Рудолф Щайнер: ТСО и ораторското изкуство (GA-339/6)

Лекция 6, изнесена на 16 октомври 1921 г. в Дорнах

Продължава от първа, втора, трета, четвърта и пета лекция.

Понеже днес се налага да бъде последната лекция, ще се занимаем с допълнения и пояснения на казаното досега. Така че трябва да гледате на това като на оказионна разпродажба, при която последните предложения най-сетне се изнасят пред публиката.

Най-напред бих искал да изтъкна, че трябва да запомните — ораторът е в съществено различно положение, в сравнение с някой, който е написал нещо и го предлага на читателя. Ораторът трябва напълно да осъзнава, че няма читатели пред себе си, а слушатели. Слушателят няма възможност да се върне и да прочете отново дадено изречение, което не е разбрал. Читателят, разбира се, може да направи това. Тези неща трябва да се имат предвид.

Този проблем може да се разреши чрез повторения на онова, което смятате за важно и дори задължително, за да се разбере цялото. Естествено, трябва да се погрижите такива повторения да са разнообразни. Най-важните неща се изнасят чрез променлива формулировка, за да може това разнообразие в изказа да не отегчава слушателите, които имат дарбата да разбират от първото казване. Ораторът ще трябва да се постарае казването на едно и също нещо по различен начин да има артистичен характер.

Артистичното изражение на говоренето, като цяло, е нещо, което трябва ясно да се вземе под внимание, особено когато темата засяга логиката, житейската опитност и други сили на разбирането. Колкото повече ораторът очаква насрещно разбиране чрез напрегнато мислене, толкова повече той трябва да говори артистично — чрез повторения, композиция и много други неща, които ще разгледаме днес. Трябва да запомните, че артистичността има собствени средства за улесняване на разбирането.

Да вземем за пример повторенията, които действат по такъв начин, че оказват съдействие на слушателите. Различно формулираните повторения дават на слушателя възможност да не се вкопчва здраво в едни или други фрази, а да чува това, което е свързващото между тях. По този начин неговото разбиране се освобождава, давайки му усещане за облекчение, а то в извънредно голяма степен подпомага разбирането му.

Но артистичните средства не трябва да се използват само при структурирането на речта, а също и при нейното изнасяне. Например, да вземем един оратор, който, търсейки подходящата дума за нещо, повдига въпрос по такъв начин, че той задава въпроса сред обичайната поредица от изявления. Какво означава да се обръщаме към слушателя с въпрос? Въпросите, които биват чути, всъщност работят главно върху вдишването на слушателя. Докато ви слушат, слушателите живеят с вдишване, издишване, вдишване, издишване. Тези неща не са важни само за говоренето, но са важни и за слушането. Ако лекторът зададе въпрос, издишването на слушателя всъщност може да остане неизползвано.

Слушането се променя при вдишването, когато се усвоява зададен въпрос. Няма противоречие и в случаите, когато слушателят издишва при задаването на даден въпрос. Слушането се осъществява не само директно, но и косвено, така че едно изречение по време на издишването — ако то е въпрос — в действителност се възприема правилно само при последващото вдишване. Казано накратко, вдишването има съществена връзка с възприемането на съдържание във въпросителна форма. Но поради факта, че вдишването се насърчава от зададения въпрос, целият процес на слушането става вътрешен. Това, което се изказва като въпрос, навлиза по-дълбоко в душата, отколкото ако слушаме само някое твърдение.

Когато човек слуша директно твърдение, той няма склонност да задейства нито вдишването, нито издишването си. Твърденията могат и да навлязат малко вътрешно, но те всъщност дори не занимават особено сетивните органи.

Продължителните твърдения, засягащи логически теми, като цяло са неуместни за ораторски лекции. Този, който изнася лекция, като просто дава смислени аргументи, разполага с чудесен инструмент — с него той приспива слушателите си. Така е, защото едно такова логическо развитие има и недостатъка да премахва разбирането от органа на слушането. Човек не слуша по правилен начин логиката. Нещо повече, по този начин реално не се регулира дишането; то не се хармонизира от разнообразни вибрации. Когато някой слуша логически твърдения, неговият дъх като цяло остава в най-неутралното си състояние, затова на човека му се доспива. Това е изцяло органичен процес. Логичните твърдения по необходимост са безлични — но това има своята цена.

Ето защо онзи, който иска да се развива като оратор, трябва да се погрижи, когато е възможно, да не говори в логически формули, а във фигури на речта, като си остава логичен. Към тези фигури на речта спадат и въпросите. Също спадащи към фигурите на речта са шегите, при които понякога казваме обратното на онова, което искаме да кажем. То трябва да се изрече по такъв начин, че слушателят да се досети, че от него се очаква да разбере обратното. И така, например, ораторът казва директно, даже с настойчив тон: „Кули е глупав“. При определени обстоятелства това изявление едва ли ще има добро въздействие. Но бихме имали по-удачна форма, ако кажем: „Не ми се вярва, че някой от седящите тук смята Кули за умен!“ Ето една форма на речта, която е противоположност на истината. Но, както се вижда, сме добавили нещо, за да формулираме обратното на настойчивото изявление. Ето така, като говорим по този начин, както и с вътрешно чувство, речта ни ще може да стъпи на собствените си нозе.

Току-що казах, че речта може да стъпи на нозете си. Това е образ. Филистерите биха възразили, че речта няма крака. Но една реч наистина има крака! Например, необходимо е само да си спомним, че Гьоте, когато е бил в напреднала възраст и вече е говорил с изтощение, обичал да се разхожда в стаята си. В общи линии речта е израз на целия човек — следователно тя има крака! За да изненадате слушателя с нещо, с което той не е запознат, той ще трябва да се срещне с обратното на това, което знае, за да го разбере. Това е извънредно важно за лекциите.

Също спадащ към логиката на чувствата в речта е фактът, че човек не говори продължително с еднакъв тон на гласа. Ако говорите монотонно — известно ви е, — ще приспите слушателя. Всяко повишаване на тона всъщност е лек кошмар, от който слушателят донякъде е разтърсен. Всяко относително понижаване на гласа реално е лек припадък, затова е необходимо слушателят да се бори срещу него. Чрез модулацията на тона в речта даваме повод на слушателите да участват в процеса, а това е изключително важно за оратора.

Но е особено важно и от време на време някак да насърчавате ухото на слушателя. Ако той е твърде вглъбен в себе си, докато слуша, понякога няма да следи определени изказвания. Той започва да разсъждава в себе си. За оратора е огромно нещастие, когато слушателите му се затворят в себе си и започнат да премислят. Така те пропускат нещо, което им се казва, а когато след време отново започнат да слушат, те просто не могат да наваксат.

Ето защо периодично трябва да хващате слушателя за ухото. Това се постига чрез използването на необичаен синтаксис и редуващи се начини на изразяване. Въпросите, разбира се, разнообразяват изложението на темата и обичайния изказ, но е добре да имате под ръка и други начини за изменение на словореда. Трябва да казвате някои изречения по такъв начин, че в началото да имате глагол или друга част на речта, която обичайно не се среща там. Когато се случва нещо необичайно, слушателят отново внимава. Още по-забележителното е, че той обръща внимание не само на въпросното изречение, но и на това, което идва след него. И ако говорите пред слушатели, които са необикновено възприемчиви, ще откриете, че те ще слушат дори второто изречение, ако преплитате малко словореда. Като лектори, вие трябва да обръщате внимание на този вътрешен закон. Ще научите най-добре тези неща, ако при слушане насочите вниманието си за това, как истински добрите оратори се възползват от тези неща. Подобни техники са това, което в действителност води до образните качества на речта.

Във връзка с формалната страна на ораторството бихте могли да научите доста неща от йезуитите. Те са много добре подготвени. Преди всичко те умело използват съставните части на речта. Йезуитите могат да въздействат напрягащо и отпускащо, но най-вече работят с образи. Налага се често да се позовавам на една поразяваща йезуитска реч, която преди време чух във Виена и на която бях заведен от един човек в йезуитската църква, в която проповядваше един от най-известните йезуитски отци. Той изнасяше великденска проповед и сега ще ви споделя съществената част от неговата реч.

Той каза:

„Скъпи християни! Има отстъпници от Бога, които настояват, че великденската проповед е установена от папата, от римския папа; тя не произлизала от Бога, а от римския папа. Скъпи християни! Ако някой вярва в това, може да се поучи от онова, което ще кажа. Представете си, че пред вас, скъпи християни, има едно оръдие. До оръдието пък стои един артилерист. Артилеристът държи кибрит в ръката си и е готов да запали фитила. Оръдието е заредено. Зад артилериста е висшестоящият офицер. Когато офицерът командва „Огън!“, артилеристът пали фитила. Оръдието гръмва. Може ли някой от вас да каже, че този артилерист, който изпълнява командата на своя старшина, е изобретил барута? Никой от вас, скъпи християни, не би казал това! Вижте сега, римският папа е бил един такъв артилерист. Той е чакал командата от горе, преди да нареди великденската проповед. Ето защо, не трябва да се казва, че папата е създал великденската проповед, защото това е същото като да кажем, че артилеристът е изобретил барута. Той просто изпълнява командите, идващи свише.“

Всички слушатели бяха сразени и убедени!

Очевидно този човек разбираше ситуацията и познаваше умствените нагласи на хората. Но и това е нещо, което е от първа необходимост за една добра реч и беше споменато в нашите лекции. Проповедникът каза нещо, което беше образ и беше извън основната мисловна нишка, но все пак слушателите проследиха мисълта му, без да почувстват, че човекът говореше субективно. Обръщал съм ви внимание и на официалното изявление от Бисмарк относно политиците, които се съобразяват с вятъра1 — той е взел този образ от онези, с които е спорил, но все пак то го е освободило от строгата поредица мисли при една дискусия.

Ако бъдат правилно почувствани, такива неща представляват артистичните средства, които напълно заместват онова, от което лекцията не се нуждае — стръмна логика. Логиката е за мисленето, а не за говоренето — имам предвид формите на речта, а не начина на изразяване. Естествено, нелогичното няма място. Но една реч не трябва да се подрежда така, както подреждаме поредица от мисли. Ще забележите, че едно нещо може да е много проницателно и уместно в даден дебат, но все пак то не оставя трайна следа. Това, което оставя траен спомен в една реч, е образ, който ни сграбчва, а именно такъв, който се намира на определено разстояние от смисъла, така че ораторът, който използва образа, се освобождава от робска зависимост към чисто логичните мисли.

Такива насоки водят до признанието, че една реч може значително да се открои посредством хумор. Една задълбочена, сериозна реч може да се приповдигне с хумор, който, така да се каже, има жило. И преди съм казвал: ако искате насила да налеете воля в слушателите, те ще се раздразнят. Правилният начин да насърчите волята е самата реч да изгради образи, които са — нека ги нарека — вътрешни реалности. Самата реч трябва да бъде реалност. Може би ще разберете какво имам предвид, ако ви разкажа два случая. Вторият не е диалог в пълния смисъл, но все пак може да ни насочи към употребата на образи в речта, която иска да охарактеризира нещо.

Обърнете внимание, че речите, които целят да бъдат духовити, често добиват напълно субективно оцветяване.

Известно време германският Парламент е имал такъв остроумен оратор в лицето на един от своите членове — Майер. Например, веднъж по онова време в този Парламент бил обсъждан известният — или позорният — Lex Heinze2 („закон Хайнце“). Мисля, че човекът, който е защитавал приемането на този закон, е бил Министърът. И той винаги, в качеството си на защитник и принадлежащ към Консервативната партия, казвал das Lex Heinze. Той винаги казвал das Lex Heinze (в среден, неутрален род). Е, няма съмнение, това е грешно, но е допустимо. Но според характера на Либералната партия, към която принадлежал остроумният шегобиец — депутатът Майер, такива въпроси се разглеждали сериозно. Така че по-късно в дискусиите Майер поискал думата и се изказал в този дух:

„Господин Министърът защитаваше die Lex Heinze,3 но постоянно го наричаше das Lex Heinze.4 Така и не разбрах за какво говори в действителност. Къде ли не разпитвах, какво е das Lex. Никой не можа да ме просветли. Взех речника, за да проверя — не намерих нищо. Тъкмо щях да дойда тук, за да попитам Министъра, когато ненадейно ми хрумна да се консултирам с една книга за латинската граматика. А там намерих отговора, даден в определението: „Онова, за което ни липсва ясна представа, се разглежда в среден род“. “

Няма съмнение, това неучтиво остроумие е предизвикало спонтанен смях. Но на него му липсва жило, то не разпалва надълбоко слушателите. При една такава шега всред слушателите възниква леко и несъзнателно съжаление към засегнатата страна. Този тип остроумия са твърде субективни. Те по-скоро възникват от любов към сарказма, отколкото от любов към самия отстояван възглед.

На това ще противопоставя следното, което винаги съм намирал за поразяващ образ:

Този, който по-късно става пруския крал Фридрих Вилхелм IV, още бил престолонаследник и много духовит мъж. Неговият баща, крал Фридрих Вилхелм III, имал министър, когото много уважавал. Неговото име било фон Клевиц.5 А принцът-престолонаследник не можел да понася фон Клевиц. Веднъж в двореца се провел бал. Престолонаследникът се обърнал към Клевиц и казал:

— Ваше Превъзходителство, днес бих искал да Ви занимая с една гатанка:

Първото расте из поляните.
Второто е нещо, което,
щом ни докосне, ни разтърсва.
А двете заедно са беда за народа!

Фон Клевиц се изчервил от ухо до ухо, поклонил се и след бала подал оставката си. Кралят го повикал и казал:

— Какво се е случило? Не мога да приема оставката Ви, скъпи ми Клевиц!

— Да, Ваше Кралско Величество, но престолонаследникът снощи ми каза нещо, което ме възпрепятства да остана на тази служба.

— Това е невъзможно! Нашият скъп престолонаследник не би казал нещо, на което не бих повярвал!

— Но той все пак го стори, Ваше Величество.

— Какво Ви каза моят първороден син?

— Той ми каза: „Първото расте из поляните. Второто е нещо, което, щом ни докосне, ни разтърсва. А двете заедно са беда за народа!“ Няма съмнение, Ваше Кралско Величество, че принцът имаше предвид мен.6

— Наистина, това е забележително, скъпи ми Клевиц. Но ще повикам престолонаследника и ще му дадем възможност да ни обясни.

Кралят повикал принца.

— Скъпи Първороден сине, твърди се, че снощи сте казал нещо много обидно на моя незаменим министър, Неговото Превъзходителство, фон Клевиц.

Престолонаследникът отвърнал:

— Ваше Величество, не мога да си спомня. Ако е било нещо сериозно, със сигурност щях да се сетя за него.

— Но, доколкото аз разбрах, наистина е било нещо сериозно.

— О! Да, да, помня го. Казах на Негово Превъзходителство, че бих желал да отговори на една гатанка: Първата сричка е нещо, което е расло в полето, втората сричка е нещо, което ни разтърсва, а двете срички са за нещо, което е бедствие за народа. Аз мисля, че проблемът не е в това, че съм обидил Негово Превъзходителство, а в това, че Негово Превъзходителство погрешно е решил гатанката!

Кралят подканил принца:

— Е, обяснете, какъв е отговорът на тази гатанка?

— Ето го: Първата сричка расте из поляните: сеното (нем.: Heu); втората сричка ни разтърсва с леко треперене: страхът (нем.: Schreck). Двете заедно образуват Heu-schreck (скакалец), а скакалците причиняват беди на народа, Ваше Величество.

И така, защо ви разказах това? Разказах ви го по тази причина, че някой, който казва такова нещо и отлива изразите и образите на речта си в такива форми, няма нужда да стига до края. Слушателите му не очакват той да обяснява драматичното положение по-нататък, а по-скоро се очаква всеки да довърши сам общата образна идея. А за една реч е полезно от време на време да предлага нещо, което да се запълни от слушателя. Когато директно правим някого за посмешище, не остава нищо за слушателите; тогава няма празнота, която те да запълнят.

За да може слушателят наистина да добие чувството, че от него се очаква действие за нещо, че трябва да продължи недоизказаното от вас, можете да му помогнете чрез усилване на живите описания. Но е необходимо и да правите очакваните паузи в речта си. Тези паузи са задължителни.

И така, можем да кажем още извънредно много по темата за формите и структурата на речта. Обикновено се вярва, че хората слушат само с ушите си. Но фактът, че някои, особено когато искат да вникнат в нещо, отварят устата си при слушане, вече ни навежда на други мисли. Те не биха отворили уста, ако слушаха само с ушите си. Ние слушаме с органите на речта много повече, отколкото обикновено се смята. Винаги, образно казано, захапваме речта на оратора със собствените си органи на речта. А етерното ни тяло винаги говори при слушането, даже се занимава с евритмия. Да, в действителност движенията на етерното ни тяло съответстват точно на движенията на евритмията. Само че обикновено хората не го знаят, освен ако не са изучавали евритмия.

Вярно е, че всичко, което чуваме от неодушевените тела, се чува отвън чрез ухото. Но човешката реч в действителност се чува по такъв начин, че обръщаме внимание на това, което бие отвътре по тъпанчето на ухото ни. Това е факт, който е известен на малко хора. Малцина знаят, че има огромна разлика, например, между човешката реч и звука от черковните камбани или един симфоничен оркестър. При човешката реч реално се чува най-вътрешната част на говоренето. Останалото не е друго, а само съпровождащо явление. Не е такъв случаят при слушането на нещо неодушевено. Ето защо казах всичко, което казах, относно слушането на собствените ни речи, така че, като оратори, да можем правилно да ги формулираме, след като сме се чули критично. Имам предвид, че формулирането идва от същата сила, от същия импулс, от който идва и критикуването при слушане.

Донякъде е важно хората, които си поставят за цел да правят нещо конкретно за троичното разделение на социалния организъм — или за нещо подобно, — да се погрижат онова, което говорят пред публиката, да бъде в известен смисъл артистично. Това е необходимо, защото днес говорим — вече съм го изтъквал — на доста глухи уши, ако се обръщаме към обикновената публика относно троичния социален организъм. И бих искал да добавя, че в този смисъл трябва да сме изцяло потопени в темата, особено по отношение на чувствата и настроението, ако искаме да постигнем какъвто и да било успех.

Нямам предвид, че е необходимо да изучавате тайните на успеха — това определено не е нужно, — нито да се приспособявате по лекомислени начини към онова, което слушателите искат да чуят. Това със сигурност е нещо, към което не трябва да се стремите. Това, към което трябва да се стремите, е истинско познаване на събитията в даден момент. Но, както ви е известно, такова здраво стъпване на събитията, случващи се в даден момент, както и по-дълбокият интерес към текущите събития, днес може да се постигне само с помощта на антропософията. Поради тези и други причини, онзи, който иска да говори успешно за троичния ред, трябва да бъде поне вътрешно проникнат от убеждението, че, за да може светът да разбере троичния ред, е необходимо светът да се запознае с антропософията.

Несъмнено, най-първите усилия за осъществяването на троичния социален ред дойдоха, от една страна, от онези, които очевидно бяха заинтригувани от троичния социален ред, но не и от антропософията. В същото време, от друга страна, бяха онези, които се интересуваха от антропософията, но почти не ги беше грижа за троичния социален ред. След време обаче това разделение ще се окаже неприемливо, ако се търсят трайни резултати.

Това е особено вярно за Швейцария, като някои от причините вече бяха споменати.7 Ораторът трябва да притежава силно и непоклатимо убеждение, че троичният социален ред не може да съществува, без антропософията да бъде негова основа. Разбира се, можем да се позовем на факта, че някои хора искат да приемат троичния ред, макар да отхвърлят антропософията. Но вие трябва непременно да знаете как стоят нещата. А този, който познава реалността, ще може да намира правилните думи, понеже ще му е известно, че без знания поне за основите на антропософията не може да има троична организация.

Какво опитваме да организираме по троичен начин? Представете си една държава, където правителството има пълен контрол, от една страна, над училищата, а от друга — над икономиката, така че областта на човешките права попада между двете. Малко вероятно е троичният ред да се постигне в една такава държава. Ако училищната система стане независима от правителството, много скоро след това ще последват избори на училищен монарх или училищен министър, като в най-кратък срок независимият културен живот ще се превърне в правителство!

Такива въпроси не могат да се манипулират чрез формули, а трябва да се коренят в човешкия живот. Най-напред ние действително трябва да имаме независим културен живот и да участваме в него, преди да прехвърлим дейността си от тази сфера към цялото общество. Само когато водим такъв живот в духа на антропософията — олицетворен от Валдорфското училище в Щутгарт, — можем да говорим за началото на независима културна област. Валдорфското училище няма директор, няма учебен план, нито нещо от този тип. Но животът е в него. И именно животът указва какво да се прави.

Напълно убеден съм, че темата за съвършената независима училищна система може да събере много хора — били те 12, 13 или 15, — които заедно биха намерили най-красивите мисли за формулиране на една програма: първо, второ, трето — много точки. Тези програми биха могли да са такива, че нищо повече да не може да се измисли. Не е нужно хората, които са съставили тези програми, да са най-интелигентните. Те, например, може да са обикновени политици. Нещо повече — биха могли и да са от онези „политици“ в кръчмите. Те биха изнамерили 30, 40 точки, покриващи най-възвишените идеали за съвършените училища, но няма да осъществят нищо с това! Безполезно е да се изготвят програми и правилници, с които никой не може да работи. Можем да работим с група учители само на базата на онова, с което разполагаме — не на базата на правилници, — като правим най-доброто, на което сме способни, по възможно най-живия начин.

Независимият културен живот трябва да бъде истински живот на духа. Сега, когато хората говорят за духовен живот, те имат предвид идеи; те говорят само за идеи.

Следователно, понеже антропософията съществува с целта да пробуди у хората чувството за истинския духовен живот, троичното разделение на социалния организъм става изискване от първа необходимост. Съответно, двете трябва да вървят ръка за ръка — съдействието на антропософията и съдействието на троичния социален ред.

Но хората, особено съвременните, са уморени в умовете и душите си. Всъщност те странят от достигането до нови мисли и чувства, като се интересуват само от опазването на традиции. Те искат живот без опасности и грижи. Не искат да се обърнат към антропософията, защото не желаят да нарушат покоя на душите си чрез деятелност. Затова те се стичат на огромни тълпи — особено интелектуалците — към римокатолическата църква,8 която не изисква усилия от тях. Работата е оставена на владиките и поповете, които подготвят душите за смъртта.

Само помислете колко дълбоко вкоренено е в днешното човечество: родителите имат син, когото те обичат. Затова те искат животът му да е подсигурен. Насърчават го да работи за държавата, защото тя със сигурност ще се погрижи за него. Така на сина не му се налага да се бори сам с живота. Той ще работи дотогава, докато може, след което ще излезе в пенсия — ще бъде подсигурен дори след дните, в които е работил. И колко благодарни трябва да сме на държавата, че се грижи така добре за децата ни!

Но хората не са склонни да предпочитат и независимите грижи за душите си. До смъртта грижите за душата се поверяват на църквата, както грижите за препитанието се прехвърлят на държавата. И точно както държавните власти осигуряват физическия човек с пенсия, така, след като човекът умре, от църквата се очаква да подсигури душата му с пенсия. Тази осигуровка се очаква даже и след смъртта. Това е нещо, което се е загнездило дълбоко в съвременния човек, във всеки наш съвременник. Само за да съм учтив, ще добавя, че това е вярно както за синовете, така и за дъщерите, защото дъщерите ги омъжват за онези, които са „осигурени“, като по този начин „осигуряват“ и тях.

Ето това е натрапчивата идея на човечеството: не да се уповаваме на себе си, а да разчитаме на някаква външна мистична сила, на която да възлагаме надежди. Държавата — такава, каквато е в наши дни — е пример за една такава мистична сила. Но нима държавата не е прекалено прозрачна? Очаквам много повече загадъчност и дълбочина дори от най-лошата мистика.

Трябва да имаме усет за тези неща, когато се посвещаваме на задачите, с които се занимават тези лекции. Този лекционен курс, като цяло, беше ограничен до формалностите в ораторското изкуство, но важните неща са ентусиазмът, който живее в сърцата ни, както и пълната вяра в необходимостта да проявим ефективността, която може да произлезе от Гьотеанума в Дорнах. И според степента, в която това убеждение израсте във вас, то ще стане убеждаваща сила не само за вас, но и за другите.

От какво се нуждаем днес? — Не просто от доктрина. Колко и да е добра, тя ще събира прах в библиотеките. Може и да се разпространява тук-там от някой „проповедник в пустинята“. Но няма да има успех, ако не се погрижим импулсите на троичния ред да навлязат с минимално закъснение в колкото се може повече умове. Тогава практическото приложение на тези импулси ще последва от само себе си.

Но ние трябва да разширим обхвата на усилията си. Едно седмично издание, каквото е това на Гьотеанума, ще трябва да се разпространи колкото се може по-нашироко в Швейцария. Това е само едно от множеството изисквания с оглед на факта, че основните елементи на антропософията трябва постоянно да се напомнят; но едно такова издание ще трябва да намери място и на световната сцена, за да се опознае и приложи троичният социален ред. Опитът от начина, по който се работи за изданието на Гьотеанума, ще бъде от полза за всеки, който се опитва да помогне в осъществяването на такъв ред в социалния организъм.

Това, от което преди всичко имаме нужда, са сили, смелост и всеобхватни проницателност и интерес към световните събития! Не трябва да се изолираме от света, нито да се впримчваме в тесни интереси, а трябва да се интересуваме от всичко, което се случва по целия свят. Това ще даде крила на думите ни и ще ни направи истински съработници в областта, която сме избрали.

В тази светлина бяха изнесени тези лекции. И когато излезете оттук, за да продължите работата си, можете да сте сигурни, че мислите на лектора ще ви съпровождат. Нека една такава съвместна работа усили импулса, който трябва да вдъхновява нашата работа, ако искаме тази работа, особено в Швейцария, да се свърши по правилен начин.

И така, пожелавам ви успехи, като ви отпращам не в тъмнина, а там, откъдето светлината и чистият въздух могат да навлязат в общочовешкото развитие. Тези неща ще ви бъдат от полза, тъй като самите вие сте тези, които внасят светлината и искреността в света.

Превод от английски: Иван Стаменов


Бележки:

  1. Вижте лекция 4 — бел. пр. []
  2. Lex Heinze — терминът, с който е наричан един скандален закон от 1900 година. Латинската дума Lex означава „закон“. А името „Хайнце“ е това на берлински сводник, който бил осъден за нанасяне на тежки травми, завършили със смърт. В първоначалния си вид „Законът Хайнце“ е криминализирал сводничеството и изисквал цензурирането на всички „аморални“ елементи в изобразителното изкуство, литературата и театъра. Последвалите обществени протести от страна на средната класа, привържениците на Либералната партия и социал-демократите заставят Райхстагът да гласува компромисен вариант на закона, в който са дадени и конкретни определения за „аморалното“, подлежащо на цензура — бел. пр. []
  3. Правилният определителен член на Lex (закон) e die, понеже на немски език думата е от женски род — бел. пр. []
  4. Определителният член das тук е неправилен, понеже той се използва за среден род, а думата след него е в женски род — бел. пр. []
  5. Двете срички в името Klewiz са идентични със звуците в немските думи Klee (детелина) и Witz (виц, шега). Това е важно уточнение, защото примерът, който дава д-р Щайнер, представлява сложна игра на думи — бел. пр. []
  6. Детелината (Klee) расте из поляните. Вицът (Witz) кара хората да се разтресат от смях. А двете заедно образуват Klee-Witz (Клевиц), което е обида, защото принцът го определя министъра като „бедствие за народа“ — бел. пр. []
  7. Вижте лекция 4 — бел. пр. []
  8. Вярвам, че, ако д-р Щайнер беше изнесъл тази лекция през българска публика, щеше да каже същото и за източноправославната църква — бел. пр. []

Споделяне на публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми.
От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите.
Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

6 коментара за "Рудолф Щайнер: ТСО и ораторското изкуство (GA-339/6)"

  1. Стопанина  28.12.2016 г. | 19:09 ч.

    Имам чувството, че последната третина на лекцията аз съм я писал. Даже примерите, които дава Щайнер за църквата, за осигуряването на децата и прочие, са примери, които съм ползвал от години.

    А ме съблазнява и идеята да мисля, че „изданието на Гьотеанума“, което (като че ли единствено) разбира взаимозависимостта между антропософията и ТСО, не е в Швейцария, а се списва в България и може да служи за пример как се осъществява идеята за ТСО между скромна група съмишленици.

    Това за седмичните напомняния на основни антропософски възгледи и връзката им с ТСО е идея, върху която си струва да се помисли за 2017 г., пък и за по-нататък, ако е по Божията воля.

  2. Петьо  29.12.2016 г. | 11:31 ч.

    Относно бележка 1, в немския текст е:

    Ich glaube nicht, daß
    jemand hier sitzt, der die Meinung hat: der Kully ist gescheit!

    Може да се преведе така:

    Не вярвам, че тук има някой, който да смята, че Кули е умен.

    Или така:

    Не вярвам, да има някой тук, който да смята, че Кули е с всичкия си.

    Прочетох цялата част няколко пъти и според мен Щайнер противопоставя само „Der Kully ist dumm“ (Кули е глупав) на „der Kully ist gescheit“ (Кули е умен). А не „Кули е глупав“ на цялото второ изречение. На нас може и да ни се струва като малко удачен пример, но това ми единственото логично обяснение, ако приемем че лекцията е правилно стенографирана (и е нямало да речем едно „nicht“ пред „gescheit“).

  3. Петьо  29.12.2016 г. | 11:46 ч.

    Даже пред вид казаното от Щайнер, примерът ми се струва съвсем удачен. Разбира се, че смисълът на изречението трябва да е, че Кули е глупав, защото точно това иска да каже ораторът. Само, че го прави по друг начин, за да намери съответното въздействие.

  4. Стопанина  29.12.2016 г. | 11:56 ч.

    Благодаря, Петьо, възможно е да не съм разбрал нещо. Махнах бележката си, за да не подведа някого.

    Разбира се, че смисълът на изречението трябва да е, че Кули е глупав, защото точно това иска да каже ораторът. Само, че го прави по друг начин, за да намери съответното въздействие.

    Само че примерът се отнася към предходните две изречения:

    Също спадащи към фигурите на речта са шегите, при които понякога казваме обратното на онова, което искаме да кажем. То трябва да се изрече по такъв начин, че слушателят да се досети, че от него се очаква да разбере обратното.

    За мен „Едва ли някой вярва, че Кули е умен“ не е обратното на „Кули е глупав“, а както сам си отбелязал и бях отбелязал в бележката си: това е същото – „Кули е глупав“, – но казано по-засукано и деликатно. Следователно, от слушателя не се очаква да се досеща каквото и да било.

    Смятам, че обратното на „Кули е глупав“ би трябвало да бъде „Кули е голям умник“, казано със съответната интонация, от която слушателят трябва да се досети, че всъщност „Кули е глупав“.

    противопоставя само „Der Kully ist dumm“ (Кули е глупав) на „der Kully ist gescheit“ (Кули е умен).

    Според мен не си прав. Отрицанието в „НЕ вярвам“ променя смисъла на по-нататъшното „Кули е умен“. По този начин общият смисъл на изречението отново става, че „Кули е глупав“, а целта е била да получим пример за обратното.

    Но, както казах, може и да не вдявам нещо.

  5. Петьо  29.12.2016 г. | 12:34 ч.

    Ще си позволя да дам следния пример, макар изведен от писмена реч.

    “Следователно, ако ще слагаме верен етнически етикет, той в случая е циганин. Но Андреев като че ли не знае разликата между „етнос“ и „гражданство“, което го прави съвършено непригоден да работи с думите и да бъде журналист.”

    Тук особено е натъртено върху “съвършено непригоден”. Ясно и категорично определение на автора.

    Ако възприемем мнението, че трябва да се каже в прав текст пълно противоположното, то второто изречение би трябвало да е нещо от сорта на:

    “Андреев като че ли е наясно с разликата между „етнос“ и „гражданство“, което го прави годен да работи с думите и да бъде журналист”

    Да, но авторът е на противоположно мнение и за да се разбере това ще е необходимо допълнително пояснение, като например следващо изречение от типа на “Да, ама не – той като че ли не я знае и затова е съвършено непригоден за длъжността си”.

    Ако се използва прийома с въпроса и противоположността на Щайнер, обяснен с примера за Кули, според мен второто изречение би трябвало да е нещо в този дух:

    “Силно се съмнявам някой от читателите да смята, че Андреев знае разликата между „етнос“ и „гражданство“, което да го прави и годен да работи с думите и да бъде журналист.”

    Или

    “Изглежда ли ви като Андреев да знае разликата между „етнос“ и „гражданство“, което да го прави и годен да работи с думите и да бъде журналист?“

    Така пак става ясно какво мисли авторът, дори и без натъртването. Разбира се, изборът какво и как да каже (напише) е на оратора (в случая – на пишещия). По-важно е той/тя да е наясно как иска да въздейства и по този начин да подбира изразните средства.

  6. Стопанина  29.12.2016 г. | 13:49 ч.

    Петьо, ще напомня думите на Щайнер, че писмената и вербализираната реч си имат собствени правила. Ако думите ми за Андреев не бяха написани, а част от вербално изказване, спокойно можеха да звучат:

    “Андреев като че ли е наясно с разликата между „етнос“ и „гражданство“, което го прави годен да работи с думите и да бъде журналист”

    Това, че всъщност мисля обратното, щеше да проличи от интонацията ми и от контекста.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.