Рудолф Щайнер: ТСО и ораторското изкуство (GA-339/4)

Лекция 4, изнесена на 14 октомври 1921 г. в Дорнах

Продължава от първа, втора и трета лекция.

Вчера опитах да обясня как първата част на дадена лекция за троичния социален ред може да се съобрази с определена публика. Обърнах внимание на факта, че преди всичко е необходимо да се събуди едно чувство за особения характер на духовния живот, който стои независимо, на своя основа. Във втората част задачата е да се изясни на съвременното човечество, че може да съществува нещо като демократично-политическа връзка, стремяща се към равенството.

Фактите са такива — това трябва да го вземете под внимание, когато подготвяте такава лекция, — че днешният човек няма никакво чувство за държавната структура, изградена върху основата на правото. Тази част, политическата част, отнасяща се до държавата, е особено трудна за разясняване в швейцарските условия. Налага се да се изтъкне съвсем ясно, че лектори, които искат да представят троичния социален ред в швейцарска среда, трябва да изхождат от въпросните швейцарски условия, а в средната част, засягаща политическия и обществения живот, трябва да имат предвид, че говорят в швейцарски контекст.

В крайна сметка, нещата в общи линии са тези: Поради условията в текущото развитие на човечеството, общественият живот, като такъв, който се проявява в правния живот, като цяло е изчезнал. Това, което се проявява и живее в държавата, всъщност е хаотично съчетание на духовните елементи в човешкото битие и икономическите елементи. Може да се каже, че в днешните държави духовните елементи и икономическите елементи постепенно са се смесили. А политическият живот е потънал между тях, като в действителност се е размил до пълно изчезване.

Именно швейцарците знаят най-малко за истинската демокрация.Това е особено изразено в условията на Швейцария. Тук навсякъде се натъкваме на привидна демократизация на духовния живот, който всъщност не е такъв, и с демократизация на икономическия живот. Имаме и факта, че, според вярванията на публиката, това привидно демократично смесване на духовния и икономическия живот е демокрация. Тъй като хората оформят представите си за демокрация заради това смесване, тоест имат напълно илюзорна представа за демокрацията, е изключително трудно да говорим за истинската демокрация пред швейцарци. В действителност именно швейцарците знаят най-малко за истинската демокрация.

Хората в Швейцария мислят, как да демократизират училищата. Това е почти същото като да мислят сериозно върху идеята, как да превърнат един ботуш в добър заместител на една шапка. По подобен начин се отнасят и с другите тъй наречени демократични политически концепции. Няма смисъл да се говори за тези неща по един — ще го нарека — мекушав начин, за да говорим любезно на преобладаващата швейцарска публика. Защото тогава няма да се разберем. Ако сме любезни по тези въпроси, няма да стигнем до разбирателство. И точно заради това е тъй необходимо да обсъждаме идеята за правата и равенството пред хора, каквито са швейцарците.

Рудолф Щайнер: ТСО и ораторското изкуство (GA-339/4)

Човек трябва да свикне да говори различно според областта, ако иска да бъде полезен като лектор. Когато някой изнасяше лекции върху троичния социален ред в Германия — какъвто беше случаят в началото на април 1919 г., — той говореше при напълно различни условия, в сравнение с онези тук, в Швейцария. А условията бяха напълно различни за говоренето относно троичния социален ред в Англия или в Америка. Особено през онази пролет, през април 1919 г., веднага след германската революция, всеки в Германия, от пролетариата до средната класа — първите, естествено, по-революционно, а вторите по-резервирано — беше убеден, че трябва да дойде нещо ново. Човек се обръщаше към това тяхно чувство и настроение — че трябва да дойде нещо ново. Човек говореше на сравнително подготвени, възприемчиви хора. Можеше да се говори много по-различно от начина, по който днес може да се говори тук. Ситуацията значително се промени и в самата Германия от 1919-а насам.

Днес в най-добрия случай можем да се надяваме, че ще пробудим чувство за нещо, което наподобява троичния ред — за това, че духовният живот може да се структурира независимо, особено как би могъл да се обособи при съвременните условия в Германия и как при определени условия може да се изгради и вътрешно-политическият правен живот на държавата. По принцип в съвременна Германия не можем да говорим за обособяване на икономическия живот изцяло в смисъла на троичния ред, защото икономическият живот в Германия е реално нещо, което е в окови, под натиск и тъй нататък. Той е нещо, което не може да се движи свободно и което не може да добие представа за собствената си подвижност.

Това се вижда много ясно в твърде различните форми на живот при, да речем, Futurum1 и Kommende Tag.2 Kommende Tag съществува, сякаш е в усмирителна риза и неговата задача е да действа при такива условия. Futurum трябва да работи и да се развива сред швейцарските условия — условия, за които ще говоря подробно по-нататък.

Ето защо една лекция трябва да се формулира по различни начини според това, дали се изнася в Швейцария, Германия или дори по различно време. И отново — трябва да говорим различно в Англия или в Америка. Това, което може да се постигне тук, в Европа, по отношение на тези две страни,3 може да е само нещо като сурогат. Добре ще е, ако, да речем, „Същност на социалния въпрос“ се преведе. Чудесно ще е, ако книгата се разпространи. Но, както казах в началото, истински ефективният начин ще бъде, ако идеите на тази книга се поднесат по напълно различен начин за Америка и Англия. Както в Швейцария, така и в Централна Европа книгата може да се чете дума по дума, както е написана. Но за Англия и Америка тези идеи ще трябва да се поднесат в съвсем различна форма, защото човек се обръща към хора, които в общи линии имат противоположна нагласа спрямо онази, например, сред германците през април 1919 година.

В Германия преобладаваше мнението, че трябва да дойде нещо ново и можехме да започнем направо с това, ако знаем, че публиката е подготвена. Публиката нямаше умствените сили да разбере идеята, но имаше чувството и усета за общата идея на това нововъведение. Естествено, в цяла Англия и Америка вече не съществува и помен от такова чувство. Единствената грижа там е как да се поддържат и запазват старите традиции. Единствената тревога е как правилно да се подсигури миналото, защото старите ценности са добри — така мислят там, — затова никой не трябва да разклаща традиционните устои!

Определено ми е известно, че на казаното дотук може да се възрази с изявлението, че там, в западното полукълбо, има и много прогресивни движения. И все пак всички тези прогресивни движения, независимо дали вътрешното им съдържание е ново, са реакционни и консервативни по отношение на управлението им. Преди всичко там, на Запад, трябва да се пробуди чувството, че нещата не могат да продължават по начина, по който са се развивали досега.

Това несъмнено се забелязва от отделни индивиди. Да разгледаме един въпрос — ужасния, безобразния, бих казал, най-лошия проблем, който би могъл да възникне от чисто човешка гледна точка — въпроса с глада в Русия. Въпреки че мненията в Германия винаги са хаотични; въпреки че в момент на раздразнение някой може да действа неразумно; и въпреки че по чисто човешки подбуди за състраданието се говори по делови начин — естествено, не казваме нищо против въздържаното състрадание, — в Германия, или поне в някои кръгове, хората повече или по-малко стигнаха до извода, че няма никакъв смисъл за човешкото развитие, ако проблемът с глада в Русия се „решава“ под формата на субсидии и подаръци, както правеше Западът. Хората стигнаха до идеята, че тези неща се изискват дори само от човещина, но те не решават задачата да се премахнат съвременните условия, водещи до този глад в Русия. На Запад само неколцина теоретици стигат до такъв възглед — и то повърхностно. Ето защо е в реда на нещата човек първо да събуди чувството на Запада за факта, че светът има нужда от нова форма, от реформация.

Отношението на Швейцария към страшната наскорошна катастрофа4 беше такова, че тя участваше само теоретично — а именно чрез средствата на журналистическата теория за събитията и чрез средствата за външно въздействие над културните и икономическите условия. По тази причина швейцарците нямат никакво реално чувство нито за факта, че трябва да дойде нещо ново, нито за старото, което би могло да остане. Ако днес, в зависимост от едно или друго партийно съображение, един швейцарец говори за новото, което трябва да се осъществи, или за старото, което трябва да се съхрани, човек има чувството: Той ни говори само онова, което е слушал да се говори, от една страна, в Централна Европа, а от друга — в Англия и Запада. Той говори само онова, което е достигнало до ушите му, а не от лична опитност.

Това е причината, поради която изглежда така, сякаш швейцарецът или човек, който не желае да се занимава лично с левите или десните убеждения — изтъкнатите швейцарци често са такива в наши дни, — сякаш тези хора казват: „Ами, когато се случи това, то се случва по този начин, а когато се случи друго, то се случва по друг начин! Ако се прояви нещо ново, събитията поемат съответния ход. Ако се запази старото, събитията ще се случват по съответния начин!“ — Човек разбира, че тези хора просто поставят нещо на едната или другата страна на везната.

Казано иначе: Когато опитаме да насърчим някой от Швейцария да прояви интерес към нещо, което е крайно необходимо за съвременния свят, можем доста да се отчаем, защото реално той не се заинтригува, а думите ни рикошират в него, понеже сърцето му не участва. За него е проява на лош вкус да се интересува и разполага с твърде малко личен опит по отношение на тези неща, за да изпитва симпатия към тях. Той иска своя мир. От друга страна, той иска да бъде швейцарец. От това следва: Ако през границата идват всевъзможни изявления, включващи думите „свобода“ и „демокрация“, пък и самият швейцарец се определя като демократ, той не може да обърне възгледа си и да каже, че не иска демокрация! Накратко, ние ще почувстваме, че хората от Швейцария имат прекалено добре изграден канал между дясното и лявото ухо, така че всичко, което влиза през едното ухо, излиза през другото, без да достигне разсъдъка и сърцето му.

Светът буквално чака швейцарците да си вземат бележка в главите, както си взеха бележка в джобовете си.Човек трябва да има разбиране поне за фактите, които показват, че една политическа система, като тази на Швейцария, наистина е много специална. Тя действително е много специална. Преди всичко, защото Швейцария е нещо като гравитационна точка на света — това вече стана очевидно през войната, ако някой иска да го забележи. Особено ясно се вижда покрай липсата на съюзи по отношение на различните световни условия. Тези условия се използваха от Швейцария, за да стигне до свободни, независими решения и действия спрямо обкръжаващата я среда. Светът буквално чака швейцарците да си вземат бележка в главите, както си взеха бележка в джобовете си. В джобовете си те забелязват, че франкът не беше засегнат от възхода, падението и опорочаването на валутата. Швейцарецът осъзнава, че целият свят се върти около швейцарския франк. Така стоят нещата и в един от духовните аспекти, но това изобщо не се забелязва от швейцарците. Както те знаят, че неизменният франк има стойност, която го превърна в регулатор на валутата по света, така швейцарците трябва да разберат стойността на своята независима позиция, особено по отношение на световните условия. Така Швейцария наистина може да бъде средство за влияние над световните условия. Ето защо е необходимо това да им се изясни.

По подобен начин преди време можеше да се говори за Австрия. Хората, които знаеха нещо по тези въпроси в Австрия, често повдигаха въпроса: защо тази Австрия, при която има само центробежни тенденции, продължава да съществува, а не се разпадне? През 1880-те и 1890-те винаги отговарях така: Случващото се в Австрия само по себе си няма значение за спояването или разпадането на държавната структура. Но това, което се случва около нея, има. Защото другите — Германия, Русия, Италия, Турция и интересуващите се от Турция, Франция и самата Швейцария, — понеже тези политически сили, които обграждат Австрия от всички страни, не позволяват на Австрия да се разпадне, а всъщност я държат централизирана и единна. Причината е, че всяка от тези държави завиждаше на останалите! Всяка с мъки се стараеше някоя от другите да не вземе нещо: заради това Австрия беше единна. Тя се поддържаше в единство отвън. Всеки можеше да го види, ако има очи за такива неща. Едва когато този общ взор на заобикалящите сили се разми от дима на оръдията през Световната война, Австрия естествено се разпадна. В общи линии тази картина ни казва всичко.

Е, подобен е случаят с Швейцария, но той е и различен. Около нея също съществуват всякакви разнообразни интереси, но тези интереси пропускат тази малка област и не се сблъскват за нея. А днес, когато имаме световен икономически живот и културен живот, нещата стоят така, че тази малка област се сочи като пример за добродетел и нещо много специално. Какво представлява тя? Тя е нещо, което се споява в границите си чрез изцяло политически условия. Вижда се и от историята на Швейцария. Швейцарската история привидно е изцяло политическа, както швейцарското мислене е привидно изцяло демократично. Същото обаче е в политиката на Швейцария, както обясних по-рано относно демокрацията. Тя е форма на политика, която не е политика; в една малка област от света тя управлява културния и икономическия живот, но в действителност не е политически активна. Сравнете политиката в Швейцария с тази навсякъде другаде! От време на време един или друг въпрос трябва да се разгледа в политически смисъл, защото се налага кореспонденция с други държави. Но истинска швейцарска политика? — Ще трябва много да тършувате, ако искате да откриете истинска швейцарска политика. Такава в действителност не съществува. Но това свидетелства, че тук5 е създадена национална форма, в която културният и икономическият живот се управляват в политически смисъл, обаче в тази форма не съществува истинско чувство, истинска опитност за съществуването на правата.

Затова тук е необходимо изрично да подчертаем, че правата са нещо, което не може да се определи, както не могат да се определят червеният и синият цвят. Правата трябва да се изпитат в тяхното самообясняващо се качество — те са нещо, което трябва да се изживее, когато човек навърши пълнолетие и се осъзнае като човешко същество. Ето защо, когато се занимаваме с политическия живот в швейцарските условия, трябва да насърчаваме изграждането на човешка връзка с чувствата и усещанията в правния живот — да покажем, че равенството трябва да живее в индивидуалния човек, ако искаме да съществува правен живот.

Ангелите гледат към Швейцария, за да видят дали в тази страна се случват правилните неща.Швейцария е избрана. Бих искал да кажа, че ангелите от целия свят гледат към Швейцария, за да видят дали правилните неща се случват тук — трябва да се изгради правна система, като се развържат, като се освободят културният и икономическият живот. Избрана е, защото, ако мога така да се изразя, Швейцария е девствена по отношение на политическия живот.

Римската юриспруденция, която е навлязла по различен път във Франция, Германия и други европейски държави, действително е била спряна от швейцарските планини, преди да достигне сърцата на местните хора. Тя е проникнала външните елементи, но не и чувствата на хората. Затова тук имаме девствена почва за правовия живот — почва, върху която да се изгради всичко. Де да можеха хората да осъзнаят какъв безмерен късмет имат, задето живеят тук, между планините; че могат да имат собствена воля, независима от целия свят, който се върти около тази малка страна! Точно заради световните условия, елементите на правния живот могат да се приложат тук, след като са били отработени изцяло от човешкото същество.

И така, насочих ви как всеки трябва да вземе под внимание особеностите на мястото, специфичната област, при подготовката за такава лекция; как трябва бъде напълно уверен в себе си за същността на швейцарския характер. Разбира се, сега мога само да го очертая. Но всеки, който иска да изнася лекции в Швейцария, наистина трябва да положи огромни усилия да разбере особената същност на швейцарския характер.

Сега някой може да каже: Все пак ние сме швейцарци — както англичаните биха казали „ние сме англичани“, — а вие искате да ни кажете как един швейцарец да се запознае с швейцарския характер, как англичанинът може да няма такива чувства и прочие. — Определено бихте имали основание да кажете това. Но тези, които днес принадлежат към образованата класа, нямат образование, основано на истинска опитност — образование, което идва от непосредствен опит. По тази причина, особено по отношение на правата, ролята на тази непосредствена опитност трябва да се подчертава.

Така стигаме до размишленията как човешките същества постепенно са стигнали до всеобщите социални отношения в съвременната цивилизация — в сферата, където правата реално трябва да се развиват. Правата трябва да се развиват от човек към човек. Всичко останало, всички парламентарни дебати се явяват само сурогати за онова, което трябва да протече от един човек към друг в една истински правилна правна сфера.

Ако сега обмислим правната сфера, имаме възможността — вече по един по-реалистичен начин — да се задълбочим в същността на пролетарските представи и буржоазните чувства. И сега можем по реалистичен начин да отнесем онова, което пролетариатът е развил в представите си, към чувствата на буржоазията. Казвам: представите на пролетариата, чувствата на буржоазията. Обяснението за това ще намерите в моята книга „Същност на социалния въпрос“.

Измежду четирите представи, които изброих вчера, пролетариатът определено е развил чувството за класово съзнание; то трябва да обясни какво е притежание на буржоазията, а именно — държавата. До каква степен държавата е истинска правова държава или не е такава, е нещо, което, разбира се, не е ясно на пролетариата. Но това, което се е развило като държава на правата, е нещо, до което Швейцария съвсем не се е докоснала — затова би могла да разбере с най-голяма готовност и без предразсъдъци истинската същност на правовата държава.

Това, което се е развило като истинска правова държава, в действителност живее само между проявленията на душевния живот на хората по целия свят, но не и в Швейцария. Навсякъде другаде по света елементът, който представлява политическата държава на правата, води, така да се каже, подземен живот, докато елементът, който действително се проявява между човек и друг човек, се основава на нещо доста различно — а именно на нещо, което, погледнато от всякъде, е елемент на средната класа. Това, което човек в действителност търси в обществения живот, което той внася в целокупния обществен живот, създава у него чувството за размиване на истинския правен живот — това е нещо, което можем да разберем, ако вникнем в конкретните отношения.

Трябва да има постоянна битка в жива свобода срещу тиранията, към която е склонен културният живот.Виждате ли — културният, духовният живот постепенно беше погълнат от живота на държавата (правителството). Културният живот обаче, когато го разгледаме като елемент, стоящ на своя основа, е много твърд елемент — елемент, по отношение на който човек трябва постоянно да опазва свободата си, заради което този елемент не може да се организира по друг начин, освен в свобода. Просто оставете едно поколение да развива духовния си живот по-свободно, а след това да го организира, както желае: това ще бъде най-голямото робство за следващото поколение. Не само на теория, но и според живота, духовният или културният живот наистина трябва да бъде свободен. Човешките същества, които се намират в него, трябва да изпитат тази свобода. Културният живот се превръща в могъща тирания, ако се разпространи някъде по света, защото, ако не се организира, той не може да се разпространи, а самата организация се превръща в тиран. Ето защо трябва да има постоянна битка в свобода, в жива свобода, срещу тиранията, към която е склонен културният живот.

В течение на деветнадесети век културният живот беше погълнат от живота на държавата. Това означава: Ако някой съблече живота на държавата от тогата, в която той е облечен в памет на древната римска епоха — въпреки че дори съдиите вече не носят тоги, като цяло можем да кажем, че животът на държавата още носи тога, — ако някой съблече тази тога, ако погледне какво е под нея, навсякъде ще види ограничения духовен живот, който е налице в държавата и в социалния живот на държавата. Там е ограниченият духовен живот! Той е окован, но тъне в неведение за факта, че е окован. Затова той не се стреми към свобода, въпреки че постоянно се бори с оковите си.

В наши дни има много последствия от тази борба срещу ограниченията на духовния живот. Целият ни обществен културен живот наистина се намира под влиянието на това ограничение на културния живот, а ние не можем да постигнем здравословни социални условия, ако не добием усещането за осъзнаване на това ограничение. Човек трябва да има чувство за това, как това ограничение на духовния живот, му се отразява в ежедневния живот.

Веднъж бях поканен от няколко дами в Берлин, които бяха слушали мои лекции в един институт, за да изнеса лекция в частния апартамент на една от тях. Цялата уговорка беше по повод, че дамите искаха да работят против определени относително безобидни подмятания на съпрузите им. Дамите редовно идваха около дванадесет часа на обяд в института, където изнасях лекциите си. Когато това се случваше — мисля, че беше веднъж седмично, — техните съпрузи казвали: „Ето, днес пак сте ходили в шантавия институт. Значи, супата пак няма да става за ядене или нещо друго няма да е в обичайния си ред!“ — Дамите поискаха да им изнеса лекция върху „Фауст“ на Гьоте — това беше избраната тема, — а съпрузите също бяха поканени. И така, изнесох лекцията върху Гьотевия „Фауст“ пред тези дами и господа. Мъжете бяха малко объркани след това и ми казаха: „Виж сега, „Фауст“ на Гьоте е наука. „Фауст“ не е изкуство. Ако говорим за изкуство, това е Блументал!“6 — Цитирам дума по дума. — „При него не са нужни такива усилия за разбиране. След като по цял ден работим в службата си, кой би искал да се напряга в свободното си време!“ — Виждате, че това, което е станало заместител на ентусиазма ни за свобода в културния живот, в обществения живот се изправя пред нас като обикновено желание за повърхностни развлечения.

В провинцията, където това още може да се наблюдава, веднъж гледах как едни от онези странстващи актьори, които винаги си имат клоун, понякога изнасят много стойностни представления. Видях как клоунът, който от някое време правеше клоунски номера и забавляваше публиката с тях, захвърли клоунския си костюм, защото сега той искаше да представи нещо, което беше сериозно за него — изведнъж се оказа в черни панталони и черен фрак. Този спомен винаги е обърнат в съзнанието ми: Първо виждам този мъж във формалните му черни дрехи, а след това го виждам в клоунския костюм. Виждам черни панталони и фрак, а недалеч зад една витрина виждам и книгата на Айнщайн за теорията на относителността. После виждам клоун, а до него се появява една книга на Можковски7 за теорията на относителността.

И наистина, външният живот е голяма майя (илюзия). Но не можем да си представим, че образите на изтъкнатите мислители могат да ни се явят вътрешно различно от облечени в черни панталони и фракове по мярка — имам предвид, не и според теорията на относителността. От друга страна: Трудно е да се приспособим към такива устойчиви процеси на мислене, такива последователни поредици от мисли, които наистина са изрязани по мярка като формален костюм; такива усилия несъмнено въздействат на хората по различен начин. Затова Александър Можковски, особено надарен разказвач на философска клоунада, се е постарал да напише една обемиста книга. От нея всички хора научават под формата на литература, облечена в клоунски костюм, онова, което по-рано се е родило във фрак и пелерина! Разбирате ли, човек не може да прави друго, освен да си превежда сложните неща в други неща, които не изискват никакви усилия и не пораждат голям ентусиазъм.

И именно на това всеобщо настроение в човешките чувства трябва да противодействаме, ако искаме да обясним концепциите за правата, защото точно там човешкото съществото с всичката негова вътрешна ценност се сблъсква с другия човек като равен. Това, което не позволява да се изгради представа за правата, е — нека го нарека така — Александър-Можковският лековат елемент.

Разбира се, не казвам, че, ако някой иска да обяснява идеи за човешките права, трябва да говори за фракове и клоунски костюми. Но бих искал да покажа, как всеки трябва да има гъвкавост в представите си по всеки въпрос, как трябва да изтъкне двете страни на въпроса и как умът му трябва да е предразположен, за да придобие необходимата лекота на говора при изнасянето на публична лекция.

Има и друга причина, поради която съвременният лектор трябва да е наясно с неща като тези. В повечето случаи той е принуден да говори вечер, ако иска да представи нещо важно, да речем, засягащо бъдещето. Това означава, че той трябва да използва времето, когато хората предпочитат да отидат на театър или концерт. Ето защо лекторът трябва да осъзнава, че говори на публика, която, според настроението на часа, предпочита да е в концертната зала, в театъра или на друго място за развлечения. Така че публиката наистина е на грешното място, ако се намери в лекционна зала и слуша лектор, който от трибуната си разяснява някакъв важен въпрос. Като лектори, трябва да сте наясно какво правите, до последната подробност.

Една сериозна лекция има особения ефект, че влияе негативно на стомашните сокове.Какво всъщност постигаме, когато сме принудени да се обръщаме към такава публика? Съвсем буквално: съсипваме храносмилането на слушателя! Една сериозна лекция има особения ефект, че влияе негативно на стомашните сокове, на пепсина. Сериозният лектор причинява стомашна киселинност. И само ако лекторът има правилната настройка на ума си, така че да проникне вътрешно лекцията си с необходимия хумор, стомашните сокове в крайна сметка ще работят хармонично. Човек трябва да изнася такава реч с определена вътрешна лекота и настройка, както и с немалко ентусиазъм. Тогава подпомага храносмилателните процеси. По този начин се неутрализират нежелателните ефекти върху стомасите в публиката, причинени от времето, когато обикновено сме принудени да изнасяме лекции. Ако човек говори педантично, с тежки и изразителни акценти, не подпомага социалните идеи, а медицинските специалисти. Стилът трябва да бъде лек и делови, в противен случай не съдействаме на идеите за троичния социален ред, а на медицинските практики! Няма налични статистики за броя на хората, които се озовават в лекарските кабинети, след като са слушали педантични лекции, но, ако имаше такива, някой би се изненадал от процента на пациентите, които днес с готовност слушат лекции и имат гастроентерологични проблеми.

Налага се да насоча вниманието към тези факти, защото е близо времето, когато човек трябва да бъде запознат с действителното устройство на човешкото същество. Трябва да знаем как сериозността или хуморът влияят на стомаха и храносмилателните сокове; как, например, виното действа като циник, който не взима сериозно човешкия организъм, а си играе с него, както си може. Ако човешката организация се разглежда с човешки представи, вместо с обърканите, нерешителни теории на днешната наука, определено бихме установили, как всяка дума и връзките между думите причиняват органични, почти химически реакции в човека.

Ако знаем това, изнасянето на лекции става и по-лесно. Бариерата, която иначе се изправя между лектора и публиката, престава да съществува, ако осъзнаем вредата от педантичната реч върху стомаха. Често имаме сгоден случай да наблюдаваме това. Макар случаят да е по-лек в лекционните зали на университетите, там студентите се предпазват, като не внимават на лекциите.

От всичко това човек с готовност разбира колко много зависи от настроението при изнасяне на лекцията. Много по-важно е да подготвим предварително цялостната чувствена атмосфера и да се придържаме към нея, отколкото да подготвим лекцията дума по дума. Някой, който се е подготвил за правилното настроение, не трябва да се тревожи за езиковите подробности до степен, при която в даден момент те ще причинят безпокойство у слушателите.

Няколко различни фактора участват в изграждането на един правилно обучен оратор. Искам да спомена това точно тук, защото едно обсъждане на справедливостта, на правата, изисква много охарактеризирания в тази посока. Искам да обърна внимание на това сега, преди утре да говоря за връзката между говоренето и икономическите елементи.

Веднъж един антропософ спомена известния философ Макс Десоар,8 след като бях изнесъл вечерна лекция в Дома на архитектите (Das Architektenhaus) в Берлин. Този стар приятел на Макс Десоар каза: „О, нашият Десоар все пак не се съгласи с лекцията. Попитах го, дали му е харесала, а той отвърна, че самият той говори пред публика, затова, като такъв, не може да слуша правилно и да взима становище за казаното от друг лектор.“

Човек не може да стане добър оратор, ако обича да говори и не обича да слуша другите. Е, на мен не ми се налагаше да преценявам Десоар заради това изявление. Имал съм и други поводи. Всъщност, не бих го преценил по тези думи от посредник, защото нямаше как да съм сигурен, дали са предадени точно, или пък Десоар, както обикновено, е излъгал и тук. Но, ако допуснем, че е казал истината, какво доказва това? Тези думи са доказателство, че човек, който поддържа такова мнение, никога не може да бъде добър лектор. Човек не може да стане добър оратор, ако обича да говори, обича да се слуша как говори, като придава особена важност на собствените си убеждения. Добрият лектор винаги трябва да изпитва определено нежелание, когато трябва да говори. Той трябва ясно да чувства тази неохота. Преди всичко той трябва да предпочита слушането на друг лектор, дори най-лошия лектор, пред собственото си говорене.

Много добре знам какво загатвам, като казах това, и осъзнавам колко трудно ще бъде за някои от вас да ми повярвате за това, но то е вярно.

Разбира се, допускам, че има по-добри неща, които могат да се свършат през живота, отколкото слушането на лоши лектори. Но собственото ни говорене по никакъв начин не трябва да е сред тези по-добри неща! Вместо това, трябва да чувстваме известен подтик да слушаме другите, дори да се забавляваме, докато слушаме другите. Не любовта към собственото говорене, а слушането на другите е това, което превръща човека в добър оратор. Определена лекота на говора се постига с практиката, но това трябва да стане инстинктивно. Това, което превръща човека в оратор, е преди всичко слушането, развитието на ухо за специфичните особености на други оратори, дори и те да са лоши.

Ето защо казвам на всички, които ме питат как най-правилно да се подготвят като добри оратори, да слушат и четат чужди речи! Само по този начин ще придобиете силно чувство на отвращение към собственото си говорене. А тази антипатия е точно това, което ви позволява да говорите убедително. Това е извънредно важно. И ако хората все още безуспешно разглеждат собствените си речи с антипатия, ще бъде добре, ако поне запазят сценичната си треска. Да се изправите и да изнасяте лекция без сценична треска и със симпатия към речта си — това е нещо, което не трябва да се прави, защото във всеки случай резултатите, постигнати по този начин, ще са отрицателни. Това допринася за твърдостта, вцепенението и липсата на общуване при речта, като принадлежи към факторите, развалящи лекцията.

Всъщност не бих говорил в духа на целите на този лекционен курс, ако ви изброявах правилата за говорене, взети от някоя стара книга за риторика или извлечени от овехтели риторически речи. Вместо това, като изхождам от живия си опит, искам да вземете присърце онова, което винаги трябва да имате на ум, когато опитвате да повлияете на приятелите си чрез лекция.

Нещата значително се променят, ако сме принудени да водим дебат. Имам предвид, че определени правни взаимоотношения между един и друг човек възникват в дискусии. Но в дебата, чрез който можем най-красиво да научим човешките права, предлагането на общи представи за правата в отношението, съществуващо между двама души в дадена дискусия, днес почти няма роля. И все пак е важно да не бъдем влюбени в собствения ни начин на мислене и чувстване. Вместо това, при един дебат трябва да чувстваме антипатия към реакцията и отговорите ни. Защото тогава, когато потискаме личните си мнения, раздразнения или въодушевления, можем да проектираме себе си в ума на другия човек. Ето така, дори да изключим нещо от себе си в дебата, това отношение дава положителни резултати. Разбира се, не можем просто да повтаряме казаното от събеседника, но можем да вземем същественото от един насрещен аргумент, като изхождаме преди всичко от разбирането му.

Един пример, който най-добре онагледява тази мисъл, е следният разговор, проведен в Германския Парламент между делегата Рикерт и канцлера Бисмарк. Рикерт изнесъл реч, в която обвинил Бисмарк, че променя посоката на политиката си. Той отбелязал, че Бисмарк по едно време е бил с либералите, а след това е преминал към консерваторите. Обобщил това с метафората, че политиката на Бисмарк била като насочване на кораба според вятъра. Можете да си представите ефекта на такова изявление на място, където всеки е готов да говори! Но Бисмарк се изправил с осанка, показваща превъзходство, и казал своята гледна гледна точка за темите, засегнати от Рикерт. А след това, като се проектирал в събеседника — както винаги е правил в подобни случаи, — той казал: „Рикерт ме обвини, че ръководя кораба според вятъра. Но политиката е нещо като управление на кораб в морето. Бих искал да знам, как някой би удържал стабилен курс, ако не се приспособява към вятъра. Истинският капитан, също като успешния политик, определено трябва да се съобразява с вятъра в определянето на курса. Освен ако, разбира се, самият той не иска да прави вятър!“

При един дебат най-важното е да използвате аргументи на противника, за да го оборите.Виждаме, че тази метафора се използва, като се насочва в такава посока, че езиковата стрела се забива обратно в стрелеца. При един дебат най-важното е да използвате аргументите на противника и съвсем сериозно ги използвате, за да му противодействате. По този начин го обезсилваме със собствените му доводи. Като правило, няма да ви е от полза, ако просто си подберете лични аргументи срещу тези на противника.

В дебат трябва да умеете да пораждате следното чувство: В момента на започване на дебата да сте в положение да изключите всичко, което знаете до момента, да го свалите в подсъзнанието си и да оставите само онова, което е казал събеседникът ви. Тогава ще можете правилно да упражните таланта си да поправите грешките на опонента си. Важното е да изправяте грешките! В дискусията е важно да се занимаете конкретно с това, което е казал другият, а не да му опонирате с нещо, което сте заучил преди време. Ако си разменяте заучени изречения, както се случва в повечето дебати, крайният резултат наистина ще бъде неубедителен и безплоден. Трябва да осъзнаете, че в дискусия не можете успешно да съборите опонента с аргументи. Можете само да покажете, че той си противоречи или изопачава реалността. Можете да обсъждате само това, което той предложи. Ако това се развие като основното ви правило за дебатите, ще бъде от огромно значение. Ако на дебата просто искате да изтъкнете какво сте научил по-рано, това определено няма да бъде от значение, след като и опонентът изложи становището си.

Веднъж изпитах най-показателния пример за това. При последното ми посещение на Холандия бях поканен да изнеса лекция пред Философското общество на Амстердамския университет. Разбира се, тамошният председател имаше различни мнения от моите, това е без съмнение! И ако той беше участвал в дебата, неговите представи щяха значително да се различават от моите. Но беше и точно толкова ясно, че, каквото и да беше казал, това нямаше да се отрази на моята лекция, както моите представи нямаше да повлияят на онова, което той вече имаше като предварително добити знания. Затова — сметнах го за много благоразумно – той не каза онова, което можеше да каже след лекцията, на самия дебат, а преди лекцията ми. Онова, което каза след лекцията като допълнение на по-ранния ни разговор, също можеше да се каже предварително, без да промени нещо.

Не трябва да си правим каквито и да било илюзии за тези неща. Най-важното е ораторът да бъде много, много силно приведен в съзвучие с човешките взаимоотношения. Но, що се отнася до целите, не можем да си позволим илюзии за човешките отношения. А за основа на следващите лекции нека кажа, че преди всичко не трябва да имаме илюзии за ефекта от говоренето ни пред публика.

Винаги намирам за изключително забавно, когато добронамерени хора постоянно казват, че думите нямат значение, а делата имат! Чувал съм това да се казва публично в най-неподходящите моменти, по време на дискусиите и от трибуните — не думите, а делата били важни!

По света не се случва нищо, което по-рано не е било подготвено с думи.Всичко, което се случва по света по отношение на делата, зависи от думите! Всеки, който може да вниква в нещата, знае, че не се случва нищо, което предварително не е било подготвено от някого чрез думи. Но знаем, че тази подготовка е едва доловим, деликатен процес. Ако е вярно, че теоретичното, педантично говорене повлиява храносмилането, можете да си представите как лошото храносмилане, от своя страна, повлиява действията и как обществените действия са резултат от такива лоши речи. Ако, от друга страна, ораторът опитва да бъде хуморист и се държи само забавно, това води до свръхпроизводство на храносмилателни сокове, които действат като оцет. А оцетът е ужасен хипохондрик. Но широката публика постоянно се развлича от онова, което тече през обществения живот като непрестанно шегобийство. Шегите от вчера още не са смлени, когато се появяват днешните шеги. Така храносмилателните сокове се превръщат в нещо като оцет. О, хората се развличат всеки ден, като може би са доста доволни от това. Но начинът, по който те се поставят в обществения живот, е повлиян от хипохондрията на тази оцетоподобна субстанция, която работи в тях. Да, в кръчмите марксистките оратори са тези, които развалят стомасите на хората, а когато хората четат „Напред“,9 това e, което трябва да им оправи разваления стомах.

Трябва да знаем как измеренията на ораторството се вписват в света на делата. Най-невярното твърдение относно говоренето е породено от фалшива сантименталност, която сама по себе си е грешна.

Това твърдение е:

„Думите, които изрече, ми стигат;
Но предпочитам да виждам дела…“10
(Из Фауст, Прелюдия на сцената)

Несъмнено това може да се каже в драматична пиеса, особено ако е на мястото си. Но когато е извадено от контекст и се превърне в универсална поговорка, тя може и да е вярна, обаче не води до добро. А ние ще се научим да говорим не само красиво и вярно, но и ефективно, така че да постигаме добри резултати. В противен случай ще заведем хората в бездната и безспорно тогава няма да можем да им кажем нещо, което има трайна стойност за бъдещето.

Към пета лекция »

Превод от английски: Иван Стаменов


Бележки:

  1. Латински: Бъдещето — бел. пр. [^]
  2. Немски: Утрешният ден — бел. пр. [^]
  3. Имат се предвид Англия и САЩ — бел. пр. [^]
  4. Първата световна война — бел. пр. [^]
  5. В Швейцария, където е изнесена лекция — бел. пр. [^]
  6. Оскар Блументал, 1852–1917; автор на леки комедии — бел. пр. [^]
  7. Александър Можковски, 1851–1934, германо-еврейски сатирист, писател и философ от полски произход — бел. пр. [^]
  8. Max Dessoir, 1867-1947, берлински медик и професор по философия — бел. пр. [^]
  9. Vorwärts; вестникът на немските социал-демократи — бел. пр. [^]
  10. Възможно е тези стихове вече да имат художествен български превод, но не успях да намеря такъв — бел. пр. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Един коментар за "Рудолф Щайнер: ТСО и ораторското изкуство (GA-339/4)"

  1. Gergana  02.12.2016 г. | 18:38 ч.

    Той ни говори само онова, което е слушал да се говори, от една страна, в Централна Европа, а от друга — в Англия и Запада. Той говори само онова, което е достигнало до ушите му, а не от лична опитност. […]

    За него е проява на лош вкус да се интересува и разполага с твърде малко личен опит по отношение на тези неща, за да изпитва симпатия към тях. Той иска своя мир. […]

    Разбирате ли, човек не може да прави друго, освен да си превежда сложните неща в други неща, които не изискват никакви усилия и не пораждат голям ентусиазъм.

    Този портрет страхотно отговаря и на другите „шв…“ в класацията – шведите. Казано съвсем просто – те са хората, които не намират смисъл в страданието и не желаят да го изживяват. В един изчистен свят, този възглед би бил безупречен. В светлината на съвременните условия обаче, хвърля сянката на конформизъм.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.