Рудолф Щайнер: За светската, архаичната и антропософската медицина

Първа лекция от Събр. съч. (GA) 314, изнесена на 26.10.1922 г. в Щутгарт

Моля днес да проявите малко снизхождение към мен. Току що пристигнах след изморително пътуване и вероятно утре ще мога да ви говоря по-добре.

Но днес бих искал да започна с един вид въведение към лекциите, които ще изнеса тук пред вас. Всъщност не беше мое намерение да говоря в рамките на това лекарско събитие, защото вярвам, че импулсите, които възникват от антропософския начин на изследване на медицината и природонаучното мислене, би следвало да са приети от професионалистите в съответните области. Всичко, което за медицината и например за физиологията произлиза от антропософското духовно изследване, са само импулси, които допълнително трябва да бъдат обработени емпирично. Едва върху основата на тази продължена емпирична работа може да се изгради валидна убедителна преценка, една необходима в терапевтичните области преценка за нещата, за които става въпрос.

Това, че ще изнеса няколко лекции пред вас, се дължи на специалното желание на нашите лекари тук и през следващите дни аз ще се постарая да засегна точно тези страни, чрез които антропософията може да просветне в медицинската област. Ще се опитам да покажа, че преценката, която може да се придобие за човека, както по отношение на здравето, така и за болното му състояние, може да се обогати и задълбочи чрез антропософското разглеждане. Бих искал, може би като въведение, да насоча как трябва да бъде възприеман днес — това означава в нашето историческо настояще – антропософският начин на разглеждане. Човек лесно бърка това, което тук се нарича антропософия, с по-стари традиционни възгледи на човечеството, за чиято стойност не искам да говоря, които не искам да критикувам, относно които обаче трябва да бъде казано, че представяните от мен възгледи почиват на съвсем други основания, за разлика от други възгледи, които традиционно са навлезли в човешкото историческо развитие като мистически, теософски, гностически и т.н. И трябва да подчертая само основното нещо, чрез което може би радикално да стане ясно в какво се състои разликата между тук застъпваните възгледи и всички стари. Всички стари възгледи се основават изцяло на това, че са възникнали в човешкото мислене по време, в което все още не е имало природна наука в нашия смисъл, а моите възгледи се основават на това, че възникват във време, в което природната наука е развита, в което природната наука е стигнала до завършек, макар и само временен. Това е нещо, което винаги трябва да се има предвид, когато искаме да разберем смисъла на разискванията, който прониква това, което може да бъде казано и изследвано тук от антропософска страна, за различните области на човешкото знание и умения.

Всички знаете — не е необходимо да ви го разяснявам, — че в старите времена, в които е съществувало природонаучно разглеждане на свръхсетивния свят, — разбира се в наш смисъл — също и медицината е била проникната със свръхсетивни възгледи, с възгледи за хората, които не се откриват, както днес разбиращо се от само себе си се откриват в рамките на емпиричното изследване. Ако потърсим малко преди Гален и сме достатъчно непредубедени, навсякъде ще открием възгледи за човека, на които се основават и медицинските мисли; възгледи, които, като разглеждат формата на човека, формата на органите му и функциите им, свързват в мислите си за свръхсетивното това, което ние днес внасяме в нашата емпиричност в неин смисъл, така че – човек лесно вярва това – сякаш го преместват в човешката природа, но за тях то е било така свързано с човешката природа, както нещата на външния свят са свързани за нас с цветовете, формите и неорганичните сили. Само този, който е обхванат от предразсъдъци, ще говори днес за миналите времена на човешкото медицинско развитие така, като че ли, сравнено с днес, става въпрос само за детински възгледи. Точно в тази област историческите изложения са напълно недостатъчни, и за този, който се вживее в историческия ход на човечеството, а не заема здраво позицията, от която да твърди, че днес е достигнат един завършек и всичко предишно е било глупаво, ще стане ясно, че и с това, което имаме днес, имаме завършване в относителен смисъл, и че не трябва да гледаме на по-раншното с високомерие. Това се вижда, когато погледнем дори и успехите. Но въпреки всичко, в какъвто и смисъл човек да разглежда някоя научна област, от никой не бива да се пренебрегва постигнатото за човечеството от природната наука в новото време. И ако някой, нека да използвам този Гьотев израз, по съответстващ на духа начин на разглеждане на човека, иска да се занимае със здравето и болестта, той не бива да се обявява против природонаучното изследване, а да работи с него.

След това, което казах, няма да предположите, че желая да започна полемика с природонаучните възгледи. Напротив, искам още от самото начало да подчертая, че не е така поради една определена причина, че не може да бъде така поради едно принципно основание. Вижте, когато човек погледне назад към някои от изброените стари медицински възгледи, намира, че — макар да не са били толкова глупави, колкото днес някои вярват – на тях наистина им липсва това, което днес сме спечелили чрез природната наука. То липсва на тези стари възгледи, защото във всички стари времена човешката познавателна възможност просто не е била предразположена да вижда нещата така, както го правим ние с нашата насочена към сетивата и подсилена от инструментите емпиричност. Това, което днес откриваме чрез нашата емпиричност, е било нещо, за което човек може да каже: „Да, древният лекар – извинете че използвам този израз, също толкова добре мога да кажа древният физиолог или биолог – е виждал нещо съвсем различно от това, което днешният човек вижда.“ Човек може да говори за едно различно ориентиране на лекарското съзнание през всички стари времена, които с Гален радикално са стигнали до своя край. Но това, което той е виждал, да кажем, в неговите четири елемента на човешкия организъм, в черната и в жълтата жлъчка, в слузта, в кръвта, той изобщо не го е виждал така, както днес го виждаме ние, а го е виждал различно, и когато се опише и се разберат думите – човек обикновено не ги разбира, както са предадени от старите времена, – то се представя като мъгла. Той е виждал тази мъгла като реалност, в слузта не е виждал просто това, което ние наричаме слуз, той е виждал нещо, което не само е оживена течност, но дори одушевена течност. За него е било нещо така ясно виждано, както ние виждаме червения или синия цвят. Той е виждал там нещо, за което днес научното съзнание вече не е способно, но не е виждал всичко, което имаме днес в рамките на научното съзнание.

Да предположим, че някой, с не съвсем абнормни очи, поглежда през някакви очила и чрез това очертанията (на предметите) му стават по-ясни, отколкото са по принцип за нормалното му съзнание. Така е и с модерния емпиризъм – това, което по-рано се е виждало замъглено, но духовно-душевно, изчезва, но затова пък са се появили ясните очертания на нашия днешен емпиризъм. Не е било така в старите времена. Поради тази причина се е лекувало от един вид инстинкт, който между другото е бил свързан със силното развитие на човешко състрадание. При древните лекари винаги е съществувало един вид понякога изтощително съизживяване на болестта на пациента. Те са лекували, като са изхождали от това съизживяване. А ясните контури, които имаме днес чрез нашия насочен към сетивата емпиризъм, тях човек не ги е виждал. Сега не можем да премахнем днешната емпиричност и да се върнем отново към старото, просто защото развитието на тази сетивно насочена емпиричност лежи в основата на развитието на човечеството. По природа бихме имали това и в медицинската област, както старите са го имали във всички области, само ако си присвоим някакви атавистични способности.

Ако човек се врастне чрез нашето особено пригодено начално училище – не искам да говоря за по-висшето образование, – ако днес се вживеем в нашата цивилизация, тогава е невъзможно човек да вижда нещата така, както древните са ги виждали. Това не е възможно. Ако би виждал така, както древните са виждали, той би бил смятан – не много силно, но поне малко – като психопатичен, като че не е напълно в ред. И то не напълно без основание. Защото в действителност е налице нещо психопатично при всяко, бих казал, инстинктивно „ясновидство“ в настоящето. Трябва да сме напълно наясно с този факт. Но това, което можем, е чрез развитието на латентните вътрешни способности да изградим в душата си едно съзерцание на духовното така, както окото се е изградило в течение на филогенетичното развитие от едно неопределено виждане до ясно очертано виждане. Следователно днес могат да бъдат развити способности за духовно възприятие.

Вижте, когато такива способности за духовното съзерцание бъдат развити – описал съм развитието в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове?“ и в други мои ръкописи, – когато бъдат изградени такива способности в човека, той първоначално вижда един свят, който не е виждал преди това, но свят, обгръщащ един вид духовен Космос освен Космоса, който днешният сетивен поглед ни дава, включително и всичко, което астрономията открива и изчислява. Към този възприеман от сетивата, проникнат от природните закони Космос идва друг, духовният Космос. Ако проследим всичко, което може да намерим в духовния Космос, откриваме в него и човека. Ние възприемаме един духовен Космос, един одушевен Космос и разбираме човека като член на този одухотворен, одушевен Космос. Когато се занимаваме с обикновената природна наука, тогава започваме или с най-простото същество или с най-простата жизнена форма, с клетката, след това проследяваме от простото към сложното, т.е. изкачваме се от това, което е подобно на простата физикално диференцирана материя, към изключително сложния човешки организъм. Ако сериозно се занимаваме с духовната наука, започваме в известен смисъл от другия край. Ние слизаме от обхващането на духовното във Вселената и гледаме на това духовно като към най-сложното, а на клетката гледаме като най-простото в организма.

Погледнато духовнонаучно, Вселената е най-сложното и постепенно по същия начин, както усложняваме нашите познавателни елементи, ние успяваме да кажем, че за да стигнем от клетката до човека, все повече опростяваме това, което ни дава Космосът и накрая стигаме до човека. Ние вървим по полярно противоположен път, това означава, че започваме от полярно противоположната изходна точка, но когато се занимаваме по този начин с духовната наука, всъщност не стигаме чрез това до областите, обхванати от нашата днешна сетивно насочена емпиричност. Трябва да подчертая това, за да не възникнат недоразумения точно в тези принципни неща. Затова ви моля да ми простите днес за някои педантично оформени понятия. Ако някой би искал да вярва: „Глупост е да се практикува сетивно насочена емпиричност във физиологията, в биологията, защо е необходима предметната наука, човек си развива духовни способности, вижда в духовния свят, стига до наблюдение на човека, на здравия и болния човек, и може в известен смисъл да основе духовна медицина“ – това би била голяма заблуда. Някои го правят, но нищо не излиза от това. Най-многото да ругаят емпиричната медицина, но тогава те ругаят нещо, което не познават. Не става въпрос да зачеркнем обичайната, насочена към сетивата емпирична наука и от въздушни духовни замъци да свалим някаква духовна наука. Нещата не се отнасят по този начин към така наречената днес емпирична наука, която тук искам да нарека насочена към сетивата емпирична наука. Изобщо не е така.

Когато например изследвате духовнонаучно, не можете да стигнете до същото, което изследвате с микроскопа. Вие спокойно можете да определите като шарлатан някой човек, който иска да ви накара да повярвате, че духовнонаучно може да открие същото, което вие откривате под микроскопа. Това не е така. Това, което емпиричното изследване в днешния смисъл дава, съществува. И за да направим науката и в смисъла на духовнонаучната антропософия цялостна в някоя област, не е допустимо премахването на сетивно насочената емпиричност, а е задължително съобразяването с този сетивно насочен емпиризъм. Този, който, ако мога да си послужа с този израз, е специалист в антропософската наука за духа, никъде няма да открие нещо друго, освен че чрез практикуването на духовната наука, той сериозно трябва да се занимае с явленията на света в смисъла на сетивно насочения емпиризъм.

Това, което човек получава от духовната наука, са насоки за емпиричното изследване, това са известни регулативи, които ни показват, че намиращото се на определено място в организма, трябва да се разглежда също и в съответствие с мястото. Някои биха казали, че клетката си е клетка. И това, което отличава тази клетка от другите, дали ще е чернодробна или мозъчна клетка, трябва да произлезе също от емпиричното изследване. Не е така. Вижте, когато например се разхождам сутрин и в девет часа мина покрай някоя банка, там седят двама човека. Аз ги поглеждам и си изграждам представа за различни неща при тези хора. Пътят ми ме води отново да мина оттам следобед, към три часа; там отново седят двамата човека. Да, емпиричните факти в двата случая са напълно еднакви за това, което ни се представя, с изключение на фини различия. Но единият човек може да е останал там и шестте часа, а другият да си е отишъл веднага, след като съм минал, и едва сега да е дошъл отново и да е изминал дълъг път. Това значително променя цялата картина и няма нищо общо с фактите, които първоначално ми се представят сетивно. Сетивно ми се представят едни и същи факти в девет часа сутринта и в три часа след обяд. Но сетивният факт трябва да се преценява от неговата взаимовръзка, от неговите части. Тук се налага да ни стане ясно например доколко една чернодробна клетка трябва да се преценява по-различно отколкото, да кажем, една мозъчна или кръвна клетка. Защото само ако е правилно например, че в основата се намира оплодената зародишна клетка, и чрез простото разцепване, делене от нея се развива целият организъм, само ако това важи, човек би могъл още отначалото да третира чернодробната клетка като еднаква с мозъчната клетка и да се ръководи от сетивно насочените емпирични факти. Да, но ако изобщо не е така, ако например чрез това, че една клетка в черния дроб, просто чрез нейното положение, стои в друга взаимовръзка с извънчовешките сили, със силите, намиращи се извън човешката кожа, различно от мозъчната клетка? Тогава не бива да гледаме просто това, което става непосредствено като продължение на процеса на делене и местоположението в тялото, което се получава тогава, а трябва по съвсем друг начин да съотнесем мозъчната клетка към Вселената, различно от чернодробната клетка.

Когато някой наблюдава една магнитна стрелка и установи, че тя сочи от юг към север, от север към юг и твърди, че силите, които я поставят в посоката север-юг, се намират в магнитната стрелка, тогава със сигурност не бихме го приели за физик, защото когато човек е физик, той свързва магнитната стрелка с нещо, което се нарича земен магнетизъм. Хората могат да създават каквито си искат теории, но във всеки случай човек не може да извлече посоката на магнитната стрелка от силите, които лежат в нея, а трябва да я постави във връзка с цялата Вселена.

Когато някой разглежда органичното, за него взаимоотношенията с Космоса по правило са само на второ място. Но ако е така, че например черният дроб заради различното си разположение стои в съвсем други взаимоотношения с извънчовешките универсални сили, отколкото мозъкът, тогава по пътя, който следваме днес в точната емпиричност, не бихме могли да стигнем до някакво обяснение на човека. Защото в този случай бихме стигнали до обяснение на човека само ако сме способни да кажем какво участие има цялата Вселена във формирането на мозъка и формирането на черния дроб, както Земята има участие в насочването на магнитната стрелка.

Днес ние проследяваме това, което лежи в потока на наследствеността. Стигаме до предците или до настоящето, отиваме до потомството, правим го при животните и хората, взимаме под внимание това, което ни се разкрива – което естествено трябва да знаем, – но относно разкриващото ни се, взимаме под внимание само това, което ни казват непосредствените процеси, които, така да се каже, наблюдаваме в човека. Не питаме дали при известни обстоятелства за оплодения зародиш в човешкия организъм е дадена само възможността универсалните сили да действат върху него по най-разнообразни начини. Не питаме дори дали изобщо не можем да обясним по някакъв начин оформянето на оплодената зародишна клетка като останем вътре в човека, дали не трябва да го свържем с целия Космос? За официалната наука силите, които действат от Космоса са нещо вторично. Те наистина се взимат предвид, но са нещо вторично.

Вие ще кажете: „Да, но науката ни води до една точка, където ние изобщо не задаваме такива въпроси. Да се свързват органите с Космоса е нещо остаряло. По начина, по който често се прави, то е нещо остаряло. Но че ние изобщо не задаваме такива въпроси, това произлиза само от нашето научно възпитание. Ние сме възпитавани научно така, че оставаме само при насоченото към сетивата емпирично изследване и изобщо не се сещаме да задаваме въпроси като тези, които първоначално зададох само хипотетично. Но от задаването на въпросите зависи докъде човек ще стигне в познанието и колко далече ще стигне в човешките дела във всички области. Там, където изобщо не се задават въпроси, човек живее в един вид научна мъгла. Човек сам си затъмнява свободния поглед към действителността. И тогава се стига дотам, че, когато нещата в мислите вече изобщо не искат да си паснат, се вижда колко ограничени са възгледите.

Между другото вярвам, че чувството, за което намеквам, може най-вече да съществува в съвременната медицина, едно определено чувство, че фактите протичат по друг начин в човека, отколкото трябва да протичат по понякога праволинейните теории – по които впрочем лекуваме. Тогава човек получава чувството, че би трябвало да бъде възможно да се приближим към нещата от някаква друга страна. И всъщност имам предвид, че това, което ще се каже тук, едва ли може да има по-голямо значение за някой друг, ако е учен-специалист, като за този, който може да проследи от практиката процесите в здравия и болния човек, да проследи как навсякъде възгледите, които човек има, са твърде ограничени и не могат да стигнат до сложността на фактите.

Нека веднъж да погледнем искрено този факт! Нека видим как целият деветнадесети век във почти всички области на научното и практическото мислене винаги е стигал до нещо като аксиома. Човек би могъл да се отчае как срещу него винаги се хвърля това аксиомоподобно нещо! Хората винаги казват: „Обясненията трябва да бъдат колкото се може по-прости.“ Тогава някои правят обясненията колкото се може по-прости. Да, но когато нещата и процесите са сложни, тогава това, че обясненията трябва да бъдат колкото се може по-прости, е предразсъдък, тогава човек трябва да благоволи да се занимае със сложността! В тези неща са направени ужасни щети – бих искал да кажа, в цялата човешка природа, доколкото става въпрос за науката и изкуството – чрез това, че постоянно се декламира: „Обясненията трябва да са колкото се може по-прости.“ Навсякъде в най-малкото и в най-голямото природата не е проста, а изключително сложна. И всъщност човек може сам да стигне до природата, ако знае от самото начало, че дори привидно най-съвършените възгледи се отнасят към действителността както фотографиите на едно дърво от една определена страна. Аз мога да фотографирам дървото от различни страни. При различните обстоятелства фотографиите ще изглеждат съвсем различно. Колкото повече фотографии направя, толкова повече в моята представа ще се приближа до действителността на дървото.

По отношение на теории и възгледи днес се казва: „Една теория важи. Друга, която човек не одобрява, е грешна.“ Но това е точно така, както когато човек фотографира едно дърво от определена страна. Той има само тази страна. Друг фотографира дървото от съвсем различна страна, показва му фотографията и казва: „Това е грешно, напълно грешно, само това е вярно“ – неговата представа е правилната. Горе-долу по този начин хората са спорили относно материализма, идеализма, реализма и всичко възможно. Споровете, които са водени в тези области, не изглеждат много по-различно от това, което в привидно тривиален начин представих сега като сравнение. Затова ви моля още от началото да не възприемате това, което имам да изнеса, като че трябва да бъде материалистично, идеалистично или спиритуално, ами само така, като че трябва да стигнем до действителността подобаващо на човешката способност за създаване на представи. Понякога можем твърде много да постигнем с материалистическите представи, ако искаме да овладеем действителността, само че трябва да допълним и противоположния аспект. И ако не сме способни да държим разделени аспектите, тогава получаваме човешки възгледи, които се държат така, както ако човек би заснел най-различни фотографии на една плака. Така е с много неща, които се вършат днес по традиция, като че от най-различни страни човек снима фотографии върху една плака.

Вижте, ако чрез средствата, които съм описал в книгата ми „Как се постигат познания за висшите светове?“ актуализираме силите, за които говорих, че са латентни в душата, ние ще се издигнем от обичайната познавателна позиция, която се следва особено прилежно в най-новата фаза на биологията, до това, което описах като имагинативно познание. Още по-високо ниво е инспиративното познание и най-високото е, ако мога да използвам този израз, интуитивното, истинското интуитивно познание. В имагинативното познание получавам картини на действителността, за които много добре знам, че са картини, но също така знам, че те не са съноподобни картини, ами картини на действителността. Аз все още нямам действителността в имагинативното познание, но имам картини на действителността. В инспиративното познание тези картини придобиват известна плътност, нещо живее в тях; чрез картината знам повече, отколкото тя може да ми даде. Чрез картините знам, че те ме свързват с една духовна действителност. А с интуитивното познание самият аз стоя вътре в тази духовна действителност. Такава е градацията. Това, което има да се каже за трите типа познание, ще го намерите в често споменаваните книги.

Сега тези три типа познание, които се намират отвъд нормалното предметно, насоченото към сетивата фактологическо познание, ни дават познание за духовните светове, за духовния Космос и духовния човек, духовно-душевния човек, а не непосредствено за това, което имаме като емпирични предметни резултати, да кажем, в биологията. Но особеното душевно състояние, в което човек изпада, когато опознава имагинативно, инспиративно или интуитивно, е различно приложимо върху познанието на човека.

Вижте, тук стигаме например до човешкото устройство на мозъка. Това устройство на мозъка е в известен смисъл нещо странно, не толкова за физиолозите и лекарите, но за т.нар. психолози. Психолозите са особен феномен в рамките на нашата цивилизация, защото успяха да развият наука без предмет: психология без душа, наука за душата без душа. За психолозите още устройството на мозъка е нещо странно. Вземете например психолог, който дори е започнал от емпиричната наука. В най-новото време човек не може да си помогне с философията, защото не може да прецени дали един философ знае нещо или не. Когато обаче сме наясно, че естествената наука винаги знае нещо, в новото време се назначават на философските длъжности естественици, които се занимават с философия. При естествениците се разбира от само себе си, че знаят нещо, защото човек може да бърбори във философията, но в природната наука не може да се говори за въздух под налягане, който уж са видели под микроскопа, с телескопа или с рентгеновия апарат, защото провери ли се, ще се разбере. Във философията днес не е толкова лесно да се докаже дали някой разправя небивалици. Погледнете например как Теодор Циен1 говори върху устройството на мозъка.

В тази връзка ми се случи нещо много интересно. Ще ми позволите ли да онагледя по-добре това чрез една история? Един път бях на едно събрание – вече са минали много години, – там един лекар говори първо за устройството на мозъка. Той обясни устройството на мозъка във връзка с душевния живот на човека според един възглед, който с пълно право може да се нарече материалистически. Този, който обясни доста добре устройството на мозъка, доколкото е изследван днес, и който следователно обясняваше душевния живот във връзка с това устройство, беше заклет материалист. Председателят на това събрание беше последовател на Хербарт2 и той не обясняваше устройството на мозъка, ами животът на представите, както някога го е направил Хербарт. Той каза: „Да, странно е, че физиологът, лекарят рисува мозъка и прави фигури. Когато аз като хербартианец скицирам сложните представни взаимовръзки, с което имам предвид една картина на това, което се свързва като представи едно с друго, а не просто нервните влакна, които свързват една нервна клетка с друга, когато като истински хербартианец, който игнорира мозъка, изобразя само символично това, което си представям като начин, по който представите се свързват и т.н., изглежда съвсем подобно на рисунките на физиолозите за физическото устройство на мозъка.“

Това, че едното прилича на другото, не е без причина. Чрез това, че природонаучно сме стигнали все по-далеч и по-далеч в устройството на мозъка, все повече се разбира, че външното устройство на мозъка всъщност отговаря по прекрасен начин на устройството на нашия представен живот. В устройството на мозъка отново можем да открием всичко, което се намира в представния живот. Все едно е – моля ви вземете всичко това cum grano salis,3 – като че ли самата природа е искала да изгради пластичен отпечатък на нашия представен живот. Това прави особено силно впечатление на този, който, да кажем, чете изложения, като тези от Майнерт.4 Сега те са малко остарели. Майнерт е бил материалист, но изключителен мозъчен физиолог, психиатър и човек би казал: „Да, той е материалист, но всичко, което ни дава като материалист, е прекрасен принос за това, което се получава, дори когато човек не го е грижа за човешкия мозък, а само си представя как представите се свързват и разделят и т.н. и иска да изобрази само тези символи.“ Накратко, ако чрез нещо човек може да стане материалист, той може особено добре да го направи чрез устройството на човешкия мозък. Във всеки случай трябва да кажем, че ако има нещо духовно-душевно, то това духовно-душевно е намерило толкова адекватен израз в човешкия мозък, че човек не е далеч от твърдението: „За какво му е необходимо на човека още нещо духовно-душевно за представния живот? След като мозъкът е така точен отпечатък на духовно-душевното, защо да не може да мисли сам?“

Всички тези неща трябва да ги разбирате с познатата ни щипка сол. Днес искам само да насоча към смисъла на целия спор. Човешкият мозък може да направи от някого материалист, особено ако човек навлезе в детайлно изследване. И това, което преобладава в мозъка като тайна, което всъщност лежи в основата, става ясно, когато се стигне до имагинативното познание. В имагинативното познание ни се разкриват картини, само картини за истински духовното, картини, които не сме виждали по-рано. Но човек би искал да каже, че тези картини напомнят за оформените чрез нервните клетки и влакна картини в човешкия мозък. И ако трябва да ви дам обяснение на въпроса: „Какво всъщност е това имагинативно познание, което протича напълно свръхсетивно, какво е то“, бих искал да кажа: Ако трябва да се опитам да ви изобразя имагинативното познание в сетивни картини, както математикът прави с неговите фигури, изобразявайки математически задачи, бих казал: Човек би могъл да си представи, че разпознава повече в света, отколкото дава сетивното познание, като се издигне до картини, които са реалност, така както човешкият мозък представя човешката душевна реалност. Самата природа ни е дала в мозъка това, което човек достига в имагинативното познание в една по-висока област, като реална, сетивно-реална имагинация.

Но така навлизаме по-дълбоко в човешката конституция. Ще видим това през следващите дни: Човек винаги стига до възможността да вижда това чудесно устройство на мозъка не изолирано за себе си, ами бих казал: Докато човек вижда горе един свръхсетивен свят чрез имагинацията, е така, като че една част от този свят се е превърнала в реалност долу и като че в човешкия мозък стои един превърнат в реалност имагинативен свят. И наистина не вярвам, че някой може да говори адекватно за човешкия мозък, ако в неговото устройство не вижда имагинативно представяне на душевния живот. Това е и нещото, което винаги ни води до дилема, когато просто от физиологията на мозъка искаме да преминем към душевния живот. Ако искаме да останем при мозъка, тогава не ни трябва душевния живот. Само този има право да говори за душевен живот във връзка с устройството на мозъка, който познава този душевен живот и по друг начин, отколкото го познава по обичайните пътища в света. Защото, когато се познае този душевен живот в духовния свят, разбираме, че имаме адекватен негов отпечатък в устройството на човешкия мозък и че мозъкът може да извършва всичко, което свръхсетивният орган на душата може да извършва в смисъла на представната, мисловната дейност. Защото чак до функциите си мозъкът е отпечатък. Така че никой не може да докаже или опровергае материализма с мозъчната физиология. Това просто не може да стане. Ако човек би бил само мозъчно същество, на никой не би му хрумнало, че той притежава и душа.

В контраст с това ще се обърнем към друга функция на човека, освен създаването на представи. Сега само въвеждащо ще представя нещо, което все повече ще разширявам през следващите дни. Да се обърнем към намиращото се в процеса на дишането. Сега разглеждам процеса на дишането като функция. Представите ли си процеса на дишането и какво човек осъзнава във връзка с него, няма да стигнете до нещо подобно в организма, както стигнахте във връзка с представния живот. Можете да си кажете: „Аз имам една представа, която ми напомня за друга представа, която имах преди три години, и свързвам едната представа с другата.“ Когато разширите това върху няколко представи, получавате действително една рисунка, която много прилича на рисунките на Майнерт. Не можете да направите това, ако например отнесете намиращото се в процесите на дишането към целия организъм. Вие не можете в същия смисъл да намерите адекватен отпечатък в структурата на органите, в диференцирането на органите и в тяхното формиране по отношение на процеса на дишането, както можете да го направите за представния процес в мозъка. Това не го можете. В процеса на дишането имаме нещо, което не може да намери адекватен отпечатък в човешкия организъм в същия смисъл както представният живот, животът на възприятията, който намира израз като адекватен отпечатък в устройството на мозъка. Но ако човек се издигне до инспиративното познание, това означава, ако се научи да разпознава, както при имагинативното познание имаме картини, как при инспиративното познание тези картини се проникват с реалност, научи ли се да разпознава това, тогава се научава да прозира в свръхсетивния свят по такъв начин, че насища имагинациите с духовна реалност, тогава човекът изведнъж се намира в нещо свръхсетивно, което изцяло прилича на отношението между процесите на дишането, устройството на белите дробове, устройството на арахноидния канал, канала на гръбначния стълб и навлизането на въздушния поток в мозъка.

Накратко, достигнете ли инспиративното познание, тогава имате това, което ви довежда до значението на процеса на дишането, както имагинативното познание ви довежда до значението на устройството на мозъка. И тогава можете да кажете: „Така, както мозъкът в известен смисъл е реализирана имагинация, така всичко свързано с дишането е реализирана, свалена в сетивния свят инспирация.“ Този, който търси инспиративното познание, не прави нищо друго, освен да се постави в един духовно-душевен свят, който обаче стои и тук, в сетивния свят пред нас, когато проследим процеса на дишането в неговата цялост, в неговото значение за човешкия организъм.

Така имагинацията ни е необходима, за да разберем устройството на мозъка, а инспирацията, за да разберем дихателния ритъм и всичко свързано с него. Всичко свързано с дихателния ритъм, е съвсем различно спрямо Космоса, отколкото е устройството на мозъка. Устройството на мозъка, бих искал да кажа, в неговата външна пластичност е най-много отпечатък на духовното. Поради тази причина, за да стигне до разбиране на устройството на мозъка, на човек не му трябва да навлиза много в свръхсетивния свят, а само до имагинацията, която граничи с обикновеното познание. Не можете да разберете дихателния процес с имагинацията, за него трябва да имате инспиративно познание, затова трябва още по-високо да се издигнете в свръхсетивните светове.

А искате ли да разберете процеса на веществообмяната, трябва да се издигнете най-далече в свръхсетивния свят. Този веществообменен процес е всъщност най-тайнственият в човека. Защото през следващите дни ще видим как трябва съвсем различно да се мисли за този веществообменен процес, отколкото се прави това днес в сетивно-емпиричната физиология. Промените, през които преминава това, което материално поставям върху езика си, до точката, в която, да кажем, то въздейства върху нещо в моята мозъчна клетка, тези промени не могат абсолютно никога да се проследят с простото емпирично изследване, те не могат да се проследят по друг начин, освен с интуитивното познание. Чрез това интуитивно познание от простото наблюдаване на обекта навлизаме в самия обект. И наистина, веществообмяната при човека е такава, че, докато духовно-душевното си изгражда просто отпечатък в мозъка, а в останалото остава отвън, то повлиява ритъма на дишането, т.е. навлиза в него, прониква дихателния ритъм като духовно-душевно, но винаги отново се отдръпва. Човешката духовно-душевна същност напълно се потапя във веществообмяната така, че дори изчезва като духовно-душевна същност. Човек не я намира отново. Не се открива дори емпирично.

Погледнете колко фино Теодор Циен описва устройството на човешкия мозък. В действителност паметта може символично да се конструира така, че в мозъка да се открият физиологични, анатомични съответствия. Щом обаче се премине към чувствата, там историята засича, затова той не говори за чувства като за нещо самостоятелно, а само за нюансирани от чувствата представи. Но съвременните физиолози вече изобщо не говорят за воля. Защо? Съвсем естествено е, че не говорят! Когато искам да повдигна ръката си, т.е., когато искам да изпълня едно волево действие, първоначално имам представата; след това нещо се потапя долу в областта, която е напълно „несъзнателна“, както казват хората днес. В този резервоар човек поставя всичко, което не може да наблюдава в душата и за което вярва, че все пак е там. След това цялото се потапя в несъзнателното. След това наблюдавам как премествам ръката си. Но между намерението и свършения факт надолу протича волята, която се проявява изцяло в материалното на физическия организъм. Това може да се проследи ясно чрез интуицията; тя потъва надолу в най-вътрешното същество на човека. Волевият акт стига до веществообмяната. Няма волево действие при физическия земен човек, което да не може да се проследи от интуитивното познание до съответстващия веществообменен процес. Но също така няма никакъв волеви процес, който да не намира израз в разграждането или в разтварянето — наречете го, както искате — вътре във веществообменните процеси. Волята премахва това, което се намира някъде в организма, за да може да разгърне собствената си дейност. Точно така е, като че първо трябва да изгоря нещо в моята ръка преди да я използвам за израза на моята воля. Там първо трябва да се махне нещо — ще го видим през следващите дни, знам, че днес това е ужасна природонаучна ерес, но тя ще ни се разкрие като истина, –  първо трябва нещо веществено да бъде унищожено, за да може волята да се прояви. Там, където е веществото, трябва да се установи духовно-душевното. Това е същността на интуитивното познание. Не можете да стигнете до обяснение на веществообменните процеси в човека, ако не го търсите с интуитивно познание.

Но от тези три: от нервно-сетивния процес, ритмичния процес — дишането и кръвообращението — и веществообменния процес всъщност се състои всичко налично в човека като функции. Човекът е реализирано, обективно познание — независимо дали просто го наблюдаваме отвън или го дисектираме.

Сега ще разгледаме неговата глава. Това, което в действителност се разиграва в главата, ще ни стане ясно, ако знаем, че има имагинативно познание. Погледнем ли към ритмичния човек — това, което се разиграва в ритмичния човек, ще ни стане ясно, когато знаем, че има инспиративно познание. Ако погледнем към процесите на веществообмяната — това, което се извършва във веществообменните процеси, ще ни стане ясно, когато знаем какво е интуитивното познание. И така, в известен смисъл принципите на реалността в човека се проникват един в друг. Погледнете ли например органите, които са просто волеви органи, тогава ще имате възможността да разберете тези волеви органи едва чрез интуитивното познание. Докато прилагаме еднолинейното предметно познание върху човека, не можем да разберем, че човекът в действителност е нещо различно от това, за което обикновено се мисли. Съвременната физиология естествено знае, че човекът е до голяма част воден стълб. Това, разбира се, е нещо, което не е необходимо да ви казвам. Но сега, ако се запитате напълно искрено дали физиологията взима под внимание човека като воден стълб или дали все пак не мисли за него така, като че има работа с остри, очертани твърди форми, тогава ще си кажете: На това, че човекът е главно водно същество, в което е вградено твърдото, не се обръща много внимание. Но човекът е също и газово същество, въздухообразно същество и накрая той е предимно топлинно същество.

Това, което е твърдо в него, мога да го схвана много добре с обикновеното предметно познание. Така, както в лабораторията се запознавам с природата на живачния сулфид, така мога да се запозная с твърдото, чрез химическо-физикални изследвания на човешкия организъм.

Това не го мога във връзка с течното в човека. Това, което живее в него като течно същество в постоянно организиране и разогранизиране, не може да се наблюдава като стомаха, който рисувам, или сърцето. Ако направя картини на тези органи, като че са твърди обекти, може да се каже много за тях, но не е същото, ако действително сериозно вземем под внимание течната същност в човека. Вътре в течното нещо постоянно възниква и изчезва. Това е така, както ако сърцето постоянно възникваше и изчезваше, въпреки, че това не става толкова бързо. Ако искаме да си обясним течния човек, трябва да подходим с имагинацията.

А това, което е газово, въздухообразно в нас — човек естествено знае колко голямо значение имат за човешкия организъм функциите, които се разиграват във въздухообразното, знае как навсякъде и отвсякъде въздухообразните вещества се поемат в човешкия организъм, как всичко по отношение на въздухообразното е в циркулация; но чрез това, че едната област на въздухообразното действа в другата, се следва точно моделът на инспирацията. Ние можем да разберем въздухообразното в организъм само чрез инспирацията.

А топлината в човека: Опитайте за момент да си представите как човекът е нещо съвсем специално чрез това, че е топлинна структура, че на различни места по различни начини топлината и студът са структурирани. Там трябва сами да проникнем вътре, подобно на човека, който сам живее със своя аз в собствената си топлина. Там трябва да навлезем чрез интуитивното познание.

И така, ако разглеждате човека цялостно – не като че ли е сбор от твърди, ясно очертани органи, ако разглеждате човека в неговата цялост, можете да кажете: „Трябва да подходим от различни гледни точки.“ Също както, ако от мозъка стигаме до другите органи, ние сме принудени да съзерцаваме имагинативно, инспиративно, интуитивно, така трябва да подходим и когато разглеждаме човека във връзка с неговите различни агрегатни структури. А когато вземем под внимание твърдото в човека, това, което наистина се намира в него като твърдо вещество, то почти не се отличава от намиращото се вън от човешкия организъм. Напълно се отличава обаче течното в него, газообразното и най-вече топлината. За това ще говорим през следващите дни. Но едва когато разглеждането на човека се разшири по такъв начин, едва тогава органите получават за познанието правилното си значение в границите на човешката природа.

С чисто сетивно насочената емпирична физиология едва ли можете да проследите функциите на човешкия организъм, освен до прехода на чревната каша от чревните власинки до лимфните съдове. Дотам стига съвременният сетивно насочен емпиризъм. Това, което се прави по-нататък, човек в действителност го фантазира. Всички представи за процесите, които протичат там, за да възникне това, което става по-късно във веществата, които поемаме отвън – например процесите в рамките на кръвообращението — в общи линии, в областта на съвременната физиология са фантазии. И дори нещо, като например участието на бъбреците в човешката организация, може да се разбере едва когато анаболитните процеси, които днес се смятат единствено от значение за човешката конституция, се разглеждат във връзка с катаболитните процеси. Преди много време казах на един приятел: „Както е важно разглеждането на разгръщането на човешкия зародиш от оплождането до раждането, също така важно за изучаването на ембрионалния живот е разглеждането на лежащите около зародиша органи, които по-късно се изхвърлят. И когато разглеждаме деленето на клетката, формообразуването чрез деленето на клетката, имаме една пълна картина едва тогава, когато редом с този изграждащ процес проследим и разграждащия процес. Защото по време на ембрионалното развитие имаме не само този изграждащ процес, така да се каже, пред нас, но ние го носим постоянно в нас и през по-късния ни живот и трябва да знаем за всеки орган доколко в него има изграждащи и разграждащи процеси. Разграждащите процеси по правило са свързани дори с повишаване на съзнанието. За ясното съзнание са необходими разграждащи процеси, разлагане, разрушение.

Същото е с процесите на отделянето. Бъбреците са органи на отделянето. Но възниква въпросът: Ако за сетивно насочената емпиричност те са отделителни органи, нямат ли значение и за конституцията на човека? Не са ли може би по-важни за изграждането на човека чрез нещо друго, освен чрез тяхната функция на отделяне? И ако проследим нататък функциите, да кажем, да преминем от бъбреците към черния дроб, тогава имаме това интересно явление. Бъбреците отделят накрая навън, черният дроб навътре. И възниква въпросът: Какво означава за взаимоотношението между чернодробния процес и бъбречния процес това, че бъбреците с техните отделителни продукти се разливат повече навън, а черният дроб се разлива навътре? Т.е., че един път човек общува с външната среда, а друг път — със себе си. Така стигаме до постепенното прозиране на човешката организация. Но за прозирането човек трябва да вземе на помощ това, което е търсено по пътищата, за които днес можах да загатна само въвеждащо. Искам да построя следващата лекция на това и да покажа доколко те водят до истинското патологично и терапевтично разбиране и доколко имаме указания за признатото днес емпирично изследване, които не трябва да бъдат докосвани по никакъв начин, а спрямо тях само да бъде показано как то ще получи истинската си стойност едва чрез това, че можем да поставим такива директиви.

Аз не се опитвам да нападна днешното природонаучното изследване или да засегна днешната природонаучна медицина, а искам да покажа, че в тази природонаучна медицина лежат много съкровища за едно по-добро познание, отколкото такива се печелят с днешните методи и преди всичко с днешния подход на разглеждане. Природонаучното разглеждане не бива да се критикува, а напротив, то трябва да бъде напълно обосновано. Чрез неговото обосноваване като се изхожда от духа, то ще получи своето пълноценно значение. За това ще продължа да говоря утре.

Превод от немски език: Светослав Йорданов


Бележки:

  1. Теодор Циен (Theodor Ziehen) – 1863 – 1950. „Ръководни нишки във физиологичната психология“, 15 лекции, Йена, 1891 г. [^]
  2. Йохан Фридрих Хербарт (Johann Friedrich Herbart) – 1776 – 1841 [^]
  3. Бел. пр.: cum grano salis — с щипка сол; израз с италиански произход, който се използва в немски език в смисъла, че нещо трябва да се вземе с известна резерва. [^]
  4. Теодор Майнерт (Theodor Meynert), 1833-1892, психиатър и нервен анатом във Виена. „Сбирка от научнопопулярни лекции върху устройството и работата на мозъка“, Виена 1892. [^]

Споделете публикацията

Google1

За Нели Хорински

nelih@otizvora.com | Нели Хорински е преводач на свободна практика и осигурява за „От Извора“ чудесни антропософски материали и тематични цитати. „Ние поемаме заедно наистина един труден път нагоре срещу течението, но пък към една велика цел, към духовната светлина, която трябва не само да ни се разкрие в мисли, но и да се превърне в реално изживяване.“

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.