Фоторепортаж: Дойренци, Ловеч, крепост Хисаря и адски Слънчев бряг

Из пътешествията на Стопанина и Goodman

Продължава от първа1 и втора2 част »

Край пътищата има не само сини табели, сочещи околните населени места, но и едни кафяви за близките природни или културни забележителности. Двамата с Goodman имахме негласна уговорка да посещаваме всичко, което звучи интересно и не ни примамва твърде далеч от крайната ни дестинация Ловеч.

Една такава табела, рекламираща храма „Св. вмч. Димитрий“, ни отклони от главния път, като ни отведе в доста типичното северняшко

село Дойренци

 

Центърът на селото беше доволно неугледен. Административните сгради дразнеха очите ми и обектива на фотоапарата с изпочупени прозорци и зеещи входове с избушени врати. Нищо от тази анти-прелест обаче не измъчваше местните. Те си щъкаха по улиците и си живуркаха като във свои води. И досущ като изгнаника Овидий, бих ги описал като златокоси гети и начумерени сармати,3 които вървят рамо до рамо, безцелно, готови за някой глупав подвиг.

Липсваха допълнителни указания за местоположението на храма. Ако не сте местен, ще трябва да се лутате, докато го намерите сами. Наложи се да попитаме един от по-благородно изглеждащите „гети“ за посоката. Господинът, който беше с исполински габарити, но миловидна физиономия4 ни насочи и скоро бяхме на мястото.

Определено храмът е най-добре поддържаната постройка в Дойренци. Когато пристигнахме, попът косеше тревата в двора. Goodman изрази състраданието си, че човекът го прави с черните си дрехи под жежкото слънце. Аз пък борех антипатията си към свещеника, която ме беше обзела, въпреки че ни деляха 100-тина метра, още не бяхме срещали погледите си, нито бяхме разменяли дума. Просто го усетих антипатичен — нещо личностно, а не понеже служеше на ортодокса.

Черквата има няколко входа. През който и да бяхме влезли обаче в опитите ми да останем незабелязани от попа, той щеше да ни забележи и да ни удостои с присъствието си.

Минахме през тесните двери.

Докато правех тази снимка на стенописите, изобразяващи арх. Михаил (ляво) и арх. Гавраил (дясно),5 духовникът в черно вече беше довтасал, за да ни продава свещи. Предния ден бяхме посетили католически храм в Белене, където за свещите няма ценоразпис.

Вътрешността на черквата е пищно изрисувана. Дърворезбата също е красива, независимо дали говорим за рамките на иконите или за цели сцени, изобразяващи библейски сюжети. Докато правех тази снимка, изпращах мисли в етерното пространство, че насред този храм се разпространява лъжа. В случая: Глаголицата предхожда с векове св. Кирил, който не е неин автор.

Вероятно попът по начало ме е надушил като еретик, въпреки че и той не показа веднага своята антипатия. О, да, чувствата ни бяха взаимни! Но когато несъмнено е уловил мислите ми за иконата, реши да ме „постави на място“, като ми направи забележка, че стоя с бейзболна шапка в църквата. Верен на принципа си, че съм на чужда територия и е редно да спазвам тукашните правила, мълчаливо свалих шапката, но демонстративно обърнах гръб на черноризеца.

Попът ту влизаше, ту излизаше от черквата, като току присядаше на едно столче и ни поглеждаше изпод вежди — сякаш ни дебнеше да не оскверним с нещо иконите, да не откраднем нещо или Бог знае какво си е мислил. Каквото и да е мислил, то изобличаваше него, а не нас.

Щом излязохме от сградата, нямаше как да не направя сравнение: този храм, посветен на Св. Димитър, беше лъскав и поддържан, но неприятен. Не можеше да стъпи и на малкия пръст на едноименната черква в Свищов, от която не ни се тръгваше предния ден… може би защото тя беше запустяла и не се стопанисваше от ортодоксален поп.

Ловеч

Казват: „Всеки луд с номера си.“ Е, същото е при градовете. Още с влизането в Ловеч се изненадахме от високите цени на горивата, въпреки че там си имат петролен поминък и всъщност, ако следваме логиката, цените трябва да са по-ниски. Но до голяма степен е алогично да търсим логика там, където я няма, така че да преминаваме по същество.

Нямахме време да посетим местния зоопарк. Но животни, които се чифтосват в странни пози, можеха да се видят и по паметниците на социалистическите културтрегери.

Както казва Щайнер: Интелигентността вече тече по улиците. Друг е въпросът дали тази интелигентност е от онзи архангел-михаилов тип, който е оплоден от космическа мъдрост и останал верен на истините.

Започнахме обиколката на етнографската част с прочутия покрит мост „на Кольо Фичето, построен 1874 г.“. Всъщност мостът на майстор Фичето изгаря през 1925-а, а сегашният на неговото място е построен наново през 1930-те.

Понастоящем е търговски център, в който се предлагат основно сувенири. Имаше интересни и красиви дрънкулки, но безполезни в по-голямата си част. Добре, че нямах много пари в себе си — иначе нямаше да устоя на едни свещници.

Етнографската част на Ловеч ни връща два-три века в миналото. Традиционните къщи с техните чардаци и стъпаловидни дворове, тесните каменни улички и шарени сенки — всичко това пълни сетивата, а може би ни докосва и до нещо от по-високо естество.

Със спътника ми се озовахме в двора на една къща-музей, където вече уредникът уговаряше младо семейство туристи — да ги разведе из стаите, разбира се, срещу скромно заплащане. Веднага се захвана и с нас — или по-точно с Goodman, защото, както се разбра, ме е взел за чужденец (германец). Докато ни баламосваше, за секунда или две ме споходи видение: уредникът се превърна в паяк, а ние — в мухи, които той чевръсто оплиташе на пашкули в паяжината си.

Донякъде бяхме със свален гард: Въпросният господин в лицето доста приличаше на наш общ познат, на когото имаме безрезервно доверие, но едновременно с това беше и пълна негова противоположност: по-нисък, по-сух и уродливо слаб.

Ариманичен типаж в почти всяко отношение…

Както и да е, той ни разведе из две-три стаи, като през цялото време мрънкаше под носа си нещо наизустено и смъртоносно отегчително. В един момент изнесе спонтанна лекция за ГМО на децата от семейството балами, като познанията му и в тази област бяха повърхностни, та насочи малките да търсят подробности от майка си. А жената просто немееше…

Накрая тъй нареченият гид поиска по 3 лв на калпак от семейството, а от нас с Goodman — само по 1.50 лв. Отдавам разликата в ценоразписа на това, че аз, „немецът“, при всяка среща на очите ни не криех презрението си към поминъка му на къщен паяк.

Крепост Хисаря

Средновековната крепост край Ловеч беше сред основните цели на пътешествието ни.

До нея се стига по привидно безкрайни стълби, а основният ориентир, който се вижда отдалече, е има-няма 30-метровият паметник на Васил Левски.

След като платите таксата за вход в обекта, веднага попадате на първите знаци, че ще гледате фантастични археологически „възстановки“, а няма да добиете вярна картина за крепостта и живота в нея — такива, каквито са били преди векове. Типичен пример съм заснел на горната снимка: в дупката се вижда реалния стар зид, който се отличава и по вид на камъните, и по строителна техника от това, което е „реставрирано“ на преден план.

Щом прекрачите портите на средновековния град, ви посрещат две чучела на старобългарски воини. Тези антропологически невъзможни хора с раздалечени очи, проскубани бради и външни белези на хидроцефалия са навлечени в още по-странни дрипи, сякаш събирани от различни културни епохи и най-разнообразни етнически центрове.

Със сигурност едновременно тъжните и смешни пластмасови изчадия, които ни посрещнаха, нямаха нищо общо с описанията на чуждите средновековни автори, които са посещавали български замъци и са били впечатлени както от снаряжението, така и от самата осанка на войниците. А събирателен образ за тях е бил исполинът Йоаница-Калоян, красотата на когото е впечатлявала (и респектирала) дори най-коравите иноземци нашир и надлъж из Европа.

На мястото на Куполната базилика, която археолозите-чуждопоклонници определят с абсурдния термин „ранновизантийска“, сега се издига това недоразумение — ни рак, ни риба; ни черква, ни кръчма; ни приветливо, ни съвсем отблъскващо.

Постройките не са единствените, които са „реставрирани“ изцяло по фантазията на археолозите и/или техните спонсори и идеологически наставници. Дори пътеките между сградите (съвременните бели плочки отляво на снимката) на много места са „възстановени“, като посоката им няма нищо общо с посоката, която се вижда от реалните останки на средновековните пътища (обраслите каменни редици отдясно на снимката).

Скалата, на която се намира крепостта, не е много голяма, но сред жилищните и отбранителните постройки е било отделено място за поне 7 черкви. Тези, които разгледахме, могат да служат за компаси — входът им е от запад, олтарът е в посока изток, а се намират в най-южната част на скалата, която е отвесна и недостъпна за нападатели. Ако някой превземе това място, ще трябва да го прекоси цялото, преди да стигне до църквите. И това едва ли е случайно.

А откъде са дошли всички сравнително нови камъни, за да бъде „реставриран“ този средновековен град?

Имам предположение…

Преизподнята Слънчев бряг

На един куршум място от Ловеч се е намирал най-ужасният измежду всички концлагери на болшевишките сатрапи. Официалното име на „трудово-възпитателното общежитие за въдворяване и изселване“е номер: 0789. По-късно бесовете, които са се проявявали чрез една дузина ченгета и охранители, му лепват и циничния прякор Слънчев бряг.6

И наистина, когато посетихме мястото, то беше слънчево. В момента, в който слязох от колата и се насочвах към този възскромен мемориал, ми се дорева. Толкова силен беше поривът, че едва се удържах. А не знаех нищо — ама нищо! — за това място.7

Докато бяхме при острова-затвор Персин до Белене, не изпитах нищо подобно. А за там бях запознат с всевъзможни потресаващи и покъртителни истории.

Мога да си обясня това само с няколко окултни факта:

1. Реките разнасят астралните отпадъци на местата, през които минават. Затова духовните учители казват, че не е добре да се живее при делтата на големи реки, защото там се насъбира най-голямата астрална мръсотия. Каквото и да е ставало на Персин (Белене), лека-полека Дунав е отмила най-тежките следи от него.

2. Камъните помнят. Помнят всичко. И го помнят дълги векове, ако не и во веки веков. Според Учителя Беинса Дуно един ден камъните ще „разказват“ на ясновидците за всички събития и разговори, случили се около тях.

А лагерът на смъртта „Слънчев бряг“ изобилства от паметливи камънаци. Всъщност той е представлявал каменодобивна кариера!

Какво е видяло и чуло това пространство от привидно нищожните 200×100 метра? Всеки ден в продължение на около 3 години тук е умирал поне един мъж. Бил е пребиван с тояги, докато мозъкът му започне да изтича от счупения череп. Или е бил разкъсван жив от кучета. Или е обезглавяван с права лопата. Или взривяван заедно с камъните. Или обливан с вода през най-студените зимни дни, докато се превърне в ледена висулка…

Съдбата на жените, макар по-малобройни и по-рядко убивани, не е била по-завидна. И те са работили „на бегом“ заедно с мъжете, като са били бити редовно с тоягите на асурическите съсъди — надзирателите Ръжгева, Газдов… Красивите и млади жени, на които Ръжгева е завиждала, са били набучвани на кол през половия орган. А на тези, които не са изпълнявали непосилния норматив за деня, им палели косите за назидание и на останалите…

Не се знае колко кръста би трябвало да бъдат поставени на това малко място. Официално жертвите на болшевишкия режим в този лагер и неговия тартор — посветения в московската асуриада Мирчо Спасов — наброяват около 150 души. Оцелелите са категорични, че избитите политически затворници, въдворени там без съд и присъда, са в пъти повече.

Официалната бройка била толкова „реална“, колкото и смъртните актове, според които голяма част уж били загинали от „топлинен удар през януари“ или от „грип през юни“. Концлагерът е бил охраняван и с въоръжена охрана. Но нито един от загиналите не е умрял от куршум! Всички са били избивани по садистични и невъобразими начини.

Камъните помнят.

А тези, които продължават да съучастват на човекоубийци, като легитимират властта им и до днес — избират и преизбират „демократизирали“ се катили, техните потомци (вече второ и трето коляно човекоубийци), както и кухоглавите им, но животински адаптивни бодигардове, станали пожизнени премиери — би трябвало да се опомнят. Иначе, ако продължават така, един ден ще се намерят изсушени и необратимо минерализирани.

Самите те ще се превърнат в камъни и ще разказват тъжната история на глупостта си пред онези, които сме избрали да не бъдем ортаци на злото, а сме вървели по тесния път към бъдещето — с ясно виждане и без лична или родова карма.

КРАЙ


 
Бележки:

  1. Фоторепортаж: Никопол, Белене, Свищов []
  2. Фоторепортаж: Пордим, Летница, Крушуна, Чавдарци, Деветаки []
  3. В северна България отчетливо се забелязват четири основни антропологически типа, които условно наричам: 1. гети/готи (русокоси и/или светлооки, но не като северноевропейските типове, а по-южняшки, със загар); 2. мизи/сармати (типични балканци от средиземноморски тип); 3. цигани и 4. уногундури (използвам този термин, защото звучи като чукундури, но всъщност става дума за потомци на по-късни татарски, черкезки и прочие монголоидни имигранти, отличаващи се не само с примитивни физически черти, но и с твърде голяма духовна изостаналост). []
  4. Физиогномията е една от най-великите окултни науки, която често ми помага толкова, колкото и интуицията! []
  5. Според мен тази последователност е погрешна, тъй като е прието да се гледа отляво към дясно, а в такъв случай епохата на арх. Гавраил предхожда тази на арх. Михаил. []
  6. „Внимавай да те не пратя на почивка в Слънчев бряг“ е била популярна заплаха с елементи на смъртна присъда. []
  7. Повечето сведения, които описвам по-долу, получих от Goodman и от документални филми, които изгледах след това. []

Споделяне на публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми.
От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите.
Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

6 коментара за "Фоторепортаж: Дойренци, Ловеч, крепост Хисаря и адски Слънчев бряг"

  1. Спиро  12.07.2017 г. | 23:36 ч.

    „А тези, които продължават да съучастват на човекоубийци, като легитимират властта им и до днес“ Аз след като прочетох какво е ставало там останах стъписан. Мен лично много ме притеснява директора – той се е гаврил със стотици хора, избил е толкова и си е живял спокойно почти до края на живота си.
    Това, което ме ужасява е колко много хора казват „по комунизма“ и какво е ставало в такива лагери не се коментира по никакъв начин. От близкото ми окръжение съм останал с впечатление, че хората не разбират за кой работят политиците. Такива слепци нищо хубаво не ги чака.

  2. Gergana  13.07.2017 г. | 00:37 ч.

    Време е да ни хване праведния гняв. Търпим, търпим, търпим… Педофилия, лихварство, разбойнически кодекси на поведението, обругаване и на Бога, и на Дявола, търпим. А оттук нататък как?

    Живеем в свят на хаос, не си правете илюзии, че е подреден. Най-подреното и хармоничното е човешката ни смъртна обвивка. Всичко друго кипи и живее и умира ведно с нашия Дух. Тепърва ще се примирява с истината, а къде е още предразположениетокъм любовта? Охо… Quo vadis?

    Браво за честните думи накрая. А и за всички останали думи!

  3. Емо  13.07.2017 г. | 13:56 ч.

    поминъка му на къщен паяк

    Голям лаф, веднага го крада 🙂

    Да попитам за астралната помия при делтата на река (например Дунав), географски това само в края преди да се влее ли е, или също всяко мястно където има островчета и разклонения?
    Това може да обясни славата на жителите на град Русе като „намусени“ и хора които „лесно се палят“.

  4. Стопанина  13.07.2017 г. | 14:13 ч.

    Астралната помия се носи по цялото протежение на реките, но най-големи натрупвания се образували при делтата. Може би Goodman ще може да разясни, той го е чел това и ми го преразказа.

  5. Анели  25.07.2017 г. | 02:10 ч.

    Всички пътеписи прочетох и всичките ми харесаха много – и като съдържание, и като стил и изразни средства, и като гледна точка спрямо съответната забележителност / персонаж.
    Пиша коментар заради последните два абзаца в този. Много сме, които мислим като теб, Стопанино, но ти си го казал толкова силно и красиво, че десет пъти ги препрочитах и вълнението ми пречи да им дам най-високата оценка, която заслужават чрез слова, които в момента не намирам. С уважение !

  6. Стопанина  25.07.2017 г. | 20:29 ч.

    ти си го казал толкова силно и красиво, че десет пъти ги препрочитах и вълнението ми пречи да им дам най-високата оценка

    Уха! Това е най-милото, което някой ми е писал за последните два-три месеца. Компенсира всички хейтъри напоследък, особено коментаторите в youtube.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.