Рашо Рашев: „За произхода на прабългарите“ (втора част)

За пръв път публикацията на видния археолог е поместена на стр. 23-33 в Studia protobulgarica mediaevalia europensia (1992 г.) в памет на В. Бешевлиев

Коментарите в синьо са мои — бел. И. С. Продължава от първа част »

Ст. Младенов бе склонен да обясни феномена с [липсата на тюркски езикови остатъци, оставени от древните българи, с] тяхната малобройност и по този повод ги нарече „турански народец“. Проблемът за броя на прабългарите се разглежда твърде сумарно, разчита се по-скоро на интуицията, а не на относително сигурни данни. Така от 30 000 у В. Златарски прабългарите се изчисляват напоследък на около 300 000 у някои съвременни автори.

(Колкото повече повишават броя на т. нар. Аспарухови българи, толкова повече всъщност доказват, че тези хора преимуществено са могли да бъдат само славяноезични. Не съм от онези, които са склонни да фантазират, че Борис Първи е извършил „национално предателство“, като е заменил древнобългарския език (какъвто и да е бил той, различен от славянски) със славянски език. Няма данни за каквато и да било смяна на езика, нито в историческите извори, нито от изследванията на старобългарския и новобългарския. Проповедниците на теорията за „предателството“ не обясняват как стотици хиляди хора от днес за утре почват да говорят на различен език, като напълно забравят този, на който са говорили до вчера, нито разясняват механизма, по който става това. Би било забавно за нас, ако все пак опитат да опишат този механизъм.)

Единственият реален критерий са данните от некрополите. Те предлагат наистина временна, но обективна картина, която количествено ще се променя в зависимост от бъдещите проучвания на тези паметници. В момента трупополаганията, които са най-сигурният белег за прабългарска етническа принадлежност, съставляват в Североизточна България и Добруджа 29% от всички гробове в езическите некрополи. Този процент ще се повиши с още 2-3 %, ако се прибавят трупополаганията от още необнародваните некрополи, и ще достигне около една трета от всички гробове. Това количество не може да се нарече малко. Следователно не малобройността на прабългарите е причина за липсата на древнотюркски езикови останки в българския език. Изводът може да е неочакван (за кого?!), но изглежда напълно естествен:

прабългарите в своето мнозинство не са говорели тюркски език.

Имаме основания да говорим за две прабългарски групи и култури — на тюркската по произход аристокрация (тук отново се пропуска историческата действителност, че аристокрацията не е „тюркска по изначален произход“, а резултат от смесени бракове с аварската аристокрация), която заема ръководните места в централизирания военно-административен апарат, и на обикновеното прабългарско население, заето със земеделие и скотовъдство. Това очевидно са две различни групи, отличаващи се не само по своето социално положение, но и по език и традиционна култура.

(В такъв случай, ако приемем горното за вярно, не можем да говорим за „прабългарите“ като народ, а като народностен съюз, какъвто е бил този на хуните, включващи сармати, алани/масагети, скити, царски сити, меланхлени и други. Основната характеристика на всеки народ е, че неговите представители говорят един и същ език. От това, а и по други причини, в старобългарския думите „език“ и „народ“ са синоними — с еднакво, взаимозаменяемо значение. Говорим ли за различни езици под общ скиптър, става дума за федерация. Имаме и свидетелството в историческите извори, че Исперих, както и баща му Кубрат/Кроват, са били владетели на „уногури, българи и котраги“, като тепърва подлежи на изясняване дали българите са съставлявали върхушката или по-скоро широките народни маси. Не е маловажно тук да се изтъкне нещо, което прабългаристите масово не искат да забележат в т. нар. Именник на българските владетели, етнонимът „българи“ или прилагателното „български“ не се срещат нито веднъж, което не е единственият факт, повдигащ въпроса за етническата принадлежност на рода Дуло.

И още една насока за размисъл дали не е време да помислим по-сериозно, че „българи“ по начало не е бил етноним, а прозвище, което се е давало на различни народи/езици? Има основания за това, а антропософията направо го твърди.)

Ст. Младенов уместно сочи като аналогия за ролята на прабългарите сред южните славяни положението на франките сред галите и на варягите спрямо източните славяни. Неговата бележка може да бъде коригирана в смисъл, че се отнася само до ръководната тюркска прабългарска върхушка, а не до прабългарите като цяло. (А това, че аналогията е валидна само за ръководната върхушка, не се ли разбира именно от онова, което прави аналогията адекватна и валидна? Все пак смисълът е, че и в Галия, и в Русия е отишла да управлява върхушка от народ, различен от мнозинството поданици по отношение на произхода, езика и културата.)

Отдавна е установено, че през ранното средновековие народностната принадлежност е била твърде динамична категория поради масовите миграции и етнически смешения. Ето защо не бива да ни учудва, че дори в хомогенната [?!] структура на прабългарската аристокрация В. Бешевлиев успя да изолира три различни по произход етнически съставки: тюркска, иранска и угро-финска.1 (Твърдението за хомогенна структура на която и да било аристокрация е нелепица. Точно аристокрацията по онова време, а и дълги векове след това, никога не е могла да бъде хомогенна, поради смесените бракове на владетелите, целящи укрепване на политически и военни съюзи.) Към това трябва да добавим и наблюденията на изтъкнати тюрколози за странно звучащия тюркски език на дунавските прабългари.2 (Под „странно звучащ тюркски език“ трябва да разбирате: „не е тюркски език, но понеже имаме Директива да го наречем тюркски, ще го наречем така, а това, че не звучи като тюркски, просто ще го скрием в бележка под черта.“)

Ако подобна етническа пъстрота е съществувала в тесните рамки на аристокрацията, толкова повече тя трябва да се очаква в прабългарския масив като цяло. (На какво основание? Само и само да оправдаем Младенов, който извежда „българи“ от „буламач (от народи)“?)

Тъкмо такава възможност допускат някои съветски, а след тях и български археолози.3  (Дали е случайно, че според написаното от Рашо Рашев съветските археолози дават тон с „допусканията“, а едва след това българските археолози изнамират „потвържденията“? Ако обърнете внимание и на библиографските препратки под черта, ще забележите, че съветските автори говорят за Волжка България, а не за Дунавска България.) Те смятат, че към собствено тюркската прабългарска група са се влели останки от старото иранско (алано-сарматско) и угрофинско население в Източна Европа, където прабългарите се появяват от просторите на Централна Азия. (Какви „останки“ и защо са оставени на фантазията на читателя? Какво е станало със старото население на Източна Европа, та се говори за „останки“? Ами какви са тези „простори на Централна Азия“? Понеже тюркофилите не могат да конкретизират „прародината“ си, говорят за „простори“ — някъде там, не е ясно къде, ама „несъмнено“ там някъде…) Това население — особено сарматите и аланите — оставя според тях забележими следи в материалната култура на прабългарите, но по най-съществения етноотличителен белег — езика — напълно се претопяват, възприемайки тюркския език на пришълците.

Рашо Рашев: „За произхода на прабългарите“ (втора част)

Текстът на илюстрацията гласи: Алан (ляво) и сармат (дясно), атакувани от хун. Евразийската степ в края на IV век. Хуните унищожават царствата и на аланите, и на сарматите. (По всичко личи, че определени псевдонаучни среди отчаяно се опитват да ни убедят, че Източна Европа е била превзета от някакви монголоидни хуни, въпреки че историческите извори са категорични без изключения: самите сармати и алани, заедно със скитите, царските скити и още няколко местни народи, се обединяват в съюз срещу Римската империя. Този съюз е наричан „хунски“. Илюстрации като горната, според които аланите са яздели с отрязани монголоидни глави, а все пак монголите са хванали с ласото си аланите и сарматите, преди да ги заставят да учат тюркски език, не отговарят на историческата истина, а са пропагандно средство за налагане на политически измислици.)

Процесът на предполагаемата тюркизация обаче не може да бъде илюстриран с конкретни доказателства, той се приема априорно, както се приема и тюркоезичието на прабългарите. Косвено указание за подобна възможност може да бъде тюркският език на дунавските прабългари, отразен в Именника (Въпросният Именник е написан на чудесен славянски език, ако не броим два календарни термина, а дори и титлата на владетелите в същия Именник е славянската княз), у византийските автори (Кои са тези автори и кои са тези тюркски думи? Единствената, за която се сещам е aul, а нейният безспорен латински произход беше коментиран в първата част) и в българските каменни надписи (там отново има само някои неславянски титли и календарни термини, които обаче не са доказано тюркски). Но както вече посочихме, те трябва да се вземат под внимание само при характеристиката на аристокрацията.

Друго косвено доказателство са руническите надписи, открити на различни места в ареала на салтово-маяцката култура. Част от буквените знаци на тези надписи имат аналогии в централноазиатското тюркско руническо писмо. Напълно възможно е тази писменост да е била донесена в Европа от тюрките, под чийто контрол са се намирали земите около Азовско море и Северен Кавказ през втората половина на VI и първата половина на VII в., и през следващите столетия тя да е останала достояние на тесен кръг тюркски жреци и образовани хора. Проблемът може да бъде поставен и в по-широк план. Новите проучвания показват, че в Източна Европа са съществували две рунически системи, които са част от общо шестте рунически писмености, разпространени през ранното средновековие от Монголия до Унгария. Не може да бъде изключена възможността руническо писмо да са използвали не само тюрките, но и други етнически групи.4 Може би най-добрият пример са рунообразните надписи от старобългарски манастири при Мурфатлар и Равна.

(„Руническото“ писмо, използвано от клон на древните българи, има пълно съответствие с „руническото“ писмо Линеар, използвано от памтивека в ареала около Черно море. Повече по темата в тази статия на Павел Серафимов и обърнете особено внимание на нейните илюстрации, конкретно таблиците със сравнението на „прабългарските руни“ и „прадревното писмо по нашите земи“.

Да се твърди, че въпросната „руническа“ писменост е донесена „през втората половина на VI и първата половина на VII век“ от някакви тюрки, въпреки че българите се споменават по-рано от тюрките на Балканите и изобщо в Източна Европа, а и самата тази „руническа“ писменост е по-ранна по нашите земи, граничи с потресаващо невежество.)

Присъствието на нетюркски етнически елементи в състава на прабългарите може да се предполага не само въз основа на изложените по-горе факти и съображения. Има още една група немаловажни свидетелства, на които досега не е обръщано нужното внимание. Става дума за това, че в Северното Причерноморие и на Долния Дунав, т.е. там, откъдето тръгват прабългарите на Аспарух, и там, където се заселват, е съществувал значителен масив от индоиранско население. (Преди малко четохме за „останки“ от това население. Сега четем за „значителен масив“. Последно? А дали това население е било ираноезично, или неговата иранщина е също толкова „доказана“, колкото и тюркоезичието на Аспаруховите българи, засега ще оставя като отворен въпрос.) Присъствието му е удостоверено в няколко археологически култури, които по време предшестват образуването на дунавската българска държава. Налице са някои съществени от етническа гледна точка съвпадения между отделни белези на тези култури и елементи на прабългарската култура от времето на Първото българско царство, които едва ли са случайни.

Иранското население на северночерноморската степна и лесостепна зона след I в. е съставено от потомци на сарматите и късните скити. Още в самото начало на хилядолетието сарматите се появяват на Долния Дунав и тяхното присъствие тук е добре отразено от писмените източници. (Сарматите „се появяват на Долния Дунав“ не в началото на хилядолетието, а векове преди Христа. Самият Херодот през 5 век. пр. Христа говори за сармати и масагети, които там основават град Томи, кръстен на царицата им Томирис/Томира. Това събитие е станало преди Херодот, тъй като той го описва в исторически план. През първи век сл. Христа сарматите не се „появяват“ на Долния Дунав, а са заварени по това време (!) там например от римлянина Овидий.)

Рашо Рашев: „За произхода на прабългарите“ (втора част)

Царица Томира (Тамара?), пълководец на сармати и масагети, гледа отвисоко отрязаната глава на персийския цар Кир. Тя е основателка и на древния град Томи (днешен Кюстенджа/Констанца) на Балканите — живяла е векове преди Христа. Тази изключителна владетелка сигурно щеше да отреже безчет глави на онези археолози и историци, които лъжат читателите си, че сарматите са се появили на Дунава чак в първи век на новата ера.

Материални следи от пребиваването им по левия бряг на Дунав са установени обаче едва от III в. Сарматите се вклиняват в масива на местното гето-дакийско население и мирно съжителствуват с него. (Проблемът е, че историческите извори говорят за материално присъствие на сарматите по левия бряг на Дунав много по-рано от III век. Например, древните автори твърдят, че гето-дакийското население е използвало сарматски мечове. Следователно, или археологията трябва да ревизира датировката и атрибуцията на сарматските находки, или трябва да търси по-упорито сарматското присъствие на левия бряг и да се научи да чете история „от извора“, а не от съветското блато.) Те водят полуномадски (?!) живот и краткотрайно обитаваните от тях селища досега не са регистрирани с материални останки. (Какъв е този „полуномадски живот“? Понеже някой е решил, че сарматите трябва да са номади, но сарматите са имали нахалството да имат и градове, се е наложило някой да измисли такъв абсурден термин.) Културата им е известна само по данни от погребалния обред.5 (Казано иначе, някои археолози си мислят, че могат да разберат дали един човек е прекарал целия си живот като „полуномад“ от начина, по който е бил погребан. Да не се окаже, че археолозите са по-абсурдни и от вестникарските врачки?) Част от гробовете, открити до сега, са вкопани върху по-стари могили, други образуват неголеми некрополи. (А това не ни ли навежда на мисли, че сарматите имат нещо общо с по-старите могили, в които са погребвали своите мъртъвци?)

Античен релеф на сарматски катафракт (кавалерист). Всички изображения на сармати, правени от техни съвременници, са единодушни, че сарматите са били европеиди без какъвто и да било „монголски примес“. Обликът им е такъв, какъвто продължава и до днес да бъде обликът на населението в Североизточна Европа.

Античен релеф на сарматски катафракт (кавалерист). Всички изображения на сармати, правени от техни съвременници, са единодушни, че скито-сарматите са били европеиди без какъвто и да било „монголски примес“. Обликът им е такъв, какъвто продължава и до днес да бъде типичният облик на населението в Североизточна Европа.

Погребването е извършвано винаги чрез трупополагане. Често дъното на гроба е опалвано или на дъното му има подсипка от въглени и варовикови бучки. Ориентацията на скелетите е с глава на север. Установени са случаи на послесмъртно частично разрушаване на скелета. Извънредно характерна е изкуствената деформация на черепите чрез специална кръгова превръзка. Сарматите принадлежат към брахикранния и мезокранния антропологически тип. Те са европеиди със слаб монголоиден примес.

(Както стана дума и в първа част, това за „монголоидния примес“ е измислица на съветските антрополози. Ако обърнете внимание на библиографията под статията, ще забележите, че Рашо Рашев цитира преимуществено съветски „светила“. Самата дума „примеси“ няма място в антропологията и с много условности може да се употреби в генетиката. В антропологията, ако се говори за туранидност, трябва да се посочат конкретни белези, а не „примеси“. Такива, например, могат да са високи скули и особености на назалната кост. Съветските учени явно говорят наизуст според данни „на око“, а не предлагат данни от конкретни измервания на черепите.)

Гробният инвентар се състои от глинени съдове, накити, битови предмети, оръжие, снаряжение. Всички изброени белези на сарматския погребален обред имат буквални аналогии в прабългарския. Разбира се, различна е формата на предметите от гробния инвентар поради голямата хронологическа пауза между двата периода, но видовият състав на инвентара съвпада напълно.

През IV в. сарматите заедно с разноетничното население на един обширен район, обхващащ степната и гористостепната зона от лявото поречие на Днепър до Долния Дунав, участват в създаването на културата Черняхов – Сънтана де Муреш.6 Това е културата на готския племенен съюз. В нейните най-характерни паметници се откриват белезите на две основни етнически групи, обитаващи общи селища и използващи общи некрополи. Жилищата са представени от леки наземни колиби с огнище в центъра на пода и от четириъгълни полуземлянки с каменна печка в един от ъглите. По-голямата част от некрополите, особено в северния регион на културата, са двуобредни. Трупоизгарянията са извършвани в урни или ямки и често с тях се полагат глинени съдове като гробен инвентар. Обособяват се в две големи групи според ориентацията си — в първата са гробовете със западна ориентация, за които е характерен беден гробен инвентар. В южните райони, заемани главно от сарматите, скелетите имат северна ориентация и гробният инвентар е сравнително богат. Характерен елемент на материалната култура са глинените съдове със сивочерна повърхност и украса от излъскани линии. Особено внимание заслужава биритуалността на черняховската култура, разновидностите на трупоизгарянето и двойната ориентация на трупополагането. Тези етноопределящи белези се откриват и в езическите некорополи от времето на Първото българско царство.

През V в. археологическата карта на долнодунавските земи изглежда съвършено пуста. Като се изключат изолираните находища на хунски котли,7 тук не са известни паметници от уседнало население. (Котлите са признак за уседналост? И по какво разбра, че са хунски? Да не би тези съдове да са проговорили или Атила е поставил печати за собственост върху тях?) Съдбата на многобройното черняховско население остава не съвсем изяснена. (Произходът и съдбата на това население е много добре изяснена за всеки, който е свободен да говори, без да се съобразява с аксиоми. Вижте книгата „Траки, готи, славяни“ на П. Георгиев, където темата е разгледана изчерпателно.) Неговото изчезване от един обширен географски район трудно може да се обясни както с масова миграция на запад заедно със собствено готските племена, така и с тоталното му унищожаване от хуните. Сигурно е във всеки случай, че част от черняховските традиции са били наследени от създателите на киевската култура от V в., разпространена в района на Средното Поднепровие.8 (Последно? — Тази култура „изчезнала“ ли е или е била „наследена“?) Вероятно в случая става дума не само за продължаване на традициите в изработването на определен кръг от вещи, но и за пряко участие на черняховско население в създаването на тази култура. Този извод може с пълно право да бъде отнесен и за културата, която се явява непосредствен наследник на киевската култура и чието население ще е имало пряко отношение към темата, която разглеждаме тук. Това е пенковската култура, за чиято етническа принадлежност все още няма единно становище.9

Разпространение на културата Сънтана де Муреш - Черняхово. (По О. А. Гей, 1993, с. 126, карта 23)

Разпространение на културата Сънтана де Муреш — Черняхово.
(По О. А. Гей, 1993, с. 126, карта 23)

Пенковската култура, датираща от VI-VII в., заема гористостепната област от левите притоци на Днепър до р. Серет на запад. Отвъд Серет тя се преплита с елементи от раннославянската пражко-корчакска култура и граничи с разпространената по същото време във Влахия култура Ипотешти-Чурел-Къндешти. (Тук трябва да се уточни, че „раннославянската“ култура получава етническата си атрибуция на същия принцип, по който гореспоменатите котли са наричани „хунски“. С тази разлика, че според археологията славяните ползвали не котли, а гърнета. За щастие, не съм археолог и не ми се налага да говоря или да вярвам в такива небивалици.) На север граничи с пражко-корчакската култура и културата Колочин-Тушемля, свързана с балтите, а на юг с паметниците от типа Сивашовка, приписвани на българите. Тази култура е принадлежала на уседнало земеделско-скотовълно население, обитавало неукрепени селища. Разноетничният състав на нейните създатели се проследява във всеки от нейните основни елементи. (А сега да видим доказателствата, че населението е било „разноетнично“…) Жилището е наземно или вкопано с каменна печка в един от ъглите или с огнище на пода. (Значи, според официалната археология не може едни хора от даден народ да са живели в наземни жилища, а други хора от същия народ да са живели във вкопани жилища? Само аз ли виждам тук идеологията на съветската научна мисъл, според която хората от един и същ народ трябва задължително да живеят в еднотипни „образцови домове“?)

Преобладаващият тип керамика е изработваното на ръка гърне с биконична форма, но се срещат и гърнета със заоблени плещи, също изработени на ръка. (Значи, формата на гърнето определя дали е ползвано от славянин или от сармат? Според археологията на Рашо Рашов и съмишлениците му не може едни сармати да са изработвали биконични гърнета, а други — заоблени, всеки със своя индивидуален усет за естестика или индивидуални грънчарски умения. И тази археологическа аксиома щеше да е смешна, ако не беше тъжна и отдалечаваща от елементарната човешка логика и истината.)

Характерен белег на керамичния комплекс са изработените на грънчарско колело гърнета от сива глина с украса от излъскани и врязани линии. Според най-голямото находище на този тип съдове в Пастирското градище те се означават като пастирски тип. Погребалният обред е трупоизгаряне в ямка или урна и трупополагане. (Всяко от изброените изобщо не доказва „разноетничния състав“ на населението. Все едно някой да твърди, че каменните къщи в Родопите, тухлените къщи в Мизия и хайдушките/партизанските землянки, понеже са различни на вид и са използвани различни материали за направата им, са правени от „разноетнично население“.

От следващата и заключителна част ще научим и още по-любопитни данни, като се започва с откровението, че пастирите на един народ трябва да се разглеждат като самостоятелна етническа група, със собствен език и мистериозен антропологически облик! Да, звучи невероятно, но съветската научна мисъл е толкова необятна, колкото е необятна е и съветската пустош, раждаща, както изглежда, само титани на мисълта — досущ Прометей, те разнасят огъня на „познанието“, за да „изпепелят“ археологията като наука.)

Към трета част »


Бележки:

  1. Бешевлиев, В. За разнородната същност на първобългарите. – Плиска-Преслав. Т. 2. С., 1981, с. 22. [^]
  2. Бешевлиев, В. Прабългарите…, с. 31 -32. [^]
  3. Смирнов, А. П. Волжские булгары. М., 1951, с. 10-12; Мерперт. Н.Я. О генезисе салтовской культуры. – КСИИМК, 36, 1951, с. 14 сл. Артамонов, М. Л. История хазар. Л., 1962, с. 82-83; Станчев, С т., Иванов. С т. Некрополът при Нови Пазар. С., 1958, с. 93; Станчев, Ст. Реалните върху релефа на мадарския конник. – В: Мадарският конник. Проучвания върху надписите и релефа. С., 1956, с. 198-199; Ваклинов, С т. Формиране на старобългарската култура VI-XI в. С., 1977, с. 28-29. [^]
  4. Афанасьев, Г.Е. Этногенетический аспект буртасской проблемы и археологический источник. – Вопросы этнической истории Волого-Донья в эпоху средневековья и проблема буртасов. Пенза, 1990. с. 3-5; Кызласов, И.Л. Новые данные о происхождении и распространении древнетюркской рунической письменности Евразии (доклад на III международна среща по прабългарска археология в Шумен, 1990 г, под печат). [^]
  5. Федоров, Г.Б., Полевой, Л.Л. Археология Румынии. М., 1973, с. 260-263; Ch. Bichir. Les sarmates au Bas-Danube. – Dacia. XXI. 1977, p.167-197. [^]
  6. Федоров, Г.Б., Полевой, Л. Л. Цит. съч., с. 263-276; Баран, В.Д. Черняхiвска культура. Киiв, 1981; Магомедов, Б.В. Черняховская культура Северозападного Причерноморья. Киев, 1987. [^]
  7. Федоров, Г. Б., Полевой, Л. Л. Цит. съч, с. 277-278. [^]
  8. Археология Украинской ССР. Т. III. Киев, 1986, с. 100-112. [^]
  9. Археология Украинской ССР, Т. III. с. 153-166; Этнокультурная карта территории Украинской ССР в I тыс. н.э. Киев, 1985, с. 85-92; Славяне Юговосточной Европы в предгосударственный период. Киев, 1990, с. 202 сл. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

4 коментара за "Рашо Рашев: „За произхода на прабългарите“ (втора част)"

  1. Тортурач  05.08.2016 г. | 11:31 ч.

    Отностно славяноезичността на Аспаруховите българи:
    Не съм виждал някой да ги сравнява с норманите в северна Франция, въпреки че има паралели. Те са били викинги, дошли от Скандинавия, завзели територия в днешна Франция, смесили се с местното романоезично население, в крайна сметка дори норманските крале са говорели романски диалект. На пръв поглед досущ като историята на Аспаруховите българи.
    Има обаче една голяма разлика – в норманския език са останали много нордически думи. В българския език през 10-и век тюркски думи не е имало.

  2. Тортурач  05.08.2016 г. | 11:32 ч.

    https://en.wikipedia.org/wiki/Norman_language#History

  3. Стопанина  05.08.2016 г. | 11:45 ч.

    Доколкото разбирам, Младенов ги е сравнявал. Аз също често съм казвал, че българската история се пише по някакви странни правила, а не по начина, по който се пише, да речем, френската и италианската история.

    Има обаче една голяма разлика – в норманския език са останали много нордически думи.

    Може би си имал предвид, че в съвременния френски са останали много нордически думи?

    Има и друга съществена разлика – не ми е известно норманите, заселили се във Франция, да са били определяни като нещо различно от нормани. От друга страна, българите, заселили се от североизток, а даже и волжките, са определяни като славяни от съвременниците им (особено категорично от арабските автори), та чак до 17 век.

  4. Тортурач  05.08.2016 г. | 11:50 ч.

    Имах предвид норманския/френски език/диалект:

    Norman is spoken in mainland Normandy in France where it has no official status, but is classed as a regional language. It is taught in a few colleges near Cherbourg-Octeville.

    Да, за норманите е ясно, че са говорели не-романски език. За българите отникъде не става ясно такова нещо.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.