Като вързан пес

Една война за свободата човешка и кучешка. Води се от години, но само със скромни успехи. Не само в България, а навсякъде, където царува животинското у хората

Голяма мъка ми е да ходя по българските села, защото неизменно се натъквам на, меко казано, неприятна гледка: хранени-недохранени кучета, вързани с тежки синджири и обречени да изживеят целия си живот в радиус от 2-3 метра. И всеки път, когато опитвам да издействам освобождението на клетите животни, скоро самият аз започвам да се чувствам като окован пес — безпомощен срещу човешката простотия и коравосърдечие.

Ако разговорът със стопаните на такива животни изобщо тръгне нанякъде, протича горе-долу така:

— Защо си вързал кучето с тоя синджир? — питам.

В случай че получа нещо повече от недоумяващ поглед, в който се чете „ами как може да бъде иначе?!“, обичайният отговор е:

— Ми да лае, ако дойде някой.

Недоумението се пренася у мен:

— Значи, според теб, работата на кучето е да замества звънеца на вратата?

Ако не ми отговорят само с глупава усмивка, казват:

— Е, да плаши и циганите, че влизат нощем…

Продължавам да не вдявам, защото очевидното е друго:

— Ако кучето е развързано и се движи свободно из двора, ще пази по-добре и ще всява повече страх у нежеланите гости.

— Да — отговарят ми, — ама когато е пуснато, дави кокошките и гази пипера.

И аз не се отказвам:

— Вързаното куче става териториално и агресивно. Ако от малко е свободно, няма да прави пакости. И да направи беля, докато расте, ще му се скараш и ще го отучиш.

— Ъ! — махат с ръка насреща ми, та да покажат досада от разговора ни. — Ще го науча аз него… От два часа скимти, наду ми ушите.

— Ами ще скимти, как няма да скимти! — вкарвам укорителни нотки в гласа си. — Синджирът му се е омотал около дирека, ще се удуши. И паничката с водата си е обърнало, кой знае от колко часа е жадно.

Фактите са безусловни и осъдителни.

— Да не си е разливало водата! — отвръщат с безразличие, но изражението ми ги кара да се поправят: — Като ида да му дам хляба, ще му сипя и вода.

— Само с хляб ли го храниш? — питам, въпреки че вече знам традиционния отговор от предишни подобни разговори.

— Две филии сутрин и две вечер.

В яда си питам със сарказъм:

— Не ти ли излиза скъпо? Един китайски звънец с батерията ще ти излезе по-евтино от два хляба. Еднократна инвестиция и ще ти върши същата работа.

Насреща свиват рамене:

— К’во да го правя… Дадоха ми го, че кучката им окучила много и вече ги отбила… и така!

— Ако не ти го бяха подарили — вече убивам с поглед, — а беше дал пари за кучето, пак ли така щеше да го гледаш?

— Ми как?!

— Ми отвързано и свободно, например! — леко се тросвам. — Ако ще го гледаш, гледай го с грижи и обич. А ти го мъчиш… По-добре го… — Тук обикновено ми идва думата „убий“, но бързо я заменям с „пусни“. — По-добре да е бездомно, но свободно, отколкото гладно и жадно, ама без възможност да си търси по-добро място.

— Добре му е там! — отсичат.

На мен обаче не ми минават тия:

— Нека проверим дали му е добре. Пусни го, пък да видим дали ще остане там.

— Ъ, ще го пускам да ми се мотае! — И ни в клин, ни в ръкав често добавят нещо, което няма логическа връзка с диалога, но чудесно показва мирогледа им: — Мляко ли ми дава, яйца ли ми дава?…

— Аз също нищо не ти давам — отбелязвам, — защо не вържеш и мен?

На това място обикновено събеседниците най-после вдяват, че темата за мен е много по-сериозна, отколкото са предполагали. Последната ми реплика им разкрива и че отношението ми към тях зависи от отношението им към животните. И тъй като не знаят как да отговорят, без да стане по-зле, повтарят краткото, но съдържателно:

— Добре му е там!

— Добре си и ти! — добавям многозначително на свой ред и обръщам гръб.

Никога досега не се е налагало да пояснявам смисъла, който влагам в думите, често слагащи край на диалога. Може би ще станат разбираеми за читателя, ако допълня картината с наблюдението си, че тези селяни, които се „грижат“ за вързани кучета, по правило са същите, които живеят в най-тежки материални условия — оковани от тежки парични, битови и прочие ограничения.

Добре са си!

Също така по правило те са същите, които определят стойността не само на животните, но и на хората — според това, дали им дават муфта или не. Те са същите, които не оценяват одушевените или неодушевените подаръци.

Добре са си!

Те са и същите, които — да ме прощава Господ! — понякога чувствам като не толкова обична ми част от животинското царство. Ами да — живеят като скотове, така изглеждат, така и миришат. Осъзнавам, че не звучи добре, нито ще го оправдавам интелектуално. Просто споделям чувства, с които се боря от дълги години без особен напредък.

А! Те са и същите, които най-много се оплакват от живота си.

А аз казвам: Добре са си!

И си мисля: когато те осъзнаят, че кучетата им всъщност никак не са добре, а след това и направят нещо по въпроса, може би и собствената им работа ще потръгне към подобряване. Няма да е скоро, струва ми се. Дотогава ще повтарям — не безсърдечно, а с болка:

Добре са си! Като псетата им!

* * *

И друго ме измъчва. В една от беседите си Учителя казва:

Завържете с едно въже един кон и едно куче — ще видите как те разрешават въпроса. Конят ще чака някой да му снеме оглавника, а кучето няма да чака и ще прегризе въжето, за да се освободи. Казваш: «Какво направи туй куче!» То казва: «Господ не ми е турил туй въже.» А конят казва: «Туй въже е от Бога!» Единственото нещо, което Бог е турил в нас, е нашият живот, а външните ограничения ние сами сме си турили.

Как стои въпросът обаче, когато кучето не е вързано с въже, а със синджир, който то не може да прегризе? Тогава какво си казва кучето? Особено ако знаем, че за кучето едва ли има съществена разлика между Бога и човека?

Дали кучето си мисли, че човекът, който го връзва, е зъл бог? И дали, докато лежи някъде — оковано в жега и порой, в пек и студ, — понякога сънува, че има и добри богове? И дали мечтае, че някой ден добрите богове ще водят по-смели битки с лошите богове за изстраданата му кучешка свобода? Нима битките между боговете са само за свободата на хората?

Иван Стаменов
1.8.2017 г.

Споделяне на публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми.
От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите.
Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

3 коментара за "Като вързан пес"

  1. Светльо  01.08.2017 г. | 20:12 ч.

    Как такъв човек ще даде свобода, след като той самият не я притежава? Той е роб, роба търси свои роби и ако можеше, и човек би оковал. Позната картинка, в различни степени може да бъде нблюдавана на много места. Прав си, че по правило това често се случва в бедни къщи, чиито стопани и дворовете им са неугледни и с купища непотребни боклуци. Чудно, че се отнася за кучето, което би трябвало да минава за най-близкия другар жт животните…

  2. Петьо  02.08.2017 г. | 13:08 ч.

    тези селяни, които се „грижат“ за вързани кучета, по правило са същите, които живеят в най-тежки материални условия — оковани от тежки парични, битови и прочие ограничения.

    Няколкогодишните ми наблюдения от смятани за по-заможни квартали на столицата, показват, че освен тежки материални условия, много хора живеят и в тежки духовни такива и съвсем не е само до липсата на пари да си вържат кучето на двора.
    Дори и да е свободно движещо се из двора, това пак не значи, че е свободно. Има много кучета, които макар и не вързани, никога не излизат от по-малките или по-големите размери на такава своеобразна клетка. Защо, съм се питал и аз. Според мен това е от страх. Кучето, осъдено на заточение на двора, вързано или не, е олицетворение на човешкия страх. Понякога дори страх от свободата.

  3. farseer  02.08.2017 г. | 13:15 ч.

    Тъжно ми стана за тези кученца, които публикацията описва. 🙁

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.