Еретически размисли за цариградския „Речник на святото писание“ (2)

Втора част: «Енох», «Ерм», «жена», «исполини» и «небе»

Продължава от първа част »

Енохъ
I. Син Каинов, в чест на когото баща му нарекъл първия град, споменат в Св. Писание — Енохъ (Бит. 4;17).
II. […] Съществува една книга апокрифическа книга, която носи името на Еноха. Тя е била написана, види се, от някой Християнин в първия век подир Р. Х., но тя никога не се приемала за каноническа.

Ще обърна внимание само на второто значение. Как трябва да разбираме, че Книга на Енох, която е имала огромно значение в ранното християнство, „никога не се приемала за каноническа“? Това, което ортодоксалните автори на речника умишлено са пропуснали да уточнят, е, че през първите векове на християнството просто не е имало църква и канони. Каноните и догмите се пишат от 4-5 век сл. Хр. (та чак до наши дни).

Читателите на Рѣчникъ на свято-то писанiе, както изглежда, не е трябвало да знаят и защо Книга на Енох не е приета за каноническа, макар да е писана от християнин и тачена сред първите християни (творбата има етиопски и славянски преводи, запазени до наши дни, като версиите леко се различават и славянската е по-подробната от двете). На този въпрос всъщност е отговорено малко по-нататък в речника, макар и в контекста на друга неканонична книга:

Ерма — Христiанинъ въ Римъ, Рим. 16.14, за когото ся прѣдполага, че написалъ книгѫ-тѫ „Пастырь-тъ на Ерма“, която была смес от истинѫ и благочестiе с глупости и суевѣрiя.

Интересно е, че авторите на ортодоксалния речник отъждествяват трако-македонеца Ерм, споменат от апостол Павел в Послания до римляните, с автора на Пастирът на Ерм. Католиците, от друга страна, твърдят, че авторът е бил друг Ерм — роднина на един от първите папи.

Още по-интересно е, че ортодоксите не благоволяват да навлязат в подробности за „глупостите“ и „суеверията“ в тази книга. Затова сега, като запознати с книгата, ни се  налага да предполагаме:

1) Ерм описва лошите пастири, които ще дойдат в християнството, а обрисуваният им облик изумително съвпада с този на църковния елит след 4-5 век, като съвременният не прави изключение;

2) Ерм нашироко обяснява, че Христовата Църква няма да бъде построена чак до свършека на света, а дотогава ангелите постепенно ще я изграждат, като използват годните човешки души, сякаш са тухли, докато ще изхвърлят непригодните като, сякаш са зле обработени и ненужни камъни.

Предвид това, не е трудно да се досетим, че тази книга е била твърде неудобна за онези, които след 4-5 век са твърдели, че Църквата вече е изградена. За „Пастирът“ няма място в каноните и догмите, гласувани след крясъци, шамари и взаимни обвинения в еретичество (пък даже и с военни действия), сякаш става дума за днешен парламент и съвременна бесовска политика.

Жена — Св. Писание говори за нея като драга и почетна другарка и помощница, а не слугиня на мъжа, създадена за пълнотата на человека, ако и подчинена нему. Действително мъжът и жената са едно тяло; неговите природни качества тъй съответствуват на нейните, щото да полагат основание на най-нежно и постоянно единство. Така Библията е поставила Еврейката много по-високо от езичницата; и Старият Завет ни дава едно много хубаво описание на женския характер. Още по-голяма противоположност съществува между една езичница и една Християнка: първата е с неразвити ум и душа, уединена, унизена, проста играчка и робиня на мъжа си; втората е възпитана, изтънчена, веселие и щастие на света. […]

По Изток, жените въобще са живели уединено, не са се мяркали из обществото разбулени, не виждали кой посетява мъжете и братята им, нито даже седяли на трапеза наедно с человеците на семейството си. Главното им занятие се състояло в домашни длъжности, като да мелят брашно, да пекат хляб, да тъкат платно, да шият и др. По-бедните са събирали останалото след жътва; дъщерите на патриарсите са пасли бащините си стада; и жените от всяко съсловие са вадили вода за домашно потребление, и са я носили в стомни на рамена.

Сарматски мъж и жена

На илюстрацията: „Унизена“ и „забулена“ сарматска жена от Изтока (района на реките Дон и Днепър в днешна Украйна) с „езически неразвити ум и душа“, използвана като „проста играчка и робиня“ на мъжа си, е принудена да се „мярка из обществото“, като се включва наравно с мъжа си в сразяването на вражески войник, след като е ожънала и донесла вода в стомни на рамена. И като сразили противника, тези сарматски съпрузи сношили „природните си качества в най-нежно единство“ и си родили потомци, наричани от един момент нататък хуни (а не много след това — българи), които проявявали силна нетърпимост към изграждащите се догми в гръко-юдео-ортодоксалните представи за жената. Наравно с „человеците на семейството си“, сарматските жени воювали и срещу „православните“ царе и свещеници, сякаш са знаели, че от тях ще се разпространи поквара, описана и в един цариградски библейски речник, оскърбяващ и забулващ жената, сякаш е с „второкачествени“ ум и душа.

Исполини. Мнозина са предполагали, че старовременните человеци са били по-високи по-едри от сегашните человеци, защото крепките и развитите тела въобще живеят повече време, а Библията ни разказва, че първите человеци били дълголетни. Знаем още, че исполини и исполински родове са съществували и по-после, когато вече средната дължина на человеческия живот се скъсила. Тези исполини обаче са се явявали на земята само от време на време; и ако съдим от Египетските мумии и от древните оръдия и оръжия, разкопани между останките на старите градове и гробища, трябва да заключим, че старовременните человеци въобще не са били по-едри от сегашните.

Исполини са живели преди Потопа. Те са били плод от съчетанието на разнородни семейства и превъзхождали съвременниците си по ръст, по сила и по престъпленията си. Подир Потопа в Св. Писание се споменува за едно исполинско племе, Рафаимите. Роднини на Рафаимите са били Емимите, ранните жители на Моавската земя, и Замзуммимите в Аммон. Ог, Васанският цар, бил един от последните Замзумимми. Западно от Мъртво море, около Хеврон и Филистимската земя, живеели Енакимите, исполини, от които Еврейските съгледатели потреперяли от ужас, като ги видели. От Енакимите водил потеклото си и Голиат.

В началото на „разясненията“ за исполините научихме, че те са били особена раса, която се появявала от време на време на земята. Успоредно с нея са съществували и човеци, които не са имали исполински ръст и сила. Дотук добре. Не знам за вас, но аз не разбрах защо изведнъж авторите намесиха египетските мумии и защо са очаквали, че древните египтяни трябва да са с необичайни за хората размери?!

В неканоничната Книга на Енох, за която стана дума по-горе, са дадени допълнителни сведения за исполините, каквито не могат да се намерят във Вехтия завет.1 Но понеже авторите на речника явно не са припарвали до „непозволени книги“, са избрали да се позоват на археологически и антропологически сведения за мумии, които нямат общо с исполините.

Щеше да е чудесно, ако именно авторите на този речник ни бяха пояснили произхода на особената българската дума «исполини», защото той не е ясен и на езиковедите, списали Българския етимологичен речник. Подобна дума не се среща в други езици — ако не броим руския, в който несъмнено е навлязла с българската книжнина. Напр. на гръцки думата за същото е „гиганти“. Ако приемем, че българската Библия е преведена от гръцки, трябва да обясним — защо българските автори не са пославянчили „гиганти“ или не са използвали по-свойствена дума, каквото е напр. „великан“.

Етимологията на думата е лесно обяснима, ако проучим античната книжнина и намерим къде е била една от земите и столиците на древните „гиганти“. Но тук ще оставим отворени въпросите — откъде българите са знаели за славните човеци „ис-Полины“, сиреч „от Палèна“2 и защо не забелязваме приемственост между старите славянски преводачи на Светото писание и днешните цариградски „разяснители“…

Еретически размисли за цариградския „Речник на святото писание“ (2)

Небe – в простото му значение първо пространството до облаците, второ до звездите, а в по-главното му значение – мястото за блаженството в онзи свят. „Третото небе“, „най-високото небе“ и „небето на небесата“ са еднозначущи изражения за небето на блаженството. Там ще обитават святиите и праведните, и ще се ползуват с неоценимото преимущество да виждат Господа. Там Христос възшедствувал, за да ходатайствува за людете си и да им приготви место, дето всички ще се съберат купно, и от дето никой никога няма да излезе.

Като имаме предвид материалистичните представи на ортодокса, не можем да се изненадаме, че те си представят Възкресението на Христос като съживяване във физическото Му тяло. Съответно — вярват, че възнесението Му на Небето е станало в плът и кръв, като царството Му също е нещо като земната твърд, само че намираща се между облаците и звездите. В речника описанието на небето продължава с нещо, което на пръв поглед звучи като разбиране за „преносителното“ (иносказателното), но много скоро след това отново залита към див материализъм:

Светото Писание описва небето преносително, нарича го царство, наследие, място, дето има усладителни води и реки, увеселителни дървета, прекрасна светлина, възторжени песни, царски венци, пиршества и пр. и пр. То още разказва, че праведните предстоят пред Бога и се явяват с Христа в славата му, че небето е живот, слава, спасение, почивка, радост и мир.

Дървета, реки, царски венци и пиршества! Кой каквото го влече…

Иван Стаменов
юни 2016 г.


Бележки:

  1. Според Славянската версия на Книга на Енох, Сатаната и неговите духове слезли от небето на Ермонската планина и там прекъснали обета си с Господа, като започнали да блудстват с човешките жени. От тази поквара се създали исполините. В източните учения тази категория духове се наричат ракшаси, а в антропософията са известни като асури, които и сега и в бъдеще ще са поощрители на невъобразими полови извращения. Според пътеписните източници, Ермонската планина се намирала в Йосафатовата долина, където се намирала и планината Тавор, свързана с Преображение Господне. А това място някои богомили си го представяли като олицетворение на пъкъла. Борбата с исполините е разглеждана и манихеите — дори самият Мани е автор на един „Трактат за исполините“. [^]
  2. Днешният западен нос на п-ов Халкидики, наричан Касандра. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

Един коментар за "Еретически размисли за цариградския „Речник на святото писание“ (2)"

  1. Ели  10.07.2016 г. | 07:50 ч.

    Благодаря, прекрасен текст!
    Отново успех ти желая. Върви уверено в пътя, а аз в моя и всичко ще си е винаги наред.
    И аз това исках да разкажа, макар че знам малко и за исполините и за небето и за жената. И да, не е това правилния начин, може би. Винаги има начин да се каже правилно, когато ти се покаже грешката и ти се опиташ да се поправиш 🙂
    Оставям ви и вървете, вярвайте в себе си винаги!
    Но нека внимаваме в думите, нека делата ни бъдат винаги чисти и за доброто на другите…
    Това е напълно достатъчно!

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.