Вредата от „Просто си вършех работата“

И ползите от „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще!“

Казват: „Аз съм обикновен човек, от когото нищо не зависи“ или „Просто си вършех работата“ или „Само изпълнявах заповеди“… До какво могат да доведат тези неща, с които притъпяваме съвестта си?

В този подкаст се опитвам да дам отговор. И на свой ред повдигам въпрос: не е ли време да чуем гласа на душата си, която казва: „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“?

Видео вариант на подкаста (SD, HD, Full HD):

Подкастът в аудио формат (MP3, 20.9 MB)

* * *

Фонова музика (Royalty Free Music):
• Better Days @ bensound.com/
• Zeropage – Ambiphonic @ orangefreesounds.com

 

 

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

9 коментара за "Вредата от „Просто си вършех работата“"

  1. Томина  08.02.2017 г. | 05:59 ч.

    Не е достатъчно да „правим каквото трябва“, важна е мотивацията зад действието. Каква е тя в случая на автора на материала?

    Ако правим правилното нещо поради неправилни причини (the right thing for the wrong reasons), пак разваляме общата хармония като фалшива нота в мелодия. Ако ни мотивира каквото и да е друго освен дълбока истинна вътрешна потребност да го направим, резултатите ще са различни от тези, които целим.

    За да сме сигурни какви последици ще причиним с действията си, е нужно да познаваме законите на реалността и съзнанието ни да е будно над нивото на противоположностите. Нужно е първо да опознаем себе си, да отворим сърцето си, за да осъществим директна връзка с реалността и да разберем предназначението си. Това, което правим, е правилно само ако е в съзвучие с нашето предназначение. И ако го правим напълно безкористно.

    Хората действат според нивото на еволюцията си. Доколкото си спомням, и Щайнер е смятал, че в рамките на един еон само малка част от хората еволюират и предават щафетата на следващия еон, докато мнозинството не успява. Хората, които са на принципа „просто си върша работата“, са от мнозинството. В рамките на еволюцията на съзнанието, обаче, и те са толкова необходими, колкото останалите.

  2. Gergana  08.02.2017 г. | 21:27 ч.

    И ако го правим напълно безкористно.

    Хората действат според нивото на еволюцията си.

    Томина, извинявай, че изваждам част от коментара ти и го цитирам в моя, но за мен абстракцията „да извърша нещо безкористно“ убива всяко намерение. Да дам пример с Христа: рекъл, че не мир е дошъл да въдворява, а да постави хората пред избор.

    Когато човек действа по съвест, той действа именно според повелите на еволюционното си равнище и те са много далеч от безкористни дори и в „най-добрия“ случай. Не може да кипиш от вътрешни убеждения и същевременно да твърдиш, че си безкористен, освен ако не тълкуваме това прилагателно в много тесния отрицателен смисъл на заинтересуван от материални облаги привиден добродеятел.

  3. Томина  09.02.2017 г. | 22:49 ч.

    Да, така е, Gergana, и точно затова следва да се замислим дали правим нещо съществено по-различно от това, което определяме като неправилно направено от другите, ако самите ние не сме безкористни? Каква е разликата между нас и тях – дали за тях това, което правят (са правили) не е (било) правилно? Кой, в тази оплетена бъркотия на малки човешки „аз“-ове, може честно да гарантира, че знае кое е правилно и кое – не? Та това си е един от най-фундаменталните въпроси, които човечеството се опитва да разреши откакто светува. Можем ли да подходим към него безотговорно?

    Разбира се, не става дума да си наложим да сме безкористни (каквото и да разбираме под това), а да преминем процес на пречистване и да достигнем единение с всичко, вследствие на което собственото „аз“ да се разтвори (не да бъде унищожено, а да бъде видяно такова, каквото е, и по този начин наистина опознато) и да престане да ръководи нашите действия. Както е направил Христос, който постоянно е казвал, че това, което прави, не е действие на човешкия му „аз“, а е Божията воля, която получава израз чрез него.

    Иначе как можем да знаем дали този праведен гняв, който изпитваме към несправедливостите, не идва от развихрилото се наше добре захранено с духовен материализъм его или от вечните напътствия на супер-егото, гласът на което сме приели за своя съвест, или от някакъв дълбок инстинкт за самосъхранение? Кое ни дава право (и изобщо ни кара) да критикуваме тези, които виждаме като „неправи“, ако ние самите не знаем кое определя нашето усещане за това какво е правилно? Дали само не добавяме още един слой от добри намерения по пътя към ада?

    Можем да сме отговорни само за това, което правим ние самите – не в сравнение с това, което правят или са правили другите, защото няма база за сравнение. Просто самó по себе си, това, което правим с всеки наш дъх. Живеем ли истински, пълноценно? За това не ни е нужно нищо отвън, всичко необходимо си го имаме вътре в нас. Склонността да се сравняваме с другите е първата стъпка към процеса на осъдителност, който не е продуктивен за нашето духовно израстване (а и за всичко останало). Всичко, което правим тук, в това свое земно проявление, ако е извън работата над себе си, която цели нашето пречистване от натрупаните прослойки върху същността ни, е отклонение от единственото задължение, което сме поели, идвайки тук – да реализираме потенциала, с който сме дарени. Всеки дъх, ако не сме го изживяли напълно съзнателно и пълноценно, е отишъл напразно. Може да сме извършили великолепни дела, но ако не сме разбрали защо сме дошли, и ако не сме реализирали това, нашият живот е бил пропилян.

    В Матей 6:33 се казва „Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави“ – може би най-важното и най-трудно за разбиране и прилагане на дело от Светото Писание. Творението, така както е създадено, е такова, че ние, като част от него, сме напълно и безусловно приети, обичани и поддържани. Независимо от това какви сме и какво правим, всички ние, дори и най-ужасяващите изверги и престъпници, сме еднакво обичани, както слънцето свети еднакво за всички – това може да бъде директно изживяно от всеки, не е ню-ейджизъм. Ако се стремим постоянно, честно и искрено, въпреки всички изкушения да се отклоним към неща, които ни се струват важни (дори жизнено важни!) – ако се стремим така към познаването на истината, тогава всичко, от което имаме нужда, ще ни бъде дадено.

    Защото това, което е важно – първопричината и законите на действие – е скрито (и се вижда само със сърцето); а това, което е осезаемо и явно, са ефекти, резултати. Способността да проявява истинска справедливост, например, може само да бъде дарена на човека като резултат от собственото му развитие – тя не може да бъде постигната по никакъв друг начин. Никое от идеалните качествата на Бога (идеалите, към които се стремим) не може да бъде достигнато като самоцел, а само като резултат от достигането до истината, от единението с всичко. Корист е всяко наше стремление към проявленията, вместо към източника им. (Изход „[20:3] да нямаш други богове, освен Мене. [20:4] Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; [20:5] не им се кланяй и не им служи“)

    Това, което се случва с всички нас сега (до голяма степен заради задълбаването ни в материализма), е че сме загубили усещането, дълбокото вътрешно убеждение, че Творението/Бог/Вселената се грижи за нас, че този свят, в който живеем, е по своята същност благосклонен към нас, а не опасен и враждебен. Може би повечето си спомнят, че като деца са имали това усещане (макар и несъзнателно) и не са имали грижи и тревоги. Да, разбира се, всеки ще възрази, че не е възможно да се живее така, защото трябва да просъществуваме на физическо ниво, да сме част от обществото, с всички произлизащи от това проблеми и усложнения… И тук е парадоксът, че точно тази нагласа на мислене създава проблемите, с които се сблъскваме, и ни завърта в порочен цикъл, от който няма излизане, освен ако не променим себе си – мисленето си, възприемането на реалността, начина, по който реагираме на външните промени, отношението си към всичко. Като се тревожим за (и занимаваме с) неща, които са извън нашето поле на действие и отговорност (което е откриването и реализирането на нашата същност), ние на практика проявяваме неблагодарност за това, с което сме дарени, и незачитане на святостта на това, което е в нас и ни заобикаля, с други думи: богохулство. Затова и нещата са стигнали до сегашното състояние; въпросът е: ще променим ли нещо? Наистина и за всеобщото благо.

  4. Петьо  09.02.2017 г. | 23:08 ч.

    И тук е парадоксът, че точно тази нагласа на мислене създава проблемите, с които се сблъскваме, и ни завърта в порочен цикъл, от който няма излизане, освен ако не променим себе си – мисленето си, възприемането на реалността, начина, по който реагираме на външните промени, отношението си към всичко.

    Не е ли това и едно от посланията на автора?

    Затова и нещата са стигнали до сегашното състояние; въпросът е: ще променим ли нещо?

    И авторът говори за промяна и дава точна насока каква би трябвало да е тя.

    Според мен по-същественият въпрос е колко хора са необходими, за да се промени това нещо. Т.е. колко хора е нужно да направят промяната в себе си, за да се постигне цялостна промяна и преминаване на качествено друго равнище.

  5. Емо  10.02.2017 г. | 04:45 ч.

    За броя на хората необходими за промяна, имаше един автор, който признавам, четох само откъси от него (мисля, че беше книгата „Черрният лебед“), но бяха потресаващи примери и анализи.

    Общо взето привежда исторически примери и обобщава, че противно на общоприетото мнение, че мнозинството диктува, истината е точно обратната – упоритото, непоколебимо и неотстъпващо пред нищо и никой малцинство, налага нормата, моралните ценности и рамката на мнозинството.
    И това е вярно като почнем от 12те апостола на Христос, променили целия свят, и завършим с шепата подмолни типове дърпащи конците задкулисно днес.

    Което само потвърждава това което казва автора на подкаста – ние си мислим, че нищо не зависи от нас, защото сме сами и малки, но всъщност е точно обратното – всичко зависи от нас, от мен. 🙂
    И тук е парадокса вече – едно е да го знаеш на теория, друго е да имаш смелостта да се опиташ да го приложиш, а трето е да имаш силата и волята да продължиш до края.

  6. Стопанина  10.02.2017 г. | 11:39 ч.

    като почнем от 12те апостола на Христос, променили целия свят

    Не е точно така, ама горе-долу е подходящ пример.

    едно е да го знаеш на теория, друго е да имаш смелостта да се опиташ да го приложиш, а трето е да имаш силата и волята да продължиш до края.

    Точно. И понеже на повечето хора им липсва смелост (тоест имат страх, който споменавам в записа) и още повече им липсва воля (като изражение на силен Аз), предпочитат да се приспиват с върховната глупост, че „една птичка пролет не прави“.

  7. Светльо  10.02.2017 г. | 12:28 ч.

    упоритото, непоколебимо и неотстъпващо пред нищо и никой малцинство, налага нормата, моралните ценности и рамката на мнозинството.

    Това е така според мен, тъй като единствено човека от цялата Духовна Йерархия има Свободната Воля. Изражението на Свободния Аз, който всъщност е Божественото у човека.

  8. Томина  22.02.2017 г. | 00:18 ч.

    Петьо,

    Моля за прошка за късния отговор.
    На първите два въпроса: да, разбира се. И благодарности, за което.

    Но…

    Нещата опират до това кой всъщност стои зад процеса на промяната и откъде идва необходимостта за такава промяна. Винаги първоначалният двигател на процеса е егото, а егото е точно това, което е насъбрало привичките и реакциите ни, които ни държат в омагьосания кръг. Егото няма намерение да променя нищо – за него промяната е опасност – но то ще се опитва всячески да ни покаже, че прави нещо, което ще доведе до промяна… после… някога. Мармалад утре, но никога днес. То ще поддържа съня ни, в който ще сънуваме, че сме се събудили.

    Трябва да сме бдителни и да разбираме, че все още сънуваме. Недоволството от реалността, такава, какавато е, базирано на преценки чрез сравнения, в което прозира нашето усещане за превъзходство над обектите на оценката ни, е типично за начина на действие на егото. Егото уж се опитва да предизвика промяна, но такава не може да настъпи, освен ако не намерим начин да приемем реалността като това, което е нужно и необходимо да е в този момент. Нужно е да разберем и простим. На всички страдащи хора, включително себе си. Иначе само ще си останем на нивото на егото, въпреки всички намерения.

    Защото всички ние постоянно правим неща, които са лоши за нас, като или не забелязваме, че ни вредят, или ги оправдаваме по някакъв начин. По-лесно е, разбира се, да видим този процес у другите – и това би трябвало да ни насочи към работа върху нашия собствен. Нещата, които забелязваме извън нас, са отражения на такива, които са вътре в нас, и фактът, че ги забелязваме, означава, че (като следваща стъпка) е нужно да обърнем внимание върху вътрешните аналози, които са единствените, които можем да променим така, че да се постигне баланс. Не можем да допринесем за общото уравновесяване на нещата, ако вътре в нас има противоречия, а ние се опитваме да поправим отраженията им във външния свят.

    Колко хора са нужни?
    Всеки един, който го направи, е необходим и достатъчен.

    А в действителност, само един.
    Тъй като има само един живот и само един, сънуващ, че е много.

  9. Петьо  22.02.2017 г. | 12:02 ч.

    Томина, как егото ще е първоначалния двигател на промяната, като същевременно няма намерение да променя нищо?

    Според мен осъзнаването на егото и последствията от неговите действия са начало на промяната. Ако и то да го е предизвикало, не е то, което осъзнава това, а друга, по-висша същност в човека.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.