Асен Чилингиров: „Готи и гети в историческите извори“

Ексклузивно издание за „От Извора“. Цяла книга, безплатен достъп

Предговор от автора: Наред с археологическите изследвания върху старото население на нашата родина, втора главна тема на сборника „Готи и гети ІІ“ беше изследването на историческите извори за миналото на нашия народ, поместено в същия сборник. Отделна публикация на това изследване в интернет и като книжно издание се оправдава само дотолкова, доколкото дава възможност на по-широки среди от обществеността да има достъп до него. Но също така и то да бъде допълнено с някои общи сведения за издаването на изворите за нашата история у нас и в чужбина.

През 1954 г. Институтът за българска история при БАН започва издаването на поредица от голямоформатни томове, които трябва да представят в български превод с паралелен оригинален текст изворите за българската история. Поредицата се разклонява отначало на два отделни сектора, включващи гръцкоезичните и латиноезичните извори, към които в следващите десетилетия се прибавят сериите, съдържащи турските, еврейските, немските и чехословашките исторически извори. До 1989 г. издадените томове надхвърлят числото 30, след което издаването на поредицата е прекъснато, но неотдавна излезе още един том.

Изтегли книгата:

Асен Чилингиров
„Готи и гети в известията на историческите извори“
(PDF | 5.5 MB | 135 стр.)

50-годишният юбилей на Института по история при БАН, както и големите заслуги, приписвани на това издание, дава повод на ръководството му, представено от академик Георги Марков,1 поредния ръководител на Института, оглавяващ го между годините 1993 и 2013 г., да излезе с публикувана и в интернет обстойна статия, изтъкваща на първо място високата оценка за поредиците исторически извори от страна на изследователите не само в България, но и далече отвъд нейните граници.2

На неспециалистите, но също и на специалистите, ще се види странно наличието на тъй голям брой сведения за нашата история след толкова много войни и други големи бедствия, засегнали нашата страна и история в течение на вековете. Върху големия брой запазени изворни сведения и тяхното значение за нашата история се набляга и в предговора на първия том от тази поредица, излязал в 1954 г. Едва внимателният преглед на публикуваните — но също и непубликуваните — изворни сведения ще покаже обаче, че още от първите томове на поредицата се преследва систематично една политика, нямаща нищо общо с истината и целяща да се манипулира действителното минало за нашия народ, за което са съхранени повече неподправени сведения, отколкото за историята на всички останали европейски държави.

С този внимателен преглед ще се види, че няма нито едно значително събитие от историята на населението на нашите земи през последните три хилядолетия, за което не притежаваме несъмнени и необорими писмени сведения от съвременни автори–очевидци. А това засяга и въпросите за етническия произход и езика на това население, за неговата писменост, но също и за неговата духовна и културна дейност, за неговата вяра, религия и обичаи.

Тъкмо тези сведения са били най-грижливо прочиствани в публикациите върху българската история и нейните извори – и то не само след 1944 г., а още десетилетия преди това. Сведенията за етническия произход, езика и писмеността на населението в нашите земи, съдържащи се в множество автентични писмени извори от ранната античност до средновековието, се подменят с неверни сведения от късното средновековие и новата епоха. Нито един автор от античността и средновековието не споменава за някакво заменяне на местното население на нашите земи, обитаващо ги от най-дълбока древност, с някакви новозаселени народи със съчинени от „историците“ названия, като келти, славяни или прабългари, за каквито няма сведения в нито един единствен съвременен исторически извор. Противно на това измислено сведение, писмените исторически извори съдържат много стотици свидетелства за преселване на население – но не от север и североизток на юг, а от нашите земи на североизток, север и северозапад. С пренасяне на произведения на местната материална и духовна култура — чак до бреговете на Атлантическия океан и Балтийско море, а дори и отвъд тях.

Макар и тези сведения на историческите извори да са известни от близо два века, в поредицата от исторически извори за българската история, както и в започналата да излиза след нея серия Извори за историята на траките, те дори не се споменават.

Също и археологическите изследвания — колкото резултатите им и да са били манипулирани, но и продължават да се манипулират — не подкрепят с нищо заселването на някакви „славяни, залели като море Балканския полуостров“ или на „милиони прабългари“, дошли от далечни земи. Следи от техния бит не се откриват нито в нашите, нито в съседните земи. Открива се обаче културна традиция, която е просъществувала без прекъсване през време на цялата цивилизация на нашата планета, от самото нейно начало до днешни дни. Тази древна „изначална“ цивилизация е притежавала и писменост, по-стара от гръцката и латинската, за която съобщават много антични автори и от която има запазени до сега паметници.

Сведенията за езика и писмеността на най-старото население на нашата родина са били добре известни на повечето от водещите палеофилолози и археолози от изследователските институти в България. Тези сведения съставят главната тема на много международни конгреси и конференции през последните десетилетия, в които те участват и изнасят доклади. А научната литература в Европа, Америка и дори Япония изобилства с публикации, засягащи тази тема, издадени на всички културни и някои екзотични езици. Но не и на български език — даже когато публикациите на протоколите от международните научни конференции се издават у нас, но без българско резюме, за да не може българската общественост да знае съществените подробности за езика и писмеността на най-старото население на нашата родина. А писмените документи и надписи се укриват, ако случайно не попаднат в обществените медии.

Настоящото изследване няма и не може да има за цел посочването или коментирането на всички предадени от съвременни автори писмени сведения за миналото на населението на нашите земи, или дори на малка част от тях. Неговата цел е да покаже на българския читател какви важни извори за това минало не са публикувани в споменатите издавани от БАН поредици — но и в другите сборници с извори за нашата история, отпечатани преди и след 1989 г., като напр. сборника „Покръстване и християнизация на българите“ от акад. Васил Гюзелев, издаден в 2007 г., където не се дават никакви сведения за широкото разпространение на християнството сред населението на нашите земи още през първите векове, от самото негово възникване. А за това ранно християнство в нашите земи са запазени голям брой писмени извори и документи, включително списъците на епископите и другите първенци на църковната организация от І до ХІV век. както и имената и житията на неговите мъченици още от най-ранната християнска епоха. Но също и археологическите изследвания по територията, върху която в VІІ век възниква българската държава, показват, че още от ІV до VІ век там се изграждат повече християнски църкви, отколкото във всички останали европейски страни взети заедно до ІХ век — в някои от тези църкви биват открити през последните години надписи от първите векове на християнството, от които векове липсват надписи в главните християнски центрове в Европа.

А и генетическите изследвания от последните десетилетия доказват, че населението в нашата родина е едно и също от праисторическата епоха до наши дни, без в неговия етнически състав да са произлезли съществени промени вследствие на някакво мнимо новозаселване в нея от народи със съчинени от историците и филолозите имена.

С навлизането на дигиталната техника в архивистиката и в библиотеките от последното десетилетие на миналия век бяха открити нови възможности, включително и при публикацията на първичните и вторичните исторически извори. От началото на този век започнаха да се появяват множество дотогава трудно достъпни и недостъпни издания не само от миналите векове, но и от последните десетилетия. Това обстоятелство извънредно много улесни и моята изследователска дейност, също както и възможността да ползвам огромното книжно богатство на германските научни библиотеки, достъпно през първото десетилетие на новото хилядолетие не само посредством междубиблиотечния и международен книгообмен, но и чрез онлайн базите данни.

За улеснение на читателите, в първото и второто печатно издание на настоящата студия са дадени значителен брой препратки, позволяващи им да правят справки в електронни издания. Към тях се отнасят ценни книги, притежавани от библиотеки в САЩ и РФ, в това число цели поредици справочници и научни списания от ХІХ и ХХ век, съдържащи изключително важни и дотогава непознати не само на широката публика, но също на специалистите, сведения и за нашата история. За съжаление, само няколко години след като бяха публикувани в интернет, много голяма част от тези издания и поредици бяха направени недостъпни за читателите под предлог, че авторското право за тях принадлежи на авторите и издателите не само когато са публикувани преди по-малко от 50 години, срок определен от Закона за защита на авторското право, но и когато тези съчинения са издадени преди повече от 100 години, какъвто е случаят с поредиците от изворите за германската история и издадените през ХІХ и ХХ век във Франция, Германия и Великобритания съчинения на антични и ранносредновековни историци. Поради това препратките за тях в бележките към настоящото изследване в повечето случаи практически вече са недействителни и читателите ще трябва да се задоволят с библиографските бележки за съответните им книжни изданиия.

Асен Чилингиров
23 февруари 2017 г.
Берлин

Материалът се разпространява с изричното писмено позволение от автора му, носещо дата 23.7.2017 г. Ако имате възражение към така описаните авторски права, изпратете го на is@otizvora.com. Администраторът на „От Извора“и спомосъществувателите на инициативата за некомерсиално разпространение на такива материали не носят отговорност за неуредени въпроси между авторите и други издателства.


Бележки:

  1. Заеманата от акад. Г. Марков служба на секретен сътрудник при Първо главно управление на ДС от 1981 до 1990 г. не му пречи да се представи за онеправдан от комунистическия режим, но също така след 1995 г. да оглави и Съюза на репресираните от този режим. Той представляваше тази организация на международни конференции, като продължи без прекъсване своята преподавателска и проучвателна дейност в същия дух, както и при предишния режим. []
  2. Георги Марков, Половин век Институт за исторически изследвания при БАН []

Споделяне на публикацията

Google1

За Асен Чилингиров

tschilingirov@mail.bg | Проф. д-р Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия. Там завършва история на изкуствата и в Хумболтовия университет. Автор е на над 400 научни труда. Между тях са “Голяма история на християнското изкуство в България” и “Културна история на България”, издадени на немски език във ФРГ и ГДР. Професор, преподава в Берлинския и Лайпцигския университети. Главен консултант е за Балканското изкуство в Енциклопедията за средновековно изкуство в Рим в периода 1984 – 1995 г.

Всички публикации

8 коментара за "Асен Чилингиров: „Готи и гети в историческите извори“"

  1. talasin  24.07.2017 г. | 22:07 ч.

    От прочетеното се разбира, че авторът, уважаваният проф. Асен Чилингиров, подлатява с многобройни и необорими факти, твърдението на Юрий Венелин, дадено още в 1829 г. в първата му книга „Древніе_и_нынѣшніе_Болгаре …“, че немските историографи не са имали никаква представа за историята на народите обитаващи Европа преди Карл Велики и са имали наглостта, за случаят не намерих по-безобидна дума, да съчиняват, крадейки история от други народи и измисляйки „факти“ за своята история, и на всичко отгоре да формират своего рода „Аеропаг“ по история, безпардонно и с неописуема наглост произнасяйки „присъдите“ си за историята на народи с многократно по-дълга история от тези на германците, чиито „крал е говорел на немски само с конете си“. Както Венелин, така и А. Чилингиров, неоспоримо установяват, че кражбите им ощетяват нашата българска история, а наши едновремешни и сегашни българомразци – фанариоти им припяват, оправдавайки кражбите им. Ортаци на тази крадлива порода историографи са и някои от руските им колеги, от най-старите, та и до сегашните времена. Който проявява интерес, примери бол, само да потърси човек.

  2. Стопанина  25.07.2017 г. | 20:42 ч.

    Впечатлен съм от блога ти, talasin. Насвалях си много интересни материали. Чудя се, дали имаш интерес да разпространяваш словото си и чрез „От Извора“?

  3. Петьо  26.07.2017 г. | 12:56 ч.

    Много съм благодарен на професор Чилингиров за този труд и за поместването му тук от Стопанина!

    Това послужи като подтик да (пре)прочета още няколко труда на професора, а именно „БЪЛГАРИЯ
    И ПОКРЪСТВАНЕТО НА РУСИТЕ“, първа част на „ЦАР СИМЕОНОВИЯТ Съборникъ ОТ Х ВЕК“, и статията от списание „БОГОСЛОВСКА МИСЪЛ“, 1-2/2005, стр. 80-92, „ИМЕННИКЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ КНЯЗЕ И НЕГОВИЯТ ПРОИЗХОД“.

    Ако и тези прочити да отговориха на много мои въпроси, възникнаха и нови, които ще си позволя да задам тук под тази статия. Ще си позволя да отбележа и няколко неточности, които би трябвало да се коригират е гореспоменатите две книги. Разполагам само с електронните им издания, свалени от книгохранилището на От Извора.

    Тъй като ще се получи малко по-дълго мнение, за удобство ще удебеля конкретните въпроси.

    На първо място, в представените тук „ГОТИ И ГЕТИ В ИЗВЕСТИЯТА НА ИСТОРИЧЕСКИТЕ ИЗВОРИ“ на стр. 93, четем следното:

    Тъй като с въпросите за „хановете“ и „князете“, за странните думи в текста, за „прабългарския календар, а преди всичко за същността на Именника и неговия произход съм се занимавал изчерпателно не само в моята студия, но и в много други мои публикации, тук ще ги засегна съвсем накратко.

    Това ме подтикна да прочета и статията в „Богословска Мисъл“. Ако и да намерих отговор за произхода на Именника, така и не можах да се запозная със становището на автора относно „странните думи в текста“, както и за „прабългарския календар“. В кои „много други“ негови публикации може да се прочете по-подробно по тези два въпроса?

    ***
    Четейки първа част на „ЦАР СИМЕОНОВИЯТ Съборникъ ОТ Х ВЕК“ попаднах на много места в текста с превода на Шахматов, където са запазени руските думи или например окончанието „а“ в края на думите (които в руския оригинал би трябвало да се били във винителен падеж). Примери са думите „возможно“ и „энциклопедия“. Изглежда българският превод е правен направо върху руския текст и затова тези неща са останали и убягнали при редакцията. Би било добре да се обърне внимание и да се изчистят.

    Отделно от прочитането на тази книга, оставам с впечатлението че древните руси и българи за автора са един народи и за използвали една писменост – глаголицата. Последното всъщност е едно от твърденията на Оболенски, но не видях някъде това твърдение да се разглежда подробно и/или оборва. Има ли исторически, археологически и прочие данни, които да показват използване на глаголицата в земите на хазарите?
    Какво смята авторът по въпроса за произхода на древните руси и българите? Това един и същ народ ли е? Или два различни, но все пак сродни народи? Аз застъпвам второто мнение, поради езикови и антропологични белези, характерни за всеки един от тези два народа – но признавам, че повечето ми наблюдения за за съвременните им представители! Затова ми е важно и мнението на автора по тези въпроси.

    ***
    В книгата „БЪЛГАРИЯ И ПОКРЪСТВАНЕТО НА РУСИТЕ“ на няколко места видях несъответствие в годините. Например на стр. 44 четем „

    На българския престол се възкачва междувременно избягалия от византийски плен Роман, брат на убития цар Борис II, като негов наследник и управлява страната под името Симеон, последван след смъртта му в 885 година от цар Самуил.

    Удебеляването е мое; според мен годината би трябвало да е 985.

    По-нататък на стр. 48:

    „Както е известно, още за годината на кръщението на Владимир съществуват противоречиви данни, които показват с еднаква достоверност годините 876 и 878.“

    Тук според мен също има грешка в годините и периодът трябва да е поне 100 години по-късно.

    Отново на стр. 61:

    „…през 899 година, съгласно тверския препис на руските летописи“

    Ако приемем, че руските преписи следват български образец, на който да е пишело 899 година, то може и да правилно, но все пак обръщам внимание – да не би да се има пред вид 999 година?

    В бележките към тази част от книгата (доклада за агиографията на Борис и Глеб от 1980 година), също има несъответстващи години.

    ***
    И последните ми въпроси са свързани с втората част на книгата, доклада пред Междудисциплинарния и икуменски Симпозиум „Хиляда години от покръстването на Русия – Русия в Европа“, изнесен през 1988 година.

    Две твърдения на автора ме озадачиха доста и ще ги споделя тук.

    На стр. 102 от книгата четем: „

    Основаната през седми век в северната част на Балканския полуостров българска държава се превръща в течение на…

    На други места в трудовете си, Асен Чилингиров казва, че през 680 година Византия признава българската държава, но това не значи, че тя е създадена там. Това несъответствие на развитие на мнението на автора през годините ли се дължи?

    По-натам, в края на доклада, на стр. 118 четем:
    „Към тази среда принадлежи тяхното висококултивирано двуезично славянобългарско население; от нея произлизат и славянските апостоли Кирил и Методи.“

    За пръв път попадам на нещо подобно от страна на проф. Чилингиров. За какво „двуезично славянобългарско население“ става въпрос тук?

  4. Стопанина  26.07.2017 г. | 13:25 ч.

    Петьо,

    Хубави въпроси.

    Но ще трябва да ги изпратиш на atschilingirov@googlemail.com, понеже не съм сигурен, че А.Ч. следи „От Извора“. Убеден съм, че ще получиш отговори на питанията си и че няма да има проблем, ако ги споделиш публично с нас.

  5. talasin  10.08.2017 г. | 12:52 ч.

    До Стопанина, Благодаря за добрите думи ! „Ще с’стараем!“

  6. Доктора  12.08.2017 г. | 19:37 ч.

    Поздравления за книгата; ценя изключително много всичко написано от проф. Асен Чилигиров – този човек с независимата си мисъл и изследвания разбива статуквото на бетонираните историци. Още няколко сведения за споменатия по-горе отрицателен герой акад. Георги Марков. Сведението идва от покойния Петър Константинов – председател на патриотичната организация „Мати Болгария“. Преди около 15 години имахме разговор и той спомена, че лелята или близка роднина на проф. Георги Марков от Института по история на БАН е известната терористка от бойните групи на БКП преди 1944 г. Това е Виолета Бохор Якова (с нелегално име Иванка с еврейски произход), която със съучастика си Менахем Леон Папо (Мико Папо) по заповед на Коминтерна и английското разузнаване МИ-6 ликвидират в София известния български патриот ген. Христо Луков – водач на Съюза на Българските национални легиони (СБНЛ). Както винаги се оказва при подобен род мръсотии, „Крушката си има опашка“!…….. Та сега вече знаете, кой писа и фалшифицира българската история и „редактира“ и цензурира изворовия материал от ГИБИ и ЛИБИ!

  7. Ziezi  12.08.2017 г. | 23:02 ч.

    Благодаря за новото преработено издание! Горд съм, че участвах и аз в началото със скромна помощ!

  8. Георги Петров  18.08.2017 г. | 11:21 ч.

    Изключителен интелект,такт, непознат за ортодоксите-историци.Те затова и никога няма дя се съгласят с тезите на доктор Чилингиров,а ако имат възможност биха направили клада от книгите му.Това е единственият учен,който търси комплексен подход в проучванията си.За това и кръгът от теми,по които пише е толкова широк.Благодаря на господин Стаменов,за възможността да се запозная с трудовете на Асен Чилингиров и Георги Сотиров.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.