омаломощени като противников лагер след дълга обсада. Върху астралната ми униформа остава само бледо петно — остава си петно, но избледняло и търпимо. Предчувствам, че ще го залича в следващо земно учение.

Изтощен съм. Едва светя. Образно казано, налага се Старшината да ме изнася с носилка от Чистилището. Така религиозните на Земята наричат войнишката баня. А източните мъдреци — Кама Лока.

 

3. Евакуация към Централната щабквартира

Войник без рани няма. Знаят го и дълбоко заспалите Редници, които напълно забравят целите на учението си в окопите на Земята. Но същото важи и за бойците, които продължително сме воювали срещу демоните си в онази космическа войнишка баня. Битката там, както вече докладвах, е до крайния предел на силите ни.

И ето че сега Старшината сякаш ме носи на ръце. Налага се, ако иска да спаси останалия ми живот. Усещам, че го иска с цялото си същество, и се е заел със спешната ми евакуация…

Нямам собствени сили да се движа. Те, силите на светлинното тяло, които ме карат да се чувствам Човек, продължават да ме напускат. Иносказателно, кръвта ми изтича на лъчисти струи през дупките на така или иначе рехавата ми астрална униформа. Да, не е червена кръв, понеже нямам физическо тяло, но последствията са доста подобни.

А с това бавно, но сигурно губя и Човешко съзнание.

— Светлината ми изтича, Старши! — едва просветвам.

— Пак ли ще хленчиш след нищо и никаква баня? — отвръща той. — Потърпи, раните каляват безсмъртното.

— Боли! — осведомявам го, но и това едва ли беше новост за него. (Тъй вярно, не беше — бел. Старшината)

— Наближаваме Централната щабквартира — уверява ме той и добавя многозначително: — Там ще те стегнат.

Плътно обгърнат от аурата му, си възвръщам един спомен, че висшестоящите не обичат събитията да се повтарят отново и отново – не и по един и същ начин. Важи и за хленча! Върховният Главнокомандващ, за когото ще става дума и по-нататък в рапорта, обича да има многообразие в униформите, в миротворческите мисии и дори в кратките учения. (Има и една Наредба от Устава, засягаща този въпрос.)

Спирам да хленча и оставям Старшината да ме носи като безтегловен труп през всемирното пространство. Още не съм труп, де. Няма как и да бъда. Но Редниците обичаме драматизацията.

Не съм единственият, който се нуждае от спешна медицинска помощ в лазарета. Успоредно с мен и Старшия, през искрящата белота на космоса бързат и други Старшини — всеки от тях „носи“, „тегли“ или „влачи“ своя подопечен Редник. Тъй вярно, тук всеки Човек има собствен Ангел-пазител, което повишава личната и общата бойна готовност. Все по-безчувствено усещам, че някои пострадали в банята са по-наранени и от мен. Налага се един Старшина да закърпва в движение униформата на Редника си — влага звездни символи и (свръсекретно)

— Потърпи, скоро ще те излекуват — обещава всеки от Ангелите на своя пострадал Човек. Думите им звучат като хоров напев. — Ще те стегнат в Централната щабквартира. Скоро.

По всичко личи, че във войнишката баня едновременно сме се къпали стотици или хиляди души. Твърде замаян съм, за да докладвам с точност. И явно банята е била, тъй да се каже, с единични отделения, защото не помня битките на другите Редници с техните демони. За сметка на това, ако се съди по недопраните петна на униформите им, тяхната мисия на Земята също е засегнала папата и кръволоците му.

Без да драматизирам, на пресекулки губя съзнание. В един миг усещам, че се отдалечаваме от планетата Венера (която е невероятна, ако я съзерцавате от белия космос). В следващия миг, когато се осъзнавам, вече сме в сферата на Меркурий. Определено не съм на себе си, защото се улавям, че ме занимават неща, които отстрани вероятно биха звучали като бълнуване — разправям на Старшия, че имената на тези две планети са разменени. Не знам как и откъде го знам, но знам!

— Старши, сигурен съм — настоявам пред него, въпреки че той не прави и най-малко усилие да ме разубеди. — Редниците на Земята наричат Меркурий с името Венера, и обратно.

— Осведомени сме от доклада на Разузнаването — отвръща Старшината, сякаш му нося „новина“ от прашасала шифрограма.

И някъде тогава, в този нищожен дял от Вечността, която прекосяваме с невъобразима скорост, осъзнавам, че Централната щабквартира се намира на Слънцето. Или по-точно, вътре в самото Слънце. В исполинската звезда, от която извира най-мощната светлина!

— Там е Щабът — потвърждава предусещанията ми Старшия. — Там е и военният лазарет.

— Не! — отказвам да повярвам. — Не, не, не…

Ужасът, който ме изпълва, разширява една от дупките в астралната ми униформа. Нямам физическо тяло, нито крайници, но с цялата си воля се гърча в аурата на Ангела-пазител. Ама какъв пазител е той! Иска да ме вкара в Слънцето — в ослепителната звезда!

С последните сили на Човешката си същност се отпускам с надеждата, че още тук и сега ще се разтворя като ефирните си гащи в околната белота. Като бучка захар в горещо мляко! Аз съм Човек и имам право да избирам къде да свърша. Ако стане тук и сега, ще се разтворя. Но дори разтвореното оставя следи подир гибелта си — сладост, киселина, горчивина… Ето защо избирам да свърша, но със следа във Вечността.

— Само не в ужасното Слънце! — потрепвам немощно, рухвам духом и изпадам в тъпоумно вцепенение.

И последното, което осъзнавам, преди вцепенението неусетно да премине в продължително безсъзнание, е, че наистина белият космос е нещо като мляко. Космосът не е празен, а изпълнен с ефирна субстанция, която е отличен проводник на слънчевата светлина.

Самото Слънце обаче е…

– Привидна празнота с чисто духовно съдържание. Като мехур във вода — довършва усещането ми Старшината. — Този „мехур“, наблюдаван от вътрешността на самата вода, а също и от Земята, изглежда като твърдо тяло с плътна и гореща обвивка. Но вътре в него няма Време, нито Пространство. Бил си там и преди, ще си припомниш.

На това място настъпва безсъзнанието ми и обяснима празнота в рапорта.

 

4. Съкратен наръчник за Йерархията

За мое щастие, служебните изисквания, свързани с изготвянето на този рапорт, не ме задължават да разяснявам повече за Времето, Вечността и Безвремието. Да кажем простичко (като за нас, Редниците), че Времето е повече или по-малко субективно, особено на Земята, където всеки Редник има различно възприятие за него — според това, доколко забавно или отегчително си прекарва в окопа. В белия космос царува Вечността, която — условно казано — съчетава миналото, настоящето и бъдещето на Времената. А пък вътре в Слънцето е пълният покой на Безвремието, от което обаче се зачеват и раждат Времената и Вечността.

Ако се чувствате по-прости дори от мен, това не отменя задължението ви (по Устав) да се запознаете с доклада ми от кора до кора. Някои сведения може да звучат сложно, но са елементарни. Чисто и просто (като Редник след баня) опитвам да се оправдая, че не мога да определя от колко време се намирам в лазарета на Централната щабквартира. Наистина не знам. В Безвремието, за което закърпват астралната ми униформа и се възстановявам, на Земята може да са изминали десетилетия и дори векове. (Но това засега не е важно за Стратегическите цели на рапорта.)

По-важно е да получите поне повърхностна представа за висшестоящите, които полагат навременни, вечни и безвремеви усилия, за да поддържат бойните редици в пълна бойна готовност и пълно снаряжение. Естествено, не всеки Редник е пригоден да носи всякакъв вид оръжие — едни са добри в едно, други — в друго. Но същото, дори в по-голяма степен, важи за готовността на взвода (състоящ се от много Редници) да посреща трудностите на Времената. А сформирането на рота е още по-сложна задача, тъй като тя може да се състои от два, три или повече взвода.

Ето защо висшестоящите си разпределят тези задачи. Колкото по-сложна е задачата, толкова по-високо звание се изисква.

Старшините, сиреч Ангелите, се занимават с отделните Редници. Вече имах сгоден случай да го изтъкна. И използвам този сгоден случай да го напомня за по-разсеяните братя по оръжие.

По-издигнати във военната Йерархия са Архангелите, всеки от които може да ръководи цял взвод от Редници. Ако погледнем от Слънцето към Земята, установяваме, че един такъв взвод е всеки… народ! За да запазим военния дух на този рапорт ще наричаме Архангелите и с термина Полковници. И въобще не ми се правете на умници, ако се каните да възразите, че между Старшината и Полковника има междинни чинове.

Нали искате опростен доклад? (Ето ви го.)

Някои народи обаче имат известна близост, проявяваща се в сродството на езиците им. Те са групирани в езикови групи — романски, германски, славянски и прочие. Затова е напълно уместно да гледаме на такива езикови групи като на роти, всяка от които включва по няколко взвода (народности). С управлението на цели такива езикови роти се занимават Архаите. По Устав им козируваме като на Генерали.

Военната Йерархия има и още по-високи степени — общо са цели девет! А над тях е Върховният Главнокомандващ. Тъй като нямам търпение да стигна и до Него, приключвам със съкратения наръчник за званията и задачите на висшестоящите. Трите по-горни степени спрямо Редниците са напълно достатъчни. Защото само тези офицери се занимават къде по-пряко, къде по-косвено с нас, простите Редници.

Незнайните пълководци нагоре по Йерархията, естествено, също ни обръщат внимание, но — образно казано — гледат да не им се мяркаме пред очите. Очите им излъчват трептения, които не бихме могли да понесем. Освен това те са заети и с изумителни неща, като (изисква по-високо ниво на достъп до класифицирана информация)

Ето защо имам смътно усещане, че в лазарета, където оздравявам със стотина други като мен, минават да ни наглеждат само Старшини, Полковници и сегиз-тогиз по някой Генерал. Ако са идвали и онези от по-горните чинове, това само би обяснило припадъците ми.

 

5. Сформира се нова рота

Събитията, които се случват в Слънцето, се случват някак едновременно, а всички движения се проявяват като движения едва когато напуснат Слънцето и предприемат похода си в пространството. По тази причина не е по-силите и на най-талантливия военен кореспондент да предаде с точност и адекватност онова, на което е бил свидетел и/или участник. Но може да се постарае, като използва оръжието на разума си.

Доколкото е във възможностите ми, превеждам събитията в Безвремието и движенията в Безпространството — в хронологичен ред и на земен език. С уговорката, че всеки Редник, четящ този доклад, е наясно, че това може да доведе и до предвидими несъвършенства.

Та, нито стоя, нито лежа, нито се рея в лазарета. Просто съществувам там. Като прост Редник. Или по-точно казано, като един от неизброимо много Човеци, които са се споминали на Земята, минали са през банята и сега се възстановяват и чакат ново Нареждане.

Съществуванието ми сякаш се припокрива с онова на няколкостотин души, с които споделяме общи характеристики. Мисията ни на Земята като че ли е приключила по едно и също време. И почти всички носим по едно доста сходно избеляло петно върху астралните си униформи. Тъй като чувствата ни са някак преплетени, поради споменатото припокриване в Безпространството, изпитваме и общия зачатък на особена и още непроявена любов към папата и войниците му — войници, който не воюват за Светлината, а са наемници в услуга на пагубната вражеска армия.

Стана ли ясно? (Ако не е ясно, скоро ще се изясни.)

Като изключим, че явно сме загинали по едно и също време, на едно и също място, но и заради действията на един и същ противник, имаме и много различия. Твърде много за изброяване, а и неописуеми — въпрос на различия в честотата на светлинните трептения и в броя на нашивките по астралната униформа. Всеки Редник е неповторим и с разнообразни качества, което би зарадвало Върховния Главнокомандващ, ако беше тук. (Но Той не е в Слънцето и липсата Му е осезаема.)

Та, някои от братята по оръжие светят по-силно от мен и слабо се открояват сред Светлината във вътрешността на Централната щабквартира. А това е Светлина, неподлежаща на описание! Ослепителна Светлина, но това сега не ме плаши – нямам физически очи, които да увредя, пък и сетивото на астралната ми униформа е безобразно късогледо. Тези, които светят много по-силно от мен, всъщност се открояват само по онова петно на униформата, пречещо им да се слеят с обстановката.

Но има неколцина, при които това петно не личи. Това ме впечатлява! А има и други, които напълно се губят в Светлината — повече и от мен. Ако не деляхме чувства и някаква отминала съдба, вероятно не бих ги забелязал. Но се чувствам свързан с тях, а те — с мен.

Макар събитията в Слънцето да се случват някак едновременно и навсякъде, нека приемем, че по някое време в лазарета влизат (доколкото изобщо са го напускали) Старшини, сред които и моят Ангел. Те пък водят след себе си неколцина Полковници. Съзнанието почва да ме напуска, щом усещам присъствието и на Генерали, но връзката ми с по-светли Редници ме пази от изпадане в безпаметно битие.

Висшестоящите предприемат нещо, което мога да определя като проверка на войските. Вниманието им се спира поотделно, но все пак и едновременно на всеки Редник в лазарета. И скоро след това (или по същото време) чувствам, че аз и онези братя по оръжие, с които съм свързан в споделена съдба, се отделяме в обособено формирование. Това ми въздейства като още неопределено чувство.

Като че ли в същото време улавям нечия мисъл.

— Сформираме нова рота — осведомява ме моят Старшина, като изпява това в хор с Ангелите на братята по оръжие (и по съдба).

Един от висшестоящите продължава инспекцията на целия лазарет. Взирам се с късогледите си астрални сетива, понеже изпитвам необяснима симпатия към него, съчетана с истински респект, а не заради някакво страхопочитание. Но се затруднявам да го определя като Полковник (Архангел) или Генерал (Архай). Чувствам го като двете.

Та, този висшестоящ, когото чувствам като по-особен, отделя още хиляди Редници от, алегорично казано, строените в лазарета. Не ги усещам близки, не и по съдба, но определено предусещам, че ще си имам вземане-даване с тях при следващи земни учения. Тъй като Старшината ме информира, че се сформира нова рота, това означава, че ние — Редниците, включени в нея, ще бъдем пръснати сред различни народи на Земята. И ако успеем да опазим духовната си връзка — вече предусещам, — операцията ще се увенчае с успех. Дори най-малката победа срещу неуморния враг, който окупира Земята, се смята за триумф на Слънцето.

Занимават ме такива трепетни чувства, когато инспекцията, целяща сформирането на нова рота, неусетно преминава в нещо различно. Нашите славни ръководители се заемат да решават съдбите ни за следващия земен живот. Естествено, с наше участие.

 

6. Военна комисия с неочакван обрат

Милионите Редници в лазарета избледняват в съзнанието ми. Сега то е съсредоточено само в братята по оръжие, с които ме свързва секретна съдбовна връзка, и в онези, които бяха отделени от висшестоящия Полковник (или Генерал, още не съм сигурен). Компанията е толкова разнообразна, че Върховният Главнокомандващ — ако беше на Слънцето — вероятно най-много щеше да ни се зарадва. Той е почитател на веруюто за външно единство заради вътрешните различия! То е противното на вражеската вяра за единство въпреки вътрешните различия.

Не че Старшините, Полковниците и Генералите не се радват, като ни гледат такива — образно казано, събирани от кол и въже, — но усещам и някакво строго отношение. (Отдавам го на това, че им предстои отговорна работа по „Стратегическия План за Действие“.) И не съм единственият, който очаква да научи ролята си в бъдещи учения.

Кой с една нашивка на униформата, кой с две, три или повече; кой с едно, две или повече петна по невидимата астрална дреха; кой чувстващ се по бели гащи, кой забравил къде ги е оставил — всички предопределени за новата рота трептим в неопределено очакване на нещо съдбовно. Тук не използвам иносказание, защото военната комисия на Централната щабквартира прави точно това — беседва с всеки Редник. И като взема под внимание развитите му качества и дремещите му заложби, решава кой войник в кой взвод (земен народ) ще служи и каква ще бъде личната му съдба — съдба, която е свързана и с общата съдба на ротата, инфилтрираща разни народи. Това пък е тясно свързано със съдбите на (военна тайна)

Непосилно е в контекста на Безвремието да се описва ред на явяване пред комисията, тъй като може да се приеме и че Редниците едновременно беседват с офицерите. То не е и заставане пред комисия, защото в Безпространството осезаемо чувстваш тази комисия отпред, отзад, отстрани, отгоре, отдолу и отвътре. Нашите пълководци може и да обитават Безвремието, но не си губят времето. И като се възползват от удобството на Безпространството и мощната Светлина на Слънцето, оглеждат Редниците даже там, където при други обстоятелства даже слънце не огрява. Ако тази комисия има боен химн, той е:

„Няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае.“ (Матей, 10:26)

Усещам, че военната комисия вече разбира всичко за мен. Дори неща, които не подозирам и едва ли ще осъзная след още десетки полеви учения в плът и кръв на Земята. Започва беседата ми със Старшините, Полковниците и Генералите. Собственият ми Ангел-пазител като че ли ме потупва по гърба с няколко мощни лъчения — за кураж.

И ме представя на всеослушание:

— Този е дезертьор!

Както докладвах, винаги разбирате нещо ново за себе си! Но думите на Старшия — чувствам — не впечатляват никого в комисията. Ако не броим онзи Полковник, усещан и като Генерал.

Той казва:

— Господ ни е свидетел, че обичаме Архангел Гавраил, славния ни брат. Но знаем, че, като Полковник, е мекушав. Няма да стегне здраво редиците на Земята. Врагът ще надигне глава и Земята ще падне под негова власт. Преди да е приключило водачеството на Гавраил, дезертьорството сред Редниците ще стане повсеместно и контингентът ни тепърва ще оредее. — И запитва: — А този Редник защо дезертира?

Ангелът-пазител, който пази спомените за ученията ми, обяснява:

— За операцията му дадохме мъжка екипировка и го пратихме да изпълни важно поръчение в Монсегюр, Окситания. Беше му възложено да стане част от вътрешния кръг на катарите и богомилите. Но успя да проникне само във външния кръг. Заплесна се в плътски прищевки с друг Редник, който беше пищно дегизиран в плът на жена.

— Ясно — строго, но не и осъдително казва висшестоящият, когото не успявам да разпозная. (Мога да положа клетва, че усещам симпатията си към него като взаимна.) — Слаб му е Ангелът…

— Тъй вярно, Архангел Михаиле! — Ангелът ми леко потъмнява от срам, като това го забелязвам дори аз с късогледото си астрално зрение. — Поемам лична отговорност за провала и ви уверявам, че с Редника ще се поправим до пълен блясък в следващи учения.

— Тъй вярно — просветвам гузно в беседата, — ще се поправя.

Чувствам, че Архангел Михаил ме оглежда, образно казано, от глава до пети — сякаш търси да намери в мен частица от „Стратегическия План за Действие“, която му се губи. Проницателният му духовен взор се спира върху нашивките по униформата ми.

— Нови светли качества — отбелязва той.

— Ако помня как съм ги получил, щях да докладвам — затрептявам, без да ме пита. — Но не помня. Съвсем не!

Без да чака изрично нареждане, Старшината ми се намесва с пояснения:

— Разрешете да доложа! Най-ярката нашивка е от последната му мисия на Земята. Редникът разпозна кротките, но мощни Заповеди на нашия Върховен Главнокомандващ, Христос; Светлина от Светлината; Пътя, Истината и Живота! Редникът чу в сърцето си шепота на своя Главнокомандващ, въпреки че, както стана дума, сърцето му се беше заплеснало по пищната екипировка на един от братята му. Втората нашивка заслужи, когато при обсадата на Монсегюр спаси неколцина катари и богомили от кладите на вражеските контингенти. Не изпълни мисията си, не и както му беше възложена, но провалът му не беше пълен. Докосна се до вътрешния кръг на манихейското течение, докато го спасяваше. И поради естеството на спасяването, доби нашивката за точно различаване на добро от зло. А третата му нашивка е отличие, задето не отне живота на нито един от Редниците, които в предателското си безумие нападнаха Окситания. Тази нашивка е по-бледа от другите, защото е свързана с петното, зацапващо униформата му. Рапорт даден, Господни офицери!

— Рапорт приет — отвръща Архангел Михаил и разпраща въпросителни трептения към другите Полковници.

Един от тях, който е Архангел на германския народ, отвръща:

— Щом този Човек само се е докоснал до манихейството, позволете да го запозная с розенкройцерското течение. Германците са добро условие за разгръщане на оперативна дейност.

В Безвремието — досущ като в хор — напяват и други Полковници, които също вярват, че съм годен за съответните им взводове. С осезаема настоятелност улавям привличащите трептения на двама Архангели, един от които ръководи руския народ, а другият — българския. За щастие, не се стига до караница — такава е недопустима сред висшестоящите на Слънцето. И ето защо в моя частен случай, който като че ли ги затруднява, Полковниците (единодушно в разногласието си) се съгласяват да не взимат пришпорено и недообмислено решение. Безвремието го позволява.

Желая да науча Човешката си съдба за следващия земен живот. Желая да науча и разпределението си по служба като Редник в окопите на материята. Тези желания на мига оживяват в астралната ми униформа, а от военната комисия нищо не може да се скрие.

— Редник, имаш ли собствени предпочитания за службата си? — запитва ме Архангел Михаил.

— Полковник, разрешете да говоря свободно! — отговарям като войник.

— Разрешаваме — облива ме със симпатията си Архангелът, — това е исконно право на Човека, създаден от Отца ни чрез Словото. Грях е да ограничаваме Човека, като Син на Словото, да се проявява чрез силата на Онова, което го е сътворило и го проявява.

Затрептявам неуверено и на пресекулки, но лъченията на Архангел Михаил ме изпълват със смелост за волеизявление:

— Виждате ясно… Аз съм слаб и жалък… Забравил съм откъде идвам и как се озовах пред вас. Добре, че е Старшия да разкаже за подвизите и пораженията ми на Земята! Виждате по мен следите от рани и отличия, някакви нашивки, които не разбирам. Чувствам ги, но не ги разбирам!… И като не разбирам силите и несъвършенствата си, не зная накъде да се насоча… към Германия, Русия или България. Това ще го решите вие, Полковниците. Това е ваше право и задължение. Сега аз мога само да чувствам. И чувствам слабостта си, чувствам се гол-голеничък пред вас. Но едновременно се чувствам и в пълно бойно снаряжение! Тъй вярно, защото съм готов да изпълня Волята на Главнокомандващия, каквато и да е тя.

— Това ли е всичко, Редник? — заинтригуван е Архангел Михаил.

— Съвсем не, Полковник — продължавам. — Разрешете да доложа! Ако изобщо разбирам нещо, то е, че всичката ми Човешка сила сега идва от Христос. Не помня как и къде съм Го открил. Вероятно в житейския пример на богомилите и катарите, за които ми припомня Старшия. Но чувствам, толкова силно го чувствам, че е почти като знание. Без Силата, която се е вляла в душата ми след слизането на Главнокомандващия от Слънцето на Земята, сега нямаше да чувствам нищо. Съвсем нищо! Защото униформата ми щеше така да се е втвърдила от калта в окопите на материята, че нямаше да мога да прекося белия космос, да издържа на болката в онази баня и да се явя пред вас. Нямаше да ви чувам, нито да ви виждам, макар и само с това късогледо звездно сетиво. Без Силите на Христа тази беседа нямаше да се осъществи! И ето защо чувствам още, че желая тези Сили да растат в мен, докато превърнат прозрачната ми, лекьосана униформа, от която се срамувам, в дреха като вашата, от чиста Светлина.

Не съм сигурен точно кога — преди, по време на или след тези слова, — но вече усещам, че симпатията на Архангел Михаил ме прави пò Човек от всякога. И макар да е Полковник, той се съветва с Генералите като равен на тях. Това не престава да ме впечатлява.

Скоро военната комисия взима единодушно решение:

— Годен! — обявява Архангел Михаил. — Поздравления, постъпваш в моята подготвителна Школа като кореспондент. Възражения?

— Съвсем не, Полковник — отвръщам с трепетно тъпоумие, макар да нямам и най-малка представа за същността на службата.

— Боже, и това доживях… — развълнуван е и безсмъртният ми Ангел-пазител, виждал неща, които дори не съм сънувал. — Моят твърде късоглед и полуглух Редник ще гледа, слуша и служи като военен кореспондент! И прости ми, Отче, че споменавам името Ти напразно.

С този неочакван за мен развой завършва заседанието на комисията.

 

7. Школата на Архангел Михаил

Слънцето — било то в центъра на Слънчевата система, или пък спотайващо се в Човешките сърца — е Изворът на всичко творческо, обновяващо и пресътворяващо. Ако знае това, дори прост Редник като мен, не се изненадва, когато в Централната щабквартира на Космическите въоръжени сили, насред Безвремието и Безпространството, се разгръща огромен плац. Толкова обширен, че побира не само многобройните новобранци, годни за Школата на Архангел Михаил, но и Старшините, които наставляват всеки от нас. В средата на това множество е самият Михаил, най-изтъкнатият сред Полковниците — толкова напреднал в своите знания и умения, че и Генералите, наричани още Архаи, му отдават чест като равен с равен. Тук, в подготвителната Школа на новата рота, център е Михаил — в това не се съмнява ни Редник, ни Генерал.

Няма нищо разумно в това, да се съмняваш в чувствата си. Човек може да се излъже в мислите си, защото те са противоречиви. Но не може да се излъже, когато изпитва симпатия или антипатия, Любов или омраза. Някои Редници понякога се лъжат, че се колебаят в любовта си към едно или друго. Това е заблуда на ума, в която със сигурност не участва сърцето. И най-вероятно изобщо не става дума за Любов, а за егоистична пристрастност. Сърцето винаги знае кога обича — дори тогава, когато умът е притъпен или си намира причини да отрича Любовта.

И ето ни тук — алегорично казано, на плаца, — където множеството на новата рота едновременно наблюдава отстрани, но и потъва в светлинната аура на Архангел Михаил. Това също не би изненадало Редника, ако той съобрази, че външните размери на космоса и Слънцето, забележими и впечатляващи дори от материалния свят, не са произволно големи. (А в духовния свят те са несравнимо по-огромни и по-светли.) Тукашните Полковници не са като римски легионери, Човеци с крила — както си ги представят религиозните. Съвсем не! Те са космически исполини от Светлина, в аурата на които може да се побере неизброимо множество от всички служители, заемащи по-долните степени на военната Йерархия.

Та определено нашето целокупно множество е вътре в Михаил, но и извън него. Защото Човекът е обособена душа, създадена по Наредбата за Любов към многообразието. Ние, Редниците от новата рота, сме всякакви — души, живели на Земята като платоници, аристотелианци, гностици от първите векове на християнството, богомили, катари, албигойци, розенкройцери, тамплиери и прочие реформатори — все обновители. Общото, което ни обединява в различията ни е най-ярката нашивка на униформата, показваща, че сме разбрали думите на Христос:

„Никой не дохожда при Отца Ми, освен чрез Мене.“ (Йоан, 14:6)

Няма ли я тази нагласа, тази нашивка, тази вяра — не може да става и дума за мъдрост, самоусъвършенстване и прочие.

Религиозните души също мислят, че разбират Евангелията. Дълбоко вярват в това. Но търсят Христос някъде извън себе си. И понеже Го дирят в облаците на небето, или пък очакват Той да се върне в старото Си тяло от плът и кръв, се отдалечават от Истината. А простата Истина е, че, откакто слезе на Земята и проля кръвта Си на хълма Голгота, Той се свърза със самото бойно поле Земя и сега воюва чрез Човешките сърца. Там, в Човешките сърца, е Неговото Второ пришествие. Тъй вярно! И пред военен съд бих отстоявал тази Истина, но няма Сила, която да ме изправи пред такъв съд. Защото Истината е известна дори на простите Редници от моята рота. Дори в много по-голяма степен я разбират висшестоящите.

Разрешете да внеса пояснение!

Слънцето обича и религиозните, кланящи се на икони и целуващи ръце на попове в черквите. Те имат своето право да се къпят във войнишката баня след края на ученията си в материята. Имат право да се лекуват и в лазарета на Централната щабквартира. Имат право да са обичани от Старшините си и офицерите. Имат право и задължение за следващи земни учения, а пък те нека отричат прераждането колкото си щат.

Но те се провалят при инспекциите на войските, а военните комисии ги смятат за „НЕгодници“, защото униформите им са разпрани от враговете на Човечеството. Точно на мястото, където при нас се намира най-светлата нашивка. Тя свидетелства, че Христос възкръсва в нас — като още слабо проявена реалност, но все пак реалност. При религиозните Христос е гола вяра, облечена в илюзии за външен Христос, а често се проявява още в злокобни и отблъскващи карикатури. Тези образи са противоречиви, а оттам и множеството земни „христови църкви“.

Та, ротата се строява на плаца. Архангел Михаил изпълва всичко пред нас, в нас и около нас. Обзема ме приятното чувство, че може да съм най-късогледият и най-простият военен кореспондент, но при тези условия няма и минимална опасност да пропусна нещо важно! Аз съм едновременно наблюдател на събитието, но и участник.

Тръпна в очакване на приветственото Слово за откриването на новата Школа. Полковникът обаче не бърза. Че защо да бърза в Безвремието? Пък и нали самият той беше споменал, че военните действия за Земята тепърва ще се ръководят от мекушавия Архангел Гавраил. Потопен в Светлината на висшестоящите, си припомням, че Архангелите се редуват в тези мисии през 300-400 години (земно време).

Тъй като се намирам и в аурата на своя Ангел — пазител на военните тайни за досегашните ми учения в материята — се възползвам от разрешението му за ограничен достъп до класифицирана информация. За разлика от Полковника, който не бърза, а очакването ни за приветственото му Слово продължава като цяла Вечност, моят Старшина бърза — бърза да ме предупреди, че лично ще преглежда докладите ми и ще ги цензурира, ако се наложи. Наставленията и поученията му също нямат край. (Престани да хленчиш! Знаеш, че го правя, защото те обичам повече и от себе си.)

Изпълвам се с натрапчивото чувство — че Старшия не вярва напълно в пригодността ми да се справя със задачата. Но от това не изпитвам лоши чувства. Самият аз не си вярвам и при всеки сгоден случай изтъквам извинително, че съм прост Редник. Все пак Човек трябва да вярва в силите си, като ги изпитва в делата си. Кратко и ясно, когато вярата се докаже в дела, самите дела и вярата се умножават.

Вярвам, че Архангел Михаил има какво да ни каже, за да умножи вярата ни.  А с делата си ще ни надъха за наши собствени дела. Мога да кажа от свое име (но и от името на братята по оръжие в ротата, понеже чувствата ни се припокриват и са взаимни), че вече ни сърбят ръцете, макар да ги нямаме. Обзети сме от желание за героизми. Един ден ще имаме ръце на Земята, знаем го, както знаем, че преди да се захванем за работа в окопите, трябва да се подготвим добре. В тази Школа…

Школата на Архангел Михаил — Полковникът, когото тук не без основание наричат и с прякора Лицето на Христос. Внасям пояснение — този прякор просто означава, че Михаил има важни задачи, свързани с делата на Слънцето, откакто Христос одухотворява Земята, но и работи чрез Човешките сърца. Или поне тези сърца, които са Го разпознали и са се осмелили да Му открехнат вратите си, за да влезе.

 

8. Приветственото Слово

(Такова, каквото е уловено от един твърде късоглед кореспондент с разбиранията на прост Редник!бележките в червено са от Старшината)

– Здраве желаем, храбри воини на Христа!

С тези думи започва, но и някак приключва в Безвремието приветственото Слово на Архангел Михаил при откриването на подготвителната Школа. (На офицерски език „здраве“ и „щастие“ са синоними.) Множеството отвръща със същото пожелание — здраве желаем! — искрящо в хиляди астрални униформи с разнообразни нашивки.

— Щастие е да ви видя отново, този път събрани в една рота — продължава Полковникът, сияещ с достолепието на Генерал. — Сега сте забравили, но с вас се познаваме от стари Времена. И тогава служихте под мое командване. В отминалите Времена, онези преди слизането на Христос от Слънцето на Земята, вие бяхте смели доброволци за нелеки учения в материята. А целта ви беше да изработите сами съставните части на оръжието си, да се научите да го почиствате и да го използвате по предназначение. Това оръжие е вашият Човешки интелект. Той е като запалена свещ, с която трябваше и занапред ви задължавам да осветявате собствения си път, но и пътя на братята си по оръжие. Дори за онези ваши почернели братя, изгубили се трайно сред димните завеси на врага, където те още повече ще се дезориентират в идните Времена. Едни се справяха и ще се справят отлично, други – прилично, но всички сте достойни за тази Школа!

— Ура-а-а! — отвръща множеството в един глас (който може би е по-удачно да се преведе на земен език като „Мир вам!“).

— Всеки е достоен за тази Школа — уточнява Архангел Михаил, — ако е открил една от най-важните съставни части на оръжието си. Тя е точният му мерник! Вие го намерихте в отминалите Времена и затова отново сте под наше командване. Само с такъв мерник можехте и ще можете безпогрешно да насочвате разума си във вярната посока — към космическите висини, към нас! Същият този мерник е и свързочното средство, което в бъдещите ви учения на Земята ще осигурява необходимите муниции и подкрепления, за да изтърпите и воювате до победата. Кратко и ясно, ще осуетим триумфа на врага, ако бъдете все по-точни с мерника и ако обогатявате своята Човешка интелигентност с Духовната интелигентност, която ние ще осигуряваме като подкрепление. Ясен ли бях?

— Тъй вярно! — отвръщаме, макар да не ни е съвсем ясно. (По-скоро „съвсем не“ за някои от вас…)

Не можем да заблудим Полковника. Той ни чете като разсекретен доклад и преминава в разяснения:

— Някои от вас смело пожелаха и приеха всичко, свързано с личната им Човешка съдба и с разпределението им в народностни взводове. Но други от ротата, измежду които е даже един от старателните ни военни кореспонденти, са късогледи. Страдат от тежко късогледство, което им пречи да почувстват, че вече са избрали своя взвод. Военната комисия знае избора им и взе своето решение, но, съгласно Устава, не го налага като чужда воля връз собствената им воля. Редниците сами трябва да почувстват, че най-подходящата служба за тях е предопределена от делата или бездействията им в досегашни учения на Земята. Човекът е свободно същество и офицерите сме задължени да осигурим необходимите условия за късогледите и другите, които са осакатени от материята – за да чувстват, разбират и волеизявяват ролята си в „Статегическия План за Действие“. Тези, които вече знаете съдбите и народите си, не се възгордявайте! Може да не сте късогледи, както други от тази рота, но всички имате нещо общо. Всички ще бъдете еднакво поразени от бойното поле Земя, когато отново се намерите в тамошния мрак! Ще се озовете в свят, преизпълнен с бездуховност и злини. А там, където се умножават неправдите и неистините, изстива Любовта. Без Любов, както отлично чувства вашата рота, Животът изгасва. И ето защо, воини на Светлината, ви приветствам в тази Школа! Тя отваря врати, за да се подготвите и да бъдете като лумнали факли в тъмнината, която ви очаква. Тя ще ви очаква с надменно зинала паст, щом получите повиквателните за военна служба и един по един отпътувате от сборния пункт към войсковите части на Земята. Стана ли по-ясно?

— Тъй вярно! — уверяваме го, този път с повече лично чувство.

Не разбираме напълно сведенията за промените на Земята, за настъпващия мрак и изстиването на Любовта. Разбираме само, че ще бъдем единствените, които ще внасят истинска духовна Светлина сред земното Човечество. Ще бъде тежко и страшно, предчувстваме го с всяка фибра на астралните си униформи и това ни накара да се стегнем. И като по собствена команда, заемаме войнишка стойка „мирно“.

— Рота, свободно! — поправя ни Архангел Михаил. — Искам да се стегнете вътрешно, да бъдете отговорни, разумни и любещи. А външно да бъдете свободни, здрави и деятелни. Освободете се от страха, че може да сгрешите с делата си, защото това убива предприемчивостта още в зародиш! Нуждая се от съработници, които не се боят да правят и грешки. Малките грехове са лесно поправими и Човек се учи от тях. Но отказът от действия в решителни Времена, поради страх от грешки, сам по себе си е голям грях. И е труден за поправяне в идните Времена, когато дори от ученето рядко ще се извеждат праведни и трайни поуки. Очаквам от вас, когато получите физически тела, екипировка за мисията си на Земята, да бъдете в постоянно движение, иначе умовете ви ще потъмнеят, а сърцата ви ще изстинат. Крайниците ви също да бъдат в движение! В лявата си ръка, която е по-близо до сърцето, неизменно да се държите за Христовата Любов. А с дясната си ръка, която съответства на разума ви, да протягате меча си нагоре, за да го наточвам от космоса и словата ви да звучат като мое Слово!

— Слушаме и изпълняваме! — записвам отговора на ротата в съзнанието си, както подобава на (понякога) слушащ и изпълняващ военен кореспондент.

— Здраве желаем! — Полковникът завършва Словото си с това, с което го и започна. — По същото да ви разпознават и на Земята, когато напуснете тази Школа! Желайте вътрешно щастието на Човечеството и работете външно за него. Дори тогава, в задаващите се мракобесни Времена, когато вече щастието ще изглежда невъзможно!

— Здраве желаем! — отвръща многогласието като едногласно закъсняло ехо.

Макар да разполага с цялото Безвремие, Архангел Михаил не губи нашето, нито собственото си време с други приветствия. След като се уверява, че — образно казано — е усилил пламъка на нашите душевни свещи, той се заема с обучението ни. Една от целите на това военно школуване е умението да палим фитилите на изгаснали или гаснещи свещи чрез нашия собствен огън — без да го губим и за самите нас.

 

9. Стратегическа оценка на текущи и предстоящи операции

Човек винаги може да научи нещо ново за себе си. Осъзнавам го и когато Архангел Михаил се заема с първия урок в подготвителната Школа. Още от встъплението проличава, че не съм само късоглед, но и с недоразвит духовен слух! (Добро утро от Слънцето! Принуждаваш ме да крещя, за да ме чуеш.) Онова, което научаваме за Архангел Гавраил и предприетите от него оперативни действия на Земята, първоначално продължава да звучи като определение за… мекушавост. Но с напредването на урока усещам, че нещата не са толкова прости, колкото е склонен да ги възприема простият Редник с глухотата си за дълбокия смисъл.

Пълководецът ни напомня, че ние може и да обитаваме Безвремието, но Времената на Земята си текат и се сменят едно след друго. Там, на бойното поле, вече е шестнадесети век след слизането на Върховния Главнокомандващ от Слънцето в Човешките сърца. Архангел Гавраил разгръща дейността си, която ще продължи до деветнадесети век. (Както споменах по-рано в рапорта си, Полковниците се редуват в контрола над Земята през малко повече от 300 години.) Една от задачите на Гавраил е да отслаби покварената власт на католическите папи, както и на другите самозвани „християнски църкви“.

Уточнението е излишно, но не се стърпявам да изтъкна, че след това изявление на Архангел Михаил изпитвам огромна симпатия и към другия Полковник — Архангел Гавраил. Та той е обявил война на всеки папа! Война за освобождение на Човеците от кладите!

Но… как ще извоюва тази победа?

Кратко и ясно, чрез интелигентността на Човеците, действащи на Земята. Тази интелигентност обаче нямало да бъде проникната от духовната или космическата интелигентност на Архангел Михаил, който понастоящем обучава ротата си в Школата на Слънцето. И ето защо интелигентността на Земята щяла да стане лесна плячка за врага. Предстояли значителни открития, които църквите са потискали от векове. Новите науки щели да оспорят властта на религиите. Но без духовно-научни познания тези нови земни науки още от самия си зародиш щели да приличат на изродени суеверия, някои от които по-опасни и от религиите.

— Човеците долу ще открият — пояснява Архангел Михаил, — че Земята и другите планети обикалят Слънцето. Ще виждат само външната страна на тези явления. Но не и вътрешната страна, която се наблюдава само с духовен взор. Без нашата космическа интелигентност и нейното точило цялата земна интелигентност постепенно ще затъпява. Човеците ще се подлъжат по вражеската диверсия за случайности и хаос във вселената. Ще вярват само в проявленията на физически закони, без да знаят или да имат усет кога са въведени тези закони и Кой ги е написал. И все така, докато тази вяра се превърне в ново символ верую. Вследствие на това кредо, Човеците ще станат по-късогледи дори от нашия иначе старателен военен кореспондент. Ще наблюдават материята, както слепецът опипва заобикалящата го действителност, но единственото, което ще постигнат, е да си създадат митология от теоретични умозрения. Постепенно ще изгубят всяка представа за духовния свят, за своята Човешка важност и за Истината, че от наша гледна точка не Слънцето, а Земята е Център на мирозданието. Да, тук, в Слънцето, е Централната ни щабквартира. Но мислите, чувствата и волята ни са съсредоточени в Редниците на бойното поле Земя. В собственото си суеверие тези Редници ще разглеждат проявите на духовност като суеверие, достойно за презрение. Един по един ще дезертират! И мнозина ще се подлъжат по безбожната пропаганда на врага, заради което ще се превърнат в предатели. Душите им ще станат доброволни наемници в редиците на Змея Душегубец, заклетия ми враг от армията на злото, и дейно ще се заемат с неуморно покваряване на други души.

Като Полковник, отговарящ за текущото положение на Земята, Архангел Гавраил щял да направи всичко по силите си, за да ограничи вражеските влияния и разпространението им. Но той нямал правомощията на Архангел Михаил да използва космическата интелигентност от Слънцето. Гавраил действал от щаба на Луната, която е най-подходящото място за управлението на размножителните сили и кръвните връзки.

Така дори с полуглухото си сетиво най-сетне разбирам, че именно чрез това „мекушаво“ управление на кръвните връзки и ролята на наследствеността във въплътените Редници щял да се съхрани „мекият“, сиреч кроткият Глас на Христос, говорещ с езика на Любовта в Човешките сърца. Поне по времето на управлението от сферата на Луната.

Влиянията на Архангел Гавраил се разгръщали в кръвоносната система на въплътените Човеци. Той обаче не можел да въздейства и върху нервната им система. А тъй като Архангел Михаил не управлява нервната система чрез космическата интелигентност (докато очаква своя ред за управление на Земята и обучава ротата си на Слънцето), бдителният му противник — Душегубеца (който е Генерал, но се усеща повече като Полковник), отварял своя школа в най-мрачните части на Земята. Целта на тази душепогубваща школа била да заграби цялата интелигентност сред земното Човечество. Тъй вярно, да обсеби Човешките мозъци и нерви, а по този начин да воюва срещу самия Христос в сърцата на хората!

— Следователно — обобщава Архангел Михаил, — първият урок в моята Школа е и първата ми Заповед. Когато поемете на вълни към взводовете си на Земята, изисквам от вас да съхраните особено отношение към навлизането в материята, както и към всяка мисъл и всяко познание. От всички страни ще ви заливат ученията от школата на Змея Душегубец! И единственият, повтарям, единственият начин да се ориентирате в мрака ще бъде да проверявате мислите, протичащи през нервите ви, като се допитвате до тихия Глас на Христос в сърцата си. Само този Глас ще ви упътва и приближава към Истината! А всяка мисъл, опитваща да заглуши Христос, е вражеска и ще ви отдалечава от Истината. Ясен ли бях?

— Тъй вярно — отвръщаме.

Архангел Михаил преценява, че е нужно да внесе някои разяснения върху секретния „Стратегически План за Действие“:

— Предстои да сменя нашия брат Гавраил, като поема командването на Земята. Ще го направя с Огън и Меч! Гавраил още няма да е сдал поста през деветнадесети век, когато ще разгромя Змея Душегубец и ще го изгоня от нервната система на Човеците в плът и кръв. Ще освободя интелигентността и стига Човеците да проявят Свободата и Волята си, ще могат отново да се свържат с духовната интелигентност. Кратко и ясно, вие сте мои ученици и ако не забравите това, не дезертирате и не преминете в редиците на врага, никога няма да ви лиша от условия! Условия за собственото ви развитие, но и за изпълнението на служебните ви задължения — разпалването на тлеещите фитили в душите на събратята ви.

Определено нашият Полковник се чувства готов да стане Генерал. По всичко личи и че ще заслужи повишението си след решаващата битка със Змея. И ако не ме лъжат предчувствията, ние — Редниците, школувани в неговия отряд, — ще вземем участие в сражението. (Само като наблюдатели. За да разбереш, че не се бъхтите само вие в мрака.)

— Надъхани сте за подвизи — разбира ни Архангел Михаил, — такива ви искам, инициативни и деятелни. Но по-напред трябва да бъдете подготвени, както тук, в тази Школа, така и долу, на Земята. Изрядно подготвени бъдете, преди да предприемете дела! Във Времената, които идват, царуващото зло ще се представя за добро, а доброто ще бъде сочено с пръст като зло. Когато изгоня Змея и безплътните му отряди от нервната система на Човеците, демоните ще продължат да работят, само че вече чрез кръвта. Чрез заразената кръв ще правят всичко по силите си, за да възвърнат контрола си над Човешките мозъци. Неуморно ще работят за преврат в Човешките умове и ще спечелят много битки, защото волята на повечето Човеци е слаба! Вследствие на това, още в първите години на двадесети век безчет Редници ще намерят гробовете си, тъй като ще се подведат по демоничните учения. Учения, основани на вярата в „силата на кръвта“, расовите превъзходства и покварения патриотизъм. Ученията на злото ще се роят, но нищо няма да измъчва Христос така, както ще го прави национализмът. Пазете се, той може да попречи и на вас, за да работите като единна рота, щом постъпите в взводовете си от разни народи.

Всички в Школата разбираме тези думи. С тях Архангел Михаил ни напомня онова Послание на апостол Павел, с което сме се запознали в отминали земни учения: „няма ни елин, ни юдеин, ни обрязван, ни необрязан, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ — вярата в единството заради разнообразието.

— И така, Братя, Синове на общия ни Отец — завършва първия си урок Архангел Михаил, — вие сте различни и ще се въплътите сред разнолики народи, но ви Заповядвам да бъдете единни! Спазвайте Наредбата от Устава, съгласно която е достойно Човек да се стреми към духовни постижения, но от него се очаква да зачита със свещен трепет и духовните постижения на събратята си. Уставът важи за всички в Йерархията. Давам пример: Аз и другите Полковници, макар да сме различни, с различни умения, заложби и средства за волеизявление, служим на Единството, на Братството. Всички ние сме Синове на Бялата Светлина, обединяваща всички други цветове. Здраве желаем, а щастието ще се прояви на Земята, когато със съвместни и храбри усилия помогнем на Човека да заживее в мир и съгласие с различията между отделните Събратя. Когато всеки народ намери смисъла на съществуването си в службата на Христа. Когато Човек и народ се слеят в Бяло Братство. Ще бъде!

— Да бъде! — желаем го и ние.

А думите ни са като „Амин!“ след молитва.

 

10. Душевадеца и Душегубеца

По възможност всяка военна кореспонденция трябва да бъде кратка и ясна. Братята по оръжие, които стигат до тази част на рапорта ми (както се изисква по Устав) и откриват същественото в него, вероятно се досещат, че няма да цитирам Словото на един Полковник до края на Безвремието. Не влиза в служебните ми задължения да се отвличам и с подробности за онези триста години (земно време), през които трае командването на друг Полковник. Не е разумно, нито възможно, ако търсим краткост и яснота. А ние ги търсим, затова в тази част наблягам на Стратегическите сведения и постепенно се ориентирам към края на дописката.

Естествено, животът в Слънцето е главозамайващо наситен с творчество и деятелност. Както вече имах възможност да отбележа, те се пораждат именно там, в Безвремието и Безпространството, след което се насочват към Земята, за да я оплодят с духовна Светлина и да я заредят с нови сили. Ето защо една представа, че ротата ни прекарва като в строй триста земни години и само вика „ура“ или „амин“ в Школата на Архангел Михаил, е представа, която е лишена от творческа състоятелност.

Истината е, че сме свободни, образно казано, да посещаваме всяка зона от Централната щабквартира, до която имаме достъп. За внимателния читател на този рапорт може би е излишно уточнението, че там има и „секретни зони“, обитавани от най-напредналите офицери в Йерархията. Тези места обаче не се охраняват от намръщени и въоръжени постови, а достъпът или отказът от достъп се гарантира от това, дали можем да издържим в обкръжението на Братя с много по-мощни трептения.

И тъй като съм прост Редник, прекарвам голяма част от Безвремието сред други прости Редници, които непрекъснато минават през лазарета. Там е постоянно движение – съгласете се, в триста земни години доста хора напускат физическите си тела, минават през войнишката баня и идват в Централната щабквартира. Щом ги закърпят и получат нови съдби и разпределения по взводове, се връщат на Земята за нови учения. Общувам с тях, като от тях събирам сведения за текущото положение на Земята и се свързвам с болката и страданието им. (Това отличава истинския военен кореспондент от самозвания.)

Всеки път, когато научавам, че в лазарета е приет Редник, който е служил в българския взвод, бързам да го посетя. И всеки път очаквам да се срещна с някой от онези български богомили, които разпространиха чистото Слово на Христа в Окситания и чрез примера на чистия си живот ме бяха дарили с най-ярката и най-ценната от нашивките на униформата ми. Но след всяка беседа ме обзема чувство на неудовлетворение. Вече няколко столетия българският взвод е като под обсада. Народът е подвластен на турския султан, но в голямата си част остава… християнски?

Та, веднъж беседвам с един Редник, служил на Земята като български поп.

— Турци запалиха черквата му — обяснява Старшината, който пази спомените му, — а него нарязаха с ножове, колкото да му пуснат кръв. После насъскаха гладни кучета да го довършат.

— Адски мъки бяха — спомня си и душата на ортодоксалния поп. — Дера се с пълно гърло и зова Душевадеца, тъй де, Архангел Михаил, да ми спести тоя зор, но той никакъв се не вясна. Душевадеца не се смили над християнската ми душа, докато тя излизаше от дупките в плътта, оставени от кучешките зъби. Не дойде и в Чистилището, когато турците и кучетата продължиха да ме разкъсват. Толкоз ли съм грешен?

Не отговарям, а го оставям сам да намери отговора при предстоящи учения. Смутен съм от това сведение — повече от всичко друго, което Разузнававането свежда до знанието ми. Чувствата в астралната ми униформа се преплитат в едновременна тъга и възмущение.

Объркан съм и това не остава скрито от Архангел Михаил.

— Какво те тревожи, Сине на Отца ни? — запитва ме след един от поредните уроци в Школата за новата рота.

— Разрешете да доложа, — отвръщам, — че българите ви смятат за Душевадец, който ги измъква от плътта и ги пази от демоните. Но те вече не вярват, че пазите душите им от злото. А това някак ви прави… Душегубец, както наричаме Змея, нашия противник. Страшно и мъчително е, когато Човек не различава Архангел Михаил от Душегубеца, приятел от враг! Човеците от този народ са различни от онези, които уважавах в Окситания; онези, които разпознаваха доброто и злото по-ясно от всеки друг; онези, за които се пожертвах, за да живеят те. Объркан съм. Ако трябва да бъда честен, както изисква Уставът, обезверен съм. Рапорт даден.

Полковникът затрептява като Генерал.

— Рапорт приет! — И ме поправя: — Ако трябва да си напълно честен, най-вероломно ти действа това, че ме виждаш да работя предимно с Генерала, ръководещ някои германски езици. Източните германски езици, които още не са паднали под властта на Змея Душегубец, както вече се случва с английския език. Виждаш ме, че се грижа за оцеляването на космическата интелигентност в затворените общества от германското розенкройцерско течение. И поради късогледството си, се лъжеш, че нехая за бъдещето на манихейското течение и неговата пустееща люлка в България. Лъжеш се, че подценявам важността му. Истина ли говоря, Братко?

— Тъй вярно — съгласявам се с правдивите слова.

— Но, възлюбени Човеко — разяснява Архангел Михаил, — някога питал ли си се защо българските богомили живяха и работеха в Окситания, а не в своята родина? Питал ли си се, защо онези от вътрешния кръг, които лично избави от тежка участ в Монсегюр, не се завърнаха в родината си и не основаха тайни общества, в които да поддържат пламъка на вярата си? Не и както го правят германските розенкройцери.

— Съвсем не — признавам.

— В първия ми урок за Школата — напомня Архангел Михаил — обещах, че винаги ще имате необходимите условия за лично израстване и работа сред събратята си на Земята. Сега в България няма такива условия. А ги няма, понеже този взвод е скрит от картата на бойното поле. С другите офицери го държим в нелегалност и го пазим от пагубните влияния, идващи от школата на Душегубеца и заразяващи умовете на Европа. Изолацията при обсадата на един взвод винаги е тежка. Налага се Редниците да вършат чудеса от храброст, за да утолят глада и да спасяват кожите си. Самите българи казват: „Ако бе мирно седяло, не би чудо видяло.“ Кратко и ясно, ако българите бяха мирни с богомилите си, вместо да отбиват манихейското течение към други земи, нямаше да се намерят в такова чудо. Но и най-дългото чудо има край, за да отстъпи място на следващото…

Архангел Михаил и отрядите му вече работели за освобождението на този народ от гнета на инородния взвод. Но — както задължава Уставът — преди да дойдат външните условия, силите за Възкресението (или Възраждането, ако предпочитате) трябвало да произлязат от вътрешните сили на душата. Полковникът, управляващ българите, вече се нагърбил с тази задача и било въпрос на Време да получи подкрепления от Полковниците, командващи взводовете на руснаци, финландци, румънци… Необходима помощ от цяла рота знайни и незнайни Редници.

— Българите отново ще се намерят на картата на бойното поле — уверява ме Архангел Михаил — в мига, в който разгромя Змея Душегубец! Скоро ще бъде, преди Архангел Гавраил да е сдал поста си. Погрижил съм се в земите им отново да бликне отдавна пресъхналия Извор на манихейското течение и желая да напои други земи. Досущ като собственото българско Възкресение, сякаш от нищото ще се възроди и Учението за Чистотата, обновено и пригодно за идващите Времена. Оставям отворен въпроса, дали този взвод праведно ще се възползва от свободата си и дали ще се ориентира в задачите си, съгласно „Стратегическия План за Действие“. Или ще бърза да навакса с бесовете от школата на Душегубеца, който не ще пропусне случая да ги зове за мракобесни войни и ще прави чудеса, за да ги превърне в дезертьори и безверници, негодни за служба.

Така разбирам, че в определен смисъл Архангел Михаил наистина е Душевадец. Той желае здраве и щастие на Човечеството, като създава условия за душите да ги намерят сами — издига душите над плътта, понеже щастието не е качество на материята. Но уважава свободата на Човеците и ги оставя сами да правят своя избор. В това се изразява огромната разликата между него и Душегубеца, който трови Човешките умове, че „няма друг избор освен да слушате мен и да правите това, което вече правят и другите, макар да е безумно. Единство въпреки различията“! (Разрешавам да не си толкова загадъчен. Напиши си просто, както се очаква от Редник, че, наред с други неща, имаш предвид девизите на Европейския съюз и абстракциите на Новия световен ред.)

Душата ми е добре обучена в Школата на Архангел Михаил и лесно отхвърля ученията на Змея Душегубец, когото неколцина от моята рота, живели като персийци в стари Времена, наричат и Ариман. Но душата ми продължава да е късогледа и не вижда стратегическия избор. Къде на Земята да се върна на служба? В Германия, България или Русия? Имам предложение и от тримата Полковници, управляващи тези взводове.

Астралната ми униформа сякаш се разкъсва между две течения. От една страна е германското розенкройцерство с неговата обновяваща се Духовна наука, обещаваща да нахрани философската ми душа с всичкото познание, което Човешкият интелект е способен да разбере. А от другата страна е новото българско манихейство, обещаващо да пречисти петната, които загрозяват военната ми униформа.

Водя мъчителна битка. Късоглед съм и не виждам избора, който вече съм направил, ако се вярва на Архангел Михаил. Вярвам му, както е праведно, но във вярата ми още няма разбиране.

А се доближавам до търсеното разбиране едва когато започва…

 

11. Битката на Архангел Михаил със Змея

Всяка Школа преподава определени знания. Но тези знания са безплодни, ако не станат основа за действия.

Предприемчивост и Действия — често повтаря Архангел Михаил през всичките триста години на обучението ни. — Страхът, че делата ви могат да се обърнат срещу вас, е оръжие на Змея Душегубец.

Разните знания и надъхвания за действия обаче са безсмислени, ако не бъдат онагледени с личен пример. И ето защо по Времето, когато на Земята започва 1841 година, нашият Полковник ни извежда на полево учение извън сферата на Слънцето. С ротата са и Старшините – пазителите на всеки Редник. Заедно се насочваме към една област в земната духовна атмосфера, която е толкова задимена, че пред нея дори пушеците от кладите на папата изглеждат бледи и смехотворни. Без драматизация!

Ако докладвам, че с братята по оръжие едва не напълваме гащите, ще е лъжа, а тя е забранена по Устав. Но ще бъде и нещо като лъжа, ако не напомня, че още нямаме нови гащи (ефирни тела), които да пълним. Предстои да се сдобием с такива долни дрехи едва когато те станат необходими за оживяване на новите ни физически тела. И тъй като силите на Змея петносват ефирните тела, с които понастоящем не сме обмундировани, страхът е поносим. По-скоро той е впечатляващо чувство в астралните ни униформи. Силно чувство, защото скоро се осъзнаваме… сами!

Отвсякъде ни обгръща плътен мрак, какъвто не пожелавам и на най-големия си враг. А пък Ангелите ни като че ли са забравили, че са наши пазители и (привидно) ни зарязват да се оправяме — кой както може. Само някъде високо се откроява особената, но винаги разпознаваема Светлина на Архангел Михаил. Скоро тя предприема бавно, точно пресметнато спускане надолу, право в центъра на задушливия мрак.

И тогава тъмнината добива образ — исполински огнедишащ Змей със зинала паст, от която излиза всичкият дим, каращ ни да се чувстваме все едно погиваме. Той се вкопчва алчно в Земята и се разлетяват първите му пръски слюнка, приличащи на капки от разтопено желязо с убийствена горещина. Свързан и преплетен с някои братя по оръжие, усещам, че Душегубеца за тях се разкрива в други образи — огромен Човек с разпокъсани крила; или мъж, лишен от достойнството да носи дрехи, което пък безсрамно разголва огромна змия, надигаща глава от слабините му и свидетелстваща за низшата му природа.

Озадачавам се от различията във възприятията ни, като го отдавам на обстоятелството, че сме живели сред различни народи и сме пропити от различни представи — представи, в които все пак имат и нещо общо: крила и змийски глави; белезите на дракон. (Твоите представи са придобити от българските богомили, които донесоха в Окситания образа на Свети Георги, побеждаващ Змея. Този образ пък е наследник на Тракийския конник. Смътното разбиране, което имаше за тази символика — за могъщото Същество, покоряващо дракон, — оживя като реалност пред очите ти. Късогледи, но не и слепи.)

Към Архангел Михаил се присъединява отряд от нашите Ангели-пазители, които значително усилват неговата Светлина. И тогава тъмнината е заставена да отстъпи. Змеят Душегубец щедро ръси отровни лиги и надава свиреп вой, който кара астралните ни униформи да вибрират като камертон. Но и това не ни изпълва със страх, а само с нови впечатления. Забелязваме, че Архангел Михаил не бърза с офанзивата, сякаш иска да ни обърне внимание на нещо важно. А то наистина е такова!

Кратко и ясно, Светлината е по-силна от мрака. Душегубецът може и да е заблудил Човешките умове, че Светлината и мракът са равнопоставени сили, но това е просто една от многобройните му лъжи. Той е баща на лъжите и техен цар. Мракът никога не може да нахлуе в добре осветена душа или осветено пространство. Но е достатъчна и светлината на само една свещ, за да принуди мрака да се отдръпне назад.

На няколко пъти Архангел Михаил и войнството му се приближава към Змея, след което отстъпва. С всяко отстъпление мракът незабавно предприема настъпление. Така Полковникът ни показва, че всяко отстъпление от мястото, което е необходимо да заемем, мигновено се преотстъпва на злото. Доброто и злото също не са равнопоставени сили. Злото намира мястото си само там, където доброто остава непроявено.

Битката на Архангел Михаил със Змея Душегубец продължава дълги земни години, въпреки че – убедени сме всички от ротата – сражението може да приключи само с едно по-мощно настъпление на Светлото войнство. Това първоначално ни озадачава. Но с течение на Времето един по един разбираме, че тъмнината и злото са необходимост, съгласно (една топсекретна Наредба от Устава, до която имат достъп само най-напредналите от военната Йерархия)… Но и ние, простите Редници, сме способни да се докоснем до Истината, че мракът е необходим и служи като фон — като заден план, върху който да се откроява Светлината. Тъй вярно!

Постепенно осъзнаваме още, че Светлината не желае да покори мрака, а да го преобразува. Как? — Чрез подквасяване, както от памтивека българите внасят съвсем малко квас в рядкото мляко, за да го превърнат в по-твърда храна, предназначена за по-зрели Човеци.

Ето такива и други впечатления занимаваха моята рота до есента на 1879 година (земно време), когато Змеят най-сетне е притиснат до Земята. Дотолкова е принуден да отстъпи, че омаломощено полага мъртвешка паст някъде в земите на англоговорящите народи. Между зъбите му се процежда огнена капка слюнка, в която като че ли е съсредоточена цялата му същност. Околният мрак, в който работеха демоните му, вече е разпръснат. Но ние знаем, че нито той, нито слугите му са загинали в битката с Архангел Михаил. Те тепърва проникват кръвта на въплътените Човеци. И там, сред кръвта на някои англоезични Човеци, те ще работят дейно и неуморно, за да може Душегубеца да се прояви като Човек!

Човек от плът и кръв, който през целия двадесети век ще налага вярата си в единството въпреки разнообразието, докато Човечеството се излъже да го припознае като Христос или поне да го приеме като лъжлив миротворец и спасител от бедите, на които е източник. Това събитие — предчувстваме — е отредено за двадесет и първи век.

Нашите астрални униформи потреперват. Но през прочистената духовна атмосфера на Земята вече проникват по-ярките лъчи на Слънцето. Започва ново Време под командване на Михаил. Той поема управлението на земното Човечество за следващите триста и няколко години.

Не като Полковник, а вече като Генерал.

 

12. Повиквателна за нов земен живот

По своя воля отивам да взема от Старшината повиквателната за сборния и разпределителен пункт. Моят Ангел-пазител е необичайно доволен, че най-сетне съм взел решение за предстоящата си служба, както и че тя е в пълно единодушие с това на военната комисия. Архай Михаил, образно казано, подпечатва повиквателната ми в присъствието на Полковника, управляващ българския взвод. Провеждаме разговор, от който се разсейват и последните ми противоречиви чувства за избора.

— Защо избра да се родиш и работиш сред българите? — запитва ме Архай Михаил с генералски трептения.

— Разрешете да доложа — отвръщам. — Едно нещо, което ме разколебаваше досега, беше обновеното розенкройцерско течение. То неудържимо привлича душата ми. Когато тъмните облаци над Земята се разсеяха след сражението със Змея Душегубец, осъзнах, че се разкрива един нов свят, в който границите на народите ще изгубят смисъла си. Независимо къде се родя за нов живот на Земята, ще се запозная с антропософията. Другото, което ме спираше да взема окончателно решение, беше предложението от Полковника на руския взвод. Наскоро общувах в лазарета с Редници, завръщащи се от учение в Русия. И преди съм разговарял с руснаци. Те никога не са имали вътрешната свобода, необходима за свободна служба. Душите им тепърва ще узряват за същността на Истинската военна служба. Затова и едва малцина разпознаха вашия пратеник, Лев Толстой (когото в едни отминали Времена имаше честта да познаваш като философа Сократ). И ако той с цялата си писателска дарба и воден от тихия глас на Христос не можа да упъти руските Редници от бесовската армия към Войнството на Светлината, как бих могъл аз? Няма условия за мен в този взвод. Зная, че работите за създаване на условия, но ще мине Време. Рапорт даден!

— Рапорт приет — доволен от отговора ми е Архай Михаил. — Има ли други основания за избора ти?

— Тъй вярно! — затрептявам с категоричност. — И малко да съм взел някога от българите, трябва да го върна. Ако ми стигнат силите, даже с просрочените задължения. Ще имат нужда, ако се съди по това, че на Земята не са минали четири десетилетия от завръщането им на картата, а още нямат усет за Истинското Освобождение. Даже напротив, вече са залитнали по кривите пътища на другите европейски народи и руснаците. В мнозинството си са слепи и не познаха Учителя, когото изпратихте, за да проправи пътя на обновеното манихейско течение.

Архангел Орифиил — Полковникът, отрядите на когото управляват българите от сферата на планетата Сатурн — плъзва лъчи по униформата ми. Чувството, което ме изпълва, затвърждава убеждението ми, че той е… суров и никак не си поплюва. Толкова е суров, че дори Архай Михаил изглежда мекушав пред него. (Съвършено вярно!) И определено Архангел Орифиил сега не трепти доволно заради думите ми, които могат да се приемат и като намек, че се съмнявам в мъдрото му управление на този взвод.

— Здраве желаем, Полковник — поздравявам го и бързам да внеса уточнение, преди да ми го е поискал: — Вярвам, че ще се разбираме. Както вярвам, че ще бъдете строг, но справедлив наследник на Архай Михаил, когато той сдаде поста след триста земни години и вие, образно казано, стоварите бич не само върху дебелите български глави, но и върху целия свят. Давам клетва, че ще работя съгласно „Стратегическия План“.

Архангел Орифиил отслабва лъченията си в астралната ми униформа, но не благоволява да обърне особено внимание на поредните ми двусмислени думи — онези за „въртенето на бича“.

Архай Михаил ме изслушва с обичайната симпатия.

А Старшината ми бърза да се намеси: (Хайде сега, не драматизирай излишно! Нямам крака и ръце, та да ги чупя от бързане.)

— Предлагам — започва с (леко) смущение в трептенията, — преди да върнем моя Редник на Земята, да измолим от Братята на горните Йерархии да го екипират с дар слово.

— Има си го — отказва му (любезно) Архай Михаил, — даже му е в излишък. Със задоволство отчитам, че и късогледството му се лекува. Ще работи за моето Време, но ще подготвя и това на Брат Орифиил.

Като че ли напълно лишен от симпатии и антипатии, Архангел Орифиил цитира строго Устава, че (строго секретно)…, след което с още по-голяма строгост издава първата си Заповед:

— Редник, слушай ме внимателно! Да запишеш в рапорта си, който ще свалиш и на Земята, че българите са подготвителната Школа за моето Време. Тепърва ще има „стани, падни“, после пак „стани, падни“, и пак, и пак, докато пресея този народ. На две ще разделя взвода си. На зърно, което ще дава изобилни плодове, и на плява, която ще захвърля. Това ще правя с целия свят, когато настъпи Времето ми. И ще докладваш още, че не ми трябва много зърно. Ако не намерят ума и вярата си, една шепа ще останат, но от нея ще направя нужния ми квас. Ясно ли е?

— Слушам и изпълнявам — отвръщам. — Кога е отредено да започна работа?

Архай Михаил понечва да вземе думата, но Архангел Орифиил, образно казано, е набрал обороти:

— Осведомен си, че първата вълна от твоята рота вече е на Земята и се влива в обновените течения, за които Брат Михаил е създал условия. Но тези течения са като мед, по който ще накацат и много безумни мухи. Те ще придадат грозен облик на теченията, докато създадат впечатление сред маловерците, че това са поредните мръсни реки, развъждащи комари. Втората вълна, в която попадаш ти, Редник, ще слезе на Земята през последната четвърт на двадесети век. В твоя случай, точно сто години след разгрома на Змея и началото на Брат-Михаиловото Време. На втората вълна, към която те зачислявам, ще се даде Време да пораснете в новите тела, да изчистите кашата, с която сте зацапали съдбите си, и да се подготвите за наближаващото явяване на Змея Душегубец като Човек от плът и кръв. Да запишеш в рапорта си, че единствените оръжия в битката срещу Ариман ще бъдат силите от медоносните течения. Ако медът се пази на добро и скришно място, в душите на онези, които са смели, любещи и разумни, той не се разваля. Медът е годна храна за хилядолетия. Нека го кацат мухите, аз ще се оправя с тях. А бичът ми чака и страхливите дезертьори!

Взимам повиквателната си и се сбогувам с Господните офицери. Отправям се към сборния пункт, където очаквам обмундировка за мисията в един от взводовете на Земята. Налага се от Луната да сватосам земна родителска двойка. Скоро мисията е изпълнена професионално.

И след като вече съм в плът и кръв, свалям дописката си от небесните Архиви и докладвам:

— Рапорт даден!

Рапорт… приет?

Споделяне на публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми.
От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите.
Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Коментарите са заключени.