Ивелина Филипова — „Морско царство“

Разказ от авторката на „Лунетарите и децата“ и „Слънчевите хора“

ПЪРВА ЧАСТ

Морето този ден беше бурно. Вълните с песен се разбиваха в морския бряг, пръскайки всичко наоколо с весели капчици вода. Скалите посрещаха гордо изправени морските вълни, препречвайки пътя им към сушата.

Тъмносиньото небе ту потъмняваше, ту бързо пропускаше слънчевите лъчи, огрявайки красотата на този естествен полуостров, образуван от морето. Скалите, изправили гръб, посрещаха тези постоянни набези, недопускайки на вълните да издълбаят повече сушата. Местните ги наричаха „Пазителите“, защото стоически понасяха несгодите и пазеха цялата местност от прииждащата вода.

Този ден всеки се беше прибрал у дома, очаквайки поройния дъжд да залее нивите и градините им след дългата суша, която прегори реколтата и пресуши телата на животните. Кокошките спряха да снасят, а млякото на кравите едвам стигаше за нуждите на домакинствата.

Морските обитатели тайно надничаха иззад вълните и когато се увериха, че брегът е пуст, грациозно се подадоха иззад тюркоазено синята шир, простираща се до хоризонта. Чайките със силни писъци се рееха ниско над водата, предвещавайки буря.

— Бързо, ела насам! — нежно изкомандва Мириам на дъщеричката си.

Двете русалки се разположиха на един по-висок камък, оправиха дългите до кръста си коси и зачакаха.

На пръв поглед беше трудно да се оприличи коя е дъщерята, коя — майката. Мириам имаше гладка порцеланова кожа, а в пъстрите ѝ очи тлееше весело пламъче, което припламваше винаги, когато не трябваше да става строга към дъщеря си. Дългата ѝ светлокестенява коса падаше на талази по гърба ѝ, скривайки леко нежните извивки на крехкото ѝ тяло и дългата опашка.

Малката русалка Афили беше по-дребничка и големите ѝ зелени очи поглъщаха с наслада всичко около нея. Беше готова всеки момент да се впусне в някое приключение.

Двете русалки, чакаха пристигането на цялата свита. Благодарение на Афили, се наложи да се отделят от свитата на морският владетел Тимурин, който трябваше да извърши церемония за плодородие между небето и земята. Затова веднъж годишно на това място и на този ден цялата свита придружаваше Тимурин, за да се случи този вековен ритуал, в който взимаха участие почти всички представители на морското царство, както и някои техни приятели от земния род, знаещи за тяхното съществуване.

Но Афили тръгна да хваща един морски рак, който явно беше много непокорен и се отклони от пътя на свитата. Мириам нямаше друг избор, освен да тръгне след нея, затова двете се озоваха първи на брега, изчаквайки с нетърпение останалите. Мириам естествено беше много ядосана на дъщеря си, но сега не беше времето за назидания. От друга страна, ухажването на големия медузоподобен морски таралеж съвсем ѝ беше досадило, затова много се зарадва, че успя да се откопчи от него, но съвсем нямаше намерение да казва това на Афили.

— Мамо, защо се бавят толкова? — попита нетърпеливо малката русалка.

— Не знам — въздъхна леко майка ѝ. — Почакай, виж там… — посочи надясно. — Виждаш ли водата как само се надига, без да се образуват вълни. Това са те!

Афили плесна радостно с ръце.

— Идват, идват — извика тя.

— Шшшт, по-тихо, може да ни чуе някой — скара се майка ѝ.

— Но, мамо, нали можем да се скрием от хорски очи, ако искаме?

— Можем да, но днес трябва да се покажем в истинския си вид без защитна стена, за да може ритуалът да влезе в сила. Разбра ли?

Афили само кимна. Тя с нетърпение следеше с поглед движението на водата и след секунда ахна. Цялата свита начело с Тимурин в миг се показа от водата. Всички бяха тук — морските таралежи, водните кончета, медузите, представители от всички видове по-малки и големи риби, и разбира се, морските русалки и русали. До Тимурин, който беше най-едър от всички, с дълга черна коса и пронизващи сини очи, вървеше сестра му Албиона, най-красивата русалка, която се беше раждала в тези води, възпята в множество песни и дори нарисувана от рибата нож на най-голямата подводна скала, която беше в тяхно владение. От тази скала нататък започваха владенията на другото русалско царство, управлявано от владетелята Зорос, с когото не бяха в добри отношения. Зорос беше против провеждането на ритуала за плодородие и поддържането на приятелски отношения с човеците, затова се беше скарал с Тимурин и сега не се провеждаха никакви игри и съзтезания между двете царства.

Тимурин строго изгледа Мириам за тяхното непокорство, но нищо не каза и с жезъла си направи жест всички да се настанят. След като свитата зае почти цялото свободно пространство на поляната, образувайки кръг, всички се огледаха дали се бяха появили дългогодишните им приятели от сушата.

Не след дълго от гората се зададоха 5-6 човека, водени от възрастен старейшина с дълга бяла брада и мъдри очи. Той крачеше изправен с бърза отмерена крачка, която не съответстваше на годините му. До него притичваха двама по-млади мъже, а накрая вървяха брат и сестра, още съвсем деца.

— Мамо, мамо, кои са те? — попита малката русалка.

— „Възрастният човек се казва Михаил. По-младите мъже са синовете му, Петър и Божидар, а децата са Мария и Григор.

Афили само огледа озадачено майка си, тъй като имената ѝ се сториха повече от чудновати, особено последното.

— Гри-гор, Гри-гор, какво смешно име — не спираше да повтаря тя и се засмя весело.

Майка ѝ я погледна строго, затова Афили се загледа в човешкото дете, сякаш чудейки се какво същество би носило подобно име. На пръв поглед момчето беше на нейните години, пораснало по-високо от обичайното за възрастта му, с будни черни очи и немирна коса. Чертите му бяха нежни, а кожата му имаше лек кафяв загар. То, сякаш разбрало, че се говори за него, я погледна за миг с топъл и закачлив поглед. Афили се засрами и бързо сведе очи.

— Здравейте, скъпи приятели — започна бавно Михаил. — Както всяка година, и сега изпитваме дълбока радост, че ни удостоихте с присъствието си и заедно ще отдадем своята почит на Земята, нашата майка, и Небето, нашия баща. Повечето се познаваме, но нека пак да се представим. Аз съм Михаил, това са синовете ми, Петър и Божидар, и моите внуци — Мария и Григор.

След неговите думи настъпи кратка тишина, която беше последвана от оглушителен шум. Всички предствители на морското царство изказаха приветствията си към човеците.

— Добре, тишина! — извика Тимурин. — Нямаме много време — Той погледна строго всички, докато се усмирят, и с ласкав поглед се обърна към Михаил: — Добре дошъл, мой дългогодишни приятелю! Радостта ни е голяма, че и тази година ще успеем да извършим приветствията. Без тях рискуваме да разгневим майката Земя, а оттам и живота в нашето царство би се променил.

Думите му бяха посрещнати с одобрителните кудкудякания на морските таралежи и плясъци на перки.

— Сега, нека първо поднесем нашите дарове към вас — махна леко с жезъла си, за да даде знак.

Мириам бързо сръчка Афили, понеже тя беше избрана за техен представител при поднасянето на подаръците. Афили се засрами и лека руменина покри бузите ѝ. Тя леко се придвижи напред и хвърли свенлив поглед към хората. По обичай подаръците се разменяха между най-младите представители от двете групи.

Григор застана срещу нея. Малката русалка подаде ръката си, в която имаше огърлица от морски перли и голям цветен корал. Момчето се протегна, внимателно ги взе и поднесе подаръците, които носеше. Това бяха ръчно избродирани украшения за цялата морска свита, едно бурканче със земна пръст, за да им напомня за тях, и няколко красиви речни камънчета, изрисувани от самия него.

Подаръкът явно се стори много хубав на всички, защото шумно започнаха да го обсъждат, а Афили през това време бързо скри едно камъче за себе си. След това двете деца се целунаха по бузите в знак на приятелство и добра воля, при което морската свита изпадна в буен възторг. Принц Тимурин отново трябваше да въдвори ред, докато Михаил тихо стоеше отстрани и мълчаливо наблюдаваше всичко.

— Михаиле, приятелю, ела насам. Време е! — отчетливо каза Тимурин.

Настана пълно мълчание. Двамата приятели, русал и човек, застанаха един срещу друг в центъра на кръга. Гледайки се в очите, те едновременно започнаха да произнасят древните слова.

— Мила майко Земя, благослови нас и децата ни. Излей радостта си върху нас и нашите родове, които с радост обитават недрата ти. И ти, мили небесен Татко, излей своето благословение върху нас, твоите деца, които с радост посрещаме всеки един ден и слънчевата светлина. Да бъде!

Тимурин силно удари жезъла си в земята след последните думи, която се разтресе сякаш имаше земетресение. После се сбогува с Михаил, махна за поздрав на синовете му и даде знак на свитата, че е време за прибиране. Твърде дълго се бяха задържали навън, а това носеше много опасности. За секунди всички морски обитатели се скриха в бурното море, сякаш никога не се бяха появявали, а Михаил и децата му дълго махаха от брега, докато отдавна всички бяха изчезнали от погледа им.

Никой не видя как двамата приятели скришом бяха избърсали по една сълза, защото знаеха, че това можеше да бъде последната година, в която се виждаха и извършваха ритуала. Една година за хората беше дълго време, а в морското царство можеха да настъпят всякакви промени. Затова и сега сърцата им се изпълниха със скръб, но и с благодарност, задето успяха да изпълнят традицията.

След като всички се прибраха по домовете си и дългоочакваният дъжд напои сухата земя,  Григор отиде на брега и се взря в синята шир. Искаше да види къде живее малката русалка и затърси с очи малка къща някъде във водата. Искаше да разкаже на Афили толкова много неща, но не я намери. Той тъжно наведе глава и бавно тръгна към дома си. Две зелени очи съсредоточено го наблюдаваха от водата, докато силуета му се изгуби в далечината.

* * *

ВТОРА ЧАСТ

Албиона се огледа. Досадният морски таралеж, на когото тайно казваха „Дон Жуан на Седемте морета“, я преследваше от седмици и ако в началото можеше да се нарече забавно, сега определено беше досадно. Той сякаш нарочно я следеше навсякъде, а тя, точно обратното, желаеше да се скрие от любопитни погледи. Отмести дългата си черна коса и очите ѝ, сини като лазур, съсредоточено огледаха наоколо. Беше прегледала скалите наоколо, всички малки долинки, където можеше да се скрие някой от свитата на брат ѝ Тимурин. Бяха минали много луни след ритуала и всички забелязаха колко се беше затворил техният владетел. Сякаш някаква мъка го гореше, но той упорито мълчеше и не споделяше нищо. Тя, от друга страна, много се страхуваше да не открие тайната ѝ, защото наказанието ѝ би било сурово.

Албиона се приближи до ъгловатата скала, откъдето я гледаше нейният портрет, и тихо запя красива мелодия. След секунди иззад скалата се появи Зорос, владетелят на другото морско царство, красив и строен, с голям тризъбец в едната ръка – плавно се приближи към нея. Албиона в миг се хвърли в прегръдките му, нежно галейки го по бузата.

— Албиона, мила, как ми липсваше. Колко отдавна не съм виждал красивото ти лице! Какво стана, защо не идваше толкова време? — попита нежно той.

А тя се отдръпна леко от него, като го държеше за ръката.

— Брат ми напоследък е много строг и все е в лошо настроение. Не ми дава да излизам от палата и имам чувството, че някой постоянно ме следи.

Дори при тези думи тя неспокойно се огледа, но след като не видя нищо обезпокояващо, се успокои. Зорос я притегли в прегръдките си и тя послушно се сви в него. Толкова ѝ липсваше спокойствието и силата му.

— Няма ли най-накрая да се сдобрите? — тъжно попита тя.

— Не и докато Тимурин не се откаже от този глупав ритуал, при който излага всички на опасност! – твърдо каза Зорос. – Ако човеците ни видят, ще трябва да използваме магическите си възможности, а знаеш, че това е забранено на този ден. Нямаме право да променяме хода на развитието им, нито да се намесваме.

При тези думи високото му чело се набразди от тежки мисли. Ето вече минаха няколко еури, което се равняваше на много човешки години, в които двете морски царства не общуваха. Тимурин и Зорос бяха най-добри приятели, неразделни и управляващи в любов и разбирателство двете владения. Те дори не бяха две по онова време, а едно цяло, но тъй като площта му се разпростираше на много километри навътре в морската шир, Тимурин помоли Зорос да му помага след смъртта на баща му, Големият Владетел.

Зорос винаги беше обичал цялото им семейство, а след това осъзна, че детската му обич към Албиона е преминала в дълбока и безпределна любов към нея, която го изгаряше и не му даваше покой. Той беше безкрайно щастлив да разбере, че и тя изпитва същите чувства. Любовта им беше красива и всички им се радваха. Баща ѝ даде благословията си, но малко след това премина в Света на пълното спокойствие, а Тимурин стана владетел на царството. Те се радваха на дългите, безгрижни дни, в които обикаляха владението, гмуркаха се и откриваха безбройните красоти на дълбините.

Ивелина Филипова — „Морско царство“

Албиона и Зорос бяха влюбени и щастливи. Тимурин се радваше за тях, но дълбоко в сърцето си чувстваше едно неудовлетворение. После, когато Зорос твърдо отстоя позиция по въпроса за ритуала, Тимурин се ядоса не на шега и всички обитатели изтръпнаха от гнева му. По принцип толкова спокоен, гневът му се отприщи като буйна река. Морето, усетило гнева му, даде такава сила на вълните, че те се издигаха нависоко и падаха със страшна сила. То сякаш цялото закипя, небето притъмня и всички морски обитатели се скриха, кой където намери. Мириам тогава съжали хората, които трябваше да се борят с вълните, и тези от бреговете, където нямаха скали-пазители, за да спират набезите им.

Зорос не се изплаши от гнева на приятеля си, но много се натъжи. Той отиде в своята половина на царството и дори не успя да се сбогува с Албиона. Сърцето му се сви от мъка. Тимурин забрани на сестра си да излиза от палата, а той самият, тъмен като буреносен облак, раздаваше само заповеди. Единствено Мириам не го избягваше и говореше с него без страх.

— Но, Зорос — прекъсна мислите му Албиона, — може би той смята, че рискът си заслужава. Защото, когато извършваме ритуала, сме заплашени от хората, но без ритуала сме заплашени от гнева на Земята, пред която сме безпомощни.

Тя го погледна тъжно. В очите ѝ прочете няма молба.

— Защо не дойдеш с мен, сега, веднага! — толкова пъти Зорос я беше молил да избяга с него.

Така и не разбра защо винаги му отказва.

— Не, знаеш, че не мога! Няма да поставя под такава опасност цялата морска шир — твърдо му отговори тя.

И беше права. Зорос винаги се учудваше, че въпреки крехкия си вид и добър характер, тя умееше така твърдо да отстоява позицията си. В името на любовта си към нея той трябваше да вземе правилното решение.

— Трябва да тръгвам, Зорос. Балът скоро ще започне! — целуна го тя и по-бърза от стрела се гмурна към палата.

* * *

ТРЕТА ЧАСТ

Мириам бързаше да намери дъщеря си.

— Къде ходи това непослушно дете!? — безпомощно вдигна рамене тя.

Откакто извършиха ритуала, Афили не беше същата. Губеше се с часове и Мириам трябваше да я търси навсякъде, ако не искаше владетелят да разбере за нейното непокорство. Тимурин беше забранил твърде близко плуване до брега, за да не попадне някой от царството в мрежите на недобронамерени рибари — особено някой от малките, които все още не умееха добре да се преобразяват в някакъв вид риба. Но въпреки това, веднъж уловени, те нямаше да могат да се освободят и биваха загубени, при което цялото морско царство изпадаше в голяма мъка.

Мириам сега отчаяно издирваше дъщеря си и защото вече закъсняваха за бала по коронясването на принцеса Албиона, която навършваше пълнолетие. Бяха поканени абсолютно всички.

— Ох, дано господин досаден таралеж да не е там — помисли си тя, но после изведнъж си спомни, че напоследък той сякаш не ѝ обръщаше внимание. — Странно наистина.

— Кое е странно? — стресна я дълбок, познат глас, ясно показвайки ѝ, че очевидно мисли на глас.

— Владетелю Тимурин! — възкликна тя с пресипнал глас и леко сведе глава.

Той мълчаливо я изпитваше с поглед.

— Кое е странно, Мириам? — настоя той.

Тя реши, че няма нужда да лъже.

— Таралежът, таралежът е странен.

— Така ли, кой точно?

— Господин Дон Жуан — отговори бързо тя, прехапвайки устни, тъй като забрави, че този точно таралеж беше близък приятел с Тимурин, а това беше прякор, който русалките бяха му лепнали зад гърба.

За нейна голяма изненада, Тимурин прихна в такъв весел смях, който отдавна не се беше чувал в техните владения.

— Господин Дон Жуан, охохох — смееше се той, при което медузите и морските кончета, като видяха, че владетелят е в добро настроение, се показаха страхливо иззад камъчетата и водораслите. В хор взеха да се кискат и те.

Мириам се усмихна нежно, гледайки как силните гърди на Тимурин ритмично се вдигат и спадат.

— А къде е Афили? — този въпрос така я стресна, че тя забрави ума и дума и виновно сведе поглед.

Тимурин, се приближи на сантиметри от нея, по-бърз и от светкавица, а ръката му твърдо повдигна брадичката ѝ.

— Погледни ме, Мириам!

Мириам повдигна очи против волята си. Очите ѝ бяха пъстри, но сега имаха лек пясъчен оттенък, придавайки ѝ тъжен вид. Тя се вгледа в тъмносините му очи, страхувайки се да продума. Тя не можеше да го излъже, но не можеше да каже истината. Усещаше ръката му по лицето си като огън, който прогаряше кожата ѝ. Той я наблюдаваше внимателно и търпението му започна да се изчерпва:

— Чакам, Мириам!

В следващият момент се случиха няколко неща едновременно. Афили се гмурна с радостно веселие и силно извика.

— Мамо, тук съм. Хайде да тръгвам…

Тимурин бързо пусна Афили, преди малката русалка да ги види, и се изправи в цял ръст.

— Къде ходиш, Афили? — попита високо той, но, преди тя да отговори, таралежът Дон Жуан се появи с цялото си достойнство и важно надувайки гърди високо, съобщи:

— Владетелю Тимурин, имам важна новина за вас!

И преди да се пръсне от важността, която си придаваше, Тимурин му махна с ръка. Двамата се отправиха към палата. Докато се отдалечаваха, Тимурин се обърна към Мириам и строго я изгледа.

— За какво беше всичко това? — попита Афили, която забеляза погледа на владетеля.

— Няма значение. Хайде, оправяй се, че закъсняваме! — отговори майка ѝ и отиде да види как растяха красивите малки цветя, наречени „морски диаманти“, които бяха любими на принцеса Албиона и щяха да бъдат нейният подарък.

А принцеса Албиона горестно плачеше зад морското си легло, красиво направено от „морски диаманти“. Тези цветя-лиани имаха способността да заемат формата на тялото, което лежеше в тях, и нежно го придържаха в меките си цветове. Албиона при всяка възможност лягаше в него, отпускаше се и мислите ѝ се рееха необeзпокоявани, рисувайки красиви бъдещи мигове със Зорос. Но днес тя изпитваше само страх от бъдещето, което не предвещаваше нищо хубаво. Нито един от двамата ѝ любими мъже не искаше да отстъпи.

— Принцесо, тук съм – тя чу познатия любим глас на Мириам, най-близката ѝ приятелка и русалката, която знаеше всички тайни на измъченото ѝ сърце.

— Ела бързо, Мириам! — повика я нетърпеливо.

— Боже, Албиона, ставай, защо си още в леглото? Брат ти те чака, за да открие бала. Без теб не може — изстреля бързо Мириам, която не на шега се притесни.

Тимурин не беше от най-търпеливите русали напоследък.

— Всички ли са се събрали вече? — попита вяло принцесата.

— Да. Дори Господин Дон Жуан е тук! — драматично отговори Мириам, като завъртя очи ясно показвайки, че го имитира.

Албиона не можа да издържи и прихна във весел смях. Стана пъргаво и наду бузи като таралежа, точно както правеше той, за да си даде важност.

Двете русалки се заливаха от смях, когато забелязаха Тимурин. Застанал като статуя, той наблюдаваше сцената.

— Албиона! Цялата русалска свита те чака, всички малки и по-големи риби, дори китовете са пристигнали от Седмото море, по случай твоя празник, всички носят скъпи дарове и те възхаляват, а ти? Ти се държиш като… като дете – възмутено започна той, но после сякаш се сети нещо и тихо попита: — Къде беше днес по-рано? Търсих те.

Албиона се изчерви. Тя съвсем не умееше да лъже.

— Владетелю, съвсем ще закъснеем. Дали не е по-добре после да си поговорите? — намеси се Мириам.

— Не, искам Албиона веднага да ми отговори! — настоя той.

— Казаха ми, че са се появили нови цветя зад кораловия рифт. Отидох да ги видя — отвърна на един дъх принцесата.

— Така ли?! Защото господин медузоподобен таралеж, или по-точно Дон Жуан, ми каза съвсем друго нещо — страшно прозвуча Тимурин, а черните му вежди ядно се сбръчкаха.

Албиона ахна. Тя се изненада толкова много, че не успя да каже нито дума. Значи брат ѝ вече знаеше. Какво ли я очакваше сега?

— Истина ли е? — попита господарят. — Още ли се срещаш с него?

— Да, мили братко — отговори много тихо.

— Въпреки забраната ми?

— Аз го обичам — добави дори по-тихо Албиона.

Тимурин замълча. Мириам се просълзи, защото искрено съчувстваше на принцесата, която всички обичаха, но никой нямаше право да оспорва решенията на владетеля. А Тимурин винаги беше уважавал и почитал всички представители на морската шир, затова се славеше дори и отвъд Седемте морета като справедлив и добър владетел.

— След церемонията ще стоиш в палата и ще имаш охрана от няколко русали, които ще бъдат навсякъде с теб. Нямаш право да се отдалечаваш никъде сама. Разбра ли, Албиона?

Тя само кимна. Мъка гореше сърцето ѝ. Тимурин я остави, а принцесата се хвърли в обятията на приятелката си, горестно ронейки сълзи.

* * *

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Афили се огледа неспокойно. Всички се приготвяха за бала и тя се възползва от суматохата, която цареше в морското царство. Бързо беше успяла да се измъкне от патрулиращите русали, които бяха заети с прииждащите гости, и се скри зад туфа от водорасли, закриващи нежното ѝ телце. До брега оставаше малко, а по-нататък тя вече знаеше наизуст пътя до къщичката на Григор.

Тя беше ходила там много пъти през изминалите луни след ритуала за плодородие. Любопитството ѝ беше по-силно от страха. Искаше да види как живеят хората и какво прави Гри-гор. При мисълта за името му се усмихна. Тя беше харесала човешкото момче. Имаше нещо в очите му, сякаш дълбоки езера, които тя не можеше да забрави. Това я караше да идва почти всеки ден, за да го види. Въпреки че все още не беше достатъчно силна, за да изгради съвършено човешко тяло, тя започваше да се справя все по-добре. Колкото повече наблюдаваше човеците, толкова по-добре мисълта ѝ запомняше всеки детайл и днес за секунди почти незабелязано рибената ѝ опашка се превърна в две красиви крачета.

Тя се показа от водата като необикновено красиво момиче на около 7 години. Уверено закрачи напред по пътя до къщичката на Григор. Той живееше в родителите си и сестра си, а дядо му Михаил, когото Афили видя на ритуала, явно живееше на друго място, тъй като малката русалка никога не го видя да излиза от къщата.

И днес всички бяха на двора, залисани в работата по подготовката за зимата. Бащата на Григор цепеше дърва, а децата прибираха цепениците и внимателно ги нареждаха в прави редици, залепени за къщата. Майка им през това време белеше някакви странни червени неща, които очевидно служеха за храна. И в морското царство зимата настъпваше, но никакви приготовления не се правеха там. Температурата на водата в дълбочините си беше  ниска по принцип, така че всички морски обитатели бяха свикнали и всичко си течеше по обичайния ред. Но на сушата всичко беше по-различно. Ето времето вече беше по-ветровито, слънцето грееше, но живителната му топлина беше отслабнала. Хората с право се подготвяха, знаейки тежестта на този сезон.

Григор ѝ се стори пораснал или може би сега с човешкото тяло тя виждаше света с различни очи. Засмя се на тази мисъл. Всичко ѝ беше толкова интересно и тя не разбираше защо бяха всички тези забрани за идване на сушата. Нима Григор или неговото семейство биха ѝ направили нещо лошо? Потънала в тези мисли, тя не усети веднага как две очи обстойно я изучават.

— Здравей Афили — чу тя мек познат глас зад гърба си.

Афили толкова се изненада, че цялата подскочи и дългата ѝ коса се заплете в един розов цвят.

— Спокойно, не ме ли позна. Чакай да ти помогна — меко говореше Михаил. — Знаех си, че ще дойдеш. Неизбежно е.

— Какво искате да кажете — попита го учудено тя.

— Често се случва представители от морето да се влюбват в хора. Но тази любов е невъзможна, мила Афили.

Тя се засмя високо. Какви ги говореше той?

— Но аз не съм влюбена! — категорично отрече.

— Тогава какво правиш тук?

— Наблюдавам ви. Интересно ми е как живеете.

— И това няма нищо общо с Григор…

— Не, да… — забърка се тя.

Той, сякаш прочел всичко в сърцето ѝ, постоя безмълвно и меко каза:

— Мила Афили, една от причините Зорос да не желае извършването на ритуала е точно тази. Преди много години един млад момък се влюби в една русалка и тяхната любов завърши трагично за нея. Оттогава мъка изпълва сърцето му всеки един ден без нейната усмивка и нейните блестящи очи. Русалките не могат дълго да издържат на земните условия.

— Но, ето нали съвсем не приличам на русалка сега. Защо да не мога да остана тук?

— Не, не можеш — увери я той. — В този вид можеш да останеш само 12 човешки часа, а после, ако не влезеш във водата, ще умреш.

— А тази русалка, за която ми говорехте? Какво стана с нея?

— Тя искаше да остане завинаги човек, но, както споменах, това има определена цена. А сега ти трябва да си тръгваш — твърдо каза той.

Афили неохотно кимна. Харесваше ѝ душевното спокойствие, което излъчваха очите на Михаил. Дългата му бяла брада придаваше старчески вид на лицето му, но тя имаше чувството, че той е много по-млад, отколкото изглеждаше.

— Не идвай повече, много по-опасно е, отколкото мислиш. Само ако някой от селото заподозре, че идваш от морето, ще те хванат и няма да можеш да се върнеш повече във водата. Разбираш ли?

Тя само кимна. Сърчицето ѝ се сви от болка.

— Аз ще се грижа за Григор — обеща ѝ той. — Не се притеснявай за него.

Бяха стигнали до мястото на ритуала. Михаил нежно я погали по главата и леко ѝ махна с ръка, докато тя се отдалечаваше към хоризонта и блестящата ѝ опашка проблесна на слънцето. След като я изпрати, той с натежало сърце тръгна обратно към дома на Григор.

Афили пристигна тъкмо навреме и въпреки че беше много тъжна след срещата с Михаил, тя нямаше как да не се възхити на празничната украса на палата и красотата на подводния свят. Всички очакваха с трепетно вълнение появата на принцеса Албиона, по случай нейното пълнолетие. Пълнолетие при русалките означаваше, че те вече бяха изучили изкуството на пълното преобразяване в почти всякакви живи форми, лекуване с билки и морски дарове и разбира се, свобода при избора на жених.

По-специфичното при принцеса Албиона беше, че, освен голямата ѝ красота, тя имаше добро сърце и всички я обичаха, така че тайно съчувстваха на нея и Зорос, защото любовта им трябваше да остане в тайна въпреки пълнолетието ѝ. От нея се очакваше да помага на брат си при управлението на Седемте морета, а това не беше малка работа.

— Къде ходиш, Афили? — попита строго Мириам.

— Тук съм през цялото време — невинно отговори и прехапа устни, защото не обичаше да лъже.

Мириам само я погледна, но преди да отговори, вниманието ѝ беше отвлечено от шумното подсвиркване, кудкудякане и съскане на всички морски представители, дошли да отдадат почитанията и подаръците си към принцесата. Албиона се беше показала иззад морските диаманти, аранжирани като арка, и красотата ѝ проблесна като слънчев лъч в морските дълбини. Мириам се възхити на принцесата, която въпреки мъката си беше успяла да се стегне и се показа с прелестна усмивка, която стопли сърцата на всички.

Китовете, които бяха плували много земни дни и нощи, за да дойдат навреме за събитието, започнаха да махат с перки, изразявайки възхищението си към Албиона. Почти всички малки и големи рибки, морските котки, кончетата и таралежите бяха дошли, за да видят на живо нейната красота и после, вдъхновени, щяха да отидат, всеки в своето обиталище, да твори и разказва за чудното събитие.

Албиона, знаейки всичко това, се усмихна още по-топло, защото нейната тъга не трябваше да помрачава празника. В това време един висок русал, който приличаше на патрулиращите, бързо се приближи до принцесата прошепна ѝ нещо и двамата бързо заплуваха към кораловия рифт, където се намираше Зорос. Всички учудено се споглеждаха, но решиха, че това е част от програмата. В следващият момент обаче се появи Тимурин, гневен като буреносен облак. И с цяла свита русали заплуваха след бегълците.

Мириам ахна, осъзнавайки какво се беше случило. Принцесата най-накрая беше решила да следва сърцето си, като избяга при Зорос.

— Мамо, ами сега?

— Не знам, момичето ми. Не знам. Ако не успеят да ги хванат, не ни очаква нищо добро. Гневът на Тимурин е страшен. Всички се страхуват, когато се разгневи.

— И ти ли, мамо? — попита учудено Афили.

Тя никога не беше виждала майка си изплашена.

— Не, аз не се страхувам от него — каза с усмивка, но очите ѝ останаха тъжни.

(следва)

Споделяне на публикацията

Google1

За Сътрудници

В този раздел са поместени интересни материали, писани или намерени от сътрудници и читатели на „От Извора“. Вие също можете да направите своя принос, като изпратите предложение за авторска публикация или собствен превод на is@otizvora.com.

Всички публикации

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.