Тракийско наследство в българския фолклор (9): Кукерските игри

Девета част. Подбрани сведения за празника Гергьовден от книгата „Древно-тракийско наследство в българския фолклор“ на автора Евгений Теодоров.

Обстойното проучване на кукерските игри [които са тракийски] от М. Арнаудов прави излишно едно по-подробно тяхно разглеждане от нас, но в кръга на нашата проблематика е необходимо да се анализират някои моменти в тях. Ще започнем с кукерските игри в Севар, поради това, че те съдържат едно богатство на отделни моменти в една вътрешна организираност и се вплитат непосредствено в празничните обичаи на Гергьовден. Ще ги разгледам при това по-подробно поради това, че не са били описани досега.

Тракийско наследство в българския фолклор (9): Кукерските игриОписаните вече гергьовски танци се следват непосредствено от шествие и от сцена, в които участват костюмирани и маскирани момичета. При тях се явиха през 1953 г. най-напред „бабите“ — облечени във фути момичета, на възраст 14-15 години, със зелени клонки в ръце. В миналото всички момичета от селото на тая възраст се обличали като баби. Образът на бабите ни напомня старите жени от обредния танец в Родопите и сигурно има връзка с представата за дълголетие и за жизнена сила. „Бабите“ носеха зелени клонки в ръце, което съвсем определено свързва сцената, в която участваха, с Гергьовден.

След „бабите“ се зададоха тичайки също с клонки в ръце „момците“ — облечени в сини нови турски мъжки дрехи, момичета на възраст 15-18 години. Те бяха препасани с червени и зелени пояси и имаха преметнати през врата златни верижки. Момците трябваше да изобразяват конници, както се виждаше от това, че по-късно отидоха при циганина, за да ги „подковава“. Те спряха пред „бабите“, като размахваха люляковите клони и започнаха да играят с тях в две редици танца алайлав.

След известно време се зададоха от височината и се втурнаха към тях „арапите“, облечени в кафяви шаечни кабаници, с гугли и маски от кратуни момичета на 13-14-годишна възраст. Те държаха в ръцете си стръкове коприва, с които шибаха всеки, който им попадне, и най-вече децата и разтуриха танеца на „момците“ и на „бабите“. „Момците“ изчезнаха и след малко се появиха отново, но вече с beşikli („бешикли“, т. е. „кърмачето“), което те пазеха, като шибаха с люляковите клони онези, които бяха на пътя на шествието.

За „бешикли“ избирали най-хубавото момиче от селото на възраст от 15 до 18 години, по възможност русо, със среден ръст и пълничко. То беше облечено със светли шалвари и антерия, имаше кръстосани на гърдите си през раменете колани с четири чапраза, с фес, украсен със сини синци, и с чибук в уста. О препасания колан бяха прикрепени при хълбоците по една пръчка, а от самите пръчки се спущаше до земята от двете страни на „бешикли“ платно, което покриваше краката.

След шествието вървеше и циганин с циганка. Циганинът, който куцаше при ходенето, беше с калпак и скъсана антерия, наметнат със зебло, и носеше на рамо кантар, кош, пирустия, ръжен и торбичка. Той спираше, слагаше нещата си на земята, идваха някои младежи, поставяха краката си върху пирустията и той ги подковаваше. Циганката, наметната също със зебло, с наниз „желтици“ (нарязани картофи) на гърдите и със зъби, облечени в ципи от лук. Тя беше с дете, което няколко пъти „кърмеше“. После всички почваха да скачат в кръг, като арапите подскачаха на един крак. Участието на момичетата в сцената е масово, като всички след 13-14 г. ставали арапи, арапите ставали на следната година баби, а бабите — момци, за да отпаднат при навършване на 18-годишна възраст.

Но какъв е смисълът на сцената и на шествието в Севар, които през 1953 г. и които сигурно са ставали по-рано и другаде? С размахваните клонки, с „бабите“ и с подскачанията на „арапите“ те напомнят обредния танец от Върбово и се свързват с Гергьовден. Но шествието и сцената съдържат освен това още много други елементи. Противоречив тук е образът на „бешикли“. По име и според люлката, в която се намира, той е пеленаче. Но неговото облекло напомня момата боенец, която играе роля на младоженец в един танец, изпълняван само от моми през времето от 9 март до деня срещу Лазаровден. Така боенецът в Стар Смил, Трутраканско, е момиче „отдолу“ облечена в мъжка риза, а отгоре в женска, с широки ръкави и с рокля, като през гърдите ѝ са кръстосани два колана с по-големи пафти и на главата си има мъжки калпак. Боенецът и в Бургаско е кръстосан през гърдите с кованец, с колан с пафти, но с калпак на глава. Някои моменти от обредната сцена в Севар намираме и в карнавала в Яворово, Асеновградско, който ставал обаче на Пес-понеделник (първия понеделник след Сирни заговезни) и е описан от Н. Хайтов.

Тракийско наследство в българския фолклор (9): Кукерските игриСъществува явна връзка между сцената в Севар и в Яворово и кукерите, както ги описва Д. Маринов. Според него в понеделник след заговезни бил Куковден и кукерите се обличали в женски дрехи — сукман и елек, — и то дрипи, през гърдите били препасани с презрамки от нашарени липови кори. На пояса си имали колан с чанове, а на главите — маски, изобразяващи животни или нос от дръжка на кратуна и др. За оръжие имали дървена сабя. Имали и майка или баба — главатар на кукерите — момък, облечен в женски дрехи, но без маска, който носи хурка. Ходели и в чуждо село, за да му вземат берекета, но тамошните кукери не ги пущали, та ставали и боеве. Кукерите гонели и биели момите, та те не смеели да се покажат навън. В Карабунос, Бургаско, майката се казвала булка, която имала „дете“ (от парцали). В Бургаско преселници от Лозенградско имали арапи — младежи с начернени лица и с гугла на глава. В Смолянско кукерите се казвали дракуси, имали „баба“ и „дядо“, обличали се с женски дрипи и правели различни неприлични движения.

Според други сведения в кукерската дружина имало кукер, облечен в кози, овчи или сърнешки кожи, с начернено лице. Въоръжен с дървена сабя, той пазел момата — някое младо момче, облечено като невеста. Тук имало и баба с кошница прежда, която носела дете (от дърво), завито в детски дрешки, което често крадели. А някъде носели в мрежа, окачена на прът, едно кокошо яйце, като „едва пристъпвали под тежестта му“. Царя, избран извън кукерската дружина, качвали на двуколка, закарвали го на мегдана, давали му да яде пържени яйца и вино. В Одринско, Визенско и Ямболско имало между кукерите „кукерица или баба с кошница прежда, хурка, почернено лице и живо „бебе“ (откраднато от някоя къща), което тя „ражда“, като го спуска от дърво“.

За кукерски игри съобщава и Г. Раковски в една забележка към „Горски пътник“ от 1857 г.:

„В България играят по някои села кукури (кукери) — игри съвсем диви. Скачат безчинно, обличат се с вехти парцалетини и пеят глупави песни. В Котел стари баби още празнуват куковден, то е първият понеделник от Велики пости. Дали не е Кук — „бог на дивотията“?“

„Богът на дивотията“, назоваван, изглежда, Кук, е бил Дионис.1 В това ни убеждава и сходството в редица моменти между нашите кукерски обичаи и тракийските Дионисови обреди. А трябва да добавим, че разглежданите обичаи са били свързани с култа на Дионис и от стари автори по време, когато са били ясни основните черти на тоя култ. Така в Номоканона на Матей Властар от 1335 г., съставен въз основа на автори от X-XI в. и известен у нас по южнославянски ръкопис от XV в., се казва следното:

„И празникът, който става на първи март за добро време, е също тъй езически. Забранени са и женските народни игри, защото поощряват невъздържание от блудство. (Забранено е) и да се обличат мъжете в женско облекло, а жените — в мъжко, както са вършили ония, които в изстъпление са играели игрите на Дионис; (забранено е) също и да се ходи с маскирани лица и да се правят разни представления, които създават жалост и плачове, или пък други игри, вършени в чест на Дионис от играчи (актьори) и преструвани; (забранено е) и да се произнася Дионисовото име при правенето на виното, защото всичко това е нечестиво. 255-о правило, което се отнася до вършените подобни неща, заповядва духовните лица да се низвергнат, а миряните да се отлъчат.“

Матей Властар има предвид Дионисовите празненства, които ставали в християнския свят, включително и у нас през X-XIV век. Датата 1 март уточнява времето на Антестериите, но тя говори и за моменти, свързани със зимния култ на Дионис, което показва, че още по онова време е съществувало приближаване и смесване на двете чествувания.

Тракийско наследство в българския фолклор (9): Кукерските игриОсобено ценно за нас е изтъкването, че обичаят да се обличат жените в мъжки дрехи и мъжете в женски произхожда от култа на Дионис. А обличане на жени в мъжки дрехи намираме и в обичая боенец, свързан доста тясно с обичая Лазар, което показва, че и техният произход като пролетни обреди трябва да се търси у траките. И една опора за това би било не само честването на Дионисовото раждане или възкръсване като възкресение на Лазар, но и следният интересен обред, който Л. Милетич е намерил в Североизточна България. Според него там на Лазаровден играели със саби няколко чети от по 10-15 момичета, чиято предводителка се обличала някъде в мъжки дрехи и носела на главата си калпак, а в ръка — нож или секира. Тези чети се срещали на селския мегдан и „уж се удряли със саби („а някога имало и саби“) и там избирали измежду предводителките „едного“, т.е. една за воевода и цялото село „му“ (ѝ) отдавали почести“. А това ни напомня една тракийска игра със саби, за която ни съобщава Ксенофонт. При нея траките „размахвали своите мечове и най-после се удряли един друг, та всеки мислел, че действително се убивали“.

Но явява се въпросът дали Матей Властар правилно свързва с Дионисовия култ преобличанията, в които е трябвало да се включат, разбира се, не само обличане на мъжки дрехи от жени и на женски дрехи от мъже, а и обличането на кожи, на бабешки или старинни дрехи и слагането на маски. На този въпрос може да се отговори със сигурност, защото и според по-стари съобщения и изображения маскиранията и костюмиранията са били характерни за култа на Дионис. Смята се даже, че драмата е произлязла от маскените шествия, а трагедията е получила името си от певците, облечени като козли, и затова наречени τραγοι, които някога оплаквали убития в образа на козел Дионис. А и във вазите, които изобразяват тържественото пристигане на Дионис с корабна двуколка, самият той се явява маскиран. Притежаваме сведения и от Псевдоплутарх, че „когато се празнуват Дионисовите празници, местните жители били облечени в еленова кожа и с тирси“.

Тракийско наследство в българския фолклор (9): Кукерските игриОснова за изграждането на този обичай са били мистериите на вакханките. Като вярвали, че Дионис се явява в образа на различни животни, главно сърни, вакханките според гръцки сведения ги разкъсвали, яли месото им, което било връх на оргиите, и се обвивали с кожите им, за да се съединят, отъждествят с въплътения в тях бог. Следователно обличането на нашите кукери с животински кожи и слагането на животински глави показва ясно зависимостта на кукерските обичаи от Дионисовия култ.2

Единственото сведение у нас за обличане на животински кожи извън кукерските игри се отнася до Симеоновия син Боян, който според съобщението на Луидпранд (прекарал известно време през 968 г. в Цариград като пратеник) можел в един миг да се превръща във вълк или в какъвто и да било звяр. Онова, което е породило съобщението, е навярно обличането на различни животински кожи през време на магическите обреди, които Боян е извършвал, за да придобие чрез това силата на животното, чиято кожа е обличал в момента.3

Дионис в обкръжението на селените, а в част от изображението се вижда и ритуална маска.

Дионис в обкръжението на селените

Характерен момент в празника на Дионис у траките ще са били шествията и посрещането, които са били израз на схващането, че Дионис идва на празника в селището между хората. Това е отразено в Атинските Антестерии, в които основен момент е бил влизането на Дионис в града, заобиколен от своите постоянни спътници селените. Подобно шествие е ставало и в Смирна. Шествия намираме у нас и във всички кукерски игри. И двуколката, с която возят „царя“ до селския мегдан, напомня тази, с която е пристигал Дионис. Биенето на момите от кукерите се е вършило поради това, че основният смисъл на кукерските шествия е бил плодородието. А и тая подробност даже намираме в култа на Дионис. Биене на жените на празника е отбелязано в Гърция от Павзани.

Дървеното „дете“ и „майката“, които намираме у кукерите, живото дете, което кърмят, и шествието с пазеното от младежи „седящо“ в люлката пеленаче в Севар, както и детето, което се ражда, като се спуща от дърво, са представи, свързани също с древния култ на Дионис. Тези представи откриваме и в лидийската легенда, че майката и дойка на Дионис Хипта сложила на глава кошницата с жертвени плодове, която носели на Бакхусовите празници, украсила я със змии и приела в нея пеленачето Дионис.

Като се вземе предвид, че образът на детето Дионис е оставил следи само в гръцката митология, но липсва с незначителни отклонения в древногръцкия Дионисов култ и че този образ е засвидетелстван ясно у нас, би могло да се направи извод, че култът на Дионис е минал у българите без гръцко посредничество. А в такъв случай не би могло да се подкрепи становището на Нилсон, че представата за детето Дионис, което се ражда през пролетта с пробуждането на растителността, са заели преселилите се в Мала Азия тракийски племена на витини и фригийци от тамошното население и че така оформилият се култ е проникнал у гърците чрез предгръцкото малоазийско население и при посредството на същото население в Гърция.

Оргиастичността като основна черта на Дионисовия култ у траките не ни е пряко засвидетелствано. Плутарх пише, че македонските жени са били предадени на Орфическите и Дионисови оргии и вършели обреди, подобни на тези, които са вършели жените, живеещи около Хемус, но той не посочва различията между обредите, които според него били „подобни“.4 Тракийските култове на Котис и на Бендида дават основание да се предполага у траките склонност към екстатичност, но оргиастичността на Дионисовия култ, позната по гръцки извори, си остава преди всичко една гръцка действителност и една гръцка легенда за траките.

* * *

Еднаквостта или близостта между редица моменти в кукерските игри у българи и гърци се дължи на това, че те са изникнали върху една и съща основа — древнотракийските Дионисови обреди.

Според М. Арнаудов „Дионисиите се предават на българите чрез посредството на гърците в Тракия“,5 като „заемането от гърци у българи ще е захванало наскоро след поселването на славяните на Балканския полуостров по едно време, когато езическата старина е била още може би чувствана като осъдено суеверие“. Това схващане обаче не би могло да се приеме, едно, поради факта, че тъкмо през годините до и при идването на славяните6 всичко езическо е било най-остро потискано във Византия, и, друго, поради непрекъснатите военни сблъсквания с гърците още от първите години на проникването на славяните, които не ще са позволявали в началото едно гръцко влияние върху тях освен във военната област. А и обстоятелството, че у нас срещаме черти, които липсват както в старогръцките, така и в новогръцките Дионисови обреди и една пълнота и органична връзка между отделните моменти на пролетните празници говори в полза на едно независимо от гърците пряко заимстване у българите от траките, улеснено, както вече посочихме, от това, че нахлуващите от север племена са били чувствани от траките като естествени съюзници срещу византийците.7

* * *

Тракийско наследство в българския фолклор (9): Кукерските игри

Името кук — кукер, което липсва у гърците, се извежда неубедително от Басанович и по форма, и по съдържание от запазената в литовски дума kaukas. Неубедително е и извеждането на кук(ер) от „кукла“. Кук според нас е най-вероятно тракийска дума. Като обстоятелство, което не е достатъчно, за да реши въпроса, но може би дава известни указания, които могат да се имат предвид, бих споменал името на една местност около Варна. Тя се намира в курорта „Дружба“, на височините над стария детски санаториум, и се нарича Кукудива. Втората съставка на думата може да се изведе от тракийски език, в който dawa (dewa) значи поселение, град, като „а“ е преминало в „е“ и в „г“, както в Pulpu-deva — Плов-див.8 Гласната в първата дума (Kuk-u и Pulp-u) може да се приеме за родителен падеж и в такъв случай думата кукудива да означава Куковград — поселение на Кук, който е свързал името си с култа на Дионис. Старото име на Балчик — Дионисополис, който град лежи недалече от посочената местност, насочва към предположението, че е имало оживен култ на Дионис в днешна Североизточна България. От значение е и фактът, че думата кукове наред с кукери се среща само в Североизточна България, а само кукери — в Източна Тракия. С оглед и на това гребенци, у които са особено запазени кукерските игри, не би трябвало да се смятат за преселници от юг, а за старо местно население.

В тази светлина получават едно ново значение и описаните за пръв път от нас карнавално шествие и сцена и танци на Гергьовден в Севар, Кубратско, които са по своята същност кукерски игри и които съдържат много старинни дионисовски елементи, които не се срещат другаде изобщо или в такава връзка. Установеното дотук дава основание да се заключи, че тракийският култ на Дионис се е влял и у нас пряко и в кукерските игри, и в някои свързани с тях обреди, карнавални шествия и сцени. Наред с кукерските игри обредите, свързани с разлистеното и разцъфтяло дърво, които заемат съществено място в празника, показват, че Гергьовден е изграден във връзка с пролетния култ на Дионис или във връзка със старинен култ, който е съчетавал елементи на Дионисовите празненства. Засилва убеждението, че Гергьовден е изграден във връзка с Дионисовия култ, и това, че всички обреди през нощта се извършват на извори, реки и поляни по начало от жени при една тяхна неограниченост и неприкосновеност, както при мистериите на вакханките. Но в приемането на основните моменти от Дионисовия култ при изграждането на българския пролетен празник прозира известен подбор, определян от тънко чувство за мярка, за цялостност и за красота.

Все пак въпросът за истинския характер на празника ще може да получи разрешение едва след като се разгледат и другите извършвани обреди — жертвоприношенията.9 (Тук непременно виж бележката ми по-долу! — бел. Стопанина)


Бележки:

  1. Бел. И. С.: Любопитно съвпадение (?) е, че в някои народни песни гласът на птицата кукувица отбелязва началото на празника Гергьовден, т. е. на Дионисовите обреди. Едва ли е случайно и че кукувицата говори по-напред на момите. Преди години бях попадал на сведение, че местното население е наричало Дионис с името Валѝн, което не отменя схващането, че е бил наричан и Кук. Благословен да е този, който ми помогне да открия отново сведението за Валин, което не се увенча с успех след издирване в продължение на часове. [^]
  2. Бел. И. С.: В Пирдопско и до наши дни е запазено преданието, че всяка година от планината слизал елен до светилището, на мястото на което сега стоят руините на Еленската базилика. Еленът идвал да се принесе в жертва по своя воля. За това свидетелстват и археологическите разкопки на това място, на което са открити множество еленови кости. След като правели „курбан“ с еленовото месо, местните жители зашивали костите на елена обратно в кожата му и отнасяли останките в планината. Вярвало се, че по този начин еленът ще се съживи и ще се върне за ритуала на следващата година. Когато през Средновековието веднъж убили един елен, който не дошъл по своя воля, а след това не зашили костите в кожата, ами ги оставили разпилени, не след дълго България паднала под турско робство — местните поверия свързват греха в ритуала с последвалото възмездие. [^]
  3. Бел. И. С.: Сведението на Луидпранд гласи буквално: „Симеон имал двама сина, единия на име Баян, а другия — по име Петър, който и сега е жив и властно царува над българите. Баян, разказват, дотолкова бил изучил магията, че внезапно могъл да се превръща от човек на вълк и на всякакъв друг звяр.“ (ЛИБИ, с. 323) — Както се вижда, в това сведение дори не се загатва, че Боян е обличал кожи, което определено е материалистична интерпретация на автора Евгений Теодоров. Луидпранд е интересен автор, тъй като прави връзка между вярата на Баян и „отстъплението на Юлиан“, като се подразбира, че и Баян, и император Юлиан са почитали Христос, но не на основата на еврейския мироглед, а през традиционните разбирания на своя народ. [^]
  4. Бел. И. С.: Виж бележката ми горе за отношението към елена (Дионис) в една област на Хемус, каквато не ми е известно да е засвидетелствана например в Родопите или Македония. Смятам, че такива дребни различия в подробностите на обредите стоят в основата на схващането, че те са „подобни“, а не съвсем едни и същи сред трако-македонските племена. [^]
  5. Бел. И. С.: Гърци в Тракия е имало само в някои градове, като са заемали служба, която автоматично отхвърля каквато и да било възможност да са разпространители на Дионисови обреди. Такива обреди обаче са извършвани в тракийски области, където не е стъпвал гръцки крак. [^]
  6. Бел. И. С.: Единствените „славяни“, които „идват“ на Балканите, са т. нар. sclavi, за които съвременниците им, като Теофилакт Симоката, са единодушни, че са по-ново име за гетите — част от тракийската общност. Те са били подпомагани от анти и българи, праселищата на които са били в Херодотова Скития, където също са извършвани Дионисови обреди и езиковата и културната близост с тракийското население е била толкова голяма, че и самият Херодот, както много други древногръцки автори, отбелязват без нужда от особени коментари, че аристократите на траките и скито-сарматите са се женели помежду си. Произходът на sclavi-те от Задкарпатието и Прибалтийските области не е исторически обосновано, а както личи и от всичко, което пише авторът дотук (и по-нататък) — не се потвърждава и етнографски. Това, че не се оправдава антропологически и генетично, вече го знаят даже децата. [^]
  7. Бел. И. С.: Направо не е за вярване, че тази мисъл на автора е минала през болшевишката и гъркоманската цензура. И на други места Теодоров разглежда факта, че т. нар. траки не са били приятелски настроени към Константинопол, ако не броим един кратък период на мир при управлението на Юстиниан Велики. Преди неговото качване на трона траките (наричани поне оттогава българи), начело с Виталиан, вдигат въстание. А след смъртта на Юстиниан положението за местното население става нетърпимо, затова с помощта на съюзници оттатък Дунава отвоюват „бащините си тракийски градове“. Не случайно в гръцките и латинските хроники се казва, че тракийските земи се присъединили по „родственото право“ (jure gentili) към „скитската пустиня“, тоест към свободните, автономните владения на скито-сарматите, а това ще рече и българите. Пак в тези хроники изрично е уточнено, че „нашествениците“ избивали и/или отвличали в плен само гърците чак до Пелопонес, „без да мъчат самите пелопонесци“. [^]
  8. Бел. И. С.: Откъде „знаем“, че името Пулпудева е звучало точно така на тракийски език? Защо името Пулпудева да не е гърцизирана форма на Плъпъдивъ? [^]
  9. Бел. И. С.: Страниците, занимаващи ни с различните жертвоприношения, били те безкръвни, или кръвни, съвсем категорично засвидетелстват Дионисовския (и съответно тракийския) характер на обредите за празника Гергьовден. Само че не желая да препечатвам тези страници, тъй като при тях се дават твърде подробни описания на жертвоприношенията, къде се правят, от кого се извършват, какво се прави с кръвта и т.н. В античността кръвните жертвоприношения са имали реален магически ефект, който не важи в наши дни, освен това е изгубен първоначалният им смисъл, така че не желая по никакъв начин да популяризирам допълнително нещо, което в наши дни така или иначе е основна характеристика на Гергьовден, ако не броим натрапваното лъжовно твърдение, че е „празник на армията“. Тъй като пропускам главите за жертвоприношенията, ще продължа направо с доста по-близкия ми и не по-малко интересен „култ към Стопанина“ (Хероса) 🙂 … [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.