За многотомната „История на България“

С приложение, включващо Изложение със забележките на проф. Чилингиров към Том II на поредицата от БАН, в частност тези за политическата и културната история

През 1979 г. подготовката на том II от издаваната от БАН „История на България“, засягаща епохата на Първото българско царство, беше навлязла в последната си фаза. В началото на годината се бях запознал с художника Владислав Паскалев, на когото беше поверено графичното оформяне на изданието и събирането на илюстративен материал. Той сподели пред мене големите си затруднения във връзка с илюстрирането на материала, засягащ паметниците на българската култура, които днес са на територията на Югославия и Гърция, ­ а за Албания изобщо и не може да се мисли. По това време можех да му дам само няколко цветни снимки (диапозитиви 6х6) на църкви от Костур и Преспа, макар и това да бяха единствените ми екземпляри. По този въпрос изпратих на 17 май 1979 г. една паметна бележка на тогавашния зам. председател на ККИ проф. Бербенлиев, който отговаряше и за паметниците на българската култура.

В тази паметна бележка (в приложение е дадено копие от нея) предлагах три варианта за разрешаването на проблема:

1. Да се възложи заснемането на въпросните обекти от Югославия на един фотограф от ГДР, Клаус Г. Байер, който преди това беше направил на най-високото възможно ниво заснемането на Боянските стенописи и на Панагюрското съкровище за техните издания. Този фотограф пътуваше често в чужбина, включително в западни страни, и за него нямаше никакъв проблем да вземе тази поръчка. Аз говорих с него и той изказа готовност за това. Настояваше обаче командировката му и хонорарът за снимките да се заплатят в западна валута.

2. Същото да се възложи на съпружеската двойка Хелмут и Хайде Бушхаузен, изкуствоведи от Виена, работещи в Австрийската академията на науките, които също изказаха готовност да извършат тази работа, и то за значително по-нисък хонорар, но и на много по-ниско равнище.

3. Да замина през м. юли същ. год. за 2-3 дни за Охрид-Щип-Скопие с тази цел, макар и с твърде малка вероятност да мога да направя освен външни, също и вътрешни снимки.

В своята паметна бележка обаче изказах и дълбоките си съмнения по отношение на подготвяния от историците текст, макар и да не го бях чел, тъй като никой от тях не познаваше не само паметниците на българската култура в тези земи, но и голяма част от подробностите по българската история от IХ/ХI век, свързани със западните български земи, до неотдавна табу за българската историография.

След пътуването ми до Атон през юли 1979 година водих разговори в този смисъл с проф. Бербенлиев и с отговорния секретар на изданието и председател на комисията по илюстрирането Васил Василев. След преговори с Клаус Байер, редакцията на Историята се отказа от първия предложен от мене вариант, макар и да разполагаше с твърде много средства, и то във валута. Вторият вариант се изключваше по същите съображения. Оставаше третият вариант, при който редакцията на Историята беше готова да ми заплати във валута само част от пътните разходи (не повече от 300 DM) и хонорар за снимките по българските хонорарни таблици (10-15 лв. на снимка).

След като обмислих всички обстоятелства в полза и против едномесечно пътуване в Югославия с тази цел, се реших да рискувам. Такова пътуване беше от извънредно голяма важност за моите изследвания, а аз сам не можех да си го позволя от финансови съображения. Наистина, малко преди това бях получил хонорара си за своята голяма книга за българското изкуство, но той беше във валута на ГДР ­ дори изплатената от западногерманското издателство част от хонорара беше в източногерманска валута, освен 3000 DM, които получих в бонове за германския Кореком. Така че основния дял от средствата за пътуването, включително твърде високите цени на цветните фотоматериали, трябваше да нося аз и осигуря по неизгодния курс на черната борса. Друго сериозно препятствие за пътуването бяха влошените през последно време двустранни българо-югославски отношения, особено в областта на науката. Така по това време беше арестувана една българска археоложка в Охрид и след продължителни разпити екстрадирана.

Пътуването си подготвих в пълна тайна. В България за него не знаеше никой, а непосредствено преди заминаването информирах само тогавашния заместник директор на Българския културен център в Берлин, Марин Гинев ­ той имаше висок чин в ДС, а това беше вече вторият му мандат в Берлин (преди това беше кореспондент на „Работническо дело“), през 80-те години дойде отново там със същата длъжност, след което беше секретар (ако се не лъжа организационен) в СБП. Гинев беше напълно наясно с риска, който поех върху себе си, и имаше достатъчно основания да се безпокои за мене, като знаеше, че в случай че бъда задържан от югославската полиция, в България никой няма да си мръдне и пръста в моя защита. Генералната директорка на Берлинската държавна библиотека, проф. Краузе, известна немска славистка, с която се познавах много добре, ми даде по едно писмо до директорите на библиотеките в Скопие и Белград, нейни също близки приятели, с които ги молеше да ми окажат пълно съдействие в изследванията ми.

Заминах с влак и на югославската гранична полиция заявих, че пътувам транзит през Югославия и България за Гърция (по неизвестни за мене причини в паспорта не ми се направи отметка). При едномесечното ми пътуване в Югославска Македония имах възможност да посетя почти всички паметници, които си бях набелязал. В последния момент реших да не се обаждам в Белград на директора на библиотеката, а продължих за Охрид. За четиридневното ми пребиваване в града направих не само архитектурно и външно фотозаснемане на всички средновековни архитектурни паметници, включително „Св. Наум“ на южния край на Охридското езеро, но и на стенописите в повечето от тях (с изключение само на „Св. Константин и Елена“, където се водеха работи по реставрацията). От Охрид заминах за Щип ­ там главен обект за мене беше иконната галерия в сградата на черквата „Света Богородица“ в Ново село, разполагаща със значителен брой икони от Самоковската школа, между които от Христо Димитров, Захари Зограф и Станислав Доспевски, а директорът на музея в Щип ме заведе с колата си в Горни Козяк, където по това време се извършваха работите по реставрацията на черквата „Св. Георги“, при които бяха разкрили старите ѝ стенописи.

Следващите етапи от пътуването ми бяха Прилеп и Струмица, където директорът на музея също ме заведе с колата си до Водоча и Велюса, и ми позволи да направя колкото искам снимки ­ по това време завършваха реставрационните работи по черквата във Водоча, но стенописите ѝ се намираха още в Скопския музей. В Скопие директорът на Държавната библиотека, Петар Петровски, ми оказа много голяма помощ, като ме заведе с колата си и до Нерези, а с негово съдействие можах да заснема всички стенописи в Народния музей, включително фрагментите от Водоча. Той ми уреди срещи със сътрудници от Академията на науките и с главния реставратор в ателието на „Завода за реставрация на паметниците на културата в СР Македония“, Спасе Спировски, който пък беше работил от първия до последния ден при реставрацията на „Св. София“ в Охрид и ми даде много ценни сведения за работите по реставрацията.

Един месец след влизането ми в Югославия преминах българо-югославската граница при Димитровград в препълнения с турци влак от Мюнхен за Цариград. В съседното купе пътуваше една моя другарка от детинство, Ирина Велчева, чиито родители бяха много близки с моите. За всеки случай я помолих, ако се наложи да представи пред митническите власти моята чанта с фотоапаратурата и с огромно количество заснети филми за свои, но и там никой не се поинтересува нито от тях, нито кога съм влязъл в страната. След кратко прекъсване на пътуването си в София за проявяване на филмите, продължих за Гърция, където също прекарах близо месец с по-продължителен престой в Солун, Костур, Янина, Арта, Атина, Мистра, Пелопонес и о-в Хиос, а на връщане посетих Скрипу и манастира „Св. Лука“ във Фокида, със заснемане на фреските и мозайките му, и се върнах в началото на ноември в София.

В София проявих филмите си и от пътуването в Гърция, като предадох диапозитивите със заснетите от мене български художествени паметници в Югославска и Гръцка Македония в редакцията на „Историята на България“, седем от които бяха поместени по-късно във втория том, а четири — в третия том. Но при престоя ми в София можах да взема за една нощ у дома и да прочета дадения в печатницата за набор текст на втория том. Опасенията ми от текста не само че се оправдаха, но бяха многократно надминати. Макар че за тези няколко часа, по време на които ръкописът беше при мене, можах да се запозная само със съдържанието на дял III и IV, засягащи българската политическа и културна история от края на IХ до началото на ХI век, бях буквално потресен от грубите фактически и политически грешки, допуснати в текста поради неведение и небрежност на авторите, всред които бяха почти всички видни български историци-медиевисти.

Излизането на „Историята на България“ в този ѝ вид щеше да нанесе непоправими вреди не само върху престижа на отделните автори, но и по отношение на българската наука изобщо, доколкото всред тези грешки имаше някои, с които това издание ставаше за присмех. Текстът беше вече „отредактиран“ и даден в печатницата за набор. Да се търсят отделните автори, чиито имена заемат цяла страница в книгата, и да им се посочват поотделно грешките, беше безсмислено. Не повече ефективно щеше да бъде да се срещна с председателя, подпредседателите и членовете на комисията, както са обявени в изданието, които в действителност, с изключение на Димитър Ангелов, всички бяха „специалисти“ по нова и най-нова история, и нямаха дори елементарна представа от средновековната история на България. Затова прибегнах до единственото възможно средство, от което се надявах да получа резултат:

Написах едно Изложение от 21 страници, в което обръщах внимание на главните грешки в текста, като един екземпляр от него предадох на секретарката на акад. Балевски, председател на БАН, и един на секретарката на Людмила Живкова.

Вижте съдържанието на Изложението:


Изложение от Асен Чилингиров по повод подготвения за печат том II от „История на България“ от авторски колектив при БАН

(PDF | 8 стр. | 0.2 MB)

За по-нататъшната съдба на втория екземпляр не ми е известно нищо ­ научих само, че по този повод се е водил дълъг разговор между нея и един от авторите на текста, проф. Иван Божилов, по време на пътуването им със самолет за Берлин през пролетта на 1981 година. Както ми стана по-късно известно, акад. Балевски повикал при себе си акад. Косев, председател на редакционната комисия по издаването на „Историята на България“, предал му моето изложение и му наредил да обсъди с останалите членове на комисията и с авторите повдигнатите от мене въпроси. На продължилото твърде дълго заседание най-малко се е говорило обаче по повдигнатите от мене въпроси, а още по-малко за поправянето на грешките. Главна тема на това заседание бил въпросът как ръкописът на „Историята “ е попаднал в ръцете на едно външно лице, т.е. — в мене.

Никой не се е поинтересувал от посочените грешки по същество, а както може да се види и днес при сравнение на текста на моето изложение с окончателния текст на том II, една много малка част от тях, и то предимно грешките в географските понятия, са поправени. Останалите в изданието неизправени грешки са характерни обаче за българската казионна наука и тепърва ще служат като документ за некадърността на нейните представители, по който следващите поколения ще могат да съдят за тази епоха от българската култура.

Споделяне на публикацията

Google1

За Асен Чилингиров

tschilingirov@mail.bg | Проф. д-р Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия. Там завършва история на изкуствата и в Хумболтовия университет. Автор е на над 400 научни труда. Между тях са “Голяма история на християнското изкуство в България” и “Културна история на България”, издадени на немски език във ФРГ и ГДР. Професор, преподава в Берлинския и Лайпцигския университети. Главен консултант е за Балканското изкуство в Енциклопедията за средновековно изкуство в Рим в периода 1984 – 1995 г.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.