Рудолф Щайнер: ТСО и ораторското изкуство (GA-339/3)

Лекция 3, изнесена на 13 октомври 1921 г. в Дорнах

Продължава от първа и втора част »

Заедно със задачите, които човек, като оратор, си поставя в дадена област, по-напред изниква необходимостта да се подходи по удачен начин към самата тема. Подходът към темата се състои от две части по отношение на говоренето. Първата част се състои в това, човек така да обмисли лекцията си, че да може да я раздели — да се постави в положение да ѝ даде композиция. Без композиция говоренето не може да се разбере. Едно или друго може да заинтригува слушателя на лекция, която не е структурирана. Но в действителност една некомпозирана лекция не може истински да се асимилира.

Ето защо, що се отнася до подготовката, тя е свързана с осъзнаването: всяко говорене неизбежно ще бъде лошо възприето от слушателите, ако те само възприемат едно твърдение след друго, едно изречение след друго, понеже подготовката до известна степен се изчерпва с изброяване на едно след друго. Ако човек не е в състояние поне в някой етап на подготовката да разгледа цялата лекция в завършен вид, тогава той не може да истински да очаква, че ще бъде разбран. Да се позволи на цялата лекция да възникне, така да се каже, от всеобхватна мисъл, която лекторът разпределя на части дотогава, докато от такава всеобхватна мисъл се образува цялата лекция — това е първото, което трябва да имаме предвид.

Другото е лекторът да се допита до всичката опитност, която има от непосредствения живот във връзка с лекцията — тоест, да извика в съзнанието си колкото се може повече лични изживявания по разглежданата тема. И след като има готова някаква композиция за лекцията, да позволи на личната опитност да се влива на едно или друго място в тази композиция.

Рудолф Щайнер: ТСО и ораторското изкуство (GA-339/3)

Това в общи линии е грубата чернова на подготовката. При нея човек има цялата лекция пред себе си като панорама. И понеже има именно нещо като картина пред себе си, това съвсем естествено му позволява да вплита единични изживявания, които си е спомнил, тук или там, сякаш са записвани и на хартия под точки „а“, „б“, „в“, „г“. — Някое изживяване, както знаем, най-добре ще съответства на точка „в“, друго — на „г“, трето — по-подходящо за „а“. Човек до известна степен е независим в подредбата на мислите, които впоследствие ще бъдат представени пред публиката, особено по отношение на тези, свързани с личните изживявания. Дали едно такова нещо ще се записва на хартия, или ще се извърши в свободен процес без хартия, ще определи това, че човекът, който е зависим от хартията, ще говори по-лошо от онзи, който не разчита на записки и говори сравнително по-добре. Но човек е свободен да постъпи и по двата начина.

След това идва трето изискване, което е: щом човек, от една страна, има цялото, никога не го наричам „скелет“, а от друга страна — единичните изживявания, той трябва да разгледа в подробности идеите до момента, в който тези неща се изправят пред душата в най-удовлетворяващ вид. Например, искаме да изнесем лекция за троичния ред. Тогава си казваме: След въведението, за него ще стане дума по-нататък, и преди заключението, за което също ще стане дума, композицията на една такава лекция се изнася чрез самата тема. Обединяващата мисъл се изнася от самата тема. Това се отнася до конкретния пример [с троичния ред]. Ако някой живее порядъчно, разумно, тогава това е валидно за всеки отделен случай, то е еднакво валидно за всичко. Но нека вземем този пример за троичния социален организъм, за който искам да говорим. По начало тук ни занимават трите члена, застъпени в нашата тема. Налага се да говорим за естеството на духовния живот, естеството на държавния юридически живот и естеството на икономическия живот.

Тогава определено от нас се очаква да извикаме в слушателите чрез подходящо въведение — както споменах, ще говорим за него по-нататък — едно чувство, според което има смисъл изобщо да говорим за тези неща и за промяна на сегашните неща. Но е важно да не започваме веднага с обяснения за това, какво се разбира под свободен духовен живот, под правен живот, основан на равенството, под икономически живот, основан на общите интереси, а е важно постепенно да стигнем до тези неща. Затова лекторът ще трябва плавно и до най-голяма степен да свърже темата за трите члена на социалния организъм с актуални проблеми — с това, което най-често може да се наблюдава от днешните хора. Само по този начин той ще може да свърже идеята си с това, което хората знаят.

Представете си, че сте пред публика. Една публика ще прояви най-голямо съгласие и симпатия, ако включва хора от средната класа, хора от работническата класа — сред тях може да има всякакви различия, — а ако сред тях има и неколцина от благородничеството — дори от швейцарската аристокрация, — това изобщо няма да навреди. Нека си представим, че имаме една такава пъстра и смесена публика, включваща всички социални групи. Подчертавам това, защото наистина лекторът винаги трябва да чувства на кого ще говори, преди да е започнал. Чрез придобиването на такова чувство вече ще можете да се настроите към ситуацията.

Сред хората от работническата класа има изключително обособени представи за трите сфери на социалния организъм. А сега, какво трябва да си кажете най-напред с цел да се свържете със съвременна публика по отношение на троичния социален организъм? Ще си кажете: По начало е извънредно трудно да се свържем с представите на буржоазната публика, защото в наши дни хората от буржоазията са оформили изключително малко идеи за социалните отношения, понеже те водят лишен от мисли и еднообразен живот с оглед на социалния живот. Ако говорите за тези неща пред публика от средната класа с нейния сбор от представи, винаги бихте направили академично впечатление. От друга страна обаче, човек може да е наясно и с факта, че сред хората от работническата класа съществуват изключително обособени представи за трите сфери на социалния организъм, а също така — специфични чувства и ясно изразена социална воля. А това е забележителен знак на сегашните времена, че именно сред пролетариата съществуват такива определени идеи.

Тези идеи обаче е редно да се разглеждат от нас с голямо внимание, защото лесно можем да насърчим предразсъдъка, че искаме да поддържаме движението на пролетариата. Този предразсъдък трябва да се оборва чрез цялостното ни поведение. Ще забележим, че веднага провокираме сериозни недоразумения, ако изхождаме от пролетарски концепции. Тези недоразумения възникваха постоянно по времето, от около април 1919 г. нататък, когато в Централна Европа имаше условия за възприемането на троичния социален организъм. Средната класа чува само това, за което от десетилетия е имала съставено мнение относно подбудите и действията на работническата класа, при това в определен контекст. Хората от средната класа имат нагласа към темата [за троичния ред], но е много трудно да се прогнозира кой от тях изобщо ще я разбере.

Всеки трябва да е наясно, че, щом извършва някаква обществена дейност в този смисъл — бих казал, в смисъла на световния ред — трябва да разбира този ред. Световният ред е такъв — достатъчно е да видите рибите в морето, — че рибите снасят много, много яйца, но само няколко от тях се превръщат в риби. Така трябва да бъде. Като имате предвид тази особеност на природата, като лектори, пристъпвайте към решаване на задачите си. Дори от първите ви лекции да се заинтригуват само малцина, всъщност ще е постигнат максимумът по отношение на това, което може да се постигне. Целта е да добиете такова отношение към живота — например, към троичното разчленяване на социалния организъм, — че онова, което може да се постигне чрез изнасяне на лекции, да не се изоставя, а да се поддържа и да се усъвършенства по някакъв начин, било със следващи лекции или друг някакъв начин. Можем да кажем: Нито една лекция няма да е напразна, ако се изнася в този смисъл и съдържа всичко нужно.

Но човек трябва да е напълно наясно, че той всъщност ще бъде напълно погрешно разбран от пролетарското население, ако му говори, като изхожда от това, което тези хора мислят днес в смисъла на съвременните им теории, поддържани от десетилетия. Не е редно, например, да се питате: Как да говорим така, че да не бъдем погрешно разбрани? — Просто трябва да го правите правилно! По тази причина не е уместен въпросът: Тогава как трябва да говорим, за да не бъдем криворазбрани? — Някой може да казва на хората това, върху което те вече са мислили! Проповядва им по някакъв начин марксизъм или нещо подобно. Тогава той, разбира се, ще бъде разбран.

Но няма никаква полза от това, да бъде „разбран“ по този начин. Защото наистина много скоро добиваме следната опитност — трябва да разбираме тази опитност с пълна яснота: Ако някой говори днес на пролетарско събрание, така че хората да разберат поне терминологията и поставените цели, ще установи в последващата дискусия, че тези, които се включват в обсъждането, не са разбрали нищо. За другите няма как да знаем, защото те не участват в дискусиите. Обикновено тези, които не са разбрали нищо, участват в обсъжданията. А при тях забелязваме нещо в следните общи линии. Лично съм изнасял безброй лекции за троичния социален организъм пред тъй наречените в Германия „заклети социалдемократи“, независимите „социалдемократи“, комунистите и прочие. И съм забелязал: Ако някой [слушател] се включи в дискусиите, като е убеден, че е готов да участва, обикновено той отговаря [на въпросите на лектора] по начин, сякаш лекторът изобщо не е говорил, или така, сякаш някой друг е говорил повече или по-малкото същото, което преди тридесет години са говорили агитаторите на социалдемократите на общите им събрания.

Внезапно започвате да се чувствате доста преобразен. Казвате си горе-долу следното: Ех, възможно ли е да ме е сполетяло нещастие и в даден момент да съм говорил като обладан от духа на стария Бебел?1 Наистина се чувствате по този начин! Хората в публиката чуват дори физически само онова, което са свикнали да чуват от десетилетия. Дори физически — не само чрез душата, а даже физически! — те не чуват нищо различно от онова, което са свикнали. И тогава казват: Тоя лектор не ни каза нищо истински ново! — Причината е, че лекторът е използвал думи от познатата им терминология и те ги превеждат още в ушите си — а не по-напред в душата, — като свързват тези думи с това, което отдавна са свикнали да чуват. И след това говорят ли, говорят в смисъла на онези представи, които са им познати от дълго време.

Приблизително по този начин протичат безброй обсъждания. В най-добрия случай отчитаме нов оттенък, след като се появиха комунистите и от своята нова позиция декларираха: Преди всичко друго е необходимо да се добие политическа власт! — Да, напълно естествено е — говоря от опит и цитирам действителни примери, — че някой по-напред би искал да има политическа власт. Например, един човек вярваше, че, ако има политическа власт, би се назначил за директор на полицията и в никакъв случай не би се заел със секретарска длъжност. По професия той беше обущар и добре разбираше, че един обущар не знае нищо за отговорностите на един секретар. Ето защо, ако станел полицейски началник, отговарящ за цялата страна, той нямало да се занимава със секретарска работа, защото е обущар. — Той не осъзнаваше, че, макар да не се чувстваше квалифициран да бъде секретар, се чувстваше подходящ да стане Министър на полицията! Това е нов оттенък в дискусиите. Тези оттенъци винаги са в приблизително такава форма.

Та във всеки случай трябва да разбираме това, ако искаме да говорим, съобразявайки се с най-вътрешните мисли на хората. Защото, ако го постигнем, техните несъзнателни мисли могат някак да се заинтригуват. Това е особено валидно за случая, когато лекцията е структурирана по начина, който описах и който ще разясня по-нататък. Но по отношение на точките, които са наистина важни, трябва сами да си помагаме чрез идеи, основаващи се на опита ни, като в този случай това може да е идея, формулирана от опита ни с чувствата на работническата класа.

Да разгледаме духовната сфера на троичния социален организъм. От самото зараждане на марксизма обикновеният работник си е изградил доста определена представа за духовния член, а именно представа, че това е идеология. Той казва: Духовният живот няма собствена реалност. Религията, концепцията за справедливост, концепцията за моралност и тъй нататък, изкуството, самата наука — те не са нищо сами по себе си. Само икономическите процеси съществуват сами по себе си. — Когато погледнем световно историческото развитие, можем да проследим, че действителната реалност се състои в това, как една част от населението влиза в отношения с друга посредством икономическия живот. От това, какви са отношенията на една класа към друга в икономическия живот, представите и чувствата в религията, науката, изкуството, морала, правата и тъй нататък трябва да се развият от само себе си, както пушекът се издига от нещо. Така че, според гледната точка на идеологиите, правата, моралът, религията и изкуството не са реалности. — На всички социалдемократически и други пролетарски събрания от десетилетия насам се чува терминът „идеология“, заедно с всички съпровождащи го чувства, които току-що описах. Този термин не е нищо друго, освен специално създадено средство за индоктринация, чрез което хората разбират: Средната класа говори по същество за истината. Тя говори за ценността на моралността и изкуството. Но всичко това само по себе си няма собствено място в реалността. Защото това са химери, произтичащи от икономическите процеси. — Един от водачите на работническата класа, Франц Меринг,2 разви този възглед до крайност в книгата си „Легендата Лесинг“ (Die Lessing-Legende; 1892).

В наши дни хората могат да говорят пред сериозна публика, без да казват нищо съществено.Беше публикувана една не особено значима книга от Ерих Шмидт,3 типичен професор от средната класа, който описва Лесинг.4 Причината за нейната незначителност е в това, че в нея не се говори за Лесинг, а за една фигура от велпапе, определяна като „Лесинг“ с нея Ерих Шмидт свързва коментарите, описанията и наблюденията си, доколкото позволява неговият талант или липсата му на талант. Читателят въобще не се запознава с реален човек в тази книга, а със скалъпена статуя, наречена „Лесинг“. Преди изобщо Ерих Шмидт да напише книгата „Лесинг“, съм слушал една негова лекция в Академията на науките във Виена, където той представи началото на първата глава в книгата си за Лесинг, в сбита реч, като вече знаех, че този професор от средната класа няма особена ясна представа за реалния човек Лесинг, а само за велпапето „Лесинг“. По онова време бях странно впечатлен от лекцията му, която ми показа съвсем недвусмислено, че, ако човек се радва на обществената си изява и има възможност да говори, даже пред достопочтената Академия на науките той може и да не каже нищо съществено. На най-важните места, където Ерих Шмидт изтъкваше нещо, което се очакваше да бъде характерно за личността, която обсъждаше, той винаги цитираше нещо за метода на работа на Лесинг или части от трудовете му, като казваше: „Толкова типично за Лесинг!“ А слушателите, струва ми се, чухме възклицанието „Толкова типично за Лесинг!“ петдесет пъти в академичната лекция.

И така, ако някой се занимава с Джон Смит от Ню Мидълтаун и трябва да го охарактеризира по отношение на особения начин, по който мете шумата и я събира на купчина, ще може да каже същото: „Толкова типично за Смит!“ Това е също толкова „значимо“ изявление. Имам предвид, че в случая си имаме работа с нещо извънредно незначително.

Но един прилежен социалдемократически писател, какъвто беше Франц Меринг, виждаше друга причина за незначителността на книгата от Ерих Шмидт във факта, че е професор от средната класа, заради което каза: „Ами това е продукт на буржоазията.“ Ето така той изправи чуждия буржоазен продукт срещу своя пролетарски продукт, а именно книгата „Легендата Лесинг“. Тази книга проучва икономическите условия, в които са живели предците на Лесинг и делата им, какъв е бил икономическият живот на самия Лесинг, как е трябвало да стане журналист, да взима пари на заем това все пак също е икономическа тема и тъй нататък. Обобщено, показва ни се как Лесинг бил вдъхновен за Laokoon и Hamburgische Dramaturgie,5 защо Мина фон Барнхелм6 е била такава, каквото е била, понеже Лесинг е израснал при определени икономически условия.

След като книгата „Легендата Лесинг“ на партийния учен Меринг установи шаблон, един от учениците в моята Школа за образование на работници много години наред действително преподавах в една такава институция, като даже давах инструкции за оратори „доказа“ в една от речите си, че философията на Кант е възникнала само от икономическите условия, в които Кант е живял. Човек винаги се натъква на такъв възглед, особено в тези среди, а вероятно ще го намери и в наши дни, въпреки че сега той е станал повече или по-малко изпразнен от съдържание. Но той съществува и ни показва, че хората от работническата класа застъпват схващането, че всичко, свързано с духовния живот, е идеология.

По отношение на политическия и правния живот, пролетариатът има доверие само на онова, което също се установява като отношения между хората в рамките на икономическите условия. А именно социалните класи. Овластената класа управлява другите класи. А човекът, принадлежащ към определена класа, развива класово съзнание. Затова съвременният работник разбира политическия и правния живот, доколкото се говори за класи, а това, което е близо до сърцето му, е класовото съзнание.

Третият член на социалния организъм е икономическият. И там всред работническата класа съществуват ясно определени схващания, а най-честата централна идея срещана отново и отново, както идеите за идеологията и класовото съзнание е идеята за придадената стойност. Работникът разбира: Когато се произвежда нещо, на икономическия продукт се дава определена стойност. Само част от тази цена се използва за компенсация на работника, а останалото се взима за нещо друго. Затова работникът обозначава „другото“ като „добавена стойност“ и мислите му се насочват към тази печалба, от която той чувства, че е бил лишен, що се отнася до плодовете на неговия труд.

Ако се замислим за тези неща по този начин, ще видим, че сред тази част от населението, която в последно време стана активна и дори агресивна, наистина има ясно определени представи за трите области на социалния организъм. Социалният живот се разкрива троично приблизително така би казал и един изтъкнат пролетарски теоретик, разкрива се на първо място чрез своята реалност, чрез икономиката, произвеждаща блага. Тази икономика, произвеждаща благата, произвежда и добавената стойност на икономическия живот. Чрез опита за балансиране на силите социално активните хора се разделят на класи в икономическия живот, който, според тях, представлявал единствената реалност. Затова, ако те размишляват за човешката си стойност, стигат само до класовото съзнание, но не и до човешкото съзнание. А след това размишляват, какво всеки от тях би искал да прави в неделя7 или от какво се нуждае но също по малко и от двете, за да изобретява машини, така че възможно най-редовно в свободното време да се правят други изобретения и тъй нататък. И така, по този начин се развива идеологията, която обаче е следствие от неоформения продукт на „истинската реалност“, на икономическия живот.

Определено не се опитвам да рисувам карикатури. Просто описвам това, което живееше в главите на милиони не хиляди, а милиони глави през десетилетията, които предшестваха войната8 и продължаваше да живее и през самата война. Работническата класа със сигурност има представа за троичността на социалния организъм и можем да го използваме.

Можем да го използваме и в по-дълбок смисъл. Ораторът може да се позове на факта, че в последно време икономическият живот като цяло се развива в отделна посока, защото се движи по собствените си присъщи закони за необходимостта, в резултат на което другите членове на социалния живот духовният живот и правно-политическият живот  изостават назад. Хората не можеха да занемарят икономическия си живот. През последната третина на деветнадесети век те по-напред трябваше да се приобщят към глобалните комуникации, а после и към световната икономика. Една вътрешна потребност доведе до това. В известен смисъл тази потребност се развива сама, освен ако хората не опропастят нещата, какъвто беше случаят с войната. Но понеже другите области (духовният живот и правният живот) не смогнаха да се развият със същата скорост, а освен това бяха и опорочени от абстрактния интелектуализъм, идеята за икономическия живот стана най-влиятелната, при това до извънредно голяма степен, и най-силно повлияваше хората навсякъде сугестивно, тъй като това е нейната природа. А това сугестивно влияние не само се вкорени в представите на хората, но прие облика и на най-различни институции. Така интелектуализмът постепенно превзе изцяло социалния живот.

Абстракциите, абстрактният елемент е характеристика на интелектуализма. В живота си човек се натъква, да речем, на пакет масло, или на Мадоната на Рафаел, или има четка за зъби, или попада на философска творба. Знаем, че животът предлага пудриери за жените и тъй нататък. Животът се състои от много неща, както ви е известно. Мога безкрайно да продължавам с това изброяване. Но не можете да отречете, че тези предмети се различават значително един от друг, както и че ако някой иска да добие представа за тези вещи, представите ще бъдат много различни една от друга. В социалния живот обаче, в наши дни се развива нещо, което въпреки всичко е станало извънредно значимо за всички взаимовръзки в живота те изобщо не са толкова добре разграничени. Например, можем да кажем, че определено количество масло струва два франка; днес Мадоната на Рафаел струва два милиона и половина франка; понастоящем една четка за зъби струва само около два и половина франка; една философска творба която е сред най-евтините струва, ако е само в един том, да речем, седемдесет рапена; една пудриера, ако е с особено високо качество, струва десет франка.

В наши дни сме изнамерили всеобщ знаменател за всичко! Днес просто ни е достатъчно да знаем разликите в числата, които са част от една област.9 Но ние сме разпространили тази абстракция, паричната стойност, върху всичко останало.10

Това необичайно дълбоко се вкорени в начина, по който мислят хората, въпреки че хората не винаги го признават. Определено един човек, който е поет, е „над тези неща“, затова той не би се оценил по гореописания начин. Същото важи за човек, който е философ, и тъй нататък. Съвсем не би го направил някой, който е художник! Но днес светът оценява нещата по този начин, включително и при социалната оценка на човешките същества. А крайният резултат е, че, да речем, един поет има окончателна цена от десет хиляди франка за издателя си, ако издателят е бил щедър от времето, когато поетът е започнал работа по стихосбирката си, до нейното завършване. Така че това е цената на поета за определен период, нали така? Ние поставяме и него в сравнителните абстракции.

2 франка масло
2 000 000 франка Мадоната на Рафаел
2.50 франка четка за зъби
70 рапена философска творба
10 франка пудриера
10 000 франка поет
3 франка дневна надница за физически труд

И така, тук бих могъл да изброявам всякакви примери, но вече отбелязах, че средната класа не си губи времето, за да мисли над тези неща. Един поет в своето таванско ателие говоря за “Oberstuebchen”,11 където той е над всички останали естествено, той се смята за много специален, но в социалния живот цената му е десет хиляди франка. Но той не обръща внимание на това, освен ако не принадлежи към работническата класа. Не го е грижа. Този, който работи тежка физическа работа, се вълнува от всичко това и стига до извода: „Нямам масло. Нямам пудра. Нямам философска книга. Но имам своя капацитет за работа. Предлагам го на собственика на фабриката, а той го оценява надницата за труда ми на, да речем, три франка дневно.“

Ще ме извините, че при изброяването включих „поет“, защото някой може да е забелязал, че през последните няколко десетилетия отношението към поетите е малко по-лошо от това към хората, занимаващи се ежедневно с физически труд. Освен това тежкоработниците обикновено могат да се защитят по-добре от поета, пък и като цяло десет хиляди франка не са повече от ежедневната надница от три франка за пролетарския труд. Има и редки изключения. Всеизвестно е, че някои поети, като например блажената Е. Марлит12 не знам колко от вас я помнят спечели значителни суми от „Тайната на старата мома“.13 Това е роман, за който най-добрата рецензия е това, което някога беше казано от един критик: „О, книго, защо не си остана тайната на старата мома!“

Та тежкоработникът се замисля в какво се е превърнал, след като е бил поставен в абстракцията на цените по отношение на неговия трудов капацитет. Какво е това нещо, което в икономическия живот има стойност, изразена върху етикет с цена? Това е стока. Всичко, за което трябва да се заплати цена, трябва да се разглежда като стока. Вече казах, че животът на средната класа си тече с известно безразличие към тези въпроси. Но тези концепции възникнаха от работническата класа и се стигна до мисълта: Самите ние се превърнахме в стока със собствен трудов капацитет.

Това е нещо, което вече работи заедно с другите три идеи. Човек, който добре разбира съвременния живот, знае, че, когато схване правилно четирите концепции идеология, класово съзнание, добавена стойност, трудов капацитет като стока, ще може да работи с тези четири концепции, когато опитът го срещне с тези четири концепции за реалността в съзнанието на онази част от населението, която активно и целенасочено иска да промени социалните условия. Затова човек има задачата да размишлява върху това, как да се справя с тези четири концепции.

Ако лекторът има смесена публика, включваща хора от работническата класа и такива от средната класа, ще трябва преди всичко да говори по такъв начин, че да привлече внимание към факта, че работническата класа не е имала друг избор, освен да стигне до такива изводи, както и че заради естеството на съвременния живот един работник не може да се запознае с нещо различно от процесите на икономическия живот. Това е следствие от развитие, започнало приблизително в средата на петнадесети век.14 От това време бавно започва развитието в такава посока. Ако се върнем във времената преди средата на петнадесети век, откриваме, че човекът със своето същество все още е бил свързан с творенията си. Някой, който е правел ключове, е влагал нещо от душата си в тези ключове. Един обущар е правил обувките с цялото си сърце. Убеден съм, че сред онези, у които тези неща са продължили по здрав начин, не е съществувало презрение към такъв вид труд. Напълно съм сигурен не само субективно, защото, ако е необходимо, тези неща могат да се докажат, че Якоб Бьоме15 е изпитвал такова удоволствие да прави обувки, каквото и при писането на своите философски и мистични текстове. Същото, например, важи и за Ханс Закс.16

Такова отношение при което нещо материално се разглежда надменно, а духовните въпроси се надценяват се е развило успоредно с интелектуализма и неговите абстракции във всички области. Случи се това, че посредством съвременния икономически живот, който е наситен с технологии, човешкото същество беше отделено от своите творения, така че никаква истинска любов не свързва човека с работата му. Хората, които все още могат да развият чувство на любов към това, което произвеждат в определени професионални области, стават все по-голяма рядкост. Само в тъй наречените професии на ума тази любов продължава да съществува. Това е, което причинява противоестествения елемент в социалните различия и дори класификациите в наши дни. Трябва да отидем на изток вероятно това вече не е така, но беше вярно допреди десетилетия, ако искаме да открием хора, които се радват на занаята си. Длъжен съм да призная, че бях истински възхитен, даже трогнат, когато преди няколко десетилетия попаднах на един бръснар в Будапеща, при когото бях отишъл за подстрижка. Той през цялото време танцуваше около мен и всеки път, когато отрязваше от косата ми с ножиците си, взимаше едно огледалце и казваше: „О, каква чудесна прическа се получава! Каква великолепна прическа е това!“ Моля, опитайте да намерите бръснар, способен на такъв ентусиазъм в нашата цивилизована страна!

Това, на което сме свидетели, е отделянето на човека от неговия продукт. Човек има безразлично отношение към работата си. Той е поставен пред някоя машина. Че какво го е еня за тази машина! В най-добрия случай тя е интересна даже не за този, който я е сглобил, а за онзи, който я е изобретил, като интересът на изобретателя обикновено не е искрен социален интерес. Защото социалният интерес започва, когато човек може да открие задоволителната стойност, паричната печалба с други думи, когато цялото нещо се сведе до цената му.

Но съвременният работник е запознат преди всичко с икономическия живот. Той е поставен в него. Ако трябва да се занимава с духовния живот, този духовен живот по никакъв начин не е свързан с непосредствения му вътрешен живот. Той не раздвижва душата му. Работникът го приема като нещо чуждо, като идеология. Тази представа, че духовността е идеология, е съвременна част от процеса на историческото развитие.

Ако обаче успеете да пробудите чувство у работника, че нещата стоят по този начин, тогава ще сте направили първите крачки към това, което трябва да се постигне. Защото представителят на работническата класа днес слуша със следното отношение: Напълно в реда на нещата е, че всички изкуства, всички науки и всички религии са идеологии. Той е много отдалечен от мисълта, че с един такъв възглед той просто в наши дни се превръща в стока. Много трудно ще ви бъде да му изясните това. Ако забележи заблуждението си, че всичко е идеология, той се чувства ужасно и обръща целия си начин на мислене; тогава осъзнава напълно илюзорната природа на този възглед. Измежду всички хора, както изяснихме, именно човекът от работническата класа е предразположен по-добре от всеки друг да чувства отвращение от факта, че всичко е превърнато в идеология. Но вие трябва да му помогнете да осъзнае това в чувствата си. Мислите, които споделяте или са се развили във вашия собствен ум, не интересуват слушателя. Но по начина, който описах, вие го водите до точката, при която той ще почувства темата. Важно е да разглеждате темата в правилната светлина пред работниците, като придавате на изреченията си този оттенък.

Темата отново трябва да се разглежда в различна светлина пред представителите на средната класа, защото това, което е уместно пред хората от работническата класа, е вредно за онези от средната класа. Въпросът е не само да се говори правилно, но поради разнообразието на днешния живот е важно да се говори добре в смисъла, който разгледах вчера, което важи с особена сила, когато лекторът се обръща към представители на средната класа. На тях трябва да им се изясни, че поради безразличието им към текущите събития, те спомагат за утежняването на проблема. Заради делата на средната класа, или по-скоро заради бездействията, съществените неща стигнаха до момента, в който се превърнаха в идеология за работническата класа. Това трябва да го изяснявате за представителите на средната класа, докато го разберат. Някога религията е била нещо, което е изпълвало цялото човешко същество с вътрешен огън; тя е била нещо, което е давало тласък на всичко, което човекът внася във външния свят. Обичаите са възникнали от онова, което хората са смятали за свещено по отношение на социалния живот. Изкуството е било нещо, чрез което човекът се е издигал над лишенията и трудностите в земния живот и тъй нататък. О, как изгубиха ценността си духовните занимания през последните няколко столетия! Заради начина, по който средната класа ги поддържа, тежкоработниците не могат да ги изживеят като нещо различно от идеология.

Средната класа е причината духовният живот да се смята просто за идеология.Представете си, че един работник влиза в офиса на работодателя си по каквато и да било причина. Той има собствени възгледи относно управлението на бизнеса. Да допуснем, че счетоводителят, който го е повикал, както и самият шеф, току-що са излезли от офиса. Той вижда едва голяма книга, в която са водени множество бележки и сметки. Работникът има собствена представа относно значението на тези числа. Той наскоро е придобил тази представа. И сега, понеже счетоводителят или шефът още не са в стаята, защото е дошъл половин минута по-рано от очакваното, работникът разгръща корицата на книгата и поглежда първата страница. Там, най-отгоре на страницата, е написано „В името на Отца“.17 Това привлича вниманието му, защото религиозният елемент, появяващ се на първата страница в думите „В името на Отца“, действително е просто идеология — защото работникът е убеден, че на следващите страници не е написано нищо „в името на Отца“. Това е точно в стила на световните условия като цяло, които той е забелязал. Има точно толкова малко истина в онова, което хората наричат религия, обичаи и тъй нататък, колкото и в тази книга, където на „В името на Отца“ стои на първата страница. Не знам дали и счетоводителите от Швейцария пишат „В името на Отца“, но е обичайна практика счетоводните книги да започват с тези думи.

Ето защо, хората от средната класа трябва да си изяснят, че те са причината за възгледа сред работническата класа относно идеологията. Всяка група носи своята отговорност и орисия.

След това лекторът стига до мястото, на което той може да обясни, че духовният живот трябва отново да добие реалност, защото той действително се е превърнал в идеология. Ако хората имат само възгледи за духа, но не и такива за всеобхватните отношения в духовния живот и конкретното му съдържание, тогава тази реалност е идеология. По този начин лекторът прави мост към мястото, където може да се изложи концепцията за реалността в духовния живот. Така става възможно да се изтъкне, че духовният (културният) живот е самостоятелна реалност, а не просто продукт на икономическия живот, не само идеология, а нещо реално, което се изгражда върху собствена основа. Трябва да се събуди чувство за факта, че духовният живот е реалност, стъпваща на свои основи. Едната такава очевидна реалност е нещо различно от абстрактните факти, защото нещо, което почива на абстрактна почва, трябва да намира основите си някъде другаде.

Работниците твърдят, че идеологията се основава на икономическия живот. Но когато един човек се предава на абстрактни идеи в духовния си живот, именно тогава виждаме нещо мимолетно, нещо илюзорно. Само ако хората проникнат отвъд този мъгляв, илюзорен елемент и достигнат до идеята, че духовният живот е самостоятелна реалност — което се постига чрез антропософията, — само тогава духовният живот отново ще се възприеме като истински. Ако духовният живот е просто сбор от идеи, тогава тези идеи наистина произтичат от икономическия живот. Тогава те трябва да се организират, човек трябва да им осигури изкуствена ефективност и да ги подрежда в някакъв ред. И точно това прави държавата. В епохата, когато духовният живот се изпари и стана идеология, държавата я пое в ръцете си, за да я лиши съвсем от реалността, която хората вече не можеха да изживяват непосредствено от самия духовен свят.

Лекторът трябва да опитва да разяснява: по какъв начин всичко в духовния живот, откакто е станало идеология и в него се намесва държавата, без да има нужната квалификация, всъщност има собствена реалност. То все пак трябва да има реалност. Например, ако човек няма собствени крака, но иска да ходи, той трябва да използва изкуствени крака. За да съществува каквото и да било нещо, то трябва да съдържа реалност. Затова и духовният живот трябва да има собствена реалност. Публиката трябва да почувства именно това — че духовният живот трябва да има своя реалност/независимост.18

В началото ще направите парадоксално впечатление сред хората от средната класа, както и сред тези от работническата класа. Можете дори да изтъкнете, че осъзнавате парадоксалното си звучене. Бихте могли да го направите, като обърнете внимание на слушателите си, че в даден момент мислите като работник и използвате неговия речник, но в същото време мислите и като представител на средната класа и използвате неговата терминология. А после, след като сте прокарали тези мисловни потоци, включително с помощта на споделени спомени от житейския ви опит, след като сте се подготвили по този начин, стигате до момента, в който говорите на хората по такъв начин, че постепенно да добият по-пълно схващане за проблемите, които трябва да бъдат посрещнати с разбиране.

Говоренето пред публика не може да се научи от външни инструкции. Говоренето трябва да се научи в определена степен от разбирането за това, че основополагащите мисли в лекцията и предшестващата ги лична житейска опитност трябва да са в правилна взаимовръзка.

И така, днес опитах да ви покажа как изначално да подхождате към лекциите си. Направих връзката с това, което е известно, за да ви покажа: лекциите не трябва да произлизат от една или друга теория, а трябва да произтичат от живота. Те трябва да са подготвени, преди да ги изнасяте. Това, което казах днес, всеки от вас може да го приложи по собствен начин при подготовката за изнасяне на лекция. Чрез такава подготовка лекцията придобива енергичност.19 Чрез мисловната подготовка — подготовка за организирането на лекцията, както казах в началото на днешните насоки: мислите да се оформят в композиция — по този начин лекцията става разбираема, така че слушателят може да я възприеме и като завършена цялост. Това, което лекторът представя като мислене, не трябва да е изтъкано само от собствените му мисли. Защото, ако излага само личните си мисли, те са такива, че — както вече казах — не интересуват никого. Когато личното мислене се използва само при композирането на лекцията, тя става ясна, а чрез яснотата — разбираема.

Посредством житейските опитности, които лекторът трябва да събира от всяко място (дори лошите опитности са по-добри от никакви!), лекцията става убедителна. Ако, да речем, разкажете какво ви се е случило, докато сте преминавали през едно село, в което някой е искал да ви удари през лицето, винаги е за предпочитане да се произнасяте за живота заради такава опитност, отколкото ако просто теоретизирате. Позовавайте се на лична опитност, което ще помогне на лекцията да се сдобие и с кръв, защото чрез мисленето тя добива само нерви. Лекцията добива кръв от житейската ви опитност, а чрез тази кръв, която идва от опитността, лекцията става убедителна.

Чрез композицията подпомагате разбирането на слушателя; чрез личната си опитност говорите на сърцето на слушателя. — Това можете да го приемете като едно от златните правила.

След казаното днес можем да продължим стъпка по стъпка. Днес исках преди всичко в най-общи линии да очертая, как темата ви може да се оформи с оттенъците, които ще има лекцията ви. А утре в 3 часа ще продължим с насоките.

Към Лекция 4 »

Превод от английски: Иван Стаменов


Бележки:

  1. Август Бебел, 1840-1913. Заедно с Вилхелм Либкнехт през 1869 г. основава социалдемократическата партия — бел. пр. [^]
  2. Franz Mehring, 1846–1919; социалистически автор и политик, основател на марксическия литературен анализ бел. пр. [^]
  3. Erich Schmidt, 1853–1913, литературен историк бел. пр. [^]
  4. Готхолд Ефраим Лесинг (Gotthold Ephraim Lessing), 1729-1781, основоположник на просветителската театрална култура в Германия бел. пр. [^]
  5. Това са две от по-известните естетически съчинения на Лесинг бел. пр. [^]
  6. Вилхелмина „Мина“ фон Барнхелм е героиня на Лесинг от комедията „Мина фон Барнхелм или щастието на войника“ (Minna von Barnhelm oder das Soldatenglück; 1767 г.) бел. пр. [^]
  7. Има се предвид „през почивните дни“, „в свободното време“ бел. пр. [^]
  8. Има се предвид Първата световна война бел. пр. [^]
  9. Предполагам, че тук под „една област“ д-р Щайнер има предвид икономическата област от троичния социален организъм бел. пр. [^]
  10. Тоест, и върху другите две области на троичния ред: духовната и правната бел. пр. [^]
  11. Тук Рудолф Щайнер се шегува чрез игра на думи. Немската дума “Oberstuebchen” може да означава „таванско помещение“, но също и нечия „глава“. Да не си напълно наред с главата може да се изрази чрез израза „не много подреден в Oberstuebchen (таванското помещение)“ бел. пр. [^]
  12. Евгения Марлит или E. Marlitt, 1825–1887, e псевдоним на Eugenie John, известна германска писателка бел. пр. [^]
  13. Ориг. заглавие: Das Geheimnis der alten Mamsell (1868), издадено и на английски език като The Secret of the Old Spinster бел. пр. [^]
  14. Това е времето, от което абнормният архангел Ариман започва да подготвя своето пришествие в плът на Земята. Наблюдателният читател вече се е досетил, че д-р Щайнер има предвид именно намесата на Ариман и влиянията му в различни области, като проявленията му са: абсолютизирането на икономиката, абстракциите в интелектуализма, отричането на духовността като самостоятелна реалност и изобщо почти всичко, за което се говори в тази лекция. Това, че Щайнер не споменава Ариман и не го свързва с процесите, започнали от XV век, вероятно се дължи на обстоятелството, че едва ли ще бъде разумно и продуктивно, ако антропософските лектори говорят за паднали архангели пред пролетарска или каквато и да било неподготвена публика бел. пр. [^]
  15. Якоб Бьоме (Jakob Böhme), 1575-1624, немски философ и християнски мистик. Роден е в село Алт Зайденберг, днешният Стари Завидов в Полша, недалеч от град Гьорлиц бел. пр. [^]
  16. Hans Sachs, 1494–1576; майстерзингер, певец на занаятчийското съсловие, поет и обущар от Нюрнберг, Германия бел. пр. [^]
  17. Този превод на текста е верен с английския вариант на лекцията. В германоезичната лекция текстът гласи Mit Gott, което се превежда „С Бога (напред)“ — бел. пр. [^]
  18. В английския вариант на лекцията се използва думата „реалност“. Но в този контекст може би по-удачната дума е „независимост“. С нея става по-ясен и примерът с човека, който е независим, когато има собствени крака, но е зависим, когато трябва да използва изкуствени — бел. пр. [^]
  19. Тук д-р Щайнер използва дума, която, освен „енергичност“, може да се преведе като „сила“ и „убедителност“ — бел. пр. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.