Разни мисли — 03: Любов по договор, безидейни хули и спасен от „Деспасито“

Размишления върху разни теми, които не си струват отделни статии, но не заслужават и да бъдат подминати

Безидейните хули

Откакто преди десетина години започнах да се наблюдавам, съм установил, че реагирам остро на два типа „обиди“:

1. Такива, в които има основание и идват от хора, мнението на които особено ценя. Докато съм под влияние на изненадата и раната е прясна, може и да се направя на несправедливо напляскано и/или разглезено хлапе. Но скоро след това потъвам в размисъл, взимам си бележка и изправям грешката си.

2. Такива, които идват от непознати и целят да ме уязвят със съдържанието си. Но те ме разгневяват с друго — с пълната си безидейност, граничеща с отегчителност до смърт. Типични примери са:

„Много поздрави на психиатъра.“

„Пий си (редовно) хапчетата!“

„Болен мозък“ и още две-три от същия калибър умопомрачителни клишета, разкриващи страшната истина, че събеседникът не е прочел и една книга през живота си, а речникът и мъдростта му са култивирани в някоя задънена и сенчеста улица.

Когато коментарите от пишман психиатрите не засягат умственото ми здраве, задължително ще спекулират за сексуалната ми ориентация. И с това списъкът като че ли се изчерпва, защото, както се оказва, за простия нашенец няма по-ужасна и недостойна личност от въображаемата, съчетаваща когнитивно заболяване с мъжеложство.

Най-остроумният коментар, с който съм имал честта да бъда удостоен, беше от един господин, случайно попаднал на мой подкаст в YouTube. Възмутен от това, че говоря антропософски „глупости“, а на всичкото отгоре имам и „нахалството“ да се надявам на дарения за тях, той предлагаше да плати лечението ми в лудница. И изказването му щеше да бъде наистина забавно, ако беше напънал собствения си мозък, за да роди нещо оригинално, вместо да е поредният, който използва баналните психиатрични препратки.

Обобщено, реагирам остро на „обиди“, които всъщност не са никакви обиди. В първия случай са истини, които ми трябва малко време да приема. Във втория случай са хули, които ме дразнят с еднообразните си форми и невдъхновено съдържание. Защото наистина Учителя е прав, когато казва, че няма по-безидеен народ от българския. Нищо не се е променило за един век! Личи и от пълната импотентност на голяма част от този народ да разшири тематичното богатство на нещата и враговете, мътещи блатото на безхаберието му.

Понякога се чудя на себе си: откъде се взех такъв остроумник сред безидейниците? Успявам да подразня мнозина, при това от години, без да ги пращам на психиатър или да се съмнявам в правилния мерник на детеродните им органи. Значи, и българин може да дразни по оригинални и творчески начини. Ако положи ма-а-алко усилие.

За мнозина нашенци ще бъде паметен ден, когато с изненада открият, че освен фитнес за месата, има и такъв за ума, та даже и за душата.

Другият вариант е да не съм българин. Със сигурност не се чувствам такъв отвътре, а допускам, че само опаковката ми е тукашна. И докато за кой ли път се съмнявам в българщината си, се сещам за

договора за приятелство,

добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония. (връзка)

Да ви кажа, никога — ама никога! — не би ми хрумнало, че трябва да подписвам договор с приятелите, съседите и сътрудниците си. Все си мисля, че един приятел става приятел и си остава приятел, без да го връзвам като дворно куче с договор. Същото, впрочем, важи в пълна сила за съседите и сътрудниците, които принципно са даденост.

Договори подписват врагове при примирието си, след като и двете страни са дали жертви и донякъде им е дошъл умът в главата. Но това не ги прави непременно приятели. Договори подписват и бизнес партньорите. Но те също не са непременно приятели. Даже напротив — когато имаме договор, неизменно имаме и клаузи за санкции спрямо страната, която не изпълни задълженията си. По този критерий въпросният договор между България и Македония даже не е договор.

Само на безидейни (да не кажа покъртително глупави) българи, живеещи в две държави, може да им хрумне, че приятелството и добросъседството ще дойдат от нечии подписи върху хвърчащи листове. Все тая на какви езици са изписани добропожеланията. Като че ли не трябваше да ги чета, та да си остана с блаженото невежество и фантазията, че в тях действително има конкретни планове за сближаване между държавите и отчуждените роднини.

Но го прочетох…

И какво, мислите, намерих? Само общи приказки и новогодишни пожелания: да бъдем здрави, да се обичаме, да плеснем с ръце и да се прегърнем, и пр.

Естествено, българите, към които ми е трудно да се причисля, не мислят като мен. Нека видим, да речем, как Божидар Димитров определя „историческото споразумение“. Ще си позволя и лични бележки, които ще са маркирани в оранжево:

С този договор правителството на Борисов и самият той получават не просто плюс, а влизат в историята. (Че има ли управник на страната, който да не е влязъл в историята само защото е бил управник? Голяма история ще има да се пише за управник, който три пъти е имал мандат, всеки от които завършвал с оставка и подновени претенции за управленски заложби. Три мандата, три влизания в историята и още не е съвсем в историята! Това наистина е българска история, ама от руски тип — защото, както и Русия, с ума си не можеш да я разбереш.) Ако ми покажете друг български управник, който е започнал процес на увеличаване на българския народ с 1,5 млн. души, свалям ви шапка. (Ако става въпрос за изкуствено увеличение на народа, българският управник по нищо не се различава от брюкселските бюрократи, които искат да си внасяме мигранти. Що се отнася до конкретния български управник, той отдавна е продължител на неспиращ и досега процес, при който много повече милиони българи напускат страната — поради безперспективност, икономически, социални и какви ли не причини, за които въпросният управник е пряко или косвено отговорен.) Дори Батенберг, присъединявайки Източна Румелия, е увеличил България само с 900 хил. души. (Разбира се, почитаемият Димитров няма да сметне какъв процент са 900К спрямо общото тогавашно българско население, а след това да го сравни и с процента, който са 1.5 млн. души спрямо сегашното. Защото тогава постижението на Борисов няма да изглежда толкова впечатляващо. Все едно да сравняваме времето, когато с 40 стотинки се купуваше хляб, с 40 стотинки, които днес не купуват и вафла. Друг е въпросът колко от тези 1.5 милиона „присъединявани“ (те дали знаят, че ги присъединяват?!) се определят като българи, защото има огромна разлика между самоопределенията и това, което е определил другарят Димитров.) (връзка)

Тъжна работа са Боковите договори и Божовите венцехваления, пък били те и „на шега“.

Но имам повод и за радост, защото неотдавна открих, че съм

спасен от „Деспасито“!

Не знам как се получава напоследък, но успявам да филтрирам информационния поток по най-добрия начин. Хем съм осведомен за световните и регионалните събития, хем не съм под директните атаки на мозъчните промивки.

Вярвате или не, чух за Despacito, след като ушите на повечето земни жители са хванали мазоли от нея. А самата песен изслушах едва наскоро — умишлено, да проверя за какво е целият този шум. И питам риторично:

— Хей, човечество! Ама наистина ли?!

Разбирам истерията, на която се радваше „Макарената“. Успехът ѝ се дължеше и на кълченето, което даже суровата Клинтън си позволи пред камерите на медиите. Като че ли още повече разбирам рекордната популярност на „Гангнам Стайл“. Шантавият танц на корееца също беше решаващ.

Ще ме прощавате, но — да попитам плахо — нали не съм единственият, който намира „Деспасито“ за обикновено латино парче? То дори си няма ефектен танец! Да не кажа и че е старомодно и по-постно от обичайните шлагери на Енрике Иглесиас! Нали не съм единственият, който подозира нещо гнило в цялата тази мания?

Например: поредният социален експеримент на кукловодите и техните масмедии, които винаги се радват, когато хората се заплеснат като обезумели — я в лов на покемони, я в слушане на „Деспасито“ по петдесет пъти на ден.

И един път ми стигаше.

Не ще повторя.

Иван Стаменов
1.8.2017 г.

Споделяне на публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

11 коментара за "Разни мисли — 03: Любов по договор, безидейни хули и спасен от „Деспасито“"

  1. Gergana  02.08.2017 г. | 07:17 ч.

    Ще ме прощавате, но — да попитам плахо — нали не съм единственият, който намира „Деспасито“ за обикновено латино парче? То дори си няма ефектен танец! Да не кажа и че е старомодно и по-постно от обичайните шлагери на Енрике Иглесиас! Нали не съм единственият, който подозира нещо гнило в цялата тази мания?

    Продължение… (от поредицата за Ари)
    Огледа се наоколо. Въпреки че се беше запитал за посоката на битието си и то много мелодраматично, това същото продължаваше да се стеле в еднообразни форми около него и му отказваше утехата на спасителната цел за часа, деня и годината. Човешкият поток по улицата ромолеше в монотонно и оскърбително безразличие по омазнените павета, а нехайно разпръснатите дребни боклуци, по-дребни от немарливите души, които ги бяха изпуснали, предлагаха единствено банални умозрения, които притъпиха допълнително и без това замъгленото му самосъзнание. Една тънка мисъл му изплези език за момент и дръпна една весела струнка в походката му, но изчезна преди да я беше схванал. „Е, нищо“,усмихна се неловко в душата си и преплете крачка, „следващия път…“ Блъсна го тежката мирис на печено месо от отворената врата на поредната негостоприемница и за секунди се оживи от представата, че е гладен, но оживлението премина в раздразнение, когато се досети, че всъщност не е. Примири се. „Ще се поразходя малко“, окопити се сам и в същото време за пореден път се размисли как и най-естествените решения на вегетативната му нервна система в последно време проявяваха себе си във величавата роля на вътрешен диалог, роля, която, припомни си, в собственото му детство не им се полагаше. „Докога?“, трепна в уплах.
    Следва…

    Това е някакъв социален експеримент според мен. И най-кофтито е, че май станах тримилярдният зрител (!?) за пръв и последен път 🙂

  2. farseer  02.08.2017 г. | 13:06 ч.

    Брей, не знаех, че Учителя е казал това за българския народ (че е безидеен)! Доста интересно! Аз пък мислех, че предвид това, че на доста места ни пишат за мързеливи, сме точно обратното – креативни.

  3. Стопанина  02.08.2017 г. | 16:14 ч.

    Сведението не е от беседа, а от „Изгревът“ на Верг. Кръстев, но ми звучи правдоподобно, защото съм срещал тази идея и в самите беседи:

    (Питат Учителя за средство срещу страха.)

    Само вяра. Непоколебима вяра. Сега няма какво да се страхуваш, късно е вече за страх. Кой каквото е направил ще си носи последствията. Който издържи ще се по-дигне на по-горно стъпало, а който не издържи – ще изостане в еволюцията си. Аз не съм видял по-безидеен народ от българския. Българинът се занимава само с материални работи, на никаква идея не може да служи. Идвате тука при мен на Изгрева и само материалното ви интересува. Само се одумвате един другиго. Аз втори път между българския народ няма да стъпя! Никога вече няма да дойда между българите. Да не мислите аз за всичко, което ми направите, държа сметка и то много точна сметка. Христос беше казал: „Докога ще ви търпя“. Говорите за Братство. Братство – тука няма никакво Братство. Аз досега не съм видял братска обноска. Когато дойде Братството, земята ще заприлича на Рай.“

    Без да коментирам казаното от Учителя, моите наблюдения са, че българите всъщност са много креативни и идейни, когато става дума за материални работа. А за шмекеруване и създаване на средства за кражби – съвсем!

    Но когато става дума за изкуство и духовност, са безидейни и лежат на стари лаври – на създаденото от предците им. Иначе са много склонни да „осиновяват“ вносни идеи. До такава степен, че, ако им кажеш някоя твоя оригинална идея, ще я отхвърлят по инерция с въпроса:

    – Къде по света е правено такова нещо?

    Според мен на днешните българи дори не им хрумва, че може да са първенци в нещо положително. За копиране на бесове ги бива, не оспорвам.

  4. Петьо  02.08.2017 г. | 20:18 ч.

    Според мен на днешните българи дори не им хрумва, че може да са първенци в нещо положително.

    А би трябвало… С копиране няма да стане.

  5. Петьо  02.08.2017 г. | 20:25 ч.

    Иначе са много склонни да „осиновяват“ вносни идеи.

    Важи дори и за духовното. Колко много хора се увличат по разни източни учения, при все че Учението е сведено тук на родна почва и на роден език във възможно най-чист вид.

  6. Петьо  02.08.2017 г. | 20:28 ч.

    Но когато става дума за изкуство и духовност, са безидейни и лежат на стари лаври – на създаденото от предците им.

    То поне да бяха някакви действителни лаври, а то мнозинството тепърва се пробужда за истинските съкровища, завещани от предците ни.

  7. Стопанина  02.08.2017 г. | 20:33 ч.

    Важи дори и за духовното.

    Ако не залитат към източни учения, залитат по извратени представи за орфизма, изчерпващи се с ритуално пиене на „вино от Тракия“ и обладаване на самодиви, както си му е редът според Елевзинските мистерии. 🙁

    То поне да бяха някакви действителни лаври

    Имах предвид фолклорната музика, която намирам за действителни лаври, но в по-широк смисъл си напълно прав.

  8. farseer  03.08.2017 г. | 19:30 ч.

    Да, добре го каза, Ванка. Не се бях сетил, че мога да разделя идейността на материална и на духовна, но така звучи смислено.

    Мерси и за пълния цитат! С него придобих по-широка картинка и благодарение на него разбрах, че Дънов под „безидеен“ е имал предвид „който не се стреми и не служи на някакъв идеал/някаква идея“, а не буквалното значение на думата, както си мислех в началото.

  9. Антиантихрист  06.08.2017 г. | 11:29 ч.

    Стопанино, не си единствения, който не намира нищо особено в онова Деспасито. Обикновена латино чалга, която ни се навира в гърлото от определени медийни кръгове. Сигурно много се забавляват като гледат как шарана кълве на въдицата.
    Такъв тип музика може да се използва само за опростачване на населението.

  10. Вал  15.08.2017 г. | 16:48 ч.

    Хей, човечество! Ама наистина ли?!

    Даже не си струва да го задаваш този въпрос.
    Тази песен аз я чух еидн единствен път и то само част от нея, когато по новините съобщиха, че е стигнала рекореден брой слушания.
    Песен като песен, има ритъм, според мен затова е станала любима. Има лятно звучене и нищо обременяващо. А на човечеството това му е нужно, да не мисли за нищо. Каквото е търсенето, такова е и предлагането. Даже не виждам конспиративен умисъл на някакви сили зад това събитие. Хората печелят пари от хората, като им предлагат това, което искат да чуят.
    И на никого не му пука за никого. 🙂
    За мен тази песен е най-малкия проблем в музикалната индустрия. Толкова много други безвкусици се произвеждат и е точно производство на килограм.
    Вече не само храната, изобщо всичко е по-много и нищо не съдържащо в себе си.

    Без да коментирам казаното от Учителя, моите наблюдения са, че българите всъщност са много креативни и идейни, когато става дума за материални работа. А за шмекеруване и създаване на средства за кражби – съвсем!

    Но когато става дума за изкуство и духовност, са безидейни и лежат на стари лаври – на създаденото от предците им. Иначе са много склонни да „осиновяват“ вносни идеи. До такава степен, че, ако им кажеш някоя твоя оригинална идея, ще я отхвърлят по инерция с въпроса:

    – Къде по света е правено такова нещо?

    Според мен на днешните българи дори не им хрумва, че може да са първенци в нещо положително. За копиране на бесове ги бива, не оспорвам.

    Ако наистина можехме да крадем като хората, може би щяхме да сме в по-добро положение. Пикасо ли беше казал, че най-добрите шедьоври са откраднати идеи?
    Но българина даже да изкопира нещо добре не може, камо ли да го открадне, камо ли сам да се осмели да го измисли и наложи.
    Това е коренът на повечето проблеми. Както и коренът на корена е инерцията, за която Учителя също е говорил.

    Не се отписвам от българския народ. В някои отношения може би не съм изключение. Каквото и да си говорим, всеки си носи по нещо. Нещата трябва да се приемат, за да се преработят.

    Иначе се завъртаме в същия порочен кръг, където всеки критикува всеки и знае повече от другия.

  11. Вал  15.08.2017 г. | 16:49 ч.

    Нещо се объркаха цитатите…

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.