Рудолф Щайнер: ТСО и ораторското изкуство (GA-339/1)

Лекция 1, изнесена на 11 октомври 1921 г. в Дорнах

Смятам, че целта на този курс е обсъждане на това, което е необходимо, за да може наистина да въведем хората в антропософското движение и Тричленното социално устройство, доколкото то днес се взима под внимание. Затова този курс не е замислен само за лектори, но и като ориентировъчен курс за хора, които са си поставили за цел да работят в тази посока. Хора, които получават сведения от антропософията само за лична информация, няма да придобият много от този курс.

И действително, в наши дни ние определено се нуждаем от деятелност в нашето движение. Изглежда, че е трудно да се поощри такава деятелност. Изглежда трудно да се обяснят причините, поради която деятелността е много необходима в нашето съвремие. Следователно, това няма да е формален курс за оратори, а по-скоро ще разгледаме онези неща, които са необходими на онзи, който би искал да осъществи точно определена задача — тази, която споменахме преди малко.

Като цяло общите приказки са безполезни за антропософското движение. Всъщност именно това е типичен белег на текущата култура и цивилизация — говори се повърхностно за нещата. Хората не предприемат конкретни задачи, а предпочитат да говорят за интересите си с общи термини.

Ето защо нямам намерение в този курс да разглеждам нещата (нещата ще се разберат по-натам в контекста) по такъв начин, че те да служат като информация. Ще опитам да разгледам тези неща така — ориентировъчният курс трябва да бъде такъв, защото е замислен като основа на конкретните задачи, — че те след това да се свържат непосредствено с речта. И така ще разгледам речта, че да се вземе под внимание: този, който предприема задача да изнася антропософска лекция, вероятно не работи в условия, при които вече съществува интерес, а работи, за да събуди интерес с първите няколко лекции. Затова бих искал да оформя курса в този конкретен смисъл. Дори и най-всеобхватните гледни точки, които ще обсъдя днес, трябва да се разбират в този конкретен смисъл. Ще бъде грешка, ако някой — както се прави често в наши дни — постави онова, което ще говоря днес и през следващите дни, в абстрактни изречения.

Рудолф Щайнер: ТСО и ораторското изкуство (GA-339/1)

Днес възнамерявам да говоря за определен набор от правила.

Всеки път, когато човек си постави задача чрез лекция да приближи нещо до друг човек, се осъществява съответна обмяна между този, който иска да каже нещо, да постигне нещо, да сподели ентусиазма си, и хората, които го слушат. Получава се взаимодействие между душевни сили. Това взаимодействие на душевни сили ще е първата ни тема.

Тези душевни сили живеят, както знаете, в мисленето, чувстването и волята. И никога само една душевна сила не е активна сама по себе си в някаква абстрактна форма. В тази душевна сила участват и другите душевни сили, така че, когато мислим, в мисленето ни винаги действат чувстването и волята.1 Същото важи за чувстването, свързано с мисленето и волята, както и за волята, свързана с мисленето и чувстването. Човек не трябва да мисли, че душевният живот — както сам по себе си, така и при взаимодействието му с други хора — може да бъде изключение от правилото, че, от една страна, клони към мисленето, а от друга страна, към волята.

И така, в смисъла на нашата днешна задача, трябва да знаем следното:

Това, което мислим, не интересува никой друг. И всеки, който вярва, че неговите мисли, доколкото са само мисли, са интересни за друг човек, няма да пожъне успехи като лектор. (По-натам ще говорим повече по този въпрос.) Волята, с която искаме да привлечем публика или дори един друг човек, тази воля, която искаме да вложим в лекцията си, дразни хората — затова те инстинктивно я отхвърлят.

Нашите мисли не интересуват публиката, а волята ни дразни всеки слушател.Когато някой, като лектор, се обръща към хората, трябва да е подготвен за проявлението на различни инстинкти: мисленето, което го въодушевява, не вълнува други хора, а волята му ги безпокои. Ако някой иска да събуди интереса на друг чрез волята си, ще установи, че не събужда волята на другия човек, а раздразнението му. И ако искаме да изложим най-красивите и находчивите си идеи в монолог пред други хора, те ще си тръгнат. Това са основните насоки за лекторите.

Не казвам, че нещата стоят така и при разговор на общи теми, при размяната на клюки и прочие. Тук имам предвид две неща, които трябва да се вземат под внимание. По-скоро говоря за това, което би трябвало да изпълва нашите души, за онова, което трябва да живее в нас като правилен импулс за ораторство, ако лекцията ни разглежда споменатите теми. Говоря за ръководния принцип, с който е редно да се съобразяваме: нашите мисли не интересуват публиката, а нашата воля дразни всяка публика.

Сега трябва да навлезем по-надълбоко във въпроса.

Когато някой изнася лекция, той се позовава не само на собственото си същество, но и на всевъзможни обстоятелства. Например, той говори по тема, която може да е била обсъждана вече седмици наред или за която слушателите му имат предварителна представа. В такъв случай той среща доста различен интерес, отколкото ако първите изречения засягат нещо, което дотогава изобщо не е занимавало публиката му. Когато някой говори тук, в Гьотеанума, това естествено е доста различно от онова, когато някой изнася лекция в някой хотел в Каламазу. Имам предвид факта, че даден човек в Гьотеанума говори пред хора, които от известно време се занимават с темата, или поне са чели и са чували нещо за нея, докато случаят вероятно не е такъв в Каламазу. Вземам предвид обстановката: фактът, че някой идва в сграда, каквато е Гьотеанумът, позволява да се обръщаме към публиката по доста различен начин спрямо онзи, когато говорим в хотела на Каламазу. Има и безчет други обстоятелства, с които лекторите винаги трябва да се съобразяват.

Това обаче изисква, особено в наши дни, да имаме усет за преобразуването на недопустимото в препоръчително. Нека разгледаме преувеличен пример. Един типичен или обикновен професор трябва да изнесе лекция. По-напред той подрежда мислите си по темата и ако е типичен или посредствен професор, той е убеден, че тези негови мисли за разглежданата тема като цяло са най-добрите в света. Всичко останало по начало не го интересува. Той записва мислите си. И разбира се, когато пренесе тези свои мисли на хартия, те стават втвърдени, установени. След това той поставя ръкописа в левия си джоб и излиза, без да се съобразява с това, дали отива в Гьотеанума или в хотела на Каламазу, намира лекторската катедра, издигната по подходящ начин, на точното разстояние за неговите очи, разгъва ръкописа си и започва да го чете. Не казвам, че всеки го прави по този начин. Но това е често явление и характерна практика в наши дни. И това ни насочва към ужаса, който някой може да изпитва от съвременното ораторство. Трябва да се отвращаваме от този тип ораторство.

И тъй като отбелязах, че никой друг не се интересува от мислите ни, а волята ни дразни всеки, се оказва, че именно чувствата са това, на което разчита ораторството.

Специалното и значително насърчаване на чувствата – на това трябва да разчитат лекциите в основата си. Ето защо е важно, може би не от първостепенна важност, но все пак като основно правило, да придобием правилното отвращение към крайните прояви на четенето на лекции, една от които описах преди малко.

Веднъж изслушах една лекция на прочутия Хелмхолц2 пред доста многолюдно събрание. Тя беше изнесена по следния начин: Ръкописът се извади от левия джоб и се прочете. Впоследствие един журналист дойде при мен и каза: „Защо тази лекция нямаше разпечатки, та всеки присъстващ да получи в ръцете си нейно копие? Тогава Хелмхолц щеше да протегне ръка към всеки!“ Последното може би щеше да е по-ценно за слушателите, отколкото ужасното изживяване да седиш на твърдите столове, на които сякаш си обречен, за да слушаш как ти четат ръкописа, което отне повече време, отколкото щеше да отнеме на хората, ако го бяха прочели сами. (На повечето от тях всъщност щеше да им отнеме повече време, за да го разберат, но слушането за по-кратко време въобще не им беше от полза.)

Разбирането при четене е различно от това при слушане.Човек трябва да вникне в тези конкретни насоки, ако иска да разбере как може с истинолюбие и честност да подобри ораторското си изкуство. Най-важната лекция на Философския конгрес в Болоня беше представена по следния начин: На всеки стол имаше три нейни копия, по едно за всеки от три езика. А след това лекцията се прочете на глас от отпечатаното копие, което отне малко повече от един час. При такъв похват дори най-красивата лекция вече не е лекция, защото разбирането, придобито от четене, е качествено различно от разбирането, добито от слушане.

И тези неща трябва да се имат предвид от този, който иска да се занимава лично и по блестящ начин с такива задачи.

Разбира се, даже един роман може така да ни въздейства, че да ни разплаче на определени места. Имам предвид, естествено, че добрите романи могат да го правят само в определени абзаци, а не от началото до края. Но какво, тогава, в действителност присъства по време на четенето, та се увличаме от това, което четем? Всеки път, когато се увличаме от четивото, ние трябва да извършим определена работа, която съответства и се свързва много силно с вътрешната страна на човешката ни природа. Тази вътрешна работа, която извършваме, когато четем, се изразява в това, че, щом отправим поглед към отделните букви, ние задействаме онова, което сме научили за събирането на буквите. Чрез тази дейност — гледането на буквите, събирането им заедно и мисленето за тях — извличаме смисъл. Това е процес на получаване, който се случва в нашето етерно тяло и същевременно силно ангажира физическото тяло, за да се постигне разбирането.

Всичко това обаче просто изчезва, когато само слушаме. Цялата тази дейност не се осъществява, когато само слушаме. И все пак дейността при слушането е обвързана по определен начин с разбирането на нещо. Човекът има нужда от тази дейност всеки път, когато иска да разбере нещо. Той се нуждае от съдействието на неговото етерно тяло, а отчасти — даже на физическото тяло. Не само от ухото като сетивен орган! Нещо повече — когато слуша, се нуждае от толкова активен душевен живот, че (последният) да не се изтощава в астралното тяло, а да доведе етерното тяло до пулсация, а след това етерното тяло да предизвика същото и с физическото.

Това, което трябва да се постигне като активност при четенето, трябва да се развие и при слушането на лекция, но — нека уточня — в доста различна форма при слушането, защото тази активност не може да е същата, както при четенето. При четенето се събужда преобразувано чувство — чувство, което е било притиснато към етерното тяло и физическото тяло. Това чувство се превръща в сила. Като лектори, ние трябва да можем да свързваме чувството със съдържанието, дори в най-абстрактните лекции.

Действително е факт, че мислите ни сами по себе си не интересуват хората, а волевите ни импулси досаждат на всеки, затова само чувствата ни определят впечатлението, ефекта от лекцията това, разбира се, е закономерно.

И така, тук възниква най-важният въпрос: Как можем да обогатим нашата лекция с нещо по достатъчно силен начин, така че да позволи на слушателя да се свърже с чувство, с нужната чувствена настройка — и все пак да не бъде притискан, а още по-малко хипнотизиран или сугестиран?

Няма абстрактни правила за това, как някой да се научи да говори с чувство. Ако човек е търсил всевъзможни ръководства за правилата в говоренето с чувство, ще забележи, че неговите лекции не идват от сърцето му, а водят началото си от съвсем различно място. А в действителност всички лекции трябва да идват от сърцето. Дори най-абстрактната лекция трябва да произлиза от сърцето. Това е възможно! И именно това трябва да обсъдим, как дори най-отвлечената лекция може да идва от сърцето.

Трябва съвсем ясно да разбираме какво раздвижва душата на слушателя, когато ни дарява с вниманието си — може би не тогава, когато му казваме нещо, което той иска да чуе, а когато очакваме той да пожелае да чуе думите ни. По същество винаги имаме форма на нападение над хората, когато ги обстрелваме с лекции. И това е нещо, което трябва да добре да знаем — атакуваме слушателите, когато ги замеряме с лекция.

Всичко, което казвам — необходимо е периодично да уточнявам, — трябва да се приема като насоки за ораторите, а не за насоки в неангажиращото общуване и прочие. Ако говорех във връзка с обикновеното социално общуване, естествено, нямаше да кажа същото. Би било твърде нелепо. Защото, когато някой заявява, че „нашите мисли не интересуват никого“, това може да бъде или много умно, или много глупаво. Всичко, което казваме, може да бъде глупост или остроумие, като това зависи от съответните отношения между хората. Това зависи изцяло от мястото му в контекста. Ето защо лекторът има нужда от съвсем различни неща, а не от инструкции за формалното ораторско изкуство.

Ораторът трябва да знае, че в слушателя винаги са активни симпатията и антипатията.И така, всичко опира до това, да осъзнаваме какво е активно в слушателя. В слушателя са активни симпатията и антипатията. Те се проявяват повече или по-малко съзнателно, когато атакуваме слушателя с дадена лекция. Симпатия и антипатия! По отношение на мислите ни обаче, той определено по начало няма симпатия. Същото важи и за нашите волеви импулси, чрез които, така да се каже, изискваме нещо от слушателя, искаме да го убедим.

Ако искаме някак да се доближим до ораторското изкуство, трябва да имаме определено разбиране за симпатията и антипатията на слушателя към казваното от нас. Симпатията и антипатията в действителност нямат общо нито с мисленето, нито с волята, а тук, във физическия свят, действат изключително в чувствата и нещата, свързани с тях. Съзнателното усещане за симпатия и антипатия у слушателя пречи на оратора да достигне до него. Нашата съзнателна симпатия и антипатия трябва да е такава, че никога да не достигне до съзнанието на слушателя, особено по време на лекция. Опитите да се предизвика симпатия и антипатия прави така, че отстрани изглежда сякаш се престараваме. В общи линии това е ефектът от лекция, при която искаме да събудим симпатия и антипатия.

Необходимо е да имаме най-доброто разбиране на симпатията и антипатията у слушателя. По време на лекцията обаче неговата симпатия или антипатия въобще не трябва да ни занимават. Всичко, което влияе върху симпатията и антипатията, ако мога така да се изразя, трябва да се внесе предварително в лекцията, при подготовката. Както не може да се дадат насоки за абстрактното рисуване или скулптуриране, така не могат да се дават правила за абстрактното ораторство. Но както някой може да насърчи изобразителното изкуство, така е възможно да се поощри ораторското изкуство. И е важно нещата, които могат да се кажат по този въпрос, да се възприемат с пълна сериозност.

Да започнем с един пример — нека по-напред вземем учителя, говорещ на деца. По отношение на говоренето му, всъщност съвсем малко зависи от гения и мъдростта му. Доколко можем да преподаваме добре математика или география, почти не зависи от това, дали самите ние сме добри математици или добри географи. Може да сме изключителни географи, но слаби учители по география. Истинската стойност на учителя, която със сигурност залага на говоренето му, зависи от това, какво е почувствал и изживял по-рано за нещата, които разглежда, и различните чувства, които отново се раздвижват заради факта, че пред него има дете.

И така, да вземем примера с Валдорфската училищна педагогика, която събира познанието за човека, сиреч детето — не познание за детето, каквото имаме в абстрактната психология, а такова, което почива върху пълното човешко разбиране за детето. Това разбиране отива толкова далеч, че чрез чувство, усилено до любяща преданост, учителят добива опитност заедно с детето. Резултатът от това — от съизживяването с детето и от онова, което човек по-рано е чувствал и изживявал в областта, за която преподава — та от всичко това произлиза съвсем инстинктивно начинът, по който някой трябва да говори на класа и да го ръководи.

За да бъде добър учител, човек трябва да се приспособява към отделните деца като хамелеон.Изобщо няма да е от полза, да речем, ако преподаваме на бавно схващащо дете с цялото знание, което имаме. Знанието ще помогне на някого в случая с бавно схващащото дете, ако той е проявил мъдростта си предишния ден, при подготовката за урока. В момента на преподаването за бавно схващащото дете човек трябва да прояви дарбата си, като бъде толкова бавен, колкото и самото дете; невъзпитан, поне по отношение на чувствата, с невъзпитаното дете; добър с послушното дете, и т.н. Като учител, човек трябва… — надявам се, че думата „трябва“ няма да предизвика особено голяма антипатия, защото е насочена твърде силно към мислите или волевите импулси — та човек наистина трябва да бъде нещо като хамелеон, ако иска да преподава правилно.

Това, което много валдорфски учители с тяхната дарба са успели да постигнат, за да повишат дисциплината, много ме радва. Например, един учител говори за Жан Пол.3 Децата започват да си пишат бележки и да си ги подават. Този учител не ги мъмри. Вместо това той вниква в ситуацията и с огромно търпение разбира повода за бъркотията. След това уталожва бъркотията чрез указания за правилната размяна на пощенски съобщения. Това е много по-плодотворно, отколкото всяко порицание. Писането на бележки спира. Този резултат е естествено следствие от вникването в ситуацията. Но, разбира се, за целта човек трябва да е съобразителен. Трябва да се знае, че симпатията и антипатията, върху които искаме да въздействаме, се коренят по-дълбоко в човешкото същество, отколкото сме предполагали.

Ето защо е извънредно важно всеки път, когато на учителя му предстои да преподава урок пред класа, при подготовката първо да събуди ярко в съзнанието си, как самият той се е отнасял към този урок, когато е бил на възрастта, на която са учениците му, как се е чувствал тогава — не за да стане педантичен, съвсем не с целта да на следващия ден да се почувства отново така, както някога! Не, достатъчно е това чувство да се съживи, да се изживее при подготовката, а след това, на следващия ден, е важно да се работи с преждеописаното знание за човека.

Затова и тук, при учителството, въпросът също опира до това, да намерим в себе си умението да съставяме лекционния материал, който е част от преподавателските средства, като изхождаме от чувствата.

Най-добре ще разберем как могат да се получат тези неща, ако изправим следното пред нашия душевен поглед: Всеки път, когато нещо от чувствено естество работи сред онова, пулсиращо в лекцията ни, разбира се, ние не може да говорим без мисъл, въпреки че мислите реално не интересуват слушателите ни, и не можем да говорим без воля, въпреки че волята ни ги дразни. Много често даже ще ни се иска да говорим по такъв начин, че каквото казваме да се свързва с волевите импулси на хората, така че впоследствие на лекцията ни тези хора да искат да направят нещо. Но при никакви обстоятелства не трябва така да организираме лекцията, че да отегчаваме слушателите с мисловното съдържание и да възбуждаме антипатия с тласъка, който даваме на волята им.

Така че целта ни е да установим мислите в лекцията, напълно да ги заякчим колкото се може по-рано преди да говорим публично — предварително да сме укрепили мисловния елемент в себе си. Това няма нищо общо с другото, дали след това ще говорим гладко, или ще говорим колебливо, със запъване. Второто, както ще разгледаме, зависи от съвсем различни обстоятелства. Но онова, което отчасти трябва да действа несъзнателно в лекцията, е свързано с предварителното установяване на мисловния елемент в самите нас. Мисловният монолог, който трябва да е възможно най-жив, се репетира по-рано, като се оформя чрез аргументи „за“ и „против“, изложени от самите нас при подготовката, докато опитваме да предвидим възраженията на публиката, доколкото е възможно.

За да изнесем добра лекция, тя не трябва да е наизустена дума по дума.По този начин — като предварително изживеем лекцията в мисли — премахваме жилото, което иначе би останало в нея за публиката. До известна степен сме длъжни да подсладим лекцията си, като по-напред преминем през подквасяването на мисловния процес — но, доколкото е възможно, по такъв начин, че да не подреждаме лекцията дума по дума. Разбира се, не трябва да сме буквалисти — а именно, няма да имаме представа как ще формулираме изреченията си, когато започнем да говорим. Но мисловното съдържание трябва да бъде установено. Ако имаме предварително подготвени изразите на речта за цялата лекция, това рядко води към истински добра лекция. Това е почти същото като да напишем цялата лекция, като не е трудно да си представим, че на мястото ни стои фонограф, който я чете автоматично. Когато лекцията се изнася дума по дума, по памет, тогава разликата между това и машината, която възпроизвежда автоматично лекцията, е дори още по-малка, отколкото между оратора, четящ от ръкопис, и автоматизираната машина. Нещо повече, ако сме формулирали лекцията предварително по такъв начин, че да можем да я предадем дословно, ние действително не се различаваме особено от една машина, която е запаметила лекцията и след това я възпроизвежда. Няма съществена разлика между слушането на лекция, която се изнася дума по дума, както е била подготвена и се чете от някого, ако изключим факта, че при четенето човекът (в публиката) не е постоянно смутен от лектора, както когато го слуша да изнася лекция, която е наизустил дословно.

Подготовката на мислите се изживява по правилен начин, когато се извършва до момента, в който мислите напълно станат част от оратора и това се осъществи преди лекцията. Ораторът трябва да е приключил с мисленето върху това, което ще представя. Естествено, има някои изключения за обикновени лекции, които някой излага пред публика, която дотогава му е била непозната. Всеки път, когато ораторът пред такава публика веднага започне с онова, което е отработил отчасти в мислите си, но говори от първото изречение под директно вдъхновение, ако мога да се изразя така, тогава той не прави нещо истински добро за слушателите. В началото на лекцията ораторът трябва да активира публиката. В началото на лекцията той не трябва веднага изцяло да потуши личността на слушателя, защото най-напред трябва да раздвижи вибрацията на дадено чувство.

Е, не е нужно да се действа, както Михаел Бернайс, професор по история на немската литература, по едно време много известен в определени кръгове. Веднъж той дойде във Ваймар да изнесе лекция за Теорията на цветовете на Гьоте и искаше така да формулира първите си изречения, че чувствата на слушателите да се ангажират много, много активно. Но, естествено, се случи нещо доста различно от намеренията му. Той дойде във Ваймар няколко дни преди лекцията. Ваймар е малък град, където човек може да ходи сред жителите (някои от които щяха да бъдат в залата), за да пропагандира нечия лекция. Тези, които непосредствено чуят за лекцията, казва на други за нея, заради което цялата зала наистина е „загрята“, когато ораторът изнася лекцията си. Та проф. Михаел Бернайс действително пристигна във Ваймар няколко дни по-рано и каза: „О, не можах да се подготвя за тази лекция, но моят гений със сигурност ще ме насочи правилно в точния момент.“ Той щеше да изнася лекцията в театралната зала на Ваймар. Беше горещ летен ден. Прозорците трябваше да са отворени. А точно срещу тази театрална зала имаше един кокошкарник. Михаел Бернайс зае мястото си и зачака гения си да му подскаже лекцията. И тогава, в този момент, докато Бернайс чакаше гения си, отвън се обади един петел: ку-ку-ри-гууу! Така всеки разбра: Геният на Михаел Бернайс е проговорил вместо него! — Чувствата в публиката наистина се оживиха. Е, по различен начина от този, който му се искаше. Но в залата определено имаше атмосфера.

Не разказвам това, за да ви веселя с поучителен анекдот, а защото съм длъжен да насоча вниманието ви към следното. Изложението на една лекция трябва да бъде така оформено, че да е добре обмислено и след това формулирано свободно. Но въведението в действителност служи, за да направи оратора малко смешен. Това прави слушателите по-склонни да го слушат с охота. Ако някой не се направи малко за смях — естествено, така че да не е твърде очевидно, а да се възприема несъзнателно — ораторът не може да привлече внимание по правилен начин при изнасянето на лекция. Разбира се, не трябва да се престарава, а да въздейства на неосъзнато ниво.

Можете да наизустите дословно първите изречения и последното. Изложението на лекцията трябва да е свободно.Това, което е добре ораторът да има за всяка лекция, е следното — той е формулирал първото, второто, третото, четвъртото и най-много петото изречение. След това продължава с подготовката на материала по начина, който описах по-рано. И накрая формулира заключителните изречения. При изнасянето на лекция, ако някой е даровит оратор, би трябвало наистина винаги да има някаква сценична треска — вътрешна тревога, че няма да уцели последното изречение. Тази сценична треска е необходима за оцветяването на лекцията; нужна е на човек, за да завладее сърцата на слушателите в края. Грижата му е да намери последното изречение. И така, за да няма излишни тревоги, след като с пот е завършил лекцията, ораторът може да добави и това (последното изречение) към другото от предварителната подготовка: точното формулиране на първото, второто, третото, четвъртото и най-много петото изречение. Така лекцията би трябвало да добие рамка: формулираните първи и последни изречения. А по средата лекцията трябва да е свободна. Както уточних, давам това само като насочваш принцип.

А сега може би мнозина от вас ще си кажат: Да, но ако някой не може да говори по този начин? — Човек не трябва веднага да си казва, че заради голямата трудност не трябва да изнася лекции. Всъщност е съвсем естествено, когато някой говори по-добре или по-лошо, стига да не се възпира от изнасяне на лекции заради тези изисквания. Редно е да прави усилия за изпълнение на изискванията, докато тези ръководни принципи, установени тук, станат неизменна част от работата му.

И търпението всъщност е много важно, докато станете поне поносим оратор, дори ако в началото не сте бил бил оратор или сте бил точно обратното на оратор. Мога да ви уверя, че когато ораторът е станал за смях петдесет пъти, петдесет и първия път неговата лекция ще бъде добра. Точно защото се е направил за смях петдесет пъти. А за този, за когото и петдесет лекции не са достатъчни, може да прави опити с лекцията си сто пъти. Все някой ден ще стане добра, ако той не се страхува от публично излагане. Последната лекция на човек, преди той да умре, никога няма да бъде добра, разбира се, ако по-рано се е срамувал да се излага пред публика. Но поне последната лекция, преди някой да почине, ще бъде добра, ако той по-рано, през живота си, се е направил за смях няколко пъти. И това е нещо, за което трябва винаги да мислим. Така без съмнение човек ще се научи да бъде оратор. За да бъдем оратори, се изисква хората да ни слушат, а ние да не се доближаваме твърде близо до тях, така да се каже; старателно да избягваме всичко, което ни отвежда твърде близо до публиката.

Начинът, по който човек е свикнал да говори в социалния живот, когато общува с други хора, не е подходящ за изнасянето на публична лекция, или общо казано — пред аудитория. Само от време на време могат да се включват изречения от ежедневната реч. Добре е да имаме предвид, че речта в обичайния живот, по правило, е твърде фина или твърде груба за лекция пред публика. Просто не е подходяща. При подбора на думите в обичайната реч, при обръщение към друг човек, има различия — такава реч винаги е донякъде недодялана, а от друга страна — някак неистинна или неучтива. И двете трябва да се избягват в лекции, изнасяни пред публика, а ако се използват, трябва да са само като вметнати фрази. В противен случай слушателят има скритото чувство: Ораторът започна да ни говори, както е редно при лекция, но изведнъж премина към говорене с патос или на жаргон — или се опитва да ни засегне, или — да ни поласкае.

Също така трябва да внасяме волевия елемент по правилен начин. А това може да се постигне само чрез подготовка. Такава подготовка, при която човек използва собствения си ентусиазъм, като обмисля темата, ентусиазъм, който до известна степен живее с темата.

Сега обърнете внимание на следното. Най-напред ораторът е приключил с мисловното съдържание, направил го е част от себе си. Следващата стъпка при подготовката е да чуе себе си, така да се каже, като изложи мисловното съдържание в себе си. Той слуша тези мисли в разреден вид. Те не трябва да са формулирани дословно, както вече казах, но човек започва да ги слуша. Именно така вмъкваме волевия елемент на правилните места — като слушаме себе си. Когато се вслушаме в себе си, развиваме ентусиазъм или неприязън, симпатия или антипатия на правилните места, като тези места ни подсказват на кое да наблегнем или кое да смекчим. Като се подготвим по този волеви начин, това се отразява на собствената ни воля, а след това при изнасянето на лекцията се проявява като различия в интонацията. Всеки път, когато говорим оживено или по-тихо, когато акцентираме ясно или загадъчно, това е просто резултат от проникването на чувствата и на волята в мисловното съдържание при медитативната подготовка.

Постепенно трябва да водим мисловното съдържание към оформянето на представа за композицията на лекцията ни. Тогава мисленето ще стане неразделна част от лекцията — не в самите думи, а между думите: в начина, по който са оформени думите, оформени изреченията, оформена подредбата им. Колкото повече свикваме да мислим „как“ да изнесем лекцията, толкова по-силно работим върху волята на другите. Какво ще възприемат хората, зависи от онова, което сме вложили във формулировката и в композицията на лекцията ни.

Самата лекция за Троичния ред може да е структурирана „троично“.Ако застанем пред тях и кажем: „В обобщение, всеки, който не дава всичко от себе си за осъществяването на Троичния ред още утре, е лош съработник“ — това ще подразни хората. Но, когато разясняваме Троичния ред в лекция, която е композирана в съответствие с естеството на съдържанието, тоест самата тя е вътрешно организирана в своеобразна „троичност“, и особено когато от нея личи, че самите ние сме убедени в необходимостта от Троичния ред, с цялото ни чувство и всичките ни волеви импулси — това въздейства върху хората, работи над волята им.

Това, което сме направили за да развием мислите си, за да превърнем лекцията си в творба и изкуство, дава отражение върху волята на хората. Извиращото от собствената ни воля, желаното от нас, което ни изпълва с ентусиазъм и обаяние, това въздейства върху мисленето на слушателите, това по-лесно ги поощрява и те да помислят.

Ето защо оратор, който проявява ентусиазъм към тема си, става по-лесно разбираем. Оратор, който си служи с изкусна композиция, по-лесно събужда волята у слушателите си. Но основният принцип, ръководното правило си остава следното:

Не изнасяме лекция, преди да е добре подготвена.

Да, но понякога сме принудени да изнасяме лекция, както се казва, спонтанно: например, когато ни се отправи предизвикателството да отговорим незабавно. Тогава, разбира се, не можем да върнем времето назад, до предишния ден, за да обмислим насрещния аргумент, да медитираме върху неговия контра-аргумент. Това не може да стане! И все пак… може да стане! Може да се постигне в точно такъв момент, ако сме напълно честни.

Или пък сме нападнати от човек, който ни заговаря по ужасно груб начин, заради което трябва да му отвърнем незабавно. В този случай от самото начало имаме силно раздвижване на чувствата! Следователно, чувството вече е събудено по съответния начин. Тук имаме заместител на онова, което иначе използваме, за да изживеем с ентусиазъм темата в себе си, вътрешно в мислите си. Ако при един такъв случай не кажем нещо повече от това, че по принцип не отговаряме на такива атаки, все пак трябва да знаем, че сме подготвени и за такава ситуация.

Умението за отстояване на убежденията е от решаващо значение за успеха на оратора.При такива обстоятелства въпросът е просто да имаме непоколебимото решение да говорим истината и само истината. Когато не сме атакувани грубо, а сме предизвикани за дискусия, тогава по правило са налице всички условия за взаимно разбиране. (За това ще говоря по-подробно друг път.) Тогава въпросът всъщност се изразява в това, да не изнасяме обикновени лекции, а да правим нещо съвсем различно, което е особено важно за нас, ако искаме успешно да завършим този курс. И наистина, за да сме деятелни в смисъла, който очертах днес, в началото, не трябва просто да изнасяме лекции, а всеки от нас, мъжете тук — разбира се, важи и за всяка жена — ще трябва да отстоява убежденията си при всевъзможни дискусии. Ще говорим за това — има много, много за казване.

Сега преди всичко ви моля, спомнете си какво казах от гледната точка, която показва, че ораторското изкуство може би е малко трудно за овладяване. Но то е особено трудно, когато не е потребно само за дадена лекция, а е свързано и с лекции за самото изнасяне на лекции. Все едно някой да рисува рисуването на картина или да извайва извайването на скулптури! Ето защо задачата ни като цяло не е от лесните.

Но все пак през следващите дни ще опитаме да я приключим успешно.

Към Лекция 2 »

Превод от английски: Иван Стаменов


Бележки:

  1. Акцентирането чрез удебеляване на текста навсякъде в лекцията е от преводача — бел. пр. []
  2. Херман Лудвиг Фердинанд фон Хелмхолц, 1821-1894, немски философ и физиолог — бел. пр. []
  3. Става въпрос за романтическия немски писател Жан Пол, когото Щайнер цитира и на други места — бел. пр. []

Споделяне на публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми.
От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите.
Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

2 коментара за "Рудолф Щайнер: ТСО и ораторското изкуство (GA-339/1)"

  1. Една Вяра  27.09.2016 г. | 10:40 ч.

    Благодаря за тази лекция! Повечето от нещата съм ги усещала и прилагала интуитивно в работата си (когато ми се налага да говоря пред публика), но винаги е хубаво и ти просветва, когато ги прочетеш в синтезиран вид и ги осъзнаеш и явно.

  2. Георги  06.11.2017 г. | 13:01 ч.

    Много ценен превод, благодаря! Чета внимателно, нещата са супер важни и важат не само за ораторството, но и отчасти за писането, за общуването, за говоренето и дори за пеенето (в частта за проявлението на чувствата и волята чрез оформлението).
    Обяснява някои работи, които доскоро са били Тъмна Индия за мен, като например възклицанията в пеенето, модулациите на тембъра, обертоновете, интонацията в говоренето, бързината на говорене и акцентирането като проява на чувствата и волята.
    Сигурно във ВИТИЗ ги учат тия неща, но там едва ли са толкова добре и задълбочено обяснени от духовна гледна точка. Все пак не са много хората, които знаят какво е воля. Повечето си мислят, че волята е да положиш усилия и да свършиш нещо, което не искаш.
    Ще се бъда благодарен и на други материали по темата за говорното формиране, ако смятате да подготвяте. Прекрасна лекция! Благодаря още веднъж!

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.