Глаукомата — или зрението губи цената си, ако душата е сляпа

Размисли за глаукомата, здравната реформа, истинските лекари и техните „колеги“ от търговския сектор

Позволявам си тази статия, която ще дойде по-дълга от обичайните, като се надявам, че обемът е оправдан и няма да изтормози излишно очите на читателите — все пак засяга пряко около 80,000 българи с глаукома, а косвено може би ще е интересна и полезна на лекарите, занимаващи се с това заболяване, та дори и в някаква полза на национално отговорните медии и властници (ако приемем, че понастоящем има такива). Освен това вярвам, че, за жалост, ще е актуална още бая време.

От седем години имам глаукома. Заболяването може да е неприятно, ако си го слагате присърце. Но то може и да не ви пречи и даже би могло да ви зарежда със сили и смелост, ако смените нагласата си към него. От личен опит мога да препоръчам — не се вкисвайте, а опитайте да „виждате“ положителното (не с физическите очи, а с разума и душевните си сетива) — доброто го има и в най-лошото, винаги, без изключения.

Ако сте с такова заболяване и четете този текст без чужда помощ, най-вероятно са го хванали навреме. Подобно на чернодробните заболявания, глаукомата прави поразии, без да причинява болка, а понякога напредва без каквито и да било други съпътстващи симптоми. Нима ранната ви диагноза сама по себе си не е повод за искрена радост; повод да се чувствате щастливец?

Когато открият глаукомата, обикновено е или „случайно“, или поради това, че болният в даден момент сам установява — зрителното му поле (особено периферното зрение) значително се е „стеснило“. Тук трябва да се разбира, че увреденото зрение е безвъзвратно загубено. И най-великият очен хирург не може да ви върне това, което позволите на глаукомата да ви вземе. По тази причина използвам случая да посъветвам и здравите читатели — преглеждайте се при очен лекар веднъж на една или две години, като не разчитайте много на уверенията, че глаукомата идва след 40-годишна възраст; винаги има изключения и може да сте сред тях.

 

Определено се чувствам един от „късметлиите“

Използвам кавички, защото не вярвам в късмета, нито в случайностите, а не заради вложена ирония или горчив сарказъм. Наистина се възприемам като щастливец, въпреки че получих епикризата като изненадващ и странен подарък за 30-ия ми рожден ден, тоест на сравнително ранна възраст. Ценността на подаръка се състоеше в това, че диагнозата беше поставена навреме и отново навреме започна овладяването на проблема. По тази причина досега се радвам на почти 100-процентово зрение, мога да работя пълноценно и да се вдъхновявам от чуждата работа, особено от визуалните изкуства, без които животът ми щеше да е тъжен и (на)празен.

През изминалите години на няколко пъти съм имал и други поводи да се чувствам щастливец. Типичен пример беше отслабеното действие на първите фармацевтични капки, на които разчитах всеки ден като част от консервативното „лечение“. Тук „лечението“ е в кавички, защото глаукомата не се лекува — само се забавя или ограничава нейното по-нататъшно развитие. Първите капки, които слагах има-няма пет години, бяха Travatan — никак не ги харесвах, тъй като дразнят очите. Поставяте ги вечер и след няколко минути склерите ви се зачервяват — досущ като тези на вампирите от филмите. Не помагаха особено и изкуствените сълзи, въпреки че донякъде облекчаваха положението. Отщяват ви се социални контакти, ако не искате да обяснявате на колеги и приятели — боли ли ви, сърби ли ви, всякакви неща, които ви карат да се чувствате по-дискомфортно от самите капки.

След пет години поставяне на Travatan вечерният ритуал вече се беше превърнал в рутина, за която не се замислях. Бях разредил и месечните контролни прегледи на вътрешноочното налягане (ВОН). Но тогава се върнаха странните симптоми, заради които бяха хванали по начало глаукомата ми. Сутрин, веднага след събуждане, на една ръка разстояние пред очите „виждах“ нещо, което мога да уподобя на рояк от мухи или други дребни насекоми, които постепенно се „топят“ и „изчезват“. Това не е сред обичайните симптоми за глаукома, но бяха моите симптоми и…

 

беж на контролен преглед – отново в точния момент,

преди да са настъпили необратимите увреждания. Смениха вече неефективния Travatan с други капки — Xalacom. Новите капки не ми създават дискомфорт, ако не броим, че една от съставките им утежни брадикардията (забавения пулс), която бях забелязал от някое време. По този начин обаче, благодарение на глаукомата, се откри друг, дори по-сериозен здравословен проблем. Така че и в този смисъл, ако следите мисълта ми, се чувствам щастливец или „късметлия“.

Наистина трябва да „виждаме“ простичкия факт, че глаукомата може да е неприятна по своему — заради мисълта за евентуална загуба на зрение, — но когато същата тази глаукома става косвен повод да откриете друго заболяване, заради което може да се „гътнете“, преди да ослепеете, „гледната точка спрямо нещата“ някак се променя, нали? Има гадни заболявания, но има и по-гадни.

 

Глаукомата ме поощри да подобря дисциплината си,

затова отново съм склонен да не я „гледам“ като проклятие. Понякога мисля, че всъщност тя е заболяване, което сякаш една по-мъдра и по-висша част от мен сама си е поканила, за да ѝ бъде полезен спътник в живота. И да не вярваме във „висшето Аз“, защо да не се настроим позитивно, ако това ни помага или поне не ни вреди?

За да е по-ясно, ще дам примери. Почти всички лекари, при които съм ходил, ме съветваха: избягвай да се претоварваш (и физически, и психически); не вдигай тежести над 10 кила (това изискване е нужно и заради дисковата ми херния, но по-рано не се съобразявах с него и затова съм си патил доста болезнено); не се къпи с прекалено топла вода; старай се да приемаш течности равномерно през деня, а не големи количества наведнъж; намали цигарите или най-добре направо ги откажи; твърдият алкохол — само при повод и с мярка; избягвай да стоиш на тъмно, помещението винаги трябва да е добре осветено, докато си пред компютърния екран…

Когато дисциплината ви е куцала по отношение на почти всички изброени, как да не заобичате глаукомата си? Поне в моя случай оценявам положително „болезнения“ шут отзад, чрез който съдбата (или ако предпочитате — случайността) ме е „засилила“ да направя отлагани, но необходими крачки напред — чрез болестта!

 

Същинските проблеми, идващи от глаукомата

Нека започнем с по-общите положения, като постепенно ще стигнем и до частните. На първо място ще „погледнем“ вечната здравна реформа с нейното вечно неадекватно (или направо свинско) отношение към глаукомата.

Моят случай е по-скоро изключение, отколкото правило. От това заболяване като цяло страдат доста по-възрастни хора. А капките за глаукома могат да бъдат доста скъпи. Да не говорим за ежегодните контролни прегледи, включващи проверка на периферното зрение и актуалното състояние на очния нерв. Пълните ежегодни изследвания, наричани „глаукомен пакет“, могат да ви излязат 100 или дори 150 лева — това е месечният бюджет, с който някои пенсионери трябва да се хранят, да си плащат битовите сметки и лекарствата, не само за глаукома, но и за други хронични заболявания. И сред по-младите с глаукома се срещат мнозина, които са социално слаби. Не всички от тях могат да разчитат на финансова помощ от роднини.

Докато съм сравнително млад и се радвам на добро зрение (тоест не съм инвалид), мога да работя както за прехраната си, така и за фармацевтичните продукти, забавящи напредването на заболяването. Съответно упоритото нежелание на Здравната каса да поеме адекватна част от цената на лекарствата и тоталното нежелание да покрива важните и скъпи контролни прегледи, засега не ме засяга в личен план… Ако не броим, разбира се, онази индивидуална подробност, че съм склонен да изживявам всяка проява на безотговорност и несправедливост като, образно казано, влизане с бутонките напред и травма на чувството ми за разумност и ред.

Например никога няма да забравя твърде показателния случай отпреди няколко години, когато „не достигнаха“ 3 милиона/годишно на Здравната каса, за да поема цената на медикаментите за глаукома, които могат да са непосилно бреме за хиляди нашенци. Но по същото време, буквално в същите дни, се намериха 3 милиона само за двата месеца, през които фрегатата „Дръзки“ трябваше да доплава до Либия, за да освобождава героичния либийски народ от режима на Кадафи. Бих казал, че това беше перверзна подредба на „националните приоритети“.

И до днес тези приоритети не са се променили на йота. Въпреки настойчивите призиви на офталмолози в медиите. И въпреки че същността на „диспанзеризацията“ в сегашния ѝ вид е „прах в очите“, гавра с болните от глаукома.

 

Неадекватност на лекарите в медийните им кампании

По принцип е положително, че всяка година очни лекари гастролират в медиите, за да обръщат внимание на държавните управници за реалните приоритети и да поощряват хората да се преглеждат навреме за глаукома. Или за „тихия крадец“ (на зрението), както наричат това заболяване с художествен епитет в докладите на офталмолозите, а също и в инфо-брошурите за пациентите.

Проблемът е в това, че с всяка поредна година „виждаме“ тоталната неспособност на лекарите да проявят творчество в медийните кампании. Резултатът е, че „новите статии“ звучат досущ като предишните. Аз, дето съм лично ангажиран с въпроса и се интересувам, вече съм загубил желание да чета „претоплени манджи“, а какво остава за по-широката публика, за която въпросът в най-добрия случай е някъде в „периферното зрение“? Да вземем и самия (полу)абстрактен епитет „тих крадец“… Окей, сигурно е бил споменат преди години в някой доклад и е направил силно моментно впечатление на аудиторията. Когато обаче го срещаме във всяка „нова статия“ за глаукомата, у читателите възниква натрапчивото усещане за дежа-вю — „това вече сме го чели“ и отминаваме.

Понякога глаукомата засяга предимно едното око, тоест уврежданията са „асиметрични“, а понякога атакува и двете очи. Като имаме това предвид, ето една идея за българските офталмолози — вместо да повтарят изтърканото клише за „тихия крадец“ в медийните си изяви, нека помислят за нещо по-колоритно, което да е съобразено с местния пейзаж и тукашните културни особености…

„Глаукомата е като Василий Българоубиец“

Сещате се — Василий също ослепявал изцяло едни от пленниците си, докато на други оставял едното око. Едно такова определение носи известен исторически и емоционален заряд, който според мен е по-вероятно да подтикне българите да си направят първия преглед за глаукома. Поне е нов и универсално разбираем израз, макар да не е съвсем адекватен в някои аспекти на заболяването. Ако лекарите осъзнаят нуждата от творчески подход, ще могат да предложат остроумни и по-въздействащи медийни прякори.

Глаукомата — или зрението губи цената си, ако душата е сляпа

Понякога пациентът очаква да чуе от лекаря честното „не знам“

За много хора сблъсъкът с нова действителност, каквато е и диагнозата глаукома, може да е толкова страшен, че неминуемо идва първоначалният етап на отрицанието. От това пък следва търсенето на „второ мнение“, даже на трето и четвърто — все с надеждата, че ще се намери лекар, който да опровергае предишните. Понякога има основания за това, понеже твърде много хора се лекуват за глаукома, въпреки че реално диагнозите им са грешни и основани само на повишено ВОН, а пък други си живеят с глаукомата и неусетно ослепяват, без да подозират.

В моя случай, когато научих диагнозата, подир изненадата веднага дойде и утехата с мисълта, че „понякога човек просто трябва да играе с картите, които му се паднат при раздаването“. И да ревем, и да се тръшкаме, все тая. И ако имаше страх, той беше по-скоро свързан с емоционално-психологическото състояние на други хора — на роднини и приятели. Чувствате се изнуден и принуден да се мъкнете по лекари за второ и трето мнение, за да успокоите преди всичко околните, че глаукомата няма още утре да ви обзаведе с тъмни очила и тояжка за слепи, както и че в обозримо бъдеще няма да разчитате за щяло и не щяло на чужди грижи.

И в двата случая покрай това ходене по лекари можете да се натъкнете на всевъзможни типажи от специалисти и „специалисти“. Лесно ще отсеете истинските експерти от самомнителните според умението им да казват „ЗНАЕМ това, но НЕ ЗНАЕМ онова“. Факт е, че повечето разновидности на глаукомата се овладяват консервативно (с медикаменти), като в екстремните случаи има и редица хирургически алтернативи. Усъвършенстването на техниката с всяка следваща година помага на лекарите да разбират по-добре това заболяване. Това също е факт. Но има и един трети факт, който някои лекари (в своя особен етап на отрицание) не желаят да споделят с пациентите си — че предполагат, но не знаят първопричините за глаукомата, както и че не знаят, а само могат да гадаят как ще протече заболяването при всеки индивидуален случай.

 

Осъдителните прояви на нечестност и безотговорност

За жалост, през годините съм имал възможност да общувам и с лекари, за които грижата за пациентите не е в челните места на приоритетите. По-напред в списъка например е предлагането на скъпо струващи „услуги“, от които болният даже не се нуждае. Поведението на лекарите понякога е било даже осъдително — може би не по светските закони, а според разбиранията ми за честност и отговорност.

Например съвсем наскоро в частна специализирана очна клиника в София, една от най-известните, пред мен поставиха диагнозата глаукома на друг пациент — само въз основа на първите резултати от вътрешно очното налягане. Според мен човекът нямаше и представа какво е това заболяване, като понечи да си върви — бързаше заради планиран ангажимент. Лекарите се изредиха да му обясняват, как едва ли не нямали право да го пускат, тъй като при такива стойности на ВОН трябвало да го хоспитализират. Имах същите стойности на ВОН, когато хванаха моята глаукома, и знаех, че лекарите се изхвърлят — както с твърде бързата диагноза, така и с желанието да оставят човека в клиниката (по съответния ценоразпис).

И в същото време, докато тази драма се развиваше в периферното ми зрение, насреща други лекари пък ми обясняваха, че според данните от изследванията, имало сериозни разлики между миналогодишните и актуалните резултати. Новите ми капки — казваха — престанали да действат, затова или трябвало да ми изпишат допълнителни, или (ако не искам да се капя по два пъти на ден, а аз определено не искам) трябвало да помисля за техните нови лазерни терапии. В противен случай лявото ми око, кажи-речи, било „на границата“, преди да отиде в зоната на непоправимото. Не пропуснаха да отбележат, че имали нов скенер, изследването от което било малко по-скъпо, но показвало кръвоснабдяването в проблемните зони. Също — имали и чудесна нова машина, която можела с изумителна точност да прогнозира как ще се развива глаукомата ми в следващите 10-15 години.

Изобщо, разбрах, че ме обработват по пълна програма. Съгласих се на новото изследване за кръвоснабдяването в очите — само че с ясното съзнание, че данните ще ги чете и тълкува лекар от друга клиника. Защото вече знаех, че дамите и господата от столичната клиника (която е наречена с английската дума за „зрение“, но повече се вълнува от други неща) ме лъжеха най-безобразно, като подценяваха не само разсъдъчните ми сили, но и способността ми сам да усещам кое от двете очи всъщност ми е по-проблемно — в моя случай то НЕ е лявото.

Глаукомата — или зрението губи цената си, ако душата е сляпа

И само можем да фантазираме колко „точни“ могат да бъдат прогнозите за прогресирането на глаукомата, след като „пророческата“ машина не взима предвид десетки — ако не и стотици! — общи и индивидуални фактори, влияещи на заболяването. Ето един може би пресилен, но все пак валиден аргумент. Машината по никакъв начин не може да „предвиди“, дали по лично желание или заради външни фактори ще се наложи да променя досегашната си терапия. Всъщност, ако допуснем хипотетичен сценарий — например военен конфликт или голяма икономическа криза, каквито със сигурност не са заложени в сметките на машината — има вероятност да не мога да си набавям вносните и скъпи капки. Тогава само Дядо Боже може да „пророкува“ как ще протече заболяването в такива условия. И по-дребни лични и/или външни фактори биха изкривили прогнозата.

Като усетиха, че пред мен опитите за сплашване не минават, самите лекари малко се притесниха — да не би да се разчуе какви ги вършат. Щом се успокоиха, че не съм диспансеризиран, тоест нямам постоянно наблюдаващ лекар, предприеха психоатаката с нова сила — трябвало да се диспансеризирам, защото — напомниха — лявото око много скоро можело да го отписваме. Отговорих на лекарката: „Ами диспансеризирайте ме вие!“ — Не можело при нея, вече си имала 500 пациенти с глаукома. И тепърва трябвало да се решат споровете със НЗОК за средствата…

 

И сляп да е човек, ще „види“ грозната картина

Лекари като гореописаните първи биха декларирали презрението си към „колегите“ си хомеопати и/или алелопати. Според мен обаче хомеопатите са по-честни, доколкото повечето от тях дори не претендират, че могат да „лекуват“ или „овладяват“ глаукома. За всички други заболявания могат да се изхвърлят, даже за разните видове рак, но обикновено за глаукомата не си позволяват да се правят на божества. Някои от тях го смятат за „кармично заболяване“ — може да е така, може и да не е. Едно е сигурно, това не подлежи на доказване с конвенционални средства и всичко опира до не по-малко комерсиалния бошлаф за „диагностиката на кармата“ и експресния достъп до Акашовата летопис. Ех, де да беше толкова лесен този достъп, ама не е!

И сред алтернативните медици — хомеопати, билкари и др. — могат да се срещнат надъхани експериментатори. Но ето как стоят нещата с тях от моя „гледна точка“. Дори да допуснем, че някое природно средство облекчава глаукомата, това ще може да се установи и докаже само ако престанем да си слагаме фармацевтичните капки. Иначе успехът на капките погрешно може да се припише на алтернативното средство, с което експериментираме. Аз не бих експериментирал със зрението си по такъв начин.

Смята се, че марихуаната доказано понижава ВОН. И така да е, дори тази трева да беше легализирана за използване срещу рецепта, както е в някои американски щати, на мен не ми върши работа. А не ми върши работа, защото няколко пъти съм пушил марихуана — резултатите бяха различни всеки път. Но имаше и нещо общо — не се чувствах с обичайното си съзнание, а на мен то ми е нужно, за да работя. Зрението ми също не е самоцел, а условие за работата ми и развитието ми. По собствен път съм стигнал до мисълта, която е синтезирана в древността от тогавашните философи: „Зрението е безплодно, ако душата е сляпа.“

 

Всяка болест е път, глаукомата не е изключение

Важна част от този път е намирането на читав лекар, който да се грижи не само за зрението ви, но и за душата. Как? — Като съхранява или дори усилва вярата ви (храната на душата ви), че има смисъл да сте зрящ, за да виждате не само грозотията, но и доброто в даден човек, в цяла гилдия (вкл. в лекарската), а защо не и в целокупния човешки род. Този път на търсене може да е продължителен и изморителен. Не мога да кажа, че съм попадал само на измамници и търгаши, каквито бяха онези в гореописаната клиника.

Бил съм и под грижите на свестни офталмолози, но в един момент избрах вече да не съм им пациент по организационни и дори заради политически причини, които не зависеха от мен, нито от тях. Зависеха от по-висшите инстанции в болницата, от постоянните организационни неуредици, от неясните правила дали изобщо имам право да се лекувам там, а ако „да“ — дали и колко ще ми струва… Нито веднъж не получих недвусмислен отговор по тези въпроси, а съм питал — понякога тактично, а накрая и съвсем директно. По едно време, след като ми писна от недомлъвки, изникна и въпросът — дали не съм натрапник? Съответно — дали това гадно усещане не е пореден шут отзад, за да направя следващите крачки по пътя напред?

При мен ходенето по мъките продължи през всичките 7 години. Така и не се примирих, че трябва да се диспансеризирам — тоест да спра някъде, където и да било, — само защото там е по-близо, по-удобно или излиза по-евтино. Бих казал, че понякога (или често) самият път е по-важен от крайната цел. А ако целта ми е да намеря лекар, който да отговаря на всичките ми очаквания, като той дори не полага усилия, за да ми се хареса и да ми вдъхне доверие — съветът ми към събратята по болест е: не се примирявайте, търсете колкото и време да отнеме!

 

По пътя „случайно“ винаги се срещат насочващи знаци

Важното е да „виждаме“ знаците — в кавички, защото това виждане не зависи от зрението на физическите сетива. При мен тези знаци в един момент станаха толкова крещящи, че или трябваше най-сетне да им обърна внимание, или трябваше да приема, че съм безнадежден идиот. По „случайност“ животът ме срещна със съмишленик, който с годините се доказа и като неописуемо надежден приятел, нещо повече — като духовен брат. Той пък — оказа се пак „случайно“ — имал приятел, офталмолог, който по телефона на няколко пъти вече ми беше помагал в едни от най-кризисните моменти на глаукомата и по-сериозното заболяване. Проблемът? — Работи чак в Търговище.

И след като наскоро се бях наслушах на щуротии в онази столична клиника, пък и малко се притесних от резултатите на техните „обективни машини“ (при които е важно как са калибрирани и кой им е оператор), най-накрая ми просветна: какво са някакви си 12 часа отиване до Търговище и връщане, ако ги сравним със 7 години безцелно лутане, 7 години на частични или пълни разочарования?

И така, вчера (събота) „загубих“ 12 часа в пътуване до Търговище — за да „спечеля“ всичко, което съм търсил. В случая — лекар, който покрива строгите ми критерии за „очевидна“ компетентност и личностни качества; лекар, който вдъхнови душата ми да „изгубя“ още един ден от уикенда, за да изповядам опита си с глаукомата и доколкото е възможно, да се отблагодаря за грижите и за гостоприемството му.

Сърдечни благодарности на д-р Николай Чакъров от Търговище! И за Светльо от Варна, който не се отказа да ме убеждава, че е крайно време да забележа знаците. А знаците не бяха от вчера, бяха под път и над път…Повече от ясно „виждам“, че сърдечните благодарности не могат да отвърнат адекватно на „дребните жестове“. Не могат да го направят и всичките пари на този свят, когато тези „дребни жестове“ (за даващия) са „всичко“ (за получаващия)… Затова „виждам“ по-ясно от всякога и мъдростта в онези книги, които твърдят, че за някои „дребни неща“ адекватната отплата може да се намери само някъде там — „горе“, където ценностите не хващали ръжда.

Иван Стаменов
17.4.2016 г.

Споделете публикацията

Google1

За Стопанина

is@otizvora.com | Иван Стаменов — Стопанина пише статии на политически, здравни, развлекателни, исторически и духовни теми. От 2016 г. поддържа „От Извора“, като се издържа от дарения на читателите. Превежда статии, книги и непубликувани досега антропософски лекции. Подкастър и издател на други автори.

Всички публикации

11 коментара за "Глаукомата — или зрението губи цената си, ако душата е сляпа"

  1. Антиантихрист  17.04.2016 г. | 22:47 ч.

    Според Луиз Хей причината (подсъзнателно) за глаукомата е „Абсолютното неумение да се прощава. Бремето на стари обиди. Препълени сте с тях“. Замисли се, Стопанино. 😉
    А още трябва да се внимава с различните монитори и компютри, особено ако човек цял ден работи с тях. Потърси в Гугъл какво е ШИМ (широчино импулсно модулиране) и опасностите за зрението, свързани с него.

  2. Стопанина  17.04.2016 г. | 23:20 ч.

    Прощавам ѝ на Луиз Хей. Без да се замислям. 🙂

    Толкова знае и може жената. Затова освен в шоуто на Опра Уинфри, едва ли ще намери друга публика, която да я взима сериозно (важи и за мотивационните ѝ проповеди като цяло). Изненадан съм, впрочем, че гледаш Опра. Виж, ако беше казала, че човек не може да прости на себе си за някои неща, а не на други хора, мо-о-оже би щях да намеря някакво основание – както за частния ми случай, така и за случаите на двама-трима човека с глаукома, които познавам.

    Как обясняваме глаукомата на десетки хиляди хора по света, които не са виждали компютри и не работят по цял ден с тях?

  3. Gergana  18.04.2016 г. | 02:37 ч.

    За мен глаукомата е израз на прекалено търпение, свързано с отличаваща се и много интелигентна мъдрост, но подплатено и със съмнения относно правилното и точно приложение на самия себе си. Лично мнение.
    Съдя по много близък.

  4. Антиантихрист  18.04.2016 г. | 08:54 ч.

    Е, то пише „неумение да се прощава“, това включва и себе си, а в някои случаи може би и само себе си. 😉
    По мои наблюдения диагнозите са доста точни. По кой канал да гледам Опра?
    Относно ШИМ-а, не твърдя че това е причината за глаукомата. Имал съм проблеми с очите точно заради него. И аз си помислих да не е глаукома, ама доктора ме разубеди. 🙂 Оказа се от подсветката на екрана.

  5. Стопанина  18.04.2016 г. | 10:28 ч.

    прекалено търпение […] подплатено и със съмнения относно правилното и точно приложение на самия себе си

    Право в десетката, Герка! Много добре си се насочила в сферата, където работиш от някое време, имаш нюх за нещата и си точен диагностик. Съдя по себе си и по още двама с този проблем. Другите хора не ги познавам много добре, но към собствения профил бих добавил и нужда от ускорени уроци по смирение, защото външното търпение може да не е искрено, а да ти струва това, че потискаш нещо и се „ядеш отвътре“ за щяло и не щяло.

    Изобщо, интуицията ми подсказва нещо „автоимунно“ и при глаукомата. Съдя пак по себе си и другите двама познати – всички имаме и други заболявания, безспорно автоимунни, все от „ариманичния тип“, при който пораженията са подмолни, тихи и безболезнени. Ако лекарите-езотерици решат да проучват по-сериозно глаукомата, според мен си струва да обърнат полагаемото се внимание на насоката от д-р Щайнер, че „Ариман“ е карма на „Луцифер“ (и обратно). Силното проявление на „Луцифер“ (интелигентност, мъдрост, надменност, склонност към самонадценяване и т.н.) води до кармата „Ариман“ (начело са съмненията от всякакво естество, вкл. в собствената човешка ценност, но и типичните ариманични заболявания с изсушаването и безболезненото подмолно протичане.)

    Интересно е, че историческото развитие и проследяването на глаукомата започва доказано от 1587 г., а точно от това време, както знаем, започва усилено да работи Ариман в общочовешкото развитие.

    Е, то пише „неумение да се прощава“, това включва и себе си, а в някои случаи може би и само себе си.

    Антиантихрист, пише, ама е пропуснала да напише как е стигнала до това откровение. И трябваше да сподели как е извела причинно-следствената връзка. В момента имаме само едно голо твърдение. Не бих се изненадал, ако е базирано на един единствен случай: „Съседката ми Нанси така и не ми прости, че я нарекох „овца“, тя има глаукома, следователно всички с глаукома не могат да прощават и преливат от обида, също като Нанси.“ Несериозно звучи, нали? В най-добрия случай такива писания могат да се приемат като частно мнение, а не като сериозен (духовно-)научен аргумент.

    Като се има предвид глаукомата сред кои етноси е по- или най-разпространена, ми е много трудно да повярвам, че духовните причини за заболяването имат нещо общо с прошката.

  6. Антиантихрист  18.04.2016 г. | 10:39 ч.

    Стопанино, побързай с уроците по смирение, че гледай какво става навън. Имам предвид пророчеството на Весел Айлерт, че в годината на войната кравите ще са до колене в трева през април. Айде, не остана, УВО’16. 😉

  7. Стопанина  18.04.2016 г. | 10:43 ч.

    Стопанино, побързай с уроците по смирение

    Бързата кучка слепи ги ражда. 😉

  8. xd3  18.08.2016 г. | 02:39 ч.

    Мегадози витамин Ц по всяка верояатност ще са от полза:
    http://orthomolecular.org/library/jom/1995/articles/1995-v10n0304-p165.shtml

  9. Стопанина  18.08.2016 г. | 10:34 ч.

    Възможно е. През последната седмица пия и витамин Ц, освен витамин Д, като усещам коренна промяна в тонуса, настроението и жизнената сила. Дали обаче ще се отрази на глаукомата, ще проличи на следващия контролен преглед.

  10. xd3  19.08.2016 г. | 06:29 ч.

    Ефектът от витамин Ц зависи от дозата. На мене лично ми се е налагало да вземам по 50 грама дневно (разбира се, разпределени в рамките на десетина часа), за да се справя със зъбобол. Също така е желателно да бъде на прах или на кристали без никакви други добавки – примерно една чаена лъжичка се разтваря в чаша вода и се пие веднага, за предпочитане със сламка. Хапчетата имат и други добавки, които в големи дози стават непоносими. Примерно за да се достигне 30 грама дневно трябва да се вземат 30 хапчета по 1000 милиграма и добавките в такова количество са вече токсични.
    Общо взето, здрав човек има нужда от поне няколко грама (от три до десетина) за да се поддържа здрав. В случай на болест, дозата трябва да е многократно по-голяма в зависимост от болестта и конкретния човек. Що се отнася до очите, те имат нужда от много витамин Ц.
    Единствено трябва да се внимава със следното: в дози над 15 грама дневно витамин Ц започва да премахва металите. Това от една страна е добре, защото премахва оловото и живака, но от друга не е добре, защото премахва и някои полезни метали. Затова, ако се налага дози над 15 грама дневно да се вземат дълго време, трябва да се компенсира с подходяща храна, която да набавя изхвърлените полезни метали.
    Повечето животни нямат проблеми с достигането на големи дози, защото могат да си произвеждат собствен витамин Ц от глюкоза в черния си дроб. Ние хората сме загубили тази способност и използваме глюкозата за производство на енергия, а не на витамин Ц.
    Има още много подробности, но не зная дали е уместно да ги описвам тука.

  11. Коприва  15.01.2017 г. | 16:27 ч.

    Статията е страхотна. Имам същите проблеми като автора и късогледство.Само че съм над 50 г. От голям областен град съм и тук има добри специалисти. Ходила съм и във Варна Смених за 10 години няколко лекаря по стечение на обстоятелствата..Всеки си вършеше работата както трябва. Но налягането не винаги е в норма . В първите дни на 2017 се наложи преглед по спешност -имах светкавици. Никаква помощ от Спешното!!! Отидох на частно вечерно време. Обърнаха ми внимание и не беше скъпо. И аз „следвах знаците“ и сега съм при нов лекар. Вярно е това за знаците ! Ако имаш късмет-имаш! Сега още ме наблюдават -по касата.
    Харесвам Луиз Хей и мисля,че правилно описва причините за болестите .Имам лични наблюдения върху голям брой хора и то не за малко време. Може би и този път мнението и за причината на болестта е вярно поне на 50%. Съдя най-вече по себе си.
    Трябва да се учим да прощаваме – не е лесно ,но трябва!
    Впрочем и аз мисля,че причината за повишено налягане се крие в малката разновидност на някои ген . Дали се развива неблагоприятно зависи много от нас!

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.