Асен Димов – „Дядо Иван, мит или действителност“

Асен Димов - „Дядо Иван, мит или действителност“

Авторът Асен Димов

Встъпителни бележки от д-р Асен Чилингиров: Преди 10 години, в 2004 година, великотърновското издателство „АБАГАР“ издаде една книга, която би трябвала да измени основно всички представи за ролята на Русия в българската история през последните 500 години: „Дядо Иван – мит или действителност“.

И тук не става дума само за идеализираните представи на българския народ и за неговата фанатична вяра в предопределеното му от провидението освобождение от османската власт и възстановяване на неговата държава и църква – как, кога и по какъв начин тази вяра възниква и как накрая се стига до създаването на българската държава преди век и половина. Тук са показани също факти и документи по какъв начин постепенно, в продължение на три и половина столетия, протича и е реализирано възстановяването на българската държава и църква, но и по какъв начин то е свързано с руския народ и с неговите владетели.

Показано е и отношението на елита от българската общественост към друговерските завоеватели, което не се свежда до безразличие и преклонение пред чуждата власт, изразено в бездейно и фанатично очакване на свободата, която трябва да му даде и поднесе на табла руският цар, „вдъхновен и окрилен от Божието повеление“: „Цар-Освободител по Божия воля“. И на него, а не на духовните си водачи, българският народ въздига паметник в самия център на своята столица – срещу сградата, която ще олицетворява и досега независимостта и народовластието в своята държава.

Асен Димов - „Дядо Иван, мит или действителност“

Глава I: Преселението на България в Русия, 1861-1862 г.
(82 страници, 14 MB)

Глава II: Русия и българския църковен въпрос
(50 страници, 8 MB)

Глава III: Панславизмът и българите
(66 страници, 11 MB)

Заключение и рецензия от проф. д.и.н. С. Дойнов
(26 страници, 4 MB)

Тази книга остава незабелязана сред огромния брой исторически и псевдоисторически книги, които затрупват българския читател в последните две и половина десетилетия и вместо да му помогнат да научи своята история, окончателно го дезинформират по най-важните въпроси, свързани с неговия произход, с неговия език и с неговата материална и духовна култура. За нея не се появяват информации нито в научните издания, нито в ежедневната преса и книгата малко след излизането ѝ изчезва от книжарниците – още преди да се появи в публичните и в научните библиотеки. А сега, 10 години подир нейното издаване, заглавието ѝ може да се открие само в рекламите на две интернетни издателства – с бележката, че книгата не може да бъде доставена.

Но дали тази книга остава наистина незабелязана и нерегистрирана от службите и институциите, които зорко бдят какви информации се представят на българския читател и доколко те са в съгласие с „установената от науката“ история на нашия народ? И вместо да се появят критични информации за „неверните и заблуждаващите българските читатели“ издания, които биха им обърнали внимание върху тях като един вид вредна реклама, използва се отдавна патентованото средство: мълчанието, което в случая се оказва винаги по-ефикасно от всички клевети и обвинения в лъжа. А също не е никак трудно да се изкупят хиляда екземпляра от една книжка, струваща само 5 лева, а на издателството да бъде леко намекнато, че не е в негов интерес да издава неудобни за определени ръководни институции книги, противоречащи на „отдавна установените истини“, които биват внедрявани на българската общественост още от първоначалните училища при възпитанието на подрастващите поколения.

Не само на съвременния български читател, но и на специалистите – историци и политици – е непозната широката дискусия във връзка с ролята на Русия сред цвета на българската общественост, възникнала още с първите журналистически прояви – с началото на българското книгопечатане и издаване на български вестници. С каква ангажираност и с какъв интерес българските писатели, учени и журналисти критично следят чуждестранната пропаганда и стремежите на чужди владетели да включат в своите държави и нашата земя, е известно само на малцина, които по професионални задължения каталогизират списанията и вестниците от втората трета на ХІХ век – но и от десетилетията след това – и които сега едва ли някой в България чете.

Един български историк – емигрантът в САЩ, професор по история в американски университети и накрая библиотекар в най-голямата световна библиотека, Сенатската библиотека във Вашингтон, Асен Димов – събира и проучва в продължение на много десетилетия документите и материалите, свързани с отношенията между нашия и руския народ през последните 500 години, но също и коментарите на българската общественост, на нашия политически елит, през столетията преди възстановяването на българската държава. Значителен дял от тази книга съставят по-големи и по-малки откъси от дискусиите сред българската възрожденска преса във връзка с действията и ролята на руската държавна политика спрямо населението на нашите земи. И те са събрани не случайно от тук и от там, а в архивите на Сенатската библиотека, където тези документи, също както българските списания и вестници от ХІХ век, се пазят очевидно по-добре, отколкото в нашата родина, но са и по-достъпни за изследователя отколкото у нас. Тези материали и документи са събрани и подбрани грижливо и преди всичко компетентно. И показват колко компетентна и осведомена по отношение на руската политика и нейната роля върху съдбините на нашия народ е била в ХІХ век голяма част от българската културна общественост. За разлика от сега, когато повечето от тези въпроси са табу не само за ежедневната преса, но и за науката, която и сега, почти век и половина от създаването на съвременната българска държава, се въздържа да даде безпристрастна оценка на нашата история.

Като един от най-красноречивите и ярки примери ще посоча факта, че и до ден днешен в България не се публикуват и са пълно табу не само документите и споразуменията между България и СССР от 1944 г. нататък, но дори текстът на Сан-Стефанския прелиминарен (предварителен) договор и на Берлинския договор. Текстовете на тези договори, заедно с текстовете на всички допълнения към тях се публикуват за първи път в СССР още през 1952 г., но до края на ХХ век тази публикация не е достъпна в никоя българска библиотека. А в статиите на Уикипедия и до този момент текстовете на тези договори се предават – също както и в останалите научни издания – в кратки откъси с по няколко изречения и на читателя се дават само препратки към препратки за текста на договорите на руски език, поместени в руския интернет, но без извънредно важните за историците техни допълнения. И за българския читател остава не напълно ясно какво събитие и какъв договор той чества на своя национален празник. Също както не е ясно в какво се състои „отрицателната“ роля на Берлинския конгрес за нашата родина, след като в действителност именно той признава нейното съществувание като самостоятелно княжество и отказва да признае присъединението на нашите земи към руската империя под формата на дългогодишна окупация, каквато е изисквала руската делегация на конгреса. И по този начин нанася съкрушителен удар върху нейните интереси.

Само седем години след Берлинския конгрес нашият народ, чрез съединението на княжество България с Източна Румелия, нанася следващия съкрушителен удар върху руската империалистическа политика, като с това довежда до пълно скъсване на отношенията между нашия народ и неговия „освободител“, който изтегля от нашата страна всички свои служители и войски, като го предоставя на произвола за унищожение на неговата държавност и разграбване от насъсканите срещу него съседи – сръбската държава. И след като героизмът на младата и зле въоръжена българска войска успява да сломи и съкруши силата на многократно превъзхождащата я по брой и снабдяване сръбска войска, руските братя-освободители замразяват отношенията си с българската държава в продължение на десетилетия и струпват вината за това на нашия „неблагодарен към своите освободители“ народ, като го заставят да заплати в злато огромната сума, включваща разноските по неговото  освобождение, надминаващи многократно изразходваните за „освобождението“ му средства.

А още преди това, според §ХІХ на Сан-Стефанския договор, „всеросийкият  император изисква и Високата порта се задължава да заплати… сумата 1,410 милиона рубли… възнаграждение за войната и за загубите, понесени от Русия… като е готов, съобразявайки се с желанието на Н.В. Султана, голяма част от тази сума да се замени с преотстъпването на територии“, изброени в дълъг списък, включващ между другото цяла Северна Добруджа и част от Бесарабия, както и обширни територии в Азия, ставащи по такъв начин собственост (заедно с тяхното население!) на руската империя.

Толкова по въпроса за безкористната руска помощ към братския български народ, по време на така наречената „Освободителна война“.

Не по-малко съществена част от съдържанието на тази книга, засягащо отношенията между българския и руския народ, е посветена на ролята на Русия в борбата на нашия народ за  самостоятелна българска църква – от референдума за църковна независимост на българския народ по цялата територия, населявана от българи, с последвалото го обявяване на Българската екзархия за схизматична и нейното отлъчване от другите православни църкви, начело с руската православна църква, която вдига схизмата чак след установяването на т. нар. народна власт. А самостоятелността на българската църква и нейната независимост от руската православна църква е не по-малко противна на имперската руска политика от политическата самостоятелност на България. И след малкото десетилетия от обявяването на Българската екзархия до края на Втората световна война, веднага след установяването на пълна политическа и стопанска зависимост на нашата страна от нейния „по-голям брат“, българската църква също е поставена в зависимост от руската църква, за да остане напълно зависима от нея и през десетилетията след разпадането на съветската империя…

До ден днешен.

Споделяне на публикацията

Google1

За Асен Чилингиров

tschilingirov@mail.bg | Проф. д-р Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия. Там завършва история на изкуствата и в Хумболтовия университет. Автор е на над 400 научни труда. Между тях са “Голяма история на християнското изкуство в България” и “Културна история на България”, издадени на немски език във ФРГ и ГДР. Професор, преподава в Берлинския и Лайпцигския университети. Главен консултант е за Балканското изкуство в Енциклопедията за средновековно изкуство в Рим в периода 1984 – 1995 г.

Всички публикации

24 коментара за "Асен Димов – „Дядо Иван, мит или действителност“"

  1. Стопанина  26.10.2014 г. | 11:30 ч.

    Представянето на книгата е сменено с увод и коментари от д-р Чилингиров.

  2. Спиро  26.10.2014 г. | 13:14 ч.

    Много добре, че се разясни какво точно се пише в книгата – мислех да започна да я чета, но като видях колко много е се замислих дали да отделя времето за нещо, което даже не знам какво е.

  3. Спиро  26.10.2014 г. | 13:15 ч.

    Благодаря за разясненито!

  4. Gergana  28.10.2014 г. | 03:17 ч.

    И аз благодаря.

  5. Savana Blue  29.10.2014 г. | 02:24 ч.

    Чудя се и се питам / мая/ , Чилингиров вярва ли си или се майтапи с нас. То бива, ама чак книга да напише, ….

    И къде му е провидението, езотеричното, окултното…., проницателното, погледа в бъдещето, решението, препоръките ….

    май само там ще си остане, в Берлин

  6. Светльо  29.10.2014 г. | 09:20 ч.

    Савана, книгата не е от д-р Чилингиров, книгата е от проф. Асен Димов. Книгата е историческа и описва документално събития, които са дълго време добре, хайде да кажем замазвани и непоказни на българската общественост. Начина по който са показани как са се случили тези събития преди време по тукашните земи, множество документи, цитати от списания, вестници, публикации на Л. Каравелов, Захари Стоянов, Хр. Ботев, Г.С. Раковски, показва доста добре защо е такова състоянието у нас в момента, а и за в бъдеще. Не разбирам как не го виждаш ти например. Аз лично си давам сметка едва през последните няколко години колко пагубна за българите, а от там за държава, църква и като цяло общество е желязната хватка на цариградските фанариоти и Москалите.От векове наред тази комбинация е унищожителна за България и народа ни в духовен и материален план. Провидението, проницателното, оклутното ако щеш, а със сигурност и езотерично, е да се обърнем към себе си, към самите нас си, че колкото по-бързо осъзнаем това и видим, аджеба от къде ни идват големите проблеми и да спрем да се надяваме, че някой от някъде ще ни спаси и оправи, толкова последиците от идващата вакханалия ще са по-малки или по-поучителни. Дано!

  7. Светльо  29.10.2014 г. | 09:28 ч.

    Да вметна само, да не ми турят определението русофоб – аз нямам нищо против Русия на Толстой, на Соловьов, на Достоевски, по-рано на Лермонтов и на Пушкин. Имам против Русия на Москалите, имам против Русия на по-големия войнстващ брат запретнал ръкави, раздаващ шамари наляво и надясно, имам против Русия на Петър и Екатерина, Русия на Романови, СССР на Ленин, Троцки, Сталин, Брежнев и Горбачов, Русия на Елцин и Путин. Политическа Русия задушаваща всички живо срещу си. Нямам против, дори изпитвам сантименти към руския народ, толкова грухан и очукан от цялата тая измет по-горе описана. Изпитвам дори някакъв романтизъм и любов към руските експресионисти, музиканти, танцьори, поети и философи, към мекотата на тяхната душа, към начина по който достигат човешкото сърце и ум.

  8. Стопанина  29.10.2014 г. | 11:31 ч.

    Savana Blue,

    Ако имаш критика към книгата на Димов или към рецензията на Чилингиров, бъди по-конкретен. В момента не казваш нищо, а тролираш, което тук не се толерира.

  9. inranxan  30.10.2014 г. | 18:02 ч.

    11.10 22:20 – КОГА РУСИЯ СТАНА „ДЯДО ИВАН“?
    Автор: lyubomircholakov
    http://lyubomircholakov.blog.bg/politika/2014/10/11/koga-rusiia-stana-quot-diado-ivan-quot.1304056

  10. Петьо  30.10.2014 г. | 18:48 ч.

    Прочетох писанието на г-н Чолаков. С голям патос, на който могат да завидят и руските сайтове, посветени на Молодинската битка като например http://www.molodifest.ru/index.php?option=com_content&view=article&id=17&Itemid=2, се говори за тази победа на руските войски.

    Липсва обаче обяснение как точно тази битка води до появата на „дядо Иван“. Такова има в книгата на Асен Димов и там е свързано с една друга битка и завладяването на Казан 20 години по-рано и титлата „цар на българите“, която Иван Грозни си закачва след покоряването на Казанското Ханство.
    А самите казанци се описват от автора Чолаков като „волжските разбойници от Казан“. Добре би било автора да посети някога Казан и неговия кремъл и да се запознае по-отблизо с култура и изкуството на тези „разбойници“.

    Прави впечатление трикратното преувелиение от Чолаков на числеността на кримо-татарската армия при Молодинската битка – той говори за 120 хиляди войници, докато в руски източници се говори за 40 хиляди. Обаче за автора явно числата нямат особено значение. Това се вижда тук:

    Именно в тази Рус, през 1533 г., се възцарил синът на Василий ІІІ – Иван. Неговото управление е едно от най-хуманните в тогавашната история на Европа.
    Не, това не е произволно твърдение. Просто всичко, което обикновено разказват за Иван Грозни, се колебае от пълни измишльотини до откровени лъжи.
    За дълбоко съжаление на русофобите, през ХVІ в. в Русия се записва старателно всичко, което се е случило. Записват се помените за починалите, пишат се синодници, които са запазени заедно с поменните бележки. И се оказва, че за 50 години царуване на съвестта на Иван Грозни тежат не повече от 4 хиляди души. Да, не са малко, дори ако не смятаме, че повечето са наказани със смърт за предателство и клетвопрестъпничество.

    Ами да, какво са някакви си четири хиляди души? Особено при положение, че

    по същото време в Париж само за една нощ изколват 3 хиляди хугеноти, а в цяла останала Франция – над 30 хиляди за 2 седмици.

    . Да се не нарадва човек от такъв хуманизъм!

    И за илюстрация на хуманизма авторът продължава за

    Една от основните черти на Иван Грозни… – …манията му по огнестрелни оръжия. При него в руската армия за пръв път се появяват отряди, въоръжени с „пищали“ – стрелците, които постепенно се превръщат в основа на войската, като заместват в тази роля поместната конница. По цялата страна се строят оръжейни работилници, където се изливат все нови и нови оръдия, крепостите се преустройват за нуждите на огнестрелните дула – поправят стените им, в кулите поставят оръдия. Царят с всички сили се запасява с барут: купува, строи барутни мелници, налага на градовете и манастирите селитрен данък. Понякога това води до големи пожари, но Иван ІV е неумолим: барут, повече барут!

    .

    Този хуманизъм ми напомня на този на един съвременен водач на Русия и неговия ДОСААФ…

  11. Петьо  30.10.2014 г. | 18:55 ч.

    Иначе относно книгата – благодарности. Засега успях да прочета първите два части. Особено тази за преселенията внесе доста нови познания за мен. Изнесените данни осветляват по нов (за мен) начин и въпроса с Крим и Новорусия и сегашните руски претенции към тези територии. Иначе за имперските интереси на Русия и преследването на собствения ѝ интерес ми беше станало ясно вече отдавна. Представените в книгата данни са много полезни, за да може човек да си изгради по-ясна представа за политиката на Русия тогава, а и в днешно време.
    Писаното е добре аргументирано и подкрепено с доказателствен материал, за разлика от по-горната препратка с автор г-н Чолаков, например. На моменти остава впечателнието за предпоставена теза, но авторът се старае да дава всякакви гледни точки – явно документираните положителни отношения към руската политика тогава просто наистина са малко. Надявам се в близко време да мога да прочета и другите две части, за да мога да си съставя по-пълна преценка.

  12. len  01.11.2014 г. | 13:29 ч.

    Благодарности за книгата! Панславизмът наистина е донесъл много вреди на нашата история и езикознание. Раковски се изучава в училище като създател на легията, а книгите, които е написал за българската история и език са познати на малцина и сигурно са библиографска рядкост. Също статиите на Ботев на тема Русия, на Захари, това се премълчава удобно. Всъщност, нещата не опират до русофобия и русофилия, а до истината, която трябва да знаем. И дядо Вазов е писал „Кат Русия няма втора“, но и други, точно противоположни неща е писал, които повечето българи не знаят.

  13. Недялко Попов  04.05.2015 г. | 19:49 ч.

    Благодаря за възможността да се прочете и притежава тази книга чрез електронния и вариант. Ще се постарая да я прочетат повече българи.

  14. Гоцо  07.05.2015 г. | 15:10 ч.

    Тоя Цариград е една ябълка на раздора, която създаде най-голямата язва на славянска Русия: тя притежаваше най-обширната част на Земята, която някога е била давана на един народ, от когато помни историята. Наместо да използува това несметно богатство, тя се занимаваше с въпроса за Цариград и проливите, с оглед на своето бъдеще надмощие в света, да стане една от най-силните държави.Тия странични въпроси отслабиха Русия морално и нова Русия показва сега пътя, по който трябва да вървят, именно, пътя на самопожертвуването – който има много, трябва да раздава, а не да се стреми да заграбва.

    http://triangle.bg/books/live-nature.1998/aim.html

  15. Боримечков  28.05.2015 г. | 19:19 ч.

    Благодаря за книгата! Силно препоръчвам!

  16. Шаро  30.04.2016 г. | 23:02 ч.

    Не ми е много ясно що е то панславизъм, но сега ще разбера. Благодаря за възможността!

  17. kliment  11.08.2016 г. | 10:05 ч.

    Казанското ханство е татарско, след като татарите са разгромили и унищожили Волжска България. Татарите са били съюзници на османските турци в тила на Русия. В армията на Иван Грозни има отделен корпус българи, които след това се заселват със семействата си в Казан и околностите.
    Останалото е пожелание на русофобията.
    Що се отнася до нашите възрожденци противостоянето с Русия е известно и има определени причини. Те са възпитани в либералния постренесансов дух и не могат да приемат рефлексите на православната теокрация. Те искат свобода, а Русия им основава държава. Не е едно и също. Панславизмът няма нищо общо – той е чешко-хърватска измислица и в Русия е популярен за кратко време… Претенцията на русофобите да бъдем свободни в европейския смисъл и държавата ни да решава самостоятелно своите проблеми. Това не се е случило, не по причина Русия, защото сме много малка страна с много, прекалено млада държава е т.н. „Свободни“ два пъти бяхме в антируска коалиция и резултатът е печален, също както, след като бяхме доминион на Русия.

  18. Климент  11.08.2016 г. | 10:12 ч.

    И още нещо – книгите на Асен Чилингиров по изкуствознание никой не цитира в професионална среда. Там той е повърхностен и много общ, не познава добре материята, няма емпиричен рефлекс и работите му са много демоде…

  19. Илиан  11.08.2016 г. | 16:34 ч.

    Климент,
    само като прочета фолк-хистори глупостите ти за „Волжска България“ ми става ясно колко имаш право ти да коментираш Асен Чилингиров

  20. Стопанина  11.08.2016 г. | 21:51 ч.

    работите му са много демоде…

    Схващането, че в науката може и трябва да се следва модна линия, е умопомрачително.

  21. Емо  12.08.2016 г. | 01:42 ч.

    А според вас какво ли ще рече „емпиричен рефлекс“?!

  22. Стопанина  12.08.2016 г. | 07:17 ч.

    Сигурно нещо като „рефлексите на православната теокрация“, за които пише по-горе. Не я разбираме ние модата… :mrgreen:

  23. Светльо  12.08.2016 г. | 09:58 ч.

    Те искали свобода, а Русия им дала държава ама на! Не щат те държавата на Русия и „православна теокрация“. Неблагодарници….

  24. иван  13.11.2016 г. | 11:46 ч.

    братя! не отговаряйте на зомбитата, така наречените тролове, с вашите отговори те си заработват тридесетте сребърника за продаването на родината си. по-добре научете имунизацията срещу тях и техните оператори, защото те са използвани като биомашини, без какпа своя воля, напълно в услуга на друг. имунизацията срещу такова манипулиране, известно в психологията като „моделиране“, е когато прочетем текстовете, описващи словото като инструмент за моделиране. така започваме на съзнателно равнище да различаваме онова, което се инжектира в подсъзнанието, заобикаляйки съзнавания разум, в който има достатъчно много защитни механизми срещу насилие и пречупване на волята и подобни. книгата-имунитет срещу зомбиране се намира на много места по интернет и е напълно безплатна и свободна. казва се „brainwashing manual“ и съдържа важни части от учебника по психополитика, писан от лаврентий берия – другар и съучастник на стоманения йосиф, известен като един от най-жестоките убийци в запомнената история. пример: в народното събрание един депутат описва криминалните икономически активности на друг, а описания вместо да започне да се защитава или да отрича, отговаря: откъде го знаеш?“ – това е отклоняване на вниманието. втори пример: при диктатурата, наложена над българите с военна сила и тотален терор, на всички се описваше колко добре щве им бъде някъде в бъдещето, а засега да опъват хомота и да траят; след формалното оттегляне на същите властолюбци и криминалци и скриването им от първа линия, започна масова кампания от рода „ах колко беше добре някога“, включително най-скорошната брадата и опашата тв лъжа за една известна от легендите българска бира, която всички споменаваха, но никой не вкусваше защото всичко отиваше за износ. този пример е друг похват – изкривяване на времето, така че да не внимаваме днес и тук, а да си хабим силите другаде. такива са старите болшевишки номера, с които и до днес антибългарската пропаганда надхитрява държаните в неграмотност и апатия българи, които ако усетят някаква болка, само псуват под юргана, и много рядко да не кажа никога, решават да действат. нека все пак да кажа една добра дума на троловете, или конкретно на путофилите и съветофилите: вместо да се оплаквате от разкриването на съществуващи исторически доказателства против вашата религия, подайте оплакване по модерния начин – с електронна поща, на адрес pop@armenia.com

Вие какво мислите

Имейлът не се публикува.