Дж. Т. Гато: Как и защо държавното училище разваля нашите деца

За образованието и против обществената школовка

30 години съм работил като учител в едни от най-лошите училища на Манхатън, а също и в някои от най-добрите. През това време се превърнах в експерт по еднообразието. Скуката беше навсякъде и ако от време на време запитвах децата, както си ми беше обичай, защо са толкова отегчени, в отговор чувах следното: занятията са глупави и безсмислени, и те вече са го разбрали. Казваха ми, че искат да вършат нещо истинско, а не само да си седят по местата. Разправяха, че учителите, изглежда, нямат много познания по своите предмети и че очевидно не са заинтересовани да ги увеличават.

Децата бяха прави: техните учители бяха точно толкова отегчени, колкото и те самите. Досадата е нормалното състояние всред учителите и всеки, прекарал известно време в учителска стая, може да засвидетелства ниската енергия, мрънкането, примиренческите фасони, които властват там. Когато учителите биват запитани защо се чувстват отегчени, имат очакваната склонност да прехвърлят вината върху децата. Та кой не би изпитал досада, ако трябваше да преподава на невъзпитани ученици, които гонят единствено високи оценки? Учителите, разбира се, са продукт на същата задължителна 12-годишна училищна програма, която толкова всеобхващащо приспива учениците им. В ролята си на училищен персонал, учителите са в плен на структури, които са по-строги и от тези, наложени на учениците им.

Дж. Т. Гато: Как и защо държавното училище разваля нашите деца

И чия е вината? — На всички ни

Моят дядо ме научи на това. Един следобед, когато бях на 7 години, се оплаках пред него, че ми е скучно, а той ме удари по главата, доста силно. Каза ми да не използвам тази дума в негово присъствие отново и ако съм се чувствал така, грешката си била моя и на никого друг. Отговорността да се забавлявам и самообучавам си беше моя, а хората, които не разбират това, били незрели индивиди, които било най-добре да бъдат отбягвани. На такива хора не можело да се разчита.

Този епизод завинаги ме излекува от чувството на досада и от време на време успявах да предам урока си на някой ученик, открояващ се от останалите. През по-голямата част от времето обаче смятах за безполезно да предизвиквам общоприетото схващане, че монотонността и детинщината са нормалното състояние в класните стаи. В случаите, когато го правех, беше напреки всеприетите практики и дори в ущърб на закона.

Империята отвърна на удара, разбира се

Незрелите възрастни често бъркат съпротивата срещу нещо с нелоялност. Един ден, завръщайки се след болнично отсъствие, открих, че медицинските ми свидетелства за болест са унищожени, аз — уволнен, а разрешителното ми за учителска практика — отнето. След девет мъчителни месеца успях да си върна обратно разрешителното, с помощта на един училищен секретар, който свидетелства за заговора, на който бях подложен. През този период семейството ми се измъчи заедно с мен. Когато през 1991 г. най-сетне си подадох оставката, имах всички основания да разглеждам нашите училища с тяхната дълготрайна практика на принудително затваряне в ограничени пространства — както на ученици, така и на учители — като фабрики за незрели индивиди. И все пак не можех да разбера, защо нещата трябва да са по този начин.

Собственият ми опит ми беше разкрил нещо, което и много други учители са откривали в професионалния си път, но не са смеели да споделят от страх пред наказания — стига да имаме желание, лесно и евтино можем да се отървем от глупавите, стари структури и да помогнем на децата да получат образование, а не просто да бъдат обучавани. Бихме могли да насърчаваме най-добрите младежки качества: любопитство, приключенство, устойчивост, способност за изненадващи прозрения — като сме по-гъвкави в определянето на времето за образование, ползваните текстове, изпитите, а също и чрез представянето на истински компетентни възрастни пред децата. И давайки на всеки ученик самостоятелността, от която се нуждае, за да поема понякога рискове.

Но не го правим. И колкото повече си задавах въпроса „защо“ и продължавах да разсъждавам върху „проблемите“ на училищата, както един инженер вероятно би постъпил, толкова повече ми убягваше очевидното: ами ако няма „проблем“ с нашите училища? Ами ако те са такива, каквито са, толкова напреки здравия разум и на дългия опит в начина, по който децата се учат на разни неща — не защото вършат работата си погрешно, а именно защото я вършат перфектно? Възможно ли е училищата ни да са създадени с цел никой никога да не израства истински?

Имаме ли нужда от училището?

Нямам предвид образованието, а задължителната школовка: шест урока на ден, пет пъти в седмицата, девет месеца на година, дванадесет години. Тази убийствена рутина наистина ли е необходима? И ако „да“ — защо? И да не се крием зад фрази като „четене, писане, смятане“, защото два милиона деца, обучавани у дома,1 доказват несъстоятелността на това банално самооправдание. Освен това една значителна част от известните американци никога не са минавали през дванадесетгодишната мелачка, през която нашите деца минават, а това не им е попречило в живота. Джордж Вашингтон, Бенджамин Франклин, Томас Джеферсън, Ейбрахам Линкълн? Някой със сигурност ги е образовал, но те не са били продукти на една образователна система. Никой от тях не е носил диплома за средно образование.

През по-голямата част от от американската история децата не са ходили в колежи и въпреки това са стигали до ранг на адмирали, като Фарагът; изобретатели, като Едисон; ръководни индустриалци, като Карнеги и Рокфелер; писатели, като Мелвил, Твен и Конрад; дори академици, като Маргарет Мийд. Факт е, че до не съвсем отдавна хората, навършили 13-годишна възраст, вече не били смятани за деца. Ариел Дюран, която заедно със съпруга си Уил написала една огромна и много добре оформена поредица от томове относно световната история, била щастливо омъжена на 15 г., а кой би могъл да твърди за нея, че е необразована? Необучена — да, но не и необразована.

Приучени сме да мислим за „успеха“ като синоним на обучението, или поне зависим от него. Но, исторически погледнато, това не е вярно, нито в интелектуален, нито в икономически смисъл. Много хора по целия свят днес намират начини да се образоват, без да се връщат в една задължителна училищна система, която прекалено много наподобява затворите. Защо тогава замесваме образованието в една такава система?

Каква е целта на обществените ни училища?

Задължителната масова школовка започва с цялата си сериозност в САЩ в годините между 1905-а и 1915-а, но проектът е замислен доста по-отдавна и е прокарван през по-голямата част на 19-и век. Причината за разчупването на фамилните и културните традиции е тризначна:

1. Да се създадат добри хора

2. Да се създадат добри граждани

3. Всеки човек да достигне своя „най-добър аз“, независимо от своя пол

Тези цели и досега биват изтъквани, а повечето от нас ги приемат в някаква форма като сполучлива дефиниция за задачата на общественото образование, колкото и несполучливи да са резултатите от това образование. Но грешим.

В специализираната литература се намират изненадващо много единодушни изказвания относно истинското предназначение на задължителното обучение. Един пример имаме в лицето на Х. Л. Менкен, който в списанието The American Mercury (1924 г.) написал, че целта на общественото образование не е да дава на младите познания и да пробужда интелигентността им — нищо не можело да бъде по-далеч от истината. Намерението, казано просто, било да се ограничат колкото може повече индивиди до едно и също „сигурно ниво“ на познания, да бъдат отгледани и дресирани като едно стандартно население, да се премахнат свободомислещите и оригиналността.

Това са целите в САЩ и навсякъде по света

Статията на Менкен продължава със съпоставяне на шаблоните в нашата училищна система и тези във военизираната държава Прусия. Тези странни паралели изникват отново и отново, когато човек проучва нещата. Уилям Джеймс често указвал натам в годините между края на 19-и и началото на 20-и век. Орестес Браунсън открито презирал прусащината в американските училища през 40-те години на 19-и век. Пруската образователна система била нарочно оформена така, че да създава посредствен интелект, да подрязва крилата на вътрешния живот, да отказва на учениците проява на ръководителските им качества и да превръща гражданите в примиряващи се и недовършени същества — за да контролира населението.

20 години Джеймс Брайънт Конант бил ректор на Харвард, специалист по отровни газове през Първата световна война, участващ в проекта по атомната бомба през Втората световна война, висш агент в американската зона на влияние в Германия след ВСВ и действително една от най-влиятелните личности на 20-и век. Без него може би нямаше да имаме същия тип и ниво на стандартни тестове, от които се ползваме днес. Нито щяхме да бъдем „благословени“ с приличащите на супермаркети училища, с по 2-4000 ученика в тях, като известното Колумбайн2 в Колорадо.

В дебелото като книга есе на Конант — „Детето, родителят и държавата“ — се споменава, ей тъй между другото, че съвременните училища са резултат от една „революция“, извършена между 1905-а и 1930-а година. Революция? Писателят препраща любопитния и неосведомения читател към книгата на Александър Инглис от 1918-та — „Принципи на гимназиалното образование“, — в която „тази революция се разглеждала през очите на един революционер“.

Инглис, на чието име е наречен и един курс в Харвард, изяснява нееднозначно, че задължителното обучение в САЩ е предназначено да постига точно това, което се е постигало и в Прусия през 1820-те. Едно модерно, индустриализирано, задължително обучение щяло с хирургическа прецизност да раздели обединената подкласа и да групира децата по гражданство, възрастова група, оценки и много други едва доловими критерии, като не се очаквало невежата маса, разединена от детството си, някога отново да се обедини в опасно цяло.

Инглис подразделя целта — истинската цел — на съвременната школовка в шест основополагащи функции. Всяка от тях е трудносмилаема за тези, които са били достатъчно наивни да вярват в трите традиционни цели, описани по-напред в текста:

1. Привикващата функция — училищата трябва да възпитат определено обичайно отношение към авторитетите. Това, разбира се, напълно изключва критичната преценка. Изключва също така и идеята да се преподава интересен и приложим материал, защото заученото послушание не може да бъде тествано, преди детето да се е научило да прави глупави и скучни неща.

2. Интегриращата функция — може да се нарече „функция на конформизма“, тъй като предназначението ѝ е да направи децата колкото се може по-еднакви. Подредените в редица хора са предвидими в действията си и това е добре за тези, които биха искали да използват и манипулират работната сила на масите.

3. Диагностициращата и ръководещата функция — училището трябва да прецени подходящата социална роля за всеки ученик. Това се прави чрез постоянно и нарастващо водене на досие за всеки един от тях.

4. Разделящата функция — когато социалната роля на децата бъде диагностицирана, те биват сортирани според нея и обучавани до степента, която е оправдана с оглед на крайното им предназначение в социалната машина, но не и стъпка по-нататък. Дотук с „проявата на най-доброто аз“.

5. Селективната функция — тук не става въпрос за свободен избор, а за теорията на Дарвин относно естествения подбор, приложен към т. нар. „облагодетелствани раси“. Идеята е съзнателно подпомагане на подбора чрез подобряване на кръстоската. Училищата обозначават „непригодните“ посредством слаби оценки, допълнително обучение и други наказания — достатъчно ясно, така че да накара техните съученици да гледат на тях като на нисшестоящи и ефективно да ги изключат от репродуктивната надпревара. Всички дребни унижения от първи клас и нагоре правят точно това — разчистват лошия материал.

6. Пропедевтичната функция — обществената система, която се очертава чрез споменатите регулации, изисква една елитна група от водачи. За тази цел една малка част от децата бива обучавана насаме, как да обгрижва този непрекъснат проект, как да наблюдава и да контролира оглупеното население с подрязани нокти, за да може управлението да продължи без съпротива, а корпорациите винаги да разполагат с послушна работна сила.

Това, за съжаление, е стремежът на задължителното държавно образование. И за да не гледаме на Инглис като на някакъв ексцентричен чудак с прекалено циничен възглед върху образователната дейност, трябва да знаем, че той не е самотен в този си възглед. Самият Конант, който е изграждал идеите си върху тези на Хорас Манс и други, е водил неуморна кампания за образователна система, основана на изброените функции. Хора, като Джордж Пибоди, който е основател на задължителното обучение в южните щати на САЩ, сигурно са разбирали полезността на пруската система не само за култивирането на безобидни избиратели и сервилна наемна сила, но и за създаването на пасмина от празноглави консуматори. Много от индустриалните гиганти скоро осъзнали огромните печалби, заложени в обучението и ръководството на подобни стада чрез обществената образователна система, като например Андрю Карнеги и Джон Рокфелер.

Сега вече знаете

Нямаме нужда от понятията на Карл Маркс за война между класите, но можем да видим, че в икономическия и политическия интерес на овластените е да създават глупав народ, да го деморализират, да го разединяват и да отхвърлят неподчиняващите се. Удроу Уилсън, тогавашен ректор на университета Принстън, в 1909 г. казва следното пред Асоциацията на нюйоркските учители:

„Ние искаме във всяко общество да имаме един клас от либерално образовани люде и друг клас, много по-голям, за всеки случай, който да отстъпи привилегията на либералното образование и да се приобщи към перспективата да извършва специфични задължения, свързани с физически труд.“

Но мотивът зад тези отвратителни решения за постигане на изброените цели не е задължително да се основава на класов принцип. Може да търсим основанията му в страха или във вярата, че ефективността е най-великото качество, а не любовта, свободата, смехът или надеждата. Или можем да търсим този мотив в алчността.

Имало е огромни печалби в икономиката на масовата продукция, организирана така, че да облагодетелства големите предприятия, но не и дребните предприятия и семейните ферми. Но с масовата продукция дошло и изискването за масово потребление, макар в края на 19-и век повечето американци все още да смятали, че е неестествено и глупаво да се купуват неща, от които няма нужда. Задължителното образование извършило чудеса в тази област. Училищата нямало нужда да дресират децата да консумират повече от необходимото, защото направили нещо още по-сполучливо — обучили ги въобще да не мислят. И това ги превърнало в лесни мишени на едно друго велико модерно откритие — маркетинга.

Няма нужда да сме изучавали маркетинг, за да знаем, че съществуват две групи, които винаги можем да накараме да консумират повече, отколкото им е необходимо. Това са децата и зависимите от медикаменти. Училището е извършило фантастична работа в превръщането на децата в нещо като наркозависими, но не по-малко фантастична е работата им в поддържането на детинското в децата.

Това не е случайност

Теоретиците — още от Платон през Русо, та чак до нашия д-р Инглис — са знаели, че ако събереш децата на едно и също място, отделиш ги от околния свят и същевременно им отнемеш чувството за отговорност и независимост, поощрявайки ги да развиват единствено баналните качества на алчност, завист и страх, тези деца биха станали възрастни, но никога не биха узрели умствено. Елууд П. Къберли е описал и възхвалил в своята книга „Общественото образование в САЩ“ (1934) начина, по който стратегията постепенно и последователно да се окрупняват училищата удължила детството с 2-6 години. Същият Къберли, който бил декан на Станфордското образователно училище, редактор на учебници към Хютон Мифлин и приятел на Конант, а също и кореспондент към Харвард, написал следното в книгата си „Администрация на обществените училища“ (1922):

„Нашите училища са […] фабрики, в които суровината (децата) трябва да се преработи и оформи. […] Задача на училището е да изгради своите ученици, съгласно приложените спецификации.“

Като съдим по нашето общество днес, ясно е какви са били тези спецификации. Зрелостта е отстранена от почти всички аспекти на живота ни. Либералните закони за развод премахнаха необходимостта да работим върху взаимоотношенията си. Леснодостъпният кредит премахна необходимостта да се самоконтролираме икономически. Масовият достъп до развлечения премахна необходимостта сами да си измисляме развлеченията. Лесните отговори премахнаха необходимостта да задаваме въпроси.

Ние сме една нация от деца, доволни да се откажем от собствената си преценка и от собствената си воля в полза на политически изисквания и комерсиален конформизъм, които биха били обидни за един истински възрастен човек. Купуваме телевизионни апарати, а след това и нещата, които ни рекламират по тях. Купуваме компютри и след това нещата, които виждаме там. Купуваме обувки за баснословни суми, независимо дали се нуждаем от тях, а когато се прокъсат прекалено рано, закупуваме следващия чифт. И най-лошото от всичко е, че дори не премигваме, когато някой като Ари Фишер (прессекретар на Белия дом) ни назидава „да бъдем предпазливи в нашите изказвания“ въпреки спомена, че там, някъде в училище, са ни казали, че живеем в свободна страна. „Купуваме“ дори и това отношение.

Нашето обучение се е погрижило да ни дресира

Сега към добрите новини. Щом разберем логиката зад модерното обучение, лесно бихме могли да избягваме неговите капани и трикове. Училището тренира децата да бъдат наемни работници и потребители. Ти трябва да учиш децата си да бъдат водачи и приключенци. Училището напътства децата на рефлексно подчинение, а ти учи твоите деца да мислят критично и независимо. Добре школуваните деца имат нисък праг на отегчение; ти помогни на твоите деца да развият вътрешен живот, така че никога да не им доскучава. Окуражавай ги да пристъпят към сериозния материал, към материала за зрели хора в областта на историята, литературата, философията, музиката, изкуството, икономиката, богословието — всички неща, които учителите така старателно заобикалят.

Предизвиквай децата си да остават насаме, така че да се научат да бъдат сами със себе си и да водят вътрешен диалог. Добре школуваните хора са обусловени да се плашат от самотата и търсят непрестанно компания — в телевизора, в компютъра, в мобилния телефон и в повърхностните запознанства, бързо завързани и лесно загърбени. Твоите деца трябва да са способни да водят смислен живот.

По-напред трябва да се събудим и да видим какво представляват нашите училища — лаборатории за екперименти над младите съзнания, тренировъчни лагери за онези привички и модели на поведение, които изисква икономическото общество. Задължителното образование само повърхностно обслужва интересите на децата, а неговата истинска задача е да ги превърне в слуги. Не оставяй децата си да бъдат въвлечени в удълженото детство, нито дори с ден.

Ако Дейвид Фарагът е могъл да поеме управлението на един британски военен кораб, преди да стане тинейджър, ако Томас Едисон е могъл да публикува вестник на 12-годишна възраст, ако Бен Франклин чрез чираклък е станал печатар на същата възраст (а след това се е самообучил по начин, който би накарал дори напреднал студент в Йейл да се скрие от срам), никой няма право да ти казва на какво биха били способни твоите деца.

След дълъг живот и 30 години стаж в окопите на общественото образование съм стигнал до извода, че дарбите са нещо толкова често срещано, колкото и чакъла, по който стъпваме. Ние потискаме дарбите само защото не знаем как бихме се справили с едно население от образовани мъже и жени. Разрешението на този проблем е блестящо в своята простота:

Нека те сами да се справят със себе си.

* * *

Автор: Джон Тейлър Гато

Превод: Гергана Мълчанова


Бележки:

  1. Има се предвид домашното обучение в САЩ — бел. пр. [^]
  2. Училището е трагично известно с това, че двама от възпитаниците убиха 12 съученици и един учител, а раниха още няколко десетки. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Гергана Мълчанова

geri@otizvora.com | Преводач на свободна практика за „От Извора“. „Истината е предпоследната духовна вълна, с която се влиза в Свободата.“

Всички публикации

6 коментара за "Дж. Т. Гато: Как и защо държавното училище разваля нашите деца"

  1. Ванина  14.11.2016 г. | 06:28 ч.

    Сънувахъ че съмъ учителка и говоря на детето: Вие учите, и азъ уча. Всеки пътъ за да ви преподавамъ уча. И така… няма край. Все учимъ, учимъ, учимъ… Събудихъ се и размислихъ. Учимъ, учимъ, пълним си главите, пълнимъ ги, а практика каква? Едно време децата са се учили отъ родителите си на сърдечна Любовь, на духовность и материалнось. Хората отъ миналото са знаели всичко за битуването си да сътворятъ. А какъ са творили? Всичко е било не само практично, но и красиво. Всяка вещъ е вдъхновена отъ Горе. Живота си го уреждали по образъ Небесенъ. Въ днешно време ако дойде човек отъ миналото ще го обявятъ за всестранно развитъ, за гений. Днесъ уменията ни застрашително изчезватъ, за сметка на главите ни кои се пълнятъ и натежаватъ като желязо. Скоро последните поколения няма да могатъ на ръка един кръгъ да изпишатъ, едно цвете да засеятъ, песенъ да изпеятъ, съ приятель да пообщуватъ. И градинки и приятели, всичко се виртуализира въ интернета. Храната отъ суперите изкуствена, как върви хората ставатъ все по изкуствени. Предметите – еднодневки. Даже и съ трайностъ един денъ на скоро не намерихъ да си купя тенджера. Три прегледахъ, съ оголен емайлъ. Последната й се разглоби капака въ ръцете на продавачката. Всичко е като миражъ. Училището отдалечи децата отъ родителите и скъса се нишката коя ни е свързвала съ Дедите ни. Отдавна говоря на родителите. Не ги давайте децата на училище! Кой може да избяга отъ града и си намери съмишленици на село да битуватъ. Да питатъ и се учатъ отъ старите хора.

  2. коментатор-ка  14.11.2016 г. | 17:48 ч.

    Съгласна съм с описаните като цяло неща. Бих добавила, че в днешното „модерно“ общество, децата се осакатяват психологически още от наѝ-ранна възраст. Всяко малко животинче на тази планета остава близо до маѝка си в наѝ-крехката си възраст. Човекът е оцелял в негостоприемната за него природа благодарение на задружните усилия и взаимопомощ на всички от семеѝството. „Модерната“ от стотина години тенденция е децата понякога дори още кърмени да се отделят от маѝката, за да може тя да работи за „обществото“. Малкото дете се откъсва ежедневно от маѝка си, която не вижда по цял ден, а е принудено да бъде в компания на една непозната, която нито може да откликне на нуждите на 20-30 деца едновременно, нито може да почувства със сърцето си чувствата на всеки малчуган така, както би го почувствала маѝка му. Така детето от рано попада в механизма, коѝто утре ще го превърне в поредната гаѝка или болтче от същия този механизъм. Детето не разбира защо мама я няма, за него това е едно ежедневно изоставяне, което си е своего рода психологическа травма за крехката детска душа. Някои деца го преодоляват, за други травмата остава за цял живот, поражда се отчуждение между детето и родителите, може дори да се проявят тежки отклонения в бъдеще в поведението му, зависимости и т.н., с които вчерашното дете се опитва да компенсира празнотата, останала завинаги в съзнанието му. От друга страна съвременният мъж е поставен „на колене“. Повечето мъже дори да искаха, не биха могли да издържат една жена и (не даѝ си Боже) няколко дечица. Да не говорим за извратеното днес отношение на околните към работещите бременни и маѝки. Коѝ частник иска бременна работничка или маѝка с малко дете във фирмата си? Тоѝ ще изцеди всичко от колкото се може по-малко работници. Просто днес светът не иска задружни семеѝства, не иска семеѝства, не иска деца, защото пречат на работещите маѝки, иска разводи. Коѝто не вярва да се огледа наоколо. Лъвиците или другите животни,които ловуват, си оставят малките за няколко часа, но не и за цял ден. Ето господа политици – искахте икономиката да се движи от интереса на собственика – заповeдаѝте! Сами си го….. Циганетата правят наѝ-добре. Те си раждат както си знаят, само че не забравяѝте поговорката, че циганин българин не храни, но бих добавила … и политик също. Хе хе……….

  3. коментар-ка  14.11.2016 г. | 18:02 ч.

    И забравих да спомена, че повече от всякога има нужда не само от специалисти в тази или онази област. Днес наѝ-вече имаме нужда от човеци – състрадателни, любящи, неагресивни, от деца, които ще бъдат и добри хора. Също и от жени, които са нежни, внимателни, усмихнати …. Приучава ли на тези ценности училището, след като децата прекарват толкова време там?

  4. Петьо  14.11.2016 г. | 19:56 ч.

    “ искат да вършат нещо истинско, а не само да си седят по местата“

  5. Ванина  15.11.2016 г. | 00:22 ч.

    Повечето време децата са отделени отъ родителите си. Вечерното и неделно време презъ което са заедно е твърде малко. Ваканциите, и отъ тяхъ отнемаха семейно време. Децата се пращаха на трудови бригади, или на така наречените „лагери“. Нямаше пари за семейна почивка на планина или море и родителите пускаха поне децата да идатъ. И малкото време кое семейството е въ цялость, майката гледа къщната работа. Но все пак имаше някога часове въ които родители и деца да се видятъ. Сега компютрите и таблетите отнематъ и малкото минути през кои могатъ близките да общуватъ. Дори и на вечерята таблетите изпиватъ душите.

  6. Петьо  15.11.2016 г. | 19:40 ч.

    Ванина, а откъде децата имат компютри и таблети? Да не са си ги намерили на летния лагер до бунгалото в гората? И как това има общо с училищното образование.
    Аз лично като дете, което е било и на лагер и на лятна почивка с родителите, пък веднъж дори и на зимна такава, смятам, че децата имат нужда да подишат и свеж планински въздух свободен от гъстите обгрижващи изпарения на родителите.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.