Заобиколно до Рила (3): Благите ухания на Гнидобрадско

Фоторепортаж с елементи на пътепис. Из пътешествията на Стопанина и Goodman

Продължава от първа част (Рупите и Петрич) и втора част (Хераклея Синтика и Златолист) »

След като с Goodman загърбихме планините Беласица и Славянка, започнахме дълъг преход ту през Пирин, ту през Западните Родопи, тъй като пътят минаваше и през двете. Река Места, естествено разделяща Родопа от Рила и Пирин,1 се показваше веднъж отляво на пътя, преди да изчезне от погледа ни за някое време и ненадейно да се появи отдясно.

След всеки завой насреща ни изникваха скали със странни форми — всяка по-причудлива от предишната. И си представяхме как преди векове гръцките нашественици са навлизали по тези места с открития или сподавен ужас, че трако-българите ги очакват и им правят засада в теснините. Дори гледани отдалече, назъбените върхове на Пирин будят респект и страхопочитание.

Макар да не бяха диви, тези коне ходеха безстопанствени. Кончето, което водеше останалите, правеше впечатление на предпазливо — хвърли недоверчив белтък към колата ни и се насочи към скалите, а останалите скоро го последваха.

Когато слязохме от планините в Разложката котловина, слънцето вече отиваше на заник. Бяхме станали рано, цял ден се пържихме на 40°C, завоите на планините изтощиха Goodman зад волана, а на мен ми призля… Та, докато снимах тези подсветени, пухкави облаци, пътуването вече ми идваше нанагорно и нямах търпение да стигнем крайната си цел:

село Добърско

Добърско е сгушено в южните поли на Рила, като до началото на миналия век е било известно и под името Недобърско. Неяснотата в етимологията е озадачаваща, защото не е все едно дали селището е „добърско“ или „недобърско“. Има легенди, според които то е било основано богомили, което би обяснило и двата варианта. Ако сме почитатели на тези „еретици“, за нас мястото ще бъде добро. Ако сме сред враговете им, не бихме смятали обиталището им за добро.

Има вероятност обаче етимологията да не произлиза от „добро“ или „не добро“. През 14 век в една грамота на цар Иван Шишман е наречено Гнидобрадско. В други документи от Средновековието е познато и като Гнидобронска.

Не му е чуждо и названието Недобратско, което свързвам с легендата, че част от ослепените воини на Самуил се отправили към Рилския манастир, но не стигнали до него, а се заселили в селото. С други думи, те не (се) добрали до първоначалната цел, а от това може би идва и НеДобратско. Въпросните войници основали Добърската музикална школа за слепи деца, просъществувала до наши дни.

И първото, за което си говорихме с Goodman, докато прекосявахме селото на пристигане, бяха тамошните деца. Доколкото можехме да ги видим от колата, при това и на здрачаване, имаха много особени антропологически характеристики — изумително правилни форми на лицата и очи като персонажи от икони. Впечатленията ни се потвърдиха и на следващия ден.

След като нашият домакин Теодор Николов ни увери, че в Добърско хората са благи и можем да си оставим колата на улицата, без да я заключваме, се доверихме на неговата преценка. Все пак заключихме возилото и поехме по пътя към рибарника, намиращ се по-високо в планината. Още ми беше чоглаво от пътуването и не зная колко се качвахме, но постепенно от чистия въздух главата ми се проясни. Под последните лъчи на залязващото слънце и под първите на изгряващата луна направих горната снимка.

Отвъд портала, оформен като пентаграм, се белееше иглуобразната къщурка на Тео, в която щяхме да нощуваме. Но преди това стопанинът щеше да ни нагости с невероятно вкусна супа от лимец, сварена на външната му слънчева печка. Докато оставим багажа си и намерим място за гощавка на открито, съвсем се стъмни, та и за осветление, и за отопление, и за уют…

…си запалихме огън в градината, недалеч от реката. За подпалки използвахме книга, подобна на тази от горната снимка. И в нея се разправяше за „червени идеи“, одобрени с единодушие на разни пленуми, понеже са излезли изпод полуграмотното перо на другаря Тодор Живков. Не съм привърженик на обичая да се горят неудобни книги, но в конкретния случай и аз, и особено Goodman доста се забавлявахме.

Хапнахме, поприказвахме и се повеселихме. А когато огънят загасна и втори път, за трима ни беше дошло времето за безпаметни астрални пътешествия.2

Натъркаляхме се в „иглуто“ на Тео. Постилките ми миришеха приятно на раклите от естествена дървесина. И ако не бях прекалил с небелените краставички от вечерята, стомахът и бъбреците ми вероятно щяха да ме дарят със запомнящи се и приятни сънища.

Рано на следващата сутрин с Тео и Goodman поехме нагоре в планината, за да си наберем билки. Личеше, че Тео е отработил операцията и за отрицателно време напълни торбата си. Ние с Goodman бяхме по-придирчиви — той наблягаше на жълтия кантарион, докато акцентът в моята смес беше белият равнец.3

Рилските поляни гъмжат от живот. Ходил съм и по други планини, но никъде, както тук, в Рила, не съм виждал толкова многобройна популация на скакалчета. Когато ходите в тревата, те отскачат пред краката ви във всички посоки. А тъй като виждате десетки от тях едновременно, се създава впечатлението, сякаш някакво море се разтваря пред нозете ви!

На слизане от поляната се поспирахме, за да натъпчем торбите си и с мента. Докато я беряхме, имах лекото съмнение, че това, което скубем, всъщност е нещо различно, но се снабдих с прилично количество. И чак когато ни пресрещна един от местните познати на Тео, човекът от снимката, от него научихме, че мента е това, което показва. А нашето — див джоджен! 🙂 Нищо де, джодженът може да няма място в чая, но пък е чудесна подправка.

Загледани и заслушани в господина, когото срещнахме на пътя, с Goodman изковахме термина „благ трак“. Приятно усмихнат, без да бъде „мазен“, готов да влезе в общение, да помогне… Антропологически също не е като едни типажи, живеещи в определени части на България, предимно в ниските равнинни области. Терминът ни за последните пък е „авари“ или „уногундури“.

В Добърско видяхме и други „благари“, не беше само този с ментата. Например, Тео не беше много наясно къде се намират римските пещи и тракийските светилища в района, затова потърси насоки от друг свой познат в селото. А този познат, щом го съзря, се ухили искрено отдалече — отново готов да размени една-две думи, пък и да окаже съдействие.

Водени от Теодор Николов, първото място, което посетихме, беше старата черква „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“, която понастоящем е превърната в ексклузивна книжарница за книгите на Теодор4 Димитров. Много Теодоровци, много нещо! Личеше си, че мястото е погълнало доста средства за реставрация, а дворът беше почти безупречно поддържан.

Черквата е прочута предимно с това, че е вкопана в земята. Официално е датирана към 16 век, въпреки че вътрешното ми усещане, а и някои документи загатват за съществуване ѝ в по-ранно време. За да разгледате стенописите, трябва да влезете в едно сумрачно и тясно помещение, в което липсва въздух, понеже е преизпълнено с потни дами и господа. Но пък е изпълнено с „утешителните“ звуци на плачещи бебета.

Уредникът беше един чичо с рунтави вежди, приличащ на клониран или възкръснал Георги Китов.5 Той декламираше заученото от книгите на Божидар Димитров, заемащи излишно много място в и без това тясната дупка, преди да се заеме със събирането на 5 лева входна такса. Излиза скъпо на фона на повечето места, които сме посещавали с Goodman, досега са ни взимали повече само за Никополис ад Иструм.

Както и да е, дадох парите, но не се съобразих със забраната за снимане. И тук на помощ дойде шпионската ми камера. Снимките на стенописите са правени с нея.

Мен стенописите не ме караха да ахвам.

Но другите посетители ги зяпаха с отворена уста и ококорени очи.

Може би най-прочутото изображение е това на „Христос в ракетата“. Естествено, тук няма никаква ракета или летяща чиния, а просто е нарисувана аурата Му.

Извън селото, вече отпочинали и на светло, се любувахме на гледки. Биваше си ги тези към южните поли на величествената Рила.

Но по нищо не им отстъпваха и онези към Пирин и Родопите.

Дори хълмовете имаха своето неповторимо очарование.

На един от тях се натъкнахме на параклисчето „Св. Илия“, с което местен род възхваляваше Бога. Макар да беше символично „светилище“, и от него, дори от самото му съществуване, се долавяха благи ухания.

Предишни странствания: 1) Храм-кладенецът до с. Гърло; 2) Пантеонът до с. Гургулят; 3) Никопол, Белене, Свищов; 4) Пордим, Летница, Крушуна, Чавдарци, Деветаки; 5) Дойренци, Ловеч, крепост „Хисаря“ и концлагер „Слънчев бряг“; 6) Полски Тръмбеш и Преображенски манастир; 7) Никополистро и Овеч


Бележки:

  1. Астрономът и географ Клавдий Птоломей, роден в Египет през 100 г. сл. Хр., разглежда река Места/Неста и като естествената природна граница между класическите области Македония и Тракия. [^]
  2. Докато спи, Азът и астралното тяло на човека са в астралния свят. [^]
  3. Според Петър Димков, белият равнец е билката на билките. [^]
  4. Имам предвид Божидар Димитров, на когото все пак повече приляга гръцката форма на това име… [^]
  5. Български археолог, към когото питая антипатия дори след кончината му. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Един коментар за "Заобиколно до Рила (3): Благите ухания на Гнидобрадско"

  1. farseer  19.08.2017 г. | 15:57 ч.

    Супер сте! (clap) 🙂

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.