Ганчо Ценов срещу отборът фалшификатори на историята ни (6)

Осъвременено електронно издание на рядката антикварна книга „Прокопиовите хуни и Теофановите българи: Турци или славяни основаха българската държава“ от д-р Ганчо Ценов

Продължава от първа, втора, трета, четвърта и пета част.

28. Методът на Ценов

Като не могат да оспорят фактите, г-дата Ников и Мутавчиев пишат, че Ценов имал „чудовищен метод на работа, който е отрицание на всяка наука“. За пръв път ние чуваме да не се оспорват резултатите, до които един изследовател е дошъл, а да се оспорва методът, по който той е дошъл до тия резултати. Добре, да разгледаме това.

В нашата книга „Кроватова България и покръстването на българите“ ние посочихме, че В. Златарски, с чийто метод Ников и Мутавчиев си служат, кореше Ценов, защото се опирал на първоизвори, от които се вижда, че досегашните мнения, които той поддържаше, били фалшиви и фантастични. Аз мислех, че тук имаме работа с някакво недоумение. Отпосле обаче се убедих, че нямаме работа с недоумение, защото Златарски, за да защити „фалшивите и фантастични мнения“, или не споменаваше фактите, които говореха в полза на българите, или ги изопачаваше. Защитата, значи, на фалшивите мнения, че Тракия и Илирия не са български земи, не почива на грешка, а на умисъл.

Понеже г-дата Ников и Мутавчиев стоят на тия фалшиви мнения, те казват, че методът на Ценов е чудовищен. В що се състои тоя метод?

Не само народите, но и отделните дисциплини си имат своя история. Какви са били понятията на историците преди сто години и какви са понятията на сегашните историци — има разлика. Най-напред не се знаеше, че има българи. Това се установи. Сега започна да се дири, какъв народ са българите. Появиха се толкова мнения, колкото хора се занимаваха с това питане. Тия мнения аз изложих още в 1910 г. в моята книга „Произходът на българите“. Понеже тия мнения не съставляваха система, те не решаваха питането за народността на българите. От всички тия изказвачи на мнения най-голямо внимание получи Шафарик. Защо?

Защото пръв той даде една формула за образуването на българската държава. Като взима предвид изказаните преди него мнения, той казва, че било установено, че българските са уралски чуди. Византийските летописци Теофан († 817) и Никифор († 828) били писали, че българите са дошли от Волга и били сродни с хуните и кутургурите. След това Шафарик разправя, как третият Кроватов син дошъл в 678 г. в Мизия, покорил славяни и основал българската държава. Защо тия чуди, когато са живели покрай Волга, са се наричали чуди, а не българи, Шафарик не каза.

След Шафарик се явиха други, предимно Кръстович, които казаха, че българите са хуни, обаче защо тия хуни се казват сега българи, Кръстович не можа да обясни. Разбира се, защото били дошли от Волга. Значи, ония, които в 679 г. покорили славяни в Мизия и основали българската държава, не са били чуди, както казваше Шафарик, а хуни. Дринов оспори тая теза на Кръстович, защото той намерил, че българите се споменават като голям народ още в 5 век покрай Дунава, затова не може да се твърди, че те са дошли едва в края на 7 век отнякъде си. Въз основа на Шафарик и Дринов, Иречек написа своята „История на българите“, в която той не признаваше хунството на българите, а ги разглеждаше като чуди или фини. На това гледище застанаха отсетне и Иван Шишманов, и В. Златарски.

Какво е направил тогава Ценов? Той казва, че българите са хуни. Това не е нещо ново, защото преди него са казвали същото и други. Всичко това е тъй, но има и друго, което не е тъй.

Не само Кръстович, Шафарик, Клапрот, Цойс и др. са поставяли българите във връзка с хуните, но и Теофан, Малала, Касиодор и други стари автори. Задачата на историка не е да каже нещо от себе си, а да установи, че тия и ония стари автори са казали това и онова, и да обясни смисъла на казаното. Че българите са хуни, това са казвали и други. Защо тогава за тия други не се казва, че били превратаджии, както това се казва за Ценов? Никой не каза за тях, че те със своите писания оборвали досегашните мнения.1 Че българите са хуни, това беше го казал и Кръстович. Защо Дринов, Иречек и пр. отхвърлиха тая теза на Кръстович и защо Иречек, Златарски и др. приеха, че българите са хуни, чак когато Ценов установи това?

Има, значи, разлика между „казал“ и „установил“.

И Дринов беше казал, че българите са споменавани още в 5 век покрай Дунава, обаче той не обясни, отде се взеха тия българи там, затова и неговото казване си остана само казване без влияние върху науката, защото, въпреки това казване, Иречек пак продължи да разглежда  българите като дошли едва в 679 г. в Долна Мизия. Необоснованите казвания не са наука. Най-много казвания беше направил Иван Шишманов, но и те отидоха на вятъра. Той даже издаде в Будапеща и на френски своите казвания, обаче никой не обърна внимание на тях. Той беше много добър приятел и с Иречек, и с Ягич, обаче те даже хроникираха неговите изказвания, но с Ценов те многократно се занимаха. Иречек не прие тезата на Шишманов, че българите „не са хуни“, а волжки турци, но прие принципа на Ценов, че българите са хуни. Има нещо, значи, което Ценов е направил, което другите не са могли да направят. Как дойде Ценов до това заключение?

Българската история започва, както и по-преди казахме, с византийските хронографи Теофан и Никифор. На тия автори се позовават ония, които твърдят, че българите са късни пришълци. Чета аз тия автори и намирам, че те не са били проучвани от моите предшественици. Тъй например, Никифор пише, че Куврат, братовчедът на Органа, господарят на хуногундурите, изпъдил абарите из земята си и свързал мир с императора Хераклий (610-641 г.). По-старият от патриарх Никифор, владиката Йоан от Никиу, който е почти съвременник на Кроват, пише пък, че тоя Куврат е отраснал в императорския двор в Цариград и бил близък приятел на император Хераклий. Понеже абарите по време на император Хераклий обсадиха заедно с хунугури, българи и пр. Цариград, Куврат, приятелят на Хераклий, свързал договор с Хераклий, отделил се от абарите и ги изгонил от Тракия и Илирия. Освободил, значи, Византийската империя от абарите, след което пък освободил тракийските и илирийските градове от гърците. Тоя Куврат е баща на Аспарух. Понеже тоя Куврат и синът му Аспарух, който бил основал българската държава, се означават отпосле като българи, аз посочих, че хуните са наречени българи, или че хуните са българи, както и че българската държава не е основана от чуди-пришълци, както се вижда и от факта, че Аспарух се споменава като пети български княз покрай Дунава. Това е, което накара Иречек да се откаже от своята теза, че българите били фини, и да приеме тезата на Ценов, че те са хуни.

Това едно.

Второ: Чета аз по-натам Никифор и Теофан и намирам, че Никифор пише, че Куврат бил станал господар на „хуните и българите“, а Теофан, че Кроват станал господар на „хуногундурите, българите и котрагите“. Наместо хуни, Теофан казва хуногундури.

От това се вижда, че Теофан и Никифор са считали хуните и българите за две отделни племена. Това е направил преди тях и Малала (6 век), който пише, че Виталиан около 515 г. е воювал начело на хуни и българи (вж. „Кроватова България“, стр. 31-33 и 46). Хуните и българите са били, значи, две отделни племена. Хунът или хуногундурът Кроват станал господар и на българите. След това съединение хуните се нарекоха българи.

Трето: Установи се, че Мизия се е казвала още в четвърти век България и че всички стари писатели, като Енодий, Касиодор, Комес Марцелин, Йордан, Йоан от Антиохия, Йоан Малала и пр., са разглеждали българите като стари тракоилирийци, което може да се види в нашата книга „Кроватова България и покръстването на българите“. Следователно, българите не са късните пришълци. Като късни пришълци се означават хуните, а не българите.

Има някои, които поставят хуните във връзка със средноазиатския или монголския народ хиунг-ну, като си мислят, че хиунг-ну и хуни било едно и също нещо. Никакво тъждество няма между названията хиунг-ну и хуни. Науката се занимава с ония хуни, които бяха означени като такива от Прокопий, Йордан и техните съвременници. Тия хуни не са азиатци, а са старите кимерии или кимбри, които са стар европейски народ. Славяни днес живеят на остров Сахалин, в Сибир, на р. Висла, по брега на Адриатическо море, но ние се занимаваме с балканските славяни. Същото е и с хуните. Може да е имало някакви си хиунг-ну в Азия, Африка, Америка и пр., ние обаче се занимаваме с Прокопиовите и Малаловите хуни, защото те основаха българската държава.

Тия хуни се нарекоха българи, когато се обединиха с българите на юг от Дунава. Името българи не е донесено, а е заварено, защото хуните и българите са били първоначално две племена. Тук се намира възелът на проблема. Защото, ако се казва, че хуни дошли от някъде си в Мизия, не може да се разбира, че българите били дошли, защото хуни и българи са били две различни племена. Тоя факт предизвиква преврат в българската история. Понеже той не може да се оспори, прибягва се до шашарми: Ценов казал, че Куврат е Кроват, че турците са славяни, че славянският апостол Кирил е тъждествен с Улфила и пр. Всичко това, даже и да беше вярно, не оборва факта, че ония, които основаха българската държава, не са се казвали българи, а хуни, и че българите са стари тракоилирийци. За това се спори. Какъв преврат се предизвиква в историята с това, че Ценов, наместо Куврат, казал Кроват?

Търсим ли сега, кои са били изворите на Теофан, ние намираме, че тези извори са Йоан Малала (6 в.) и Прокопий. Теофан е преписвал буквално много места от Малала. Той, следователно, е наричал оня народ българи, който е бил означен като такъв от Малала.  Малала обаче разглежда българите като стари тракоилирийци и на едно място (стр. 97) даже казва, че в негово време българи се наричали ония, които в старо време били наричани мирмидони, начело на които е воювал Ахил в Троянската война. Сравним ли Теофан с Прокопий, намираме, че той е нарекъл българи и хуни Прокопиовите скити и кимерии. Затова Теофан постави Стара България на края на Черно море — там, където в старо време (преди Троянската война) живееха кимериите и скитите или хуните и готите и пр.

Това е методът на Ценов.

Ганчо Ценов срещу отборът фалшификатори на историята ни (6)

29. Методът на Мутавчиев

Какъв е методът на Мутавчиев? Обяснил ли е той тези проблеми по друг начин? Не! Мутавчиев не е казал, какви са българите, щом не са такива, каквито ги описва Ценов, за да се види, какъв е неговият метод. Не само това, но той не е могъл да обори основната теза на Ценов. Ценов каза, че българите, безразлично от каква народност са, са населявали Тракия и Илирия преди Аспарух. Това Мутавчиев не е могъл да обори. Той не е посочил какви са тия българи, щом не са стари тракоилирийци. Какво критикува тогава той? Нищо.

Къде е казал Прокопий, че хуните били живели на север от Кавказката планина? Научният метод на проф. Мутавчиев не се състои в това, да изясни някое питане, а да се уязви някоя личност, даже и тогава, когато тая злоба го прави невъзможен за професор, защото, ако би се попитал проф. Младенов, той би казал, че оня, който не е в състояние да говори истината, не би могъл да бъде професор.

В отзива си върху работата на Ценов, който е писан в 1936 г., Мутавчиев употреби всички непозволени средства да злепостави Ценов, за да защити „науката“ на своя учител В. Златарски. Обаче в последната книжка на „Бизантинише Цайтшрифт“, излязла в края на 1937 г., Мутавчиев е заел съвсем друго становище към своя учител. Вестник „Дневник“ от 15 януари 1938 г. предава неговия отзив за „науката“ на Златарски по следния начин:

„В последната книжка на сп. „Бизантинише Цайтшрифт“ г-н Мутавчиев е написал един некролог за неотдавна починалия и толкова заслужилия за нашата наука проф. В. Н. Златарски. В този некролог г-н проф. Мутавчиев е отрекъл цялата научна дейност на своя голям учител. Между другото в некролога се казва, че повечето от това, което е написал г-н Златарски, е било неприемливо. При това той е бил работил с наивни и остарели методи.“

От това се вижда, че Ценов има право, като твърди, че онова, което е писал Златарски, е неприемливо.

Макар че Мутавчиев оспори „науката“ на своя учител, той пак задържа метода на учителя си Златарски. Златарски каза, че не трябва да се обръща внимание на факти, от които се вижда, че досегашните мнения били фалшиви или неприемливи. Мутавчиев продължи тоя принцип, защото той, макар че знае колко неприемлива е „науката“ на Златарски, укорява Ценов, защото той доказал нейната неприемливост.

Както и да е, от установеното от Мутавчиев, че Златарски не е имал научен метод и че онова, което той е писал, е неприемливо, се вижда, че четиридесет години българската младеж, включително и г-н Мутавчиев, е слушала и учила неприемливи неща. Трябва ли, прочее, тая неприемлива наука да продължава още?

На това питане ще отговори Министерството на народната просвета.

30. Причините за неприязнеността

Мнозина се питат, защо е тази неприязненост спрямо Ценов. Аз с нищо не бях докоснал Младенов, когато той се нахвърли по един непозволен начин върху мен, не само в българската, но и в чуждестранната преса. Аз даже не го познавах. Не аз казах нещо лошо против Златарски, а той против мене (чети неговата оценка). Ако аз му отговорих, то беше само за защита. Ников, Мутавчиев, Миятев, Дуйчев и tutti quanti аз не познавам и с нищо не ги бях зачекнал, за да им послужи това като причина за тяхната неприязненост против мен.

Защото тогава се появи тази неприязненост? Струва ми се, че е заради защита на хляба.

Когато Мутавчиев в 1936 г. написа в „Бизантинише Цайтшрифт“ своя отзив върху работите на Ценов, в който той „доказва“, че Ценов не само няма право на научност, но е и Querkopf, Ценов беше кандидат за катедрата на В. Златарски. Ников беше другият кандидат, а Мутавчиев — рецензент или вещо лице. След излизането на тая рецензия факултетният съвет, който беше приел Ценов за кандидат, отхвърли Ценов под предлог, че бил стар, какъвто той не беше, когато се прие неговата кандидатура. По тоя начин Ников взе катедрата на Златарски, макар да не беше написал никаква системна работа върху старата история на българите, която четеше Златарски и за която се търсеше кандидат. Както е известно, от редовен професор се иска системна работа, а не някоя ученическа статийка само за форма.

Понеже между нас се води спор върху питането, какви са били българите и коя земя са населявали, аз казах на г-н декана на факултета, че не може да бъде професор по българска история онзи, който не знае, какви са българите. Ников обаче беше държал един реферат върху началото на българите и разправял за някакви си българо-хуни и хуно-българи и пр. Когато слушателите отпосле му задали някои питания, той не можел да отговори и съобщил във вестниците, че те не го били разбрали. Когато слушателите му го помолили да си напечата реферата, той не направи това, защото нямаше какво да каже. От кого взе Ников тезата: хуно-българи и българо-хуни? Кой е оня, който след Дринов, Иречек, Златарски и пр. установи този въпрос? Това беше Ценов, за когото Ников си позволява да пише, че неговата наука се отричала напълно от критиката! Ако си беше напечатал реферата, щеше да се види, че той върши плагиатство, което пък не му даваше право да бъде професор.

За да се замаскира това, Ников и Мутавчиев излязоха с посочените по-рано изопачавания да компрометират личността на Ценов. Какви са българите обаче, те не доказаха. Щом посоченото от Ценов, че основателите на българската държава са хуни и че тия хуни са живели и преди Аспарух покрай Дунав, според тях, не било вярно, те трябваше да докажат кое е вярното, за да се сравнят двете тези и да се види коя е правата. Това те не направиха. Господата продължават да разправят за хуно-българи и българо-хуни, а автора отхвърлят и за да оправдаят това отхвърляне, наместо да отговорят на зададените въпроси, те го унизяват с разни измислици и епитети.

Къде по света става подобно нещо?2 Тук, впрочем, нямаме работа с някоя случайно изказана обида, а с един обмислен план, с един заговор против един човек, за да се заеме мястото, за което той аспирира, от друг. Ников зае това място и за да го задържи, обсипа Ценов с казаните обиди. От тая гледна точка трябва да се обсъди деянието на Ников и Мутавчиев.

Българите са хуни, писаното от Златарски е неприемливо, но оня, който доказа, че българите са хуни и че писаното от Златарски е неприемливо, трябва да се унищожи, за да могат господата да бъдат професори. Каква поука извлича българският студент от тоя морал?

31. Грижите за науката

а) В Германия

В Германия има Министерство на науката, възпитанието и изкуствата. В това министерство има особена Дирекция за университетите, начело на която стои човек учен и авторитетен, който се грижи за напредъка на науката и е в състояние да знае, одобрително ли е онова, което се върши в университетите, или не. Освен това, при всеки университет министерството има по един куратор, който ръководи администрацията и наблюдава изпълнението на наредбите. Там всеки студент, който чувства в състояние, може да се посвети на академическа кариера. Обаче платимата професорска длъжност се получава след дълга работа и доказана способност. Би трябвало много да се разпростра, ако трябва да обясня подробно това. Ще кажа само, че на доценти и извънредни професори не се плаща нищо от държавата. Те стажуват, тъй да се каже.

За да се изберат най-даровитите хора за професори, нова Германия измени реда за хабилитацията. Оня, който иска да се хабилитира за доцент, трябва по-напред да стане доктор хабил: тоя докторат се получава две години след обикновения докторат, ако кандидатът представи по-обстоен труд по материята, която ще чете, и издържи изискуемия се изпит. За да не става претенция, кандидатът не може да се изпитва в университета, в който той е следвал, или при професори, при които е слушал лекции, а се праща от министерството в някой друг университет, който то посочи, и то в навечерието на изпита. Тъй станалите доктор хабил нямат още право да се хабилитират като доценти. От тях министерството избира най-способните и на тях позволява да се хабилитират в някой университет.

Тоя доцент трябва отново да работи или отново да конкурира, ако иска да стане извънреден и редовен професор, защото като него има мнозина, които той трябва да конкурира, за да получи платимо място или катедра. При всички повишения се гледа не старостта, не заеманото досега място, а изключително способността. Тъй например, архитектът, който построи новия берлински стадион, беше на 27 години, когато извърши това нещо. С тая работа той се отличи, та скоро след това беше назначен за професор и за директор на Института за преустройството на град Берлин — длъжност, която стои много по-високо, отколкото оная на редовен университетски професор. Тъй става по всички клонове на науката.

Когато се освободи някоя катедра в Берлин, министерството търси наследник на тая катедра измежду всички германски учени по тая специалност, особено между редовните професори на всички германски университети, включително и тия на Австрия и немска Швейцария, и го повиква за професор в Берлин, даже и тогава, когато той е малко в напреднала възраст. За да се съгласи такъв учен да си напусне мястото и да дойде в Берлин, министерството му дава извън по-голямата берлинска заплата още и добавъчно възнаграждение, което в някои случаи е достигало до 30,000 марки годишно. Това е само за обикновените учени, а за учени, които са се отличили особено с разрешаването на някои трудни проблеми и пр., днешна Германия предвижда всяка година четири премии от по сто хиляди марки, които се раздават на подобни хора.

Вече само от тия примери се вижда, какви жертви прави държавата за подпомагане на науката. Макар че историята на германците е разработена, както на никой друг народ, нова Германия създаде един институт, в който се разработва само германската история. Обсъжда се даже питането да се отдели изследователят, или човекът на науката, от професора или учителя във висшето училище, защото не всеки учител в университета е изследовател. Понеже платимото професорско място или редовната професура се получава в много случаи много по-късно, на редовните професори се плаща заплата до смърт, тоест даже и след като те са освободени от преподаването. По тоя начин Германия се е издигнало до онова културно становище, на което винаги тя е стояла и стои.3

б) В България

В България няма държавен институт, който да се грижи за науката. Това е работа собствено на Министерството на просветата, обаче то, за да си няма главоболие, е предоставило тая работа на университета: турило е, значи, вълка да пази стадото. Но нека бъдем кратки.

Как се избира в България професорският персонал?

В България всъщност не става избор или подбор, защото няма подготвени кандидати за това. В другите страни Министерството на науката се грижи за прираста на университетския преподавателски персонал. Подготвят се доценти и извънредни професори, и то в голямо количество, та, като се освободи някоя катедра, да може да се направи избор между мнозина, често между сто кандидата, от които се избира най-достойният. В България тая класа хора не съществува. Министерството не я е създало, защото него, както казахме, науката не го интересува. Миналата есен четохме във вестниците, че ректорът на университета помолил министъра на просвещението и той удовлетворил молбата му да се удължи срокът за пенсионирането на някои професори, защото няма подготвени хора да ги заместят. Кой е виновен за това, никой не попита и никой не рече, че трябва да се отстрани тая аномалия.

Защо няма кандидати?

Защото никой не ги е създал. Защото никой млад българин, който не се ползва с личните симпатии на професора, с чиято специалност иска да се занимава, не се осмелява да се посвети на академична кариера, понеже, не само че той няма да бъде допуснат в университета, но ще бъде преследван и извън университета. Българският професор си избира някого от своите студенти, който стои на неговото становище, и го прави доцент и професор, макар младият човек още да не се е оформил като човек на науката. Щеше ли, например, Младенов да бъде препоръчан от Милетич за професор, ако Младенов бе му казал тогава, че разправя „неверности и неостроумни измислици“? Не! Щеше ли Златарски да препоръча Мутавчиев за доцент и професор, ако Мутавчиев беше казал още тогава, че онова, което Златарски пише, е неприемливо? Не! Златарски е разправял даже за Мутавчиев, че, когато той умре, Мутавчиев ще продължи неговото дело. Затова го направи той професор, а не заради неговите знания.

В Германия не е тъй. Там даже от кандидата за доктор хабил се изисква да каже своето верую, тоест да каже, как гледа той на дисциплината, която иска да учи. Тоя млад човек може без страх да излезе с възгледи, които не се съгласяват с възгледите на редовния професор по тая дисциплина, защото неговата съдба не зависи от тоя професор. Неговата съдба зависи от неговите връстници и конкуренти: дали някой друг доцент или извънреден професор няма да излезе с по-добра формулировка на неговата теза или пък да докаже несъстоятелността на неговите възгледи. Тъй той се оформя като човек на науката и след това получава катедра. Преценката на неговите способности не зависи от професора, който е напуснал катедрата, защото той с това е изгубил своята власт, а от общото мнение за него в научния свят.4 Това установява и преценява Министерството на науката чрез своите сведущи лица. (Бел. Стопанина: А тези „сведущи лица“ са въплътени ангели?)

В България е точно обратното. На редовния професор е предоставено правото да избира своя заместник. От тоя заместник се иска да е написал някоя статия, в която обаче старите мнения или мнението на професора, който го избира, да не се оборват. Тоя млад човек носи титлата доцент, а всъщност той е редовен професор, защото получава заплата, равна на заплатата на директор на гимназия, и е несменяем. След известно време той получава титлата извънреден професор, а когато неговият покровител напусне мястото си, той заема това място. В другите страни от кандидата за академическа длъжност се иска да покаже, какво той внася в науката, а тук от кандидата се иска да покаже, че няма мнение и че няма да изнася факти, от които да се вижда, че досегашните мнения на неговия учител са неприемливи.

Българската система е, значи, против научния прогрес. Тя не покровителства науката, а личността.

32. Как става изборът?

Министерството на народната просвета казва, че то не разбира от наука и е предоставило тая работа на университета. Академическият съвет, висшата управа на университета, казва, че той не е в състояние да каже, кой е годен да преподава, например, българска история, защото неговите членове се състоят от разни специалности: химици, физици, медици, земеделци и пр., които нямат понятие от история. Той предоставя тая работа на историкофилологическия факултет, но тук става същото. Тоя факултет отговаря, че неговият съвет се състои от педагози, филолози, философи, литератори и пр., които не са компетентни по история. Поради това той отправя това питане до историците, но и тук виждаме същото, защото и историците се делят на разни клонове. Един историк, който преподава английска или френска, или италианска, или германска, или старогръцка и пр. история, казва, че не е в състояние да каже, какви са българите.

Кой тогава е компетентният за това? — Професорът по българска история.

По такъв начин се поставя за арбитър онзи, чиито дела са подложени на критика. Той препоръчва оногова, който ще върви по неговите пътища. Щом това е тъй, трябва този единствен човек да се счита за отговорен за направения избор. Това обаче не става. Факултетният съвет, чиито членове, с изключение на въпросния един човек, казваха досега, че не са компетентни, избират с тайно гласоподаване кандидата, препоръчан от този един човек. Защо тайно? За да може всеки да отхвърли отговорността от себе си. Какво избираха тези господа, ако с изключение на един не са компетентни? Те избираха, значи, за професор някое лице не поради неговите научни способности, защото те сами казват, че не са компетентни, а по лични и партийни съображения. „Днес аз ще помогна на Иван да прокара своя кандидат, утре той ще помогне да прокарам моя и т.н.“

Аз казах на г-н декана на факултета, че не може да се избере за професор лице, което не знае, какво нещо са българи, преди то да е оборило това обвинение. И за бъда по-кратък, казах, че Ников титулува Борис като „хан“. Нека той да докаже кой стар автор е титулувал Борис така.

Де Боор, един от най-големите византолози, който е издал Теофан и е изследвал това питане, казва, никога българските държавни глави не са титулувани ханове. Г-н Ников титулува Борис „хан“. Да докаже — исторически факт ли е това или негова измислица. Не може ли да докаже това, той не може да бъде професор по българска история, защото иначе би излязло, че всеки взет от улицата човек може да бъде професор. В културните страни не само професорът, но и докторът не може да стане човек на науката, ако той не може да защити своята теза. По какъв ценз тогава се избират българските професори? Не по научен, защото на факултета е безразлично, дали кандидатът знае или не знае онова, за което се избира да преподава.

В другите страни, както споменахме, става многократно пресяване, докато се отберат чистите зърна за най-високото място. Доцентът се бори с другите доценти от своята специалност, извънредният професор — с другите професори, и чак когато се оформи като положителен учен, когато закрепи веруюто, което изповядва, той се повиква за платимо място. Там се гледа на науката, а в България се гледа на личността. Поради това тук се назначават професори даже и тогава, когато се вижда, че кандидатът не разбира дисциплината, с четенето на която се натоварва. Неподготвени хора се правят несменяеми. Те използват сега своята несменяемост, за да се нахвърлят безогледно върху всеки, който изнася факти, от които се вижда, че досегашните мнения са несъстоятелни.

32. Научен и морален регрес

Вследствие на това Ст. Младенов, например, когато стана доцент, знаеше, че българите били турко-татари, които дошли откъм Волга. След като обаче доцентствува повече от 20 години, той разбра, че неговият учител Милетич, който го направи професор, бил разправял „неверности и неостроумни измислици“, т.е. не го е бил въвел правилно в науката. За Шишманов, другия негов учител, той каза, че не бил прав, като твърдял, че името българин било означавало „мъж от Волга“, защото думата българин била значела „буламач“. След това той дойде до убеждението, че отъждествяването на българите и хуните, което той по-преди оспорваше, „днес не може да се оспорва“ (к. н.). От това излиза, че той цели 20 години е преподавал неверни работи на своите студенти. А сега оформи ли се той като човек на науката? Не! Защото той нищо не създаде сам, а взе мнението на Томашек, че българин било „буламач“ (!?), и тезата на Ценов, че хуни и българи от един момент нататък стават едно и също нещо.

В. Златарски също тъй укори Ценов, защото казал, че у българите продължава историята на готи, хуни и абари, защото според Златарски нямало никаква връзка хуни и българи. Сетне Златарски прие възгледа на Ценов и каза, че българската държава е основана от хуни или хуногундури, които днес се казват българи, или че историята на хуните продължава в историята на българите, както беше казал Ценов. Той, значи, отначало е преподавал неверни работи на своите студенти. Оформи ли се той като човек на науката? Не! Защото той още не можа да разбере, че ако историята на хуните продължава в оная на българите, следва, че историята на хуните трябва да се разглежда като българска история, което той не правеше.

П. Мутавчиев се държеше храбро за „науката“ на своя учител Златарски. И едвам миналата година той излезе и каза, че написаното от Златарски е неприемливо, от което се разбира, че и той досега е всаждал неприемливи работи в душите на своите слушатели. Оформи ли се той сега като човек на науката? Не! Защото първото условие за човека на науката е да е homo bonus, тоест човек, който да обича да говори истината. От посочените от нас негови извъртания се вижда, че той не е homo bonus, не е човек, който търси истината, а е човек, който изопачава истината, за да злепостави хората. Той не е и homo doctus (човек със знания), защото той нарича „хан“ и Крум, без да може да докаже това.

Кое нещо накара Младенов да признае, че идентитетът на хуните и българите не може да се оспорва сега? Работата на Ценов. Кое нещо накара В. Златарски да признае, че основателите на българската държава са били хуни и че историята на тия хуни продължава в историята на България? Работата на Ценов.

Кога дойде Мутавчиев до съзнанието, че писаното от Златарски е неприемливо? Когато се кандидатираше за професор ли, или когато прочете работите на Ценов? Кой друг, освен Ценов, беше доказал, че това, което Златарски пише, е неприемливо? Защо Мутавчиев не изтъкна тая неприемливост, преди да се кандидатира за професор? Не излиза ли от всичко това, че Младенов, Златарски и Мутавчиев са напуснали своите предишни схващания и са се присъединили към ония на Ценов? Защото тогава Мутавчиев каза, че писанията на Ценов се „отричат от всички“, като приписа на Ценов и разни епитети?

Какво значи това: да вземеш принципа на някой автор, да го припишеш на себе си, а автора да злепоставиш? Това значи да плагиатстваш. Плагиатството обаче се наказва от законите. То значи научен и морален регрес.

33. Научен ли е спорът?

Както винаги, тъй и в „Кроватова България и покръстването на българите“ Ценов каза:

„Спорът се води тук за питането: обитавали ли са българите Тракия и Илирия преди Аспарух, или не?“

На това питане не се отговори. Още В. Златарски избегна да отговори на това питане и се занима с други питания, и то не да установи една истина, а да характеризира Ценов, за което не се питаше. Младенов „доказа“, че Ценов е шовинист и че няма право на ученост, защото считал българите за хуни. Мутавчиев „доказа“, че Ценов е Querkopf, защото наричал Куврат и Кроват, защото казва, че турците хортували славянски и пр., а относно факта, че Мизия се е наричала още в 4 век България, или че българите са живели преди Аспарух в Тракия и Илирия, върху което всъщност се спори, и той не каза нищо. Научен спор ли е това?

В науката се спори само по абстрактните проблеми, а не и върху ония, които почиват на положителни факти. Двама души могат да спорят, дали може да се построи машина, която да хвърчи във въздуха. Обаче, построи ли някой тая машина и хвърчи ли във въздуха с нея, спорът се прекратява, защото фактът доказва, че може да се хвърчи с машина във въздуха. Тъй е и с нас. Може ли да става дума за спор, след като ония, които спорят с Ценов, признаха принципа на Ценов, че българите са хуни и че онова, което е писал Златарски, е неприемливо? За какво спорят сега г-да професорите?

Във философията, в политиката и пр. често спорят разни мнения помежду си, обаче всяка страна обосновава своето верую и казва: аз, въз основа на тия и тия данни, съм на това мнение. Другата прави същото. Противниците на Ценов не правят това. Те не казват, каквото е тяхното верую и защо спорят. Техният спор не е научен, а личен: да се лиши Ценов от облагите, които му се падат вследствие на неговите заслуги. Понеже тия г-да не доказват и не излагат системно, какви са българите, щом не са такива, каквито ги описва Ценов, ще си позволим тук да формулираме няколко питания:

1. Признава ли се, че хуни и българи са били две отделни племена, и защо не?

2. Признава ли се, че хуни са основали модерната българска държава, като се обединиха с българите, и защо не?

3. Признава ли се, че преди Аспарух българите са населявали под името българи Тракия и Илирия; че Мизия още в 4 век се е казвала България; че Аспарух е бил пети княз покрай Дунава, и защо не?

4. Признава ли се, че Теофан, източникът за основаването на българската държава, пише, че Стара България се е намирала до една река, която или до едно море във вид на река, което е текло на края на Черно море, т. е. е обхващала и Тракия?

5. Признава ли се, че Кувер или Кроват, който беше отраснал в цариградския двор и беше близък приятел на император Хераклий, след като изгони абарите из Тракия и Илирия, върна се и завзе македонските и тракийските градове?

6. Признава ли се, че горното се повтаря и от архиепископ Теофилакт, който пише, че, след като омбрите или абарите напуснали Тибериопол или Македония, дошли българите отвъд Дунав и завзели цяла Илирия и Македония до Солун, както и Тракия до Пловдив, тоест, че освободителното движение на българите започна от запад към изток, а не от изток към запад?

7. Теофилакт пише, когато след смъртта на Кроват синовете му се разделили (и с това отслабили българските сили), Константин Погонат заповядал на армията си да „нахлуе в Тракия“, от което се вижда, че Тракия не е спадала тогава под византийска власт, защото нея и Македония беше освободил Кувер или Кроват. Българите разбили армията на Погонат и свързали мирен договор с него, но Погонат наскоро умрял. Щом синът му Юстиниан II станал император, той веднага отворил война на Склавиния и България и стигнал до Солун, но българите там разбили византийците, които избягали тогава в Азия. Юстиниан II не можа, значи, да превземе Тракия и Македония, те си останаха български. Признава ли се, вследствие на това, че Тракия и Македония са били български по времето на Аспарух и ако се признава, защо се казва, че България се е намирала по онова време само между Дунава и Балкана?

8. Знаят ли г-дата Ников и Мутавчиев, че, когато Иречек и Златарски и др. изказаха своите мнения, че Аспарух бил основал някаква държава между Дунава и Балкана, те не знаеха, че българи и хуни са били две отделни племена и че хуните, а не българите, основаха българската държава; че Мизия се е казвала още в 4 век България и пр.?

9. С чие християнство се е занимавал Цариградският събор в 869/70 г. — на жителите в Мизия или с християнството на жителите в Македония и останала Илирия? Какво казва тоя събор: че те са покръстени от гърците или че те са стари християни?

10. Понеже се признава, че историята на хуните продължава в оная на българите, защо хунската история не се разглежда в българската история?

Тъй като тия данни не се оспорват, те се признават. Защо тогава се пише, че Ценовата работа се отхвърля от всички? Кой отхвърля горните тези?

Чети нататък (последната) част »


Бележки:

  1. Бел. Стопанина: А какво лошо по начало има, че се оборват необосновани твърдения?! [^]
  2. Бел. Стопанина: Става навсякъде по света, защото навсякъде по света официалната история е винаги политическа, като се поддържа от кадри на ключови позиции, които да бранят фалшификации със зъби и нокти. Така е било по времето, когато Ценов е писал тази книжка, така е и до днес. [^]
  3. Бел. Стопанина: И само няколко години, след като Г. Ценов е идеализирал така Германия, същата тази Германия започва да прави забележителна „расова“ наука. Според тази „наука“, германците имат всяко право да поробят славянските си съседи, защото това право, освен чисто расово, се оправдавало и от историческите факти, че славяните не са могли да направят нищо без „германските готи“ и „норманските варяги“. След това тезата, че „германските готи“ са владели Крим се използва като оправдание за планираното окупиране на Крим и използването му като хинтерланд срещу Русия. Понеже германската „наука“ определя българите и изобщо славяните като „аморфна маса“, ролята на която трябва да се определя от чистата арийска раса, възниква проблем — българите все пак стават съюзници на Хитлер и това трябва да бъде „научно“ обосновано. Разбира се, винаги „честно“ и „внимателно отсяваните“ немски историци веднага се захващат с тази задача и набързо скалъпват теорията за гото-хунските добри отношения и старите добри традиции между българите и баварските германци. Накратко, разбирам идеята на Ценов, че има голяма разлика между административните порядки в Германия и България, но да се идеализират които и да било официози, за мен граничи с наивност. Достатъчно е да попитаме — кой немски историк по времето на Ценов или днес поддържа становището на Ценов, че готите не са германци, а траки, също като българите? Не, поддържат се същите схващания, които се поддържат и в България. [^]
  4. Бел. Стопанина: Само че истината и „общото мнение на научния свят“ не са едно и също нещо. С това Ценов всъщност доказва, че и в Германия „общото мнение“ чрез по-усложнен и привидно честен подбор всъщност си гарантира, че това „общо мнение“ ще остане непроменено. Може да се измени в някои детайли, но в основата си и по фундаменталните въпроси то е непроменено. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.