Тракийско наследство в българския фолклор: Обобщения с още сведения

Плюс съдържанието на препечатаните части от книгата

Съдържание на препечатаните части1 от книгата „Древно-тракийско наследство в българския фолклор“ на автора Евгений Теодоров:

Проучванията ни на българските народни пролетни обичаи, съсредоточени главно в най-големия народен празник Гергьовден, които очертахме за пръв път в тяхната пълнота, последователност и първична вътрешна връзка с оглед да се установи същността и произходът им, разкри богата обредност, която ни отведе през векове и хилядолетия до дълбоката древност в нашите земи и определи заглавието на труда. В пролетните празнични обичаи се преплитат различни по характер обреди — магически и култови.

Тракийски конникРазкритата магическа същност на всички извършвани през нощта срещу Гергьовден обреди и на обредния танец през деня, които обхващат познатите у древните народи, а и някои несрещани средства и действия, обширно и подробно разработената противомагия, както и фактът, че магическите обреди обхващат всички области на човешкия живот, показват пълнота и утвърденост, които дават основание да се говори за едно, както би могло да се нарече, магическо отношение към света, изградено върху цялостна концепция. А в основата на тази концепция лежи вярата, че в света съществува една особена сила, невидима, безлична2 но материална3 по своята същност. Тази сила може да преминава според народните вярвания от предмет и явление в човека и от човека — в предмети и явления, от което може да се заключи, че е била схващана не като специфична за отделните предмети и явления, а като всеобща, еднородна и напълно тъждествена. А това разкрива едно светоусещане, според което човекът и природата са били виждани във вътрешна връзка и единство — едно светоусещане с белезите на диалектично мислене, израз на стремеж към цялостно обхващане на съществуващото.

* * *

Като се има предвид, че магическото действие, както ни се разкрива в българските обреди, има за цел да се овладее и пряко да се използва скритата сила в явленията и нещата за разрешаването на жизнени задачи, би могло да се определи како космогоничен осмислено-действен по същина подход към природата, макар и да се е основавал върху ненаучно нейно опознаване, характерно за тогавашното равнище на общественото развитие.4 Този подход се характеризира при това с едно волево отношение към природата. Тук човекът не очаква примирено онова, което става. Той застава сам срещу природата, за да използва силите ѝ съобразно с установените от него „закономерности“.5

* * *

Анализът на извършваните обреди през нощта срещу Гергьовден ни отвежда към тракийския култ на Дионис. Може да се смята при това, че култът на Дионис у траките е бил очертан досега непълно и неправилно само въз основа на сведенията за формите на този култ в Древна Гърция. Запазените в нашия народ обреди дават възможност да се уточни или да се получи по-вярна представа за култа на Дионис у траките.

* * *

Наред с магичните действия (за здраве и плодородие) на Гергьовден се извършвали обреди, които имат култов характер, а именно безкръвни и кръвни жертвоприношения. Безкръвните жертвоприношения разкриват овцевъдството като главен поминък по времето на зараждането на култа, а това показва, че те са се зародили у траките, които единствени на Балканите в древността са се славели като овцевъди. […] А от редица различия в жертвоприношението у нас и в Древна Гърция може да се заключи, че жертвеният обред на Гергьовден не се е оформил под гръцко влияние.

* * *

Тракийски конникГлавният езически култ у българите е бил култът на стопана, […] а стопани са имали не само домът и семейството, но и землището, селището и пр. Ето защо наред с огнището като култово място за извършването на служба в чест на семейния закрилник е имало и култови места на открито, оброци, където според народните вярвания е обитавал закрилникът на землището или селището, виждан обикновено в образа на змия. Обстоятелството, че оброците продължават да бъдат средище на религиозния живот на българите и когато в селището е имало църква, както и в това, че голяма част от църквите, параклисите и манастирите са били изградени при стари оброци, показва същественото място, което са заемали те в живота на народа ни. А българският оброк, използван и до най-ново време като свещено място, неговият типичен външен вид с основните елементи, които го определят, намираме изобразен в дясната страна на повечето тракийски релефи, посветени на хероса.

И тъкмо този факт, на който досега не е било обърнато внимание, ни води до извода, че българските оброци са се установили на мястото на древнотракийските светилища на хероса.6 При това някои засвидетелствани у нас обичаи и някои места в Илиадата позволяват да се смята, че споменатото изображение на тракийските релефи отразява оброка не само като свещено място, а и като обред: излизането на змията от скривалището ѝ и полазването на дървото, както и слагането на краката на коня върху жертвеника изобразяват появата на духа на прадеда.7 И страничните изображения върху тракийските релефи могат да се свържат с култа на конника и различни моменти от гергьовденските обреди.

* * *

Тракийски конникПроучването на българските народни вярвания в стопана разкрива едно двойнствено негово схващане — като змия, обитаваща основите на къщата, свещените дървета и пр., и като невидим дух, който живее в таваните на къщите, води особено физическо8 съществувание и може да се явява като конник, юнак, смъртник, а и в човешкия си образ на някого от домашните насън. Тази двойнственост в схващането на духа е съществувала у траките и е отразена в оброчните релефи. […] Изобразяването му като конник отразява напълно едно тракийско виждане. Появилата се у траките двойнственост в схващането на прадеда закрилник9 е съществувала до първите векове сл. н. е. и е намерила израз в едновременното изобразяване на конника и на увитата около дървото змия като пазител на оброка.10

* * *

За разлика от Древна Гърция траките не са създавали здрава централна власт с изключение на краткотрайното Одриско царство.

[Бел. И. С.: След тези думи, които сами по себе си не са отговарят на истината, авторът се отнася в размишления за липсата на „централизирана власт“ и у „дошлите славяни“, като накрая „нецентрализираните“ трако-славяни били „овластени“ от „накрая дошлите прабългари“ в тяхното царство. Разбира се, тази представа е съобразена с господстващата историческа представа по времето, когато е писана книгата, а до голяма степен и господстваща до ден днешен. Но историческите факти говорят за друго…

Няма такова нещо като „Древна Гърция“. Въпросната „Гърция“, също като тракийските поселения и племена, всъщност се е състояла от различни градове-„държави“ (полиси). Доколкото е имало известни обединения на гръцките полиси, обикновено поради необходимостта за съвместна отбрана срещу общ противник, това важи в пълна степен и за тракийските селища-„държави“. Едно такова обединение е било Одриското царство, за което говори авторът, без да навлиза в „излишната подробност“, че например средновековният автор Лудовик Туберо отъждествява одрисите и царството им с българите и тяхното древно царство. Друго временно обединение на тракийските племена, което оборва твърдението на автора, че Одриското царство уж било самотно изключение, е постигнато от Митридат, оказал яростна съпротива срещу иноплеменните нашественици. Във войските на Митридат са участвали не само траки от Балканите и Мала Азия, но всички „понтийски“ народи (населяващи земите около Черно море), в това число скито-сарматите. В този смисъл царството на Митридат е било по-внушително и от Одриското царство.

Авторът съвсем „забравя“ извънредно важната подробност, че „Византия“ до VI в. е била ръководена, къде успешно, къде не чак толкова успешно от тракийски императори, издигани от самите траки или поне от войските, състоящи се предимно от тракийски наборни и/или наемни войници. Макар този важен факт да е убегнал от вниманието на автора (или той е бил принуден да не се съобразява с него), все пак той правилно отбелязва, че животът на местното тракийско население сериозно се влошава след смъртта на тракийския император Юстиниан Велики, след което траките са чувствали всеки „нашественик от севера“ като свой естествен съюзник срещу гръцкия потисник.]

* * *

Особеното развитие на магическите обреди у българите, което не намираме у древните славяни, се е дължало на някакво силно местно влияние след заселването им на Балканския полуостров. Такова влияние не е могло да дойде от гърци и римляните, които създават широко разгърнат езически култ, един гъсто населен с богове и богини религиозен и митологичен свят. Следователно трябва да се мисли единствено за тракийско влияние.

[Бел. И. С.: В една непрепечатана (засега) част от книгата, и по-точно от стр. 202, авторът намира сведения за древните славяни от арабски историци. В тях славяните на Балканите са отъждествявани с траките до най-малките забележителни подробности. Евгений Теодоров пише:

„Според него [арабския писател Ал Масуди] при погребението на мъжете [сред славяните] изгаряли и една от жените му, някои от робите и кучето му, а ако покойникът бил неженен, имало обичай да го женят и жените охотно се съгласявали да се омъжат за покойния и да бъдат изгаряни заедно с него, както е ставало и при траките.“ И още: „Ал Бекри [друг арабски писател] пише: Славяните са народ толкова могъщ и страшен, че ако не бяха разделени на множество родове и колена, никой на света не би могъл да им противостои“. Арабски историк дава и сведението, че при обсадата на Константинопол от цар Симеон и войската му от „сакалиби“ (славяни), тези сакалиби обявили гърците за неправомерен владетел на града и поискали ключа от портите на града, тъй като се смятали за истинските му наследници.

Вместо на Евгений Теодоров да му просветне, че арабските автори под „славяни“ повтарят мотамо написаното от Херодот за траките, което се потвърждава и от отъждествяването на sclavi-те с гетите до най-малките културни детайли, четем: „Досегът на траките със славяните е бил по-пълен и поради известна близост в бит и вярвания; тази близост е улеснила и чрез взаимните бракове пълното им поглъщане“. Това е пълен абсурд — все едно да се каже, че българите от 20 век са асимилирали идентичните българи от 19 век.]

* * *

А култът на стопана не само продължава да съществува самостоятелно и отделно от църковно-християнските обреди, но и навлиза в тях. Към образа на стопана, единен по същина и същевременно многообразен по форма, прирастват светците като покровители, свързани по произход с хората. Затова у българите разцъфтява култът на светците.

Доказателство за врастването на светеца в стопана е, че самият светец, колкото и странно да звучи, приема чертите на стопана. На наша почва светецът се явява образ, който до такава степен се е сраснал с култа на стопана, че се явява едно негово развитие.

Тракийски конник

Иконографията на Свети Тодор и Свети Димитър, също като тази на Свети Георги, следва стилистиката в изобразяването на тракийския конник.

* * *

Някои тракийски легенди за конника и за св. Георги намират път чрез българите към църковната литература като „чудеса“ и тяхното ранно съществуване у българите може да обясни ранната поява на Созополския барелеф като предтеча на новия иконографен образ на св. Георги. В разказите за чудесата на св. Георги далечни тракийски предания за конника се свързват чрез славянско претворяване с култа на св. Георги и му вливат нови жизнени струи, след като в Изтока и у гърците творчеството около св. Георги пресъхва. Българо-тракийската легенда за св. Георги е напоена с ренесансова жизненост и жизнеутвърждаващо чувство, с вяра в силата на човека и с воля да се спасят хората от страданието, вместо да го понасят смирено като предопределение, и с това тя създава въодушевлението около култа на св. Георги към XII век.

Тракийски конник

Образът на Свети Георги (ляво), побеждаващ дракона/змея/ламята, е свързан от богомилите с образа на Михаил-воин войвода (дясно), като връзката е разяснена от духовната наука, известна и като антропософия.

Легендата за чудото на св. Георги с дракона се смята погрешно за византийско произведение, преведено на български език. Легенда за убиване на дракон от митичен герой ще е съществувала у българския народ още преди покръстването и в това единствено може да обясни свързването ѝ с българския военачалник Михаил от Потука. Анализът на легендата за дракона води до установяване на няколко наслоявания в нея в процеса на развитието ѝ и до разкриване на нейната първична ядка, която обхваща образи и мотиви, срещани и в една група български народни приказки, някои от които съдържат основните моменти в една вътрешна връзка, която не е дадена в самата легенда, но която обяснява свързването ѝ със св. Георги. Тази легенда е една от многобройните легенди, свързани с тракийския конник, които са отзвучали в българските приказки.

Тракийски конник, Крали Марко

Легендите за Крали Марко и крилатия му кон Шарколия са отзвук от легендите за тракийския конник. Легендарните епоси, върху които се наслагва и образът на историческата личност Марко Мърнявчевич (Кралевики), потомък на българо-сръбски царски род, в земите на сърбо-хърватите са наричани бугарщици, което ясно показва и трако-българската среда, в която са създадени.

Гръцките и албанските приказки се отклоняват от съществените моменти и образът на ламята в тях е чужд на образа на дракона от легендата. Анализът на легендата и отстраняването на по-късните наслоения я очертават като произведение на народното творчество, което е било изградено с представите по онова стъпало на развитие, на което са се създавали и вярванията и преданията, свързани с култа на тракийския конник. Легендата е пряко свързана и с основните обреди на празника Гергьовден, както ги установихме и в които св. Георги се явява дарител на вода. В приказките е дадена и връзката на св. Георги, като херос и стопан, с подземния свят.

Съществуващата в българския фолклор тракийска легенда, преизградена от богомилите [Бел. И. С.: Тук е важно да се отбележи, че историята на „Св. Георги и чудото с българина“ ни разказва за „Михаил-воин“, който вероятно едва в по-късни преписи и редакции е отъждествен с български болярин от IX век. Причината да смятам така е, че антропософията дава различно обяснение за връзката между образите на Свети Георги и Архангел Михаил,11 като това обяснение ще да е било и богомилското,12 а едва по-нататък, след като и църквата възприема легендата под формата на „чудо“, образът на архангел Михаил е отдалечен от езическия тракийски конник и свързан с болярина Михаил от IX век.] и включена като „чудо“ в църковната литература след поставянето ѝ в рамките на християнските формули и терминология, се е появила като българско книжовно произведение на български или гръцки език не по-късно от втората половина на X в., за да бъде записана или преведена на гръцки през време на византийското робство, да поеме оттук своето шествие из цяла Европа, а да бъде превеждана от гръцкия „оригинал“ отново на български език.

* * *

Тракийски конник

Крали Марко, възседнал своя „крилат кон“, е изобразяван като тракийски конник. Той „спасява сто синджира роби“ от мрака и ограниченията на сетивния свят и от инородни потисници.

Върху същата основа, върху която е изникнал образът на св. Георги, се е изградил и образът на героя конник в народните епически песни, като атрибутите на тракийския конник-закрилник на поминъка и живота на семейството, на дарител на вода, на плодородие и на здраве, са се съсредоточили в св. Георги, който си остава един култов образ и поради това — непроменен, а атрибутите на конника воин са се съсредоточили и в Крали Марко — в един образ, който се откъсва от култа и поради това претърпява през вековете непрекъснато творческо пресъздаване и обществено-политическо осмисляне, за да бъде свързан с конкретната действителност, за да отразява непрекъснато на всеки етап от развитието на народа зародените у него идеи.

В българския фолклор е съществувал непресъхващ извор на вярвания, предания и легенди за героя конник и Крали Марко е последното превъплъщение на древния герой конник; в него, както и в св. Георги тече тракийска кръв.

С това тук уточняваме мисълта си, изказана в по-раншна наша работа, че митичните черти у Крали Марко не са се появили по-късно върху образа на историческата личност, но че те са следите от първичния образ, върху който се е наслоил образът на Крали Марко в процеса на историческата конкретизация. Така българският и южнославянският фолклор13 за Крали Марко и св. Георги е запазил част от фолклорното богатство на траките.

* * *

Установените в този труд древнотракийски елементи позволяват да се смята, че заварените траки в освободените от византийско господство земи не са били малобройни, че потъвайки в славянските маси [?!]14 те са продължили да съществуват в тях със своите вярвания, култове, обичаи, характерни особености и склонности, доразвити и преосмислени от славянската душевност, и това дава достатъчно основание да се говори за недооценявано досега древнотракийско наследство в нашия фолклор като значителен дял от него. Обосновава и правото ни да се смятаме за преки наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството.

Край


Бележки:

  1. Препечатаните части са не повече от половината на цялото съдържание на книгата. Останалите части можете да намерите в печатното издание. [^]
  2. „Безлична“ да се чете „не антропоморфна“, „не човекоподобна“ — бел. И. С. [^]
  3. Твърдението за „материалността“ не е защитено в цялата книга и може да се обясни с епохата на болшевишкия режим и неговата марксическа научна цензура, която не търпи схващането, че може да има нещо изцяло духовно, което се ръководи по собствени закони, независещи от законите на материята (сетивния свят) — бел. И. С. [^]
  4. Това не отговаря на истината. Имало е научен подход, но той е бил духовно-научен (а не материалистичен като „науката“ на автора) и в древността достъп до него са имали само посвещаваните в мистерийните центрове — бел. И. С. [^]
  5. Авторът не пояснява защо „закономерности“ е в кавички, от което можем да основателно да разсъдим, че, като изповедник на материалистичното течение в „науката“, е гледал надменно към всяка мисъл, че може да има нещо повече от физическия свят. Това личи най-ясно и в упоритите му опити да тълкува дори духовните висши същества и душите на починалите в контекста на „особено физическо съществуване“ — бел. И. С. [^]
  6. Бел. И. С.: Тук авторът отново е политически-коректен. В предходното изречение ни казва, че няма никаква външна и композиционна разлика между българските оброци и тези на траките, но после ни казва, че българските са се „установили“ на мястото на тракийските, без да предлага аргументи за това. От чистите факти просто се оказва, че българските оброци са тракийски — по облик, вътрешен и външен смисъл, но и… по произход. [^]
  7. Бел. И. С.: Тук авторът обобщава една част от книгата си, разглеждаща твърде подробно жертвоприношенията — тя не е препечана поради нейната „пълнокръвност“ (твърде описателно разглеждане на обредите, предшестващи и последващи същинското заколване на животното, което също е прекалено детайлно описано.). В тази глава авторът съпоставя български жертвени обреди с аналозите им у траките, описани още в Илиадата на Омир. Това, че духът, който се появява, е на прадед по кръвна линия, е интерпретация на автора, с която не съм съгласен. [^]
  8. Отново интерпретация на автора. В действителност никъде в етнографския материал няма и намек за „физическо“ съществуване на духа, заради което повечето етнографи правилно го схващат като небесно същество. [^]
  9. Тук може да се чете само „закрилник“ без „уточнението“, че е непременно и „прадед“. [^]
  10. Бел. И. С.: А според мен Конникът и Змията символизират различни образи. Конникът е човешкият юнак, устремен към небесната прародина, който постепенно се изкачва по спираловидния път, очертан от Змията (духа на закрилника, но може да се приема и като Пътят на познанието, очертан от Носителя на светлината). Дървото на Живота има пълен аналог и в други мистични учения, например у древните перси. И едва ли е случайно, че именно източно-европейската (славянската) културна епоха от 3500 г. сл. Христа нататък, според антропософията, ще е своеобразно повторение на древната персийска епоха. [^]
  11. Бел. И. С.: Виж тук и тук. [^]
  12. Според Щайнер именно българските „еретици“ (богомили) са били най-тясно свързани с тази битка на противоборстващите сили — Георги/Михаил и дракона: „За хората от Западна и Централна Европа, живели през по-късните векове на християнството и в първата половина на Средновековието, българите бяха човешките същества, които най-силно усещаха противодействието между космическите духовни сили на доброто и злото. По цяла Европа срещаме името българи, ползвано за хора като тези, които описах. Душите, за които говоря тук, в по-голяма или по-малка степен бяха в това състояние. Имам предвид душите, които и в по-нататъшния ход на своето развитие запазиха тези могъщи картини от свръхсетивните церемонии, в които самите те дейно участваха и които се случиха в духовния свят през първата половина на 19 век. Всичко, което тези хора преживяха, съзнавайки, че участват в битката между доброто и злото, беше пренесено от тях между смъртта им в онзи живот до новото им раждане. А в промеждутъка, докато стояха сред могъщите космически картини, тези души получиха специфичен оттенък и оцветяване. Към всичко това може да се добави още нещо. Тези души всъщност бяха последните в европейската цивилизация, които опазиха малко от онова специално усещане на етерното и астралното тяло при събуждане и по време на сън. Като се разпознаваха по тези общи отличителни способности на вътрешния им живот, те като цяло живееха в (свои отделни) общини. А от останалите християни, които все повече и повече се приобщаваха към Рим, тези по-особени хора бяха разглеждани като еретици. Еретиците тогава все още не бяха толкова жестоко заклеймявани, както през по-късните векове. И все пак на тях се гледаше като на еретици. Всъщност останалите (християни) винаги имаха смътно, обезпокоително чувство за тях. Имаха впечатлението, че тези хора виждат повече, отколкото останалите хора — сякаш са свързани с Божественото по различен начин: чрез факта, че възприемат сънното състояние по-различно от останалите хора, сред които живеят. А останалите хора отдавна бяха загубили това умение и вече бяха по-близки до състоянието на душата, което стана почти всеобщо за Европа от 14 век насам.“ (Рудолф Щайнер – „Духовни състояния в еволюцията, водещи към антропософското общество“). [^]
  13. Бел. И. С.: Доколкото ми е известно, освен българите само сърбите смятат Крали Марко за свой национален герой, което ще да се дължи на обстоятелството, че Крали Марко (като историческа личност) е произлизал от български и сръбски род. [^]
  14. Бел. И. С.: От цялата книга така и не се разбра какво „донесоха“ славяните на Балканите и как се получава така, че южнославянските легенди, обреди и вярвания са все тракийски? Как може да някой да „потъне“ в уж придошли иноплеменни „маси“, а в крайна сметка да се наложи над масите? [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.