Тракийско наследство в българския фолклор (11): Още за същността на стопана

Единадесета част. Подбрани сведения за празника Гергьовден от книгата „Древно-тракийско наследство в българския фолклор“ на автора Евгений Теодоров.

Бел. И. С.: В този материал, както и в следващите от поредицата публикации за култа на стопан(ин)а ще си позволя да правя коментари в самия текст, тъй като според мен авторът пречупва сведенията през материалистичен мироглед и това се отразява върху качеството на тълкуванията му. За да бъде коректно отделено авторовото тълкуване от моето, ще обознача бележките си със син цвят и в скоби. Читателят сам ще прецени кое от двете разбирания му се струва по-правдоподобно.

Продължение от предходната част: За да разберем по-пълно народното схващане за стопана, би трябвало да разкрием и съдържанието на представата за прадеда-стопанин, да изясним неговата власт. Това би могло да се установи най-добре чрез обръщенията към него на обредните трапези, които обръщения имат характер на заклинания, на магически формули. Така на обреда-служба, посветен на стопана на къщата, оня, който разрязвал колача на трапезата след прекадяването ѝ, казвал:

„Където орем — да се роди, на земята да натежи! Където кърмим — да се хиляди!“

Същото намираме и в заклинанията, изричани на обреда „стопанова гостба“:

„Да пазиш, закриляш овцете, говедата, конете, пчелите и друга стока живина. Да пазиш нивите, лозята, сусамите, памуците, тютюните, царевиците и всичко, що се ражда в полето!“

От тези заклинания се вижда, че стопанът на къщата е бил стопанин на семейството и поминъка му. Като закрилник на селянина, на земеделеца се очертава стопанът и в следното заклинание, според което от него зависи и прибирането на реколтата:

„От поля да се връщаш — жито да донасяш.“

Но той могъл да даде и здраве и дълголетие, и се грижел за увеличаване на потомството, като е помагал на жените при раждане:

„Къде ходиш, да ходиш, тука да се връщаш и да донасяш в къщата: на челядта здраве и дълъг живот; на булките да помагаш леко да раждат.“

Тракийско наследство в българския фолклор (11): Още за същността на стопана

За властта на стопана на къщата според народното вярване дава представа и песента за Бойкови, изпявана след свършването на яденето при обреда „стопанова гостба“ от най-старата от жените. Според тази песен, тъй като Бойкови не се вслушвали в молбата на стопана да го нахранят, той се разсърдил и им пратил смърт: всичко живо у тях с изключение на дъщерята умряло за една нощ — хората в леглата, воловете и конете в оборите и овците в кошарите. Завърналият се син, като вижда това, примира. Тогава се явява в съня му стопанът, изказва пак желанието си да бъде нахранен и обещава, че ако той го изпълни, ще направи всичко тройно по-хубаво. След като извършва обреда, синът бива наистина възнаграден.

Но стопанът на къщата имал власт и над влагата, както може да се заключи от заклинанието:

„Къде ходиш, да ходиш, тук да се връщаш, роса да доводиш! („роса за изтросяш“)“.

Следователно стопанът на семейството и къщата е имал власт, която се е простирала и над растежа, и над здравето и плодовитостта на хората и на домашния добитък. И това го очертава като главен дух — закрилник. Ето защо и всички празнични и извънредни жертвени обреди са били посветени на него. Представата за властта на стопана над природните сили е възникнала от схващането за властта на човека над тях [?!], намерило израз в магическото отношение към света. В това ние виждаме магическа обредност и култ на стопана в едно вътрешно единство.

Бел. И. С.: Тук авторът извежда обобщение и извод, което няма общо с това, което е описал като етнографски наблюдения и факти. Според мен изкривява нещата, за да ги свърже с марксическия възглед, че култът към стопана (и всеки подобен култ) е започнал: „през периода на първобитнообщинния строй, когато са били поставени под закрила на родовия прадед общите части, свързани с поминъка на общината“.1 Както ще видим по-нататък, авторът и по-нататък ще опита да тълкува представите на предците ни през марксическия мироглед, който е бил догма по времето, когато е писал книгата си. От самите описания на обредите обаче се разбира, че вярването на предците ни не е била за „властта на човека над стихиите“, а че посредством определени обреди може да се измоли благосклонността на стихиите към човека, след като човекът е „нахранил“ (преди всичко с вярата си) едно небесно същество, наричано стопан и смятано в определени, но не всички случаи за прадед.

Тракийско наследство в българския фолклор (11): Още за същността на стопана

Стопаните на части от земята, на извори, дървета са пазели онова, с което са били свързани. Те повелявали над природните стихии и пазели „от стихийни бедствия — наводнения, градушки, пожар, лоши ветрове“. Особени заклинания към тях в обреда оброк не са отбелязани. Не са отбелязани особени заклинания и към стопана на селището може би поради това, че сборът като календарно определен празник получава рано един светски характер. В него е избледнял в най-голяма степен образът на стопана.

Бел. И. С.: Колкото и да е „избледнял“ образът на стопаните, които са властвали над земята, изворите, дърветата и цели селища с прилежащите им землища, имаме всички основания да смятаме, че трябва да се прави разлика между стопана (като покровител на отделен дом) и стопана (като покровител на цяло селище) и дори стопана (като покровител на извор или друга важна местност в землището на селото). Ако някой поддържа теорията, че разлика между тях не съществува, а във всички изброени случаи трябва да се търси някакъв прадед по кръвна линия, е редно да посочи примери, където стопанът на цели селища или даден извор също е бил смятан за „прадед“, както този на дома. Доколкото ми е известно, няма нито едно сведение, че жителите на дадено село са избирали определен покоен юнак за стопан на селото. Няма ясна индикация и че стопаните на извори, дървета и свещени местности са били хора от плът и кръв.

Един мистик без затруднения ще открие връзката между различните типове стопани и съществата от различните небесни йерархии, каквито ги срещаме например в християнския гностицизъм. Така например „духът на прадеда“, стопанисващ отделен род, може действително да се търси у някой светец или гений, произлязъл от или сложил началото на дадения род. Понеже всеки род е имал стопан, в това число и новите родове, обяснението, че дори новите родове имат митологичен прадед-покровител, някой юнак, на когото е забравено дори името, тук по-скоро трябва да търсим същества от ангелската йерархия или същества от междинна йерархия между човеците и ангелите, т. е. светии или гении. В тази връзка трябва да се отбележи, че и у други древни народи под „духове на предците“ не се разбират непременно прадеди по кръвни линия, а богоподобни същества, които в предисторически са живеели на Земята заедно с човека, дори са предшествали хората, като в един момент те поемат по особен път на развитие без физическо тяло. Такива са били представите на дедите ни и не може да става дума за суеверия, чрез които (според марксистите) хората уж „си обяснявали светкавиците“ през „първобитнообщинния строй“.

От друга страна, покровителите на цели селища и градове (полиси) са егрегорите — техните задачи в хода на човешката еволюция се поемат от съществата от архангелската йерархия (една степен над ангелската). Един архангел не управлява само отделно селище/полис, а цял народ.2 В този смисъл не е изненадващо, че след разпространението на християнството по нашите земи образът на „тракийския конник (хероса)“, закрилник на определен полис (като според селището този херос е имал и собствено прозвище-епитет), се превръща в общонационалния образ на Св. Георги, споделящ в иконографската традиция и идентични елементи с тези на архангел Михаил. Също така не е изненада, че именно предците ни са били сред водещите изповедници на т. нар. ранно християнство (гносис) с всичките му мистични елементи, срещу които яростно са воювали ортодоксалните „църковни отци“ на „вселенските събори“ от 4 век сл. Хр., та и до наши дни…

Що се отнася до стопаните на извори, гори и свещени места, може да се допусне, от една страна, че върху тях е имал влияние и стопана на селището/полиса, тъй като те са влизали в покровителстваното от него землище. Но когато става дума, че стопанът е властвал над стихиите, имаме пряко указание, че по-скоро става дума за властта на същество от ангелската йерархия (или гений или светия) и подопечните му елементални същества (духовете на водите, земята и т. н.).

От запазените и отбелязани заклинания и поверия се вижда, че навсякъде, във всяко село, във всяка къща и землище, над хора и добитък и над природните стихии е властвал стопанът. Като всеки господар той е могъл и да наказва, да праща смърт и разорение, но той е пазел семейството от беди и нещастия, давал е здраве и дълголетие на членовете му, увеличавал е челядта му, като е правел и жените да раждат без усложнения, които в миналото са отнемали живота им. Той е покровителствал и стопанската дейност на човека: благодарение на него овцете повече се плодели и давали повече мляко и вълна, нивите раждали повече жито, царевица и пр., лозята — повече грозде, плодните дървета — повече овощия. Стопанът на местността със своята власт над стихиите правел да не вали град, да няма наводнения и лоши ветрове. А какво друго собствено е оставало? Ясно е, че той е заемал в народното съзнание място, каквото не се вижда да е било отредено нито на бога, нито на основателя на християнската религия, и затова не тях е търсел българинът при най-важните моменти от живота си, както се вижда от разгледаните обреди. А ако стопанът е заемал такова място в съзнанието на българина и десетина века след покръстването, ако той е запазил особена жизненост и устойчивост, съвсем ясно е, че вярата в него е правела през езическия период съвършено излишно всякакво божество.

Бел. И. С.: А тук авторът като че ли „забравя“ всичко, което е написал в първата половина на книгата си за Дионисовите мистерии, вярата в самодивите и самовилите…

Тракийско наследство в българския фолклор (11): Още за същността на стопана

И тук ние вече стигаме до положението да обясним напълно и окончателно неразрешения и до днес въпрос, защо е бил ненаселен българският Олимп, защо у нас не се е развил езически култ на богове, какъвто е разцъфтявал у гърци и римляни. Култът на прадеда у българите наред с магичното отношение към света е възпрепятствал развитието на идеята за откъснати от човека божества и богове и е изчерпвал векове наред целия им религиозен живот. Конкретната битова определеност на духа-закрилник, неговата обвързаност о тесния кръг на едно семейство, дом или селище, о едно землище и бранище са били една пречка в психологическо отношение, за да може да прерасне той в една обобщена идея за всезакрилник, да прерасне в идеята за божество и бог на всички в дадена област на човешката дейност, да се стигне до представата за закрилник на всички семейства, на всички селища и землища.

Бел. И. С.: За какво „населяване на български Олимп“ и „развитие на откъснати от човека божества и богове“ можем да говорим през християнската епоха, ако знаем, че християнството е разпространено по нашите земи още през първи век от апостолите Павел (през Тракия чак до Илирик) и Андрей (в Скития)? Хората по това време не са имали дори намерение да създават „езически Олимп“, а са посадили предаденото им семе на християнството в добре обработената почва на старите си вярвания, като от това семе се развива особеното до наши дни разбиране за християнството, срещу което недоволства по-късното т. нар. православие. Обяснението, че стопанът, покровителстващ „едно семейство, дом или селище“ не се превръща в „обобщена идея за всезакрилник“ и в „закрилник на всички семейства и всички селища и землища“ е дадено подробно в антропософията.

В началото на новата ера човешката еволюция е била на степен на развитие, съсредоточена в т. нар. полиси (градове-„държави“), като това е причината стопанът да е покровителствал тези селища-„държави“. Както стана дума и в предишната ми забележка, едва в по-ново време човечеството се обособява на народностен (езиков) принцип в национални държави, които вече включват всички семейства и всички селища и всички землища, в които се говори един и същ език, покровителстван от даден архангел.

Не става въпрос за никаква „пречка в психологическо отношение“, както спекулира авторът, а за естествения ход на човешката еволюция. Само това ясно посочва, че нашият народ нито избързва, нито изостава от хода на тази еволюция. Следващата стъпка в еволюцията ще е постепенното отпадане и на езиковия/народностния принцип, като хората ще се обединят на групи по вяра. Крайната цел ще е тази, че в бъдеще народите няма да бъдат ръководени от отделни архангели, а вече направо от Христос, който ще е покровител на един народ от хора, готови да се нарекат божи синове.

Ето защо трябва да разглеждаме култа към стопанина като остатък от много древна предхристиянска епоха, със сигурност отпреди момента, в който ролята на покровителите на селищата-„държави“ (полисите) се изземва от архангелите и се създават националните държави, обособени на езиков принцип.

Религията на българите през езическия период, когато се създава българската държава, а и след приемането на християнството си остава една домашна религия. Целият култ към стопана е бил изграден върху битови форми, върху отношенията в семейството, той е бил затворен в рамките на дома, на къщата, на кръвното родство. Стопанът, един от старите стопани на дома и имота, продължавал и след смъртта си да се грижи за дома и семейството, той нямал друг живот извън тая си грижа. Затова са и вярвали, че в къща и в село, в които нямало стопан — там върлували болести. Духът на българина е потънал, разтворил се е в действителността, в бита. Ето защо душата на мъртвия няма къде да отиде другаде, освен да се върне отново при своите близки и при своите имоти, за да продължи своята дейност като грижовен стопанин.

Бел. И. С.: За жалост, на това място авторът вече се отнася в твърде волни съчинения, които не се потвърждават нито от историческите факти, нито от това, което лично е описал и опитва да интерпретира. По-голямата част от т. нар. траки приемат християнството още от апостолите Павел и Андрей. Последните, които се покръстват са т. нар. беси, като е „общоприето“, че това става през 4 век, въпреки че историческите извори говорят само, че тогава просто е написана т. нар. Библия Бесика.

Не съм склонен да правя разлика между sclavi-те, които през 6 век извършват нападения срещу византийски войски чак до Пелопонес, и тракийските гети. Освен че има пряко отъждествяване на склавите и гетите от съвременници на събитията (напр. от Теофилакт Симоката), има и пълни културни сходства: наричани са „еретици“ или „езичници“, също като готите/гетите, като се уточнява, че са такива, защото са техни потомци. За „езическия“ мироглед на склавите се казва, че вярвали в „нимфи“ (тоест самодиви), каквито не съществуват в „езическия Олимп“ на западните и източните славяни. За древно божество на sclavi-те (и дори на по-късните малоруси) е сочен гетският жрец Замолксис/Залмоксис и т. н. Ето защо sclavi-те, сиреч потомците на гетите, не могат да се смятат за езичници в новата епоха, а за християни ариани. Що се отнася до българите (имам предвид клона им, заселващ се на Балканите от земите на днешна Украйна, т. е. Херодотова Скития), се знае само, че през VII век някои от тях са продължавали да почитат „слънцето, луната и звездите“. За други, включително за владетелите като (Кроват/Кубрат), се знае, че са били покръстени лично от императора в Цариград. За „покръстване на българите“ през IX век не може да става и дума. Покръстват се само няколко аристократични рода, а част от населението се „препокръства“ (формално) в догмите на Цариградската патриаршия.

Предвид всичко това, не ми е ясно за каква „домашна религия“ говори авторът. Абсолютно не е вярно и твърдението му, че според предците ни „душата на мъртвия няма къде да отиде другаде“. Това става ясно от поне два ключови факта, които самият автор ни дава, но предпочита да „забрави“. Първият факт е, че в няколко от цитатите на магическите формули (обръщения към стопана, виж по-горе), се казва буквално: „Къде ходиш, да ходиш, тука да се връщаш…“, от което е пределно ясно, че представата за стопана не е била като за същество, което е „закотвено“ и „овързано“ към къщата на потомците си. Но дори по-важното сведение, което беше коментирано и в предишната част, е, че не всеки покойник е ставал стопан. Ако българите са вярвали, че „мъртвият няма къде да отиде другаде“, в дома му щеше да е препълнено със стопани, тоест с огромно количество духове на всичките му знайни и незнайни починали майки и бащи, прадядовци и прабаби, та дори и с духовете на млади булки, които са умирали при раждане, пък и с духовете на починали хилави деца. Обаче такова нещо в култа към стопана не съществува.

За мен е изключително неприятно, че след първата половина от книгата на автора, където само си позволих бележки за обичаите в други области от България, сега се налага да посочвам такива несъвършенства в интерпретациите на събраните етнографски сведения.

Тая вътрешна свързаност с имота и с рода е създала и образа, и името му — „стопан(ин)“. Българинът е чувствал не над себе си, а около себе си своя невидим закрилник.

Бел. И. С.: Безспорно е, че типичното българско разбиране за небесните същества влиза в противоречие с разбирането на гърците и римляните за техните божества. Докато гръцките и латинските божества са водели собствен живот, включващ и сложни божествено-семейни отношения, от които често са страдали смъртните човеци, в трако-българското схващане за отношенията между човека и небесните същества се установява, че щастието на човеците и щастието на „стопаните“ взаимно се обуславя. Ако човеците не „хранят“ покровителите си, покровителите страдат, а страданието на покровителите рано или късно става причина и за страдание на смъртните човеци. Това схващане за единството на смъртните и безсмъртните влиза в пълно съответствие с мистичната представа, отразена и в антропософията, че дори бъдещето на деветте духовни йерархии изцяло зависи от последната, десета човешка йерархия.

Но да обърнем внимание и на аргумента със самата дума „стопан(ин)“. Тя не може да послужи като аргумент за тезата на автора, понеже със същия епитет е даряван и християнския Бог, както и Сина Му — Христос. Каква е разликата между „Стопан“ и „Вседържител“? Нима и Христос не казва: „И даде ми се всяка власт на небето и земята“? Нима това не е равносилно на: „И станах стопан на небето и земята“? Тук може да се отклоним и в размисли за „разликата“ между схващането за „нашия прадед“ и „Отче наш“, но не желая да подценявам интелекта на читателя и ще го оставя сам да стигне до извода, че марксическите аргументи и теории на автора (или редактора му) не издържат критика.


Продължава »


Бележки:

  1. Цитатът е от стр. 128. [^]
  2. Под „народ“ се разбират всички хора, мислещи и говорещи на един и същ език. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

4 коментара за "Тракийско наследство в българския фолклор (11): Още за същността на стопана"

  1. Петьо  22.06.2016 г. | 13:34 ч.

    Какъв всъщност е произхода на думата стопан и какво е нейното значение? Дали може да се свърже със „стопа“ – стъпало. Т.е. домът, огнището е под „стъпката“, т.е. под опеката на това същество.

  2. Петьо  22.06.2016 г. | 13:37 ч.

    Какво имаш точно пред вид с тези думи: „Така например „духът на прадеда“, стопанисващ отделен род, може действително да се търси у някой светец или гений, произлязъл от или сложил началото на дадения род.“?

    Питам най-вече заради гения и кръвната връзка. Според Щайнер гениите се проявяват в края на родовите линии, а не в тяхното начало. Оттам и силно съмнително гений да е сложил началото на даден род.

    Въобще, освен допусканията на автора, има ли някакви основателни доказателства за представата на стопанина като починал кръвен прадед?

  3. Стопанина  22.06.2016 г. | 14:17 ч.

    Имам предвид по-широкото значение на „гений“, каквото понякога използва Учителя. Става дума за човек, който няма ясновидски способности, но има силна интуиция и чрез интензивно съсредоточаване на мислите и истинолюбие може да прозира в бъдещето и да вижда неща, които иначе виждат ясновидците чрез други средства. В този смисъл не е необходимо геният да бъде в края на рода.

    Мисля, че и Щайнер не говори за „края на рода“ в смисъла, че след гения родът престава да съществува. Доколкото си спомням той разглеждаше няколко изявени личности от един род, например все музиканти, като казваше, че последният в редицата, тоест най-младият представител, е геният. Но това не означава, че с него се слага край на рода, а просто, че тези преди него не са били чак такива гении и не е имало кой да продължи гения му.

  4. Стопанина  22.06.2016 г. | 15:00 ч.

    Забравих да отговоря на това:

    Въобще, освен допусканията на автора, има ли някакви основателни доказателства за представата на стопанина като починал кръвен прадед?

    Авторът до голяма степен се основават на това, което се казвали самите хора от народа за техния домашен стопан. Така че в известен смисъл авторовото мнение има основание. Но той се предоверява на този „блуждаещ сюжет“ у народа, като не обръща внимание, че всеки „знае“, че стопанът е прадед, но никой НЕ ЗНАЕ кой е този конкретен прадед, кога точно е живял и в какво се е изразявало неговото юначество. Самите обяснения, които са давани тук-там из страната, че бил момък-хубавец, изкусен кавалджия и дори поп, за пореден път показват „блуждаещ сюжет“. Става дума по-скоро за идеализирани образи на нещо красиво и свещено, но нищо по-конкретно.

    Никъде в цялото българско землище не е регистриран и един случай, в който стопанът да е описан примерно така:

    „Нашият стопан е пра-пра-прадядо Стамен, който е сред първите, избягали от Македония, още преди Освобождението на Княжество България, и заселили се в това свободно от турците село. Бил много снажен момък, тъмнокос и с честни сини очи, девойките „изгаряли“ по него, та затова той могъл да вземе най-личната мома от селото. Така сложили началото на нашия род в това село на Княжеството. През целия си живот водил свят живот, на мравката път правел, родили му се петима синове и две щерки. Дядо Стамен правел кавали и свирел много хубаво на тях. Но иначе бил обущар и всяка година от припечеленото дарявал по една жълтица на близкия манастир, с което показвал колко хрисим и свят човек е бил. Ортак в обущарството му бил един арнаутин Абдул, който имал единствената бозаджийница в селото, та затова бил по-прочут и от дядо Стамен. Известно време ортаците живели в съседни къщи с общ двор. След като арнаутското семейство се изселило, останал спомена за Абдул в цялото село, та затова и до днес в селото често бъркат Стаменовия род с Абдуловия род.“

    Такива и още по-подробни сведения за родоначалници могат да се открият из цяла България, като родоначалниците се поставят хронологически и в още по-отдалечено време спрямо годините на Освобождението. Даже са се водили записки или са били правени проучвания „до девето коляно“, особено в по-малките села, за да се избегне опасността от кръвосмешения и появата на хилави деца. Но никъде не е засвидетелствано, че българите са смятали такива конкретни родоначалници за стопаните на къщата. Това, че стопанинът лесно е можел да се обърка с покойник-прадед, го вярвам от личната опитност, която съм описал.

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.